Короносната кула

Глава 3

Ейдриън се бе настанил на палубата и наблюдаваше товарните коне, които теглеха шлепа. И отвъд тях, сред обвития в мъгла пейзаж, който търсеше да различи. Отвъд брега сред хълмовете се простираха обработваеми земи, а още по-далеч се виждаха поселища. Всичко му изглеждаше чудато — някаква непозната земя, изпълнена със странни люде и обичаи. В този момент той не само изглеждаше, но и се чувстваше като чужденец. Никой не би заподозрял, че в момента боецът се намираше на около половин ден път от родното си място.

Изпод навеса изникна пълничък мъж, който доволно се удари по гърдите, тъкмо издувани.

— Свежо утро, нали? — обяви той, загледан към небето.

Може би пълничкият бе отправил думите си към бог Марибор.

Във всеки случай Ейдриън отговори.

— Малко е хладно. Отвикнал съм от студа.

Той си бе избрал местенце на завет и бе облякъл всичко, което носеше — два чифта шалвари, широк пояс, наметало и двойно омотана глава. И въпреки това му беше студено. На всяка цена щеше да си купи подходящи дрехи в Колнора — нещо вълнено и тежко, което да послужи като броня против студа.

— Явно идваш от Дагастан. Никога не съм бил там, но съм чувал, че е топло.

Ейдриън пристегна тауба си.

— И с ленени одежди ти става горещо.

— Завиждам ти. — Той пристегна робата си и с някакво намръщено разочарование огледа шлепа, сякаш бе очаквал през нощта да се случи някаква чудата метаморфоза. А подир това сви рамене и последва примера на Ейдриън, заемайки позиция далеч от вятъра. — Аз съм Себастиан — рече мъжът и протегна ръка.

Боецът се представи на свой ред.

— Видях, че не пътуваш сам? — додаде той. Действително, снощи бе видял Себастиан с още двама спътници, също облечени в скъпи одежди. Вчерашното бързане се бе оказало напразно: шлепът потегли със закъснение, защото част от товарните сандъци бяха затруднили екипажа. Тези тримата не бяха спрели да треперят над багажа си.

— Видял си Самюел и Юджийн. С тях сме съдружници.

— Търговци?

Себастиан се усмихна.

— Нещо подобно. — Той се загледа в мечовете на Ейдриън. — Ами ти? Войник ли си?

Ейдриън отвърна на усмивката.

— Нещо подобно.

— Добре казано. Но тук оръжия няма да ти трябват. Никой друг на борда не е въоръжен, така че не виждам защо… Всъщност, разбирам.

Ейдриън го наблюдаваше внимателно. Опитът му бе показал съществуването на два типа хора. Съществуваха онези, на които човек можеше да се довери. После идваше другият тип. През последните пет години Блекуотър бе прекарал сред хора, които никога не се разделяха с оръжията си, бяха покрити с белези и можеха да се похвалят с липсващи зъби. Себастиан носеше плътна и скъпа роба, а върху ръцете му проблясваха пръстени. С тези като него Ейдриън също имаше опит. И знаеше, че няма да хареса следващите му думи, каквито и да се окажат те.

— Какво разбираш?

Събеседникът му снижи глас.

— Чул си за убийствата. Градската стража щъкаше навсякъде и не спираше да разпитва.

— За убийствата във Вернес ли говориш?

— Да. Три убийства в три нощи.

— И подозираш мен? — продължи Ейдриън.

Себастиан прихна.

— В никакъв случай. Ти си сред пътниците, пристигнали на борда на „Източна звезда“. Дрехите ти те издават. По-смислено би било да подозирам себе си: поне съм бил в града.

— Тоест, трябва да подозирам теб?

— Нищо подобно. Моите съдружници могат да потвърдят алибито ми, а лодкарят ще потвърди, че бяхме закупили места още преди седмици. Пък и да ти приличам на асасин?

Макар Ейдриън да не бе виждал асасини, Себастиан наистина не приличаше на практикуващ въпросното призвание. Той почти се търкаляше при придвижването си, имаше пухкави пръстчета и заразна усмивка. Хората като него поръчваха убийства, не ги извършваха.

— Но мога да ти посоча един, който изглежда тъкмо така. — Погледът на Себастиан се бе насочил към носа на шлепа, където стоеше друг от пътниците, увит в наметалото си. Той стоеше обърнат с гръб към тях, като закован в сянката на сандъците. — Той вече е подходящ кандидат.

