Короносната кула

Глава 10

Оказа се, че Винсънт Куин, в чието легло Ейдриън прекарваше нощта, е дребен младеж. Или пък и нему се налагаше да спи със стърчащи от матрака нозе.

Околните кревати бяха заети със спящи. Това още по-силно затвърждаваше излъчването на казарма: сборище от множество мъже със съвсем малко вещи и готовност да пожертват живота си в името на поредния крал или херцог. Сам по себе си нелош живот, но живот без цел. Именно последното бе накарало Ейдриън да се откаже. Войникът представляваше колело, завъртащо се в отговор на нареждане и понесло чужд товар. За Блекуотър бе тягостно да изпълнява повелите на чужда воля, превръщаща го в обикновен инструмент.

Леглото на Пикълс се намираше някъде в края на редиците. Никой от студентите не бе разменял думи с тях, но и двамата бяха си спечелили множество погледи. Сред разменяните шепоти Ейдриън на няколко пъти бе доловил споменаването на месен пай.

Тукашните матраци отстъпваха на леглата в Колнора, но пак бяха за предпочитане пред спането на твърда и студена земя. Затова Ейдриън нямаше проблеми със заспиването.

Може би някакъв кошмар го бе събудил. Подобни видения често го измъчваха, макар че винаги оставаха незапомнени; единствено някакво неприятно усещане оставаше да го тормози в миговете подир разсънване.

Навън все още бе тъмно, небето едва бе започнало да сивее. Ейдриън отново затвори очи, но така и не можа да се унесе отново. Затова остана да лежи по гръб, загледан в дъските на тавана, заслушан в похъркването на съседа си по легло и замислен за качулатия. Може би кошмарът бе свързан с него.

Виждал ли си го в лице? Погледът му е студен. Мъртъв. Очи като тези са свикнали да съзират и раздават смърт.

В качеството си на войник Ейдриън разпознаваше удачните за отстъпление моменти. Тъй като разбра, че няма да заспи повече, той се надигна.

В противоречие с очакванията босите му крака откриха, че дъсченият под е студен. Бе очаквал, че пълното с тела помещение ще се е загряло от топлината им, но явно залата бе прекалено голяма.

За пръв път от два дни насам Ейдриън не се будеше сред дъжд, но пък му беше студено. Затова той побърза да навлече дрехите си. Поне те бяха изсъхнали.

Нямаше представа за времето — бе някъде рано сутринта. Пълният мрак на стаята бе започнал да изсветлява и да се накъсва. Равномерното дишане на спящите продължаваше да се носи, подчертано от моментното прошумоляване на одеяла.

Кошмарът го бе изпълнил с някакво напрегнато усещане, което накара Ейдриън да си окачи и мечовете (взел мерки против издрънчаването им). Когато се надигна от кревата, готов, някаква дъска изскърца под стъпката му. Един от студентите леко повдигна глава, а в следващия миг отново зарови лице сред възглавницата.

Коридорите се бяха превърнали в мрачни проходи, нашарени със светли петна. Боецът се отправи към главното стълбище, където спря и се загледа нагоре. В момента той се намираше на втория етаж. Качулката бе надничала от прозорец на третия етаж.

Дали е горе?

Трябваше да е изключително луд, за да смята, че убиецът е вървял подире му чак до университета. Още по-голямо безумие бе подозрението му, че качулатият се крие в самия университет. Но пък на борда на шлепа Ейдриън бе допуснал грешка. Тази грешка бе струваха живота на шестима.

Той пое нагоре по стълбите и забави ход при достигането на северния коридор. Там лампите не светеха — факт, който наложи почти сляпо придвижване с опряна до стената ръка. С този способ Блекуотър достигна края на коридора, където напипа врата. Въпросната изскърца почти беззвучно при отварянето си. Тя криеше зад себе си малко помещение — по-скоро килер — използвано за склад. В него се съхраняваха кофи, сандъци и дърва.

Срещу вратата се издигаше сводестият прозорец. Да, това бе същият прозорец — последен на третия етаж.

Ейдриън влезе вътре, за да надникне през прозореца. Огромният двор бе празен и притихнал. Боецът се опита да си представи себе си и Пикълс долу, край онази пейка с коня.

Тази стаичка бе склад.

Студентите не биха идвали тук.

Той има очи като на вълк, нали?

Същата сутрин Ейдриън остана да обикаля из коридорите като призрак. Сградата се оказа по-голяма и по-объркваща от очакваното. В един момент той възнамеряваше да събуди Пикълс, само че впоследствие се отказа. Скоро им предстоеше да отпътуват — за предпочитане беше момчето да се наспи.

В крайна сметка той се озова на първия етаж, където зърна огромната картина. От това място можеше да намери пътя до трапезарията. А дори и да не можеше, тракането на чинии щеше да го ориентира. Само неколцина ранобудни студенти, понесли книги, чакаха реда си за топла храна. За разлика от предишния ден, сега разговорите бяха водени единствено шепнешком.

— Как спа?

Гласът на Аркадиус бе висок, без да се съобразява с тишината.

Професорът се бе настанил близо до камината, чиито камъни не бяха съумели да изстинат през нощта. На масата пред него имаше чаша и празна чиния. Самият Аркадиус изглеждаше точно като снощи — с насочена във всички посоки бяла коса, защипали върха на носа му очилца и тъмносиня роба, понастоящем оръсена с трохи.

— Не зная. Свикнал съм просто да отпускам глава и да затварям очи.

Старецът се усмихна.

— Трябва да постъпиш тук. Обикновено студентите се нуждаят от месеци, за да се отърсят от старите си навици на необосновани предположения. Препоръчвам ти горещия сайдер. Сам по себе си не е много силен, но щипка канела го прави прекрасен за разсънване.

Ейдриън си взе чаша, а магьосникът го покани на масата си. Тялото на боеца веднага одобри разливащата се от камината топлина. Ароматната пара също се отрази благоприятно на лицето му.

Професорът се бе настанил в един от четирите кожени фотьойла, вероятно запазени само за преподаватели.

— Сега като се замисля, това е и най-големият ми проблем — продължаваше с разсъжденията си той, започнал да прокарва пръст около ръба на чашата си.

