Короносната кула

Глава 15

Старата купчина отломки бе изчезнала от улицата: на нейно място се издигаше красива остъклена сграда, покрита с бяла боя и кътчета бледосиньо. Синьото беше скъп цвят, но Гуен бе запомнила онази постройка на площада и бе искала да вложи поне частица от духа й. Подобен детайл представляваше разликата между поредната къща и нещо специално.

Верандата все още бе само загатната; желаещите да влязат все още трябваше да се катерят по сандъци и дъсчени мостчета, а и вътрешността все още се нуждаеше от много работа. Гуен бе насочила началните усилия към фасадата, преценила, че добрият външен вид ще привлече клиенти, а момичетата ще се погрижат за оставането им. Тя се оказа права. Пристигаха хора чак от търговската част на града, за да разгледат необичайната постройка. Табела все още не се издигаше, защото седемте жени нямаха нужните пари.

Гуен бе изключително горда от постигнатото и тази гордост личеше в усмивката, с която развеждаше инспектор Реджиналд Лимпуик, изпратен от търговската гилдия да огледа постройката. Тя се стараеше да го насочва към завършените помещения, но инспекторът настояваше да огледа всичко и непрекъснато излизаше извън маршрута — в части, които бяха пълни с дъски, стърготини и захвърлени инструменти. Обичайно къщата бе изпълнена с кънтене, само че калианката бе прогонила дърводелците за инспекцията. Само че не бе могла да стори същото с работника Кларънс и Мей, които търгуваха в луксозната стая. Мей бе достатъчно съобразителна да пази тишина, само че същото не се отнасяше за клиента й, който бе от сумтящите.

— Две седмици — повтори инспекторът, обхождащ салона.

Лимпуик често казваше това — едно от малкото неща, които бе изрекъл от началото на обиколката си. Определено бе труден за разчитане. Лицето му така и не бе изразило нищо, а с безстрастността си тонът му можеше да накара самата празнота да изпита завист.

— Как сте платили за всичко това?

Сякаш по поръчка, Кларънс избра точно този момент, за да изквичи като прасе. Гуен усмихнато погледна нагоре.

— Да, запознат съм с предмета ви на дейност — продължи Реджиналд. — Само че виждам много разходи, отишли за сдобиването с майсторска работа. — Той огледа гредите. — И са минали само две седмици.

— Ние привличаме клиенти от богатите части на града, така че можем да си позволим да вземаме по-скъпо.

— Това не е единственият бардак в Медфорд.

— Но услугите, които ние предлагаме, притежават много по-високо качество.

— Видях наличната ви работна ръка. За вас самата съм склонен да потвърдя думите ви, но останалите момичета с нищо не надминават онези от другите подобни заведения, а в някои случаи дори обратното.

Работна ръка. Този израз не трябваше да й прави впечатление, но въпреки това го стори. За него това беше поредното начинание, което по нищо не се отличаваше от някоя свинеферма. (А с озвучаванията си Кларънс също не помагаше особено. Горе таблата на леглото се бе разместила и бе започнала да се блъска в стената. Гуен си отбеляза да закове креватите към пода и да ги смаже.)

— Видът е важен само в определена степен — каза тя. — Красивите момичета привличат посетители. Заведенията, за които споменахте, привличат много еднократни клиенти, докато ние разчитаме на доверена клиентела и препоръки.

— И каква е тайната ви?

— Ние не сме робини и задържаме всичко, което изработваме. За много от нас това е първият път, в който получаваме възможност да поемем контрол над живота си. Трудно е да опиша колко мотивиращо може да се окаже това. Може да се каже, че нашите момичета се стараят повече. На посетителите очевидно това се харесва, защото се връщат отново.

Тя отново го въведе в салона.

— Веднага щом можем да си позволим печка, ще предлагаме храна и евентуално напитки. Надявам се, че настоящото ни начинание е само първа и временна стъпка. Може би някой ден тази сграда вече няма да бъде публичен дом, а отново ще стане странноприемница. — Тя въздъхна, сама осъзнала наивността на думите си.

Гуен последва инспекторът навън, където той се обърна и отново се загледа в къщата.

— Свършили сте удивителна работа — кимна Лимпуик, пъхнал палци в колана си.

— В такъв случай ще одобрите кандидатурата ни?

— Категорично не.

— Какво!? — В първия миг тя не бе сигурна, че е чула правилно. — Защо?