— Подозираш го, защото стои с вдигната качулка?

— Не. Заради очите му. Виждал ли си го в лице? Погледът му е студен. Мъртъв. Очи като тези са свикнали да съзират и раздават смърт.

Ейдриън се подсмихна.

— Изглежда те бива в разпознаването на хората по очите?

— Определено. Привикналият да убива има вълчи поглед — показващ празна душа и глад за кръв. — Себастиан се приведе напред, но не отмести поглед от пътника на носа. — Някои тайни отнемат невинността ни. Отнемането на животи усмъртява собствената душа. Всяка нанесена смърт отнася със себе си частица от човечността. В крайна сметка убиецът се превръща в обикновен скот, без дух, единствено притежаващ глад. Глад по изгубеното. Но също като с невинността, душата не може да бъде възстановена. Радостта, обичта и спокойствието напускат безвъзвратно подобна обител, за да отстъпят на жажда за смърт.

Себастиан говореше със сериозния тон на човек, който знае за какво говори. Самоувереността и липсата на припряност загатваха за мъдрост, придобита от опит.

Но пък ако той действително притежаваше подобна способност да преценява другите, надали би останал да се задържа толкова близо до Ейдриън.

— Има и друго. Той се качи в последната минута, без никакъв багаж.

— А ти откъде знаеш?

— Бях на палубата, когато той заплати пътуването си. Защо беше изникнал толкова късно? Нима някой се отправя толкова далеч на север по прищявка? На подобно дълго пътуване не се поема спонтанно. Шлепът му е предоставил отлична възможност да остави търсещите го стражи далеч зад себе си.

— Аз също пристигнах късно.

— Но ти носеше багаж.

— Ето къде си бил, Себ. — Двамата съдружници също изникваха от каютите.

Самюел се оказа по-възрастният. Висок и слабоват, разтеглян като тесто. Робата му висеше около тялото; широките ръкави скриваха връхчетата на пръстите му. Юджийн беше по-млад, близо до възрастта на Ейдриън. Неговото тяло още не бе направило избора си между височина и ширина. Но и той също бе облечен в прекрасна тъмночервена роба. На рамото му проблясваше златна брошка.

И двамата изглеждаха изтощени — като че цяла нощ са работили, наместо да спят. Самюел забеляза качулатия на носа и сръчка Юджийн:

— Той не спи ли?

— Трудно се спи с гузна съвест — отвърна младежът.

— Подобен човек не разполага със съвест — заяви Себастиан. Доколкото шепнешком можеше да бъде заявявано.

Над реката прелетя ято гъски, което за момент оглуши всичко с крясъците си. Пътниците повдигнаха очи към тях и последваха отминаването им с наместването на одежди: появата на птиците бе им напомнила приближаването на зимата. Тримата съдружници се настаниха близо един до друг, за да се греят.

Себастиан им представи своя събеседник.

— Това е Ейдриън… — Той щракна с пръсти и погледна към боеца за помощ.

— Блекуотър. — Въпросният се здрависа с новоприсъединилите се търговци.

— Откъде си, Ейдриън? — попита Юджийн.

— Никъде.

— Човек без дом? — Носовият глас на Самюел съдържаше известно подозрение. Той беше от хората, които не биха проявили доверие и към някой светец.

— Какво искаш да кажеш? — рече Юджийн. — Той е от Калис. Нали снощи говорихме за това.

— Говориш глупости, Юджийн — каза Себастиан. — Пристигнал е с калианския кораб, но не е тамошен. Да си виждал калианец с медноруса коса и сини очи? Те са смугли и хитри негодници. Недостойни за доверие.

— Какво си правил в Калис? — с тон на наскърбен инквизитор се осведоми младежът.

— Работех.

— Както и трябва. — Себастиан кимна. — Той носи тежка кесия. Трябва да вземаш пример от него, Юджийн.

— Бас държа, че е пълна само с калиански медни монети — със същия пренебрежителен тон продължи Юджийн. — Иначе щеше да си е купил вълнена роба като нас.

— Той носи прекрасен меч. Два, всъщност. На твое място бих внимавал с изказванията — рече Себастиан.

— Три — вметна Самюел. — Третият е останал в каютата му. Огромен е.

— Видя ли, Юджийн? Човекът влага всичките си пари в оръжия. Но ти продължавай да го наскърбяваш. Убеден съм, че двамата със Самюел прекрасно ще се справим и без теб.

