Короносната кула

Глава 20

Усилващият се лай бе допълнен от викове и тропот на копита. Ройс и Ейдриън се оттеглиха в една от другите стаи заедно със съпругата на Том Перото и сина му. Крадецът можеше да долови откъслечни фрази от разговора на приближаващите се.

— Мръсни негодници.

— …овцевъди…

— … бих имал нищо против да опозная дъщерите…

— … после винаги ги почистват…

— Но от овчата миризма няма отърване.

— Рядко.

— Щом им харесва, защо да се отървават от смрадта?

Смях.

Огнището бе разположено в средата на къщата, опиращо се до всички от стаите. Четиримата се бяха скупчили в съвсем тясно помещение, малко по-широко от приютеното вътре легло.

Отварянето на вратата пролича лесно: гласовете изгубиха приглушеното си звучене.

— Кой си ти? — остро попита глас.

— Том Перото.

— Перото? — Някой от стоящите по-назад прихна.

— Вярно е жилавичък — отбеляза друг.

— Търсим двама крадци. Ранени. Единият е колкото мен на ръст, другият е по-дребен.

— Вие сте единствените непознати, които съм виждал.

Ройс чу как вратата се удря в стената.

— Ние не сме непознати, а представляваме църквата. Това е сър Холвин от ордена на серетските рицари.

Мълчание.

— Според кучетата ни крадците са дошли тук.

— Кучетата ви грешат.

— Нима?

Разнесоха се стъпки. Ройс чу как масата изстъргва.

— Това е моят дом. Нямате право…

— Махни се от пътя ми, малоумнико!

— Нямате право да…

Глухо изсумтяване, звук от нечие падане и изтеглянето на меч.

По очите на Ейдриън крадецът веднага разбра предстоящата му постъпка. Ройс се учеше бързо, особено когато станеше дума за разчитането на хора, а боецът не представляваше особена мистерия. Мелбърн не се опита да го спре, защото този път нямаше да има значение: след като войниците убиеха Том, щяха да продължат да претърсват къщата. Но разгадаването на Ейдриъновото намерение му позволи да излезе почти едновременно с боеца.

Том лежеше на пода край преобърнат стол. Двама мъже с кожени шлемове изчакваха край вратата. Мъж с ризница стоеше над фермера и със заплашителна усмивка изтегляше меча си. Той бе разгневен, че някакъв си селяндур е дръзнал да им се противопостави. И освен това не носеше шлем. Войникът стоеше с профил към вратата на спалнята, с леко извърната глава, оставила врата му уязвим.

Преди Ейдриън да е успял да преодолее трите крачки до изтеглящия оръжие войник, Алвърстоун вече политаше във въздуха и потъваше в гърлото на мъжа. Онзи се свлече сред хъхрене и със звук, напомнящ изпускането на натъпкан с парцали казан.

Реакцията на Блекуотър изненада крадеца. Без да се стъписа дори за миг, Ейдриън подмина рухналия и се насочи към войниците до вратата. Никой от тях не бе съумял да изтегли оръжие, така че боецът получи възможността да нанесе удар безпрепятствено. Острието на огромния меч отсече главата на първия. Ройс остана особено впечатлен от начина на замахване: в края на обезглавяващия удар острието се оказа в позиция за намушкване, от която Блекуотър веднага се възползва, отнемайки още един живот. Поне в битка нямаше и следа от влудяващата му наивност.

Миг по-късно съпругата на Том изникна на вратата на спалнята и изпищя.

— Вратата! — кресна Ройс.

Останалите войници се втурваха към къщата, но бяха изпреварени от Ейдриън, който затръшна вратата в лицата им и блъсна резето. По вратата се посипаха удари.

— Сега какво? — попита боецът. Всички други се бяха загледали в подскачащата врата.

— Убеден съм, че това е подходящ момент да ти напомня, че съм бил прав — каза крадецът. — Трябваше да ме оставиш на кулата.

Ройс изтегли кинжала си от трупа и го почисти. А Ейдриън се убеди, че вратата ще издържи поне още малко, подир което прибра големия си меч и взе два от мечовете на войниците. Съпругата на фермера притискаше момчето към себе си, вторачена в труповете. Стопанинът се надигна и се приближи до нея. Тримата се прегърнаха. Жената притисна ридаеща глава към гърдите му.

— Хобърт! Бийчъм! — изкрещя някой отвън. Вратата продължаваше да се огъва.

— Къщата има само един изход — каза Ройс.

