Короносната кула

Глава 22

Рен наблюдаваше как професор Аркадиус разчупва восъчния печат, намества очилцата си по-нагоре и започва да чете. Старецът изглеждаше разстроен. Никой не би си помислил да го опише като спретнат, но в този момент преподавателят имаше непростимо занемарен вид. Косата му не се поддаваше на описание с непредвидимостта на кичурите, робата му бе още по-намачкана от обичайно (забележително постижение), а онова петно от желе със сигурност Рен бе виждал и по-рано.

Пред погледа му професорът започна да се отпуска. Напрежението във вратните му мускули спадна; дишането му също се успокои.

Тъй като нямаше представа за дължината на посланието, Рен се огледа, за да си намери място за сядане. В кабинета властваше обичайната бъркотия, но въпреки това той успя да си намери пристан, намествайки се между клетката на един гълъб и бъчва с оцет. Там си позволи да потръпне. Още на прага на сградата се бе поотърсил от снега, но някои от снежинките се бяха изхитрили да останат в разтопено състояние, като мокрят дрехите му. Рен пъхна ръце под мишниците, потропа с ботуши и се заслуша в цвърченето на животните.

— Добри новини? — попита накрая той, нетърпелив. Все пак той също бе замесен.

Професорът повдигна пръст, без да откъсва очи от редовете.

Рен се загледа в гълъба. Птицата бе изцяло бяла, с черни очи. Определено екзотична. Той за пръв път виждаше бял гълъб.

Откъде ли идват всички тези неща?

Рен се загледа през прозореца. Навън все още валеше сняг, който натрупваше мъничка пряспа върху перваза. Това бе първият сняг за тази година. От много време насам Рен не бе виждал сняг.

— И двамата са добре — заговори професорът. Той остави писмото върху плота, смъкна очилата и с въздишка се облегна назад. — Тъй като няма новини за залавянето им, приемам, че и в момента е така.

— Къде са?

— Град Медфорд, в Меленгар. Но за църквата са изчезнали. Търсенето за крадците, проникнали в Короносната кула, е официално преустановено. Официално духовниците заявяват, че никаква кражба не е имало. Неофициално са напълно объркани. Имат неколцина мъртви пазачи, но книгата е върната. Нямат представа какво или защо се е случило. — Професорът се усмихна самодоволно. — Разполагат единствено с показанията на някакъв кръчмар от крайезерно село, който твърди, че Ройс и Ейдриън са търсили помощ при него и са били зле ранени.

С рязкото си привеждане напред Рен едва не събори гълъбовата клетка.

— Колко зле?

— Трудно е да се каже. Твърдял, че Ройс едва се задържал в съзнание и Ейдриън трябвало да зашие раната му върху една от масите.

Рен не се интересуваше от Ройс.

— Ами Ейдриън?

— Той също бил ранен, но не толкова зле. Надали е било нещо чак толкова сериозно. Странното е, че един патрул, ръководен от сър Холвин — серетски рицар — е изчезнал в същата местност.

— Изчезнал?

Професорът сви рамене.

— Колко души е имало в този патрул?

— Десет, включително сър Холвин.

— Десет? — изненадано повтори Рен. — Нали не мислиш…

Събеседникът му кимна усмихнато.

— Мисля, че металът най-сетне бе закален.

— И все пак… десет души… при това двамата са били ранени…

Професорът се надигна, загреба купичка от кофа със семена зад бюрото си и се отправи към клетките, където започна да насипва семена от импровизираната човка на три пръста.

— Със сигурност ще узнаем при завръщането им.

— А дали изобщо ще се върнат? Мина много време.

— Ройс не е глупак. Знае, че не трябва да се връща веднага. Ще изчака. Най-малко година, поне две.

— Почакайте! Щом църквата е изгубила дирята им в Ибертън, вие откъде знаете, че са достигнали Медфорд?

Аркадиус го изгледа над очилата си и намигна.

— Магия.

— Нима? — подсмихна се събеседникът му.

— Разбира се.

— Хубаво, не ми казвайте. — Рен въздъхна. Старецът никога не казваше нищо, но пък сигурно си имаше причини. — Това означава ли, че аз…

— Не. — Професорът поклати рошавата си глава. — Не бива да рискуваме да се върнат неочаквано и да те заварят тук. Ти си мъртъв, забравили?

Рен се намръщи.