— Кое?

— Да накарам обучаемите си да забравят онова, което си мислят, че знаят. Да отстраня лошите навици. — Старецът отпи предпазливо, макар че неговата напитка отдавна не димеше. — Всеки се ражда любопитен. — Той показно повдигна чашата. — Празен съд, който с готовност се изпълва веднага, без значение с какво. Ето ти пример. Какъв цвят е тази маса?

— Кафяв.

— Откъде знаеш?

— Виждам.

— Но как можеш да опишеш цвят, без да използваш някакво сравнение? Как би обяснил на един слепец за синьото?

Ейдриън възнамеряваше да отвърне, че ще си послужи с думи за спокойствие, хладина, небе или вода, но пък нито едно от тези неща не представляваше описание за въпросния цвят. Робата на самия професор също бе синя, но пък не съвпадаше с нито една от въпросните категории.

— Не можеш — отговори вместо него преподавателят. — Цветовете са ни познати единствено под формата на различни взаимоотношения. Най-вероятно баща ти ти е посочвал стотици различни неща, обединявани единствено от цвета си, преди ти да разбереш, че именно за тази им сходност ние употребяваме съответното понятие за цвят. И това е един от по-простите примери. Съществуват множество други абстракции, които не притежават собствен предмет.

Да вземем понятията за правилно и грешно. Проблеми възникват, когато хората са склонни да изпълват чашите си с идеи, идващи от, метафорично казано, далтонисти. Веднъж усвоена, дадена идея става изключително трудна за отстраняване. Като стара шапка, към която се привързваш. Аз самият също имам купища стари шапки. Някои от тях не съм носил от години, но все още ги пазя. Емоцията се превръща в пречка за практичността. Дори само въз основа на времето, което си прекарал с тях, отдавна приетите идеи се превръщат в нещо като част от теб. Трудността на разделянето с тях е правопропорционална на времето, което си прекарал заедно с тях. Това е разбираемо. Щом ни е трудно да се разделим с някаква стара дреха, представи си колко е трудно захвърлянето на идея, с която си отраснал. Затова се старая да започвам работа с обучаемите си рано, преди умовете им да са се вкаменили от глупостите, които те усвояват от света на далтонистите. Трябва да призная, че не всеки път успявам. — Той погледна към един от юношите, настанили се недалеч от тях, и намигна. Момчето се навъси и извърна глава. — Предполагам, че си намерил приятеля си?

— Да. Двамата с Пикълс вечеряхме заедно.

— Чух за това. Нещо за някакъв месен пай. Къде си срещнал този прибързан младеж? Определено не в Калис.

— Във Вернес на път за насам. Той не е изцяло цивилизован.

— Аз също придобих подобно впечатление от нещата, които чух за него. Ами ти? Какво прави, след като напусна дома си?

— Трябва да знаеш или да си отгатнал, за да ме намериш.

— Баща ти каза, че си станал войник.

— Казах му, че отивам да се присъединя към армията на крал Урит.

— И направи ли го?

Ейдриън кимна над чашата си, вдъхвайки канела.

— Но не си се задържал там.

— Имах известни проблеми.

— Ветераните рядко са склонни да простят на надвилия ги. Особено ако нанеслият им унижението е петнадесетгодишно момче.

Блекуотър надникна над димящия ръб на чашата си.

— Трябваше ми известно време, за да узная това. В началото си мислех, че те ще останат впечатлени и че искрено ще похвалят уменията ми. Оказа се, че съм грешал.

— И затова си се махнал?

— Да. В армията на крал Етелред се справих по-добре. Там не прибързах да демонстрирам способност и излъгах за възрастта си. Получих капитански чин. А малко след това Урит и Етелред се скараха и аз се оказах срещу бойци, редом с които се бях сражавал почти година. Напуснах и тази войска, за да се присъединя към армията на някой далечен владетел. Така в един момент се озовах в Калис.

— Идеалното място, където да изчезнеш.

— И аз смятах така. В известен смисъл действително се оказа истина. — Ейдриън погледна към вратата, където изникваха още студенти с непристегнати тоги. — Част от мен определено изчезна.

Магьосникът разбъркваше чашата си с пръст.

— В какъв смисъл?

— Джунглите те променят. Не зная точно как да го опиша. Променят те или изострят онова, което винаги е било част от теб, но до този момент не е имало основание да се проявява. Там няма граници, няма правила, няма обществени рамки. Няма нищо, към което да се прикрепиш. Там се виждаш неприкрит. А на мен не ми харесваше това, в което се бях превърнал. В мен нещо се прекърши, когато получих писмото ти.

Ейдриън погледна към мечовете си. Онази сутрин ги бе нахлузил напълно инстинктивно. По-голяма мисъл бе отделил на нахлузването на ботушите си (защото тогава бяха нови и още убиваха).

— Изтеглял ли си ги подир Калис?

— Не и за битка.

Магьосникът кимна зад чашата си. Очите му изглеждаха необичайно ярки и будни сред тъй възрастно лице: диаманти сред стар обков.

— Непрекъснато си мисля за всички онези хора, които щяха да останат живи, ако бях послушал баща си и бях останал в Хинтиндар.

— По-вероятно би било те да открият смъртта си от други ръце. Рисковете на професията.

Блекуотър кимна.

— И така да е, кръвта им не би цапала моите мечове.

Аркадиус се усмихна.

— Странно поведение за един професионален войник.

— За това трябва да благодариш на баща ми. На него и на глупавото му пиле.

— Какво пиле?

— На десетия ми рожден ден той ми даде новоизлюпено пиленце и ми каза, че от този момент то става моя отговорност. И аз се заех. Не се отделях от пилето. Нарекох го Гретхен и го хранех като майка. Дори спях с него. Година по-късно Данбъри заяви, че възнамерява да почерпи сина си с печено пиле за рождения му ден. Само дето имахме едно-единствено пиле. Аз не спирах да го умолявам и да се кълна, че ако той убие Гретхен, няма да вкуся. Оказа се, че той няма никакво намерение да убива пилето лично. Наместо това ми подаде брадва и ми каза, че трябвало да науча стойността на живота, преди да се науча да го отнемам.

