Короносната кула

Глава 5

— Помислихме, че нещо ти се е случило — каза Себастиан на следващото утро, когато Ейдриън изникна на палубата. — Юджийн каза, че вратата ти била заключена и никой не отговарял.

Блекуотър погледна към небето. Слънцето почти бе преполовило пътя си.

Всички се бяха събрали в средната част на лодката. Липсваше само качулатият, който не се виждаше никъде. Вивиан бе заела позиция в средата, сложила си наметалото на Ейдриън и очарователна усмивка.

— Легнах си късно и съм се успал — леко гузно отвърна боецът. Звучеше като дете, обвинено в лентяйстване.

— Аз пък почти не успях да мигна — рече Себастиан.

— Като повечето от нас — додаде Самюел.

Блекуотър посегна към окачената кофа край борда и загреба вода, за да умие лицето си. Подир това се прозина и протегна. Винаги се чувстваше уморен и муден, когато се успеше. Той действително бе заспал късно: по-голямата част от нощта бе прекарал край открехнатата си врата, вперил поглед в коридорчето пред останалите каюти. С часове бе наблюдавал как окаченият там фенер се поклаща, но никой не се бе появил. Накрая, призори, той бе заключил вратата си и с леко глупаво усещане си бе легнал.

Ейдриън се настани до Юджийн. Младият търговец бе разперил пръсти и себелюбиво се взираше в тях. Ноктите му бяха мръсни и оръфани, което ги изключваше като причина за одобрителния взор. Очевидно той се бе загледал в пръстените си — по три на всяка ръка. В това отношение той почти се изравняваше с вуйчо си.

Самият Ейдриън не виждаше смисъла от носенето на пръстени. Веднъж един заможен военачалник му бе подарил пръстен, но боецът бе открил, че украшението не му позволява да обхваща дръжката на меча, затова го бе оставил вместо бакшиш в една пивница. Но пък тримата бижутери явно имаха друго мнение.

Вивиан седеше срещу Ейдриън. Тя бе притиснала колене към гърдите си и се губеше сред диплите на чуждото наметало. Боецът нямаше добри спомени от тази одежда: бе я купил в Дагастан, малко преди да се качи на борда на кораба. Слаб преговарящ, Блекуотър бе заплатил много повече от необходимото — и не за пръв път. Това наметало — което калианци наричаха бишт — му бе останало за спомен. Но върху нея изглеждаше красиво.

Шлепът продължаваше нагоре по реката, с почти незначителни спирания за смяна на конете. Макар и само за една нощ, пейзажът край бреговете се бе променил значително. Сега реката бе станала по-тясна и по-буйна, обгръщана от по-високи брегове. Тези скали хвърляха сянка отгоре й. Широкият път, по който бяха крачили конете, сега се бе превърнал в тясна пътека.

Това бе северният пейзаж, който Ейдриън си спомняше — планини и долини, лед и сняг. Отвъд тези скали започваха земите на кралство Уорик, разположено недалеч от дома му. Начело на това кралство стоеше Клоувис Етелред. Жесток владетел. Което всъщност представляваше излишно уточнение; до този момент Ейдриън не бе срещал различен тип особа.

Във всеки случай въпросният владетел можеше да се похвали с отлична армия. А Блекуотър можеше да си позволи оценката, защото бе служил във въпросната армия. Впоследствие се беше сражавал срещу нея. Познаването на тукашните местности дължеше на опита си като млад войник.

Той отново погледна към Вивиан. Жената отвърна на погледа му, а Ейдриън побърза да извърне глава и да се вторачи в брега. И със закъснение осъзна, че това го е накарало да изглежда гузен.

— Уредили ли сте престоя си в Колнора? — попита тя.

— Все още нямам планове — призна Ейдриън.

— Но нали си войник. — Тонът на Юджийн бе достатъчно високомерен, за да предизвика раздразнение.

— А ти си търговец — отвърна Блекуотър.

Юджийн се подсмихна.

— Имах предвид, че ще се настаниш в някоя казарма.

— Вече не съм на служба.

— Нима? — Себастиан се засмя. — Та ти си почти на новобранческа възраст.

