Дума Ки

I

Следващото, което си спомням, бе как Уайърман се приближава и ме вдига. Помня, че направих няколко крачки, преди да се сетя, бе Илзе е мъртва, и да падна на колене. Онова, от което се срамувам най-много, е, че дори тогава, когато бях сломен от мъка, ме мъчеше вълчи глад.

Помня как Уайърман ми помогна да вляза през отворената врата и ми каза, че това е само лош сън, че съм сънувал кошмар, при което аз отрекох и настоявах, че е вярно, че Мери Айър го е направила, че е удавила Илзе в собствената й вана. Тогава той се засмя и заяви, че бръщолевя врели-некипели. За един кошмарен миг му повярвах.

Посочих телефонния секретар.

— Прослушай съобщението — казах и влязох в кухнята. Някак си успях да изкуцукам дотам. Когато Пам започна отново — „Едгар, обадиха се от полицията и казаха, че Или е мъртва!“, — вече гребях с шепи замразено мюсли направо от кутията. Имах странното чувство, че съм микроб, приклещен върху предметно стъкло. Скоро щяха да ме сложат под микроскопи да ме изследват. В съседното помещение съобщението бе стигнало до края. Уайърман изруга и отново го пусна. Аз продължавах да се тъпча. Не си спомнях нищо от времето, което бях прекарал на брега, преди Уайърман да ме открие. Тази част от паметта ми бе черна като първите дни от престоя ми в болницата след злополуката.

Загребах за последно от мюслите, натъпках ги в устата си и преглътнах. Усетих как засядат в гърлото ми и се зарадвах. Чудесно. После се плъзнаха надолу по хранопровода ми. Затътрих се обратно към дневната. Уайърман седеше до телефонния секретар с разширени от изумление очи.

— Едгар… muchacho… как, за Бога?…

— Една от картините — отвърнах и продължих да пъпля. След като бях сложил нещо в стомаха си, ми се искаше само да забравя за кошмара. Дори и да е за мъничко. Исках? Меко казано. Изпитвах необходимост. Бях счупил мелата… а после бе дошъл Уайърман. Какво се беше случило междувременно? Не знаех.

Реших, че не искам да узная.

— Картините?…

— Мери Айър си купи една. Сигурен съм, че е била от цикъла „Момиче и кораб“. И я е взела със себе си. Трябваше да се сетим. Аз трябваше да се сетя. Уайърман, ще си легна. Имам нужда от малко сън. Два часа, става ли? После ме събуди и ще тръгнем на юг.

— Едгар, не можеш… изобщо не очаквам от теб да дойдеш след…

Спрях се и го изгледах. Струваше ми се, че главата ми тежи петдесет килограма, но съумях да се задържа във вертикално положение.

— Онази също не ме очаква, но всичко ще свърши днес. Два часа.

Отворената врата на „Розовата грамада“ гледаше на изток и утринното слънце озаряваше лицето на Уайърман, където бе изписано толкова силно съчувствие, че не можех да го гледам, без да ми се свие сърцето.

— Добре, muchacho. Два часа.

— Междувременно не пускай никой тук. — Не знам дали той чу последните ми думи. Вече бях прекрачил прага на спалнята си и гласът ми заглъхна. Стоварих се на леглото, където ме чакаше Рийба. За момент се замислих дали да я запратя на пода, както ми се бе приискало да направя с телефона. Вместо това обаче я притиснах към себе си, притиснах лице към мекото телце и заридах. Още плачех, когато най-сетне заспях.

II

— Събуди се. — Някой ме разтърсваше. — Събуди се, Едгар. Ако ще вършим работа, трябва да тръгваме.

— Не знам… не съм сигурен, че ще дойде. — Този глас беше на Джак.

— Едгар! — извика Уайърман и ме зашлеви — първо по едната буза, а после и по другата. И то доста грубичко. Ярка светлина озари пространството отвъд затворените ми клепачи, обагряйки света ми в червено. Опитах се да пренебрегна тези дразнения — там, откъдето идваха, ме дебнеха лоши неща, — ала Уайърман не ми позволи.

— Muchacho! Събуди се! Единайсет и девет е!

Това подейства. Надигнах се и го изгледах. Той държеше нощната лампа пред лицето ми — толкова близо, че усещах топлината на нагорещената крушка. Джак стоеше зад него. Мисълта, че Илзе е мъртва — моята Или — прониза сърцето ми, но аз успях да я прогоня от съзнанието си.

— Единайсет! Уайърман, казах ти два часа! Ами ако някой от роднините на Елизабет реши да…

— Спокойно, muchacho. Обадих се в погребалното бюро и им казах да не пускат никого на Дума. Казах, че тримата сме пипнали рубеола. Ужасно заразна е. Също така се обадих на Дарио и му разказах за дъщеря ти. Транспортирането на картините ще бъде отложено поне за известно време. Съмнявам се, че точно в момента ти пука за тях, но…

— Естествено, че ми пука. — Изправих се на крака и разтрих челото си. — Не бива да допускаме Персе да причини още повече злини.

— Съжалявам, Едгар — обади се Джак. — Толкова съжалявам за загубата ви. Знам, че това не ви носи кой знае каква утеха, обаче…

— Напротив — излъгах го. Може би с течение на времето нещата щяха да се променят… Ако продължавах да си го повтарям; ако продължавах да се боря. Инцидентът с крана ме бе научил на нещо — единственият начин да продължиш е като продължиш. Да си казваш: „Мога да се справя“, дори и когато не можеш.

Видях как Уайърман ми подава дрехите, но днес предпочитах високите обувки вместо маратонките. Джак носеше дълги панталони и риза с дълги ръкави; това беше добре.

— Уайърман, ще направиш ли кафе? — попитах.

— Имаме ли време?

— Ще трябва да си осигурим. Има някои неща, които се налага да свърша, но първо трябва да се събудя. Вие, момчета, също можете да използвате случая да заредите малко гориво. Джак, ще ми помогнеш ли с обувките?

Уайърман излезе от кухнята. Джак коленичи, нахлузи ми обувките и завърза връзките.

— Какво научи?

— Повече, отколкото бих искал — отвърна той. — Но не разбирам нищичко. Мамка му, та аз разговарях с тази жена — Мери Айър? — на изложбата ви. Тя ми хареса.

— На мен също.

— Уайърман се обади на жена ви, докато спяхте. Тя обаче не пожела да говори дълго с него, затова той позвъни на някакъв мъж, с когото се запозна на откриването… господин Боузман?

— Разкажи ми.

— Едгар, сигурен ли сте…

— Давай. — Разказът на Пам бе накъсан и хаотичен и подробностите вече бяха замъглени от обсебилия съзнанието ми образ на Илзе — Илзе, която лежи в препълнената вана, а косата й е разпиляна по повърхността на водата. Достоверна или не, тази картина беше дяволски ярка, дяволски лична, и бе засенчила всичко останало.

— Господин Боузман каза, че полицията не е открила никакви следи от взлом, поради което смятат, че дъщеря ви сама й е отворила, въпреки че е било посред нощ…

— Или Мери просто е натискала звънеца, докато някой и е отворил входната врата на сградата. — Ампутираната ми ръка отново ме засърбя. Сърбежът сякаш извираше от фантомните й дълбини и беше някак унасящ. — После се е качила до апартамента на Или и е почукала на вратата й. Навярно се е представила за някой друг.

— Едгар, предположение ли е или…

— Да кажем, че се е представила за член на госпъл формация, наречена „Колибри“, и е казала през вратата, че нещо лошо се е случило с Карсън Джоунс.

— Кой е…

— И го е нарекла Смайли, което е убедило дъщеря ми да я пусне.

Уайърман се завърна. Заедно с реещия се Едгар. Прикованият към земята Едгар виждаше всички обикновени подробности на слънчевата флоридска утрин на Дума Ки. Реещият се над него Едгар виждаше повече. Не всичко, но доста повече.