Аз отказах. Този ден не ядохме нищо. На следващия също. Бях решен да издържа, но баща ми беше същински камък. Цялата ми гордост, решителност и състрадание траяха два дни. После плаках по време на цялото ядене, но изядох цялата си порция. Нищо не остана. Подир това отказах да говоря на баща си в продължение на месец. И никога не му простих. Не спирах да го мразя, докато не напуснах. Трябваше да минат пет години сражения, за да осъзная цената на онзи обяд. Причината, поради която никога не бих могъл да извличам удоволствие от убиването или да загърбвам чуждата болка.

— И всичко това заради едно пиле?

— Не. Пилето беше само началото. Имаше и други уроци. — Ейдриън погледна към насядалите наблизо момчета, които се преструваха, че не слушат. — Трябва да се радвате, че имате наставник като професора. Дори не сте в състояние да осъзнаете късмета си.

— Той те е учил да цениш живота — каза преподавателят.

— Като в същото време ми преподаваше най-ефективните методи за отнемането му? Що за човек учи детето си да лети, а му насажда страх от височини? Исках да направя нещо с живота си. Да използвам уменията, които придобих. Каква полза да умееш да размахваш меч, ако цял живот ще изковаваш плугове? Всички онези наперени и заможни рицари, засипвани с похвали от разните благородници — аз можех да ги надвия до един. Те имаха всичко: коне, красиви жени, имения, лъскави доспехи. Аз си нямах нищо. Сметнах, че ако им покажа… — Боецът допи чашата си и погледна към чакащите закуска. Опашката се бе удължила.

— И какво възнамеряваш да правиш сега, Ейдриън? Предполагам, че няма да се влееш в армията на някой от местните владетели.

— Дните ми като войник приключиха.

— Тогава как ще живееш?

— Още не съм мислил над това. За момента имам достатъчно пари. А после… Не зная. Струва ми се, че избягвам да се изправя срещу проблема. За момента безцелното блуждаене ми изглежда най-подходящо. Може би се надявам, че нещо ще изникне на пътя ми.

— Наистина ли?

Блекуотър сви рамене.

Професорът се приведе напред, но някакво колебание го накара да се отпусне обратно. Когато заговори, тонът му загатваше за избрана впоследствие тема.

— Сигурно пътуването от далечен Калис е било изморително, но приятно.

— Всъщност не беше. И се радвам, че засегна тази тема. Случайно да си виждал из университета да се навърта някакъв външен човек, който непрекъснато държи качулката на тъмния си плащ вдигната?

— Защо питаш?

— На борда на шлепа от Вернес до Колнора бяха убити шестима души. Петима от тях погинаха в една и съща нощ с прерязани гърла. Качулатият също пътуваше с нас, но успя да избяга. Мисля, че ме е последвал тук.

Аркадиус погледна към студентите си.

— Какво ще кажеш да се оттеглим в кабинета ми? Този огън става прекалено горещ за старите ми кости.

— А казах ли…

Професорът повдигна глава.

— Ще говорим в кабинета ми. Там има един-единствен клюкар — катерицата Сисарий.

По стълбището магьосникът се изкачваше бавно, повдигнал робата си. Под нея надничаха човките на чифт сини чехли.

Ейдриън си припомни колнорския магазин за пантофи и предупрежденията на витрината му. Никаква кал.

Пред вратата на кабинета си Аркадиус поспря и се обърна към спътника си.

— Помниш ли, че снощи ти споменах за предсмъртното желание на баща ти?

Преди боецът да е успял да отвърне, професорът вече разтваряше вратата. В стаята стоеше качулатият.

Той се бе настанил в ъгъла под гнездото на оси, близо до клетката с влечуги. Неизменният черен плащ бе обгърнал раменете му; лицето все така оставаше скрито под сенчестата качулка. Седнал, той изглеждаше по-дребен, но пък одеждите му не позволяваха припознаване.

Без да поглежда към нашественика, професорът се отправи към бюрото си.

— Професоре! — Ейдриън скочи пред него и изтегли мечовете си. Самият допир до тях му вля дълго копняна увереност. Колкото и да ненавиждаше всичко, което той и остриетата бяха постигнали заедно, те все още си оставаха най-верните му приятели.

Качулатият дори не трепна.

Блекуотър решително застана пред стареца.

— Професоре, трябва да бягате.

За негова изненада Аркадиус се суетеше да затваря вратата.

— Това е той — продължи Ейдриън и посочи с един от мечовете си. — Това е убиецът от шлепа.

— Да, това е Ройс — съгласи се магьосникът. — Можеш да прибереш оръжията.

— Познаваш ли го?

— Разбира се. Аз го изпратих да те придружи. Казах му да се оглежда за млад мъж с три меча. Такива люде не се срещат често, а още по-малко са тези, които пристигат от Калис. Той трябваше да те придружи. — Професорът хвърли остър поглед към качулката и додаде с укор. — Наивно бях очаквал да те посрещне и да те поздрави, както би постъпил всеки цивилизован човек. Разчитах двамата да се опознаете по време на пътуването си насам.

— Доведох го тук жив — това беше достатъчно трудно — заяви Ройс.

— Ти уби всички онези пътници! — кресна Ейдриън. В никакъв случай нямаше да прибере оръжията си, не и когато се намираше в една стая с качулатия.

— Да. — Отговорът бе съвсем небрежен откъм тон, със звучене, полагащо се на запитване относно времето. — Всъщност, това е прекалено силно казано. Не съм убил всички тях.

— Искаш да кажеш, че аз съм останал жив — каза Блекуотър. — Затова ли си тук? За да довършиш задачата? Предстои ти да откриеш, че си допуснал грешка. — Той повдигна оръжия и се впусна в атака.

— Ейдриън, спри!

Този път качулатият се раздвижи — далеч по-бързо от всичко, което Ейдриън бе виждал през живота си. Той се вкопчи в лавиците и се озова високо сред рафтовете книги. Някакъв бухал започна да пищи, а подплашен гълъб изрони няколко пера от клетката си.

