Короносната кула

Глава 21

Спирането на колата събуди Ройс, за което той съжали. Кракът го болеше страшно силно, сякаш премазан от кон.

В следващи миг той си спомни.

Крадецът отвори око — само едното се подчини на мисълта му, другото бе подпухнало. Наоколо бе притихнало. Ейдриън лежеше до него; платнището все още се намираше над главите им. Крадецът пробно протегна ръка, но срещна съпротива: платнището бе привързано. При следващото си движение установи, че кинжалът все още е у него. Дръжката на Алвърстоун бе покрита с кал.

Колко ли дълго сме пътували?

С известно усилие Мелбърн отвори дълъг разрез в плата. Вътре нахлу хладен свеж въздух; в небето проблясваха звезди. Облаците бяха отнесли дъжда със себе си. Ройс внимателно се надигна и се огледа.

Видя постройки. Мръсни дървени постройки с окаляни стени. Улицата бе тясна, нашарена от дълбоки локви. Крадецът се огледа, с което си спечели ново главозамайване. Още сгради. Намираха се в град. Жалък, беден град. Мястото не му беше познато. Той погледна напред и видя, че коларят липсва. Наоколо не се виждаха и войници.

Бяха сами.

Може би изобщо нямаше войници. Колата бе малка, по-скоро селска.

В този момент той го чу. Ейдриън все още дишаше. Дъхът му бе слаб и хриптящ. Така би дишал човек, около чието гърло е обвита гарота.

Щом бяха оцелели до този момент, може би все още имаха шанс.

Крадецът внимателно се оттласна и се изправи. Раната изкрещя отново. Той не й обърна внимание. Ръцете, на които се опираше, трепереха неудържимо. Колата се разклати. Но в момента не се сещаше за друг начин, по който да слезе.

Колко ли дълго сме били вътре? И колко дълго му остава?

Ейдриън звучеше задавен.

За пръв път от десетилетия насам Ройс постъпи без план. Мерик го бе научил никога да не предприема нещо, без преди това да разполага с цел и със средствата, необходими за постигането й. В този момент крадецът не разполагаше с нито едно от двете: единствено притежаваше смътното усещане, че Ейдриън умира и се нуждае от помощ. Това можеше да бъде постигнато само по един начин. Мелбърн се наклони настрани и падна.

При сблъсъка със земята не можа да сдържи вика си. Острата болка едва не го потопи обратно в несвяст. Единствено решителността не му позволи. Той си пое дъх и се оттласна със здравия си крак. И продължи да пълзи, оттласквайки се с ръце. Така успя да се добере до най-близката врата и да започне да тропа по нея. Никакъв звук. Никаква светлина. Той се върна обратно на улицата. Агонията ставаше все по-силна и пречеше на мислите му. Дрехите му се бяха вкоравили от попивалата кръв, а сега бяха започнали да омекват. Той кървеше отново.

Заради отчаянието си той извика.

— Помощ!

Не можа да познае гласа си. От малък не бе използвал тази дума. Мразеше я. Мразеше вкуса на безсилие, който тя оставяше след себе си.

— Помогнете ни!

Някъде над улицата се затръшнаха прозорци. Малкото отключени врати сега бяха залостени. Никой не искаше да има нищо общо с тях.

Ройс остана да лежи на улицата по лице.

— Поне го спасих — прошепна крадецът. — Той не беше сторил нищо лошо. Просто се опитваше да помогне. — И с насълзени очи добави: — Не заслужава да умре с мен.

В едно последно усилие той отметна глава назад.

— Помогнете ни!

Ръката му усети нечий нежен допир.

— Всичко е наред. Сега ще те скрия.

Ройс отвори очи. Мракът отново бе започнал да пълзи. Океанът от болка отново бе започнал да се надига. Все пак той успя да различи лицето на жена. Мило лице, с бадемови очи, обгърнато от тъмна коса. Тя се бе привела над него

— Ейдриън… в колата. Помогнете му…

— Диксън, погрижи се за другия.

Нечии ботуши стъпиха в калта. Ейдриън извика от болка.

— Как е той? Добре ли е? — подвикна жената.

— Жив е. Простреляли са го — отвърна дрезгав мъжки глас. — Мисля, че ще оживее.

— Пренеси ги вътре и върви да доведеш лечителя. Не Базил, доведи доктор Линдерман.

Ройс не усещаше почти нищо. Отново бе на път да припадне.

— Спасете Ейдриън — помоли се крадецът. — Той…

— Зная — прекъсна го жената. — Зная всичко. Ще спася и двама ви. Ще видиш. Аз те чаках. Чакам те от много отдавна.