— Какво се е случило тогава, Едгар? — попита Уайърман. — Как мислиш?

— Да кажем, че Или е отворила вратата и е видяла как жената насочва пистолет към нея. Виждала е някъде тази жена, ала тъй като е имала кошмарна нощ, все още е била объркана и не е могла да се сети къде. А може би това няма никакво значение. Мери й е казала да се обърне и когато тя се е подчинила… когато се е обърнала… — сълзите отново бликнаха от очите ми.

— Едгар, моля ви, стига толкова! — разтревожи се Джак. Малко оставаше и той да се разплаче. — Не се измъчвайте с тези догадки…

— Не са догадки — изтъкна Уайърман. — Остави го да говори.

— Но защо да знаем…

— Джак… muchacho… още не знаем най-важното. Остави го да говори.

Гласовете им сякаш долитаха отдалеч.

— Да кажем, че Мери я е ударила с дръжката на пистолета, когато Илзе се е обърнала. — Избърсах скулите си с длан. — Да кажем, че я е ударила няколко пъти — четири или пет. Във филмите те удрят само веднъж и изпадаш в безсъзнание. В реалния живот обаче рядко става така.

— Да — кимна Уайърман. Тази игра на „да кажем, че…“ се бе оказала доста точна. Черепът на моята дъщеря бе счупен на три места от повтарящи се силни удари, които бяха довели до силен кръвоизлив.

Мери започнала да я влачи. Кървавата следа минаваше през дневната („дето служи и за кухня“) — миризмата на изгорена картина още тегнеше във въздуха — и късото коридорче между спалнята и нишата, която Илзе използвала за кабинет. Щом се добрала до банята в края на коридора, Мери напълнила ваната и удавила в нея припадналата ми дъщеря като новородено котенце. Когато приключила, се върнала в дневната, седнала на дивана, захапала дулото на беретата и се застреляла. Куршумът излязъл през горната част на черепа й, разпръсквайки всичките й знания за живописта (заедно с голяма част от косата й) по стената зад нея. Било малко преди четири сутринта. Мъжът на долния етаж страдал от безсъние — той веднага разпознал звука от изстрела и се обадил в полицията.

— Защо е трябвало да я удави? — попита Уайърман. — Не мога да го проумея…

„Защото така действа Персе“ — казах си.

— Няма да мислим за това сега — отвърнах. — Става ли?

Той се пресегна и стисна леко единствената ми ръка.

— Добре, Едгар.

„Но ако свършим тукашната си работа, може и да ни се наложи“ — добавих наум.

Обаче аз бях нарисувал дъщеря си. Бях сигурен в това. Нарисувах я в пясъка, а да могат вълните да я вземат.

„Ще поискаш — беше казала Елизабет, — но не бива.“

О, скъпа, скъпа Елизабет…

Понякога нямаме избор.

III

Пихме силно кафе в слънчевата кухня на „Розовата грамада“, докато по лицата ни избиха капки пот. Аз взех три аспирина, добавих им за компания още една доза кофеин и изпратих Джак да донесе два скицника. Помолих го и да подостри всеки цветен молив, която намери в „Розовото мъниче“.

Уайърман напълни една полиетиленова торбичка с провизии от хладилника — моркови, краставици, шест пепсита, три големи бутилки минерална вода „Евиан“, малко печено говеждо и едно от „пилетата-космонавти“ на Джак.

— Изненадан съм, че можеш да мислиш за храна — каза ми той с едва доловим хумор.

— Грешиш — отвърнах. — Но може да се наложи да рисувам. Всъщност съм сигурен, че ще се наложи да рисувам. А както знаеш, това занимание изгаря доста калории.

Джак се върна със скицниците и моливите. Взех ги и го изпратих горе за гумички. Подозирах, че може би ще ми потрябват и други неща — май винаги става така, — но за момента не можех да кажа какви. Погледнах часовника. Беше дванайсет без десет.

— Снима ли моста? — обърнах се към младежа. — Моля те, кажи ми, че си го направил.

— Да, но си помислих… тази история с рубеолата…

— Покажи ми снимките.

Джак бръкна в задния си джоб и извади няколко полароидни снимки. Прегледа ги и ми подаде четири, които сложих на кухненската маса, сякаш възнамерявах да си редя пасианс. Взех единия скицник и започнах бързо да скицирам снимката, показваща най-ясно зъбчатите колела и веригите под издигащия се мост. Самият моста не представляваше нищо особено и имаше само едно платно за движение. Дясната ми ръка продължаваше да ме сърби; имах чувството, че нещо бавно пълзи навътре в нея.

— Идеята за рубеолата е гениална — изтъкнах. — Ще задържи почти всекиго надалеч оттук. На нас обаче това „почти“ не ни е достатъчно. Мери не би стояла далеч от дъщеря ми, ако някой й беше казал, че Или има варице… мамка му! — Очите ми се замъглиха и линията, която прокарвах с идеална точност, изведнъж свърна в погрешна посока.

— Успокой се, Едгар — промълви Уайърман.

Отново погледнах часовника. 11:58. Подемният мост щеше да се вдигне точно по пладне. Примигнах, за да избистря погледа си, и се върнах към рисунката. Механизмите на моста се появяваха върху белия лист и дори сега, Когато Илзе вече я нямаше, бях запленен от магията да видиш как нещо реално се появява от нищото. И защо не? Не се ли нуждаех от това тъкмо сега, именно в този момент? Все пак рисуването беше моето спасение.

— Ако Персе поиска някой да ни нападне и мостът е извън строя, ще го накара да мине по малкото пешеходно мостче на остров Дон Педро — отбеляза Уайърман.

— Може би не — възразих, без да вдигам поглед от рисунката си. — Много хора не знаят за Слънчевата алея и съм сигурен, че Персе също не подозира за съществуването й.

— Защо?

— Защото сам ми каза, че е била изгладена през петдесетте, а тогава Персе е спяла.

Той се замисли за момент.

— Мислиш, че е възможно да бъде победена, нали? — попита след малко.

— Да. Едва ли ще можем да я убием, но да я приспим отново… защо не?

— Знаеш ли как?

За малко да кажа на глас: „Намери течащата маса и я оправи“, но не би имало никакъв смисъл.

— Още не. Сигурен съм, че има и други картини на Либит в старата къща. Онази в южната част на острова. Те ще ни кажат къде е Персе и какво трябва да сторим.

— Откъде знаеш, че има други картини?

„Защото трябва да са там“ — понечих да кажа, ала в същия миг прозвуча тъй чакания от мен сигнал. Петстотин метра по-надолу по пътя подемният мост между Дума Ки и Кейси Ки — единствената връзка между нас и континента — беше вдигнат. Преброих до двайсет, прибавяйки по едно Мисисипи след всяка число, както правех като дете. После изтрих с гумичката най-голямото зъбчато колело на рисунката си. Докато го правех, изпитах странно и приятно усещане — както в ампутираната ми ръка, така и в пространството между очите ми, — сякаш се бях отдал на любимо хоби, изискващо изключителна прецизност.

— Добре — казах.

— Вече можем ли да тръгваме? — нетърпеливо попита Уайърман.

— Не още.

Той погледна първо часовника, а после мен.

— Мислех, че бързаш, amigo. И като се има предвид какво видяхме снощи, едва ли е разумно да се мотаем. Какво искаш сега?

— Трябва да нарисувам двама ви — отвърнах.

IV

— За мен би било невероятна чест да ми нарисувате портрет, Едгар — подхвърли Джак, — а съм сигурен, че майка ми би била на седмото небе от щастие, но мисля, че Уайърман е прав. Наистина трябва да тръгваме.

— Бил ли си някога в южната част на острова, Джак?

— Като се замисля… не.

Бях почти сигурен. Ала докато откъсвах от скицника рисунката с механизмите на подемния мост, се загледах в Уайърман. И въпреки оловната тежест, смазала сърцето и чувствата ми, разбрах, че наистина искам да го узная.

