Короносната кула

Глава 2

Гуен осъзна безпомощността си още в мига, в който от горния етаж долетя първият писък. Таванът се разтърси; в чашите на седналите край бара се посипа мазилка. Разнеслото се изкънтяване напомняше на тояга, стоварена върху главата на Ейвън.

Не, не е тояга. Започнал е да блъска главата й в пода.

— Ейвън! — изкрещя Гуен и се затича по стълбите.

Заради устрема си тя блъсна рамото си и събори някакво малко огледалце, но не усети болката, а продължи да тича, вече по коридора. Продължаващите да долитат крясъци по-скоро звучаха като викове, долитащи от кланица — напразните викове на обречен скот.

Стейн ще я убие.

Тя сграбчи дръжката на вратата и дръпна, но преградата не помръдна, залостена. Тежестта на Гуен дори не успяваше да я разклати.

Ударите бяха изгубили остротата си: сега те звучаха по-приглушено и по-сочно. От своя страна писъците бяха притихнали до примирени стенания.

От другата страна на коридора се намираше стаята на Мей. Последната в момента развличаше някакъв червенокос мъж от Ийст

Марч. Нейната врата не бе заключена; момичето изкрещя, но от страх. Поне с нахлуването си Гуен не бе прекъснала нищо: другата жена и червенокосият й клиент сами бяха преустановили заниманията си заради писъците.

Гуен насочи ритник към таблата на леглото, изработена от масивен явор, но скрепена зле. Подир втория ритник единият крак се откачи и принуди леглото да се килне. Лежащите в него се оказаха разтърсени.

Сграбчила импровизирания си таран, Гуен отново се хвърли към вратата на Ейвън. Силата на удара изби дървения крак от ръката й и здравата разтърси рамката. Докато жената се привеждаше, за да вземе парчето отново, на върха на стълбището изникна Рейнър Грю.

— Какви ги вършиш, глупачке! Престани!

Без да му обръща внимание, Гуен отново стовари дървото върху същото място на вратата. Този път преградата се предаде под удара й. Повлечена от инерцията си, тъмнокосата жена рухна на пода, на всичкото отгоре залят с кръв.

— Кълна се в брадата на Марибор! Не ме ли чу!? — прогърмя Грю, междувременно пристъпил напред.

Стейн седеше върху Ейвън, все още обвил ръце около врата й.

— Тя не искаше да спре да пищи — обясни той.

Очите на Ейвън все още бяха отворени, но бяха невиждащи. Русата й коса лепнеше от кръв.

— Изчезвай! — Грю сграбчи Гуен и я издърпа обратно в коридора. — Слизай долу. Ще платиш вратата и леглото!

— Тя мъртва ли е? — попита Стейн, който продължаваше да седи над мъртвата проститутка. Кожата му лепнеше от пот, гърдите му бяха оплескани с кръв.

Грю леко срита глава на Ейвън с ботуша си.

— Да. Убил си я.

— Мизерник! — изкрещя Гуен и отново се хвърли в стаята.

Рейнър я улови и за втори път я блъсна назад.

— Млъкни!

— Съжалявам, Грю — обади се Стейн.

Другият сгримасничи и поклати глава, загледан в кръвта по пода. По стойката му и по свитата му уста Гуен можеше да види, че за него Ейвън не е преждевременно умряла девойка, а досаден повод за почистване.

— Не са ми нужни извиненията ти, Стейн — въздъхна Грю. — Но обезщетение ще приема. Сам знаеш, че Ейвън беше много търсена.

— Колко?

За момент Грю се замисли — по обичайния начин, с предъвкване на неизменната клечка за зъби.

— Осемдесет и пет сребърни.

— Осемдесет и пет? Тя вземаше само шест медни!

— Ти я уби, малоумнико! Това означава, че губя всички бъдещи печалби, които тя щеше да ми донесе. Злато, злато би трябвало да ти поискам!

— В момента не разполагам с толкова пари.

— Постарай се да се сдобиеш.

Стейн кимна.

— Ще ти се издължа.

— Тази вечер.

Другият се поколеба, преди да кимне.

— Добре. Тази вечер.

— Гуен, вземи един парцал и почисти. Ти също, Мей. Червенокоско, ти изфирясвай. На излизане кажи на Уилърд да се качи. Да ми помогне да пренесем тялото.

— И ще го оставиш да му се размине? — процеди през зъби Гуен, докато се изправяше на крака. Сълзите й все още не бяха изникнали. Може би все още бе прекалено ядосана: разбиването на вратата бе я разпалило.

— Той ще плати за щетите, също като теб.

— В такъв случай ще се постарая да строша нещо, за което да платя с удоволствие. — Гуен сграбчи крака на леглото и замахна към главата на Стейн. И ако Грю не бе сграбчил ръката й, ударът щеше да сполучи.

Едновременно с това си движение Рейнър я извъртя към себе си и силно я зашлеви с опакото на ръката си. Жената отново полетя назад. Изпуснатият крак весело се изтърколи през вратата.

