Дума Ки

I

Следващия следобед отново седнах до масичката близо до дъсчената пътечка, водеща към „Двореца на убийците“. Раираният чадър, макар и скъсан, още изпълняваше функцията си. От океана духаше хладен вятър и развяваше съдраното парче плат; потреперих и съжалих, че не съм си взел горна дреха. По масичката пробягваха ивици светлина, докато говорех, а аз говорих дълго — изповедта ми продължи близо час. От време на време разквасвах гърлото си със зелен чай, който Уайърман постоянно ми доливаше от каната. Най-накрая замлъкнах и известно време тишината се нарушаваше само от нежния шепот на вълните, обсипващи с ласки брега.

Предполагам, че паническото ми снощно обаждане бе разтревожило Уайърман, защото той предложи да дойде незабавно, придвижвайки се с количката за голф. Щял да поддържа връзка с госпожица Истлейк чрез радиостанцията. Отвърнах му, че няма защо да бърза. Работата бе сериозна, но не и спешна. „Не е за 911“ — добавих. И това бе самата истина. Ако Том имаше намерение да се самоубие по време на круиза, нямаше как да му попреча. Аз обаче смятах, че няма да го направи, докато е с майка си и брат си.

Нямах намерение да разказвам на Уайърман, че тайно съм ровил в чантата на дъщеря си, понеже се чувствах все по-засрамен от този факт. Ала щом отворих уста и започнах с надписа „ЛИНК-БЕЛТ“, вече не можех да спра. Разказах му почти всичко, завършвайки с Том Райли, застанал до стълбите в „Розовото мъниче“ — бледен, мъртъв и с извадено око. Мисля, че споделих всичко това, защото знаех: Уайърман не може не може да ме въдвори в най-близката лудница, понеже няма законната власт да го стори. Имаше и друга причина — колкото и да ме привличаше компанията на този човек, съчетаващ по изумителен начин добротата и цинизма, той все пак бе един непознат. Понякога (всъщност доста често, като се замисля) е далеч по-лесно да разкажеш историята, от която се притесняваш, на някой непознат. Преди всичко обаче изповедта ми донесе неизразимо облекчение — чувствах се като човек, който изцежда от тялото си отровата след ухапване от змия.

Уайърман взе каната, за да си долее чай, и аз забелязах, че ръката му едва забележимо трепери. Стана ми любопитно, същевременно се разтревожих от реакцията му. Той си погледна часовника, който носеше като медицинска сестра — с циферблата от вътрешната страна на китката.

— След половин час или някъде там трябва да отскоча до къщата и да проверя как е госпожица Истлейк — промърмори. — Сигурен съм, че е добре, но…

— Ами ако не е? Ако е паднала или нещо друго?

Уайърман извади от джоба на летния си панталон малка радиостанция с размерите на мобилен телефон.

— Всеки път, когато излизам, проверявам дали тя носи своята. Из цялата къща има бутони за спешно повикване, но… — Той потропа с палец по гърдите си. — Най-добрата алармена система съм аз. Единствената, на която се доверявам. — Загледа се в океана и въздъхна. — Има Алцхаймер. Засега е в начален стадий, но доктор Хадлок казва, че вероятно болестта ще се развие доста бързо. След година… — Той унило вдигна рамене, после лицето му се проясни. — Всеки ден в четири следобед пием чай. Това са малките удоволствия на госпожата — чай плюс предаването на Опра Уинфри. Не искаш ли да те запозная с господарката на къщата? Ще те почерпя със специалитета на Флорида Кис — лимонов пай.

— Добре — кимнах. — Съгласен. Как мислиш, тя ли е оставила онова съобщение на телефонния ми секретар, в което се казваше, че Дума Ки не е хубаво място за дъщерите?

— Сигурно. Макар че ако искаш обяснение, или очакваш тя да си спомни за съобщението, че има да чакаш. Аз обаче май мога да ти помогна. Вчера ме попита за братята и сестрите й, а пък аз не те поправих. Работата е там, че Елизабет няма братя — само сестри. Най-голямата е родена през 1908 или някъде там, а Елизабет е дошла на белия свят през 1923. Майката умира около два месеца след раждането й. От някаква инфекция или тромб… кой може да каже сега, след като е минало толкова много време? Случило се е тук, на Дума Ки.

— Баща й оженил ли се е повторно? — Още не можех да си спомня името му.

Уайърман ми помогна.

— Джон ли? Не.

— Да не възнамеряваш да ми кажеш, че е възпитавал тук шестте момичета? Струва ми се доста готическо.