— Ами ти? Ходил ли си някога да разгледаш първоначалното „Гнездо на чаплата“?

— Всъщност не. — Уайърман се приближи до прозореца и се загледа навън. — Подемният мост още не е вдигнат — виждам само едната му половина. Дотук добре.

Нямаше да ме отклони лесно от темата.

— Защо?

— Госпожица Истлейк ме посъветва да не ходя там — отвърна ми той, без да отделя поглед от прозореца. — Каза, че околността била ужасна. Подпочвените води, растителността, дори въздухът. Каза, че военновъздушните сили правили някакви изпитания в южната част на Дума по време на Втората световна война и отровили района, което обяснявало защо растенията избуяли с такова темпо. Каза ми, че отровният дъб бил нещо ужасно — по-ужасно сифилиса преди откриването на пеницилина. Че отъркаш ли се в него, щели да минат години, докато се излекуваш. Симптомите ту изчезвали, ту отново се повявали. И отровата се просмуквала навсякъде. Така ми каза.

Това беше много интересно, но Уайърман така и не отговори на въпроса ми. Затова го зададох отново.

— Твърдеше, че там гъмжало от змии — добави и се обърна към мен. — Много ме е страх от змии. Имам фобия от тях, откакто бях малко момче и една сутрин, когато бяхме с нашите на палатка, се събудих и открих, че в спалния ми чувал има смок. Беше се вмъкнал под долната ми фланелка. Изцапа ме с мускус и аз си помислих, че съм отровен. Сега доволен ли си?

— Да — кимнах. — Кога й разказа тази история? Преди или след като тя ти каза за змийската напаст в южната част на Дума?

— Не помня — отвърна той. После въздъхна. — Вероятно преди. Виждам накъде биеш — искала е да ме накара да не стъпя там.

„Ти го каза“ — помислих си, но не го изрекох.

— Притеснявам се най-много за Джак. Но е по-добре да сме подготвени.

— За мен? — Младежът изглеждаше смаян. — Изобщо не ме е страх от змии. Освен това знам как изглеждат отровният дъб и отровният бръшлян. Все пак съм бил бойскаут.

— Довери ми се — казах и започнах да го рисувам. Работех бързо, удържайки импулса да се впусна в подробности… както част от мен искаше да направи.

Докато се трудех, първият автомобилен клаксон затръби нервно от страната на Кейси Ки.

— Май подемният мост отново се е повредил — подметна Джак.

— Да — кимнах аз, без да откъсвам поглед от рисунката си.

V

С портрета на Уайърман се справих още по-бързо, но отново се сблъсках с импулса да задълбая в детайлите… докато работех, сякаш забравях болката и мъката. Рисуването ми действаше като наркотик. Обаче дневната светлина беше ограничена и нямах никакво желание да се срещам отново с Емъри. Най-много исках всичко това да свърши и тримата да не сме на Дума Ки — да сме далеч от Дума Ки, — когато краските на залеза обагрят океана.

— Добре — измърморих. Бях нарисувал Джак в синьо, а Уайърман — в ярко оранжево. Портретите бяха далеч от съвършенството, но по-важното беше, че бях вплел в тях най-характерните черти на приятелите си. — само още нещо и тръгваме.

— Едгар! — изстена Уайърман.

— Спокойно, няма да рисувам повече — заявих и затворих скицника. — Усмихни се заради художника, Уайърман. Ала преди да го направиш, си помисли за нещо, което те кара да се чувстваш щастлив.

— Сериозно ли говориш?

— Съвсем сериозно.

Челото му се свъси… сетне се проясни. Той се усмихна. Както винаги усмивката му озари цялото му лице и го превърна в нов човек.

Обърнах се към Джак:

— А сега ти.

И понеже наистина го смяха за по-важния от двамата, го наблюдавах изключително внимателно, докато се усмихваше.

VI

Не разполагахме с автомобил 4х4, но старият мерцедес SEL 500 на Елизабет ни се стори разумен заместител, все пак беше здрав като танк. Отидохме до „Двореца“ с колата на Джак и спряхме пред портата. Двамата с младежа пренесохме провизиите в мерцедеса, а задачата на Уайърман беше да се погрижи за кошницата за пикник.

— Виж дали можеш да ни осигуриш още някои неща, докато си тук — казах му аз. — Например спрей против насекоми и силно фенерче. Ще се справиш ли?

Той кимна.

— Под градинския навес има фенерче с осем батерии.

— Добре. И, Уайърман?

Той ме изгледа с типичното си „Какво пък сега?“ Изражение, повдигайки театрално вежди, но не каза нищо.

— Да не забравиш харпунния пистолет.

Той се усмихна чистосърдечно.

— Si, señor. Para fijacono — ще бъде доставен.

Докато го нямаше, аз се облегнах на мерцедеса и се загледах в тенис корта. Вратата в далечния му край беше отворена. Полуопитомената чапла на Елизабет стоеше до мрежата и се взираше в мен с обвиняващите си сини очи.

— Едгар? — Джак докосна рамото ми. — Добре ли сте?

Не бях добре и още дълго време нямаше да съм добре, ала…

„Мога да се справя — помислих си. — Трябва да се справя. Тя не бива да победи.“

— Да — казах.

— Не ми харесва, че сте толкова блед. Изглеждате както когато дойдохте за пръв път на Дума. — Гласът на младежа му изневери при последните три срички.

— Нищо ми няма — натъртих и го потупах леко по гърба. Дадох си сметка, че като изключим ръкостисканията, това навярно бе единственият път, когато го докоснах.

Уайърман се върна, понесъл кошницата за пикник в двете си ръце. На главата му се мъдреха три шапки с големи козирки, харпунния пистолет на Джон Истлейк бе затъкнат под мишницата му.

— Фенерчето е в кошницата — заяви той. — Спреят срещу насекоми — също, както и три чифта градински ръкавици, които открих под навеса.

— Чудесно.

— Si. Обаче вече е един без петнайсет, Едгар. Ако ще вършим нещо, можем ли най-накрая да тръгваме?

Погледнах към чаплата на тенис корта. Продължаваше да стои до мрежата, неподвижно като стрелката на счупен часовник, и да се взира безжалостно в мен. Добре де, и какво толкова? Нима светът, в който живеем, не е жесток и безжалостен?

— Да — промълвих. — Да тръгваме.

VII

Вече имах спомени. Не бяха в идеален порядък (в интерес на истината и досега има моменти, в които не мога да си спомня дадено име или реда, в който са се случили определени събития), ала всеки миг от експедицията до южната част на Дума Ки е запечатана ясно в съзнанието ми — като първата картина, която ме накара да затая дъх („Градушка“ на Томас Харт Бентън). В същото време отначало се чувствах някак отдалечен от всичко, подобно на преситен покровител на изкуството пред картина във второразреден музей. Едва когато Джак откри куклата на онова стълбище, водещо наникъде, започнах да осъзнавам, че не само съзерцавам картината, а се намирам вътре в нея. И че не успеем ли да спрем вещицата, за никого от нас няма да има връщане назад. Знаех, че е силна; щом бе способна да се пресегне чак до Омаха и Минеаполис, за да вземе онова, което искаше, а след това и до Провидънс, за да го задържи, не биваше да подценявам могъществото й. Обаче по една или друга причина аз все още я подценявах. До момента, в който не се озовахме в къщата в южната част на острова, така и не бях осъзнал напълно на какво е способна Персе.

VIII

Поисках Джак да кара, а Уайърман да седне на задната седалка. На въпроса му защо отговорих, че си имам своите съображения и смятам, че съвсем скоро и той ще ги разбере.

— Ако греша — добавих, — никой няма да бъде по-доволен от мен.