Ейдриън действително се закова на място, по-скоро от изненада, отколкото заради вика на стареца. Дори не бе сигурен какво точно е видял. Онзи се бе раздвижил невероятно бързо.

— Ройс няма намерение да те убива — увери Аркадиус.

— Той току-що потвърди!

— Нищо подобно. Той…

— Ако те исках мъртъв, в този момент ти нямаше да ме отегчаваш с глупостта си — долетя гласът на качулатия.

— Ройс, моля те! — Професорът отчаяно размаха ръце.

— Защо го направи? — не мирясваше Ейдриън. — Защо уби всички онези хора?

— За да спася живота ти.

Боецът не бе сигурен, че е чул правилно.

— Какво?

— Надявах се, че срещата ще започне по по-добър начин — заяви професорът и се раздвижи, за да застане пред Ейдриън. — Изглежда и в това отношение съм проявявал необоснован оптимизъм.

— Няколко предупредителни думи щяха да помогнат. Едно обикновено подмятане, че ще пием сутрешния си чай с убиец! Този човек уби трима търговци, една жена, коняр на име Андрю и лодкаря Фарлън. Всички те…

— Лодкаря не съм убивал. — Гласът, долетял изпод качулката, бе придобил определена хапливост. — За него се погрижи жената.

— Вивиан? Да не си се побъркал? — Самата мисъл го накара да пристъпи към стълбата от ковано желязо. — Защо й е да прави това?

— Тя сама ти каза. Фарлън възнамеряваше да говори с шерифа.

— Да, за да разследва теб!

— Но аз не съм убивал никого. Поне не и във Вернес… или поне не в скоро време.

— А Вивиан е убивала?

— Да.

— Наистина ли очакваш да повярвам в това?

— Вярвай в каквото си щеш. Те знаеха, че едно разследване веднага би показало, че товарът им съвпада с изчезналите от домовете на убитите вещи.

— Те? Товарът им? За какво говориш? Искаш да кажеш, че и търговците са били замесени?

— Мили Map, ама си муден. — Долетелият звук може би представляваше смях. — Първо Фарлън се разплещи как щял да говори с шериф Малет, а когато го убиха заради това, ти се изтъпанчи и обяви намерението си да сториш същото. Изрисува огромна мишена на гърба си и ме остави да я изличавам.

— Не можа ли да измислиш някакво по-приемливо решение от това да избиеш всички? — отвратено попита Аркадиус. — Знаеш какво е мнението ми по въпроса.

— А пък ти знаеш колко ме интересува мнението ти — отговори Ройс. — Искаше да ти го доведа жив, ето ти го. Радвай се. И ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, не аз започнах. Дебелият и младокът се опитаха да ме нападнат, докато излизах от трюма. Изглежда не им бе харесало, че съм разкрил тайната ти.

— А може би Себастиан и Юджийн просто са помислили, че ти си убиецът и са те нападнали от страх — каза Ейдриън. — Няма как да знаеш. Твоите обвинения са също толкова безпочвени, колкото и техните към теб.

— Гледах как жената убива лодкаря — отговори качулката. — Тя смяташе, че всички са долу, затова седна край него и започна да му се умилква и да се оплаква колко й е било студено. Онзи щеше да си откачи челюстта от усмивки. А тя издигна нож зад гърба му и му преряза гърлото. Само че не можа сама да го избута във водата, затова й се наложи да повика Самюел и Себастиан. Очевидно е вършила същото и във Вернес — сближавала се е с жертвите си, а после им е прерязвала гърлата. Останалите трима са пренасяли откраднатото. Нелоша система.

Ейдриън мълчеше, опитващ се да осмисли.

— В такъв случай ви съветвам да оставите колана ми.

— Моля?

— И да ми кажете какво става в действителност.

— Не ви разбирам.

— Аз също. Точно това е проблемът. Съпругът ви не е мъртъв, нали?

Самият той бе усещал, че нещо не е наред. Жена, току-що изгубила съпруга си, не би го канила тъй недвусмислено в стаята си. Освен това беше странен начинът, по който всички бяха настоявали във вината на качулатия, макар да не разполагаха с доказателства.

След още един момент размисъл Блекуотър прибра мечовете си.

— Да разбирам ли, че той ще кротува? Вече да слизам ли?

— Да, сигурен съм, че вече е безопасно — отвърна Аркадиус. — Нали, Ейдриън?

Запитаният кимна.

Ройс се смъкна без никакво усилие. Той все така се задържаше настрана и не сваляше качулката си, но по време на раздвижването последната се бе смъкнала леко назад, откривайки малко повече от лика му. Кожата му действително се оказа изключително бледа, чертите му бяха остри, а очите гледаха със студен и пресметлив поглед.

Ейдриън си припомняше колнорските събития.

— Как успя да накараш цял шлеп да изчезне?

— Не съм. Просто го пуснах по течението. Няма и пет минути работа. А после отидох да поговоря със собственика. Убедих го да каже на Малет, че този ден не се очаква да пристига шлеп. Сигурен съм, че в този момент лодката отдавна е намерена. Шерифът сигурно също е дочул и се пука от яд, че не те е послушал.

— Чакай малко, ти си убил и Андрю. И той ли е бил замесен с останалите измамници?

Ройс поклати качулка.

— Не. Само че не върви да убиеш четирима и да оставиш свидетел. Просто не е професионално.

— Мен си оставил жив.

— Теб ми беше възложено да защитавам.

— Не бива да убиваш невинни, Ройс — мръщеше се професорът.

— А пък ти не бива да очакваш да те слушам!

— Ами Били Бенет? И него ли се върна да убиеш, след като ние с шерифа си тръгнахме? За да скриеш следите си?

— Не съм оставял никакви следи.

Магьосникът въздъхна.

— Сам съм си виновен. Трябваше да се досетя, че ще се случи нещо подобно. Ройс не е особено… общителен, ако мога така да се изразя. Но приказките няма да променят нищо. Мисля, че е време да се насочим към същинската цел на тази среща.

— А тя е? — осведоми се Блекуотър.

