Короносната кула

Глава 16

Короносната кула се извисяваше като стрелката на огромен слънчев часовник. Цялата околност бе неин циферблат, а село Ибертън бе разположено в позицията на свечеряване. Пред очите на Ейдриън чудовищната сянка бе растяла сред равнини и хълмове. Ибертън отдавна се намираше зад тях, сведен до няколко пъстри петънца. Всяка крачка ги отвеждаше по-близо до чудовището, което им предстоеше да предизвикат. Но боецът мислеше единствено за Пикълс.

Пред очите му все още стоеше усмихнатото лице на момчето. Все още можеше да чуе щастливия му глас. Вие сте славен рицар, нали? Пикълс бе видял единствено мечовете. Бе преценил, че всеки, носещ три меча, несъмнено трябва да бъде заможен рицар. Но Ейдриън го бе разочаровал.

Но той щеше да ме отведе на север! Щяхме да ходим в университета.

Блекуотър щеше да му е направил услуга, ако го беше оставил във Вернес. В такъв случай Пикълс още щеше да живее, да разглежда току-що слезлите от корабите, да разнася чанти, да избягва вербовчиците. И някой ден щеше да намери истински рицар — такъв, който нямаше да го остави да умре.

За Ейдриън бягството се бе превърнало в навик.

Той бе искал поне да види тялото му, да се сбогува за последно. Дори това не бе могъл да стори. Най-вероятно останките на Пикълс лежаха заринати в необозначен гроб. Никакви церемонии не се полагаха на сираците като него.

Боецът стисна юздите си и впери озлобен поглед в кулата, който я винеше за всички тези несгоди. Ако той не бе напускал Шеридън, а бе останал там, Пикълс щеше да е още жив. Тази мисъл ставаше още по-горчива заради факта, че предишното пътуване Ейдриън не бе сторил нищо.

Този път двамата пътуваха предимно през нощта, за да понесат по-лесно предстоящото будуване. А и за да не се натъкнат на завръщащите се серети (за които предполагаха, че ще яздят през деня).

В момента Ройс напускаше пътя и поемаше сред храсталаците. Привидно непроходимият гъсталак съдържаше скрита пътека, отвеждаща до по-широко разчистено място. Пепелта от неотдавнашен огън загатваше, че крадецът се е установявал тук наскоро. Кулата се намираше съвсем близо, разположена на върха на стръмен склон. От толкова близо тя не приличаше на кула, а леко извита стена.

Ройс първи наруши мълчанието.

— Можеш ли да готвиш? — попита той, без да повдига поглед: бе зает да събира остатъците от припасите. — Това е последният ни шанс да се нахраним. Ще влезем в града веднага щом слънцето се спусне под хоризонта. А изкачването ще започнем при появата на първите звезди. След задачата се оттегляме бързо. Никакво спиране. Никакво хранене. — Сега крадецът повдигна очи. — Поне що се отнася до мен. Ти си свободен да правиш каквото си щеш. Много бих предпочел да поемеш в различна от моята посока. Аз ще се отправя на изток, към Дънмор, така че ти си свободен да си избереш някоя от оставащите три. — Крадецът се зае да рови за прахан в раницата си. — Изкачването ще бъде дълго и изтощително, затова е важно да се подкрепим. В противен случай не бих рискувал да палим огън. Аз не умея да готвя, но ако думите на професора за противоположностите са верни, то ти сигурно си майстор готвач.

— Пикълс е мъртъв — каза Ейдриън.

В продължение на миг Ройс го наблюдаваше мълчаливо.

— Какво?

— Чу ме. Ти чуваш всичко, което се говори около теб. Това е най-дразнещото ти качество. Или пък не; малко ми е трудно да ги подредя. Списъкът е нелепо дълъг.

— За онова хлапе от университета ли говориш?

— Разбира се. Ти за кого мислеше; че става въпрос?

Другият сви рамене.

— Човек непрекъснато се натъква на пикльовци.

— Говоря за Пикълс! Той бе екзекутиран заради престъплението, което ти извърши.

— Е, и? Не виждам по какъв начин това отговаря на въпроса ми за готвенето.

— Е, и? — изумено повтори Ейдриън. — Това ли е всичко, което ще кажеш? Дете е било убито заради теб, а теб не те е грижа?