— Не би имало значение — отвърна Ейдриън. — Тези момчета са професионалисти и са обградили мястото. Друга врата или прозорец само биха усложнили задачата ни, добавяйки още места да пазим. Имаме късмет, че са само две.

— Две?

— Вратата и покривът.

Ройс погледна към гредите и сламата.

— Мислиш ли, че ще го изгорят?

— Ако не беше дъждът, отдавна да са го сторили.

— Дъждът няма да трае вечно.

— Не, няма.

Ударите по вратата престанаха.

— Хубава врата — отбеляза крадецът.

— Благодаря — каза Том. — Дъбова е.

— Предполагам, че някъде отвън има брадва? В плевнята или под навеса?

Том погледна към момчето, което заяви:

— Внесох брадвата заради дъжда. Иначе ръждясва, а татко се дразни така.

— Може да носят брадви със себе си — каза Ейдриън. — Стандартната екипировка за патрулите включва брадва и лопата.

— Здравата ще се изпотят, докато разбият вратата. Дървото е твърдо като камък. Три триона захабих.

Ройс получи възможност отново да надникне през пролуката. Четирима души стояха пред къщата, сред които и рицарят, останал на коня си. Още неколцина стояха по-назад. Останалите не се виждаха. Войниците тихо разговаряха помежду си.

— Жалко, че не успяхме да посечем рицаря — каза Ейдриън. — Най-вероятно той е единствената причина още да се навъртат тук.

Ройс се настани край масата. Главата му отново беше започнала да се върти, а и пак му се гадеше. Беше се полакомил прекомерно.

— Какво друго могат да направят сега? Да открият нещо, с което да разбият вратата? Или по някакъв начин да я привържат към коня, за да може той да я изкърти? Биха могли да се покатерят на покрива и да си проправят път вътре, а нищо не им пречи просто да изчакат дъжда да спре и да ни запалят. Биха могли и просто да чакат. Времето е на тяхна страна. Най-вероятно са изпратили вестоносец, че кучетата им са ни намерили.

Ейдриън кимна:

— Както бяха се разгърмели камбаните, след няколко часа тук ще довтаса цяла войска. Трябва да предприемем нещо скоро.

— Какво да предприемем?

Боецът погледна към вратата.

— Нужен ни е конят. Без него не може да става и дума за бягство. Ако успеем да убием рицаря и да възседнем животното му, ще имаме шанс да избягаме.

— Мисля, че вън има около деветима войници, някои от които са с лъкове. И един брониран рицар, възседнал кон. Какво възнамеряваш да направим? Да изскочим навън и да им се нахвърлим? Ти с ранения си крак и аз с продупчения си стомах?

— Имаме ли избор?

Ройс не отговори.

Ейдриън продължи:

— Без значение е какво ще правим; те възнамеряват да ни убият така или иначе. Но ако останем тук, дъждът ще спре и те ще изгорят дома на тези хора. Най-вероятно ще убият и тях самите. А те не са направили нищо лошо. Приеха ни и ни нахраниха. Ако нападнем, може и да умрем, но семейството ще остане в безопасност.

— И това по какъв начин касае нас?

— Погледни на нещата така. Можем да останем тук и да им се оставим да ни опушат и изгорят или да излезем и да се постараем да отведем неколцина със себе си.

Ройс се усмихна.

— Така е по-добре.

Блекуотър се приведе и претърколи трупа, облечен в ризница.

— Изглежда ми достатъчно голяма — заяви той и започна да разсъблича трупа. — Хубаво хвърляне, впрочем. Не знаех, че те бива в това.

— Пълен съм с изненади.

— Чуйте, негодници! — Крясъкът долетя от другата страна на вратата. — Аз съм сър Холвин Ерванонски, рицар от ордена на серетите. Хвърлете оръжията и излезте. От този момент сте арестувани в името на Новрон и нифронската църква.

Ройс погледна към Ейдриън, а после към ужасеното семейство. Той поклати глава, въздъхна и доближи уста до пролуката.

— Държим стопанина, съпругата и детето им за заложници. Точно в този момент ножът ми е опрян до врата на фермера. Ако се опитате да проникнете отново, ще убием и тримата. Разбрахте ли?

— Няма къде да бягате. Няма къде да идете. Ако излезете сега, обещавам ви, че ще доживеете процеса си.

— Говоря сериозно. Ще убия цялото семейство — кресна Ройс. Подир това се обърна към Ейдриън и тихо каза: — Доволен ли си?