— Защото вие сте умна и вярвам, че ще постигнете успех. Какво послание ще отправи това? Ами ако жените започнат да настояват за членство в гилдиите? Вие сте чужденка и очевидно не осъзнавате, че нещата тук са различни. Мое задължение е да защитавам града от опасни идеи като вашата.

Той се обърна и се накани да се отдалечи.

— Почакайте!

Гуен не можеше да го пусне, не и след всичко, което бяха постигнали. Тя го сграбчи за ръката.

— Моля ви. Трябва да си промените решението. Не можете просто да ни откажете.

— Решението няма да взема аз. Аз само оставям доклад. Разбира се, за двадесет години градският асесор нито веднъж не е отхвърлил някоя от препоръките ми. Може би тази ще стане първата.

Все още хванала ръката му, тя я повдигна нагоре и изви дланта нагоре. Лимпуик рязко отдръпна десница, но не и преди Гуен да е видяла търсеното.

Инспекторът я изгледа остро, демонстративно обърса ръка в дрехата си и възседна коня си.

— Предстоят ми още три огледа, така че очаквам нареждането на асесора да пристигне утре.

— Грю е замесен в това.

Този път върху лицето му изникна реакция.

— Както казах и по-рано, вие сте прекалено умна.

Реджиналд Лимпуик обърна коня си и го пришпори. Гуен остана да стои сама на улицата.

Край офиса на градския асесор премина карета — бяла, украсена с позлата, без нито едно петънце, сякаш почиствана ежедневно. По улиците вървяха мъже в скъпи жакети и плащове, придружаващи дами в пищни рокли. Отвсякъде блестяха ярки цветове: червено, златно, жълто, зелено. Този спектър не се ограничаваше единствено до дрехите, а се бе разстлал към банери, флагове и дори към навесите на уличните търговци. Сградите бяха излишни за споменаване. Красивата сграда от другата страна на улицата отново съпътстваше чакането на Роза и Гуен. Последната, оценила същинската стойност на всяка балюстрада и рамка, гледаше на тукашната постройка със съвсем нови очи. Техният Дом бе само сянка, но пък си беше техен. Тяхна сбъдната мечта. Тя нямаше да позволи на Грю да й я отнеме.

— Какво ще правим? — попита Роза. Тя не бе спряла да пита това още преди поемането им насам

До този момент Гуен не бе отговорила нито веднъж, защото не разполагаше с отговор — поне не и с категоричен. А признаването на истината с нищо не би помогнало.

Въпреки това тя отказваше да лъже. Останалите момичета бяха лъгани достатъчно.

Ако се проваляха, щяха да бъдат принудени да се върнат при Грю, който щеше да ги накаже сурово, особено нея. Гуен разполагаше с една-единствена надежда: надяваше се, че чиновникът ще се окаже не по-малко алчен от инспектора.

— Ще видиш — каза тя с уверен тон, макар ръцете й да трепереха.

— Следващият! — разпореди се лакеят пред вратата.

За втори път Гуен сграбчи Роза за ръката и я въведе вътре. Зад бюрото стоеше същият възрастен човек, макар и този път облечен в други дрехи. Той присви очи насреща им.

— Изглеждате ми познати.

— Казвам се Гуен Деланси. Неотдавна отворих публичен дом в бедняшкия квартал.

— Да, сетих се. — Чиновникът се облегна назад и подвикна: — Парцел четири-шестдесет-осем. — Подир това отново погледна към посетителките си. — Как върви работата?

— Добре и зле. Виждате ли…

Един от помощниците донесе поисканите книжа. Старецът хвърли бегъл поглед.

— Инспекторът още не е внесъл доклада си.

— Зная това. Освен това зная, че докладът му ще ви съветва да ни откажете одобрение.

Той я погледна тъжно.

— Съжалявам. Аз разчитам на докладите на гилдийните инспектори. Щом не сте получили одобрение, не мога да направя нищо за вас.

— Може би аз бих могла да направя нещо за вас.

Това й спечели любопитен поглед.

— Една от причините да заемам тази длъжност е фактът, че не се подвеждам от нечие красиво лице или обещанието за нощни приключения.

— Не възнамерявам да ви предлагам това.

— Нима?

— Само за две седмици успях да превърна развалина в най-красивата сграда на цялата улица. След още две къщата ще се превърне в най-доброто място в целия квартал. Дори и сега привличам клиенти от занаятчийския квартал и заможните части на града, клиенти с тежки кесии. Всеки от тези мъже търси усещане, което не може да открие никъде другаде в Медфорд: чисто, прилично място, където за няколко часа да може да се отпусне.

