Дума Ки

I

Уайърман ми предложи лунеста, за да заспя по-лесно, но аз му отказах, въпреки че изкушението беше голямо. Взех обаче един от сребърните харпуни, а той последва примера ми. С косматото си коремче, надвиснало над сините му боксерки, и подводната стрела на Джон Истлейк в дясната си ръка, домакинът ми приличаше на карикатура на Купидон. Вятърът се бе усилил още повече; вече надаваше рев около къщата и свистеше под стрехите.

— Вратата на спалнята ти е отворена, нали? — попита той.

— Провери.

— Ако нещо се случи, викай.

— Разбрано, Хюстън. Това се отнася и за теб.

— Джак ще има ли някакви проблеми, Едгар?

— Ако изгори рисунката, няма да му се случи нищо лошо.

— Как се чувстваш след онова, което стана с приятелите ти?

Замислих се за Кеймън, който ме беше научил да мисля по заобиколен начин. За Том, който ми бе казал да не се отказвам от предимството на собствения си терен. Как се чувствах след злочестата им участ?

И добре, и зле. Бях натъжен и потресен, но бих излъгал, ако кажа, че не усещах някакво прокрадващо се облекчение — в някои отношения ние, хората, сме абсолютни задници. Защото и Кеймън, и Том, макар и да ми бяха близки, се намираха извън магическия кръг на онези, които наистина означаваха нещо за мен. Досега Персе не бе достигнала някой от тях и ако действах бързо, Кеймън и Том щяха да бъдат единствените жертви от наша страна.

— Muchacho?

— Горе-долу — пророних. Гласът ми сякаш идваше от голямо разстояние. — Горе-долу съм добре. Обади ми се, ако ти потрябвам, Уайърман. Изобщо не се колебай. Едва ли ще заспя.

II

Лежах, загледан в тавана, сребърният харпун беше на нощното шкафче до мен. Слуша непрекъснатия вой на вятъра и равномерния тътен на прибоя. Помня, че си помислих: „Очертава се дълга нощ“, след което съм заспал.

Сънувах сестричките на малката Либит. Не Големите злобарки, а близначките.

Те тичаха.

Големият урод ги преследваше.

Имаше ЖЪБИ.

III

Когато се събудих, почти се бях изсулил на пода, само левият ми крак беше на леглото, но беше изтръпнал. Навън вятърът и прибоят продължаваха атаката си. Сърцето ми биеше с такава сила, че не отстъпваше на вълните, стоварващи се върху брега. Буквално виждах как Теси потъва в дълбините, а онези пихтиести, неумолими ръце я стискат за глезените. Образът беше изключително ясен — като демонична картина в съзнанието.

Но не сънят за малките момиченца, бягащи от уродливото създание, бе накарал сърцето ми да се разтупти, нито пък причината да се озова на пода с металически вкус в устата си. По-скоро се чувствах се чувствах като човек, който се буди от лош сън с мисълта, че е забравил нещо важно — да изключи фурната например — и сега цялата му къща мирише на газ.

Свалих си крака от леглото и той тупна на пода след безсилен взрив от стотици иглички. Захванах се да го разтривам, докато се мръщех от неприятното усещане. Отначало пръстите ми сякаш докосваха парче дърво, но после вкочаняването постепенно започна да отшумява. За разлика от чувството, че съм забравил нещо жизненоважно.

Но какво? Надявах се, че експедицията ни до южната част на острова ще сложи край на тази гнусна история. Най-трудното беше да запазим вярата си и ако не я изгубехме на дневна светлина, нямаше причини да се откажем. Вероятно щяхме да видим летящи нагоре с краката птици или гигантско жабоподобно чудовище щеше да застане на пътя ни, но според мен това бяха просто привидения — идеални за сплашване на шестгодишни момиченца, но не и на възрастни мъже… особено ако са въоръжени със сребърни харпуни.

Аз щях да взема скицника и моливите си.

Помислих си, че в момента Персе навярно се страхува от мен и новооткрития ми талант. Ако бях сам, както не се бях възстановил от инцидента, при който едва не загинах, щях да й бъда по-скоро придобивка, отколкото проблем. Защото въпреки всичките му големи приказки и гръмки фрази Едгар Фриймантъл всъщност не бе имал предишен живот; този Едгар само бе сменил фона на инвалидното си съществуване от борове на палми. Но след като си бях намерил приятели… след като прозрях какво ме заобикаляше и се пресегнах към него…

Тогава вече бях станал опасен. Не знам какво точно бе имала предвид — освен това да възвърне мястото си в света, — но навярно е смятала, че един талантлив еднорък художник има грандиозен потенциал за злодеяния. Та аз бих могъл да разпратя отровни картини по целия свят! Обаче се бях обърнал срещу нея също като Либит. Сега първо трябваше да бъда спрян, а после — да бъда захвърлен.

— Малко закъсня за това, гадино! — прошепнах.

Тогава защо подушвах газ.

