Короносната кула

Глава 13

Ейдриън яздеше зад Ройс. Северният път бе предостатъчно широк (три волски коли), но боецът умишлено се задържаше назад. Язденето един до друг съответстваше на другари. Блекуотър не изпитваше подобни чувства. Наистина бе възможно Ройс да е спасил живота му на борда на шлепа, само че бе го сторил заради грешната причина. Неотдавнашното му съдействие в конюшнята също бе предизвикано от чиста практичност. За него Ейдриън бе някакъв речен камък, удобен само по време на прекосяването.

Двамата пътуваха от часове. Слънцето отдавна бе залязло, заменено от луната, а през цялото това време крадецът не бе продумал нито веднъж. Ейдриън можеше да заспи върху седлото или да рухне в някоя крепост, а спътникът му дори нямаше да забележи.

В момента те прекосяваха пуста, безлесна местност. Тукашната растителност се изчерпваше с високи каменисти треви, които бързаха да изразят почит пред разполагащия се вятър. В далечината се издигаха някакви мрачни планини — Гхент, според Ройс и професора. Никой от тях не бе счел за необходимо да посвети Ейдриън в подробностите на мисията. Магьосникът се интересуваше единствено от присъствието на боеца, не от неговата информираност.

Самият Ейдриън не се чувстваше обиден от това. Той би предпочел изобщо да не участва. Кражбата не бе морална постъпка. Но всички онези дела, които бе извършвал през досегашния си живот, не му позволяваха да изрази възмущение.

До този момент Блекуотър не бе успял в стремежа си за промяна. Бе успявал единствено да бяга — от дома си, от една армия в друга, от Аврин в Калис. Накрая, останал без места, където да се укрива, той се бе върнал у дома. Но бягствата му пак не бяха спрели: той се бе махнал от Вернес наместо да помогне на Пикълс и бе напуснал Колнора наместо да се опита да разгадае случилото се с шлепа. А сега му предстоеше да стане крадец.

Поне се утешаваше с мисълта, че ще краде някаква си прашка книга, а не залъка на някое семейство. А ако тази услуга щеше да обезпечи образованието на Пикълс, тя можеше да се окаже най-добродетелната постъпка, някога извършвана от Ейдриън.

Блекуотър се стараеше да не мисли прекалено. Той не бе задавал въпроси, което според него бе причината да знае толкова малко. Само че бе невъзможно да прекара три дни в Шеридън и да не научи нещо. За начало бе открил, че вълната представлява основен тукашен поминък и че овцете са много повече от хората. Освен това бе открил, че град Ерванон някога е бил столица на бързо разпаднала се империя. Тези факти не представляваха голям интерес за него. Но третото нещо го бе изненадало. Гхент, най-северният регион на Аврин, не беше кралство или княжество, а църковен доминион, намиращ се под властта на нифронската църква. Ерванон бе нейно седалище и дом на патриарха. Последното Ейдриън бе чувал и по-рано. Баща му не бе обсъждал църквата, а Хинтиндар нямаше свещеник, само че всички знаеха за патриарха. Точно както знаеха за Новрон и Марибор. Това означаваше, че му предстои да краде от църквата. Ако до този момент не бе разгневил боговете, с това си деяние определено щеше да го стори.

До този момент Ейдриън не оставаше впечатлен от видяното тук. Хълмовете на Гхент приличаха на покрити с белези ветерани. Полята бяха пусти и безжизнени. От камъка, някога покривал пътя, оставаха само откъслечни участъци. Цялото място изглеждаше сухо. Някогашното величие се бе превърнало в прашасал спомен.

Подир един завой пътят поемаше по-скоро на запад. Недалеч от него растеше ниска ела, която през последната миля Ейдриън непрекъснато бе вземал за мечка.

Едновременно с подминаването на присмехулното дърво Блекуотър стигна до заключението, че професорът не понася старостта си особено добре. А той определено бе възрастен — по-възрастен от всички, които боецът някога бе срещал. По-стар от баща му, който по време на бягството му можеше да се похвали с титлата на най-възрастен човек в селото (макар всички да казваха, че той изглеждал по-млад от годините си).

А всъщност натрупаните години не бяха задължително условие за чалването. В Гур Ем Ейдриън бе познавал военачалник, говорил сякаш бе приютил в себе си едновременно две личности. Понякога те се скарваха, отказваха да се слушат една друга и принуждаваха подчинените си да повтарят всичко по два пъти. И въпросният изобщо не беше стар. Единственото добро, което можеше да се каже за Аркадиус, бе, че той крие лудостта си изключително умело. Бе трябвало да размишлява по целия този път, за да стигне до това заключение.

Трябваше да е така. Иначе не би имало смисъл в настояването му Ейдриън да придружи Ройс.

Ако Блекуотър имаше свое противоположно отражение, в момента то яздеше на тъмносив кон точно пред него. Откриването на разлики забавлява боеца в продължение на няколко часа. Дори начинът, по който Ройс яздеше, бе различен: той държеше юздите опънати, докато Ейдриън ги бе отпуснал спокойно. Крадецът се бе привел напред, свит; другият се бе отпуснал спокойно назад. Боецът често се взираше в пътя пред краката си или се занимаваше с ремъците; Мелбърн непрекъснато се оглеждаше и извърташе. С изключение на назад, разбира се.

Защо Аркадиус бе настоявал толкова за Ейдриъновото присъединяване? Защо бе представил това като условие, изявено от умиращия Данбъри? Надали беше свързано с книгата. Както Ройс многократно бе заявявал, сам би имал много по-голям шанс. И Ейдриън трябваше да се съгласи с него: той беше войник, а не крадец. Ако възнамеряваха да обсадят кулата, би могъл да помогне с опита си, но в настоящия случай Блекуотър не виждаше полза от присъствието си. Той представляваше същински мъртъв товар, влачен от човек, който го ненавиждаше.