Този път младежът не каза нищо, а скръсти ръце и упорито се загледа в отминаващите хълмове.

— С какво се препитаваш? — попита Самюел и хвърли продължителен поглед към Ейдриъновата кесия.

— Бях войник.

— Войник? Никога не съм чувал за богат войник. В чия армия си служил?

Във всички, едва не отвърна Блекуотър, но се сдържа. В първия момент тази истина му се бе сторила смешна, но веднага подир това бе последвало потискането. Та нали точно тези години служба го бяха накарали да прекоси океана.

— Случваше ми се да пътувам много — неопределено отвърна той, отбягвайки въпроса. В битка тази тактика не променяше нищо, макар че би могла да изнерви и изтощи противника. Самюел изглеждаше като човек, който не се отказва лесно. Но поредното отваряне на вратата към каютите предотврати следващата му реплика. Този път изникналата бе жена.

Нея Ейдриън също си спомняше. Тя се казваше Вивиан и миналата нощ търговците едва не се бяха претрепали в старанието си да я обгрижват. Сегашната й поява също имаше подобен ефект.

За разлика от тях, жената не се бе омотала в плащ или вълнена роба. Тя носеше изчистена сива рокля, от типа, който младата съпруга на обещаващ работник би избрала за пътуване. Всъщност облеклото й не бе от значение. Ейдриън можеше да оцени, че и в зеблен чувал тя би изглеждала възхитително. А оценката му придобиваше особена тежест заради факта, че калианските жени бяха смятани за едни от най-красивите на света. Нейната красота бе тяхна противоположност — с нежнобяла кожа и руса коса. Тя приличаше на порцеланова кукла. Това беше първата западна жена, която той виждаше за период от две години.

Самюел тактично й помогна да се настани между него самия и Себастиан. За Юджийн остана да седне край Ейдриън.

— Добре ли спахте? — попита Юджийн, приведен доста повече от необходимото.

— Никак. Почти не можах да мигна заради кошмари, най-вероятно вдъхновени от случвалото се снощи.

— Кошмари? — Себастиан се навъси с повтарянето си. — Няма нужда да се тревожите, уважаема. Вернес и противните му престъпления останаха зад нас. Пък и всеки знае, че негодникът е убивал единствено мъже.

— Това не е особена утеха, сър. А и този човек — тя посочи към качулатия на носа — ме ужасява.

— Не се страхувайте. Само глупак би опитал да извърши престъпление на борда на толкова малък съд — успокои я Самюел. — Тези мащаби са прекалено дребни, за да позволят незабелязаното провеждане на подобна злина.

— Вие определено имате усет към езика, Самюел — каза Вивиан. Но търговецът не разбра похвалата й в старанието си да я впечатли.

— Освен това — намеси се Себастиан — си имаме млад войник на борда. Той току-що е пристигнал от Дагастан. Ти ще защитиш дамата при нужда, нали, Ейдриън?

— Разбира се — каза боецът. Не бе излъгал за способностите си, но въпреки това се надяваше да не се стига до това. Започваше да съжалява, че носи мечовете си. В Калис те бяха обичайна част от облеклото и хората биха се обръщали подир онзи, излязъл без поне едно оръжие. В Аврин обичаите бяха съвсем различни.

Но пък не можеше да свикне да оставя всичките си оръжия в каютата. Подир пет години остриетата се бяха превърнали в неразделна част от него и тяхното отсъствие непрекъснато би го глождило, като неотдавна изгубен зъб. Макар да бе сигурен, че по-раншните думи на Себастиан бяха произхождали по-скоро от дочути истории, отколкото от личен опит, търговецът бе казал истината за едно: убиването си имаше цена.

— Виждате ли? — Себастиан плесна с ръце като човек, току-що демонстрирал успешен фокус. — Нищо не ви заплашва.

Вивиан се усмихна тъжно и отново погледна към стоящия на носа.

— Какво ще кажете някой от нас да поговори с него? — предложи Юджийн. — Може да се окаже, че се страхуваме напразно.

— Младият ни приятел е прав — одобри Себастиан. В гласа му се долавяше и искрена изненада, накарала Юджийн да го изгледа навъсено. — Притесняващо е да стоиш край тигър и да не знаеш дали е гладен. Върви да говориш с него, Юджийн.

— Не, благодаря. Аз само дадох идеята.