Картините — особено най-опасните от цикъла „Момиче и кораб“ — се намираха под ключ в склада на галерията; на сигурно място, на континента, както Елизабет беше поискала. Според Пам никой от семейството и приятелите ни не беше купил рисунки, освен Бози, Том и Зандър Кеймън. За Том и Кеймън беше твърде късно, ала Бози бе обещал да изгори своята, така че там положението беше овладяно. Дори Джак бе замесен, но вече не го заплашваше нищо, понеже бе признал за мъничката си кражба. Добре, че Уайърман се беше сетил да го попита. Даже бях изненадан, че не попита дали собственоръчно не му бях подарил някоя рисун…

Дъхът ми застина в гърлото и се превърна в остри ледени висулки. Сега вече знаех какво бях забравил. Сега, в мъртвешките дълбини на нощта, докато вятърът вилнееше навън. Бях насочил цялото си внимание върху проклетата изложба и така и не се бях замислил на кого бях подарил картини преди нея.

„Мога ли да я взема?“

Паметта ми, която продължава да ми изневерява, от време на време ме изненадва с изключително ярки и отчетливи спомени. Така се случи и сега. Видях как Илзе стои боса в „Розовото мъниче“, само по шорти и тениска. Стоеше пред статива ми. Тогава я помолих да се отдръпне, за да видя картината, която бе погълнала вниманието й. Картината, която дори не си спомнях, че съм рисувал.

„Мога ли да я взема?“

Дъщеря ми се отдръпна и аз видях малко момиченце с рокличка за тенис. Въпреки че бе обърнато с гръб, то беше в центъра на изображението. Рижите му коси бяха като на Рийба, приятелката от предишния ми живот. Същевременно момиченцето беше и Илзе — Илзе от лодката, и голямата сестра на Елизабет, Адриана, понеже това беше роклята за тенис на Ади (онази с изящните сини воланчета). Нямаше как да го зная, но го знаех; бяха ми го прошепнали рисунките на Елизабет, макар че когато ги бе създавала, тя бе по-известна като Либит.

„Мога ли да я взема? Искам точно тази.“

Или нещо я бе накарало да поиска точно тази.

„После се обадих на Илзе — бе казала Пам. — Не знаех дали ще я намеря, но тя току-що се бе прибрала.“

Навсякъде около краката на момиченцето-кукла се търкаляха топки за тенис. Други се поклащаха сред неголемите вълни.

„Гласът й звучеше уморено, но поне си беше вкъщи, жива и здрава.“

Така ли беше? Така ли бе наистина? Бях й подарил проклетата картина. Тя беше моята Бисквитка и аз не можех да й откажа нищо. Заради нея дори бях назовал картината — понеже художниците трябвало да кръщават творбите си. „Краят на играта“ — бях й казал тогава и сега това название зазвъня в главата ми като камбана.

IV

В спалнята за гости нямаше телефон, затова се прокраднах в коридора, стискайки сребърния харпун. Въпреки желанието си да се свържа с Илзе колкото се можа по-скоро, за момент се спрях и надникнах през открехнатата врата на спалнята в другия край на коридора. Уайърман лежеше по гръб като изхвърлен на брега кит и хъркаше равномерно. Харпунът беше на нощното му шкафче до чашата с вода.

Минах покрай семейния портрет, слязох по стълбите и влязох в кухнята. Тук воят на вятъра и тътенът на прибоя се чуваха доста по-силно, отколкото на горния етаж. Вдигнах слушалката и чух… нищо.

„Естествено. Да не мислиш, че Персе ще забрави телефоните?“

Сведох поглед към апарата и видях бутони за две линии. Явно в кухнята не бе достатъчно само да вдигнеш слушалката. Прошепнах кратичка молитва, натиснах бутоните с надпис „ЛИНИЯ 1“ и бях възнаграден със сигнал свободно. Понечих да набера нужните цифри и осъзнах, че не помня номера на дъщеря си. Тефтерчето ми бе останало в „Розовата грамада“, а нейният телефон бе заличен от съзнанието ми.

V

Слушалката започна да издава тревожно писукане. Беше тихичко — бях я оставил върху кухненския плот, — но изпълваше притихналата кухня и ме караше да си мисля за лоши неща. За полицейски коли, забързани към местопрестъпления. За линейки, устремени към пострадали при тежки катастрофи.

Натиснах бутона за изключване и опрях чело до хладилната врата на големия хладилник. Точно пред мен бе закрепено магнитче с надпис „ДНЕС ДЕБЕЛ — УТРЕ СЛАБ“. Да, точно така — днес мъртъв, а утре жив. До магнитчето имаше тефтерче с висящо на връвчица моливче.