Със сигурност нещата щяха да се развият интересно.

Ройс напусна пътя и се отправи към хълм, чийто хребет скри друма зад себе си. Ейдриън го последва и го откри близо до храсталак да привързва коня си. Няколко мига боецът остана на седлото, за да си подбере подходящо място, върху което да разположи одеялото си.

— Приемам, че ще нощуваме тук?

Ройс не каза нищо: той все още отказваше да признае присъствието му.

— Поне можеше да кажеш, че ще спрем на това място. Не, това е прекалено дълго. Спираме тук. Две думи. Това не би те утежнило? В кабинета на професора на няколко пъти изрази многословието си. Там не се затрудняваше с говоренето.

Ейдриън слезе от кобилата си и започна да смъква багажа си.

— Колко дълго пътувахме? — Той погледна към луната. — Някъде пет, може би шест часа. И през цялото време ти не продума нито веднъж. Зимата вече се усеща, нали, Ейдриън? Луната прилича на нокът, нали, Ейдриън? Я погледни онова дърво, Ейдриън, не ти ли прилича на мечка? Нищо. Дори пропусна да видиш, че бях нападнат от един ястреб и по-късно от възседнало шопар джудже, което запращаше по мен яйца с прашката си. Едно от яйцата ме повали от седлото и се наложи да се сражавам с джуджето, със сокола и с прасето близо половин час. Проклетият дребосък не спираше да запраща яйца в лицето ми, а шопарът ме държеше повален и ги облизваше. Успях да се измъкна едва когато на джуджето му свършиха снарядите.

А тогава ястребът се превърна в молец, който се заплесна по луната и отлетя.

Ройс продължаваше да се суети с вдигната качулка.

— Поне този път не ми трябваше помощта ти, слава на Марибор и Новрон.

— Ти така и не оцени помощта ми в конюшнята — отбеляза Ройс.

— Я, то говори! — Ейдриън се настани край конете, разгърна постелката си и я покри с одеялото. — Освен това ти благодарих.

— А аз останах трогнат от искреното умиление в гласа ти.

— Не беше нужно да го наръгваш. И не трябваше да убиваш всички онези хора на шлепа. Можеше просто да ми кажеш кой си ти, кои са те и какво замислят.

— Ти си имаш свои методи, аз също. До този момент не съм особено впечатлен от твоите. А моите работят.

— Тогава продължавай да ги използваш. Може би ще извадиш късмет и ще се озовеш обратно в затвора. Чувал съм, че там ще намериш купища единомислещи.

— А ти предай много поздрави на червеите — отвърна Ройс.

— Какви червеи?

— Хората, които разсъждават като теб, бързичко свършват в гроба.

— Не. Така приключват живота си само късметлиите, които си имат кой да ги погребе. И като стана дума за това, ти познаваш ли човек, който би си направил труда да погребе теб?

— Ако съм мъртъв, ще ми е все едно къде лежа. А ако не, по-добре дупката да се окаже дълбока: по-добре за закопалия ме.

— Имаш ли приятели?

— Един.

— Професорът?

— Не.

— И къде е приятелят ти?

— Нямам представа.

— Кога го видя за последно?

— Когато ме натопи в убийство и уреди затварянето ми.

— Не мисля, че осъзнаваш значението на думата приятел.

— А аз мисля, че ти живееш в някакъв приказен свят, където думите имат постоянно значение. Можеш ли да четеш и пишеш?

— Баща ми ме научи.

— Радвам се за теб. В такъв случай може би си забелязал приликата между думите приятел и неприятел. Само две букви. Може би това е просто съвпадение, а може би не.

— Не мога да отрека, че си оптимист. — Ейдриън се загърна с второто си одеяло и се обърна с гръб към спътника си.

— Успя ли да запазиш някое?

— За какво говориш?

— От онези яйца. Ако си запазил, утре може да ги използваме за закуска.

За момент Ейдриън остана объркан. В следващия миг разбра и почти се засмя.

Втория ден двамата продължиха да пътуват мълчаливо. Това вече не притесняваше Ейдриън: шегата с яйцата бе стопила част от напрежението. Излизаше, че Ройс не е чак толкова нечовечен. Пък и самият Блекуотър не беше от особено разговорливите. В случая просто го измъчваше впечатлението, че двамата са прекратили по средата някакъв разговор, подет в Шеридън. Тази мисъл го тормозеше и сега като коричката на рана. И точно като такава той щеше да се разправи с нея: за да я отстрани, първо щеше да я изчака да узрее. През живота си бе преживявал далеч по-тягостни неща; след няколко дни тази задача щеше да е останала зад гърба му.

През последните няколко мили Ейдриън бе съзирал пред себе си някакво огромно дърво — самотна тъмна черта пред хоризонта. С всеки следващ час тя ставаше все по-голяма. По пладне тя приличаше на кула, огромна кула, а двамата все още се намираха на мили от нея.

— Това е целта ни, нали? — попита Ейдриън.

Ройс бе коленичил и тършуваше в една от торбите си. За момент той повдигна очи и кимна към далечината.

— Кулата ли? Да. Остава ни около ден път.

Ейдриън престана да се взира. От това разстояние всичко имаше синкав оттенък, който се сливаше с небето. Кулата бе заела върха на огромен хълм.

Отлично място за маневри.