Успях да сторя всичко това само с помощта на няколко златни монети и шест момичета. На път сме да създадем може би най-успешния бизнес в бедняшкия квартал. Това е шансът ни да избягаме от хора като Рейнър Грю. Но можем да го направим само ако ни помогнете. Инспектор Реджиналд Лимпуик отказва одобрението си не защото начинанието ми няма да носи приходи, а защото се е споразумял с Рейнър Грю, който не иска да види как някогашните му проститутки постигат успех. Веднага щом вие утвърдите отказа, Рейнър ще подаде свой иск. Него инспекторът ще одобри, така че Грю ще получи целия ми труд наготово.

— И защо му е на Лимпуик да прави подобно нещо?

— Грю се е съгласил да го направи свой партньор и да му предлага една четвърт от печалбите си.

Върху дланта на Реджиналд Лимпуик тя бе видяла и много други неща: че е обядвал агнешко с тиквички; че носи ключа от ковчежето си около врата си на верижка, дадена му от майка му, която се обесила в спалнята си; че един ден ще умре, стъпкан от коне в търговския квартал. Тя не бе могла да види точния процент, за който двамата са се договорили, затова бе предположила. Но бе разчела, че подобна уговорка вече е станала. Или много скоро предстои да стане.

Чиновникът се навъси.

— Има инспектори, които приемат подаръци от собствениците на бизнес. Тази практика не е незаконна. Господин Лимпуик не би отказал подобно предложение и от вас.

— Точно това е причината за повторното ми посещение. С тази разлика, че аз предлагам на вас споразумението, което Лимпуик е сключил с Грю. Инспекторът ми каза, че окончателното решение зависи от вас. Готова съм да ви предоставя една четвърт от печалбите ни в замяна на одобрението ви. — Тя повдигна кесията, която бе донесла, и я постави върху бюрото. — Започнахме работа съвсем неотдавна. Дори още не сме отворили официално; по-голямата част от печалбите ни бяха погълнати от ремонта. Друга, далеч по-незначителна част, бе похарчена за храна. Това е всичко, което съм в състояние да ви предоставя веднага, но мога и да ви гарантирам, че занапред ще има повече… много повече.

Чиновникът погледна към кесията и повдигна вежда.

— Не очаквам от вас да вярвате безрезервно на думите ми. Самият Реджиналд Лимпуик се убеди в потенциала на начинанието ми. Но той не разбира, че Грю никога не би имал успеха, който аз бих могла да постигна. Ако можеше, досега щеше да го е постигнал. Аз сама постигнах целия досегашен напредък. Аз ще продължа с развиването му. Защо Лимпуик да извлича облаги от вашите решения? Дайте ми одобрение и аз ще бъда в състояние да предоставям добри приходи за вас и за семейството ви в продължение на години.

Той мълчаливо се взираше в нея.

Това беше. Тя бе оставила картите на масата. Но не й харесваше погледът му. При предишното й посещение асесорът се бе отнасял с нея човешки — един от малцината в града, които не се бяха отнасяли към нея с пренебрежение. Заради тази си симпатия тя бе готова да задели част от печалбите си и не изпитваше раздразнение от нуждата да го стори. Но сега осъзнаваше, че е допуснала грешка и го е подценила. Дрехите му по нищо не приличаха на носените от Диксън или от Грю. Гуен имаше насреща си човек, който печелеше повече, отколкото би могъл да изхарчи. Какво значение имаха за него няколко монети в повече?

Непосилната тежест на поражението започна да притиска врата й. Тя се бе провалила; сега…

— Колко често бих получавал въпросния дар? Повтарям — той повдигна внимателен пръст, — че става дума за доброволен подарък, а не за партньорство?

— Разбира се. Месечно би било най-удобно, но ако се налага, бихме могли да уредим и седмичното му изплащане.

— Месечно — потвърди той.

Тя кимна.

Старецът взе перо и започна да пише.

— Погрижете се подаръците да пристигат всяко новолуние.

Гуен не можа да скрие усмивката си.

— Ще се постарая всеки от даровете да бъде изключително тежък.

Чиновникът също се усмихна.

— Имам усещането, че господин Лимпуик ще остане изключително разочарован от решението ми. — Той се обърна към един от помощниците си, за да поиска печата.