Джак се върна на пътя и зави на юг. Воден от любопитство, аз включих радиото и бях възнаграден с Били Рей Сайръс, който се жалваше от разбитото си сърце. Джак изохка и се пресегна, може би за да потърси „Кост“, ала преди да го стори, Били Рей беше заглушен от ужасно пращене.

— Спри го, за Бога! — извика Уайърман.

Реагирах преди Джак и се опитах да намаля звука. Никакъв резултат. Даже ми се стори, че непоносимото пращене се усили. Усещах как вибрира в пломбите ми и натиснах бутона за изключване, преди тъпанчетата ми да започнат да кървят.

— Какво беше това? — попита Джак. Беше спрял колата и очите му бяха разширени от изумление.

— Уайърман го нарече „ужасната околност“ — подхвърлих аз. — Малко наследство от експериментите на военновъздушните сили отпреди шейсетина година.

— Много забавно — обади се Уайърман.

Джак се взираше в радиото.

— Искам да го пробвам отново.

— Моля — казах и затиснах с длан лявото си ухо.

Младежът включи отново радиото. Този път пращенето, връхлитащо ни от четирите колони на мерцедеса, бе оглушително като двигател на реактивен самолет. И въпреки че бях долепил длан до ухото си, отвратителният шум сякаш пронизваше мозъка ми. Стори ми се, че чух Уайърман да крещи, ала не бях съвсем сигурен.

Джак изключи радиото и чудовищната звукова виелица моментално секна.

— Май ще трябва да минем без музика.

— Уайърман? Добре ли си? — Гласът ми сякаш идваше отдалеч, иззад плътна завеса от несекващо бучене.

— Купонясвам си — отвърна той.

IX

Мисля, че Джак успя да стигне малко по-далеч от мястото, където на Илзе й прилоша; може би si, може би no. Беше трудно да се определи, след като навлезеш сред гъстата растителност. Пътят се стесни до тясна лента с неравна и осеяна с коренища повърхност. Храсталаците се преплитаха над главите ни, закривайки по-голямата част от небето. Все едно се намирахме в тунел. Стъклата на колата бяха вдигнати, но въпреки това в купето проникваше сладникавата лепкава миризма на джунглата.

Младежът изпробва амортисьорите на стария мерцедес върху една гигантска дупка. Колата издрънча, разтърси се и внезапно спря.

— Съжалявам — каза Джак и превключи на СТОП. Устните му трепереха, а очите му се бяха разширили. — Май ще…

Знаех какво ще направи.

Той отвори вратата, наведе се и повърна. Казвах си, че миризмата на джунглата (или каквото там се простираше на километър и половина след „Двореца“) се усеща доста силно в колата, но онова, което ни връхлетя през отворената врата, беше десет пъти по-натрапчиво, противно, гниещо и живо. В същото време не чувах крясъка на птици сред стълпотворението от разлагащи се храсталаци. Единственият звук беше от повръщането на Джак.

Най-накрая младежът се отпусна на седалката. И той смяташе, че аз съм пребледнял? Беше доста забавно, понеже в този ранен априлски следобед Джак Кантори беше по-блед и от студена мартенска утрин в Минесота. И вместо на двайсет и една, изглеждаше на четирийсет и една — при това съсипан и болен. „Сигурно е от салатата с риба тон“ — беше казала Илзе, но не това беше причината. Да, проблемът идваше от океана, но нямаше нищо общо с рибата тон.

— Съжалявам — повтори Джак. — Не знам какво ми става. Сигурно е заради миризмата — тази воня на гнило… — Нещо в гърлото му изгъргори и той отново се наведе навън. Този път обаче не успя да се хване за волана и ако не бях го сграбчил за яката, щеше да падне в собствения си бълвоч.

Той се облегна отново на седалката. Дишаше тежко, очите му бяха затворени, а лицето — плувнало в пот.

— По-добре да го върнем в „Двореца“ — предложи Уайърман. — Не искам да губим време — нито пък да изгубим него, — но тази работа не ми харесва.

— Мен ако питаш, на Персе страшно й харесва — отвърнах. Сега болният ми крак ме сърбеше почти колкото ръката ми. Сякаш през него течеше ток. — това са нейните отровни заграждения. Ами ти, Уайърман? Как е твоят стомах?

— Бива, но лявото ми око — онова, което не беше добре, — ме сърби за световно, а главата ми бучи. Вероятно заради скапаното радио.

— Не е заради радиото. И причината да се случи на Джак, а не на нас, е защото вече сме… как да го кажа… имунизирани. Каква ирония?

Джак изстена.

— Ще можеш ли да му помогнеш, muchacho?

— Мисля, че да. Надявам се.

Държах скицника в скута си, а моливите и гумичките бяха в чантичката на колана ми. Отгърнах на портрета на Джак и взех една гумичка. Изтрих устата му и долната дъга на очите му чак до ъгълчетата. Сърбежът в дясната ми ръка се бе усилил дотолкова, че ме влудяваше, и не се съмнявах, че замисълът ми ще проработи. Извиках спомените за усмивката на младежа в кухнята на „Розовата грамада“ — когато го бях накарал да се усмихне, докато си мисли за нещо хубаво, — и я нарисувах на лицето му със син молив. Отне ми не повече от трийсет секунди (стане ли въпрос за изобразяване на усмивка, тайната е винаги в очите), ала тези няколко щриха промениха цялостното излъчване на Джак Кантори.

И получих нещо, което не бях очаквал. Докато рисувах, го видях да целува момиче по бански. Не, не просто го видях. Почувствах гладката кожа на девойката и дори напипах няколко зрънца пясък, загнездили се в трапчинката над дупето й. Вдъхнах аромата на шампоана й и усетих едва доловимия солен вкус на устните й и узнах, че се казва Кейтлин, но той й вика Кейт.

Прибрах молива в чантичката и затворих ципа.

— Джак? — прошепнах. Очите му бяха затворени, капчиците пот продължаваха да покриват бузите и челото му, но дишането му се забавяше. — Как си сега? Усещаш ли някакво подобрение?

— Да — отвърна той, без да отваря очи. — Какво направихте?

— Ами понеже сме си само тримата, ще го нарека с истинското му име: магия. Нещо като контразаклинание, което ти хвърлих като спасителен пояс.

Уайърман се пресегна над рамото ми, взе скицника, разгледа рисунката и кимна.

— Започвам да се убеждавам, че май онази не е трябвало да те закача, muchacho.

— Не мен — уточних. — Не биваше да закача дъщеря ми.

X

Останахме на същото място още пет минути, за да дадем възможност на Джак да се вземе в ръце. Накрая той заяви, че е готов да продължим. Запитах се дали щяхме да се сблъскаме със същите проблеми, ако бяхме предприели пътешествието не по суша, а по вода.

— Уайърман, да си виждал рибарски лодки покрай южния бряг на острова?

Той се замисли.

— Май не съм. Обикновено хвърлят котва близо до Дон Педро. Странно, нали?

— Не, не е странно, ами направо зловещо — обади се Джак. — Като това шосе.

И наистина пътят се бе стеснил още повече. Клоните на морското грозде и банановите дървета дращеха по каросерията на тътрещия се мерцедес, издавайки ужасни скърцащи звуци. Осеяната с преплетени коренища и всевъзможни неравности просека, по която се движехме, продължаваше да лъкатуши към вътрешността на острова. Наклонът й обаче се промени и към всичките ни трудности се прибави и преодоляването на нанагорнище.

Пълзяхме бавно напред, километър след километър, а листата и клоните бичуваха колата ни. Всеки момент очаквах пътят да изчезне окончателно, ала гъстият растителен балдахин над главите ни явно го бе предпазил (макар и донякъде) от разрушителната сила на стихиите. Банановите дървета отстъпиха пред потискащите гъсталаци бразилски пипер и там забелязахме първият див обитател — едър рис, който ни изгледа за миг, после изсъска заплашително, присвил уши, и изчезна в шубрака. Малко по-късно десетина тлъсти черни гъсеници тупнаха върху предното стъкло и се пукнаха, разпръсквайки гнусните си слизести вътрешности по прозореца. Чистачките и почистващата течност само размазаха останките на ларвите, в резултат на което ни се стори, че страдаме от перде на окото в напреднал стадий.