Блекуотър кимна усмихнато. Том изглеждаше притеснен, а съпругата му бе ужасена.

— Не се притеснявайте — обясни им боецът. — Той го каза, за да помислят, че сме ви принудили да ни помагате.

— Стори го — с безразличие отвърна рицарят. — Но трябва да знаеш, че колкото по-дълго ме карате да ви чакам, толкова по-зле ще бъде, когато ви заловим.

Ройс не пропусна да забележи изненадата, появила се върху лицето на съпругата.

— На негово място аз бих казал същото — увери я той. Но това не изглеждаше да я е успокоило особено.

— Предайте се — кресна рицарят. — Предайте се на милостта на Новрон!

— Този е голям веселяк — одобри Ройс и приседна на масата. Той предпочиташе да се хвърля в самоубийствена атака отпочинал.

Ейдриън нахлузи ризницата и след кратка борба я изтегли обратно.

— Не, прекалено малка ми е. Ти искаш ли я?

Мелбърн поклати глава:

— Аз собствената си тежест едва издържам.

— Може да отбие някоя стрела.

— Без нея ще мога да отскоча по-лесно.

— Умееш да отскачаш от стрели?

— Понякога.

— Ти наистина си пълен с изненади.

— Но не си изкарвам прехраната с въпросното отбягване — уточни Ройс.

Ейдриън отново намести големия меч на гърба си и отново взе двата войнишки меча, за да изпробва тежестта им.

— Липсват ми моите оръжия. Тези са ужасни. Готов ли си?

— Почакайте. — Том се отскубна от близките си и изчезна в една от другите стаи. При повторната си поява носеше огромен щит и висок колкото самия него лък. — Някога служех като стрелец на лорд Марбъри. Сражавал съм се редом с него. Той ми предостави тази земя. Негова светлост е удивителен човек, а вчера серетите го арестуваха по обвинение в измяна. Бил възпрепятствал справедливостта на църквата. Предполагам, че е свързано с вас. Щом лорд Марбъри е сметнал, че си заслужава да ви подкрепи, аз няма да посрамя името му с различна постъпка. Освен това самите вие чухте колко е загрижена църквата за семейството ми.

— Баща ми е най-добрият стрелец в околността — каза момчето.

— Том Перото — кимна Ейдриън.

Фермерът му подаде щита.

— Проектиран е да спира стрели, добре прикрива тялото. — Над рамото си фермерът носеше пълен колчан.

— Какво ще правиш? — попита крадецът.

— Зефир и аз ще ви прикриваме. Още веднъж ще влезем в битка за честта на Негова светлост.

Ройс затвори очи и отпусна челото си върху длан.

— Току-що ги убедих, че ние сме ви принудили. Готвим се да излезем, за да не опожарят дома ви. Ако започнеш да стреляш, те ще разберат истината.

— Ако започна да стрелям, вие може и да оцелеете.

— Толкова ли си добър? — попита Ейдриън.

— Със Зефир мога да уцеля заек от двеста и петдесет крачки и да запращам по шест стрели в минута. Той е изработен от северно тисово дърво: ако го огъна докрай, той може да прониже броня.

— Ако не убием всички тях, ще бъдеш екзекутиран — каза Ройс. — Това е първото и последното щедро нещо, което ще направя. Не го разваляй.

— Той е прав — каза боецът. — Ние… — Той погледна към спътника си. — Ние сме просто двама крадци. Помисли за сина си.

Възрастният човек погледна към момчето, обгърнато от майчините ръце.

— Това правя.

— Остави го да прави каквото иска — заключи Мелбърн. — И без това ме боли, ако ще умирам, не виждам смисъл да страдам повече. Да приключваме. — Той се приближи до вратата, за да надникне. — Четирима точно пред нас, рицарят още стои. Нямам представа къде са стрелците. Подобни нападения не са моята специалност, така че ти ще даваш идеите.

Ейдриън прикрепи щита към левицата си и отговори:

— Ще ме пуснеш да изляза първи и ще стоиш близо до мен. Когато се сблъскаме с тях, аз ще ги изблъскам наляво. Ти поеми надясно. Не се сражавай с войниците, освен ако не се наложи. Насочи се направо към коня. Ако имаш възможност, срежи ремъка на седлото и дръпни. Рицарят ще падне под тежестта си. Тогава сграбчваш коня и ме оставяш да довърша.

— Това значи, че ще се изправиш срещу петима, без да броим стрелците.