Някъде по залез Гуен излезе на бъдещата веранда. Зад нея момичетата разговаряха и се смееха шумно. Роза разказваше историята за пореден път — в случая заради Диксън и Мей, пропуснали първите три разказвания. И във всяко повторение дребната девойка увеличаваше честотата на думи като брилянтно и удивително.

Гуен се премести в самия край на настоящата дъсчена платформа и се облегна на една от гредите, които някой ден щяха да крепят покрива. Кръчмата от другата страна на улицата бе притихнала. Вътре светеше, но вратата бе затворена; отвъд прозорците не се забелязваше движение. Интересно дали Грю вече бе узнал? Надали в бедняшкия квартал бе останал човек, който да не е научил. Разказите на Роза оставяха впечатлението, че Гуен е надвила огнедишащ дракон, заплювайки го в окото. Тя бе сторила невъзможното. Тя бе героиня.

Калианката продължаваше да се обляга, споходена от странна меланхолия.

Спечелих битката, но дали не изгубих войната?

Две кучета щъкаха по протежение на улицата в дирене на храна. Те и някакво разхлабено платнище представляваха единствен източник на движение.

Тя бе похарчила златните си монети. Бе се спасила, а заедно със себе си и неколцина други. Но имаше вероятност това да не е трябвало да се случва. Голяма вероятност. Слабостта й бе провалила всичко. Тези монети й бяха поверени по някаква причина. От смъртта на майка си насам всяка сутрин Гуен се бе събуждала с мисълта за себеотвержена задача. А съвсем неотдавна тя бе захвърлила единственото доказателство за съществуването на мъжа със златните монети. Тя се бе разделила с вярата си в замяна на сигурност. Струваше й се, че е изгубила част от себе си; по-добрата част.

Може би избързах? Или моментът е бил изпуснат отдавна, без да го осъзнавам?

Това вече нямаше значение, защото монетите също ги нямаше. Тя можеше да ги замени, разбира се: не бе излъгала чиновника за печалбите на начинанието си. Но не смяташе, че простото притежаване на равняваща се сума би било същото. Всъщност нямаше представа. Разполагаше единствено с откъслеци, които трябваше да подрежда в една обща картина. Също както роклята й бе съшита от произволни късове плат. Точно така се чувстват хората, когато им гледат на ръка, осъзна тя. Майка й бе оставила всичко зад себе си и бе умряла по пътя към Медфорд, без нито веднъж да обясни причината. Може би самата тя не бе знаела. Единствено мъжът с монетите бе знаел.

За пръв път в живота си тя бе постигнала значим успех. А в същото време се чувстваше провалена.

Гуен се загледа към края на улицата. Човекът, на когото тя трябваше да помогне, щеше да се появи от тази посока. Обгърнат в собствената си кръв. Жената усещаше приближаването му; усещаше го със същата интуиция, загатваща приближаването на буря. С какво ли той бе толкова важен, за да привлече вниманието на човека със златните монети? Със сигурност ставаше дума за някой важен човек. Крал или свещеник. Или дори…

— Защо стоиш навън? — попита Диксън. Очевидно Роза бе приключила с историята си, иначе той не би стоял на прага. — Не ти ли е студено?

— Приятно хладно е.

— Роза определено умее да разказва.

— Само почакай да чуеш следващия вариант.

Диксън също излезе и протегна ръце нагоре, за да се опре на гредите.

— Вятърът се усилва. Задава се буря.

Гуен кимна:

— Хубаво е, че поправихме покрива.

— Още по-хубаво е само да наблюдаваш дъжда. — Едра ръка внимателно докосна рамото й. — Тук ти стори добро дело.

Тя отново кимна, усмихната. Изненадваше я съчувственият тон на гласа му. Чак толкова тъжна ли изглеждам?

— Така и не ти благодарих, че ме прие.

— Не съм те приемала. Просто ми трябваше помощта ти. И все още е така. — Тя постави ръка върху неговата.

Диксън се приближи до нея и премести ръка върху кръста й. Присъствието му беше приятно усещане.

През целия си престой работникът нито веднъж не се бе възползвал от очевидните привилегии, предоставяни от длъжността му. Това беше първият път, в който изобщо докосваше Гуен. Допирът му бе съвсем лек, плах и колеблив.

Тя също го прегърна (доколкото можеше, той бе много по-едър от нея) и го притисна към себе си.

— Ти си добър човек.

— Ти също. Още от този момент личи, че заведението ще бъде голям успех. И най-вероятно няма да ти се налага да работиш като останалите момичета. И без това си много по-добра да организираш нещата.