Казах на Джак да спре. Излязох от мерцедеса, отворих багажника и намерих няколко чисти кърпи. Използвах едната, за да почистя предното стъкло, вземайки всички предпазни мерки — бях с шапка и градинските ръкавици на Уайърман. За щастие гъсениците се оказаха съвсем обикновени; макар и противни, в тях нямаше нищо свръхестествено.

— Не е зле — извика ми Джак. — Сега ще освободя капака, за да проверите дви… — той внезапно млъкна, втренчен в нещо зад мен.

Обърнах се. Пътят се беше превърнал в пътечка, обрасла с пълзящи растения, сред които тук-там стърчаха буци асфалт. На около трийсетина метра от нас пътечката беше преградена от пет жаби с размерите на кокер шпаньоли. Първите три имаха лъскава наситенозелена окраска, която рядко се среща в природата; ако изобщо се срещаше); четвъртата бе синя, а петата — оранжева, но изглеждаше някак избеляла, сякаш навремето е била червена. Те се усмихваха, ала усмивките им бяха престорени и уморени, и подскачаха тромаво, сякаш задните им крака бяха счупени. Също като риса те се шмугнаха в храсталака и се изгубиха от погледите ни.

— Какво, по дяволите, беше това? — възкликна Джак.

— Привидения — отвърнах. Останки от могъщото въображение на едно малко момиченце. И като ги гледам, едва ли ще оцелеят дълго. — Качих се в колата. — Хайде, Джак. Карай напред, докато все още можеш.

Мерцедесът отново запълзя по пътеката. Попитай Уайърман колко е часът.

— Минава два.

Оказа се, че автомобилът успя да стигне чак до портата на първото „Гнездо на чаплата“. Не бих се обзаложил, че е възможно, но го направихме. Растителността ни обгърна в поредната си угнетяваща хватка — бананови дървета и вирджински борове, задушени от сивите бради на испанския мъх, — обаче Джак провря колата през препятствията и гъсталаците внезапно се отдръпнаха. Тук стихиите бяха разрушили напълно асфалтовото покритие и остатъкът от пътя представляваше само далечен спомен за равна настилка, но въпреки всички трудности дрънчащият, тресящ се и ръмжащ мерцедес успя да се добере до каменните колони. От двете им страни се простираше гигантски жив плет, висок поне пет метра и незнайно колко широк, който бе започнал да протяга зелените си пипала надолу по хълма към джунглата. Портата беше ръждясала и зееше полуотворена, но изглеждаше твърде тясна, за да мине мерцедесът през нея.

От двете страни на последния участък от пътя се издигаха прастари австралийски борове с внушителна височина. Огледах се за летящи нагоре с краката птици, но не забелязах нищо подобно. Не се виждаха и „нормални“ птици, обаче чувах едва доловимо бръмчене, издаващо присъствието на насекоми.

Джак спря пред портата и се обърна към нас. На лицето му бе изписано извинително изражение.

— Мисля, че старичкото ни маце няма да може да се провре отвъд — заяви той.

Излязохме от колата. Уайърман се спря, за да разгледа старинните, покрити с лишеи метални плочки върху колоните. На тази вляво пишеше „ГНЕЗДОТО НА ЧАПЛАТА“, а на тази вдясно — „ИСТЛЕЙК“. Под фамилното име на рода обаче се виждаше и нещо друго — сякаш надраскано с нож или друг остър предмет. Вероятно навремето е било трудно да се разчете, ала лишеите, прорасли в тънките улейчета, сега го караха да се откроява: „Abyssus abyssum invocat“.

— Някаква идея какво означава? — обърнах се към Уайърман.

— Да — кимна той. — Това е предупреждение, което често отправят към младите адвокати, след като придобият право за самостоятелна практика. Свободният превод гласи: „Една погрешна стъпка води до друга“, а буквалният: „Адът пробужда ад.“ — Той ме изгледа мрачно и отново отмести очи към посланието под фамилното име. — Предполагам, че това е била последната присъда на Джон Истлейк, преди да напусне завинаги тази версия на „Гнездото на чаплата“.

Джак се пресегна да пипне надписа, но се отказа.

Уайърман обаче го направи.

— Присъдата, господа… и то изречена на езика на правото. Залезът е в седем и петнайсет, без значение дали ни харесва или не, а дневната светлина е мимолетно явление. Ще се редуваме с кошницата за пикник. Доста е тежичка тази мръсница.

XI

Ала преди да отидем където и да било, се спряхме под арката на портата, за да разгледаме внимателно първия дом на Елизабет на Дума Ки. Първата ми реакция беше потрес. Някъде из затънтените части на съзнанието ми проблясваше ярка пътеводна нишка — влизаме в къщата, качваме се на горния етаж и откриваме каква е била спалнята на Либит. Оттам ампутираната ми ръка, понякога известна като Магическия екстрасензорен уред на Едгар Фриймантъл, ме води към отдавна забравен пътнически куфар (или просто някакво дървено сандъче). Вътре ни очакват още рисунка — липсващите рисунки, онези, които ще ни кажат къде е Персе и ще ни помогнат да разрешим загадката на течащата маса. И всичко това се случва преди залез-слънце.

Хубава история, но с един недостатък — горната половина на „Гнездото на чаплата“ вече я нямаше. Къщата беше като зеещ кратер и горните етажи бяха напълно опустошени от отдавнашна буря. Приземния етаж все още се крепеше, но бе обгърнат от някакви синьо-зелени увивни растения — същите покриваха и колоните на фасадата. Испански мъж провисваше от корнизите, превръщайки верандата в пещера. Самата сграда бе заобиколена от изпочупени оранжеви керемиди — само това бе останало от покрива. Те стърчаха като зъби на великани сред бурените, избуяли на мястото на някогашната морава. Покритата с натрошени раковини алея бе погребана под израсналите смокини, удушвачи; същото се отнасяше и за тенис корта и онова, което навремето е било детска къщичка за игра. Още увивни растения пълзяха и по стените на дългата постройка зад корта, наподобяваща хамбар, и покриваха проядения дървен покрив на детската къщичка.

— Какво е това? — Джак сочеше между тенис корта и главната сграда. Там се виждаше голям четириъгълник, пълен с гъста черна супа, която блестеше под лъчите на следобедното слънце. Бръмченето на насекомите сякаш бе най-силно в тази посока.

— Това ли? Бих го нарекъл катранена яма — заяви Уайърман. — Но предполагам, че през бурното време на двайсетте семейство Истлейк го е наричало басейн.

— Представям си какво е да се потопиш вътре — подхвърли младежът и потрепери.

Басейнът бе обграден от върби. Зад тях се виждаше гъсталак от бразилски пипер, а отвъд него…

— Уайърман, това бананови дървета ли са? — попитах.

— Да — отвърна той. — И вероятно гъмжат от змии. Бър-р-р. Погледни западната стена, Едгар.

Между „Гнездото на чаплата“ и залива плетеницата от плевели, храсти и увивни растения, изникнали на мястото на някогашната морава на Джон Истлейк, бе отстъпила пред морския овес. Гледката ме накара да осъзная, че една от най-характерните черти на Флорида бе липсата на възвишения. В момента обаче се намирахме на едно хълмче и ми се струваше, че океанът е някъде долу в краката ни. Остров Дон Педро беше вляво от нас, а замечтаният сред синьо-сивата мараня Кейси Ки — вдясно.

— Подемният мост продължава да е вдигнат — отбеляза учудено Джак. — Този път проблемът май наистина е голям.

— Уайърман — промълвих. — Погледни надолу по протежение на онази стара пътека. Виждаш ли я?