— Опитал се с помощта на бавачка, но най-голямата избягала с някакъв младеж. Госпожица Истлейк претърпяла злополука, от която едва не умряла. А близначките… — той поклати глава. — Били с две години по-големи от Елизабет. През 1927 изчезнали. Предполага се, че отишли да се къпят в океана, попаднали на подводно течение и се удавили в caldo grande.

Известно време наблюдавахме водата — тези измамно кротки вълни, които подскачаха по брега като кученца — и мълчахме. Наруших мълчанието, като попитах, дали е узнал всичко това от госпожица Истлейк.

— Донякъде. Не всичко. Спомените й са доста объркани. За нещастния случай с близначките разбрах от страница в интернет, посветена на историята на Залива. Водих и електронна кореспонденция с един библиотекар в Тампа. — Уайърман вдигна ръка и пробяга с пръсти по въображаема клавиатура. — Теси и Лора Истлейк. Библиотекарят ми изпрати копие от градския вестник, излязъл на 19 април 1927 година. От заглавието на първата страница ме побиха тръпки. Две думи: „ТЕ ИЗЧЕЗНАХА“.

— Господи — въздъхнах.

— Близначките били шестгодишни. Елизабет била на четири и разбрала какво се е случило. Вероятно дори е била способна да прочете простичкото заглавие. След смъртта на близначките и бягството на най-голямата дъщеря Адриана с един от работниците в имението… нищо чудно, че Джон решил да напусне Дума. С дъщерите му се преместили в Маями. Много години по-късно се върнал, за да умре тук, и госпожица Елизабет се грижила за него. — Той отново вдигна рамене. — Горе-долу по същия начин, както аз сега се грижа за нея. Тъй че… сега разбираш защо една жена с Алцхаймер в начална фаза може да смята Дума за лошо място за дъщерите.

— Прав си, но откъде тази дама на преклонна възраст е узнала телефонния номер на новия наемател?

Уайърман се подсмихна.

— Наемателят е нов, но номерът е стар. Всички тукашни телефони са въведени в система за автоматично набиране. Други въпроси?

Зяпнах насреща му.

— Тя може да ме набере автоматично?

— Не ме обвинявай; аз съм тук отскоро. Според мен някой е въвел в паметта на нейния телефон номерата на къщите, които Истлейк притежава. Може да е бил агентът по недвижимите имоти. Или нейният бизнес мениджър, който е от Сейнт Питсбърг, но идва тук през шест седмици, за да се увери, че мадам е жива и че не съм откраднал колекцията й от порцеланови фигурки. Когато цъфне следващия път, ще го попитам.

— Значи тя може да позвъни във всяка къща от северната част на Дума с едно натискане на бутона…

— Ами… да. Все пак всичките са нейни. — Той ме потупа по ръката. — Но знаеш ли какво, muchacho? Мисля, че довечера бутонът за твоя номер ще претърпи нервен срив.

— Не — възпротивих се машинално. — Недей.

— Аха… — измърмори Уайърман, сякаш разбираше мотивите ми. Кой знае, може пък наистина да ги разбираше. — Така или иначе ситуацията със загадъчното обаждане се изясни, макар че на Дума Ки обясненията невинаги се подчиняват на логиката. Както си личи и от твоята история.

— Какво искаш да кажеш? Да не би с теб да се е случвало… нещо подобно?

Той ме изгледа изпитателно. Едрото му загоряло лице не издаваше никакви емоции. Внезапен порив на хладния януарски вятър поръси с пясък голите ни глезени и развя косата на Уайърман, откривайки белега-монетка над дясното му слепоочие. Зачудих се дали го бяха ударили с гърлото на бутилка по време на кръчмарска свада и се опитах да си представя човек, който би могъл да го мрази дотолкова, че да иска да го убие. Не успях.

— Да, и на мен ми се случи… нещо подобно — отвърна той и сгъна по два пръста на всяка ръка, изобразявайки кавички. — Именно така децата стават… възрастни. И това дава възможност на учителите по английски да плямпат какви ли не глупости през първата година на… обучението по литература.

Разбрах, че няма намерение да ми разкаже историята си — във всеки случай не и сега. Ето защо го попитах доколко вярва на моята.

Той въздъхна и се излегна на шезлонга.