Натиснах отново „ЛИНИЯ 1“ и набрах 411. Автоматичният оператор ми благодари за обаждането и ме попита за града и щата, с които искам да бъда свързан. „Провидънс, Род Айлънд“ — отвърнах аз, наблягайки на всяка сричка, сякаш изнасях лекция. Бях прехвърлен на телефонист, който провери и ми съобщи това, от което се опасявах — номерът на Илзе не беше в указателя. Казах, че трябва да се свържа с дъщеря си и работата е изключително важна. Той ми отвърна, че може да ме прехвърли към служител, който вероятно ще се съгласи да се обади за повече подробности (за моя сметка, подчерта той), но не и преди осем сутринта източно време. Погледнах часовника над микровълновата. Показваше 2:04

Прекъснах връзката и затворих очи. Можех да събудя Уайърман, да видя дали случайно е записал номера на Илзе в малкия си червен бележник, но бях обзет от неприятно предчувствие, че дори това ще ме забави твърде много.

— Мога да се справя — казах, но без истинска надежда.

„Естествено, че можеш. — Гласът на Кеймън прозвуча в съзнанието ми. — Колко тежиш?“

Сега тежат сто седемдесет и четири хунта, което си беше доста на фона на най-малкото ми тегло в зряла възраст — сто и петдесет150.

Цифрите изпъкнаха ярко в съзнанието ми: 174150. Бяха червени. После пет от тях преляха в зелено — постепенно една по една. Без да отварям очи, взех моливчето и ги написах на най-горния лист на тефтерчето — 40175.

„А кой е номерът на социалната ти осигуровка?“ — отново попита Кеймън.

И той засия в мрака с ярки червени цифри. Четири от тях позеленяха и аз ги добавих към онова, което току-що бях надраскал. Отворих очи и видях, че съм написал 401759082 в криволичеща лъкатушеща надолу спирала.

Да, дотук номерът беше точно такъв, обаче ми липсваше едно число.

„Не ти и трябва — продължи онзи Кеймън в главата ми. — Телефонните бутони са невероятен дар за всички хора с проблеми с паметта. Ако прочистиш съзнанието си и набереш цифрите, с които вече разполагаш, ще натиснеш и последната без никакъв проблем. Това е мускулна памет.“

С надеждата, че е прав, аз включих отново „ЛИНИЯ 1“ и въведох кода за Род Айлънд, след което набрах 759082. Пръстът ми изобщо не се поколеба. Натиснах последната цифра и някъде из Провидънс започна да звъни телефон.

VI

— А-а-ло?… Ко-ой… е?

За момент бях сигурен, че съм объркал номера. Гласът беше женски, но по-стар от този на дъщеря ми. Доста по-стар. И човекът от другата страна на линията звучеше някак… упоен. Обаче удържах първоначалния си импулс да кажа „Грешка“ и да затворя. „Звучеше уморено“ — беше казала Пам, но ако наистина се бях свързал с Илзе, това „уморено“ беше меко казано; имах чувството, че дъщеря ми е изтощена до смърт.

— Илзе?

Цяла вечност тишина. Започнах да мисля, че онова безтелесно същество от Провидънс, което ми беше вдигнало, е затворило. Почувствах, че съм се изпотил — и не само съм се изпотил, а направо съм плувнал в пот. После отново дочух същия немощен глас:

— А-а-ло?… Ко-ой… е?

— Илзе!

Никакъв отговор. Усетих, че вече наистина възнамерява да затвори. Навън вятърът виеше, а прибоят ревеше.

— Бисквитке! — извиках. — Бисквитке, да не си посмяла да затвориш телефона!

Това явно подейства.

— Та-а… те-е?

Сякаш изумлението на целия свят бе концентрирано в тази разпокъсана думичка.

— Да, миличка. Татко се обажда.

— Ако наистина си ти, тате… — Дълга пауза. Буквално я виждах в кухнята й — боса (както през онзи ден в „Розовото мъниче“, загледана в картината на куклата и разпръснатите топки за тенис), с наведена глава и коса, която обрамчва лицето й. Объркана и разстроена почти до границата на безумието. Тогава за пръв път почувствах, че не само се страхувам от Персе, но и я мразя с цялото си сърце.

— Илзе… Бисквитке… Искам да ме изслушаш…

— Кажи ми какъв е адресът на електронната ми поща — прекъсна ме тя. — Ако наистина си баща ми, би трябвало да го знаеш.

Разбрах, че ако не й го кажа, те ще затвори. Защото нещо вече я бе навестило. Нещо се бе опитало да я заблуди, да я нарани, да омотае паяжините си около нея. Нещо? Онази.

Адресът на електронната поща на Или.

В момента изобщо не си го спомнях.

„Можеш да се справиш“ — окуражи ме Кеймън, ала той беше мъртъв.

— Ти не си… моят татко — прошепна обърканото момиче. Усетих, че отново се кани да затвори.

„Мисли по заобиколен начин“ — посъветва ме спокойно Кеймън.

— Ти не си моят татко, ти си онази — прошепна Илзе. Този упоен немощен глас, толкова различен от нейния, караше сърцето ми да се свива. — Моят татко е мъртъв. Видях го насън. Дочу…

— If-so-girl! — извиках, без да ме е грижа дали ще събудя Уайърман или не. В момента Уайърман беше последната ми грижа.

Дълга пауза. Най-накрая тя наруши тишината:

— А останалото?