Ройс придърпа пън, за да приседне на него, докато наклажда огъня.

— Аз не съм го убил.

— Значи си знаел, че е мъртъв?

— Както сам каза, чувам всичко, което се говори около мен.

— И не изпитваш никакви угризения?

— Не. Той е бил убит от хора като тези, които живеят в кулата, по молба на Ангдън и неговото татенце. Аз дори не съм присъствал, когато е станало.

— Ти извърши престъплението, за което Пикълс е бил екзекутиран.

Ройс го погледна объркано:

— Аз им попречих да те пребият до несвяст. Това ли наричаш престъпление?

— Не ми трябваше помощта ти.

— Наистина?

Думата бе пропита със сарказъм.

— Да, наистина.

Издаденият от крадеца звук приличаше на смесица между кикот и изпръхтяване.

— Петима с тояги срещу един невъоръжен? Прости недоверието ми.

— Защо просто не застана до мен? Двама срещу петима не е толкова неравностойно, особено ако беше поразмахал кинжала си.

Ройс за пореден път го гледаше объркано, като човек, слушащ непознат език.

— Ти в кой свят живееш?

— В света, в който не е прието да наръгваш момчета и да оставяш други да плащат с живота си за това.

— Момчета? Възрастта пък какво общо има? Ако някой се приближава към теб с тояга в ръка, има ли значение на колко години е?

— Да. Те са още деца. Още не са достатъчно зрели да осъзнаят какво правят.

— Ти също.

— Аз ли? Ти не си много по-възрастен.

Мелбърн тъкмо бе изтръгнал първите искрици и внимателно подсилваше зародилия се огън. При тези думи той замълча за момент, преди да продължи.

— Това не е от значение. На годините на професора ти пак би си останал наивник, стига глупостта ти да ти позволи да доживееш до подобна старост. Ето ти нещо, което би трябвало да си разбрал отдавна: ако някой възнамерява да ти причини вреда и ти имаш възможност да го убиеш, стори го. Всичко останало само води до ненужни отегчения и усложнения.

— Но ти не го уби.

— Виждаш ли? Ако бях, сега нямаше да водим този разговор.

— Тогава защо не го уби?

— Заради обещание. Професорът си има условия, едно от които е забраната да убивам негови обучаеми.

— Ти не ми приличаш на човек, който се старае да спазва обещанията си. Как така още не си убил професора? Нали по този начин разрешаваш всеки от изникналите ти проблеми?

— Въпросното обещание не бе дадено на него. И то гласеше да не убивам професора, поне не и докато не изплатя дълга си.

— А на кого бе дадено?

Ейдриъновото любопитство бе напълно разбираемо. Само много удивителен човек би събудил подобна решителност у човек без морал.

— Не е твоя работа. За трети път те питам, можеш ли да готвиш, или не?

— И смъртта на Пикълс не те интересува?

Мелбърн се навъси и натъпка голямата лъжица и тенджерата обратно в раницата си.

— Ни най-малко. Освен това не виждам по какъв начин този разговор носи полза.

— Носи полза на мен, защото искам да зная как може да си толкова жесток.

— Дарба.

— Ти си истинско копеле, знаеш ли?

— Може и да си прав. Аз съм сирак и няма как да зная. Ще ядем ли?

— Нямам никакво намерение да се храня с теб. Още по-малко възнамерявам да ти готвя.

— Хубаво. — Крадецът стъпка огъня. — Ти губиш. Аз просто се опитах да проявя любезност. Прецених, че би искал да похапнеш за последно. Сигурно осъзнаваш, че ще умреш след няколко часа, нали? Погледни. — Той посочи към кулата. — Това да ти прилича на стената на университетска постройка? Мислиш ли, че разполагаме с толкова дълго въже?

Ейдриън не се бе замислял за това. Въжетата им определено бяха дълги, но не и чак толкова.