— Не злоупотребявай с търпението ми, vato. Може да не си прав за едно или за друго, но не си смахнат. Тази жена тук… тя е най-милата жена на света и аз я обичам, но понякога си мисли, че съм баща й и че се намираме в Маями през хиляда деветстотин трийсет и четвърта. Понякога слага някое от порцелановите си човечета в кутия за курабийки и я хвърля в езерото със златните рибки, което се намира зад тенис корта. Трябва да го извадя, докато тя спи, иначе ме чака грандиозен скандал. Защо го прави? Нямам представа. Боя се, че след няколко месеца ще се наложи постоянно да носи пелени за възрастни.

— Какво намекваш?

— Намеквам, че добре познавам loco — лудите. Познавам и Дума като петте пръста на ръката си и възнамерявам да опозная и теб. Вярвам, че си видял мъртвия си познат.

— Наистина ли?

— Наистина. Verdad. Въпросът е какво смяташ да правиш, ако не искаш да видиш как го погребват, задето — прощавай за вулгарността! — маже масло върху твоята бивша филия…

— Не искам. Макар че за миг изпитах желание да… не знам как да го опиша…

— Да му отрежеш пишката и да му избодеш очите с нажежена вилица за барбекю. Това ли ти се прииска, muchacho? — Уайърман изобрази пистолет с палеца и показалеца на дясната си ръка и се прицели в мен. — Бях женен за едно мексиканско девойче и знам какво е ревността. Нормално. Естествена първосигнална реакция.

— Да не би жена ти да… — млъкнах, понеже си спомних, че се познавам с този човек само от един ден. Лесно бе да забравя този факт. Уайърман умееше да се сближава с хората.

— Не, amigo, доколкото ми е известно. Друго направи — умря. — Лицето му остана безизразно. — Да не говорим за това, става ли?

— Става.

— За ревността трябва да помниш едно — че идва и си отива. Като тукашните следобедни дъждове по време на дъждовния сезон. Казваш, че си го преживял. Така и трябва да бъде, понеже вече не си й campesino. Друг е въпросът — какво ще предприемеш по отношение на този Том? Как ще му попречиш да сложи край на живота си? Защото знаеш, че той ще го направи след щастливия семеен круиз, нали?

Помълчах известно време. Опитвах се да си преведа последната испанска дума campesino. Вече не съм неин стопанин? Точно така. Това бе горчивата истина.

— Muchacho? Какъв ще е следващият ти ход?

— Не знам. Имам електронния му адрес, но какво трябва да му напиша? „Скъпи Том, тревожа се да не посегнеш на живота си, моля те, отговори ми възможно най-скоро.“ Бас държа, че по време на отпуската няма да проверява електронната си поща. Има два развода. Още плаща издръжка на втората си съпруга, но не поддържа отношения нито с нея, нито с първата. Имаше детенце, което умря съвсем мъничко от спина бифида — вроден дефект на гръбнака — и… какво? Какво има?

Уайърман се бе привел и гледаше към водата, където пеликаните се гмуркаха, наслаждавайки се на своя следобеден чай. Позата му сякаш казваше: „Отвратен съм.“

Той се обърна към мен:

— Стига си увъртал. Прекрасно знаеш кой може да говори с него.

— Пам? Имаш предвид Пам ли? — Той ме наблюдаваше безмълвно. — Ще кажеш ли нещо, или само ще си седиш така?

— Чакай да проверя как е моята лейди. Сигурно се е събудила и ще иска следобедния си чай.

— Пам ще си помисли, че съм се побъркал! Всъщност вече си го мисли!

— Убеди я! — Тонът му се смекчи. — Виж, Едгар, ако тя е близка с него, сигурно е забелязала нещо. Единственото, което можеш да направиш, е да се опиташ. Entiendes — разбираш ли?

— Не.

— Позвъни на жена си.

— Вече не ми е жена.

— Напротив. Докато отношението ти към нея не се промени, разводът е само юридическа формалност. Именно затова не ти е безразлично дали те смята за откачалка или не. Ако наистина ти пука за този човек, ще й се обадиш и ще й кажеш, че той възнамерява да се самоубие. — Уайърман стана от шезлонга и ми протегна ръка. — Край на преговорите. Ела да те запозная с господарката на дома. Няма да съжаляваш. Ще видиш, че сравнение с мафиотските босове тя е изключително мила.

Хванах го за ръката и му позволих да ме издърпа от шезлонга, заменил счупения. Имаше силна хватка. Това е другото, което винаги ще свързвам с Джером Уайърман — силната му хватка. Дъсчената пътечка бе толкова тясна, че трябваше да вървим в индианска нишка, ето защо аз кретах отзад. Стигнахме до задната порта (умалено копие на предната врата, която бе испанска колкото думичките на местния жаргон, така любими на новия ми приятел) и Уайърман се обърна към мен, а устните му се разтегнаха в усмивка.