— И все пак… — Ейдриън се усмихна и разпери ръце.

— И какво възнамеряваш да правиш? — рече Самюел.

Блекуотър започваше да съзира мъдростта в уединението на качулатия.

— Просто пътувам.

— Към…?

— На север.

— Това е доста общо казано. Северът…

Шлепът се разклати, блъснал камък. За момент въжето, привързано към конете, се отпусна, а после отново се обтегна. Ейдриън се обърна към кърмата и забеляза, че кормчията липсва.

— Къде е Фарлън?

Себастиан също удължи врат.

— Не зная.

Водени от Ейдриън, пътниците се отправиха към задната част на лодката. Но и близкият оглед не донесе яснота за отсъствието.

Себастиан посочи към въжето, омотано около кормилото:

— Той оставя руля така, когато се оттегля за малко. Може би е отишъл да приготви закуска.

Ейдриън се обърна към носа. Реката, до този момент сравнително права, в далечината започваше да лъкатуши сред канари. Току-що преживеният сблъсък бе техен предвестник.

— Не мислите ли, че при това разтърсване той би трябвало да се качи на палубата? — каза боецът.

Всички погледи се насочиха към вратата на трюма. Тя действително се отвори, но на прага й изникна качулатият. Последният се огледа, а после безмълвно се оттегли обратно.

— Той не изглежда особено притеснен — отбеляза Себастиан.

— Някой от вас виждал ли е Фарлън днес? — попита Ейдриън.

Тримата търговци и жената се спогледаха.

— Всъщност… като се замисля… аз не съм. А вие? — рече Себастиан.

Останалите поклатиха глави.

— Заместникът му слезе снощи след вечеря, нали? — каза боецът.

— Май да — съгласи се пухкавият търговец. — Когато сменяха конете.

— Възможно ли е Фарлън също да е слязъл, а ние да не сме го усетили? — предположи Блекуотър.

— Може да е станала някаква грешка — включи се Юджийн. — С разписанието, да речем? Може би конярят е потеглил преди Фарлън да се качи обратно?

— Не мисля, че Фарлън би пропуснал да му съобщи за дължината на слизането си.

— Най-добре да спрем — заключи Себастиан.

Самюел изсвири пронизително; Юджийн се зае да маха с ръце. Конете спряха, а Ейдриън освободи кормилото и насочи шлепа към брега — накъдето го тласкаше и самото течение. Търговците се заеха да претърсват трюма, но и там не откриха лодкаря. Затова всички слязоха на брега. Дори и качулатият слезе, макар че се отдръпна встрани.

— Заместниците се качват и слизат на различните пощенски станции, но Фарлън никога не напуска борда. Вчера той беше на поста си, лично отдели лодката от брега, след като впрегнах новите коне — заяви конярят. Той се казваше Андрю и определено се чувстваше по-добре сред животните си. — Той слиза единствено за да помогне при товаренето.

— Тогава къде е? — каза Себастиан.

— Може да е паднал в реката — отвърна Андрю. — На други лодкари се е случвало. Лично за него се съмнявам, но пак е вероятност.

— В такъв случай да изчакаме — предложи Ейдриън. — Възможно е да е доплувал до брега и да се е затичал да ни догони.

Конярят поклати глава.

— Ако е паднал, най-вероятно се е удавил. По цялото си протежение Бернум е коварна, но в тази си част е особено зла. Течението е отвратително. Паднеш ли в средата на реката, то няма да ти позволи да се приближиш до брега. И най-силният плувец в един момент се изтощава. Рано или късно течението те издърпва към дъното. Реката никога не изплюва жертвите си, тя ги сдъвква.

— Ами ако все пак е успял да достигне брега? — не се отказваше Блекуотър.

Андрю сви рамене:

— Тогава няма какво да го мислим. Стига да не се е ударил зле, ще може да поеме назад към пощенската станция и там да изчака следващата лодка.

— Защо да поема назад?

— Защото вчера отминахме последната станция. Сега започват каньоните, а подир тях спираме направо в Колнора. Освен това назад е нанадолнище — по него се върви по-лесно.

