Короносната кула

Глава 14

На следващата сутрин Ройс също не се появи. Лорд Марбъри се бе опитал да превърне лъжата си в истина, поканвайки Ейдриън да му гостува в къщата си край езерото, но боецът бе отказал — преценяваше, че е най-добре да остане в кръчмата, ако Ройс решеше да се върне. По време на престоя си той можа да научи, че тукашното езеро се нарича Морган и е известно не само с чистите си води, а и с изобилието от костур. Освен това можа да запълни времето си с дегустации на различните видове пиво.

Научи и много други неща: Агнес, втората съпруга на овчаря Уили, била бременна с третото си дете (и негово четвърто). В седмицата преди Зимния фестивал цялото село щяло да проведе традиционната надпревара по ловене на риба върху леда. Наградата, също традиционно, била бъчвица от най-доброто тазгодишно пиво. В продължение на седмиците преди и след събитието замръзналото езеро щяло да замени селския площад в качеството си на местен нервен център.

През цялото това време Ейдриън се бе ослушвал и бе поглеждал към прозореца, но Ройс така и не бе изникнал. Късно вечерта затварящият кръчмата Дугън му позволи да преспи в склада.

На сутринта боецът махмурлия приготви Танцьорка за път, сбогува се с гостоприемния Дугън и му предаде специални поздрави за лорд Марбъри. А подир това се отправи обратно към Шеридън, тъй като сам не можеше да изпълни мисията. Скоро той излезе обратно на главния път (за който бе научил, че също е посветен на Гленморган). Напредъкът му се отличаваше с раздразнен стомах, бодяща глава и също тъй раздразнено настроение. В един момент той се настани да лагерува, като не спираше да си говори сам.

— Разбирам защо ми нямаш доверие. Ти не ме познаваш. Аз също не те познавам — каза той на въображаемия Ройс. Разговорът бе започнал с мислени реплики, но с напредване на деня бе преминал в гласен. — И освен това видях, че си плашлив като комар. Но защо не ми каза, щом си планирал да избягаш?

Той си представи насрещно подсмихване.

— Опитах — продължи боецът, вече с по-писклив глас. В действителност Ройс никога не говореше с подобен ритъм на напевен сарказъм, нито гласът му звучеше като момичешки. Но Ейдриън би чул думите му именно така. — Предупредих те за приближаването им. Казах ти, че трябва да убием всички, а ти започна да спориш. И тогава лорд Марбъри се натресе. Какво трябваше да направя?

— Можеше да го прекъснеш. Да се извиниш и на ставане да заявиш: Ето какво, ако петима мечоносци изникнат, трябва да избягаме през страничния вход. — Хареса му колко разумно и уверено звучи това.

Въображаемият Ройс подбели очи. Той бе правил това още от сутринта, още от напускането на пивницата в Ибертън.

— Каква полза? Изобщо не те исках да ми се дотрисаш.

— Ами ако ме бяха сграбчили? Ако ме бяха завлекли в затвора заради престъпление, извършено от теб? Или ако бяха решили да си спестят труда и да задоволят правосъдието още на място с помощта наедно бързо обезглавяване?

Тези думи Ейдриън почти изкрещя, съпровождащ всяка сричка с удари по одеялото си. Той се бе загледал в звездите. На няколко крачки от него Танцьорка извърна глава и го погледна.

— Това не е мой проблем — отвърна въображаемият Ройс и се усмихна самодоволно. В този момент Ейдриън повече от всякога съжаляваше за отсъствието му: страшно му се искаше да заличи това изражение на самодоволство.

Мизерник.

Следващата вечер Ейдриън пристигна в Шеридън. Той умишлено пътуваше бавно, за да пристигне след залез, когато студентите вече не се навъртат навън.