— Аз със сигурност отпадам като вариант. — Себастиан също побърза да се изключи от кръга кандидати. — Прекалено общителен съм. Тази ми характеристика често е довеждала проблеми. Не бива да провокираме излишно. Ще отидеш ли, Самюел?

— Да не си се побъркал? Кой изпраща яре да разговаря с тигър? Нека войникът отиде. Той няма от какво да се страхува. Дори и един убиец би се поколебал да нападне човек с два меча.

Всички погледи се насочиха към Ейдриън.

— Какво искате да го попитам?

— За името — предложи Себастиан. — Откъде е. С какво се…

— Дали той е убиецът — намеси се Вивиан.

— На твое място не бих включил този въпрос, поне не веднага — вметна Самюел.

— Но нали точно това ни интересува?

— Да. Но кой би признал нещо подобно? По-добре е да съберем достатъчно информация, въз основа на която да си изградим мнение.

— Ако го попиташ открито, той ще осъзнае, че не ни е заблудил и стоим нащрек. Така ще се принуди да изостави плановете си.

— Или пък просто ще преценя обстоятелствата — рече Ейдриън и се надигна.

Двата коня теглеха шлепа плавно. Въпреки това боецът пристъпваше внимателно. Той се изкачи на предната палуба и започна да си проправя път сред покритите сандъци. От новата си позиция можеше да види разгръщащата се пред тях река. Вятърът стовари целия си устрем насреща му — леден устрем с аромата на борови иглички. Вълнени дрехи, отново си обеща той. Дебела риза и тежко наметало.

— Здравей — каза Ейдриън. Непознатият се поизвърна, но само символично. Дори носът му остана скрит под качулката. Боецът се бе надявал да види очите му: Себастиановите думи бяха породили любопитство. — Казвам се Ейдриън Блекуотър.

— Поздравления.

Отговорът бе леден, досущ като понеслия го вятър.

— А ти? — продължи мечоносецът.

Другият отново се извъртя напред.

— Разкарай се.

— Просто се опитвам да бъда любезен. Още няколко дни ще прекараме на борда на този шлеп. В разговори времето минава по-леко.

Никакъв отговор. Сякаш разговаряше със стена.

Стените обграждаха крепости. Преодоляването им бе възможно с помощта на обсада, прокопаването на тунел или изпращането на шпионин. Но пък винаги съществуваше и възможността за самоубийствена атака. Може би Вивиан бе права в догадката си.

— Просто сметнах, че това би те заинтересувало. Възможно е на борда да има убиец.

Главата отново се обърна към него. Този път ъгълът на извъртане бе по-голям и Ейдриън можа да зърне око. То не блестеше, нито имаше удължена зеница. И въпреки това Себастиан притежаваше известна правота. В пронизващия поглед Ейдриън видя заплаха, каквато бе съзирал многократно, най-често последвана от сблъсъка на оръжия.

— Мога да те уверя, че убиецът не е само един — отвърна качулатият. — Сега се махай.

Крепостната порта дори не бе трепнала. Ейдриън се отказа и се върна при предишните си събеседници.

Вивиан заговори първа:

— Какво стана?

Боецът сви рамене.

— Нашият приятел не е от най-словоохотливите.

— Ами погледът? Той има очи като на вълк, нали? — попита Себастиан.

— Със сигурност мога да кажа, че не е и от дружелюбните. А що се отнася до очите… не бих обозначил това като доказателство.

— Той е убиецът. Знаех си! — самодоволно възкликна Себ.

— Поне вече знаем. — Самюел се мъчеше да навие ръкавите си и да ги убеди да останат във въпросната позиция. — Сега трябва да вземем мерки да се защитим.

— Не знаем нищо — рече Ейдриън. — Слабостта към уединението не го прави убиец.

— Склонна съм да подкрепя Самюел — каза Вивиан. — Трябва да предприемем нещо. — Тя се бе притиснала към Себастиан, за да черпи от топлината му, пъхнала ръце под мишниците си.

— Няма лошо да избягвате да оставате насаме с него — каза боецът. — Ключалките на каютите са сносно изработени. Съветвам ви да не оставяте вратите си отключени.

— Защо просто да не го затворим в трюма? — предложи Юджийн.

— Струва ми се, че той не би останал във възторг от подобна постъпка, особено като вземем предвид, че също като нас си е платил за пътуването — обясни Ейдриън.

— Но ние не сме убийци — възрази младежът.

— Все още не съм видял доказателства за вината му.