Отново се изправих пред ужасяващата празнота в паметта ми, след което си помислих: „Алиша Кий151, клавишите на пианото…“

— Осемдесет и осем — казах. — Адресът ти е If-So-Girl88.

Поредната дълга, предълга пауза. Сякаш нямаше да има край. После дъщеря ми заплака.

VII

— Тате, тя каза, че си мъртъв. И аз й повярвах. Не само защото го сънувах, но и защото мама се обади и каза, че чичо Том е загинал. Сънувах, че си бил тъжен и си нагазил в океана. Обаче си попаднал на силно подводно течение и си се удавил.

— Не съм се удавил, Илзе. Добре съм. Честна дума.

Разказът й достигаше до мен на откъслечни фрагменти, прекъсвани от сълзи и отклонения от темата. Давах си сметка, че гласът ми й е подействал успокояващо, но не я бе пречистил и разтоварил от преживяването. Съзнанието й лъкатушеше, без да се съобразява с хода на времето и причинно-следствената последователност на събитията — говореше за събитията в „Ското“, сякаш се бяха случили най-малко преди седмица, и по едно време прекъсна изповедта си, за да ми съобщи, че един неин приятел е арестуван за „отглеждане“. Това я накара да избухне в смях, сякаш бе пияна или дрогирана. Когато я попитах какво е отглеждал младежът, ми каза, че нямало значение. Добави, че не е изключено да е било част от съня й. Отново бе дошла на себе си… но усещах, че не е добре. Сподели ми, че онази била глас в съзнанието й, но го чувала и от водопроводните тръби и канализацията.

По някое време Уайърман влезе в кухнята, включи флуоресцентните лампи и седна до масата. Харпунът лежеше пред него. Не каза нищо; само седеше и слушаше как говоря с дъщеря си.

Илзе сподели, че започнала да се чувства особено — точните й думи бяха „странно-страшничко“ — от момента, в който прекрачила прага на апартамента си. Отначало била само леко замаяна, но после започнало да й се гади и й прилошало — също като през онзи ден, когато бяхме поели по единствения път, водещ към тайнствената южна част на Дума Ки. И ставало все по-зле и по-зле. От умивалника й проговорила някаква жена и казала, че баща й е мъртъв. Добави, че решила да излезе на разходка, за да прочисти съзнанието си, но веднага се прибрала.

— Сигурно е заради онези разкази на Лъвкрафт152, които четох за изпита по американска литература — каза тя. — Непрекъснато си мислех, че някой ме следи. Тази жена.

Щом се върнала в апартамента си, тя се захванала да си приготви малко овесена каша с надеждата, че ще успокои стомаха й, но щом сместа започнала да се сгъстява, отново й прилошало. При всяко разбъркване сякаш виждала лица в нея. Черепи. Лица на крещящи деца. После — лице на жена. Жената имала твърде много очи. Жената от овесената каша й казала, че баща й е мъртъв и майка й още не го знаела, но щом узнаела, щяла да вдигне голям купон.

— Тогава си легнах да спинкам — продължи дъщеря ми, връщайки се несъзнателно към начина на говорене на малките деца — и сънувах, че жената е права и ти си умрял, тате.

Замислих се дали да я попитам кога се е обадила майка й, но се съмнявах, че ще си спомни, а и нямаше голямо значение. Нима Пам не беше забелязала нещо нередно, освен умората — особено след моето обаждане? Глуха ли беше? Не мислех, че съм единственият, способен да долови объркването в гласа на Илзе, тази чудовищна отпадналост. Освен ако състоянието й не е било толкова лошо, когато жена ми се е обадила. Персе бе могъща, но това не означаваше, че не се нуждае от време, за да осъществи пъкления си план. Особено от разстояние.

— Илзе, пазиш ли още картината, която ти подарих? Онази с малкото момиченце и топките за тенис? Казваше се „Краят на играта“.

— Това е другото странно нещо — каза тя. Струваше ми се, че полага неимоверни усилия, за да мисли логично, както пияният шофьор, спрян от пътната полиция, се стреми да се покаже трезвен. — Смятах да я сложа в рамка, но така и не го направих, ето защо я закрепих с кабарчета за стената. Нали се сещаш, в дневната, дето ни служи и за кухня. Пили сме чай там.

— Да. — Никога не бях стъпвал в апартамента й в Провидънс.

— Където да мога да я гледам… да я гледам… но щом се прибрах… ммм…

— Спи ли ти се? Не заспивай, докато говорим, Бисквитке.

— Не заспивам… — пророни тя, но гласът й заглъхваше.

— Илзе! Събуди се! Събуди се, мамка му!

— Тате! — сепна се тя. Поне я бях разсънил.

— Какво се случи с картината? Какво й беше различното, когато се прибра?

— Беше в спалнята. Сигурно съм я преместила — беше закрепена със същите кабарчета, — но не помня да съм го правила. Предполагам, че съм искала да е по-близо до мен. Не е ли забавно?

Не, не мислех, че е забавно.

— Не искам да живея, ако ти си мъртъв, татко. Тогава и аз бих предпочела да умра. Да умра и да бъда мъртва като… като… като стъклено топче!