Боецът се насочи направо към конюшнята. Там откри празно отделение, в което вкара кобилата си, но не я разседла. Не планираше да остава дълго. Щеше да се отбие при професора, за да му разкаже станалото, щеше да нагледа Пикълс, а след това… За след това не знаеше. Щеше да продължи на юг, може би щеше да се отправи към онзи град, за който мъжът от селото в гората бе споменал. Онзи в северния бряг на река Галевир, където приятелят му продавал съдове. Там щеше да си купи истинска храна и да прекара нощта в легло. Щом тамошните условия бяха допаднали на един грънчар, щяха да допаднат и нему. След като се запасеше, може би щеше да поеме обратно към Колнора.

А после?

Ейдриън бе обиколил половината свят, бе натрупал и похарчил богатства, бе служил на кралици и полудиви военачалници. Може би това в някакъв смисъл го бе преситило?

Нищо не му пречеше да се върне в Калис. Но тази му мисъл представляваше слабост, слабост от онзи тип, който караше алкохолиците отново да посягат към бутилката. Тигърът и писмото го бяха откъснали от кошмар, който до онзи момент той не бе осъзнавал. И освен това не искаше отново да става войник. Ейдриън оприличаваше тази част от живота си на съзряването. В един момент бе открил, че момичетата започват да го привличат и повече не можеше да гледа на тях по предишния начин. По време на детството му се бе налагало да се подчинява, но бе дошъл момент, в който трябваше да изостави тази си позиция — в противен случай щеше да прекара остатъка от живота си като роб. Той познаваше добре хората, които избираха да останат в армията: те го правеха, за да се сдобият с влияние и власт. Чинът обуславяше привилегия, авторитет, почит. Ейдриън не се стремеше към нищо от тези неща. Той ги бе постигнал, но не се бе почувствал щастлив. Повече не можеше да изтегля оръжия по чужда заповед. Това бе едно от малкото неща, за които бе сигурен. Също както бе сигурен, че никога повече не иска да вижда Ройс Мелбърн.

Но какво ми остава в такъв случай?

Поне Пикълс щеше да има по-добро бъдеще. Ейдриън се усмихна, представил си вернеския хлапак в университетска тога. Поне сега животът на момчето бе поел в добра посока. Блекуотър можеше да се теши с това.

Той успя да достигне кабинета на професора незабелязан. Вратата бе затворена, принуждавайки го да почука.

— Влез — заяви вече познатият глас.

Бъркотията в кабинета също не се бе променила. Магьосникът седеше зад бюрото си, разгърнал някаква книга, стиснал чаша с димяща напитка.

Ейдриън забеляза Ройс едва след третата си крачка. Крадецът седеше в другия край на помещението, пак приседнал върху боклуците, само че този път върху някакъв сандък, и хрупаше ябълка. Наметалото си бе окачил върху скелета.

— Ти!

Друго Блекуотър не се сещаше да каже.

Ройс го гледаше със същата изненада. Подир миг крадецът поклати глава, пъхна ръка в кесията си и извади монета. Надигна се, постави я върху бюрото на професора, а после се върна да седне.

— Искрено не очаквах да те видя отново.

— А аз се надявах, че никога повече няма да те видя — рече Ейдриън. — Ти ме изостави.

— И то в рискована ситуация. Как така си оцелял?

— Не ми се наложи да се бия с тях.

— Побягнал си? Очаквано е да си бърз с тези дълги крака.

— Не съм бягал. Останах да нощувам в кръчмата, очаквайки, че ще се върнеш.

Ройс прихна.

— Напразно си чакал.

— Очевидно.

— А как така си останал жив?

— Лорд Марбъри и останалите посетители — същите, които ти възнамеряваше да убиеш — ме защитиха и излъгаха заради мен. Лордът дори излъга и за теб, само че не се оказа нужно. Ти, страхливецът, се беше изпарил.

— Не бих нарекъл това страхливост.

— А какво би го нарекъл?

— Нужда. Трябваше да се отърва от теб. Обичайно това не е проблем, но — той наклони глава към професора, който все още четеше — най-очевидният вариант отпадаше.