— Само не ми казвайте, че трябва да се върна във Вернес. — Той използва работния си глас. — Не съм сигурен, че тази идея е добра.

— Няма да те пращам във Вернес.

— А като стана дума за това, защо трябваше да изпращате и мен, и Ройс да го посрещнем?

— Защото Ройс не е надежден придружител. С него винаги съществува риск съпровожданият човек да пристигне в ковчег. Освен това не можех да се доверя на думите му. Ти беше мои очи и уши.

— Щом Вернес отпада, къде ме пращате?

Аркадиус постави купата семенца върху островърхата шапка, която никога не носеше.

— Никъде.

— Освобождавате ме?

— За момента.

Това беше очаквано, но не можа да попречи на разочарованието. Последното усещане го изненада. До този момент той не бе проявявал подобен интерес към нечие друго оцеляване.

— Такава е същината на работата ти — продължи професорът. — Знаеш това. Винаги е било така.

Рен продължаваше да се мръщи, загледан в локвата, образувала се около краката му.

— Ти се справи добре — додаде Аркадиус.

— Ха! Дори не можах да се кача на глупавия шлеп. Проклетата дегизировка се оказа прекалено добра. А когато позволих на Ейдриън да ме завари как чета, бях сигурен, че съм провалил всичко.

— Да не пропускаме и пая с месо.

Рен се намръщи.

— Вие ми казахте да спечеля доверието му. Сметнах, че подобна постъпка би помогнала. Освен това Ангдън е същински задник. Изненадан съм, че не ме укорихте за стореното.

— Боят, който си спечели впоследствие, ти беше достатъчно наказание. А и постъпката ти наистина имаше ефект. Тя ти спечели доверието му. Ако не беше Пикълс, Ейдриън никога нямаше да се съгласи да се заеме със задачата.

— Тогава защо му казахте, че Пикълс е мъртъв?

Професорът свали очилата си и се зае да ги почиства.

— Не можех да рискувам раздвояване на лоялността му. Ти бързо се превръщаше в новото му семейство.

Рен се усмихна.

— Ейдриън ми харесва.

— Той също харесваше Пикълс. Личеше в очите му. Затова малкият сирак трябваше да умре. За да проработи замисълът, Ейдриън трябваше да остане сам и изолиран, досущ като Ройс.

— Което беше рискован ход.

Преподавателят подбели очи и приглади брадата си:

— Ако имаше начин тя да побелее още повече…

— А защо трябваше да ме екзекутират? Един нещастен случай нямаше ли да свърши работа?

— Ройс никога не би повярвал. Щеше да заподозре нещо. В неговия свят нищо не се случва случайно. Но жестоката и безсмислена гибел е нещо напълно нормално. Освен това тя развълнува Ейдриън, което не е лесно.

Известно време и двамата мълчаха. Накрая Рен погледна към прозореца.

— Аз ще вървя, преди снегът да е навалял. — Той се надигна и с необичайно честно изражение (каквото рядко бе демонстрирал в живота си) се обърна към професора. — А какво искахте да прочетете от книгата, която Ройс открадна? Какво толкова има в нея?

Професорът отново се усмихна.

— Нищо.

— Нищо? Тогава защо…

Аркадиус поклати глава с пакостливо блясъче в очите.

— Невъзможната цел е пещ, нужна за сплавта.

Рен кимна.

— Исках да знаете, че съм ви много благодарен. Не зная какво щях да правя сам.

Професорът отново си сложи очилата. Може би на момчето се бе сторило, но старецът изглеждаше натъжен.

— Къде ще отидеш?

— Не зная. Може би ще се върна вкъщи.

— Чувал съм, че Ратибор е прекрасен по това време на годината.

— Ратибор никога не е прекрасен. Когато реша къде ще отида, ще се свържа с вас, за да знаете къде да ме търсите при нужда. Ще ме потърсите, нали?

— Разбира се.

Рен знаеше, че професорът лъже. Прекалено рисковано беше. Неговият принос към каузата бе изчерпан.

Момчето се отправи към вратата, където спря и се обърна.

— Задава се война, нали?

— Боя се, че е така.

— Но ние имаме шанс?

— Надежда винаги има — рече професорът, макар и неуверено. Той насочи поглед навън, сякаш някъде сред белотата очакваше да види Ройс и Ейдриън, и добави: — Ние посяхме семената. Сега ни остава да чакаме и да видим какво ще поникне.