Тя се засмя, а аз се замислих за дъщерята на Уайърман.

— Слушай внимателно, Илзе. Важно е да направиш всичко, което ще ти кажа. Ще се справиш ли?

— Да, татко. Стига да не е прекалено сложно. Много съм… — чух я как се прозява — … уморена. След като знам, че си добре, навярно ще заспя.

Да, навярно щеше да заспи. Точно под „Краят на играта“, висящ над главата й. И когато се събудеше, щеше да си каже, че е сънувала нашия разговор, а в реалния свят баща й се е самоубил на Дума Ки.

Персе бе виновна. Тази вещица. Тази кучка.

Гневът ми се завърна както едно време. Сякаш никога не беше ме напускал. Не можех да му позволя да обсеби мислите ми; не можех дори да допусна да се прояви в гласа ми, защото Илзе щеше да си каже, че е насочен към нея. Притиснах слушалката между ухото и рамото си. После се пресегнах и сграбчих тънкото хромирано кранче на кухненската чешма. Пръстите ми се свиха около него в мъртва хватка.

— Изобщо не е сложно, миличка. Обаче го направи на всяка цена. После ще спиш колкото искаш.

Уайърман седеше до масата, застинал като статуя, и безмълвно ме наблюдаваше. Навън вълните продължаваха яростния си щурм към брега.

— Каква печка имаш, Бисквитке?

— Газова. Газова фурна. — Тя се засмя.

— Добре. Вземи картината и я сложи във фурната. После я затвори и я включи на максимална мощност. Изгори проклетата рисунка.

— Не, татко! — възпротиви се тя; стори ми се, че даже е по-възмутена, отколкото когато бях казал мамка му. Е, поне отново се беше разсънила. — Обожавам тази картина!

— Знам, миличка, но именно тази картина те кара да се чувстваш толкова зле. — Понечих да кажа още нещо, обаче се отказах. Ако наистина се дължеше на картината — а аз бях сигурен, че е така, нямаше нужда да й го набивам в главата. Сама щеше да го разбере, както и аз го бях разбрал. Затова, вместо да говоря, стиснах кранчето на чешмата с всички сили, представяйки си, че е гърлото на вещицата.

— Татко, наистина ли предполагаш, че…

— Не предполагам, а знам. Вземи картината, Илзе. Ще те изчакам на телефона. Вземи я, сложи я във фурната и я изгори. Направи го веднага.

— Аз… добре. Изчакай.

Вероятно бе оставила слушалката на масата, понеже чук как нещо изтрака.

— Ще го направи ли? — попита Уайърман.

Преди да му отговоря, нещо изхрущя и от крана шурна студена вода, която ме обля чак до лакътя. Погледнах кранчето в ръката си и назъбеното парче, където се беше отчупило. Захвърлих го в мивката. Водата продължаваше да шурти.

— Мисля, че да — отвърнах и добавих: — Прощавай.

— De nada153 — Той коленичи, отвори шкафа под умивалника и бръкна между кофата за смет и складираните торби за отпадъци. Завъртя нещо и струята, извираща от счупеното кранче, внезапно отслабна. — Не си знаеш силата, muchacho. Или сигурно я знаеш.

— Съжалявам — промълвих. Обаче не съжалявах. Дланта ми кървеше от раничката, но се чувствах по-добре. Умът ми се беше прояснил. Хрумна ми, че преди време това кранче би могло да бъде шията на жена ми. Нищо чудно, че бе поискала да се разведем.

Седяхме в кухнята и чакахме. Най-малката стрелка на часовника над микровълновата описа пълен кръг върху циферблата и започна друг. Водата, течаща от счупения кран, бе намаляла до тъничка струйка. После, едва доловимо, дочух Илзе да казва:

— Тук съм… взех я… сега ще я… — и в този миг изкрещя. Не можех да определя дали това беше вик на болка, на изненада или на двете едновременно.

— Илзе! — извиках. — Илзе!

Уайърман се изправи светкавично, удряйки бедрото си в ръба на мивката, и разпери ръце. Поклатих глава, сякаш казвах: „Не знам.“ Усещах как потта се стича по страните ми, въпреки че в кухнята не беше горещо.

Тъкмо се чудех какво да направя по-нататък — на кого да се обадя, — когато Илзе се върна на телефона. Звучеше изтощена, но поне приличаше на себе си. Най-накрая.

— Боже мой! — възкликна.

— Какво стана? — Едва удържах вълнението си. — Или, какво стана?

— Няма я вече. Запали се и изгоря. Гледах я през прозорчето. Остана само пепел. Трябва да взема лейкопласт, тате. Беше прав. В тази картина наистина имаше нещо гнусно. — Тя се опита да се засмее. — Проклетото нещо не искаше да влезе в печката! Сгъна се и… — Отново този опит за смях. — Бих казала, че съм се порязала на ръбчето й, защото точно така изглежда — като раничка от порязано, — но всъщност не е така. Подозирам, че ме ухапа. Картината ме ухапа, тате.