— Това ли е въпросната книга? — Ейдриън посочи към бюрото на професора.

— Да — отвърна преподавателят. — Това е дневникът на Едмънд Хол.

— Свободата ми зависеше от успеха на тази задача — продължи Ройс. — Не можех да поема риска ти да объркаш нещо.

— И все пак успя да объркаш нещата сам — отбеляза Аркадиус.

Крадецът рязко извъртя глава.

— Какво? Ти каза, че това е нужната книга.

— Уговорката не беше просто да донесеш книгата. Условието включваше и двамата да я вземете.

— Каква разлика има? Ти искаше книгата. Имаш я. Приключено е. Той трябваше да ме придружи като охрана, само че неприятности нямаше.

— Изразявах се изключително недвусмислено. А ти за пореден път не успяваш да изпълниш заръките ми. Трябваше да отведеш Ейдриън до върха на кулата.

— Невъзможно. — Ройс отхапа нов шумен залък и продължи с пълна уста. — Не бяхме упражнявали новия начин. А и самата идея беше… — Той размаха ябълката към тавана в напразно търсене на достатъчно изразителни думи. — Чисто и просто глупава. Както виждаш, сам се справих повече от добре.

Професорът затвори книгата и смъкна очилцата от носа си.

— Доволен съм, че я донесе. Тя определено оправда очакванията ми. Но условията бяха изложени съвсем ясно. Неизпълнението им е факт. Дългът остава.

С озлобен вид Ройс се надигна и пристъпи към магьосника.

Ейдриън сграбчи мечовете си и на свой ред направи крачка напред.

— Но това лесно може да бъде поправено — побърза да допълни Аркадиус. — От теб ще искам единствено да върнеш книгата обратно.

— Какво?

— Трябва да я върнеш на мястото й. Но този път трябва да го сториш според заръката ми и да отведеш Ейдриън със себе си.

— Не говориш сериозно. — Ройс го пронизваше с отровен поглед. — Просто се опитваш да… Почакай. Много добре си спомням как ти каза, че си искал само да вземеш назаем книгата. От самото начало си възнамерявал да ме изпратиш да я върна.

— Имаше вероятност, макар и малка, ти да изпълниш възложението и да отведеш Ейдриън със себе си още на отиване. Тогава изразът ми щеше да се превърне в евфемизъм.

Сега върху лицето на крадеца бе изникнала изненада, подчертана от слаба усмивка.

— Да, момчето ми — продължи магьосникът. — Аз не съм толкова глупав, колкото изглеждам, а пък ти не си толкова труден за разгадаване. За да изпълниш споразумението ни, ще трябва да върнеш книгата. След като приключа работата си с нея, разбира се. Този път трябва да отведеш Ейдриън със себе си. Ще искам той да носи книгата и лично да я върне на мястото й.

— Защо? — Крадецът го наблюдаваше с неразбиращ поглед.

— Точно ти, Ройс, би трябвало да осъзнаваш проблемите, които изникват при неспазването на ясно изложени насоки. — Аркадиус се обърна към Ейдриън. — Само преди няколко минути той ми се оплакваше колко несговорчив си бил и как си отказвал да убиеш посетителите в някаква кръчма. — Той отново погледна към Ройс. — И най-простите напътствия не може да изпълни, това бяха точните ти думи. В действителност Ейдриън не е твой слуга.

— Прав си. Той е излишен товар.

— Не. Той е твой партньор. Неговото мнение тежи наравно с твоето. Двамата трябва да работите заедно.

— Но аз не се нуждая от него. Доказателството за това лежи върху бюрото ти. Успях да донеса дневника и да се върна по-бързо от него.

— Както желаеш, Ройс. Но ако искаш да се отървеш от мен, това е цената, която ще трябва да платиш. Помогни на Ейдриън да върне книгата на мястото й. И този път без шикалкавения.