— Скалата ли? Да, виждам я. Мисля, че не е коралова, макар че няма да е зле да я погледна отблизо, за да се уверя… Какво за нея?

— Престани да се правиш на геолог и я погледни. Какво виждаш?

Той се загледа. И двамата се загледаха. Джак реагира пръв.

— Профил? — После го повтори, но вече без колебание. — Профил.

Кимнах.

— Оттук виждам само челото, очната кухина и основата на носа, но бас държа, че ако бяхме на брега, щяхме да видим и уста. Или нещо, което да прилича на уста. Това е Скалата на вещицата. И съм сигурен, че Сенчестият бряг е точно под нея. Където Джон Истлейк се е отправил на подводната си експедиция в търсене на съкровища.

— И където са се удавили близначките — добави Уайърман. — Това е пътеката, по която са тичали, за да стигнат до там. Само че…

Той внезапно замлъкна. Океанският бриз разрошваше косите ни. Погледнахме към пътечката, която все още се виждаше след толкова много години. Не, просто не бе възможно да е дело на малки детски крачета, отъпквали я на път за плажа и обратно. Подобна пътечка между „Гнездото на чаплата“ и Сенчестия бряг би изчезнала след две години, максимум пет.

— Не е пътека — отбеляза Джак, сякаш бе прочел мислите ми. — Било е път. Не асфалтиран, а черен път. Обаче не мога да разбера защо някой ще иска път между къщата и брега, при положение, че можеш да изминеш разстоянието пеша за десет минути?

Уайърман поклати глава.

— Не знам.

— Едгар?

— Нямам представа.

— Може би е открил повече неща на дъното — предположи Джак, — а не само няколко дрънкулки.

— Възможно е, обаче… — улових някакво движение с периферното си зрение — някакъв тъмен силует — и се обърнах към къщата, ала не забелязах нищо подозрително.

— Видя ли нещо? — попита Уайърман.

— Не, просто нервите ми погаждат номера.

Вятърът от океана внезапно промени посоката си и задуха от юг. Подушихме вонята на разложение.

Джак сбърчи нос.

— Какво, мамка му, е това?

— Предполагам, че е парфюмът ароматизирал басейна — отвърна Уайърман. — Джак, обожавам мириса на блатна гнилоч рано сутрин155.

— Добре, но сега е следобед.

Уайърман го изгледа изпод око, недоволен, задето алюзията му не беше оценена, и се обърна към мен:

— Как смяташ, muchacho? Да влизаме ли?

Направих бърз мисловен оглед на инвентара ни. Уайърман отговаряше за червената кошница, Джак — за торбата с провизиите, а аз — за рисувателните си принадлежности. Не бях сигурен какво щяхме да правим, ако рисунките на Елизабет бяха отнесени от бурята, разрушила покрива на тази развалина (или ако се окажеше, че изобщо няма други рисунки), но бяхме стигнали дотук и не биваше да се отказваме тъкмо сега. Нямах право да се окажа — най-малкото заради Илзе, която ми нашепваше да продължа.

— Да — казах. — Да влизаме.

XII

Тъкмо бяхме достигнали мястото, където алеята бе обрасла със смокини-удушвачи, когато видях черният силует да се мярка сред плетеницата от плевели вдясно от къщата. Този път не го забелязах само аз, Джак също го зърна.

— Тук има някой — прошепна той.

— Не виждам никого — възрази Уайърман. Бе оставил кошницата за пикник на земята и бършеше потта от челото си. — Хайде да се сменим, Джак. Ти вземи кошницата, аз ще се погрижа за храната. Ти си млад и силен, а Уайърман е стар и изтощен. Скоро ще умре и… мамка му, какво е това!

Той залитна назад и щеше да падне, ако не бях го хванал през кръста. Джак също нададе вик на изненада и ужас.

Мъжът изскочи от храсталаците вляво от нас. Не проумявах как се е озовал тук — само преди броени секунди двамата с Джак го бяхме забелязали на петдесетина метра от нас, — ала присъствието му беше неоспоримо. Беше чернокож, но не бе човешко същество. Нито веднъж не го взехме за човек. Най-малкото заради краката му — свити в коленете и обути в сини бричове, те така и не помръднаха, докато се движеше пред нас. Нито пък раздвижиха дебелия килим от смокини-удушвачи, чиито стъбла се издигаха навсякъде около него. Обаче устните му се изкривиха в зловеща гримаса, а очите му се въртяха в дивашка злонамереност. Носеше островърха шапка с копче на върха и по някакъв начин това бе най-ужасяващото.

Помислих си, че ако гледам тази шапка твърде дълго, ще полудея.

Съществото изчезна в тревата вдясно от нас. Чернокож мъж със сини бричове, висок около метър и седемдесет. Тревата бе висока не повече от метър и петдесет и простата математика показваше, че не може да изчезне в нея, ала все пак се случи.

Миг по-късно той — или то — беше на верандата, усмихвайки ни се като Стария семеен прислужник, след което без никаква пауза), той — то — вече се намираше в подножието на стълбите и отново се стрелна към буйните треволяци, хилейки се през цялото време.

Шапката му беше ЧЕРВЕНА.

Джак се обърна и побягна. На лицето му бе изписана безмозъчна ирационална паника. Оставих Уайърман да го задържи и ако Уайърман също е решил да побегне, мисля, че това щеше да сложи край на експедицията ни; все пак имах само една ръка и нямаше как да задържа и двамата. Нямаше как да задържа дори единия, ако наистина възнамеряваше да избяга.

Колкото и да бях уплашен, дори не се замислих за бягство. А Уайърман, Господ да го благослови, остана на мястото си, наблюдавайки със зяпнала уста как чернокожият мъж се появява иззад банановата горичка между басейна и дългата постройка.

Сграбчих Джак за колана и го дръпнах назад. Не можех да го зашлевя през лицето — нямах друга ръка, с която да го направя, — ето защо му изкрещях:

— Не е истински! Това е неин кошмар!

— Неин… кошмар? — Нещо като разбиране озари погледа на младежа. Или просто разсъдъкът му се беше завърнал.

— Неин кошмар, нейно страшилище… нещо, от което се е страхувала след изгасването на лампите — добавих. — Той е поредното привидение, Джак.

— Откъде знаеш?

— Например, защото образът му изчезва и се появява като в стар филм — изтъкна Уайърман. — Загледай се внимателно.

Чернокожият изчезна, после пак се появи — този път пред ръждясалата стълба, водеща до платформата за скачане в басейна. Продължаваше да ни се хили изпод червената си шапка. Забелязах, че ризата му е синя като бричовете. Плъзгаше се от място на място, а неподвижните му крака бяха вечно сгънати в едно и също положение като на фигура-мишена в стрелбище. Отново изчезна, за да се появи на верандата. Миг по-късно се озова на алеята точно пред нас. Сърцето ме болеше, докато го гледах, и в същото време се страхувах от него… но само защото тя се бе страхувала. Либит.

Отново се появи на черния път към Сенчестия бряг и този път видяхме как океанът блести през блузата и бричовете му. Изгуби се от поглед и в същия миг Уайърман избухна в истеричен смях.

— Какво? — обърна се Джак към него. — Какво?

— Това е шибан градински жокей! — прихна той. — От онези градински статуи на чернокожи жокеи, които сега са политически verboten, уголемен три или четири пъти спрямо нормалния си ръст! Най-големият кошмар на Елизабет е бил градински жокей пред къщата й!

Опита се да каже повече, но не можа. Приведе се, като се смееше толкова силно, че подпря длани на коленете си. Разбрах реакцията му, но не можех да споделя веселието му… и не само защото дъщеря ми беше мъртва в Род Айлънд. Уайърман се заливаше от мях, понеже в началото бе изплашен също като Джак и мен, а може би и колкото Либит. А защо тя се бе изплашила от статуята? Защото някой, най-вероятно без да иска, бе втълпил тази идея в буйното й детско въображение. Бих се обзаложил, че е била леля Мелда — че й е разказала приспивна приказка, имаща за цел да успокои момиченцето, което все още е страдало от нараняването на главата си. И навярно не е могло да заспи. Само че тази приспивна приказка бе попаднала не там, където трябва, и й бяха поникнали ЖЪБИ.