VIII

Най-важното за мен беше, че тя е добре. А най-важното за нея — че аз съм добре. И двамата бяхме добре. Или поне така си мислеше глупавият художник. Казах й, че ще й се обадя на другата сутрин.

— Или? Още нещо.

— Кажи, татко. — Звучеше разсънена и напълно в кондиция.

— Отиди до фурната. Има ли вътрешно осветление?

— Да.

— Включи го. Кажи какво виждаш.

Поредната, но този път по-кратка.

— Пепел — чух я да казва, когато се върна.

— Добре.

— Татко, ами другите ти картини? И те ли са като тази?

— Взел съм необходимите мерки, съкровище. Друг път ще ти разкажа.

— Добре. Благодаря ти, татко. Ти още си моят герой. Обичам те.

— И аз те обичам.

Това беше последният път, когато разговаряхме, ала и двамата не го знаехме. Никога не го знаем, нали? Поне се разделихме с признанието, че се обичаме. Това е единствената ми утеха. Не е кой знае какво, но все е нещичко. Можеше и да е по-зле. Често си го повтарям през дългите нощи, когато не мога да заспя.

Можеше и да е по-зле.

IX

Седнах на един стол и подпрях глава с ръка.

— Потя се като прасе.

— Навярно затова счупи мивката на госпожица Елизабет…

— Съжа…

— Кажи го още веднъж и ще те фрасна. Справи се чудесно. Не всеки мъж успява да спаси живота на дъщеря си. Повярвай, че ти завиждам. Искаш ли бира?

— Сигурно ще я повърна. Имаш ли мляко?

Той отвори хладилника.

— Нямам, но пък предлагам разбита сметана.

— Дай ми малко.

— Ти си извратено копеле, Едгар — усмихна се Уайърман, обаче ми сипа от сметаната във водна чаша и аз я изгълтах. После бавно се качихме по стълбите, стискайки харпуните като застаряващи бойци от джунглата.

Върнах се в спалнята за гости, легнах и отново се загледах в тавана. Ръката ме болеше, но това не ме притесняваше. Тя беше порязала нейната, а аз — своята. По някакъв начин всичко се връзваше.

„Масата тече“ — помислих си.

„Удавете я, за да заспи отново.“

Имаше и друго — бях сигурен, че Елизабет беше казала още няколко думи. Но преди да си ги спомня, се сетих за нещо далеч по-важно — Илзе бе изгорила „Краят на играта“ в газовата си фурна и се бе разминала само с едно порязване — или може би ухапване — на дланта си.

„Трябваше да й кажа да го дезинфекцира — помислих си. — Трябваше да дезинфекцирам и своята рана…“

Обаче заспах. И този път не сънувах никакви гигантски жаби, които да ме предупредят за надвисналата опасност.

X

По изгрев-слънце ме събуди глухар. Вятърът продължаваше да фучи — по силно от всякога, — и бе запратил в стената на къщата един от шезлонгите на Уайърман. А може би и пъстрото чадърче, под което бяхме споделили първото си питие — освежаващият зелен чай с лед.

Нахлузих дънките си и оставих всичко друго на пода, включително и харпуна със сребърния връх. Не смятах, че Емъри Полсън ще ме навести отново — не и на дневна светлина. Надзърнах и видях как е Уайърман, макар че беше напълно излишно; равномерното му хъркане бе красноречиво доказателство за спокойния му сън. Отново лежеше по гръб с разперени ръце.

Слязох в кухнята и поклатих глава, щом зърнах счупеното кранче и водната чаша със засъхналата сметана. Отворих шкафа и взех по-голяма чаша, която напълних с портокалов сок. После отидох на задната веранда. Вятърът от океана беше силен, но топъл, и поразроши залепналата за челото и слепоочията ми коса. Беше доста приятно. И успокояващо. Реших да се поразходя по брега и да изпия сока си близо до водата.

След като преполових дъсчената пътечка, се спрях, за да отпия от сока. Наклоних пълната чаша, ала ръбът й така и не докосна устните ми. Част от течността се изля върху болното ми стъпало. Изобщо не го усетих.

Сред вълните, тласкана към брега от силния вятър, се поклащаше зелена топка за тенис.

„Това не означава нищо“ — помислих си, но дълбоко в себе си знаех, че само се заблуждавам. Означаваше всичко и го разбрах още в мига, когато я видях. Хвърлих чашата сред морския овес и тромаво се втурнах наред с най-близката до бягане походка, на която бе способен Едгар Фриймантъл през тази година.

Трябваха ми петнайсет секунди, за да стигна до края на пътечката (а може би по-малко), но за този кратък интервал видях още три топки за тенис сред вълните. После станаха шест… сетне осем… Повечето бяха вдясно от мен — на север.