— Тъй като ти не можеш да се катериш, ще трябва да носим със себе си допълнителни въжета и да се изкачваме на части. Това означава, че ще ти се налага да се откачаш от едно въже и да се задържаш единствено на клиновете, докато се привържеш към следващото. — Ройс повдигна ръка над главата си. — Усещаш ли този ветрец? Тук, в подножието, е приятна милувка. Но горе на стената ще ти се струва, че самият Марибор издува бузи в опит да те събори обратно на земята. Ръцете ти ще се уморят. Мускулите ти ще започнат да се схващат. Ще умираш от жажда, но ще бъдеш прекалено изплашен, за да посегнеш към манерката. И ще ти бъде студено. Адски студено. Вятърът и есенната нощ ще ти вкочанят пръстите. В един момент дори няма да знаеш със сигурност, че държиш въжето. С дишането също ще изпитваш проблеми, то ще нарушава стабилността ти. В един момент, някъде около третата четвърт, ще се подхлъзнеш. Грешката ще бъде глупава, почти смешна, дело на отромавели от студ пръсти или прекалено изтощени мускули. Във всеки случай ще полетиш към земята, където ще се пръснеш като мях с вода.

Тъй като книгата е у теб, те ще я намерят сред останките ти, а професорът заяви, че ако паднеш сам, аз нямам вина, в този случай аз също оставам свободен. Ще се спусна миг или два по-късно, за да не ме опръска кръвта ти. Около основата на кулата не обикалят патрули, така че дори в случай на тревога ще имам време да се оттегля спокойно и незабелязано. Ще се метна на коня си, оставен оседлан, и ще поема натам. — Той посочи в мрака. — Само след минути ще съм се отдалечил достатъчно, за да стана неоткриваем. А и надали някой ще ме търси, онези ще сметнат, че ти си бил единственият крадец. Или, понеже си едър, ще сметнат останките ти за двойни.

Крадецът пъхна ръка в раницата си и измъкна къс осолено свинско.

— Накрая ще си намеря някое удобно местенце и ще се поглезя с истинско пиршество. Затова сметнах, че ти би искал да похапнеш сега.

Ейдриън го изгледа мрачно.

— Ще се изкатеря по кулата. Ще върна книгата на мястото й, а после ще ти покажа за какво се използва големия меч на гърба ми. И тогава ще видим кой къде ще рухва.

Град Ерванон представляваше същинско въплъщение на противоположността. Самата му площ не надвишаваше с много размерите на средно по големина селище, но гъстотата му на застрояване надвишаваше тази на Колнора. Улиците бяха покрити с калдъръм, тесни и многобройни. И всяка постройка бе построена от камък. Не какъв и да е камък, а варовикови каменни блокове: нямаше сграда, която да не прилича на катедрала. Никоя от въпросните сгради не надвишаваше три етажа. Но пък за град, разположен в подножието на подобна кула, височината губеше значение.

Друг интересен детайл бе липсата на градски стени.

Обвити в намотки въже, Ройс и Ейдриън напуснаха укритието си и навлязоха в града. Крадецът ги поведе сред някакви тесни улички, които принуждаваха партньора му да се промъква странично. Слънцето вече бе залязло. Небето тъмнееше все повече и повече. Първите факли и фенери вече припламваха.

Изчакващият по-назад Ейдриън се вслушваше в тропота на копита върху настилката. Някакъв далечен глас се провикваше, последван от изсвирване. Недалеч се разнесе смях, последван от затварянето на дървена врата. И сред всичко това се примесваше някакъв тих напев, повтарящ неразбираеми за него думи. Източникът му бе неопределим. По отношение на звуците Ерванон си оставаше мистерия.

Ройс, който бе останал да се ослушва край един от ъглите, се затича напред. Ейдриън побърза да го последва: не очакваше, че ще бъде изоставен повторно, но и нямаше намерение да рискува. Вече бе придобил лично отношение към задачата и възнамеряваше да я доведе до успешен край.

По-големите улици също не бяха особено широки. Една-единствена количка бе достатъчна, за да предизвика задръстване, а бъчвите с вода бяха изтеглени в специални ниши по стените на къщите, за да не пречат на преминаващите коли. Именно в една такава ниша се оттеглиха двамата, за да направят път на приближаваща се карета. Личеше, че последната е построена специално с оглед на ерванонските улици — видимо удължена, като притисната от стените на постройките. Ейдриън реши, че и тукашните обитатели сигурно са необичайно високи и слаби, като филии хляб.

Двамата отново започнаха да се провират между постройките. На места стените не бяха равни и пролуките ставаха по-малки. Ройс се справяше сносно, но спътникът му трябваше да глътне стомаха си, за да се промуши.

Дали това не беше поредният опит да се отърве от мен?