Господин Сини бричове не беше като жабите, които бяхме видели на пътя. Те бяха изцяло плод на въображението на Елизабет и в тях не се усещаше никаква заплаха. Градинският жокей обаче… може би първоначално се беше зародил в травмираната глава на Либит, ала бях сигурен, че после Персе го беше пригодила за собствените си цели. И ако някой посмееше да се приближи до първото „Гнездо на чаплата“… той бе тук на своя пост, за да изплаши и прогони натрапника. И може би да го вкара в най-близката психиатрична клиника.

А това означаваше, че в къщата вероятно има нещо.

Джак се загледа притеснено към мястото, където черният път — който наистина изглеждаше достатъчно голям, за да минават по него каруци и даже камиони, — се губеше от погледа ни.

— Ще се върне ли?

— Няма никакво значение, muchacho — промърмори Уайърман. — Нали не е истински. Тази кошница обаче трябва да бъде носена от някого. Хайде, младежо. Мятай се в шейната и пришпорвай кучетата.

— Когато го видях, ми се стори, че полудявам — сподели Джак. — Разбирате ме, нали, Едгар?

— Да. Либит е имала доста силно въображение през онези дни.

— Какво се е случило с него?

— Забравила е как да го използва.

— Господи — въздъхна младежът. — Ужасно е.

— Да. И си мисля, че в този случай е било доста лесно да забравиш. Което е по-ужасно.

Джак се наведе, вдигна кошницата и изгледа смаяно Уайърман.

— Какво има вътре? Златни кюлчета?

Онзи му се ухили и вдигна торбата с провизиите.

— Взех някои специални неща.

Продължихме напред по обраслата с треволяци алея, оглеждайки се за градинския жокей. Не се завърна. Когато изкачихме стъпалата на верандата, Джак остави кошницата на земята и въздъхна от облекчение. Някъде зад нас се дочу пърхане и пляскане с криле.

Обърнахме се и видяхме как една чапла каца на алеята. Нищо чудно да бе същата, която ме наблюдаваше злобно от тенис корта на „Двореца“. Погледът й определено беше същият — пронизващ и неумолим.

— Истинска ли е? — прошепна Уайърман. — Как мислиш, Едгар?

— Да — отвърнах.

— Откъде знаеш?

Бих могъл да изтъкна, че чаплата хвърля сянка, но се сетих, че и градинският жокей имаше сянка; просто бях твърде изненадан, за да я забележа.

— Знам го и туйто! Да влезем вътре. И не си правете труда да чукате на вратата. Не сме дошли на прием, нито пък на светска визита.

XIII

— Уф, това може да се окаже проблем — каза Джак.

Верандата бе затъмнена от висящия от стрехите испански мъх, но след като очите ни се приспособиха към сумрака, видяхме, че двойните врати са препречени с масивна ръждясала верига, на която висяха два катинара. Самата верига бе прокарана през две метални скоби.

Уайърман пристъпи напред, за да ги огледа по-отблизо.

— Знаете ли — почеса се той по главата, — май двамата с Джак бихме могли да счупим едната или двете скоби. Виждали са и по-добри дни.

— По-скоро по-добри години — изсумтя Джак.

— Може би — намесих се аз, — но подозирам, че самите врати също ще се окажат заключени и ако тръгнете да трошите вериги и да чупите скоби, ще смутите покоя на съседите.

— Съседи ли? — учуди се Уайърман.

Посочих нагоре. Двамата ни спътници вдигнаха глави и видяха онова, което аз самият бях забелязал преди малко — многобройна колония от кафяви прилепи, които спяха в нещо, наподобяващо грамадна провиснала паяжина. Сведох очи и видях, че подът на верандата не просто бе застлан, а буквално беше облицован с гуано. Зарадвах се, че съм с шапка.

Когато отново вдигнах глава, Джак Кантори вече се намираше в подножието на стълбите.

— Няма начин, господа — заяви той. — Наречете ме страхливец, наречете ме пъзльо, наречете ме както си искате, но не влизам там за нищо на света. Както е Уайърман със змиите, така аз съм с прилепите. Веднъж… — стори ми се, че иска да каже още нещо (а може би много неща), ала не знае как. Вместо това отстъпи още една крачка назад. За момент се замислих над чудноватата природа на страха — онова, което зловещият жокей не успя да постигне (макар и да беше близо), се удаде на една колония спящи кафяви прилепи. Поне по отношение на Джак.

— Знаеш ли, че прилепите често пренасят бяс, muchacho?

Кимнах.

— Значи ще търсим задния вход.

IV

Бавно заобиколихме къщата. Джак вървеше начело и носеше червената кошница за пикник. Ризата му беше потъмняла от пот, но поне вече не показваше никакви признаци на гадене. А може би трябваше; може би и тримата трябваше да се гърчим от пристъпи на повръщане. Вонята от басейна беше непоносима. Високата трева ни бичуваше през панталоните, а твърдите стъбла на цигулковите храсти се забиваха в глезените ни. Естествено имаше прозорци, но ако Джак не се качеше на раменете на Уайърман, нямаше как да ги достигнем, понеже бяха твърде високо.

— Кое време стана? — изпуфтя младежът.

— Време е да се движиш малко по-бързичко, mi amigo — отвърна му Уайърман. — Искаш ли да се сменим?

— Да, бе — подхвърли Джак. За пръв път, откакто го познавах, говореше с раздразнение. — Ще вземете да получите инфаркт и ще трябва да ви правим сърдечен масаж и изкуствено дишане.

— Да не намекваш, че не съм във форма?

— Във форма сте, но имате двайсет и пет излишни килца, които ви поставят в застрашената от инфаркт категория.

— Млъкнете — казах. — И двамата.

— Дай я на мен, синко — не се отказваше Уайърман. — Дай ми тази cesto de puta madre156 и аз ще я нося през останалата част от пътя.

— Не. Избийте си го от главата.

Внезапно зърнах нещо с крайчеца на окото си. Нещо черно. За малко да не му обърна внимание. Помислих си, че е градинският жокей; че този път се е стрелнал към басейна. Слава Богу, че реших да се уверя дали наистина е той.

Междувременно Уайърман вече крещеше на Джак. Мъжеството му беше засегнато.

— Искам да се сменим.

Част от отвратителната слуз от басейна беше оживяла. Тя се отдели от чернотата и се плисна върху напукания бетон след взрив от тиня и мръсотия.

— Не, Уайърман, аз ще я нося.

Отвратителна слуз… имаше очи.

— Джак, казвам ти за последен път.

Тогава видях опашката и осъзнах какво всъщност виждам.

— А аз ви казвам, че…

— Уайърман — изсъсках и го сграбчих за рамото.

— Не, Едгар, мога да се справя с кошницата.

„Мога да се справя.“ Колко силно отекнаха тези четири думи в съзнанието ми! Заставих се да говоря бавно и отчетливо:

— Уайърман, млъкни. Тук има алигатор. Току-що изпълзя от басейна.

Уайърман се боеше от змии, а Джак — от прилепи. Аз не знаех, че се страхувам от алигатори, докато не видях тази отломка от праисторическия мра да се откъсва от гниещата тиня на басейна и да пълзи към нас — първо по буренясалия бетон (смачквайки последния оцелял, макар и прекатурен градински шезлонг по пътя си), а после през филизите и ластарите на бразилския пипер. За миг зърнах озъбената му сбръчкана муцуна, забелязах как едно черно око се затваря в нещо като намигване, в следващия момент вече се виждаше само люспестото му туловище, от което се процеждаше тинеста слуз, докато чудовището се провираше сред люлеещата се растителност, подобно на подводница на малка дълбочина. Идваше за нас и след като казах на Уайърман за присъствието му, не можех да направя нищо повече. Пред очите ми се спусна сива пелена. Облегнах се върху старите изкорубени дъски на „Гнездото на чаплата“. Бяха топли. Облегнах се е зачаках да бъда изяден от близо четириметровия ужас, обитаващ някогашния плувен басейн на Джон Истлейк.