— Ти не си в състояние да се биеш. А и ако успееш да повалиш рицаря, няма да ни се налага да се тревожим за останалите. Щом разчистя място, ще скочим на коня и ще избягаме. Само се надявам, че стрелците няма да успеят да уцелят движеща се цел. Готов ли си?

Ройс се взираше в очите му. На онази улица бе лято; прозорците бяха широко отворени.

— Предстои ни да умрем — каза крадецът и въздъхна. — Което е жалко. Започвах да те харесвам.

Вратата на къщата се отвори рязко и двамата изскочиха на дъжда. Кокошките ги нямаше, но локвите все още си бяха там. Шумът на стичаща се вода също присъстваше. Той им напомняше за реката.

Ейдриън се хвърли напред и успя да нанесе първия си удар безответно: бяха съумели да изненадат патрула. А дори и последващата реакция не беше особено умела. Войниците се пръснаха по начин, подобаващ за залавянето на изтръгнали се прасета, а не противници. Един от тях дори не изтегли оръжие, а протегна ръце да задържи бегълците. Това бе открило пътя към целта, за която никой не би си помислил, че един ранен дребосък, въоръжен само с кинжал, ще си постави.

В мига, в който Блекуотър замахна, крадецът стисна зъби и се затича към рицаря.

Болката се събуди с неподозирана острота и усили гаденето, но страхът запази устрема му. Притичването му през локвите пръсна кафява вода срещу летящите насреща капки. Нещо прелетя край ухото му — нещо с раздразненото целенасочено жужене на оса. Той наистина умееше да избягва стрели, стига да забележеше изстрелването им. Но в дъжда можеше да разчита единствено на късмета си.

Не му се налагаше да преодолява голямо разстояние. Дворът бе малък, а рицарят бе застанал в средата му, царствено извисен в бронята си. Водата се стичаше от пластините й, а конят обвиваше муцуната си с облачета дим.

Може би тази висока позиция бе причината за късната реакция на рицаря.

Изглежда Ейдриъновите действия бяха привлекли вниманието на бронирания, защото последният бе заслонил очите си с ръка и го наблюдаваше изпод повдигналия си визьор. Не обръщаше никакво внимание на приближаващия крадец. Дори когато се раздвижи, за да изтегли меча си и пришпори коня, пак не гледаше към Ройс.

Крадецът трябваше да разчете времето до съвършенство. Трябваше да пренасочи инерцията си и да сграбчи рицаря за крака, отбягвайки подхлъзване или разсичане. Но се оказа, че падането е неизбежно.

Раздиращата го болка бе изключително силна: в момента не би усетил уцелила го стрела. Започваше да му се вие свят. Бученето в ушите му заглушаваше дъжда; познатият мрак настъпваше отново. Той сграбчи крака на рицаря доста по-тромаво от планираното, по-скоро за да се задържи на крака. С другата си ръка разсече стремето, посичайки и коня. Животното подскочи. Изглеждаше удивително, че толкова тежко създание може да скача.

Точно в този момент той се подхлъзна. Все още стискаше крака на сър Холвин, когато конят се сепна, а хлъзгавата кал определено не помагаше. Въпреки това Ройс остана вкопчен, решен да повали рицаря на земята. Не успя, защото позицията му не беше удобна. Затова той заби Алвърстоун в бронята и с негова помощ се изкатери на коня. Небеса, обожаваше кинжала си.

Сега вече серетът нямаше как да не го забележи. Тъй като Ройс се бе вкопчил в него и се намираше прекалено близо за замах, рицарят започна да го удря с дръжката на меча си. Но макар да отнесе два удара — по лицето и по главата — Мелбърн не го пускаше. Знаеше, че от него се иска единствено да се задържи. Силната ръка на рицаря бе дясната, а Ройс се намираше от лявата му страна. Сър Холвин разчиташе на опората на стремето, но него го нямаше. И очакваното не закъсня. Изгубила опората си, огромната метална кула залитна настрани, повличайки със себе си Ройс и гърчещия се кон.

За да не се окаже премазан под металния гигант и коня, той се оттласна рязко. Помогна и фактът, че животното направи крачка напред, преди да падне. Това му помогна да се отдръпне от рицаря, но не и от коня. Хълбокът на последния се стовари върху левия крак на Ройс и го строши. Крадецът изкрещя. Бученето в главата му преля във водопад, обединил силата на огромни камбани. Конят започна да се извърта, за да се изправи, с което натика Мелбърн по-дълбоко в земята.