— И няма да има повече заместници на кормилото?

Андрю отново поклати глава.

— Няма. Няма да има и нови коне. До Колнора оставаме само аз и тези две красавици.

— Какво ще правим? — попита Самюел.

— Вие ще трябва да изчакате тук. Аз ще поема обратно към станцията. Дори и да не намеря Фарлън, пак ще трябва да доведа нов кормчия.

— Колко време ще отнеме това? — поинтересува се Себастиан.

— По-голямата част от деня. И това е в най-добрия случай, ако веднага намеря човек. А ако не, ще се наложи да поизчакаме три дни, тогава е следващият шлеп.

— Неприемливо — заяви Самюел.

— Абсолютно неприемливо — подкрепи Себастиан. — И сами ще се справим.

Андрю бе започнал да разтрива хълбоците на едното от животните. Виждаше се, че не се чувства особено комфортно в тази ситуация.

— Би могло, само че Колнора е на ден път. А този участък…

— Тогава ще направим точно това — високо заяви Себастиан. Гласът му отекна към околните скали.

— Кой ще се нагърби с управлението? — попита Юджийн.

— Ще се редуваме. Ти ще започнеш, Юджийн. Сигурен съм, че не е трудно. — Пълничкият търговец погледна към Андрю.

— Просто дръжте лодката в средата и отбягвайте скалите. Тези две дами вършат тежката работа. — Конярят отново потупа задницата на една от кобилите.

Шлепът отново се понесе по реката. Юджийн не изглеждаше особено уверен в новата си позиция, затова Ейдриън остана да се навърта около него. Когато младежът придоби по-голяма увереност в заобикалянето на речните камъни, Блекуотър се оттегли.

— Бил е убит — каза му Самюел. Двамата търговци и Вивиан отново се бяха настанили в средната част на шлепа. Качулатият бе заел предишното си място на носа: вероятно не искаше да остава в трюма, докато Юджийн отговаря за кормилото. — Онзи му е прерязал гърлото и го е блъснал в реката — продължи търговецът, кимвайки към уединилия се.

— Няма как да знаем това — отвърна Ейдриън. Но по лицата на събеседниците си видя, че той единствен запазва колебания.

— Нима очакваш, че един толкова опитен лодкар е допуснал да се изтърси зад борда? Та той трябва да е прекосявал този маршрут стотици пъти — каза Себастиан.

— Не, но и освен това нямам намерение да достигам до най-лошото възможно заключение.

— Отвори си очите, млади глупако — високо каза Самюел. — Един от спътниците ни е мъртъв. И няма съмнение кой е отговорен.

Ейдриън потръпна.

— Кажи го по-високо, мисля, че Андрю и кобилите му не те чуха. Хубаво, разбрах, че според теб Фарлън е бил убит. Само че забравяш нещо.

— А то е?

— Защо? — Ейдриън помълча за момент, за да подчертае думата. — Защо му е на качулатия да убива Фарлън? Можеш ли да ми кажеш? Защото аз не мога да посоча каквато и да било разумна причина. Единствено бих могъл да го обявя за луд, но до този момент той не се държи като такъв.

Това значително сви увереността на търговците. Двамата се спогледаха, объркани.

Несигурният глас на Вивиан прекъсна колебанието им:

— Аз се сещам за причина.

Мъжете се обърнаха към нея.

— Снощи той беше там, нали? — Тя погледна към носа. — Когато двамата с вас разговаряхме. Възможно е да е чул, когато ми казахте за намерението на Фарлън да съобщи на властите в Колнора подозренията си.

— Така ли? — попита Себастиан. Ейдриън кимна.

— Ето и търсения отговор. — Самюел също обърна поглед към носа. — Няма Фарлън, няма разследване. Няма проблем.

Другият търговец се съгласи и додаде:

— Звучи смислено. Боя се, че…

— От какво? — подкани го Блекуотър.

— Сега трябва да предприемем нещо.

— Тоест?

— Вече няма никакво съмнение, нали? Всички знаем.

— Какво знаем?