— Бихме могли да го завържем — каза Себастиан.

— Сериозно ли говориш? — попита Блекуотър.

— Да, тази идея е добра! — съгласи се Самюел. — Ако се нахвърлим в купом, ще успеем да го надвием, той не е едър. Бихме могли да му завържем ръцете и краката и да го заключим в трюма до края на пътуването. А в Колнора ще го предадем на стражите. Те ще го отведат обратно във Вернес. Възможно е дори да получим награда за залавянето му.

— И дума да не става — възрази боецът. — Ние не разполагаме с никакви доказателства за вината му.

— Ти току-що сам видя погледа му. Наистина ли мислиш, че този човек е невинен? Дори и да не е отговорен за неотдавна станалите убийства, той пак е извършил нещо… нещо отвратително.

По-рано Ейдриън се бе вслушвал в думите на хора като Себастиан и винаги бе съжалявал впоследствие. Когато никой не предложеше истината, хората вярваха в предпочитаното.

— А ти как би се почувствал, ако постъпим по такъв начин с теб? — попита го боецът.

— Не говори глупости. Аз не съм като него. Аз съм честен човек.

— Нима? Как бих могъл да зная?

— Защото току-що ти казах това.

— Ами ако и той каже същото?

— А той казали?

— Не го попитах.

Насочил думите си по-скоро към останалите, със самодоволно изражение Себастиан отвърна:

— Не е и било нужно. Достатъчно е само да го погледнеш. Ръцете на този човек неведнъж са били покривани с кръв. Той е зъл.

По всички останали лица Ейдриън виждаше съгласие. Тази им настоятелност не изглеждаше логична — докато човек не обърнеше внимание на страха. Присъствието на страх превръщаше разумността в лудост и дори можеше да накара втората да придобие вида на първата.

Само глупакът застава на пътя на юрнало се стадо.

Заради тази компания отново му се прииска Пикълс да бе дошъл с него. Ейдриън се изправи на крака.

— Къде отивате? — попита Вивиан.

— Не съм съгласен с вас, така че няма да участвам повече в този разговор. — След първата си крачка на отдалечаване той отново се обърна към тях. — И още нещо. Ако се опитате да го завържете, да го блъснете в реката или нещо от този род, знайте, че аз ще се притека на помощ на него, а не на вас.

Съпроводи го шокирано мълчание. Сред проскърцването на лодката Ейдриън се отправи към кърмата. Там щеше да остане скрит от погледите им.

— Още е млад и наивен — долетяха след него думите на Себастиан.

Ейдриън действително беше млад — нямаше намерение да отрича това. Но всяка от годините, прекарани в Калис, се равняваше на няколко години обикновен живот. В стремежа си да избегне ковашкото поприще той бе научил много.

Боецът се облегна на перилото и се загледа на изток. В повечето от ниските места тревата все още зеленееше, но дърветата по високите места вече обагряха листата си в златно. Някъде в далечината, отвъд достижимото от погледа му, се намираше малко селце, което той не бе виждал в продължение на пет години. Но предполагаше, че нищо там не се е променило. Промяната подминаваше местата като Хинтиндар. Единствено поколенията се сменяха, отдадени на един и същи труд. Някои от жителите не бяха способни да напуснат, други — като баща му — не желаеха. Къщите около пътя, разположени в подножието на господарското имение, щяха да се издигат там вечно. На петнадесетгодишна възраст Ейдриън бе напуснал това място. Сегашното му преминаване можеше да бъде сметнато за завръщане… Защото той нямаше намерение да се върне в самото място.

Сега той осъзна, че бе грешал за липсата на промяна. В малкото гробище щеше да се издига нов камък — или по-скоро надписана дъска. Над земята щеше да стои единствено името, защото селяните не познаваха календара.

— Хубав ден се очертава — отбеляза лодкарят. Той бе приседнал край кормилото, отпуснал ръка върху него, и бе качил краката си нависоко.