Блекуотър можеше да си представи редиците пехотинци, заели позиции из околните поля. Край тях нетърпеливо биеха крак конете от кавалерийските части. Тук цели легиони можеха да заемат позиция.

Кулата представляваше остатък от много по-голяма постройка. Въпросният замък сигурно бе изглеждал чутовен, подобаващ властител на околните земи. Сигурно тук се бяха провеждали грандиозни битки.

Ейдриън приседна върху тревата, опрял гръб на една канара, и се зае да си подбира храна от торбата. На дъното й се търкаляха ябълки — евтини и в изобилие по това време на годината. Тъй като в Калис подобни плодове не растяха, подир завръщането си Ейдриън се бе постарал да навакса. Сега си избра една и я гарнира с парче сирене.

— Върху какво спа снощи? — попита Ройс.

Върху земята, понечи да отвърне Ейдриън, но в следващия миг осъзна питането.

— Насмолен брезент — отвърна боецът. — В джунглата е страшно влажно. Постелеш ли обикновено одеяло, то се просмуква. Тук не е Гур Ем, само че си спомних, че росата пак имаше навика да навлажнява постелята.

Ройс кимаше.

— Интересно. Не бях се сещал за това. Идеята е добра. В армията ли ви научиха?

— Не. — Блекуотър сви рамене. — Просто ми омръзна да се събуждам наквасен. Веднъж видях как някакъв моряк намазва шапката си с катран. Той каза, че това я импрегнирало против водата. Така ми дойде идеята.

— Умно.

С леко изненадан вид крадецът бе присвил очи насреща му.

— Мога да приготвя едно и за теб. Само трябва да намеря друго парче брезент и смола.

— Не ме мисли.

— Няма да ме затрудни. А и първият път е малко труден. Ако нанесеш слоя прекалено тънко, водата пак успява да се просмуче. А ако нанесеш прекалено много, платът ще се напуква, когато го навиваш. Водата започва да си проправя път през пукнатините и това обезсмисля…

— И сам ще се оправя.

— Мога да…

— Не ми трябва помощта ти — изръмжа Ройс. Той посегна и вдигна качулката си, останала свалена през по-голямата част от деня.

Повече разговори нямаше. Двамата се нахраниха, отново възседнаха конете и продължиха пътя си.

Високо над тях се разгръщаха огромни сиви облаци. На запад се бе спуснала голяма завеса дъжд, но тя така и не се приближаваше към тях. При един поглед назад Ейдриън осъзна нещо, което кобилата му бе усетила отдавна: в продължение на мили те неусетно се бяха изкачвали. Зад тях се разкриваше внушителна гледка. До този момент не помнеше да е съзирал на толкова голяма далечина. Цели гори изглеждаха като храсталаци, а планините, до съвсем скоро заплашителни, сега изглеждаха незначителни. Пред тях кулата продължаваше да расте. Вече не беше толкова синя; личаха отделните блокове. Обгръщащите върха й зъбери бяха изработени от по-ярък материал. Вероятно той бе обгръщал цялата й снага, но бе свален отдавна. Подобна практика Ейдриън бе виждал и в Калис — някогашни крепости биваха оглозгвани, за да предадат материала си в служба на полски огради. Явно материалът от върха бе неудобен за сваляне.

Колкото и красиви да бяха белите плочки, те не си струваха животите. Недовършеното оглозгване бе породило интересен ефект: сива кула с бяла… корона.

Ейдриън се засмя.

Ройс обърна глава.

— Короносната кула — посочи боецът. — Ето как е получила името си.

Ройс подбели очи.

Село Ибертън бе сгушено край единия бряг на тясно езеро, което се губеше сред тревисти хълмове. Десетки лодки се поклащаха край кейовете, които от своя страна се врязваха дълбоко във водата. Къщите бяха дребни, чудати постройки с измазана горна част. Всички комини димяха; всеки дом можеше да се похвали със собствени зеленчукови лехи. Край водата търчаха деца, сред които подскачаха две черни кучета. Ейдриън, слушал единствено вятъра в продължение на два дни, прецени смеха им като музика.

Същинските планини започваха отвъд езерото: заснежени зъби, наточени към небето. Отвъд тях се намираше Трент — двамата бяха дошли в един от краищата на Аврин. Тези върхове бяха единственото, което се извисяваше над огромната кула. А гледката, която се разкриваше наоколо, създаваше впечатлението за наблюдение от самия връх на стълба: изумителна, но също така и заплашваща.

Ройс насочи коня си по тясната пътечка, отвеждаща към селото, и слезе от седлото пред дребна постройка, протегнала табелка с изрисувана пенеста халба. Тъй като вече се смрачаваше, под тавана й проблясваха фенери. Ейдриън поспря на прага, за да позволи на очите си да се приспособят. Спътникът му спокойно пое напред, за да се настани на малка масичка между камината и прозорците.

— Как сте? — Стопанинът се усмихна широко и протегна ръка. Блекуотър трябваше да избърза напред, та да приеме поздрава му. Пивничарят имаше здрава десница и навика да гледа в очите. — Казвам се Дугън.

— Ейдриън.

— Приятно ми е да се запознаем, Ейдриън. Какво ще пиеш?

Боецът погледна към Ройс, отново изчезнал сред диплите на качулката си.

— Бира.

Кръчмарят го погледна със съжаление.

— Момче, тук не предлагаме бира. Бира наливат в крайпътните кръчми, където им докарват бъчвите прокиснали. В Ибертън трябва да бъдеш по-конкретен.

Останалите трима клиенти на заведението (настанени край бара) поизвърнаха глави и кимнаха. И тримата бяха възрастни, точно от хората, които прекарваха целите си дни в пиене.