Крадецът захвърли ябълката си. Тя отскочи от стената и потъна сред купчина пергаменти. С неестествената си бързина той се насочи към Ейдриън. Последният инстинктивно изтегли мечовете си.

Ройс не обърна внимание на оръжията.

— Моли се да не объркаш нещата. След пет минути те чакам в подножието на стената, на която се упражнявахме преди. Ако искаме да успееш, ще трябва да те обучаваме през нощта. — Той погледна към кръстосаните остриета и изсумтя презрително. — Ако възнамерявах да те убия, дори нямаше да забележиш.

Ейдриън се набра на ръце и се покатери върху покрива. Леден вятър не спираше да подръпва наметалото му и да разрошва косата. От тази височина превиващите се дървета изглеждаха съвсем дребни, а статуята напомняше играчка.

— Как се справих? — попита той. Застаналият пред него Ройс все още не бе свалил въжетата си.

— По-добре от очакваното.

Разочарованието в гласа му накара Ейдриън да се ухили.

— Не бързай да се радваш. Нямаш представа какво съм очаквал.

Това нямаше значение. Ейдриън знаеше, че се е справил добре. А и за тази му дейност не се изискваха чак такива усилия. Ройс бе свършил по-голямата част от работата, подготвяйки пътя му. От боеца се искаше единствено да се изтегля на въжето, промушено през две халки на кръста му. Той бързо откри, че номерът е да не позволява на въжетата да се оплетат. По-трудното бе самото изваждане на клиновете, за да може да продължи да изтегля въжето си. И тъй като те трябваше да се използват повторно, налагаше се Ейдриън не просто да ги изважда, а и да ги прибира. За някой трирък човек подобна манипулация би се оказала елементарна. Но обикновените хора като него трябваше да задържат двете въжета с една ръка и с другата опипом да прибират клина в окачена на кръста му торбица. Подобно усещане определено не беше приятно.

В един момент от изкачването той бе престанал да мисли за положението си и изцяло се бе съсредоточил върху задачата си. Достигането на покрива се оказа вълнуващо. Успехът му бе възнаграден с великолепна гледка, която малцина — с изключение на строителите и соколът, чието гнездо се намираше недалеч от тях — бяха съзирали.

— Книгата все още ли е у теб? — продължи Ройс.

Крадецът бе го накарал да вземе книга от библиотеката, сходна по размери с дневника на Едмънд Хол. Под ризата на Ейдриън кротуваше „Възходът на памунната индустрия“, пристегната от колана.

— Да.

Ройс започна да обикаля около него с кисела физиономия.

— Не е нужно да мъкнеш и мечовете. Те само добавят тежест и може да заплетат въжетата. А и ще вдигат шум.

— Ножниците са изработени от кожа. Няма метал, който да издрънчи. В Гур Ем съм се сражавал срещу морските гоблини. Зная как да пазя тишина.

— Съмнявам се. Може да не съм бил в джунглата, но пак подозирам, че е по-шумно от стая посред нощ.

— Щом се притесняваш за шума, тези халки подрънкват като звънчета.

— По време на изкачването звукът няма да представлява проблем, а и на върха ще смъкнем ремъците. Проектирал съм ги да се слагат и махат лесно. Просто не разбирам защо не ти е достатъчен един меч. Поне остави големия на седлото.

— Може да ми потрябва.

— Също така в определен момент от деня неизменно ще ти потрябва цукало, но да си видял хората да ги разнасят със себе си? И защо изобщо носиш три меча? Да не би да имаш трета ръка, която криеш през повечето време? Това вече би ме впечатлило.

Докато говореше, Ройс се зае да пристяга и намества ремъците на спътника си.

— Използвам го за различен стил.

— Каква е разликата?

— Не би искал да си насреща ми, когато изтегля големия меч.

— Нима? — Крадецът все така не изглеждаше убеден. — В такъв случай защо не използваш само него? Или предпочиташ да даваш на враговете си честен шанс да те убият?

