Короносната кула

Глава 7

Дъждът заваля точно при достигането на града. От пристанището, където конската пътека приключваше, започваше да се издига по-широк и много по-стръмен път, срязал стената на каньона. Тук Ейдриън слезе, за да облекчи кобилата си: не искаше да я напряга при изкачването. На върха и двамата се бяха задъхали: напрегнатият им дъх пораждаше облачета от влагата. Катеренето бе имало и положителна страна: вече им се струваше, че студът е започнал да отстъпва.

На върха настилката се превръщаше в калдъръм, върху който се ходеше трудно. И въпреки това той оставаше за предпочитане пред размекнатата от дъжда кал. Вече бе близо до разсъмване. Градът имаше фенери, но те не бяха запалени. Улиците бяха почти пусти; малцината минувачи крачеха бавно, с прозевки и с навъсени погледи, които запращаха към небето. Колнора определено защитаваше репутацията си на същински лабиринт от улици, където се предлагат всякакви стоки. Някакъв магазин предлагаше единствено шапки, с което значително обърка Ейдриън. Как можеше да съществува място, където се продават само шапки, и то само дамски? Веднага подир това друг магазин привлече вниманието му с екстравагантните си стоки: въпросното място продаваше мъжки пантофи. Не ботуши.

Не обувки. Пантофи. През целия си живот Ейдриън не бе нахлузвал пантофи. Над витрината се издигаше голяма табела. В нея собственикът учтиво настояваше посетителите да не цапат с кал магазина му. Дали въпросният търговец някога през живота си бе виждал кал? Блекуотър се съмняваше, защото улицата пред въпросния магазин бе безупречно чиста.

Сред всички тези скъпи постройки Ейдриън се чувстваше като призрак сред гробище. Или като крадец. Това му настроение се подсилваше от притихналото състояние на града. Само дъждът продължаваше да трополи по уличната настилка.

Боецът се чувстваше изтощен. Катеренето бе изцедило и последните му сили. Трябваше да потърси странноприемница, макар че умората му не би отказала и някой обикновен навес. Но той знаеше и друго: нямаше да успее да заспи. Вивиан и останалите мъртъвци продължаваха да го преследват. Жената бе най-настойчива в изникването си, рухнала гола на пода на каютата. Поне главата й не бе гледала към вратата.

Той продължаваше да се разхожда безцелно, повел огромната товарна кобила зад себе си. Напускането на реката бе представлявало едно неспирно изкачване. Едновременно с това постройките ставаха все по-големи и по-пищни. И тук се потвърждаваха думите на Пикълс: водата се стичаше надолу, но златото течеше нагоре. Тук се издигаха къщи от скъп камък, на три и четири етажа, с безбройни прозорци и бронзови барелефи върху вратите. Много от тези постройки дори притежаваха собствени кули: същински малки дворци. Ейдриън нямаше представа в кой квартал се намира, но не се чувстваше особено удобно. Никога през живота си не бе съзирал подобен лукс. Тукашната канализация бе покрита; разположени на равни разстояния решетки поддържаха улицата чиста.

Улица? Ейдриън неволно се засмя. Подобна дума бе прекалено нищожна за тукашните булеварди и алеи. Те бяха тройно по-широки от обичайното, покрити със скъпи павета и приютили цели градини в протежението си. Особено изненадваща бе липсата на конски изпражнения — нещо при други обстоятелства очаквано за град с подобна големина. Може би градът биваше почистван нощем.

Разглежданите произволни табели не съумяха да спомогнат за ориентирането му. Край една стена Ейдриън погледна назад и осъзна колко се е отдалечил в унеса си. Реката блестеше далеч под него, смалила се до дребна ивица в подножието на каньона. А покривът на един от доковете бе не по-голям от медна монета.

Тъй като предусещаше, че на самия връх няма да открие търсеното, Ейдриън се отправи обратно надолу, макар и по-различен път. Най-сетне зърна търсения знак: меч и корона. Принадлежащата му постройка приличаше на самотна двуетажна кула, чийто връх бе увенчан със зъбери. Боецът привърза коня си пред нея и се отправи към вратата.