Ейдриън кимна и едновременно с това осъзна, че е спрял да трепери. С напредването на утрото мъглата започваше да се раздига. Сред дървесните корони се промушваха лъчи светлина, които потъваха във водата. Бернум бе и широка, и дълбока река, особено в близост до морето. Водите й се разливаха сред хълмовете с лениво спокойствие. Но това бе само привидна проява, прикриваща коварно подводно течение. Последното бе погълнало множество животи — хора и добитък. А през пролетта тя се разливаше и наводняваше брега си: това обясняваше липсата на ферми в близост до реката. Бащата на Ейдриън бе казвал, че Бернум не обичала да бъде притискана. Той я бе оприличавал на зла вещица, подмамвала къпещите се с лъжливото спокойствие на водите си. Тя ги оставяла да навлязат до средата, преди да ги удави. Освен това бе казвал, че ако някога водите й бъдат пренасочени — нещо невъзможно, както бе настоявал — в коритото й щели да лъснат хиляди скелети, погребани сред утайка.

Тогава Ейдриън не бе вярвал на думите му. Още от съвсем малък той бе отказвал да приема онова, което не е видял със собствените си очи. Същото недоверие бе проявявал и към много от другите неща, разказвани от баща му.

— Май не си от бъбривите — продължи кормчията с добронамерен тон. По лицето му личеше, че е прекарал по-голямата част от живота си край вода. — Снощи почти не те видях. Ти си като онзи, дето виси на носа. Да ти се представя. Аз съм Фарлън.

— Ейдриън.

— Зная. Старая се да познавам всички пътници. Или поне имената им, защото не искам да любопитствам прекалено. Да знаеш, сред колегите има и такива. Заради работата е. Край реката виждаш единствено брегове. Хубаво е да има с кого да разговаряш, пък било то и само по време на пътуването. И като стана дума за пътуване, надявам се то да ти хареса. Аз не се изживявам като капитан, да не си помислиш нещо. Просто обичам пътниците, които превозвам, да остават доволни.

С брадичка Ейдриън кимна към предната част на шлепа.

— А той как се казва?

— Той ли? Не си каза името, а пък аз не настоях. Личи му, че е от хората, за които е най-добре да ги оставиш на спокойствие и да се надяваш, че ще ти отвърнат със същото. Не бих искал да досаждам на подобен човек.

— Какъв човек?

— Не е ли очевидно?

— И ти ли го мислиш за убиец?

— Няма как да зная със сигурност. Но не мога да кажа, че не се притеснявам.

— Ако си имал подозрения, защо не говори с войниците?

— Трябваше. И щях да го сторя, ако не се бях притеснил заради закъснението. Онези сандъци, дето довлякоха в последния момент, здравата ни забавиха. А ако бях седнал да говоря със стражите, щяхме да се забавим още повече. По-рано вечерта един патрул се качи на борда, за да огледа, само че по това време качулатият още не се беше качил. Той изникна точно в последния момент, когато вече се отделяхме от брега. Едва впоследствие осъзнах грешката си. Трябваше да спра конете и да сляза с оправданието, че съм забравил нещо дребно. Само че сега ще трябва да чакаме до Колнора.

— И какво ще правиш там?

— Ще кажа на шерифа за подозренията си. Шериф Малет е добър човек. И акълът му го бива. Той ще се заеме с разследване и ще открие истината. На твое място не бих се надявал веднага да продължа пътя си. Смятам, че той ще иска да говори с всички на борда.

— Аз не бързам. Само се надявам в разговора си с него да извади по-голям късмет от мен. — Ейдриън отново погледна към мъжа, стоящ на носа.

Пътниците обядваха на палубата. Както Фарлън бе предвидил, денят се оказа отличен. Мразовитата мъгла отдавна се бе превърнала в спомен, прогонена от горещото слънце на пладнето. В момента шлепът бе спрял край една пощенска станция, привързан за брега. Конярят запрягаше новите коне.

Фарлън влезе и в ролята на сервитьор. Топла храна отсъстваше, но пък студеното пилешко, леко коравият хляб и пресните ябълки представляваха далеч по-добро меню от осоленото свинско и сухарите, с които Ейдриън бе принуден да преживява пътуването си на борда на „Източна звезда“.

Шлепът компенсираше липсата на лукс с бързина на придвижване. И тъй като пътниците не заемаха почти никакво място, те заплащаха само по една медна монета на миля. Заклетите пешеходци биха негодували против подобна цена само докато не научеха тарифите на пътническите коли. Пикълс бе дал добър съвет: това пътуване бе много по-бързо и по-удобно от клатушкането на карета.

— С какво точно се занимаваш, Себастиан? — попита Ейдриън, докато се настаняваше, стиснал дървена чиния. Не проявяваше интерес към препитанието на търговеца: целеше да насочи разговора далеч от евентуални планове, касаещи качулатия.