— Въпрос на преценка. Избор на подходящия за съответната задача инструмент. В повечето случаи е нужна прецизност. Никой не използва огромен чук, за да закове гвоздей. Ти носиш кинжал, нали? Това те поставя в неизгодно положение, ако онзи насреща ти изтегли меч.

— Така си мислиш ти.

— Точно както ти си мислиш, че три меча са излишни. — Ейдриън раздвижи кутрето си. — От тези пръстчета също нямам голяма полза, но въпреки това ги нося със себе си.

— Както желаеш. Така или иначе ти ще мъкнеш тази тежест. — Ройс се приближи до ръба и се загледа надолу.

Той бе застанал съвсем близо до края на покрива. Ейдриън почувства неочаквано желание да го дръпне назад. Нямаше представа защо. Само преди час би приветствал смъртта му със задоволство и облекчение.

— Така светът винаги изглежда по-добър — тихо каза Ройс. Почти недоловимо. Вятърът духаше в гърба му и бе прилепил средата на наметалото му. Двата края оставаха разперени и шумолящи като криле: сокол, дебнещ мишки.

— В какъв смисъл?

— Тих, спокоен, неясен, далечен. Много по-разбираем и по-малко труден. Хората остават дребни и лесни за подминаване. — Крадецът повдигна глава към невидимия хоризонт. — От подобна височина целият свят изглежда малък. В тези моменти почти изглежда смислен, като мравуняк. От подобен поглед суетността и споровете остават несъзрени, но навсякъде е едно и също. Кралицата си има свои фаворити. По-големи мравки се разполагат с по-малките, по-енергичните властват над слабите, а извадилите късмет се разполагат с нещастните. Ние просто не сме в състояние да разпознаем всичко това, когато поглеждаме към някой мравуняк. Наместо това виждаме единствено мравчици, които ни изглеждат толкова щастливи и целеотдадени. Може би точно така изглеждаме ние в очите на Марибор и останалите от пантеона. — Той повдигна глава още по-високо. — Може би затова те никога не си правят труда да ни помогнат.

Ройс се обърна към стоящия зад него, намести ремъците си и се усмихна.

— Сега идва веселата част. Внимавай да не си изгориш дланите с въжето.

С лукава усмивка крадецът се спусна отвъд ръба. С бързо шумолене въжето прелиташе през халките му. На равни интервали Ройс се оттласкваше с крака. Само след няколко секунди той стоеше на земята.

— Твой ред е — изкрещя той. Викът му се понесе сред сградите.

Ейдриън се приближи до ръба, провлачващ крака върху покрива. Мускулите му се тресяха от напрежение. Той внимателно се отпусна по корем, преди да продължи. Страхуваше се да подеме спускането си, макар да усещаше, че ремъците удържат тежестта му.

— Ще го направиш ли до сутринта? — извика Ройс.

Боецът отново провери въжетата, за да се убеди, че няма усуквания. Не бе сигурен за произхода на продължаващите си тръпки: страх, студ или напрежение.

— Позволи ми да ти помогна — продължи крадецът. — Представи си, че двадесет войници с остри мечове тичат към теб. А други двадесетима те обстрелват с арбалети. Твоята задача е да се спуснеш: не просто преди да са те наръгали, а преди да са осъзнали, че от тях се изисква единствено да замахнат към въжето.

Блекуотър започна да се отпуска надолу. В този момент си мислеше, че е изключително глупаво да поверява живота си на няколко вплетени нишки.

При следващото отпускане на въже той почувства падането си. Проряза го ужас. Боецът побърза да насочи въжето под ъгъл, което започна да забавя спускането му. При това Ейдриън си позволи малка почивка, но освен това си позволи и да се усмихне. Вече разбираше принципа. Ройс му бе обяснил, разбира се, само че дори и най-красноречивото описание не можеше да замени същинското преживяване.