— Че той е отговорен не само за убийствата във Вернес, но и за смъртта на Фарлън. И това не е всичко. Сега той знае, че ние знаем. Щом не се е поколебал да убие кормчията, няма да спре единствено с него. Единственият му избор е да убие всички нас.

— Не говориш сериозно. Ние сме петима. Шестима, ако броим и Андрю. Не мисля, че подобно съотношение на силите е в негова полза — рече Ейдриън.

— Той ще ни издебва един по един, докато спим или докато стоим на кормилото. Като хищник, дебнещ отделилите се от стадото.

— Значи е решено. — Този път Самюел шепнеше. — Ще трябва да го убием първи. Или той, или ние. Той не изглежда особено силен, по-дребен е от Юджийн и не носи оръжия. Бихме могли да го сторим още сега. Ние тримата. Ейдриън, заеми ни оръжията си и върви да вземеш големия си меч от каютата. Тогава ще го посечем и ще блъснем трупа му в реката. Точно както той е постъпил с клетия Фарлън.

Себастиан кимаше с решителния вид на одобряващ съдия.

Ейдриън чувстваше, че е пролял достатъчно кръв за три живота напред. Но пък бе възможно — дори много вероятно — търговците да се окажат прави. А и самият г-н Качулка с нищо не облекчаваше положението. Защо продължаваше да се задържа настрана? Сред цялото това викане нямаше как да не е чул нещо от разговорите им. Защо не се оправдаеше, ако беше невинен?

Но поведението му само по себе си не представляваше доказателство за вината му.

— Не — отвърна Блекуотър. — Няма да убия човек само въз основа на догадки. С Фарлън наистина се е случило нещо, нещо необичайно, само че ние не знаем какво. Дори и да е бил убит, какво ни гарантира, че убиецът е качулатият? Той обича да стои сам. Голяма работа. Какво доказва това? Или защото някой от вас не харесва очите му, той е виновен? Какво пречи убиецът да се окаже Юджийн или някой от вас двамата? И какво пречи аз да съм го убил?

Двамата търговци възмутено поклатиха глава.

— Прекалено много са нещата, които не знаем — продължи Ейдриън. — Смятам, че трябва да продължим според замисъла на Фарлън. Да продължим към Колнора, а когато пристигнем, Андрю ще отиде да доведе шерифа. И ако това ще ви успокои, ще се погрижа никой да не напуска борда, преди да сме разнищили нещата.

— Шегуваш се — каза Себастиан.

— Напълно възможно е Фарлън да си е жив и здрав и в момента да пийва гореща супа в пощенската станция. Как бихте се почувствали, ако той изникне в Колнора и се окаже, че сте убили невинен човек?

— Наистина ли очакваш от нас да си стоим и да бездействаме сред подобна заплаха?

— Очаквам да оставите на закона да си свърши работата. — Ейдриън се надигна, за да се възползва от превъзхождащия си ръст. — И ако някой от вас повдигне ръка срещу любимия заподозрян, лично ще я отсека.

— Готов си да защитаваш убиец?

— Не. Но съм готов да защитавам един невинен от малоумната тълпа. Вие сте си го нарочили още от мига, в който той се качи на борда.

— Ами госпожица Вивиан? Не й ли обеща вчера, че ще я пазиш?

— Да. И възнамерявам да удържа обещанието си. — Ейдриън се обърна към нея. — Нищо няма да ви се случи.

— Ами на нас? — вметна Самюел.

— Вас съветвам да не се отделяте едни от други. Ти сам изтъкна уязвимостта на усамотяването. Стига да не му предоставяте подобни възможности, не мисля, че има от какво да се тревожите.

— Това няма да промени нищо. Не осъзнаваш ли в каква опасност се намираме? Ти наистина си глупак и слепец! — каза Самюел.

Ейдриън небрежно отпусна ръка върху един от късите си мечове, при което търговецът замръзна.

— Ще прибавя и глух към този списък, но само този път — тихо каза Блекуотър.

Той се отдалечи (доколкото това бе възможно на борда на шлеп), съпровождан от острия поглед на Самюел, прогарящ гърба му. Себастиан бе по-труден за преценяване. Спокойно можеше да се очаква, че и двамата търговци не са останали във възторг от боеца. Може би този разговор бе ги накарал окончателно да променят мнението си за него, а може би просто бе ги накарал да го разкрият. Това не беше от значение.