Уайърман не се поколеба нито за миг. Изтръгна червената кошница от ръцете на Джак, пусна я на земята и коленичи до нея, отваряйки единия й капак. Бръкна вътре и извади най-големия пистолет, който някога бях виждал извън киносалоните. Стисна го с двете си ръце и го насочи напред, както беше коленичил сред високата трева, с отворената кошница за пикник до себе си. Виждах добре лицето му и си помислих (продължавам да си го мисля), че изглеждаше съвършено спокоен… особено за човек, изправен срещу влечуго, къде-къде по-голямо и по-страшно от змия.

— Гръмни го! — изкрещя Джак.

Уайърман чакаше. Погледнах нагоре и видях чаплата. Тя се рееше над продълговатата постройка зад тенис корта и постепенно се снишаваше.

— Уайърман? — попитах докато се взирах в птицата. — Освободи ли предпазителя?

— Caray157 — измърмори той, щракна лостчето с палеца си и червената точка на ръкохватката на оръжието изчезна.

Не откъсваше очи от високата трева, която бе започнала да се люлее. В следващата секунда гъсталакът се разтвори и алигаторът се появи пред нас. Виждал съм крокодили по „Дискавъри“ и „Нешънъл Джиографик“, ала до този момент не знаех колко бързо могат да се движат тези влечуги на късите си крачета. Тревите бяха поизчистили по-голямата част от калта и тинята от муцуната му и вече ясно виждах чудовищната му усмивка.

— Давай! — извика Джак.

Уайърман натисна спусъка. Изстрелът бе оглушителен — той отекна като взрив в каменна кариера, — а резултатът беше не по-малко впечатляващ. Горната половина от главата на алигатора буквално отхвръкна и се превърна в облак от кръв, тиня и плът. За моя изненада влечугото нито спря, нито забави ход; напротив, даже забърза напред, изминавайки с необясним устрем последните осем-девет метра в живота си. Чувах как тревните стъбла драскат по бронираното му туловище.

Дулото на пистолета отскочи нагоре от мощния откат. Уайърман го спусна до хоризонтално положение. Никога не го бях виждал толкова спокоен и споменът за този миг продължава да ме смайва. Когато алигаторът беше на не повече от четири метра от нас, Уайърман стреля отново и чудовището се издигна във въздуха, разкривайки зеленикавобелия си корем. За момент ми се стори, че сякаш танцува на опашката си като весело крокодилче от анимационен филм.

— Получи ли си го, грозно копеле? — кресна Джак. — Да ти го начукам на тебе, на майка ти, и на БАБА ти!

Страховитото оръжие отново отхвръкна нагоре и Уайърман пак го наклони, за да се прицели. Алигаторът тупна по хълбок — незащитеният му корем беше обърнат към нас, крачката му ритаха като обезумели, люспестата опашка описваше полукръгове, изтръгвайки близките растения заедно с големи буци пръст. Уайърман натисна спусъка за трети път и коремът на влечугото сякаш избухна, а всички храсти наоколо почервеняха.

Потърсих с поглед чаплата. Бе отлетяла.

Уайърман се изправи и аз забелязах, че трепери. Той пристъпи към алигатора — макар че не посмя да навлезе в обсега на опашката, която продължаваше да вършее, — и изстреля още два куршума в туловището му. Опашката потръпна за последен път и се отпусна на земята, а тялото се сгърчи и застина.

Уайърман се обърна към Джак и вдигна пистолета с треперещата си ръка.

— „Дезърт Игъл“, калибър 357158 — каза. — Един голям стар патлак, измислен от коравите евреи — Джеймс Макмърти, две хиляди и шеста година. Всъщност кошницата тежи толкова много заради мунициите. Сложих в нея всички пълнители, които имах. Тоест около дузина.

Младежът се приближи до Уайърман, прегърна го и го разцелува.

— Ако поискате ще нося тази кошница чак до Кливланд, без да обеля дума.

— Е, поне няма да мъкнеш патлака — подхвърли Уайърман. — Отсега нататък старата ми играчка ще бъде затъкната в колана ми. — И той направи точно това, но след като зареди нов пълнител и отново вдигна предпазителя (за последното му трябваха два опита, понеже ръцете му трепереха).

Престъпих към него и също го разцелувах.

— О, Боже! — въздъхна театрално той. — Уайърман вече не се чувства като испанец. Уайърман определено започва да се чувства като французин.

— Как си се сдобил с тази гаубица? — полюбопитствах аз.

— Всъщност идеята беше на госпожица Истлейк — след последната престрелка между наркодилъри в Тампа-Сейнт Пит… — Той се обърна към Джак: — Помниш случая, нали?

— Да. Четирима убити.

— Госпожица Истлейк предложи да се въоръжа, за да защитавам дома. И аз си взех това великанче. Двамата с нея доста се поупражнявахме в стрелба по мишени. Уайърман се усмихна. — Стрелянето доста й се удаваше и шумът изобщо не я дразнеше, но мразеше отката. — Той погледна към разпердушинения алигатор. — Май патлакът ни свърши добра работа. Сега какво, muchacho?

— Продължаваме да търсим задния вход, но… някой от вас видя ли онази чапла?

И двамата поклатиха глава.

— Е, аз я видях. И ако я видя отново… или някой от вас я забележи… искам да я застреляш, Джером.

Уайърман повдигна учудено вежди, ала не каза нищо и тримата подновихме изнурителното си пътешествие покрай източната стена на изоставеното имение.

V

В крайна сметка търсенето на задния вход се оказа излишно, понеже къщата нямаше задна стена. Тя бе разрушена вероятно от същия ураган, който бе отнесъл и горните етажи. Докато гледах обраслите с плевели руини, които навремето са били кухня и килерче за провизии, осъзнах, че в момента „Гнездото на чаплата“ е само една обрасла с мъх фасада.

— Можем да влезем оттук — подхвърли скептично Джак, — но не съм сигурен, че подът няма да се продъни под краката ни. Как смятате, Едгар?

— Не знам — отвърнах. Чувствах се излишен. Навярно умората ми се дължеше на внезапния приток на адреналин от сблъсъка ни с алигатора, ала в същото време си давах сметка, че има и друга причина. Имах чувството, че съм претърпял поражение. Бяха минали твърде много години… и твърде много бури. А рисунките на едно малко момиченце не бяха сред нещата, способни да издържат дълго под напора на стихиите. — Колко е часът, Уайърман? Без да се бъзикаш, ако обичаш.

Той си погледна часовника.

— Два и половина. Е, muchacho? Да влизаме ли?

— Не знам — повторих.

— Аз мисля да вляза — каза той. — застрелях цял шибан алигатор, за да стигна дотук, и няма да си тръгна, преди да съм разгледал старото семейно огнище. Подът на килера ми изглежда здрав, а и е разположен най-близо до земята. Помогнете ми да натрупаме боклуци, върху които да се качим. Ей онези греди там ще ни свършат работа. Джак, ти влизаш пръв, после помагаш на мен. Двамата все някак ще издърпаме Едгар.

Тъкмо това и направихме. Мръсни, разчорлени и останали без дъх, се изкатерихме до кухненския килер, а оттам проникнахме и в самата къща, като пристъпвахме плахо и смаяно се озъртахме. Чувствахме се като пътешественици във времето — като туристи, попаднали в един забравен свят, загинал преди повече от осемдесет години.