Той се оттласна от стената и отново пусна въжето. С прилив на вълнение допря върха на стъпалата си, за да се оттласне за пореден път. Бързо можа да влезе в ритъм и скоро се чувстваше като спускащ се паяк. Точно когато възнамеряваше да изпробва по-дълго падане, краката му докоснаха земята.

— На всяка цена трябва да опитаме отново — обърна се Блекуотър към спътника си.

Ройс и Ейдриън бяха принудени да останат в стаята си през по-голямата част от деня, зад заключена врата. Подир случилото се с Ангдън Леруик професорът предпочиташе присъствието им да остане в тайна. Блекуотър бе разочарован от тези обстоятелства, защото те не му позволяваха да посети Пикълс (настанен в сградата на първокурсниците), но пък и беше за добро. Освен това четирите дни път и цялата нощ изкачване го бяха изморили. Двамата спаха през по-голямата част от деня и се събудиха единствено при донасянето на храната (за изненада на Ейдриън, който бе изгубил представа за времето, оказала се вечеря). Чиниите зеленчукова яхния и самунът ръжен хляб бяха придружени от бележка, която им заръчваше да се отправят към кабинета на професора, колкото е възможно по-незабележимо. Имаше и послепис, отправен към Ройс, който съобщаваше, че нямало проблем, ако някои студенти ги видели. Въпросната дума бе подчертана двукратно.

Двамата се заеха с храната. В началото на вечерята крадецът разчупи самуна на две и даде на Ейдриън по-голямото парче. Този му жест предостави на боеца храна за размисъл по време на цялото ядене. Това проява на любезност ли беше? Предложение за помиряване? Или смята, че аз трябва да получа повече, тъй като съм по-едър?

Парчето на Блекуотър не беше кой знае колко по-голямо, така че в крайна сметка той отдаде връчването му на случайност.

Двамата успяха да достигнат кабинета незабелязано. Още по време на вечерята им слънцето бе залязло; професорът бе разпръснал десетина свещи из стаята си. Разположението им напълно съответстваше на останалия хаос.

— Нахранени и отпочинали? — приветства ги той.

Двамата кимнаха.

По някаква причина това развесели магьосника, който започна да се усмихва, а после рязко продължи:

— Аз приключих работата си с книгата, живителна история, макар и написана зле. Особено към края става много несвързано. Както и да е, готов съм да ви я връча. Съветвам ви да поемете на път веднага, тъй като присъствието ви тук представлява значителен риск. — Професорът заобиколи бюрото си, за да пъхне пръст между решетките на една спяща катерица и да я погали по главата. — Избрахте лош момент да създавате проблеми. В деня на заминаването ви пристигна съветник Секстант от ерванонската делегация. Той има навика да се явява неочаквано с надеждата да ни завари да правим нещо непристойно. Подозирам, че цялата делегация ни смята за еретици, поставили си за задача да покваряват съзнанията на младите с шаманството си. Те смятат, че преподавам именно това.

— А какво всъщност преподаваш? — попита Ейдриън.

Професорът изненадано погледна към Ройс.

— Той не ми казва нищо — додаде боецът.

— Очевидно, но в случая аз също съм не по-малко виновен. Аз преподавам история, митология, фолклор… Все неща, които предшестват църквата.

— Значи дневникът на Хол също е сред тези неща?

— Абсолютно. Та, както казвах, Секстант пристигна в утрото след заминаването ви. Придружаваха го обичайните рицари, слуги и за нещастие, барон Леруик, бащата на Ангдън. Благородникът остана изключително разстроен да узнае, че синът му е станал жертва на опит за убийство — както можеш да се досетиш, че Ангдън описа нещата.

Ройс се подсмихна.

— Ангдън посочи двама ви, а приятелите му потвърдиха историята. Аз също бях разпитан. Обясних, че не зная нищо за инцидента. Освен това казах, че двамата сте напуснали същата нощ, което беше вярно. Леруик остана с впечатлението, че синът му е пострадал от някакви обикновени негодници. Въпреки това той настоя Секстант да изпрати рицарите си след вас.