Може би ставаше прекалено придирчив. Но пък подобни опасения не бяха изцяло безпочвени.

Отвъд постройките започваше някаква мозаечна настилка, обгърната от плътен мрак. Основата на Короносната кула прикриваше всичко. Никакви светлини не я обкръжаваха, светлината в небето си бе отишла, а луната — тънкият сърп, който бяха видели снощи — все още не се бе издигнала. Ейдриън поспря, за да погледне към върха, при което едва не рухна. Постройката бе чудовищна. От толкова близо можеше да види, че всеки неин блок е с големината на малка къща.

Това е лудост.

Ройс пое успоредно на стената, видимо търсещ нещо. Интересно как щеше да го намери сред тази тъмница? Във всеки случай Ейдриън нямаше намерение да пита. Бе приключил с въпросите. Щом приключеха с изкатерването…

Мелбърн най-сетне спря, нахлузи металните острини, с които се захващаше по-добре, и мълчаливо започна да са катери.

Ейдриън изчакваше. Не му оставаше какво друго да прави. Изкачването в Шеридън бе преминало по същия начин. И въпреки това в този случай той се чувстваше различно. Струваше му се, че Ройс умишлено го кара да чака; отнася се с него като към слуга.

Блекуотър се облегна на кулата и се огледа, наострил слух за евентуални стъпки. Но чуваше единствено воя на усилващия се вятър. Поглед нагоре показа, че Ройс вече се е слял с мрака. Това подхрани гнева му. Крадецът караше изкачването да изглежда толкова лесно. Бе открил какъвто там белег бе оставил и беше запълзял по кулата с лекота, сякаш не се катери по отвесна стена, а по лекия наклон на хълм.

Боецът опря гръб на хладния камък и се загледа в очертанията на издигащите се около него постройки. Ако поемеше обратно сам, щеше ли да успее да намери обратния път? Какъв шанс имаше да открие мястото, през което се бяха промъкнали в долината, обратния път през града и онзи храсталак, в който бяха оставили конете?

Той не бе обръщал внимание на въпросния път. Това осъзнаване на вече допусната грешка разпали раздразнението му. Миг по-късно краят на въжето се спусна край него и глухо се удари в един от блоковете.

Подтикван от гнева си, Ейдриън започна да се катери, застопорил поглед върху тъмното петно на спътника си. Над сянката на града бе малко по-светло: звездите осветяваха съвсем слабо, но пак достатъчно, за да покажат очертанията на Ройс. Крадецът едва ли не търчеше нагоре. Гледка, достатъчна да вбеси Блекуотър. Всичко у дребния му спътник започваше да го дразни. А бе сигурно, че симпатията е взаимна — от навлизането в града двамата не си бяха разменили нито дума.

Първите три въжета преминаха неусетно. Изкачването не представляваше трудност за Ейдриън, той го приветстваше. Боецът здравата се бе разгневил и мускулите му нямаха търпение да преобразуват гнева. Дори прекачванията не го впечатляваха: той просто се вкопчваше, освобождаваше се от едното въже и се прикачваше към второто, без да се замисля за височината. Доставяше му удоволствие да вижда изненадата върху лицето на Ройс всеки път, когато крадецът погледнеше надолу и откриеше, че натрапеният партньор не изостава.

Мелбърн не бе излъгал за изникващите трудности, за студа и вятъра. Непрекъснато ги облъхваха ледени течения. Едно от тях бе особено коварно, принуждавайки боеца за момент да се отдели от стената и да увисне във въздуха. Някъде около този миг Ейдриън осъзна, че омразата му не представлява неизчерпаем източник на енергия. С уталожването на яростта му оставаха единствено мускули — мускули, които започваха да се изтощават.

Макар да му бе трудно да прецени позицията си, той прецени, че е преодолял около три четвърти от разстоянието. Това беше и моментът, в който трябваше да признае, че се нуждае от почивка. Боецът пристегна въжето, закрепи го, за да се задържа с една ръка, и се отпусна. Сега можеше да си позволи да погледне надолу — за пръв път от началото на изкачването. Гледката не изглеждаше реална. Всичко бе невъзможно дребно. Улиците и постройките бяха изчезнали сред мрак; само звездиците, проблясващи ниско долу, загатваха за наличието на населено място. Друга шепа светулки, по-дребна и още по-далечна, указваше местоположението на Ибертън. Ейдриън можа да различи тънка сребърна ивица, сливаща се с езерото Морган. Това и звездите бяха единствените обграждащи го ориентири.