— Съжалявам, не те разбирам. Какво предлагаш?

— Светло пиво. Най-доброто в цял Гхент.

— Най-доброто където и да е — поправи най-възрастният пияница. Той бе разположил бялата си брада върху тезгяха. На гърба му, разстлало се по подобен начин, но с различен цвят, бе увиснало наметало, сносно позакърпвано. — А аз съм имал повод да пътувам. — Старецът повдигна чашата си, с което подтикна останалите двама към имитиране. Трите халби бяха оставени върху плота със синхронизирано изтрополяване.

— Пиво да бъде — усмихна се Ейдриън.

Но бе очаквал да се отърве твърде лесно.

— По-точно? — Този път Дугън опря лакти върху тезгяха и с глава посочи към стената. Върху нея бяха разлепени различни рекламни листовки. Всяка от тях изобразяваше различна по форма чаша, неизменно пълна със стичаща се по нея бира. А заглавията им бяха до едно изчанчени. Глътка лятна утрин. Енемичен пир. Тръпнеща до последно.

Въпросните реклами покриваха по-голямата част от стените. Ейдриън дори не си направи труда да оглежда по-внимателно.

— Откъде си? — допълни кръчмарят, все така усмихнат весело.

— Ренид — отвърна боецът. Хинтиндар бе прекалено дребно и неизвестно село.

— Южно момче. Явно за пръв път идваш насам.

Блекуотър кимна. Едновременно с това си движение осъзна, че разлепените из кръчмата реклами представляват меню. Сред тях личаха рисунки, нанесени направо върху дъските с боя, дърводелски инструменти или въглен. Първите два типа изглеждаха красиво, последният — не чак толкова.

— Тук си изкарваме прехраната с ечемик — обясни Дугън. — Всеки се занимава с това.

— И с риболов — обади се един от тримата пияници, този път онзи откъм вратата. Пълничкото му тяло бе обвито в свещеническо расо. Макар и да изрече само три думи, пак успя да съобщи за навика си да жестикулира оживено по време на разговор. В добавка той запрати въображаема въдица. — Тук рибата кълве охотно, много ще наловиш, ако по тази причина си дошъл.

— Чувал съм, че в Гхент вълната е много на почит — рече Ейдриън.

— И това — съгласи се Дугън. — Ако търсиш да си вземеш нова вълнена туника или пък ямурлук, мога да те насоча към точното място. Но за пиво си дошъл където трябва. Както казах, почти всеки отглежда ечемик. И повечето от местните си варят собствено пиво. Тукашният район е идеален. Зърното ни е отлично, водата на езерото и тя. По-добри съставки в цял Елан няма да намериш. Гребни една кофа от езерото и ще видиш, че водата е същински кристал. Тук нямаме кладенци — не са ни нужни. Нищо чудно, че всеки тук вари пиво. По-големите ферми си имат свои собствени марки. Тръпнеща до последно и Глътка лятна утрин са от северния бряг. Ечемичен пир и Марбъри са южни. — Дугън посочи към лавицата близо до тавана, отрупана с огромни метални чаши. Върху всяка от тях беше изписано нещо, само че от мястото си Ейдриън не можеше да го разчете.

— Това са наградите, раздавани всяка година. Първото място е изключително оспорвано. Както виждате, в Ибертън пивото е сериозна работа.

Всички в кръчмата — с изключение на Ройс — бяха вперили очи в Ейдриън. Усетил напрежението, той реши да заложи на сигурното.

— А ти какво ще ми препоръчаш?

При тези му думи свещеникът се размърда неспокойно на столчето си, а самият пивничар въздъхна.

— Това би ме поставило в деликатно положение. От мен се очаква да запазвам неутралност, аз съм кръчмарят.

— С нещо различно от Марбъри само ще се задавиш — отбеляза най-крайният пияница. Той единствен от местните носеше меч.

— Преди да си взел решение — вметна свещеникът, — трябва да знаеш, че това е лорд Марбъри.

Ейдриън побърза да се поклони.

— Ваша Светлост.

Всички се усмихнаха засрамено — с изключение на самия лорд Марбъри, който се намръщи.

— Направиш ли го отново, ще те промуша в крака.

Блекуотър за пореден път потърси спасение от сияйната усмивка на Дугън.

— Понастоящем това е по-скоро почетно звание — рече пивничарят.

— Църквата не признава благороднически звания на територията на Гхент — обясни свещеникът.

— Църквата не би… — с ръмжене поде Марбъри.

— Още една чаша, Ваша Светлост? — високо каза Дугън и грабна халбата му.

— Още не бях изпил тази.

— Аз пък бях видял друго. Освен това трябва да ти напомня, че още не знаем нищо за младия си гостенин. Или за спътника му. — Кръчмарят погледна Ейдриън с очакване. — Избра ли си?

Боецът не смогваше да следи разговора. Дугън му помогна, като съпроводи значението на думите си с посочване към рекламите.

Ейдриън погледна към лорд Марбъри, който бе вперил остър поглед в стопанина.

— Ще опитам Марбъри — каза той след кратко колебание.

И благородникът, и пивничарят се усмихнаха при тези му думи. А Блекуотър остана с впечатлението, че за пръв път от началото на разговора е постъпил правилно. И че е изразил нещо повече от избор на пиене.

— Аз самият съм привърженик на Тръпнеща — призна брадатият. Ейдриън забеляза, че въпросният подрънква при движенията си, но не заради оръжия: от колана му висяха множество метални дрънкулки.

— Ти калайджия ли си? — попита го боецът.