Той установи, че от издигнатия участък на перилата е възможно да се покатери върху покрива на каютата — леко наклонен, с насмолени дъски. Лъчите на слънцето бяха накарали покритието да се поразмекне, но не чак до лепкавост.

Това място представляваше най-високата част на шлепа. От тази си позиция Ейдриън можеше да оглежда цялата палуба. На кърмата Юджийн бе приседнал и бе качил крака върху планшира — с позата си напомняше на Фарлън. Дано възрастният лодкар бе успял да достигне брега: Блекуотър бе разговарял съвсем малко с него, но пък го бе харесал.

Самюел и Себастиан продължаваха да разговарят шепнешком. Вивиан все още стоеше до тях. А на носа качулатият продължаваше да се взира в реката.

Ейдриън отново бе заел новото си любимо място върху каютата, за да наблюдава звездите. Тази позиция не можеше да се похвали с удобствата на палубата (нямаше къде да се облегнеш), но пък компенсираше това със сравнително трудната си достижимост, която би обезкуражила евентуални досадници. Никой от търговците нямаше да седне да се катери, Вивиан също отпадаше. Оставаше единствено качулатият, но пък той не бе особено склонен да дири компания.

Денят бе минал без събития. До този момент успяваха да се справят и в отсъствието на Фарлън. Себастиан, Самюел и Вивиан се бяха погрижили за приготвянето на храната, а Ейдриън бе заменил Юджийн на кормилото. В момента тази чест се падаше на Самюел, а Себастиан щеше да поеме последния участък преди Колнора.

Редуването не бе от голямо значение за търговците: и тримата се бяха скупчили край кърмата. Ейдриън бе готов да се обзаложи, че никой от тримата няма да спи тази нощ: те черпеха увереност от взаимното си присъствие. Качулатият продължаваше да бди на носа, а Вивиан се бе барикадирала в каютата си.

Реката продължаваше да се стеснява, притискана от издигащи се все по-високо скали. Ейдриън знаеше, че непосредствено отвъд Колнора приключва плавателната част на реката: там започваха водопади.

Той не бе сигурен за произхода на това си знание. Просто знаеше. Както знаеше, че не бива да бърка с ръце в огъня или да застава на върха на хълм по време на буря. Просто бе чул това. Голяма част от знанието му бе придобита по такъв начин. Имаше вероятност голяма част от нея да се окаже погрешна.

Отраснал в малко село, той бе попивал жадно всичко, изричано от посетителите — от калайджиите, защото предимно те бяха хората, които посещаваха Хинтиндар. Надали в това отношение нещо се бе променило и сега.

Един от най-честите посетители бе Румения Пакър, чието приближаване биваше предвестявано от дрънченето на колата му и блясъка на червеникавите му коси. Особено по залез изглеждаше, че главата му се е запалила. Той продаваше съдовете си и поправяше стари на разумни цени, но историите си винаги раздаваше безплатно. Това го превръщаше в приветстван гост край всяко огнище.

Пакър обичаше да казва, че е обходил целия свят: от горите край Нидвалден — за които той твърдеше, че бележели границата с някогашното елфическо кралство — до невъзможно високите кули на Дръминдор (древна джуджешка крепост, способна да изстрелва кипяща лава срещу враговете си). Всички обожаваха да слушат разказите му. Обикновено самият Пакър заемаше главна роля в тях. И почти винаги те се развиваха през нощта: развълнувани припомняния за моментите, в които разни призраци, гоблини и феи се опитвали да го примамят.

Една от любимите истории на Ейдриън включваше цяла шайка гоблини. Калайджията ги бе описал като дребни зеленикави човечета с остри уши, изпъкнали очи и рога. Това, поне според него, не им пречеше да носят скъпи дрехи и шапки. И да говорят с калиански акцент. Въпросните гоблини възнамерявали да отвлекат Пакър, за да го накарат да се ожени за кралицата им, само че успял да ги надхитри: привидно случайно издал, че една от тенджерите му притежавала способността да показва бъдещето, когато бъде носена вместо шлем.