Старецът отново свали очилата си, за да ги почисти (със същото чорапче, което явно държеше върху бюрото си). Или напрежението бе замъглило лещите, или този му жест притежаваше някакво успокояващо влияние, като огризването на ноктите или — в Ейдриъновия случай — пиенето до забрава.

— Баща ти ме помоли да се погрижа за теб подир завръщането ти. Той очакваше, че ще си изпаднал в подобно състояние.

— Моето присъствие наложително ли е? — попита Ройс.

— Всъщност да, защото става дума за нещо, което засяга и теб. — Професорът отново се обърна към Ейдриън. — Както казах, обещах му да ти помогна в намирането на цел.

— И какво загатва бездънната ти мъдрост?

— Подобна острота не е нужна. — Макар и без очила, старецът наклони глава в идентичен ъгъл на укор.

— Съжалявам. Той ме изнервя. — Ейдриън кимна към Ройс.

— Това е обичайното му излъчване. Ще свикнеш.

— Не възнамерявам да развивам подобна устойчивост.

— Точно за това става въпрос. Доведох ви тук, защото искам да станете партньори.

И двамата рязко се обърнаха към него.

— Не говориш сериозно — каза Ройс.

Ейдриън бе започнал да се смее.

— Дори не си го помисляй.

— Страхувам се, че си го мисля и говоря напълно сериозно. И двамата се намирате в задънена улица. Макар да притежавате уникални умения, и двамата не знаете какво да правите с живота си. Аз съм наставник. Свикнал съм да работя с млади умове и мога да ви кажа, че нито един от вас не е готов да се изправи срещу света. Но заедно това може да се промени. Просто казано, смятам, че двамата ще оказвате ползотворно влияние един върху друг. Освен това се нуждая от помощ за специфична задача, чийто успех би бил постижим единствено от вашите съчетани усилия. Надеждата ми е, че след като оцените ползите от уменията на своя партньор, двамата ще преминете към по-дълготрайно сътрудничество.

Ройс пристъпи напред, с което си спечели неволното възхищение на Ейдриън — качулатият се придвижваше с лекота сред вещите.

Дребният мъж впери обвинителен поглед в магьосника и процеди, протегнал пръст:

— Казах ти, старче, той не ми е нужен. Не ми трябва партньор, за да се справя със задачата. А ако исках партньор и търсех такъв, щях да искам човек, умеещ да се прикрива, притежаващ финес и поне известен интелект.

— Убеден съм, че Ейдриън притежава всички тези качества, а също и други, които ти не изброи. Що се отнася до онези умения, които той не притежава, ти ще трябва да го обучиш.

— Той не ми е нужен.

— Аз смятам другояче.

— Ти си глупак.

— Не забравяй обещанието си, Ройс.

Изпод дръпнатата назад качулка изникна черна коса. Той се оказа по-млад от преценката на Ейдриън, само няколко години по-възрастен от него самия.

— Ти обеща, че става дума само за една задача. Няма да се наложи да го влача след себе си цял живот.

— И ще изпълня думата си.

— Сигурен ли си?

— Да.

— И това е всичко? Щом приключа, отървавам се и от двама ви?

— Ако и тогава все още желаеш това. — Професорът върна очилата обратно на носа си и отпусна сключени ръце върху плота на бюрото си. Приличаше на човек, доволен от току-що направения залог. — Макар да се надявам, че ще наминаваш да ме видиш.

— Ами ако той се остави да го убият? Не мога да поема отговорност за глупостта му.

— Съответно аз и не очаквам това от теб. Но ще настоя да се отнасяш към него справедливо и да му предоставиш възможност да се прояви. Никакви саботажи.

Ройс погледна към Ейдриън и се усмихна.

— Съгласен.

— Нямам представа за какво говорите — каза Блекуотър. — Дойдох тук, за да взема оставеното от баща ми. Вече приключих с това, така че си тръгвам.

— Тръгваш си. И накъде ще се отправиш? — поинтересува се Аркадиус. — Имаш ли някаква представа? Идея какво ще правиш с живота си, макар и мъглява? Ти искаше да знаеш и другата половина от предсмъртното желание на баща си.

— Ако ще кажеш, че то е включвало партньорство с… — Боецът посочи с палец към Ройс.

— Всъщност, да.

— И очакваш да ти повярвам?

— Защо не? Ти повярва на всичко, което Вивиан и момчетата й ти надумаха — вметна Ройс и зае предишното си място под гнездото на оси. Но този път качи краката си върху сандък с надпис: Опасно! Да не се отваря до пролетта.

— В случая не ми помагаш, Ройс. — Магьосникът се приведе напред във вече познатия жест. Само че този път очилцата бяха заели обичайното си място върху носа. Защо ги носеше, след като никога не поглеждаше през тях? — Но това е истината. Нима наистина мислиш, че баща ти те е обучавал по такъв начин, за да те направи ковач в Хинтиндар?

— Това бяха думите му.

— Това е казвал на едно малко момче, копнеещо за слава. Останалата част от историята е пазел за по-късно, само че момчето избягало и така не я доизслушало.

— И каква е въпросната истина?

— Само в партньорството с Ройс ще можеш да я откриеш.

— Или пък самият ти ще ми я кажеш.

— Ако беше толкова просто, баща ти щеше да ти е казал отдавна. Като всички дълбоки истини, до тази ще трябва да достигнеш сам. Нямам представа какво би могъл да ти каже Данбъри. Но зная, че той те смяташе за прекалено голям оптимист, за прекалено наивен. А Ройс… Трудно е да го приравниш към подобни качества. При последната си среща с баща ти му споменах за Ройс. Идеята за партньорството беше негова; това беше последното му желание: ако някога се завърнеш, да ви запозная. Изглежда той смяташе, че Ройс ще може да ти предостави последната част от пъзела, онази, която самият Данбъри не е успял да ти предаде. Приеми това за последния пилешки тест, чиито ползи може да не осъзнаеш веднага. — Възрастният човек прокара палец и показалец край устата си. — Подозирам, че изпитваш съжаление за начина, по който си напуснал дома си. И може би вина. Това е последният ти шанс да успокоиш това чувство. Това е вратата, която баща ти е оставил отворена. Освен това не искам от теб да се бракосъчетаваш с Ройс, просто да приемеш тази задача.