— Бреми, на вашите услуги — представи се онзи. Ръкостискането му бе слабо и недовършено. — Ако се интересуваш от риболов, имам отлични куки.

— И като стана дума за интереси, от какво се интересува приятелят ти? — попита Дугън и кимна към Ройс.

— Добър въпрос. Двамата с него се познаваме от сравнително скоро.

— Срещнахте се по пътя?

— Не, ние…

— Не съм жаден — каза Ройс.

Марбъри извърна глава към него.

— Тогава защо си дошъл тук?

— Той беше жаден. — Качулатият посочи към Ейдриън. — Аз исках да вляза на завет. Или има проблем?

Марбъри отново се обърна към Ейдриън.

— Спътникът ти много се съобразява с теб.

Боецът се усмихна и кимна.

— Това е най-ярката му отличителна черта.

Ройс се подсмихна и скръсти ръце.

— В момента ми се намира за продан палатка — осведоми ги калайджията. — Въжетата й са морско качество. Разпънеш ли я, вътре все едно си в къща.

Дугън постави две халби върху тезгяха — за Ейдриън и новата чаша на лорд Марбъри. Те изглеждаха не по-малко примамливо от нарисуваните. Кръчмата притихна в очакване, когато Блекуотър повдигна своята чаша.

В Калис той бе привикнал на по-слаба, трапезна бира, богата на хмел. Това пиво бе много по-силно и с далеч по-богат аромат. Боецът бе започнал да се усмихва още преди да е отдръпнал чашата от лицето си.

— Казах ли ви?! — Лорд Марбъри плесна с длан по тезгяха. — Тази година ще спечеля. Погледнете го само. Човек, току-що отпил течно щастие.

Ейдриън кимна.

— Пивото е отлично.

— Казва го просто от учтивост — вметна свещеникът. — Личи му, че така е възпитан. Сигурно майка му е била отдадена следовница на вярата.

— Бях съвсем малък, когато майка ми почина — поправи го Блекуотър. — А що се отнася до баща ми… Той споменаваше боговете единствено когато сбъркаше някоя сплав или се изгореше.

— Ковашки син — кимна калайджията. — Трябваше да се досетя по стоманата, която си понесъл. Мога да ти предложа прекрасен комплект инструменти. Имам и такива от джуджешки ковач. Това се казва качество.

— Как така джуджето е склонило да си продаде инструментите? — попита свещеникът.

— Мисля, че му трябваха пари да нахрани семейството си. Тъжна история.

Ейдриън се възползва от случая, за да се отдалечи от тезгяха и да се настани край Ройс, който бе седнал с гръб към камината и с лице към прозорците.

— Бих отбелязал, че си ужасно мълчалив, но пък в твоя случай би било като да отбележа, че дишаш.

В отговор качулатият се приведе към него и прошепна:

— Защо пропусна да им кажеш, че сме крадци?

— За какво говориш? — Ейдриън също зашепна, макар да се чувстваше неловко да заговорничи зад гърбовете на останалите. — Просто се държах учтиво.

— Ти им каза истинското си име, родното си място, занаята на баща си, загатна в коя посока пътуваме и призна, че за пръв път идваш тук. Щеше да им кажеш и всичко за мен, ако не бях те спрял.

— И какво лошо има в това?

— Когато си тръгнал на задача, не искаш хората да те забелязват. Целта ти е да останеш безформен силует. Не оставяй нищо, което би могло да улесни проследяването ти. След проникването ни в кулата ще започнат да ни търсят. Един бъбрив непознат с три меча, пътувал на юг, лесно се запомня.

— Щом си искал да останем незабелязани, защо дойдохме тук?

— В случая е свързано с гостите, които очаквам.

— Гости? — Боецът отново надигна халбата си.

— Петимата, които яздеха след нас.

Ейдриън остави чашата.

— Аз не видях никого.

— Не се изненадвам.

— Мислиш, че преследват нас?

— Не зная. Точно затова сме тук.

— И може да се окаже, че те са обикновени пътници, поели в нашата посока?

— Винаги приемам, че ме преследват, докато не бъде доказано противното.

— Това е нелепо.

— Те носеха мечове и ризници и препускаха усилено.

— Е, и?

— Петима ездачи са прекалено много за пренасянето на някакво послание и прекалено малко за подкрепление. И никой не пришпорва конете си без причина, причина като например преследване. Петчленен отряд е с точната численост за преследването на двама души, обвинени в наръгването на баронски син, които за последно са били видени да се отправят на север.

Ейдриън се обърна към прозореца. Видя единствено каменната стена, пътя и езерото. Залязващото слънце изливаше злато върху водната повърхност.

— Там има още една врата. — Ройс наклони качулка към страничната част на тезгяха. — През нея изхвърлят боклуците. Когато гостите ни пристигнат, ние ще излезем през тази врата и ще изчакаме. Ако ни последват, ще знаем със сигурност, че те не са ожаднели по същото време като нас. Професорът каза, че ти си умеел да се биеш. Надявам се да е така, защото ако ни последват, ще се наложи да ги убием. И петимата. А после ще се върнем в кръчмата, за да убием и тези четиримата.

— Тях пък защо?

— Защото ти не спря да кудкудякаш. Няма как да оставим пет трупа и четирима свидетели. Най-напред ще убиеш лорд Марбъри, той е най-голямата заплаха от тях. Аз ще се заема със свещеника и калайджията. Който от нас първи приключи, ще убие и Дугън. И се постарай да не разплискваш много кръв. Ще извлечем телата и ще ги зарием в канавката. Стига да не останат кървави следи, ще минат часове, преди някой да е забелязал отсъствието им. По това време ние ще сме се изгубили сред ерванонските улици.