— Джоузи идва да чисти всеки вторник и четвъртък и не възразява да наглежда госпожица Истлейк, докато тя спи следобед. Значи утре мога да ти дойда на гости и да хвърля едно око на картините ти — да кажем към два, ако те устройва.

— Как разбра, че го искам? Още не бях събрал кураж да те помоля…

Уайърман вдигна рамене.

— Повече от ясно е, че искаш някой да погледне картините ти, преди да ги покажеш на онзи тип от галерията. Човек, различен от дъщеря ти и от твоето момче за всичко.

— Уговорката ни е за петък. Умирам от страх.

Той махна с ръка и се ухили:

— Не се притеснявай. — Помълча и добави: — Ако картините ти са пълен боклук, няма да ти спестя истината.

— Дадено.

Уайърман кимна.

— Просто исках да го уточним. — Отвори вратата и ме въведе в двора на хасиендата „Гнездото на чаплата“, известно още като „Двореца на убийците“.

II

Вече бях виждал двора, когато обърнах колата, но тогава не го разгледах, понеже си мислех само за едно — как да стигна по-бързо до „Розовата грамада“. Бях забелязал тенис корта и сините керамични плочки, но не бях обърнал внимание на езерото със златните рибки. Сега видях, че покритието на корта (малко по-тъмно на цвят от плочките) е грижливо почистено и сякаш само чакаше играчите. Мрежата се опъваше с едно завъртане на никелирана ръчка. Кошничката с топки ми напомни за картината ми „Краят на играта“, която Илзе бе отнесла в Провидънс.

— Някой ден, muchacho — каза ми Уайърман и посочи корта, — двамата с теб ще се пробваме. — Бе забравил крачка, за да не изоставам. — Няма да ти поставям сложни задачи, само ще отбиваш и подаваш, без да мърдаш от мястото си. Ех, как ми се иска да хвана ракетата!

— Да отбивам и подавам — това ли е цената, която ще заплатя за твоята оценка на картините ми?

Той се усмихна.

— А, там цената е друга. После ще ти я кажа. Влизай.

III

Влязохме в къщата през задната врата. Уайърман ме преведе през сумрачна кухня с дълги бели плотове за сервиране и грамадна печка „Уестингхаус“ и навлязохме в шепнещите дълбини на къщата, изпълнена с матовия проблясък на тъмно дърво — дъб, орех, тик, секвоя, кипарис. Да, това беше истински дворец в старинен местен стил. Прекосихме помещение, чиито стени бяха заети от полици с книги, а в ъгъла дремеха рицарски доспехи. През библиотеката се влизаше в кабинет, чиито стени бяха украсени с картини — но не мрачни маслени портрети, а ярки абстракции, включително и няколко зашеметяващи платна в стил „поп-арт“36.

Светлината се лееше отгоре ни като бял дъжд, докато вървяхме по главния коридор (Уайърман вървеше, аз куцуках), и внезапно осъзнах, че се намираме в пасаж, който обикновено разделя отделните части на старите и далеч по-скромни жилища във Флорида. И този стил (за строителен материал се използваше предимно дървен материал, а не камък) дори си имаше название — „флоридска немотия“.

Покрай стените на коридора, който бе ярко осветен, защото слънцето проникваше през остъкления покрив, бяха наредени декоративни сандъчета с цветя. В края му Уайърман зави наляво и се озовахме в просторна и прохладна дневна. Прозорците й гледаха към страничния двор — пъстро море от цветя. Дъщерите ми биха назовали половината, Пам — всичките, а аз разпознах само астрата, комелината, бъза и напръстника. А, да, — и рододендроните. Безкрайните лехи с рододендрони. Отвъд цветните лехи и храстите започваше пътечка, покрити със сини плочки, която навярно водеше към главния двор. По пътечката важно-важно пристъпваше чапла — замислена и мрачна — и аз си казах, че чаплите ми приличат на пуритани, които се питат коя вещица да изгорят.

В средата на просторния хол стоеше жената, която двамата с Илзе бяхме видели в деня на нашата „експедиция“ по Дума Ки Роуд. Тогава обаче тя беше в инвалидна количка и носеше сини кецове, докато сега се държеше за проходилката и големите й стъпала бяха боси. Носеше бежов панталон с висока талия и тъмнокафява копринена блуза с буфан-ръкави. Приличаше на Катрин Хепбърн в онези стари филми, които понякога дават по „Класическото кино на Търтър“: Само дето не си спомнях Катрин Хепбърн да е изглеждала толкова стара, дори и когато възрастта й напредна.