— Каква задача? — попита Блекуотър.

— Трябва да ми донесете една книга. Става дума за дневник на един от някогашните тукашни преподаватели.

— Иска да каже, че трябва да откраднем книга. — Ройс бе взел някакъв дълъг мечешки резец и го премяташе из ръцете си.

— По-скоро да вземем назаем без разрешение — разясни професорът.

— Тогава какво пречи просто да поискаш да ти я дадат да я прегледаш? — попита Ейдриън.

— Боя се, че това не е възможно. Първо, тази книга се смята за ерес. Второ, собственикът й не е склонен да заема нещата си. Той е прекарал целия си живот в изолация.

— За кого говорим?

— За главата на нифронската църква. Негово върховно преосвещенство патриарх Нилнев.

Ейдриън избухна в смях.

— Патриархът?

Старецът не се бе присъединил към смеха му.

— Доколкото зная, патриархът винаги е само един.

Блекуотър продължаваше да се смее и да клати глава. Дори започна да се разхожда в кръг, макар да му се налагаше да отбягва книгите по пода.

— Наистина ли трябваше да си правиш толкова труд да измисляш повод?

— Какво искаш да кажеш?

— Не можа ли просто да поискаш да ти смъкнем луната? Или пък да отвлечем дъщерята на бог Марибор?

— Марибор няма дъщеря — напълно сериозно отвърна Аркадиус.

— Аха. Затова значи си се спрял на книгата.

— Започвам да го харесвам. — Ройс се усмихна.

— А пък аз все още ти нямам доверие — отбеляза боецът.

Чернокосият кимна одобрително.

— Това е най-умното нещо, което си изричал до този момент. Може би си прав, старче, аз наистина му се отразявам добре.

— Това не е шега, Ейдриън — хладно каза професорът. Това бе първият път, в който той демонстрираше тази черта от характера си. — Ройс подготвя тази задача от месеци. Той е уверен, че успехът е напълно постижим.

— Действително е така, но само ако действам сам. Замисълът не включва партньор, особено рапон като него.

— Присъствието на Ейдриън е задължително условие.

— В такъв случай ще си останеш без книгата.

— Така да бъде. Но тогава дългът ти към мен остава. Ако искаш да се отървеш от това си задължение, ще трябва да платиш исканата от мен цена: да изпълниш задачата според моите условия.

— Каква е тази прословута книга? — вметна Ейдриън.

— Дневникът на Едмънд Хол.

По някаква причина боецът бе очаквал, че ще чуе познато заглавие. А всъщност тези му очаквания бяха напълно неоснователни. Макар че баща му го бе научил да чете, Ейдриън не бе разлиствал много книги.

— И какво я прави толкова специална?

— Две неща. Не само, че тя има едно-единствено копие, но и поне доколкото аз мога да преценя, е имала един-единствен читател.

— Патриархът? — отгатна Блекуотър.

Възрастният човек кимна.

— Говори се, че Едмънд Хол е открил руините на древен Персепликуис. Веднага подир завръщането си бил арестуван. И той, и книгата му били затворени в Ерванон и никога повече не били видени. Тъй като от този момент са изминали повече от сто години, не мисля, че бива да таим някакви надежди за господин Хол. Но книгата може още да си е там, редом със съкровищата на Гленморган.

— И за какво ти е изтрябвала?

— Това вече е моя работа.

Ейдриън все още изпитваше любопитство, но можеше да види, че последващите въпроси на тази тема не биха постигнали нищо.

— Не виждам какво общо има това с мен. Аз нищо не разбирам от кражби.

— Отлично казано — каза Ройс. — Защо настояваш толкова за идването му?

Магьосникът се обърна към него.

— Ейдриън е отличен боец. А аз смятам, че планът ти е уязвим, защото се осланя единствено на промъкване и прикриване. Ако нещо се обърка, ще ми благодариш, задето съм те убедил да го вземеш със себе си.

Ройс хвърли скептичен поглед към пробутвания му партньор.

— Той изобщо няма да се справи с изкачването.

— Изчакване? — каза Ейдриън.

— Съкровищницата се намира на върха на Короносната кула — обясни професорът.

За нея Ейдриън вече бе чувал. Дори и хинтиндарските фермери бяха чували за Короносната кула, единствен остатък от някакъв древен и легендарен замък.

— В добра форма съм. Няколко стълбища няма да ме убият.

— Кулата е изключително добре охранявана. Единствено изкачващ се по външната й страна би могъл да се промъкне вътре — отвърна Ройс. Той продължаваше да си играе с мечия зъб.

— Чувал съм, че била висока.

— Най-високата постройка, издигана от човешка ръка — отвърна Аркадиус.

— Значи да си взема обяд?

— Тъй като ще тръгнем подир залез и ще се катерим цяла нощ, по-добре си вземи вечеря — посъветва го Ройс.

— Шегувах се.

— А аз говорех сериозно. Както и да е, от теб ще искам само едно.

— Какво?

— Когато полетиш надолу, падни тихо.

— Цялата задача ще ви отнеме не повече от два дни — увери го професорът. — Отивате, вземате книгата и после оставаш свободен да живееш живота си, знаейки, че си сторил всичко, което баща ти е поискал от теб. Какво ще кажеш?

— Ще си помисля.

Дъждът от последните няколко дни бе отстъпил място на чисто есенно небе. Ясно и синьо, от онези небеса, които бяха невъзможни заради лятната омара. И каквито Ейдриън не бе съзирал в продължение на почти две години. В джунглата човек рядко можеше да види небето или хоризонта. Редките открити пространства бяха обгърнати в пара.

В родното си село подобен ден Ейдриън би прекарал над наковалнята заедно с баща си, а после двамата щяха да се дуелират. Накрая младежът щеше да се отправи към любимия си дъб на хълма, за да се отдаде на размисли. Щеше да се взира в безкрайната синева и да си представя себе си като благороден рицар, завръщащ се от битка — победил, разбира се — и как лорд Балдуин го приветства на трапезата си. Там Ейдриън щеше да отстъпи пред неспирните увещания и да разкаже за храбрите си дела: как убил звяра, спасил кралството и спечелил сърцето на красивата принцеса. Той бе виждал този образ съвсем ясно, като отражението върху спокойно езеро. Също като въпросното отражение, образът бе изчезвал при всеки опит за посягане към него.