— Няма да ги убия — заяви Ейдриън. — Те са добри хора.

— И откъде знаеш това?

— Разговарях с тях.

— Ти разговаряш и с мен.

— Ти не си добър човек.

— Да, зная, по думите на Себ аз съм звяр с вълчи очи. Не си забравил Себастиан, нали? Онзи добър човек, който, заедно с красивата си съучастничка, възнамеряваше да ти пререже гърлото.

— Той поне се оказа прав.

— Именно. Когото и да посочиш, има голяма вероятност, че няма да се окаже добър. Всеки изглежда добър. Всеки се старае да се облече прилично и да си наложи огромна усмивка, като гостоприемния ни кръчмар. Но аз ти гарантирам, че ако почегърташ тази позлата, зад нея ще изникне калай. Хората винаги се преструват на мили и любезни, особено убийците и крадците.

— Ти не го правиш.

— Защото съм изненадващо честен.

— Няма да ги убия.

— Тогава какво правиш тук? Старчокът каза, че двамата трябва да станем екип. Аз трябва да ти покажа как стоят нещата в действителност. А в замяна на това съм щял да имам до себе си опитен войник, ветеран от множество битки. Не съм във възторг от тази подредба, само че мога да видя ползата от подобен боец в ситуации като тази. Какъв ти е проблемът?

— Не обичам да убивам.

— Не съм идиот, виждам това. Питам защо? Да не би да излиза, че Аркадиус ме е излъгал? Да не би в действителност да си търговец на оръжие и затова да разнасяш тези мечове? Да не би да те е изпратил с мен, за да вкусиш първата си кръв?

— Нагълтал съм се с повече от достатъчно кръв, повярвай ми.

— Тогава какъв е проблемът?

— Осъзнах, че това не е правилно.

— Моля? Не е правилно?

— Да. Не е правилно. Грешно.

— Ти на колко си години всъщност? Да не би да вярваш във феи, в истинската любов и че падащите звезди сбъдват желания?

— Значи ти не признаваш понятия като правилно и грешно? Добро и зло?

— Нищо подобно. Правилно е онова, което е добро за мен. Лошото е онова, което не харесвам: тези неща са грешни.

— Ти наистина си бил отгледан от вълци.

— Да.

— Значи и двамата сте от Ренид? — Лорд Марбъри се приближи към масата им, придърпа си стол и се настани.

Ейдриън се надяваше, че старецът не е чул разговора им. Не се страхуваше от него — дори и въоръжен, възрастният човек не представляваше заплаха. Повечето висши благородници разнасяха оръжията си единствено за украса, като символ на позицията си. Но боецът изпитваше симпатия към него и го бе определил като честен човек. Не би искал лордът да е дочул обсъждането на собствената си смърт.

— Нещо интересно от южните земи? — продължаваше той. — Тук е пълна скука. Дори и мухите отбягват да се вясват насам. — Лордът се оригна звучно. — Единствено с пивото се разтушавам. Но няма да се изненадам, ако църквата ми отнеме и това. Та, какво ново из дворцовия живот?

Ройс гневно се взираше в Ейдриън.

— Не съм посещавал дворци. С тези ми дрехи не биха ме пуснали — каза боецът.

Марбъри тропна с пестник по масата и се засмя.

— Подозирам, че и мен също. За тях съм като мир: наполовина човек, наполовина елф. Само че в случая кръстоската е между благородник и селянин. Лорд в земя, където благородството е забранено. А знаете ли, че родът ми е служил още на Гленморган?

— И откъде пък знаеш това? — попита свещеникът от мястото си на бара.

При извръщането на главата си Марбъри едва не си разля пивото.

— Да съм те канил да се присъединяваш към разговора?

— Не, но пък и те не са те канили да се присъединяваш към масата им.

— Защо не вървиш да се благословиш, Хардинг?

— В такъв случай ти също бъди благословен.

Лорд Марбъри се обърна обратно към двамата си събеседници.

— Както казвах, родът ми е служил на Гленморган.

Ейдриън кимна.

— Неотдавна научих за него. Той почти е възобновил империята, само че не е успял да завладее Калис. Прекалено много отделни кралства с военачалници. И гоблините.

— Същият. Но не е император. Църквата го обявила за наместник на Новрон, защото не искала да се откаже от търсенето на изгубения наследник. — Той се облегна на стола си и размаха ръце.

— Гленморган е владеел всичко наоколо. Включително Ренид. Той е издигнал и Короносната кула, където сега живеят патриархът и архиепископът. Сигурно сте я видели по пътя. И това е само част от замъка, който някога се е издигал. Прав си, че не е успял да покори Калис, но неговият внук, Гленморган Трети, спасил Аврин. Един от предците ми се е сражавал редом до него в битката при Вайлън Хилс, където било нанесено решаващото поражение на гоблините. А се оказало, че тази победа докарала падението му. На благородниците и църквата, които богатеели под слабата власт на неговия баща, не се понравило, че Глен III се е метнал в такава степен на дядо си. Затова го обявили за еретик и го затворили в замъка Блитин. А когато поданиците му се разбунтували, расата обвинили благородниците и изцяло заели мястото им.

— Има предвид моите братя по вяра — разясни свещеникът, забелязал въпросителния поглед на Ейдриън. — Църквата.

— Именно.

— Осъзнаваш, че това е ерес и измяна.

— Ей толкова не ме интересува. Серети ли ще изпратиш да ме завлекат на съд? Или ще заръчаш на някой страж да опожари Ибертън?