Подир четвъртото почукване той възнамеряваше да извади тежкия си меч — дръжката му щеше да породи значително по-голям шум. Не му се наложи, защото в същия момент вратата се отвори. На прага изникна едър мъж с набола брада и мрачен поглед.

— Какво? — троснато попита той. Лицето му носеше неотдавнашни синини.

— Вие ли отговаряте за градската стража? — осведоми се Ейдриън.

— Шериф Малет — дрезгаво се представи онзи, полудремещ.

— Дошъл съм да докладвам убийство — няколко убийства — край реката.

Малет хвърли злобен поглед към дъжда, изруга и направи на посетителя си знак да влезе.

В стаята имаше печка, маса, смачкано легло и достатъчно оръжие за екипирането на малка войска.

— Избърши си краката и гледай да не капеш по пода.

Малет стискаше свещ. Светлината й проблясваше под лицето му и запращаше нагоре сенки. В съчетание с подпухналостта и синините те го караха да изглежда като статуя на гаргойл.

Без да откъсва очи от Ейдриън, той остави свещта зад масата.

— Как се казваш?

— Ейдриън Блекуотър.

— Къде се намира Блекуотър?

— Няма такова място.

Шерифът грабна панталоните си от пода и се зае да натъпква в тях нощната си риза.

— А какво е тогава?

— Фамилно име. Не означава нищо.

Малет го изгледа изтощено.

— Хора, чиито имена не означават нищо, не бива да губят времето на останалите.

— Нищо не ви пречи да се обръщате към мен на малко име.

— Това и възнамерявам да сторя. — Другият се отдели от масата, на която се бе подпрял по време на обуването, и закопча панталоните си. — Откъде си, Ейдриън?

— Първоначално от Хинтиндар. Това е малко село в Ренид.

— Първоначално? Това пък какво ще рече? Да не би наскоро да си се родил повторно?

— Исках да кажа, че от много дълго време не съм бил там.

— Много години? Не ми изглеждаш достатъчно възрастен, за да говориш за много години. — Той се загледа в мечовете. — Забелязвам, че разнасяш доста метал със себе си, Ейдриън. Да не би да изработваш оръжия?

— Баща ми беше ковач.

— Но ти не си?

— Вижте, дойдох тук, за да докладвам за убийствата. Ще ме изслушате ли, или не?

Малет засмука устните си.

— Знаеш ли къде се намира убиецът сега?

— Не.

— А има ли опасност труповете да скочат и да се скрият някъде?

— Не.

— Тогава защо е това бързане?

— Малко съм уморен.

Малет повдигна гъстите си вежди.

— Наистина ли? Съчувствам ти. Аз самият също съм малко уморен. Цял ден съм се борил да предотвратя метеж, защото някакъв си малоумник се изплюл в грешната посока. Двама от хората ми бяха наръгани. Преди няколко часа двама пияници от „Сивата мишка“, които бяха започнали да трошат всичко наред от скука, ми размазаха носа. Неотдавна се прибрах, но не можах да заспя, защото един определен наглец бе решил, че не може да почака до сутринта. Зная, че не съм спал дълго, защото все още ме измъчва същото главоболие, с което си легнах. Аз не съм дошъл да тропам на твоята врата, Ейдриън, така че не се оплаквай от умора. — Той се обърна към печката. — Искаш ли кафе?

— Не искате ли да огледате телата?

Малет въздъхна и затвори очи.

— На улицата ли са?

— Не, край реката, както вече ви казах. Някъде на около три мили по-нагоре.

— В такъв случай не искам да оглеждам телата.

— Защо?

Шерифът го изгледа със смесица от удивление и раздразнение.

— Защото е тъмно, вали и е студено. Няма да изляза да джапам из калта, преди да е изгряло слънцето. Опитът ме е научил, че мъртъвците са търпеливи и скромни хора. Нямат нищо против чакането. Не разбрах, искаш ли кафе?

— Не бих отказал.

Малет се зае да тъпче цепеници в отворената вратичка на печката.

— Слушам те.

Ейдриън се настани край масата и започна да преразказва събитията от изминалите дни. Докато чакаше водата да кипне, домакинът довърши преобличането си. Вън светлината на утрото започваше да облизва лъскавите павета.