— Добре ли познаваш Вернес, Ейдриън?

— Не. От пристанището направо поех към реката. Защо? Да не би да си известен?

— Може да се каже. Аз притежавам една от най-престижните бижутерии в града.

Вивиан бе заела по-раншното си място, макар че сега бе поставила чиния в скута си. Нейните порции бяха малки, почти детски.

Тя кимна утвърдително:

— Себастиан държи най-старият бижутерски магазин в града.

— И тримата ли се занимавате с бижута? — продължаваше да разпитва Ейдриън.

— Самюел е мой братовчед, а Юджийн е син на сестра ми. Те се научиха от мен. Аз заех на Самюел пари, за да отвори собствен бизнес. — Търговецът се подсмихна. — Клиентите, които по някаква причина са останали недоволни от цените, обслужването или просто си търсят повод за скандал, напускат магазина ми с гръм и трясък и заявяват, че никога повече няма да престъпят прага му. А после, смятайки, че ми правят напук, пресичат улицата и отиват в магазина на Самюел, където плащат по-висока цена за подобен артикул. Мислят си, че ми отмъщават, но тъй като аз притежавам известен дял и от неговия бизнес, част от печалбата пак отива в моя джоб.

— Ами Юджийн? — попита боецът.

— Поели сме към Колнора, за да му отворим магазин — рече Самюел.

Себастиан добави:

— Време е момчето да поеме само.

— Не съм момче — обади се Юджийн.

— Докато не изплатиш заема, оставаш момче. Или каквото реша, че си.

Младежът се навъси, но преглътна думите си заедно с поредната хапка пиле.

— Ами вие, госпожице? — рече Ейдриън. Вивиан тъкмо отгризваше от резен ябълка. — Каква причина ви е превърнала в наша спътничка?

Усмивката й изчезна. Жената остана вторачена в чинията си.

— Нещо лошо ли казах?

Вивиан поклати глава, все така мълчаливо. Себастиан внимателно я докосна по рамото.

— Моля да ме извините. — Жената се надигна и се отправи към носа на лодката. Понастоящем той бе празен, защото качулатият се бе излегнал на брега.

— Не намеквах нищо — обърна се Ейдриън към останалите сътрапезници. Чувстваше се отвратително.

— Вината не е твоя — успокои го Себастиан. — Подозирам, че дамата е преживяла нещо ужасно.

— Тоест?

— Малко жени пътуват сами. И видя ли колко малко храна си беше взела? Очевидно нещо я измъчва.

— Може би е злояда. И е възможно да пътува към уговорена среща.

— Възможно. Но ми се струва по-вероятно да е изплашена. А и тези слухове са изнервили всинца ни.

Вивиан бе оставила чинията си върху палубата. Самата тя седеше върху един от сандъците и гледаше в реката. В един момент жената повдигна ръка, за да обърше очи.

Ейдриън въздъхна. Той винаги изпитваше известно смущение край жени и често му се случваше да изрече нещо неподходящо. Искаше му се да отиде при нея и да я утеши, но не го стори, защото почти бе уверен, че само ще влоши нещата. По-рано бе смятал, че е невъзможно да се почувства по-самотен, а се оказваше, че и в тази си преценка е сбъркал.

Подир храненето шлепът отново пое. Фарлън слезе да спи в каютата си и бе заменен от другия кормчия. Неговото име Ейдриън не бе успял да научи. Той бе по-млад от колегата си, имаше брада и рунтави вежди, а въпреки това под тях надничаше лицето на младенец. Освен това той бе необщителен и не проявяваше желание да разговаря.

Още с първото раздвижване Вивиан бе изчезнала в каютата си. Вероятно бе бързала да отстъпи носа на качулатия. Но той не зае предишното си място.

Ейдриън се зае да убива остатъка от деня чрез разглеждане на пейзажа и заточването на един от мечовете си. Поддържането на оръжията се бе превърнало в част от хигиенните му навици. Тази дейност му помагаше да се съсредоточи, да се отпусне и да размишлява. А точно в момента се нуждаеше и от трите неща.

Вивиан изникна отново малко подир залез. Този път тя не се отправи към търговците, а за втори път се настани на опразнения нос, близо до поклащащата се светлина на фенерите. Оттеглянето на слънцето бе отстъпило място за есенния хлад: забелязал потреперването на дамата, Ейдриън се отправи към предната част на шлепа.

— Вземете — каза той и загърна раменете й с току-що сваленото си наметало. — Не е дебело, но пак е нещо.