— Изчезвай долу! Мей, стига си се размотавала, а вземай кофа и парцал. Къде се мотае Уилърд? Уилърд!

Гуен се надигна замаяно. Ако Грю бе използвал юмрука си, несъмнено щеше да я е зашеметил, може би дори да избие някой от зъбите й. Само че той беше достатъчно опитен, за да преценява силата на ударите си и да не уврежда работещите за него момичета.

Докато тя слизаше по стълбите, ударената страна пулсираше гневно. Без да обръща внимание на посетителите, в които се блъскаше, тя изхвърча от вратата на „Противната глава" и пое право към седалището на шерифа.

Нощта бе изпълнена със значителен есенен хлад, но тя не забелязваше. Улиците, покрити с напукана засъхнала кал, бяха пусти — жителите на Медфорд спяха.

Достигнала целта си, Гуен не почука, а направо влетя вътре.

Итън дремеше на стола си, отпуснал глава върху ръцете си. Жената изрита крака на масата, при което спящият подскочи. И промърмори гневно.

Отлично. Тя го искаше вбесен.

— Стейн току-що уби Ейвън в „Противната глава" — изкрещя тя. Итън трепна при думите й. — Негодникът не спря да блъска главата й в пода, докато не й смаза черепа. Многократно казвах на Грю, че някой път ще стане така, казвах му да не пуска Стейн повече, но той отказваше да ме послуша.

— Добре, разбрах. — Итън грабна меча си и започна да го окачва в движение.

— Преди няма и месец той едва не извади окото на Джолийн — каза тя. В момента двамата се отправяха по улица „Капризна". Итън крачеше бързо, но не достатъчно бързо. Не и според нея. Времето беше от значение. Ейвън нямаше да се съживи, нито Стейн щеше да захитрее. И въпреки това Гуен искаше справедливостта да бъде въздадена колкото се може по-скоро. С постъпката си Стейн бе изгубил правото си да живее; всеки следващ дъх, поет от него, в нейните очи се превръщаше в кощунство. — А точно преди три дни строши ръката на Аби. Ейвън не искаше да го приема, но Грю, глупакът, я принуди. А Стейн беше останал изключително възторжен заради уплаха й. Той се възбужда от страха ни, а колкото е по-възбуден, толкова по-агресивен става. Ейвън се тресеше от страх. Грю е глупак.

Вратата на кръчмата все още бе отворена и хвърляше ивица светлина върху улицата. Може би в бързината си Гуен бе разбила и нея. Дано.

Пияниците си бяха отишли, най-вероятно прогонени. Грю и Уилърд точно пренасяха Ейвън долу, омотана в одеяло. От единия край на огромния вързоп лениво капеше кръв.

— Какво правиш тук, Итън? — Жилите в гърлото на Грю се бяха изпънали от напрежението. Той вече не крещеше, само звучеше разгневен. Това означаваше, че се е върнал в нормалното си състояние.

— Какво искаш да кажеш? Твоята сама дойде при мен.

— Не съм я изпращал.

— А аз вече не съм заспал, защото тя ме събуди. Какво е станало тук?

— Нищо — отвърна Рейнър Грю.

— На мен не ми изглежда така. Това Ейвън ли е?

— На теб какво ти влиза в работата?

— Моя работа е да отговарям за закона. Стейн горе ли е?

— Мда.

— Доведи го.

Грю се намръщи, поколеба се, а после отпусна своя край на вързопа.

— Върви да го доведеш, Уилърд.

Макар че Гуен все още кипеше от гняв към Стейн и Грю, част от нея изпитваше вина. Тя бе знаела какво предстои да се случи. Трябваше да се е намесила по някакъв начин, за да помогне на Ейвън. Само че не бе успяла да помогне дори и на себе си. И Ейвън бе мъртва.

Жената се загледа в малката локвичка, започнала да се оформя в единия край на килима, и се учуди на хладнокръвието си. Разкъсваше я вина, а въпреки това тя успяваше да се задържа на крака. Макар да се чувствам като черупка.

Стейн изникна и започна да се спуска по стълбището, закопчаващ панталоните си. Върху ризата му личаха кървави отпечатъци. Кръв имаше и по лицето му, изцапано по време на секнене.

— Ти ли си убил тази девойка? — попита Итън

Стейн не каза нищо. Само кимна и придърпа сополите си с дъх.

— Осъзнаваш ли, че това е сериозно престъпление?

— Да, сър.

Гуен забеляза, че Грю е насочил изпепеляващ поглед към нея. По-късно тя щеше да си плати за стореното, но пък боят бе поносима цена за наказанието, което щеше да получи Стейн. Разбира се, неговата екзекуция нямаше да повтори начина, по който той бе убил собствената си жертва. Войниците просто щяха да го обесят. Но пък щеше да бъде публично: и това представляваше малка утеха.

Итън отмести перчема си и се възползва от движението на ръката, за да поразчеше шията си. Той също се бе загледал във вързопа и дъвчеше устна. Подир няколко мига прекрати размисъла си и се обърна към Стейн.

— Ще трябва да предоставиш обезщетение.

— Какво? — нервно попита Стейн.