— Аз и сега съм прекалено заета.

— Точно това казвам. Освен това някой може да поиска да те вземе за жена.

— Някой като теб?

— Освен ако каналджията Рой не ме е изпреварил. А ако е, ще има бой. — Той се усмихна широко, а подир това продължи сериозно:

— Какво ще кажеш?

— Не зная — отвърна тя. Диксън видимо посърна, което я накара да се чувства ужасно. Той се отдръпна от нея и се загледа към улицата. — Много те уважавам. Просто не съм сигурна…

— Как го направи? — прекъсна я той.

Гуен го погледна неразбиращо.

— Как узна какво планира инспекторът? — Диксън продължаваше да гледа към улицата.

— А, това ли.

— Да. Как узна за Грю и Лимпуик.

Жената се поколеба.

— Това е тайна.

Той я погледна изненадано.

— И не може да ми кажеш?

Болката върху лицето му се задълбочи.

— Просто се боя, че… Повечето хора не биха одобрили. Не искам да ме намразиш.

Болката се превърна в тревога.

— Това просто не е възможно. — Диксън се усмихна леко. — Как го направи?

— Прочетох го върху ръката му.

— Какво?

— В Калис това е нещо напълно обичайно. Има много хора, които гледат на ръка. Те не са вещици. Имат си собствени дюкяни и са почитани от всички.

Диксън побърза да вдигне ръце.

— Нямаше да те нарека вещица.

— Наистина ли?

— Наистина.

— А какво беше почнал да казваш?

— Щях да те попитам как си се научила.

Гуен почувства лек срам заради прибързаната си реакция.

— Майка ми ме научи още преди години. Както казах, в Калис има много хора, умеещи да предричат бъдещето. Понякога се срещат и измамници, които се преструват. Но майка ми притежаваше истинска дарба. Много силна дарба.

— И как успяваш да видиш бъдещето?

— Подредбата на линиите върху дланта го показва. Притежаващият дарба ги разчита по същия начин, както грамотните разчитат книги. Мога да виждам не само бъдещето, но и миналото. Някои образи са откъслечни и неясни. Много от тях изглеждат неразбираеми и придобиват смисъл едва по-късно. Но в други случаи видяното е изключително точно. С инспектора беше така, извадих късмет. За самия принцип не мога да ти обясня. Ти можеш ли да обясниш устройството на очите си? Не, просто гледаш. С моята дарба е същото. Просто нещо, което умея да правя. Понякога ме спохождат пророчески сънища. А вглеждането в нечии очи също извиква видения, но това е рядко.

И ужасяващо, но тя не каза това. Подобна тема щеше да отвори прекалено много въпроси.

— Значи наистина съзираш бъдещето?

— Наистина.

Диксън протегна ръце към нея.

Тя му се усмихна тъжно.

— Нещата, които виждам, не всякога са приятни. По-често виждам лоши неща. Това е причината да не го правя често.

— Бих искал да зная. И ще искам да ми кажеш истината.

Тя знаеше какво го интересува и кимна усмихнато. А подир това го отведе под светлината на фенера, за да разгледа дланите му. Обикновено силната ръка бе най-подходяща за разчитане, затова Гуен се загледа и в двете, за да я открие. И тогава забеляза нещо странно, което я накара да повдигне очи.

— Какво видя? — попита Диксън.

— Това никога не ми се беше случвало преди.

— Кое?

— Историята върху дясната ти ръка е по-кратка от тази на лявата. Това е много странно.

— Занасяш ли ме?

— Не, разбира се.

— Каква е разликата?

— Още не зная. Не съм се вгледала.

Дланта му беше огромна, с ясни линии. Дори под слабата светлина на фенера проследяването им бе лесно.

Малко момче в малка ферма край два явора. Баща му е силен мъж, който с лекота наляга плуга. Майка нямаше: Гуен прецени, че въпросната явно е починала при раждането.

Способността за откриване на празнините между показваните детайли бе не по-малко важна от самата дарба.

Фермата изгаря; на мястото на някогашните ниви има напукана земя; наводнения и бури. Гуен нямаше представа за последователността, понякога образите изникваха в произволен ред. Диксън като млад, застанал в дъжда пред красива къща. Тя не е негова, в нея живее момиче с червена коса. Той е влюбен, но бащата на любимата му я е обещал на друг, по-богат и пo-възрастен мъж. Диксън стои под дъжда и от другата страна на каменна стена наблюдава сватбата. Заради капките сълзите му не личат. Силният дъжд винаги му напомня за този ден. Гуен седи до него и количката в пороя, за да го наеме. Той си мисли за червенокосото момиче.