Ейдриън нямаше представа какво представляват въпросните серети или стражи, но не му звучаха особено добре.

Свещеникът не отговори.

— Така си и знаех. — Марбъри продължи с по-тих глас, защото отново се обръщаше към събеседниците си. — Понякога ми се иска той действително да го стори, но пък няма нужда. Аз съм като вол. Бива ме единствено да кръстосвам полята и да правя пиво.

— Никога не съм виждал вол да вари толкова вкусно пиво — отбеляза Ейдриън.

Лордът се засмя.

— Ти, хлапе, ми харесваш. — Подир това старецът погледна към Ройс. — Той също ми се нрави. Малко е мълчалив, но пък по това се познават умните. Мълчаливите винаги са умни. Те са достатъчно мъдри, за да не дрънкат като варящи пиво волове.

Ройс бе свел глава, скривайки очите си.

— Той определено се смята за мъдър, но пък не знае всичко — отбеляза Ейдриън.

— Никога не съм заявявал, че зная всичко — поправи Ройс. — Само онова, което има значение.

— За кого? — уточни Ейдриън.

— За мен самия.

— Прав си. Това е много далеч от всичко.

— Достатъчно е, за да ми позволи да вземам интелигентни решения. Ти позволяваш на чувствата си да влияят на преценката ти.

— А пък аз имам точно обратния проблем — каза лорд Марбъри. — Позволявам на преценката си да застане пред чувствата ми. Още преди три години трябваше да съм изкормил Хардинг. И ако се бях доверявал на импулса си, щях да съм го сторил.

— И сега те чувам — осведоми го свещеникът.

— Много добре зная това, фустанчо.

— Той ми изглежда добър човек — каза боецът.

— Такъв е. Читав човек. Преди две години се разболях от треска. Цялото село ме беше изоставило от страх, че чумата е избухнала отново. Единствен той остана при мен. И дори ми миеше гърба. Това не е нещо, което се забравя. Хардинг е незаменима част от общността.

— Чух и това — рече свещеникът.

— Млъквай. — Марбъри отпи нова глътка. — Въпросът е, че той пак си остава един от тях. Една от змиите, които умело пълзят наоколо и тровят всичко. Онези, които премазаха империята на Гленморган и изпратиха благородни семейства като моето да се щурат из полята. Онези, които ме превърнаха от рицар във фермер. Ако дори и наполовина се бях метнал на някой от предците си, трябваше да съм му отрязал главата още преди години.

— Никога не е късно — вметна Ройс.

Лордът се изсмя гръмко и за пореден път плесна по масата.

— Чули, Хардинг? Качулатият ме подкрепя.

Навън слънцето бързо потъваше зад хълмовете, оставило небето да тлее. Децата бяха изчезнали, кучетата се бяха свили в подготовка за сън, а из селото започваха да изникват светлинки.

Ройс рязко повдигна глава. Той се приведе напред и измърмори:

— Докажи ми, че греша.

След тези думи дребният мъж се надигна и се отправи към страничната врата. Миг по-късно Ейдриън чу приближаващи се стъпки.

Петимата бяха обвити в тъмни плащове, под които Ейдриън долови познатото подрънкване на ризници. Този звук извика спомена за мириса на кръв, всеобгръщаща кал и крака, които никога не оставаха сухи.

Непознатите спряха на прага и започнаха напрегнато да оглеждат помещението. По лицата и косите им личеше, че те са препускали дълго.

— Добре дошли, момчета, аз съм Дугън. — Кръчмарят протегна ръка, но никой не пристъпи напред, за да я поеме. — Какво ще желаете?

Един от новодошлите отметна плаща си назад. Под него той носеше червен табард с герб счупена корона. Това отмятане разкри и оръжието му: тилинерска рапира със заострена пета. Подобни оръжия бяха чест избор сред професионалистите на занаята, инструмент за смърт, на който можеше да се разчита.

— Търсим двама мъже, избягали от Шеридън, които са наръгали момче — каза непознатият.

Дугън повдигна вежди, а петимата започнаха да се разпръскват. За начало те впериха погледи в калайджията и свещеника, — сетне трима от тях обградиха масата, на която седяха Ейдриън и лорд Марбъри.

— Вие кои сте? — запита говорителят на петимата.

— Това е лорд Марбъри — меко предупреди Дугън. — Той притежава повечето земи на юг от езерото.

Хардинг се извърна.

— И тази вечер изпи малко повече от обичайното, та не е в най-доброто си настроение.

— За настроението си прав — изръмжа Марбъри. — И ти с нищо не допринасяш за подобряването му.

— Знаем, че единият от двамата носи три меча — каза друг от петимата. Той се отличаваше с гъсти вежди и подрязана брада, накъсана от извит белег в челюстта. И освен това стоеше точно над Ейдриън. — Войник или наемник.

— Това е мой приятел от Ренид — обяви Марбъри. — Той е ковач. Сам е изработил мечовете си.

Ейдриън кимна.

— Искаш да ни кажеш, че разнасяш тези оръжия като мостри? — Накъсаната брада закачи с пръст дръжката на големия меч.

— Да — потвърди Блекуотър.

— Дай да ги разгледам. — Мъжът протегна ръка.

Ейдриън не искаше да се извръща, за да не изглежда подозрителен. Но и без да го прави можеше да предположи, че поне двама са готови да изтеглят оръжия. А Ройс със сигурност бе останал край вратата и подслушваше.

Ейдриън погледна към страничния изход. Ако се втурнеше към него, поне двама от непознатите щяха да го сграбчат, а останалите щяха да изтеглят оръжия. Тогава той щеше да извика и партньорът му щеше да се притече на помощ. Щеше да последва кървав сблъсък, а после…

Докажи ми, че греша.