— Да заплатиш на Грю за загубите, които си му причинил.

— Двамата вече се разбрахме — каза Рейнър. — Той ще ми плати осемдесет и пет.

— Сребърни, нали? — Итън кимна. — Струва ми се справедливо. Има ли и други щети?

— Потрошена врата, изтърбушено легло и строшено огледало, само че това беше нейно дело. — Грю посочи към Гуен. — И нейна грижа, съответно.

— Опитвала се е да достигне до приятелката си? — Стражникът посочи към одеялото.

— Така мисля.

— Тя не би сторила това, ако Стейн не се е опитвал да убие другото девойче. Той ще поеме и тези щети.

— Да, сър.

Войникът отново кимна.

— В такъв случай това е всичко. — Той направи крачка назад и започна да се обръща към вратата.

— Това е всичко? — повтори Гуен. — Не е справедливо. Той трябва да си плати за стореното.

— Точно това ще направи. Ще заплати осемдесет и пет сребърни тенента и…

— Говорим за мъртва жена! Той я уби и заслужава смърт.

— Говорим за мъртва курва — вметна Грю. Гуен го изгледа остро, но той невъзмутимо продължи. — Има разлика. Никой няма да обеси един работник, защото се поувлякъл.

— Тя е мъртва!

— А пък аз съм ощетената страна. И щом аз казвам, че съм доволен от постигнатото споразумение, значи случаят е приключен. Той изобщо не беше твой проблем. Сега си затвори човката.

— Не можеш да оставиш всичко просто така — не се отказваше Гуен. Тези й думи бяха насочени към шерифа.

— Тя имаше ли някакви близки? — попита той.

Гуен поклати глава:

— Мислиш ли, че ние бихме се намирали тук, ако имахме близки?

— В такъв случай господин Грю носи отговорност за нея. Той заявява, че е удовлетворен, значи работата, както казах, е приключена. — Итън отново се обърна към Рейнър. — Погрижи се тялото да е напуснало стените на града преди полунощ, иначе началството ще подгони мен, а аз ще си го изкарам на твоя задник. Разбра ли?

Грю кимна, а Итън излезе.

Рейнър и мълчалият през цялото време Уилърд отново понесоха трупа и се отправиха към вратата.

— Ха познай кой ще отнесе един хубав бой? — промърмори Грю, когато мина покрай Гуен.

Гуен остана да се взира в Мей и Джолийн, изникнали зад Стейн. Последният й се усмихна и смигна.

— Много ще ти се насладя. — С тих глас той добави: — Но само след като събера други осемдесет и пет сребърничета. — Мъжът направи крачка към нея.

— Кракът ти повече няма да стъпи тук.

— Мислиш, че Грю няма да ме пусне? — Стейн се изсмя. — Ейвън не е първата. Стига да си плащаш, всичко е наред. — Той погледна към Мей и Джолийн. — Не се тревожете, и вас не съм забравил.

Веселият му кикот накара Гуен да потръпне.

Стейн се отправи към вратата, но не излезе, а само се огледа и я затвори. Подир това се обърна. Все още бе усмихнат, вторачен право в Гуен.

— Бягай! — изпищя Джолийн.

Жената се затича към задния вход. Зад нея долетяха псувните на Стейн, последвани от трясък: вероятно се бе подхлъзнал в кръвта на Ейвън. С падането си той прекатури някакъв мебел, вдигнал значителен трясък. Типа мебел Гуен не можа да определи, защото вече изскачаше на улицата и се впускаше в още по-усилен бяг, сграбчила полите си. Кожарската работилница остана зад нея. При преминаването на Мостовете — две тесни дъски, поставени над канала отпадни води — тя се подхлъзна и полетя към течната мръсотия. Не успя да предотврати падането си (потъна до лакти), но поне запази лицето си.

Очакваше Стейн да я е последвал; очакваше все още кървавите му ръце да се обвият около гърлото й и да блъснат лицето й в смрадливия канал изпражнения. Но него го нямаше. Уличката бе пуста.

Жената издърпа ръце и се постара да ги избърше в малкото чисти местенца на роклята си. Смесицата от чувства, породена от бягството, отприщи отдавна стаявалите се в засада сълзи. Отпусната край канала, тя не спираше да ридае и не се успокояваше, въпреки че всяко ридание я изпълваше със смрад.

— Не зная какво да правя! — изхлипа тя. — Кажи ми какво да направя.

Гуен загреба шепа кафеникава кал и с все сила я хвърли нагоре. В същия миг изви глава назад, за да изкрещи към небето:

— Чуваш ли ме? Не съм достатъчно силна. И аз ще се прекърша като майка си. — Трепереща, тя си пое дъх-ридание. — А ако не се прекърша, той ще ме убие. Мен, Джолийн, Мей и всички останали. Не мога… Не мога да чакам повече. Чуваш ли ме? Не мога. Минаха пет години! Не мога да го чакам повече.

Тя дишаше учестено заради риданията и крясъците. И остана да се вслушва за отговор, който не идваше. Дочуваше единствено вятъра.