Изобщо не гледах къде стъпвам и се препънах в края на пътечката, политайки с разперени ръце. Приземих се в пясъка, вся още тичайки, и навярно щях да се задържа изправен, ако тежестта ме бе поета от здравия ми крак, ала за съжаление не стана така. Мълнията на болката проряза пищяла, глезена и травмираното ми бедро и аз се стоварих тежко на земята. На петнайсетина сантиметра от носа ми бе кацнала една от проклетите топки. Беше толкова близо, че ясно виждах миниатюрните капчици вода по мъхнатата й повърхност.

„ДЪНЛОП“ — пишеше отгоре й, а буквите бяха черни като проклятие.

Опитах се да се изправя, взирайки се невярващо в залива. Пред „Двореца“ топките бяха едва десетина, но по на север, към „Розовата грамада“, се виждаше цяла флотилия — най-малко стотина, а вероятно и повече.

„Не означава нищо. Тя е в безопасност. Изгори картината и сега спи в апартамента си на хиляда и петстотин километра оттук. Нищо лошо не може да й се случи.“

— Не означава нищо — изрекох, но внезапният порив на вятъра, който разроши косата ми, този път беше студен, а не топъл. Закуцуках към „Розовата грамада“, където мокрият, втвърден пясък сякаш блестеше. Чикчирикчетата се издигаха на ята пред мен. От време на време някоя вълна подхвърляше топка за тенис в краката ми. Вече бяха много повече. Накрая стигнах до разбит сандък с надпис „Топки за тенис ДЪНЛОП“ и „Фабриката приема само метални контейнери“. Беше заобиколен от подскачащи, подхвърляни от вълните зелени топки.

Впуснах се в бяг.

XI

Отключих вратата и оставих ключа в ключалката. Хвърлих се към телефона и видях, че лампичката за получени съобщения свети. Натиснах бутона за прослушване и безизразният роботизиран глас ме информира, че последното съобщение е получено в 6:48 сутринта, тоест преди час и половина. После гласът на Пам избухна от говорителя. Машинално се свих, както реагира човек, когато запратят тежка стъклена ваза към главата му.

— Едгар, обадиха се от полицията и казаха, че Или е мъртва! Казаха, че някаква жена на име Мери Айър отишла в апартамента й и я убила! Едгар от твоите приятелки! Една от артистичните ти приятелки от Флорида е убила дъщеря ни! — Жена ми избухна в разтърсващи ридания… след което се засмя. Смехът й беше зловещ. Стори ми се, че вазата се е разбила в лицето ми и парченцата са се забили дълбоко в плътта ми. — Обади ми се, копеле. Обади се и ми обясни. Нали ми каза, че ще бъде в БЕЗОПАСНОСТ!

Тя отново заплака. Плачът й бе прекъснат от изщракване, последвано от бученето на свободната линия.

Пресегнах се и натиснах бутона за изключване, за да го заглуша.

После пристъпих във „флоридската стая“ и се загледах в топките за тенис, които продължаваха да подскачат сред вълните. Чувствах се раздвоен — струваше ми се, че се наблюдавам отстрани.

Мъртвите близначки бяха оставили послание в ателието ми. „Къде е сестра ни?“ Възможно ли бе Или да е сестрата, която имаха предвид?

Очаквах да чуя как вещицата се смее и да я видя как кима с глава.

— Тук ли си, Персе? — попитах.

Вятърът фучеше в противокомарните мрежи. Вълните се стоварваха с влудяваща периодичност. Птиците се рееха над водата и надаваха крясъците си. Забелязах още един разбит контейнер на брега, вече полузарит в пясъка. Съкровище от океана; заслужено възнаграждение от caldo largo. Да, без съмнение тя ме наблюдаваше. Чакаше ме да се пречупя. Бях сигурен. Нейните… какво точно бяха? Пазители? Може би спяха през деня, но не и тя.

— Аз печеля, ти печелиш — казах. — Но ти си мислиш, че вече си спечелила, нали? Умничката ми Персе.

Естествено, че беше умна. Все пак играеше тази игра от цяла вечност. Навярно е била стара, когато децата на Израил са прекопавали египетските градини. Да, от време на време заспиваше, ала сега се бе пробудила.

И ръката й беше много дълга.

Телефонът ми иззвъня. Влязох в дневната, продължавайки да се чувствам като двама Едгаровци — единият прикован към земята, а другият реещ се над главата му. Вдигнах слушалката. Обаждаше се Дарио и беше доста ядосан:

— Едгар, какви са тия глупости да отложим изпращането на кар…

— Не сага, Дарио — казах. — Млъкни. — Прекъснах връзката и позвъних на Пам. Не се опитвах да си спомня номера й, затова го набрах без никакво усилие; така невероятната мускулна памет си свърши работата. Помислих си, че хората щяха да са много по-щастливи, ако това беше единствената памет, която имаха.

Заварих Пам много по-спокойна. Не знам какво беше взела, но вече й действаше. Тя ридаеше през повечето време и ме обвиняваше за станалото, но след като не направих никакъв опит да се защитя, яростта й премина в скръб и недоумение. Узнах всички важни подробности, или поне така си мислех тогава. Всъщност имаше една изключително важна подробност, която и двамата не знаехме, но какво беше казал един мъдър човек — „Не можеш да ги удряш, когато не ги виждаш.“ Имам предвид, че полицаят, който се беше обадил на жена ми, не бе сметнал за необходимо да й съобщи какво бе занесла Мери Айър в апартамента на дъщеря ни.