Тези истории бяха държали цялото село на нокти и в напрегнато вслушване. Ейдриън също не бе представлявал изключение. Тогава той си бе представял гоблините точно според описанието и бе вярвал на всяка дума. Но това се бе случило отдавна. Много преди младежът да напусне родното си село и да види истински гоблин, той бе започнал да се съмнява в думите на Пакър. А впоследствие, при сблъсъка си с първия представител на Ба Ран Гхазел, бе могъл да се убеди, че калайджията никога през живота си не е виждал истински гоблин. В противен случай не би останал жив.

Голяма част от знанията си той бе получил от своите съселяни — хора, които през целия си живот не се бяха отдалечавали на няколко мили от дома. Никой в Хинтиндар не познаваше света извън родната долина. С изключение на лорд Балдуин.

Бащата на Ейдриън също представляваше изключение: той бе дошъл в това село само няколко години преди раждането на сина си и избягваше да говори за живота си. Може би защото нямаше нищо за разказване. Данбъри Блекуотър бе скромен човек, свел интересите си единствено до ковачницата. Тази липса на интереси бе отвращавала Ейдриън. И бе станала една от причините да напусне дома си, за да научи повече за света.

Пакър си бе измислял за срещите с гоблини и елфи, но в географско отношение разказите му се бяха оказали непогрешими. Отвъд Колнора, най-големия град в Апеладорн, река Бернум действително ставаше невъзможна за плаване — тя се начупваше в поредица водопади. Макар Ейдриън да бе обходил повечето земи, оглеждащи се в тази вода по време на шуртящия й път, в самия град никога не бе стъпвал.

Той се прозя, съжаляващ за прахосаните в бдене часове. Краката му бяха започнали да изтръпват, но точно преди изправянето му качулатият се отправи към каютите. Ейдриън побърза да слезе.

Тревогата се оказа напразна — качулката се отправяше към своето помещение.

Блекуотър също последва този пример. Или поне се опита: притеснена от разнеслите се стъпки, Вивиан попита плахо:

— Кой е там?

— Не се притеснявайте, госпожице. Аз съм, Ейдриън.

— Слава на Марибор. Бихте ли изчакали за минутка?

Последва звук от отместването на нещо тежко, подир това ключалката затрака. Най-сетне вратата се отвори.

Вивиан му направи знак да влезе.

— Исках да ви върна наметалото и да ви помоля за нещо.

Всички каюти на борда бяха еднакви. Изключение правеше единствено стаята, наета от търговците: Ейдриън подозираше, че тя разполага с две легла, а Юджийн е получил привилегията да спи на пода. В каютата на Вивиан имаше същия тесен креват и сандък с плосък капак, изпълняващ ролята и на маса. От тавана висеше фенер, в който боецът удари чело. Точно като в собствената му каюта.

Вивиан му направи знак да затвори вратата след себе си, с което го изненада. Едновременно с това тя се зае да развързва наметалото. Ръцете й трепереха.

— Благодаря ви — каза жената, най-сетне успяла да освободи одеждата.

Ейдриън пое плаща си и каза:

— Можете да го задържите, ако още ви е студено. Не възразявам.

Каза това, защото тя бе започнала да разтрива ръце.

Вивиан поклати глава:

— Не, няма да се наложи. Поне така се надявам.

Блекуотър не можа да разбере думите й.

Тя колебливо облиза устни и продължи шепнешком:

— Зная, че следващите ми думи ще прозвучат необичайно, но и самата ситуация, в която се намираме, далеч не е нормална. — Жената отново замълча. Светлината на фенера се отразяваше в косата й. — Сигурно няма да ви изненадам с признанието, че съм много уплашена. Страхувам се, че ако тази нощ затворя очи, никога повече няма да се събудя.

— Не съм забравил обещанието си да ви защитя. Може да изглеждам млад, но ви уверявам, че можете да ми имате доверие. Моята каюта е съвсем наблизо. Ако се наложи…

— Точно това е проблемът. Ами ако той залости вратата ви и не успеете да излезете навреме? Колко време е нужно за прерязването на гърло?