В центъра на помещението бе разположена дълга ниска маса като онази, която татко бе инсталирал в мазето на къщата ни, за да пуска електрическите си влакчета. Тази обаче не бе покрита с изкуствена трева, а плотът бе от някакво светло дърво — вероятно бамбук. Върху нея бяха наредени макети на къщички и порцеланови статуетки — мъже, жени, деца, домашни животни, животни от зоопарка, митични създания. Всъщност видях две-три фигурки на чернокожи, които изглеждаха толкова гротескни, че биха предизвикали негодуванието на хората от НАСПЦН37.

Елизабет Истлейк погледна Уайърман с нежност и радост, които бих нарисувал… макар и да не бях уверен, че някой ще ги вземе насериозно. Съмнявам се, че някога ще повярваме в простите и чисти емоции, отразени в изкуството, въпреки че всеки ден ги виждаме около нас.

— Уайърман! — възкликна жената. — Събудих се рано и прекарах тъй чудесно времето с моите статуетки. — Направи ми впечатление, че говори със силен южняшки акцент, провлачвайки гласните. — Виж, цялото семейство е вкъщи!

В края на масата се издигаше модел на величествен дом с колони. Спомнете си „Тара“ от „Отнесени от вихъра“ и няма да сбъркате. Около него бяха наредени в кръг десетина статуетки. Сякаш се бяха събрали на някаква церемония.

— Точно така — съгласи се Уайърман.

— И училището! Виж как съм наредила децата пред училището! Виждаш ли?

— Виждам, но знаете, че не обичам да ставате без мен.

— Не ми се искаше да те викам по радиостанцията. Наистина се чувствам добре. Ела да ги разгледаш. Нека и твоят приятел да ги види. О, знам кой сте. — Тя ми се усмихна и ми направи знак да се приближа. — Уайърман ми разказа всичко за вас. Вие сте новият наемател на къщата на Салмън Пойнт.

— Той я нарича „Розовата грамада“ — уточни Уайърман.

Старицата се разсмя. Както често се случва с пушачите, смехът й прерасна в кашлица. Уайърман се втурна към нея и я подхвана. Госпожица Истлейк не възрази.

— Харесва ми — рече, когато отново можеше да говори. — О, мили мой, колко ми харесва само! Елате и вижте как съм наредила децата, господин… Сигурна съм, че ми казахте фамилията си, но я забравих, както забравям толкова други неща…

— Фриймантъл — подсказах. — Едгар Фриймантъл.

Приближих се до масата със статуетките и жената ми подаде ръка. Не беше мускулеста, но също като стъпалата й бе доста голяма. Не бе забравила да се здрависва и ръкостискането й беше силно. В същото време ме огледа с жив интерес. Хареса ми с каква лекота си призна за проблемите с паметта. Що се отнася до болестта на Алцхаймер… и в разговора, и търсенето на думи аз се запъвах доста по-често от госпожица Истлейк.

— Приятно ми е да се запознаем, Едгар. Виждала съм ви и по-рано, но не помня кога и къде. По-късно ще се сетя. „Розовата грамада“! Доста дръзко!

— Къщата ми харесва, мадам!

— Добре. Радвам се, че ви харесва. Тази вила е за художници, знаете ли? Вие художник ли сте, Едгар? — попита тя, сините й очи изпитателно ме стрелнаха.

— Да. — Това бе най-простичкият, най-бърз и вероятно най-правдивият отговор. — По-скоро да, отколкото не.

— Естествено, че сте художник, миличък, веднага го разбрах. Искам една от вашите картини. Уайърман ще уточни с вас цената. Той е не само първокласен готвач, но и юрист. Споменал ли го е?

— Да… не… искам да кажа… — оплетох се. Тя постоянно прескачаше от една тема на друга. Уайърман, този негодник, изглеждаше така, сякаш полага усилия да не се засмее. Усетих как и мен ме напуши смях.

— Опитвам се да събера картините на всички художници, отсядали във вашата Розова грамада. Имам картина на Херигн, нарисувана там. И на Дали.

Импулсът да се засмея внезапно изчезна.

— Наистина ли?

— Скоро ще ви го покажа, няма да ни избяга, той е в телевизионната стая, където винаги гледаме Опра. Нали, Уайърман?

— Да — кимна той и погледна циферблата от вътрешната страна на китката си.

— Гледам я, когато поискам, не прякото излъчване, понеже има забележително устройство, наречено… — тя замълча, намръщи се и допря пръст до трапчинката на брадичката си. — Вито? Вито ли се казваше, Уайърман?