— И въпросният шлеп се намира на около три мили преди града? — попита шерифът, докато се настаняваше насреща му, хванал чашата си с две ръце.

— Да. Погрижих се да го вържа добре, преди да продължа.

Кафето бе горчиво и много по-слабо от онова, с което Ейдриън бе свикнал. В Калис то бе съвсем обичайна напитка, която можеше да се намери във всеки дом. Но изглеждаше логично то да бъде смятано за скъп лукс в Аврин.

— И не си срещал никого от пътниците преди?

— Не, сър.

— Посещавал ли си Колнора преди?

— Не, сър.

— И твърдиш, че някакъв, който не си свалял качулката, е отговорен за убийствата във Вернес и за смъртта на останалите пътници от шлепа.

— Да.

— Ами ти, Ейдриън? Как така ти си останал жив?

— Предполагам защото аз бях единственият с оръжие. Освен това не си бях легнал. Това е причината да настоявам за почивка.

— Разбирам. И как така този качулатко е успял да убие всички на борда на един малък шлеп, без ти да видиш нито едно убийство? Той е изклал всички онези хора, включително и жената, с която си разговарял, а накрая избягал, без да го видиш как се спуска да плува към брега?

— Не зная как го е направил.

Малет шумно сръбна от чашата си.

— Казваш, че не си ковач… С какво се занимаваш, Ейдриън?

— В момента с нищо.

— Търсиш си работа?

— И това ще стане. Точно сега съм поел към Шеридън.

— Към университета? Защо?

— Семеен приятел ми писа, че баща ми е починал и ме помоли да се отбия.

— Бях останал с впечатлението, че си от Хинтиндар.

— Така е.

— Но баща ти е умрял в Шеридън?

— Не, предполагам, че е умрял в Хинтиндар. Но приятелят живее в Шеридън. Беше ми писал, че трябвало да ми предаде нещо.

— А мечовете?

— Бях войник.

— Дезертьор?

— Защо ме разпитвате?

— Защото ти изникваш тук и се представяш за единствения оцелял от клане. И това те прави заподозрян.

— Ако аз съм убиецът, защо ми е да идвам при вас? Не би ли трябвало просто да изчезна?

— Може би точно това е планът ти. Явно си решил, че като припишеш убийствата на Дъстър, няма да те заподозра.

— Кой е Дъстър?

Шерифът се подсмихна и отново сръбна от кафето.

— Трябва ли да го познавам? Защото случаят не е такъв.

Няколко мига Малет го наблюдава объркано. Сетне повдигна вежди и насочи чашата в противоположно движение. Металното канче леко изтрака при допира си с масата.

— Миналата година градът ни бе подложен на поредица изключително жестоки убийства, извършени от някой си Дъстър. Съдии, адвокати, търговци, някои от хората ми и редица представители на подземния свят бяха намирани мъртви на различни места. Всяка сутрин изникваше поредният обезобразен и разчленен труп. Никой не беше в безопасност. Сред убитите имаше дори членове на Черния диамант. Това продължи цяло лято. Улиците оставаха празни, защото хората се страхуваха да излизат. Търговията западна. Търговците не спираха да сипят обиди по мой адрес.

— И всичко това е било дело на един човек?

— Така говорят слуховете.

— И успяхте ли да го заловите?

— Не. Един ден убийствата престанаха и до този момент не са се възобновили. За което всеки ден жителите на града отправят благодарности към Новрон и Марибор. Вече разбираш защо не останах във възторг от разказа ти.

— Какво ви кара да мислите, че става дума за същия извършител?

Шерифът сви рамене.

— Почти никой не беше виждал убиеца. Малцината очевидци казаха, че той носел черно наметало с вдигната качулка.

Малет погледна към прозореца, пресуши чашата си и откачи плаща си от стената.

— Да отидем да видим какво си оставил край реката.

Дъждът все още не беше спрял и превръщаше пътя в значително подобие на кална пързалка. Сега Ейдриън можеше да разбере нежеланието на шерифа да излиза по тъмно. Ръмежът бе превърнал склона на каньона в поредица от водопади. На някои места наводнените участъци бяха лесни за заобикаляне или преодоляване, но други принуждаваха двамата да забавят ход, а на едно място дори им се наложи да слязат от конете. Макар че Ейдриън така и не бе успял да изсъхне, влажните ленени дрехи не бяха приятно усещане сред ледения вятър, който бе изникнал.