— Ройс! — Крясъкът бе последван от самия Ейдриън, изникващ от сумрака.

Боецът все още стискаше продълговатия щит, сдобил се с украса от пет стрели. Той забоде долния му край в калта и се приведе да помогне на спътника си.

— Пази се от рицаря! — извика крадецът.

— Той е мъртъв. — Ейдриън бе започнал да копае калта, за да извади Ройс по-лесно.

Том стоеше на прага и бе влязъл в престрелка с един от войниците край плевнята.

— Конят защо не се изправя?

— Той също е мъртъв. Тези стрелци не ги бива особено.

Ройс отпусна глава в калта и остави дъжда да обстрелва лицето му:

— Конят ни трябваше.

Ейдриън пъхна ръце под мишниците му и задърпа. Натискът около крака му започна да отслабва. В този момент се разнесе жуженето на друга оса и боецът се вцепени. Том изруга и запрати поредна стрела. Откъм плевнята долетя стон.

Блекуотър, отпуснат на едно коляно, залитна напред. Ройс се постара да спре падането му, при което докосна стрелата, потънала в гърба му.

— Последният! — изкрещя Том.

Ейдриън отпусна глава върху гърдите на Ройс, кашляйки кръв.

— Чу ли? Спечелихме…

Дъждът продължаваше да вали.

Пороят се превърна в наводнение. Океанът бе заел мястото на небето и се изливаше. Ройс не можеше да види нищо. Не можеше да се надигне. Счупеният му крак си бе останал недоразкопан. Двамата с Ейдриън бяха обгърнати от кафява вода, примесваща се с тяхната кръв. Това й придаваше приятния цвят на чай.

Ейдриън се бе отпуснал неподвижно върху него. Бе спрял да кашля, а може би и да диша.

— Ейдриън?

Ройс опита да поеме дъх, нагълтвайки предимно вода. Той се опита да повдигне главата на спътника си над локвите. Вратът на боеца бе отпуснат.

Разнеслият се плясък издаде приближаването на Том и Артър.

— Остави ни — изръмжа Ройс. Макар да му се искаше да се изправи, в действителност дори не можеше да се надигне. Шевовете му се бяха разкъсали. Можеше да усети как краищата на раната отново се разтварят. — Ще дойдат и други. Върви си, иначе ще разберат, че си ни помагал.

Светът се въртеше пред очите му. Главата на Ейдриън тежеше върху гръдта му. Ако не бяха калта и кръвта, крадецът би сметнал всичко това за сън.

— Той е жив — високо каза Том Перото. Може би говореше на сина си, а може би се обръщаше към Ройс. — Негодниците са използвали обикновени стрели, а не широки. — Той издърпа стрелата. Ейдриън не помръдна. Под ризата му фермерът постави приготвено парче плат.

Към ожесточения порой се примеси и друг звук — трополенето на копита. Това не беше конят на рицаря: животното все така лежеше сред калта. Самият сър Холвин бе заел средата на огромна локва, потъмняла от кръвта му. Ако не бе умрял при падането, със сигурност се бе удавил. Раните, които Ройс му бе нанесъл по време на изкачването си, определено бяха спомогнали.

Не, приближаваше някакъв нов кон.

Подкрепленията не закъсняха, помисли си Ройс

— Насам! — отчаяно изкрещя Том.

Хитър старчок. Не си толкова глупав, колкото смятах. А ти постигна желаното, Ейдриън… Семейството няма да пострада, ти получи истинска битка. Как ли си успял да ги надвиеш ранен? Професорът казваше истината за теб. Жалко, че не го бях осъзнал по-рано. Но въпреки това си оставаше глупак. Трябваше да ме оставиш на кулата. Сега щеше да пийваш в някоя таверна, а не да умираш сред локвите.

Ройс простена, защото бе повдигнат от силни ръце. Бе поставен в някаква кола.

Наистина възнамеряват да ме изправят на съд? Пак аз ще се смея последен; ще умра много преди това.

Ейдриън бе положен до него, подир което дъждът изчезна, скрит от платнище над лицата им. Тропотът на капките по него се смеси с бученето в главата на Ройс. Отдавна спотайвалият се мрак започна да го обгръща неумолимо. Но този път крадецът нямаше нищо против. Беше готов да умре.

Той пипнешком откри ръката на Ейдриън и я потупа.

— Старият негодник беше прав… От нас наистина би излязъл прекрасен екип.