Той се усмихна.

— „Тиво“38, госпожице Истлейк.

Тя се засмя.

— „Тиво“, такава смешна дума! Не е ли смешно и как се обръщаме един към друг — той ме нарича госпожица Истлейк, аз му казвам Уайърман… стига да не съм разстроена, а това се случва, когато забравям. Двамата сме като герои от пиеса! Щастлива пиеса, в която всички запяват, щом започне музиката! — Тя отново се разсмя, за да покаже колко очарователна й се струва идеята, но в смеха й се усещаше и някаква уплаха. За първи път акцентът й ме накара да се замисля за Тенеси Уилямс39, а не за Маргарет Мичъл40.

— Предлагам да се преместим в другата стая и да погледаме Опра — деликатно предложи Уайърман. — И май трябва да поседнете. Можете да изпушите една цигара, докато гледате шоуто — нали знаете колко обичате това…

— След минутка, Уайърман, само след минутка. Толкова рядко ни идват гости. — Тя се обърна към мен: — Какъв художник сте, Едгар? Вярвате ли в изкуството само заради самото изкуство?

— Определено, мадам.

— Радвам се. Такива художници обича най-много Салмън Пойнт. Как точно го наричате?

— Изкуството си?

— Не, драги — къщата на Салмън Пойнт.

— „Розовата грамада“, мадам.

— Значи отсега нататък ще бъде „Розовата грамада“. А вие ще ми казвате Елизабет. И стига с тия формалности — да си говорим на „ти“.

Усмихнах се. Нямаше как да не се усмихна, защото тонът й бе по-скоро сериозен, отколкото игрив.

— Добре, Елизабет.

— Чудесно. Скоро ще отидем в телевизионната стая, но преди това… — Тя погледна към масата. — Е, Уайърман? Е, Едгар? Виждате ли как съм наредила децата?

Вляво от училището бяха разположени десетина фигурки, обърнати с лице към сградата. Сякаш чакаха да се запишат.

— Какво си мислите, докато ги гледате? — попита тя. — Уайърман? Едуард?

Обърка името ми, но точно аз ли можех да я съдя? Вече бях свикнал с грешките. Време беше някой да сгреши и моето име.

— Междучасие? — предложи Уайърман и вдигна рамене.

— Естествено, че не — отвърна Елизабет. — Ако беше междучасие, щяха да играят, а не да стоят вкупом и да зяпат училището.

— Или пожар, или учебна тревога — обадих се аз.

Тя се надвеси над проходилката (бдителният Уайърман веднага я подхвана за рамото) и ме целуна по страната. Това дяволски ме изненада, но не предизвика никакви негативни емоции у мен.

— Много добре, Едуард! — възкликна старицата. — А сега кажи дали е учебна тревога или пожар.

Замислих се. Въпросът не бе сложен, стига човек да не го възприеме като шега.

— Учебна тревога.

— Да! — Сините й очи радостно блеснаха. — Обясни на Уайъринг защо.

— Ако беше пожар, щяха да се разбягат. Те обаче…

— Чакат заповед да се върнат в училището — довърши Елизабет вместо мен. В следващия миг се обърна към дългокосия и аз видях съвсем различна жена — изплашена и разтревожена. — Пак ти обърках името.

— Всичко е наред, госпожице Истлейк. — Той я целуна по челото с такава нежност, че ми стана още по-симпатичен.

Старицата се усмихна. Сякаш слънцето се показа зад облак.

— Докато се обръщаш към някой друг по фамилия, знаеш, че… — тук тя оплете нишката на мислите си и усмивката й започна да помръква. — Знаеш, че…

— Време е да гледаме Опра — обяви Уайърман и я хвана под ръка.

Двамата заедно обърнаха проходилката и Елизабет запристъпва тежко, но учудващо бързо към вратата в другия край на помещението. Уайърман вървеше подире й, без да я изпуска от очи.

В телевизионната стая властваше огромен „Самсунг“ с широк плосък екран в другия й край имаше скъпа аудиосистема. Не обърнах внимание нито на телевизора, нито на уредбата. Бях се втренчил в рамкираната рисунка над рафтовете с компактдискове и за няколко секунди дори забравих да дишам.