— Благодаря ви.

— Трябваше да ви го дам по-рано. Аз съм идиот. Бих искал да ви се извиня.

Вивиан го погледна изненадано.

— Задето не сте ми дали плаща си по-рано?

— Задето по-рано неволно ви разстроих.

Няколко мига тя изглеждаше объркана.

— И сте се притеснявали за това през цялото време? — Тя отпусна ръка върху неговата. — Седнете, недейте да стоите прав.

— Сигурна ли сте? До този момент не се проявявам като особено вежлив.

— Аз бих ви взела за благородник. Или пътуващ под прикритие рицар.

Ейдриън се позасмя.

— Всички ме обявяват за рицар.

— Простете?

— Няма значение. Аз не съм рицар. И не съм привикнал да разговарям с изтънчена компания.

— Това ли виждате в мое лице?

— В сравнение с хората, с които съм свикнал, да.

За момент Вивиан сведе очи.

— Аз не съм родена аристократка, за каквато ме смятате. Бракът ме издигна, но сега…

Тя замълча и отново се загледа в палубата.

— Слушам ви — увери я Ейдриън.

— Причината за пътуването ми… без придружител… Съпругът ми е мъртъв. Той бе убит преди два дни. Той бе една от жертвите. Избягах, защото се страхувах за живота си. Но сега започвам да си мисля, че съм направила ужасна грешка.

— Имате ли представа кой и защо би искал да убие съпруга ви?

— Даниел беше заможен човек, а богатите имат много врагове. Домът ни бе ограбен. Дори завесите бяха откъснати. От страх аз избягах единствено с дрехите на гърба си. Както виждате, дори наметало не си взех. Продадох брачната си халка, за да си позволя пътуването, но се боя, че съм отвела тревогите си на борда. Мисля, че убиецът не е намерил търсеното. Последвал ме е на борда, за да се сдобие с него.

— Какво е то?

— Не зная. А и няма значение. Не нося нищо със себе си, но той няма да ми повярва. Дори няма да ме попита. Просто ще ми пререже гърлото и ще претърси каютата ми.

Ейдриън проследи лекото указателно движение на главата й и откри, че качулатият отново се е върнал на палубата, този път близо до кърмата.

Боецът се гордееше с навика си никога да не съди хората по външния вид, но дори и той не можеше да отрече злонамереното излъчване на непознатия. Имаше нещо вцепеняващо в обгръщащото го мълчание и в неизменно спуснатата качулка. Излъчване на враждебност.

Ако вярваше в съществуването на подобни неща, Ейдриън би го сметнал за някакъв зъл дух, фантом или заклинател. Във всеки случай бе сигурен, че именно заради люде с подобно излъчване се зараждаха слуховете за съществуването на подобни свръхестествени създания. Когато пристигнеха в Колнора, пътниците щяха да разкажат на близките си за мистериозното безлико привидение, а впоследствие историята щеше да става все по-страховита с всеки преразказ. Не след дълго щеше да се разчуе, че самата Смърт тръгнала да се разходи с шлеп по река Бернум.

— Освен това не зная какво ще правя в Колнора — в случай че изобщо стигна жива.

— Нямате ли някакви роднини там? Или познати, които да ви помогнат?

Жената поклати глава, а долната й устна леко трепна.

— Това не е ваш проблем. Все някак ще се оправя.

— Фарлън възнамерява да разговаря с колнорския шериф. Ще има разследване. Ако качулатият е виновен, стражите ще го арестуват. Тогава вие ще можете да се върнете във Вернес. Надали крадците са опразнили абсолютно цялата къща. А дори и да е така, нищо не ви пречи да дадете под наем някои от стаите, докато си стъпите на краката.

Вивиан отново погледна към качулатия и продължи с тих глас:

— Ами ако така и не достигна Колнора? Ако той ме убие по време на пътуването?

— Няма да допусна подобно нещо.

— Иска ми се да ви повярвам, но вие не бихте успели да го спрете. Нищо не му пречи да се промъкне в каютата ми. На сутринта никой няма да се трогне от трупа ми.

— Ето какво. Заключете вратата си и се постарайте да я барикадирате. Така той няма да успее да се промъкне безшумно. Чуя ли трясъка, ще зная да ви се притека на помощ.

Тя попи сълзите си.

— Ще последвам съвета ви. Само се надявам, че това ще е достатъчно.