— А откъде са знаели в коя посока сме поели?

Професорът сви рамене.

— Мисля, че те изпратиха конници и в двете посоки.

— Явно това са били рицарите, които дойдоха в Ибертън — заключи Блекуотър.

— Да. Много скоро те ще се върнат.

— И ако ни видят тук… — каза Ройс.

— Именно. Затова ви съветвам да тръгнете на път още преди зазоряване. И да не бързате със завръщането си, защото ще е нужно известно време, преди нещата да се успокоят.

— Колко време?

— Докато Ангдън вече не се обучава тук, за да ви разпознае. Около година.

— Аз не виждам причина да се връщаме — каза Ройс. — Щом той върне книгата, приключваме, нали? Дългът ми е изчистен?

— Да.

— В такъв случай няма причина да се връщам обратно тук, така ли е?

Професорът кимна.

— Така е, но това не пречи да го сториш. Колко са местата, където би се почувствал приветстван? Бих се радвал да ме посещаваш понякога. Освен това бих искал да науча как е протекла задачата ви. Може би ще ме шокирате, завръщайки се заедно. Както съм казвал преди, мисля, че от вас ще излезе отличен екип.

— От нас двамата? — Ройс отново се подсмихна.

— Да, екип. Партньори, които работят задружно и обединяват талантите си в името на обща цел. В елфическия език има специална дума за това…

— Ририя — вметна Ройс.

— Ти знаеш елфически? — каза Ейдриън.

Погледът на крадеца изглеждаше отегчен от присъствието му.

— Ако по време на задачата откриете взаимна полза от способностите си, възможно е да продължите да работите заедно — продължи професорът.

— Заради това ли толкова настояваш да ми го натрапиш? — попита Ройс. — Това просто няма как да стане.

Боецът изрази съгласие и додаде:

— Не виждам как някой от двама ни би седнал да търпи другия. Дори не съм сигурен, че бихме могли да живеем в едно и също кралство. Ние сме пълни противоположности.

— Именно. Каква е ползата от дубликати? Противоположностите разгръщат обхвата, знанието и възможностите ти. Ако вие успеете да се спогодите, ще се превърнете в нещо впечатляващо именно заради тези си различия. И двамата се намирате в момент, в който не знаете накъде да продължите. Ако се научите да се доверявате един на друг, възможно е да откриете пътя си.

— Не се съмнявам. — Ройс се надигна. — Вече може ли да се подготвям за път, учителю благи?

Професорът се намръщи.

Ройс прие този жест за утвърдителен отговор и излезе.

— Надявам се, че поне ти, Ейдриън, ще подходиш сериозно към думите ми.

— В момента нямам някакви планове за бъдещето, но…

Той въздъхна. Невъзможно беше. Не можеше да измисли никакъв начин, по който да заглади ситуацията. Бе осъзнал, че изпитва симпатия към стареца; искаше да му остави известна надежда. Но исканото от професора бе невъзможно.

— Все едно искаш от мен да се доверя на отровна змия. Той е непредвидим като див звяр. В първия момент всичко изглежда наред, а в следващия миг осъзнавам, че ме занася. Не мога да му се доверя. Струва ми се, че би било рисковано да поддържаш контакт с него, когато той изчисти дълга си. Когато няма какво да го удържа… на твое място аз не бих могъл да спя спокойно.

— Подобно нещо сигурно би било изтощително, нали? Да живееш във вечен страх, неспособен да се довериш на човека до себе си. И във всеки един момент да очакваш той да ти пререже гърлото.

— Абсолютно.

Професорът остави очилата си върху бюрото и го заобиколи, за да се приближи до Ейдриън и отпусне ръце върху раменете му.

— Именно така Ройс прекарва всеки ден от живота си. Аз вярвам, че под черното наметало се крие човек, Ейдриън. Просто трябва да откриеш начин да се добереш до него.

— Не и без причина — каза боецът. — Откровено казано, ако не беше Пикълс, надали щях да се съгласявам с цялата тази работа.