Бе направена с молив, подчертан от две алени линии, вероятно направени с най-обикновена химикалка — от онези, с които учителите поправят грешките в домашните работи. Линиите бяха прокарани по протежение на хоризонта, за да покажат залеза. Бяха напълно достатъчни. При гения няма нищо излишно. Това беше моят хоризонт — същият, на който се наслаждавах от прозорците на „Розовото мъниче“. Знаех го със същата сигурност, с която знаех и нещо друго — художникът бе слушал стъргането на раковините под къщата, когато бе пресъздал на белия лист хартия онова, което очите му виждаха, а мозъкът му интерпретираше. На хоризонта се виждаше кораб, навярно танкер. Кой знае — може да беше онзи, който бях нарисувал през първата вечер, прекарана в къща номер тринайсет на Салмън Пойнт. Стилът естествено нямаше нищо общо с моя, ала темата и подходът дяволски си приличаха.

Под рисунката авторът небрежно бе надраскал:

IV

Госпожица Истлейк — Елизабет — допуши цигарата си, докато Опра си бъбреше с Кърсти Ели41 на вечната и вълнуваща тема за отслабването. Уайърман донесе сандвичи с яйчена салата, които ми се сториха божествени. Погледът ми продължаваше да се връща към рамкираната рисунка на Дали и аз не спирах да си повтарям: „Здравей, Дали“. Когато на екрана се появи доктор Фил42 и започна да критикува две дебели жени от зрителската аудитория, които очевидно бяха избрали доброволно тази си роля, аз казах на любезните си домакини, че е време да се прибирам.

Елизабет се възползва от дистанционното, за да заглуши доктор Фил, и ми подаде книгата, върху която бе лежало устройството. В очите й се четеше смирение и надежда.

— Уайърман ми каза, че някой следобед ще дойдеш и ще ми почетеш, Едмънд. Вярно ли е?

Понякога се налага да взимаме светкавични решения и в момента трябваше да направя точно това. Реших да не гледам към човека, който седеше вляво от госпожица Истлейк. Проницателността, която бе демонстрирала до масата с порцелановите статуетки, се топеше като лед на слънце (дори аз го забелязвах), но по-голямата част от айсберга бе непокътната. Ако погледнех Уайърман, Елизабет щеше да разбере, че не съм обещавал нещо подобно, и щеше да се огорчи. Не исках да я огорчавам. Първо, тя ми харесваше, и второ, в близките една-две години животът щеше да й поднесе предостатъчно страдания. Скоро щеше да започне да забравя не само имената.

— Да, уговорихме се — смотолевих.

— Може би ще ми прочетеш едно стихотворение още днес. По твой избор. Четенето много ми липсва… Мога да мина и без Опра, но животът без книги е мъчителен, а без поезия… — тя се засмя. В смеха й се долавяше отнесеност, от която ми се сви сърцето. — Също като живот без картини, нали? Как мислиш?

В стаята внезапно настъпи мъртвешка тишина, само някъде тиктакаше часовник. Уайърман можеше да се намеси, но мълчеше. Елизабет временно го бе лишила от дар-слово, което си беше истинско постижение.

— По твой избор — продължи старицата. — Но ако наистина бързаш, Едуард, недей…

— Не — отвърнах. — Не бързам за никъде.

Заглавието на сборника бе простичко — съставител бе някой си Гарисън Кейлър, който би могъл да стане губернатор в онази част на Америка, която бях изоставил, за да заживея във Флорида. Напосоки разгърнах томчето и попаднах на стихотворение от Франк О’Хара43.

Беше кратко, каквото според мен трябва да е хубавото стихотворение. Зачетох на глас:

В този момент нещо се случи с мен. Гласът ми затрепери, а буквите заподскачаха и се удвоиха, сякаш като изрекох „вода“, тя беше избликнала от очите ми.

— Извинете ме — изхриптях. Уайърман ме изгледа разтревожено, ала Елизабет Истлейк само се усмихна. Сякаш напълно ме разбираше.

— Всичко е наред, Едгар. Понякога поезията ми действа по същия начин. Не бива да се срамуваме от истинските си чувства. Сълзи и смях човек не симулира.

— И тръпки силни рядко имитира — добавих. Гласът ми беше неузнаваем.

На лицето й грейна лъчезарна усмивка:

— Този човек познава Дикинсън, Уайърман!

— Така изглежда — кимна той и ме изгледа изпитателно.

— Ще довършиш ли, Едуард?

— Да, мадам.

Затворих книгата.

— Това е всичко.

Елизабет кимна.

— И кой е най-хубавият от твоите дни, Едгар?

— Може би някой от сегашните… надявам се.

Тя кимна.

— Тогава и аз ще се надявам. На човек му е позволено да се надява. И, Едгар…

— Да, мадам?