Кобилата му окуцява и той трябва да я убие. В този ден той също плаче. Започва сам да тегли количката си. Крачи из извънградските пътища. На едни хълм количката се изплъзва от контрола му, удря се в един камък и чупи оста си. Той няма пари да я поправи. Отново буря; той стои на моста над Галевир и се взира в течението. На път е да скочи. Гуен не можеше да прецени дали това е заради червенокосото момиче, колата или нещо друго. Дори не бе сигурна за произхода на този образ — миналото или бъдещето.

Разгорещена битка, война. Диксън се сражава близо до портите на града. Той се нахвърля срещу боец и…

На това място историите на двете ръце се разделяха.

— Дясната ти ръка спира да разказва при някаква битка в Медфорд. Лявата ти ръка казва, че ще умреш в друга битка, години по-късно, край някаква крепост.

— Но пак ще умра в сражение?

— Така изглежда. Но няма да е скоро.

— Предполагам, че това е добра новина. А за теб има ли нещо? — с надежда попита той.

Тя кимна.

— През целия си живот ще останем добри приятели.

— Приятели?

— Приятели.

Той въздъхна.

— На друго ли се надяваше?

— И това бъдеще го бива. Много по-добро е от…

Гуен спря да чува думите му, защото върху дланта му видя нещо ново.

Отново Диксън и колата му, този път теглена от кон, нов кон. Не се намират в града, а на някакво друго място, може би ферма. Наоколо блеят овце. Бушува буря, ужасна буря. Сред локвите по лице лежат трупове.

— Ще дойдат и други. Върви си, иначе ще разберат, че си ни помагал.

Гласът долиташе от бъдещето на Диксън.

— Насам! — Някакъв беловлас старец размахва ръце. — Помогни им, моля те. Трябва да ги изведеш. Скрий ги под платнището, в колата. Отведи ги.

Проблясва мълния. Вече не вали, но все още е тъмно. Количката стои на улица „Капризни“. Един от скритите вътре излиза. Дребен, слаб, той залита и блъска по вратата на конюшнята, молейки за помощ. Той е покрит с кръв.

Обгърнат в собствената си кръв.

— Какво става? Какво виждаш, Гуен?

Тя бе започнала да трепери.

— Купил ли си си нов кон?

— Не, но… Но неотдавна си мислех точно за това. С парите, които ми плати в началото, оправих оста. Сега събирам за нов кон. В занаятчийския квартал тъкмо предлагат един, който ми е хванал окото. Малко е старичък, но…

— Черен с бяло върху ухото? — попита тя. Диксън я изгледа смаяно. — Какво ще правиш, ако си го купиш?

— Възнамерявах да говоря за това с теб едва по-късно. Мястото е почти готово, затова смятах да се заема със старата си работа. Иначе пак ще се навъртам наоколо, за да помагам при нужда. Вече дори получих първото си предложение. Един от дърводелците иска да му закарам дъски за една ферма на север. А самият фермер иска да изпрати вълна за тукашния тъкач. Само с един тур ще изкарам повече, отколкото изкарах през цялото време без кобила.

— Кога тръгваш? — Гуен напрегнато го сграбчи за раменете.

— Още не зная дали изобщо ще тръгвам — объркано каза той. — Още не съм събрал парите за коня. Обмислях да взема заем и да го изплатя с парите от дъските, само че така винаги има риск и не съм сигурен…

— Направи го.

Тя едва не изкрещя тези думи. Трябваше бавно да си поеме дъх, за да се успокои.

— Наистина ли смяташ, че идеята е добра? Ами ако нещо се обърка? Тогава…

— Аз ще се погрижа за дълга ти. Дори ще купя коня веднага, ако се налага.

— Наистина ли?

— Много е важно да доставиш тези дъски.

— Така ли?

— Да.

— И защо?

— Няма значение. Купи коня, натовари колата и тръгни колкото се може по-скоро. Обещай ми.

— Обещавам.

— Благодаря ти. — Тя хвана лицето му с длани и се повдигна на пръсти, за да го целуне. — А ако вали, когато пристигнеш, и намериш двама ранени, доведи ги тук. Ще го направиш ли?

— Разбира се.

— Много ти благодаря.

Гуен отново се загледа към улицата. Усилващият се вятър дърпаше навеса.

Той идва!