Пореден вихър го отблъсна от стената. За момент той си помисли, че пада. Стомахът му се сви. Няколко мига вятърът го въртеше. Подир това стихията се отказа. Ейдриън отново полетя към стената, при което блъсна рамото си. Едва сега леденият дъх го бе накарал да осъзнае степента, в която се е изпотил. Над него Ройс бе спрял.

Мен ли чака, или също се е изморил?

Крадецът също бе увиснал, но не изглеждаше никак притеснен. Не изглеждаше да се страхува от смъртта.

Това накара Ейдриън да се зачуди за собствения си страх.

Какво се страхувам да изгубя? Живота си?

На фона на звездната вселена той не се чувстваше малък, а несъществуващ. Една медна монетка притежаваше повече стойност от него.

Има ли значение? Достатъчно ли е да желая да продължа да живея?

Повечето хора си имаха причини. Близки. Цели — нещо за създаване, посещаване, съзиране. Ейдриън бе напуснал дома си, за да опознае света и да стане прословут. Да стане герой, да сразява неправдите, да спасява принцеси и убива дракони. Наместо това се бе превърнал в касапин. В убиец. Това бе името, което си бе заработил. Което си бе заслужил. В началото се бе смятал за късметлия. Лошият ден за враговете му означаваше щастлив ден за него. Впоследствие противниците му бяха започнали да нападат на групи — пак неспособни да го засегнат. А стоящите по трибуните бяха гледали вцепенени. Лесно им бе да го мислят за специален, за избраник на боговете. Дори се намираха такива, които го смятаха за божество.

Това бяха дните му на лудост, месеци на кръв и вино. Те бяха свършили в деня, в който се бе изправил срещу тигъра и го бе гледал как умира. В този момент Ейдриън бе осъзнал, че не е никакъв герой. Героите не убиваха невинни. И не оставяха момчета да умират.

Освен това героите не се катерят по безумно високи кули, за да крадат книги от свещеници.

Той не можеше да открие пътя, който търсеше.

Може би защото въпросният път не съществува.

Въжето се раздвижи — Ройс бе възобновил изкачването си. Това беше мигът, в който Блекуотър осъзна причината си да живее. Нямаше да достави на негодника удоволствието да се окаже прав.

Ейдриън сграбчи въжето с две ръце и на свой ред започна да се изкачва. Стъпка, набиране, омотаване, задържане. И отново.

За последния участък двамата щяха да използват най-дългото въже (двойно по-дълго от останалите). Ройс бе избрал тази подредба, за да могат двамата бързо да се отдалечат при нужда. Честта по носенето му се бе паднала на Ейдриън.

— От този момент нататък никакви приказки — каза крадецът, докато другият му подаваше тежката намотка.

Това шега ли трябва да представлява?

Двамата почти бяха достигнали алабастровата корона. Тук Ройс запълзя още по-бързо и спусна въжето. То увисна на около два лакътя от Ейдриън. Двамата не бяха упражнявали това. Боецът повдигна глава, но другият вече се прехвърляше над ръба.

От този момент нататък никакви приказки.

Той го бе направил нарочно. За да го последва, Ейдриън трябваше да се откачи от въжето и да скочи, за да се вкопчи в другото. Само два лакътя, но пък всяко разстояние, под което чакаше смърт, бе прекалено дълго.

А има ли значение?

Той не бе се изкачил толкова високо, за да се провали сега. А и кой би се трогнал от смъртта му?

Ейдриън се съсредоточи върху увисналото въже. Можеше да си представи как Ройс над него изчаква, готов да измести въжето в мига, в който боецът скочи.

Видя ли, професоре? Казах ти, че той няма да се справи.

Тази реплика от имагинерния диалог се оказа достатъчна, за да го накара да скочи. Самото улавяне на въжето се оказа лесно. Люлеенето и рязкото политане надолу бяха неочаквани; трудно му беше да спре падането си. Триенето започна да обгаря дланите му. Боецът се постара да се вкопчи във въжето и с ботушите си. Обединеният захват на ръце и крака съумя да го запази жив, макар и да го блъсна болезнено в стената.

Над него Ройс изчезваше отвъд зъберите.