— Казвай ми Елизабет. Не ми се ще да ставам мадам в края на живота си. Разбрахме ли се?

Сега аз кимнах.

— Да, Елизабет.

Тя се усмихна и сълзите, стаени в ъгълчетата на очите й, се търкулнаха по лицето й — старческо лице, осеяно с бръчки, макар че очите бяха млади. Много млади.

V

След десет минути с Уайърман отново стояхме в края на пътечката, водеща към „Двореца“. Той тръгна да ме изпрати, след като поднесе на господарката на дома парче лимонов пай и чаша чай, и й остави дистанционното за телевизора. Бе пъхнал в плика ми два сандвича с яйчена салата. Заяви, че ще се развалят, ако не ги взема, и не се наложи да ме убеждава дълго. Изпросил си бях и две таблетки аспирин.

— Извинявай за четенето. Първо исках да те попитам, честна дума.

— Спокойно, Уайърман.

Той кимна, но вместо към мен, гледаше към океана.

— Повярвай, че не съм й обещавал каквото и да било. Тя обаче… се държи като малко дете. Ето защо и предложенията й не се базират на факти, а на желанията й.

— А тя желае да й четат.

— Да.

— Записи на касети или на компактдискове не вършат ли работа?

— Не. Казва, че разликата между записа и прочетеното на глас е като между консервираните и пресни гъби. — Той се усмихна, продължавайки да се взира в океана.

— Защо не й четеш, Уайърман?

— Защото вече не мога — отвърна той, без да откъсва взор от водата.

— Как така… вече не можеш?

Уайърман се замисли и поклати глава.

— Да не говорим за това днес. Уайърман е уморен, muchacho, а през нощта тя ще се събуди. Ще се събуди и ще започне да спори, напълно убедена, че е в Лондон или Сен Тропе. Виждам признаците.

— Ще ми кажеш ли някога?

— Да. — Той тежко въздъхна. — Щом ти можеш да ми разкажеш за себе си, значи и аз мога да ти отвърна със същото, макар и тази перспектива да не ме изпълва с радост. Сигурен и си, че ще можеш да се прибереш сам?

— Абсолютно — заявих, въпреки че бедрото ми вибрираше като мощен двигател.

— Бих те откарал с количката, но когато тя изпадне в това състояние — по терминологията на доктор Уайърман — на път от здравомислие към слабоумие, — може да й скимне да измие прозорците… да избърши паяжините от тавана… или да излезе без проходилката си. — Тук той внезапно потрепери. Шеговитият разговор беше добил неочакван обрат. Опитах се да разведря атмосферата:

— Всички се опитват да ме напъхат в тъпата количка за голф.

— Ще се обадиш ли на жена си?

— Не виждам друг начин.

Той кимна.

— Добро момче. Ще ми разкажеш какво е станало, когато дойда да видя картините ти. Мога да намина по всяко време. Ако сутрин ти е по-удобно, ще се обадя на медицинската сестра Ан-Мари Уислър и ще й кажа да дойде преди обяд.

— Добра. Благодаря. И благодаря, задето ме изслуша, Уайърман.

— Аз ти благодаря, задето почете на боса. Buena suerte, amigo.44

Закуцуках по плажа и вече бях извървял петдесетина метра, когато внезапно ми хрумна нещо. Обърнах се, предполагайки, че Уайърман се е прибрал, но той си стоеше на същото място, пъхнал ръце в джобовете си, а духащият от океана вятър (който бе станал още по-хладен) развяваше дългата му коса, прошарена на слепоочията.

— Уайърман?

— Какво?

— Да не би Елизабет също да е рисувала?

Дълго време той не каза нищо. Чуваше се само шумът на прибоя, който днес беше по-силен, понеже вятърът гонеше вълните към брега.

— Интересен въпрос, Едгар — обади се най-сетне Уайърман. — Ако я попиташ, макар че не ти препоръчвам, тя най-вероятно ще отрече. Но мисля, че ще те излъже.

— Защо?

Вместо да отговори, той каза:

— Продължавай да вървиш, muchacho, иначе бедрото ти съвсем ще се схване. — Беше последното, което чух от него този ден. Махна ми, обърна се и закрачи по пътечката, преследвайки източената си сянка.

Не помръднах секунда-две, после се обърнах и тръгнах към „Розовата грамада“. Преходът ми се стори по-дълъг отпреди и преди да стигна до вилата, зловещо издължената ми сянка се изгуби из морския овес, ала в крайна сметка достигнах крайната си цел. Вълните продължаваха да набират сили и шепотът на раковините отново се бе превърнал в разгорещен спор.