Ройс го подлагаше на изпитание. Професорът каза, че ти си умеел да се биеш. Може би искаше да се убеди, че натрапеният му партньор действително умее да се сражава. И че той не би се поколебал да убие невинни свидетели при нужда.

Докажи ми, не греша.

Ейдриън погледна към лорд Марбъри и реши да направи точно това.

Той изтегли късия меч и го подаде с дръжката напред към непознатия, като наблюдаваше начина, по който онзи обвива пръсти около оръжието. Личеше, че конникът умее да държи меч, но в момента просто го вземаше, за да го опознае. Нямаше намерение да го размахва.

— Какво общо имат серетите с някакво си младежко сбиване? — поинтересува се Марбъри.

Значи това са серетите.

— Наръганото момче е син на барон Леруик. — Той повдигна меча, размаха го настрани и ловко го подметна във въздуха.

— Леруик, а? И кога се е случило? — продължаваше да разпитва лордът.

— Преди няколко дни.

— Хлапето мъртво ли е?

— Не. — Сега серетът разглеждаше острието.

— Животът му в опасност ли е?

— Не.

— В такъв случай ми се струва, че си отваряте работа напразно.

— Баронът не смята така. Архиепископът също.

Марбъри се подсмихна.

— О, нима? В такъв случай ви поздравявам, имате прекрасни коне. — Той продължи по-високо. — Тези мъже трябва да притежават най-бързите жребци в Аврин. Успели са да научат за наръгването, да препуснат до Монрийл, където са разговаряли с барона, после до Ерванон, за да говорят с епископа, а накрая са се озовали тук. И то само в рамките на един ден.

Серетът не му обръщаше внимание.

— Този меч е страшно захабен.

— Много работа е видял — каза Ейдриън.

— Нали каза, че това е мостра.

— Точно затова е захабен — намеси се Бреми. — Аз съм калайджия, та зная. Когато продаваш инструменти, избираш един и го заделяш за показ. Хората правят какво ли не, за да изпробват стоката: удрят камъни с нея, секат дърва, забиват я в земята… Ако позволяваш да правят това с всички артикули, няма да успееш да продадеш нищо. Затова жертваш само една мостра и ги оставяш да млатят нея.

Непознатият отново погледна оръжието и облиза устни.

— Изработката не е особено впечатляваща.

— Аз не съм особено добър ковач.

— От колко време е тук този човек? — обърна се серетът към Дугън.

Пивничарят сви рамене.

— Трудно е да се каже.

— Три дни — рече Марбъри. — Отседнал е при мен. Изковава ми нов меден казан за пивото.

— Истина ли е това? — непознатият погледна към пивничаря.

Дугън сви рамене.

— Как бих могъл да зная случващото се в дома на Негова светлост?

— Ами вие, преподобни? Можете ли да потвърдите думите му?

Хардинг погледна към Марбъри.

— Никога не бих оспорил думата на Негова светлост. Той е достоен член на обществото ни.

— Така ли?

— Абсолютно.

— Някой друг да се е отбивал?

— Племенникът ми също е тук — обясни Марбъри. — В момента още клечи в клозета, защото обядва с някакво развалено месо. Да го довлека ли за ухото, та да потормозите и него?

Серетът се навъси и пусна меча върху масата, където оръжието изтрополи звънко. Пред вратата той спря и каза:

— На връщане ще минем отново тук. Двамата, които търсим, са един едър и един дребосък, облечен в черно. Ако забележите нещо, бихме оценили да ни кажете.

— Несъмнено. Надявам се, че следващия път ще останете да пийнете нещо. — Дугън усмихнато им помаха.

Ейдриън прибра меча си и погледна към лорд Марбъри.

— Изработвам ви нов казан?

— Изглежда си невероятно мързелив, защото още не си започнал работа. — Старецът повдигна чашата си. — Приятелят ти изостави ли те?

— Не, той изчаква отзад. Засада, в случай че нещата станат сериозни.

— Той е наръгал онова хлапе, нали?

— Да, но той искаше…

Марбъри повдигна глава.

— Не е нужно да ми обясняваш. Само съжалявам, че не е наръгал самия барон.

— Не харесвате Аеруик?

— Никак. Той е лъжец, измамник и противен мошеник.

— И освен това е добър приятел с Негово преосвещенство архиепископа — отбеляза Хардинг.

— Което обяснява защо разполага със серетски рицари.

— Какво точно представляват тези серети?

— Те са войниците на църквата — обясни свещеникът.

— Бандитите на църквата — поправи Марбъри. — Обикновени побойници. Носят името на лорд Серет, основал рицарския им орден преди векове. Доколкото зная, Леруик му се пада някакъв далечен потомък. Това обяснява много неща.

Ейдриън гледаше страничната врата.

— Може би не е зле да погледнеш? — додаде лордът.

Боецът изтласка стола си назад и се отправи в коридорчето. То имаше две врати, между които се намираше голямо гърне. Отварянето на втората врата разкри тясна алея, която се губеше сред постройките.

— Ройс?

Отговори му единствено хладен мрак.

Ейдриън се отправи към предната част на кръчмата. Кобилата му все още бе привързана отпред, само че конят на Ройс бе изчезнал. Липсваха също и въжетата, прикачени към седлото на Танцьорка.

Обратно в кръчмата го посрещнаха погледите на Бреми, Хардинг, Дугън и лорд Марбъри, който отново бе седнал на бара.

— Вероятно се е отдалечил на поне две мили — рече благородникът. — Както казах, той е умният.