А мечтата бе погинала необратимо в деня на първата му битка. В деня, когато бе убил брадатия.

Безброй други щяха да последват тази жертва, но лицето на мъжа продължаваше да изниква из кошмарите на Ейдриън. Никакви пилета не бяха могли да го подготвят за това. Подир това убийство мечтите за геройски дела и благородство бяха изгубили блясъка си. Небето бе престанало да изглежда по същия начин, изчезнало под бликането на друг, по-ярък цвят.

Днес Ейдриън отново се намираше под същото есенно небе. Бащата, който бе забранявал опитите му за слава, бе мъртъв. Въпреки това професорът беше прав: Ейдриън нямаше представа какво да прави с живота си. Някога бе смятал, че знае. Мечтата, за която бе копнял, бе ясна като небето и съвсем проста.

Не мечта… а обещание.

Наистина му се струваше, че това е така. Но можеше ли да спазва обещание, което бе дал на себе си преди толкова много време? Даже не на себе си, а на едно дете, чиято невинност бе погинала много отдавна.

Ейдриън се отправи към конюшнята, за да потърси Пикълс. Не бе го намерил в спалното помещение, нито в столовата. Конете оставаха последен вариант за търсене.

Там той завари Танцьорка прилежно почистена, изчеткана и нахранена. Дори краката й бяха изчистени от калта. Но и тук нямаше следа от Пикълс.

— Знаех си, че ще те намеря тук. — Влизащият професор все още бе заслонил очите си с ръка.

— Ти изобщо някога преподаваш ли?

— Непрекъснато. — Магьосникът се усмихна. — Току-що приключих лекцията си по висша алхимия, много моля. И се надявах да открия какво правиш ти.

— В превод това означава, че искаш да узнаеш дали ще приема последната молба на баща си?

— Нещо такова.

— Кой е този Ройс…

— Мелбърн.

— Ройс Мелбърн. — Ейдриън си припомни шериф Малет. Дали той можеше да определи характера на даден човек по името?

Магьосникът се усмихна.

— Той е кученцето на прословут ловджийски пес, което е било бито жестоко от всеки свой господар. Той е къс самородно злато, но непрекъснато ще те подлага на изпитания. Ройс не се сприятелява лесно и не улеснява сприятеляването. Не се разгневявай. Той точно това очаква и иска. Ще иска да те прогони, но ти не се поддавай. Вслушвай се в него. Доверявай му се. Това той няма да очаква. Ще трябва да бъдеш много търпелив. Но ако успееш, ще си спечелиш приятел за цял живот. Един от онези приятели, които доброволно биха се отправили в пастта на дракон, ако ги помолиш.

Тъй като виждаше, че Ейдриън не остава впечатлен от чутото, професорът продължи с по-тих глас:

— Колкото и да си страдал ти, момчето ми, твоят живот е животът на принц в сравнение с неговия. Ройс никога не е виждал родителите си. Няма представа как изглеждат, не му е останал никакъв спомен от тях. Като бебе е бил захвърлен в мръсен град. Самият той не знае как е оцелял — или отказва да каже. Сам виждаш с какво недоверие се отнася той към мен. А трябва да ти кажа, че аз съм човекът, на когото той се доверява най-силно. Единственото по въпроса, което можах да науча от него (Ройс би се изразил доста по-грубо), е, че е бил отгледан от вълци.

— Вълци?

— Попитай го някой път.

— Той не ми изглежда от най-разговорливите. Още повече с мен. — Ейдриън откачи една четка и се зае да приглажда козината на Танцьорка. Тя не се нуждаеше от почистване, но пак нямаше да откаже малко глезене.

— Може би си прав. Освен това всичките му истории са потискащи. Но пък няма с какви други истории да разполагаш, когато на седемгодишна възрасти ти се налага да удушаваш спящите си приятели, за да оцелееш. Ройс е отнел първия си живот някъде на тези години. Самият той не знае точната си възраст. Много неща, които ние приемаме за даденост и за които изобщо не се замисляме, за него са непознати.

— Как така се срещна с него?

— Откупих го.

Ейдриън преустанови четкането.

— Не очаквах да кажеш нещо подобно.

— А какво си очаквал?

Боецът размаха ръце. На това не можеше да отговори.

— Всичко друго, но не и това.

— Явно изтънчената ми реч те е заблудила, че аз не признавам робството.

— Той е твой роб?

Танцьорка се извърна, за да го побутне подканящо с муцуна. Ейдриън все още стискаше четката, но бе забравил за съществуването й.

Професорът се изсмя.

— Не, разбира се. Аз наистина не обичам робството. Това е изключително противна практика. Пък и Ройс би ме убил, ако се опитах да сторя нещо подобно. Той не търпи хора, опитващи се да го контролират, което ме превръща в негов най-лют враг и най-добър приятел. Изключително крехка и нестабилна позиция. Като да се сприятелиш с тигър.

Ейдриън го погледна сепнато.

— Тигър?

— Да, защо?

— Ти не си първият човек, който използва това сравнение по негов адрес.

— Това има ли значение?

— Не зная.

Преподавателят го гледаше любопитно, но боецът нямаше намерение да обяснява. И да мисли над това. Просто му се струваше странно, че двама съвсем различни люде бяха използвали едно и също сравнение. Двама души, които надали бяха виждали жив тигър през живота си, за разлика от Ейдриън.

Кобилата пристъпи на място и замахна с опашката си към някаква муха. Едва сега Блекуотър си припомни четката, която стискаше в десницата си.

— И как така си още жив? По-точно, как така той още не те е убил?

Професорът откачи празна кофа, обърна я и бавно се отпусна върху импровизираната табуретка.