С последните думи тя повдигна ръка към врата си, а после бавно започна да я спуска, далеч по-бавно.

— Бих се чувствала много по-спокойна, ако прекарате нощта в каютата ми — продължи Вивиан, затворила очи.

Ейдриън повдигна вежди.

— Дори не мога да ви опиша какво би означавало това за мен. Последните няколко дни бяха най-тежките в живота ми. Изгубих всичко. Целият ми живот рухна за тези няколко дни. И съм уверена, че онзи мъж възнамерява да ме убие. — Тя потръпна и направи крачка напред. — Моля ви. Това би означавало много за мен. Мога да ви обещая, че тази нощ няма да ви бъде студено. — Тя взе ръката му.

Блекуотър присви очи. Той бе млад, но не и глупав.

— Убедихте ме. Ще седна с гръб към вратата. Дори и да заспя, опиталият се да влезе ще ме събуди. Какво ще кажете?

Той не възнамеряваше да го стори. Искаше да види реакцията й.

Последната не закъсня.

Не последва никаква изненада, никакво раздразнение от неразбирането му или от излишните разяснения. Наместо това жената започна да развързва панделките, придържащи роклята й. Движението на фенера караше сянката й да се поклаща бавно, едновременно с ритъма на полюляването на шлепа.

Голата кожа, изникваща изпод отстъпващия плат, обясни почти постоянното треперене. Под роклята си Вивиан не носеше нищо.

Но в момента ловките й пръсти бяха престанали да треперят. Тя не откъсваше поглед от очите на Ейдриън.

— Искам да ви благодаря, задето ще прекарате нощта с мен — прошепна тя. — Зная, че нямам право да искам това от вас. Мога единствено да се постарая да се отплатя за саможертвата ви.

— Не искам да развалям момента, но нали съпругът ви е умрял само преди дни? Убит?

— Какво искате да кажете?

Пръстите й отново си бяха намерили занимание, този път заети да разкопчават колана му.

— Че очевидно не сте били от най-верните съпруги.

— Той е мъртъв, а аз съм жива и искам да остана жива. — Тя изви гръб, издигна се на пръсти и затвори очи.

— В такъв случай ви съветвам да оставите колана ми.

Вивиан отвори очи.

— Моля?

— И да ми кажете какво става в действителност.

— Не ви разбирам.

— Аз също. Точно това е проблемът. Съпругът ви не е мъртъв, нали?

— Не е. Но това не означава, че не се нуждая от защитник.

— Който да ви защитава от…?

В този момент започнаха писъците.

С меч в ръка Ейдриън изскочи на палубата, но я намери пуста.

Крясъците бяха утихнали далеч преди той да е отворил вратата на Вивиан. Боецът й бе заръчал да залости след него и се бе хвърлил към изхода.

След утихването на виковете слухът му не бе уловил нищо. Би трябвало да е дочул трополенето на ботуши, породено от оттеглянето на убиеца, но дори и това отсъстваше. Разнасяше се единствено тихият плисък на водата.

Ейдриън продължаваше да се ослушва.

Нищо.

Не съвсем, реката продължаваше да шуми. В продължение на дни тя бе разбивала пръските си в носа на шлепа. Сега този звук се бе променил, по-тих и по-спокоен. И не беше само това. Шлепът вече не се движеше.

По палубата не се виждаше никакво движение. Нищо не помръдваше.

Боецът бавно се отправи към кърмата. Там откри Самюел недалеч от кормилото. Търговецът лежеше по лице сред локва от собствената си кръв.

Къде са Себастиан и Юджийн?

През живота си Ейдриън бе видял достатъчно смърт. И бе убил повече хора, отколкото би могъл да преброи и запомни, макар да се бе убеждавал, че убиването им е било необходимост. Разбира се, собствената му съвест отказваше да повярва в това, без значение колко силно му се искаше.

И все пак неговите сражения се бяха провеждали сред бойното поле или на арената. И в двата случая срещу въоръжени противници. Докато случилото се тук представляваше с нищо непредизвикана касапница.