Лицето на професора помръкна.

— Опасявах се, че ще кажеш нещо подобно.

— Защо? Ще му позволят да се запише тук, нали? Уредил си следването му?

— Сторих го. Но се боя, че имам лоши новини.

— Да не е направил нещо лошо?

Професорът прокара шепа по челюстта си и зарови пръсти в брадата.

— Пикълс е мъртъв.

В първия миг Ейдриън не разбра думите му.

— Мъртъв? Моят Пикълс?

Професорът кимна.

— Да.

Блекуотър продължаваше да се взира в него.

— Ангдън обвини Пикълс в опит за убийство — разясни старецът.

— Но нали…

— Ангдъновите приятели потвърдиха. Опитах се да се намеся, само че доказателствата бяха на негова страна. Петима благородни студенти срещу думите на никому неизвестен сирак, който има навика да говори чудато.

— Какво стана?

— Пикълс бе екзекутиран заради посегателство срещу живота на благородник.

— И ти не го спаси? Как си могъл да допуснеш подобно нещо? Пикълс нямаше нищо общо! Ройс наръга онзи хлапак!

— Съжалявам. Направих каквото можах.

— Какво искаш да кажеш? Ти си професор тук. Хората те наричат магьосник. Искаш да ми кажеш, че един магьосник не може да предотврати смъртта на едно невинно дете?!

Ейдриъновите ръце стискаха мечовете, готови да ги изтеглят. Обикновено когато се почувстваше по такъв начин, той замахваше към нещо. Единственото нещо пред него бе възрастен човек, който изглеждаше на път да се разплаче.

— Не съм магьосник — каза професорът. — Някога е имало истински магьосници, способни да заклинават, ала всички те са изчезнали заедно с някогашната империя. Аз съм обикновен учител. Имам влияние единствено над обучаемите си, не и над местната теокрация. Църквата притежава пълна власт над тези земи и не търпи ничия друга намеса. И без това аз съм трън в очите на духовенството, почти еретик. На два пъти бях изправян на съд и се отървавах на косъм. В този случай можех да им кажа единствено истината, което и сторих. Но те не обърнаха голямо внимание на думите ми.

Той сведе глава и бавно се отправи обратно зад бюрото си.

Ейдриън се чувстваше като ударен в стомаха — отвратително усещане, което затрудняваше дишането му. Професорът не беше виновен. Дори Ройс нямаше вина. Понякога отвратителни неща се случваха без причина. Но това не спираше гнева му. Просто трябваше да остави гнева си да изгори.

— Какво му направиха?

— Не зная. Отведоха го. Изненадващо наказанието не бе публично. Останалите студенти дори не разбраха. Екзекутираха го на един от близките хълмове, но не ми позволиха да получа тялото. Най-вероятно са го отнесли да го покажат на бащата на Ангдън.

Професорът седна и бавно обхвана главата си с ръце.

— Много съжалявам, Ейдриън.

— Защо не ми каза веднага?

— Възнамерявах, само че ти беше раздразнен от напускането на Ройс. Сметнах, че би било най-добре първо да те оставя да се наспиш.

— Благодаря ти. Искам да знаеш, че не те виня.

Събеседникът му кимна.

— Предполагам това означава, че няма да изпълниш задачата. Вече няма с какво да ти бъда от полза.

— Ще го направя. — Блекуотър отдели ръце от оръжията. — Ти изпълни своята част от сделката, уреди постъпването на Пикълс. Не би било справедливо аз да отстъпвам, защото…

Буцата в гърлото му изникна неочаквано. Няколкото преглъщания не съумяха да я прогонят. В очите му започнаха да се сбират сълзи. Той стисна зъби до болка.

— Благодаря ти, Ейдриън. И самият аз смятам, че зад всичко, което се случва, има някаква причина.

— Каква причина би имала смъртта на Пикълс?

— Може би ще разберем впоследствие.