— Гърбът ме боли, когато оставам прав, а бях на крака през по-голямата част от лекцията. Надявам се, че нямаш нищо против. Старостта е нещо отвратително. Може би това е причината Ройс да ме е пощадил. А може би в сърцевината му се крие частица човечност. Намерих го в затвора Манзант. Отвратително място, за което се говори, че солните му мини изсмукват душата на каторжника. Платих богато за освобождаването му — при условие, че той дойде с мен. Ройс последва съвета ми и ме остави да го наставлявам.

— Разумно ли е било да постъпваш по такъв начин? Доколкото зная, хората не се оказват зад решетките случайно.

— Неговото озоваване там определено не е било случайно, но е било заради престъпление, което той не е извършил.

— Съмнявам се, че съществува каквото и да е престъпление, което този човек да не е извършил.

— Има голяма вероятност да си прав. По-точно казано: Ройс бе затворен заради престъпление, чиято конкретна проява не бе извършил. — За миг старецът скриви лице заради опит да се намести в по-удобна, не толкова болезнена позиция. Очевидно престоят в конюшнята му доставяше същото удоволствие, което Ейдриън бе изпитвал по време на язденето в дъжда.

— Защо ми казваш всичко това? Искаш да започна да изпитвам съжаление към него? С вида си той не подбужда особено жалост.

— Опитвам се да ти помогна да го разбереш. Да ти покажа, че той е продукт на живота, който е водил, и хората, с които се е срещал.

— Защо?

— Защото се надявам, че ти ще промениш това. Всички хора, които е познавал, са го наранявали, предавали или изоставяли.

— Не ми е трудно да си представя защо.

— Ще откриеш, че той притежава скрити качества, като всички нас. Освен това той ще ти повлияе положително.

— Не виждам как. Вече зная как да убивам. Или очакваш, че той ще ме научи как да се отърва от съвестта си?

— Не. Но ти си напуснал дома си преждевременно, преди баща ти да е приключил с обучението ти. Подир това си живял сред военни лагери. Това е изолирано съществуване, вид изкривен микрокосмос, който не съответства на същинската реалност. Истинският свят не се подчинява на военни правила. Онези неща, които Данбъри и казарменият живот са вложили у теб, в действителност са блед и неточен образ на онова, което ти предстои в действителност. Ти все още не познаваш света. Все още не си разбрал как стоят нещата сред него. Никога не си се изправял срещу хищничеството му. Ройс е прекалено циничен, а ти си прекалено доверчив.

— Не съм.

— Едва не си намерил смъртта си на онзи шлеп. Вече дължиш живота си на Ройс. Фактът, че той е видял неща, които на теб са убягнали, е доказателство, че ти имаш какво да научиш от него. Ройс умее да оцелява. Ако мога така да се изразя, ти никога не си съзирал звяра, а Ройс е прекарал целия си живот в стомаха му, без да бъде погълнат.

А тъй като самият той си е избрал изключително опасна професия, уменията, които си придобил от баща си, биха могли да му бъдат от полза. Един партньор не би му бил излишен. Колкото и да е умел, Ройс няма очи и на гърба си. — Професорът отпусна ръце върху бедрата си. — По-рано ти спомена, че идеята за връщане към войнишкия живот те отвращава. Уморил си се от битки, но те са нещото, което умееш най-добре. Какво ще правиш? Открива ти се прекрасна възможност. Убеден съм, че Ройс ще ти предложи насока и множество възможности да проявиш талантите си.

Ейдриън спря и този път остави четката. До този момент той бе смятал, че старецът просто отгатва. Страшно добри отгатвания, но пък той бе умен. Човек, използващ думи като микрокосмос, не можеше да бъде глупав.

Но сега старецът загатваше, за да покаже, че знае повече, отколкото казва. Може би неговият пратеник се бе завърнал преди Ейдриън? Или бе изпращал доклади? Няма да повярваш какви ги върши тук хлапето? Да, мога да го намеря. Фасулска работа. Може би затова бе споменал тигъра. Това не трябваше да го безпокои. Не трябваше. Аркадиус не беше баща му, а някакъв стар познат, отбивал се преди години.

Завърналата се вина отново притисна гърдите му. Новината за бащината смърт го бе шокирала, но и бе съдържала в себе си частица облекчение: вече нямаше да му се налага да разказва за случвалото се след бягството си. Смъртта на Данбъри бе отворила вратата за завръщането на Ейдриън. Но последният се бе чувствал виновен, защото тази му свобода бе закупена с живота на баща му. Вестта се бе превърнала в наказание. А наказанията трябваше да бъдат забравяни. Ейдриън бе смятал, че оставя миналото си в Калис. Изглеждаше, че професорът разполага с частица от него.

— Като говорим за доверие, нямам намерение да повярвам как последното желание на баща ми било да се сдружа с качулатия, за да открадна книга. В действителност ти изобщо не си му споменавал за Ройс, нали?

— Всъщност, споменавах. Неотдавна бях открил Ройс, затова двамата подробно обсъждахме проблемите, на които се натъквах. — Старецът предпазливо се изправи. — Иначе си прав: не сме обсъждали план, в който синът му става съучастник в открадването на книга. Данбъри прекалено приличаше на теб, за да одобри кражба. Задачата, която поставям пред теб, е изцяло моя идея. Но баща ти споделяше моето мнение, че ти би могъл да научиш много от работата с Ройс, също както Ройс би могъл да научи много от теб. Ако така ще ти бъде по-лесно, приеми това за обезщетение за услугата, която направих на баща ти, поемайки грижата да ти предам амулета.

— Очакваш да ти заплатя за услугата?

— Ако това ще те накара да си сътрудничиш с Ройс, да. Тази мисия е изключително важна за мен.

Поне в това отношение Ейдриън оставаше уверен, че професорът казва истината. Това означаваше, че самият той би могъл да спечели нещо на свой ред.

— Ами Пикълс?

— Моля?

— Щом ще се захващам с това, искам той да остане тук и да получи образование. Шанс да постигне нещо в живота. Не се съмнявам, че ти лесно би могъл да уредиш нещо подобно.

Старецът облиза устни, поглади брадата си и започна да кима.

— Ще говоря с директора. Мисля, че ще успея да го уредя.

— За постоянно. И само в замяна на тази задача?

Подир миг колебание професорът се усмихна.

— Абсолютно.