Освен пистолета, естествено. Автоматичен берета154.

— Полицаят каза, че сигурно е карала като бясна, и то почти без да спира — пророни глухо Пам. — Че било невъзможно да се качи с подобно оръжие на самолет. Защо го е направила? Пак ли заради някоя шибана картина?

— Естествено — отвърнах. — Тя си купи една. Така и не се сетих за нея. Изобщо. Притеснявах се от шибаното гадже на Или, но не и от тази жена.

Със съвсем спокоен глас бившата ми жена — вече със сигурност бе такава — ми заяви:

— Ти си виновен.

Да. Аз бях виновен. Трябваше да предположа, че Мери Айър ще си купи поне една картина и че вероятно ще пожелае някоя от цикъла „Момиче и кораб“ — най-опасните от всички. И изобщо няма да пожелае „Ското“ да я съхранява, при положение, че тя живееше съвсем наблизо в Тампа. И нищо чудно картината да е лежала в специален калъф в багажника на мерцедеса й, когато ме откара до болницата. Оттам навярно е отскочила до апартамента си в Дейвис Айлъндс, за да вземе автоматичния пистолет, служещ й за защита на дома й. Мамка му, даже й е било на път — кварталът й се намираше на север от болницата.

Да, трябваше да взема под внимание тази възможност. Все пак беше от познатите ми, а и знаех какво мислеше тя за творчеството ми.

— Пам, нещо ужасно се случва на този остров. Аз…

— Мислиш ли, че ме е грижа, Едгар? Или ме интересува защо тази жена го е направила? Ти си виновен, задето убиха дъщеря ни. Изобщо не искам да говоря с теб, нито пък да те виждам, и ти гарантирам, че ще си избода очите, ако се наложи да погледна някоя от картините ти. Трябваше да умреш при катастрофата, Едгар. — В думите й имаше ужасяваща истинност. — Щеше да е най-щастливият край за всички.

Тишина, последвана от бученето на свободната линия. Замислих се дали да не запратя телефона в стената, но онзи Едгар, който се рееше над главата ми, каза „не“. Този Едгар ми каза, че така само ще доставя удоволствие на Персе. Ето защо затворих и в продължение на минута постоях прав, макар олюлявайки се — жив, а деветнайсетгодишната ми дъщеря беше мъртва. Не застреляна, а удавена в собствената си вана от полудял художествен критик.

После бавно се завъртях към вратата. Бях я оставил отворена. Нямаше смисъл да я заключвам по това време. До стената на къщата бе подпряна дългата метла, с която почиствах алеята от насъбралия се пясък. Още щом я погледнах, усетих как ампутираната ми ръка ме засърбя. Вдигнах я и я задържах пред очите си. Естествено не видях нищо, ала щом разперих фантомните си пръсти, го почувствах. После ги свих в юмрук и усетих как два дълги нокътя се впиват в дланта ми. Другите бяха къси и назъбени. Вероятно се бяха счупили. Някъде — навярно на килима на „Розовото мъниче“ — имаше няколко призрачни нокътя.

— Махай се — казах й. — Не те искам повече, махай се и умри завинаги.

Ала не го направи. Нямаше да го направи. Също като китката, към която навремето беше прикрепена дланта ме сърбеше, пулсираше от болка и отказваше да ме напусне.

— Тогава ида да намериш дъщеря ми — пророних, и сълзите ми бликнаха. — Върни ми я обратно, ще можеш ли? Ще нарисувам всичко, което поискаш — само ми я върни.

Никакъв отговор. Бях само човек с ампутирана ръка и фантомен сърбеж. Единственият призрак беше моят собствен — той се рееше над мен и наблюдаваше всичко.

Сърбежът се усили. Взех метлата, като плачех не само от мъка, но и от непоносимият бодеж в ръката си, после осъзнах, че не мога да сторя онова, което исках — еднорък човек не може да прекърши на коляното си дръжката на метла. Затова я подпрях на стената и стоварих здравия си крак отгоре й. Дървото изхрущя. Наведох се, взех назъбената тояга и я вдигнах пред насълзените си очи. Щеше да свърши работа.

Свърнах зад къщата и се запътих към плажа. Като на сън чух шумния разговор на раковините под „Розовата грамада“, когато вълните нахлуваха в тъмните им владения, сетне уплашено отстъпваха назад.

Докато се приближавах към мокрия, втвърден искрящ пясък, осеян с топки за тенис, бях осенен от мимолетна мисъл. Третото, което бе казала Елизабет на Уайърман, беше: „Ще поискаш, но не бива.“

— Вече е твърде късно — и в този миг нишката, свързваща ме с реещия се Едгар, се скъса. Той отлетя далеч от мен и за един безкрайно дълъг промеждутък от време не знаех нищо друго.