В един момент боецът накара кобилата си да забави ход и накрая спря.

— Наред ли е всичко? — попита шерифът.

— Това е мястото. Точно тук бях завързал шлепа.

— На това място?

— Да.

Малет пришпори животното си малко напред — дорест кон с черна грива.

— Нали каза, че си го завързал здраво.

— Така беше. — Ейдриън се спусна на земята и се приближи до реката. Шлепът не се виждаше никъде. — Може би течението е разхлабило въжето. — Той се отправи към дървото, за което бе завързал лодката. Откри известен белег, но по нищо не личеше, че е оставен от въже.

Малет сви устни и кимна.

— Възможно е.

Ейдриън се зае да търси заклещения между камъните теглич, но и въпросният бе изчезнал. Още по-смущаваща бе липсата на захвърлените такъми и другата кобила. Абсолютно нищо не бе останало. Той продължи надолу по пътеката, за да погледне към следващия прав участък. И там не се виждаше нищо.

— Да вървим да поговорим с Бенет — каза шерифът, когато Ейдриън се върна. — Интересно ми е какво ще каже той за изчезналия си шлеп.

Блекуотър кимна.

Прилепена до стената на каньона, досами кея, се издигаше дървена постройка. Направата й навяваше асоциации с миньорски бараки, но формата й бе удължена. Върху покрива й бе закован знак: Колнора-Вернес; Превоз на товари и пътници.

— Затворено е! Вървете си! — заяви глас, когато Малет почука на вратата.

— Отваряй, Били — каза шерифът. — Трябва да говоря с теб за лодката, която се очакваше да пристигне днес.

Вратата бе открехната. Дребен плешивко надникна през процепа.

— Какво…

— Шлепът, който очакваш тази сутрин, няма да дойде. Този тук казва, че всички на борда са били убити.

Старецът се вторачи в стражника.

— Какви ги говориш? Какъв шлеп?

— Как така какъв?

— Днес не пристига нищо. Следващият шлеп идва чак след три дни.

— Нима?

— Точно аз би трябвало да зная — отвърна Бенет и потри ръкави.

— Имаш ли лодкар на име Фарлън? — продължаваше с въпросите шерифът.

Бенет поклати глава.

— Не.

— А да си чувал за него? Може би работи за друг или на свободна практика?

Ново поклащане на глава.

— Чувал ли си за коняр на име Андрю?

— Не.

Малет се извърна към Ейдриън. Никак не изглеждаше доволен.

— Ами тази кобила? — попита боецът и потупа животното си.

— Какво за нея?

— Тя беше част от впряга, който теглеше шлепа.

— Това животно от твоите ли е? — попита шерифът.

Бенет надникна навън, при което една стичаща се от покрива струйка капна върху главата му. Старецът се дръпна, за да се обърше с ръкав, и сгримасничи:

— През живота си не съм го виждал.

— Ами бижутерите? — Ейдриън бе започнал да говори по-разпалено от исканото. Случващото се бе на път да го изкара малоумен.

— Чували ли сте за предстоящото отваряне на нов бижутерски магазин?

Малет продължаваше да се взира в него. Дъждът се стичаше по лицето му.

— Не, не съм. Ами ти, Бенет?

— Не.

— Хубаво. Съжалявам, че те разбудих, Били. Свободен си.

Вратата се затвори безмълвно.

Шерифът отново се обърна към Ейдриън.

— Спомена, че отиваш в Шеридън, ако не греша?

Боецът кимна.

— В такъв случай те съветвам да се отправиш натам, преди да съм се замислил за начина, по който ме събуди още преди разсъмване и ме накара да обикалям реката сред цялата тази кал. Ако не бях толкова уморен и ти не изглеждаше не по-малко измъчен, щях да те затворя.

Мърморещ раздразнено, Малет се отправи обратно към града.

А Ейдриън остана загледан в него. Опитваше се да осмисли случилото се току-що, но не достигаше до никакъв отговор.