С оглед на това спокойствието на нощта придобиваше съвсем ново, заплашително лице. Слабата светлина на поклащащите се фенери и стареещата луна пораждаше хиляди силуети.

Самият Ейдриън не изпитваше страх: станалото бе приключило, палубата бе безопасна. Единствено трюмът и каютите криеха риск.

Той откачи един от фенерите и се отправи към носа. Там откри и останалите двама търговци. По-точно откри труповете им. С прерязани гърла.

Близо до телата им се намираше капакът на трюма, отворен. Пристягалият го катинар беше изчезнал. През квадратния отвор се виждаха струпаните чували, торби и сандъци. Никой не се бе спотаил сред тях.

Огромните сандъци на търговците също бяха отключени. В тях боецът откри одежди, сребърна посуда, златни бокали, огърлици, свещници и кристални съдове. Натъкна се и на два сейфа, които също бяха разбити и празни.

Той остави всичко непокътнато и се изкачи обратно на палубата.

Мъртвешката тишина все още властваше.

В този момент той си припомни Андрю, а също и факта, че шлепът не се движи. Лунната светлина му позволи да различи единствено очертанията на конете.

Ейдриън се върна в пътническото помещение.

Коридорът бе останал непокътнат; вратата на Вивиан оставаше затворена. Жената сигурно бе ужасена — и този път с основание. Поне той можеше да я успокои с новината, че нищо не ги заплашва. Качулатият си беше отишъл.

— Вече е безопасно да отключите, госпожице Вивиан — каза той и почука на вратата. — Аз…

Заради потропването вратата се открехна. Това го накара да застине.

Фенерът в каютата още светеше. В неговата светлина и в открехналия се отвор Ейдриън можеше да види ръка — дребна ръка, с леко свити пръсти. Вивиан лежеше по очи. Кръвта й попиваше в дъските.

Ами ако така и не достигна Колнора? Ако той ме убие още тук?

Ейдриън се чувстваше отвратително. Той тръсна глава и отстъпи назад, при което за пореден път закачи фенера.

Той й бе обещал да я защити. Беше я уверил, че нищо не я заплашва.

При оттеглянето си от каютата боецът забеляза кървавите дири, които оставяше.

Защо смъртта така се е вкопчила в мен? Отдалечих се на стотици мили, а продължавам да стъпвам сред кръв.

Блекуотър се отправи към стаята си, за да си събере багажа — единствената торба, побрала всичките му принадлежности. Допирът до нея му напомни за Пикълс. Младежът бе негодувал заради задържането си, но можеше да се окаже, че то е спасило живота му.

Той откачи огромния меч от стената, намести го на гърба си и се изкачи обратно на палубата.

Останал неподвижен, шлепът се бе приближил до брега — с един скок Ейдриън се озова на сушата. И един бегъл поглед към конете бе достатъчен, за да потвърди страховете му: Андрю бе изчезнал. Тяло нямаше, но изчезващата в реката кървава диря бе достатъчно красноречива.

Скалната стена се издигаше високо над Ейдриън. Светлината от впрегатния фенер превръщаше сянката на боеца в гигант, залепен за камъка. Ако човек си затвореше очите за кръвта и липсващия коняр, нощта можеше да мине за напълно спокойна. Двете кобили бяха привързани за едно дърво и очакваха сигнал да продължат.

Блекуотър привърза самия шлеп за едно друго дърво, а после разпрегна конете и залости ремъците им между два камъка, за да се увери, че течението нямаше да отнесе товарната лодка. Накрая привърза една от кобилите обратно и възседна другата.

— Няма смисъл да оставям и двете ви тук — обясни им Ейдриън и пришпори животното. То не бе обучено за езда, така че се отправи напред с изнервяща бавност, но пък и това бе за предпочитане пред вървеж.

Какво ли щеше да стане, ако Ейдриън се натъкнеше на качулатия в някоя кръчма или странноприемница? Той си представи как дребосъкът седи, покачил ботуши върху масата, и се хвали как изтребил цял шлеп. Това накара боеца да се почувства по-добре.

Той се бе уморил от убийства, но за качулката щеше да направи изключение.