Дума Ки

I

Когато се качих на самолета от Минесота до Флорида, бях с дебела шуба и качулка. Оттогава не я бях обличал, но тази сутрин реших добре да се екипирам за крайбрежния си преход от „Розовата грамада“ до „Двореца на убийците“. Беше студено и от океана духаше пронизващ вятър, а повърхността на водата наподобяваше грапава стомана под пустеещото небе. Ако знаех, че това е последният ми мразовит ден на Дума Ки, щях да му се радвам повече… макар че отдавна бях изгубил способността си да се радвам на студа.

Във всеки случай едва осъзнавах къде се намирам. На рамото ми висеше платнена торба, в която обикновено събирах находките си (излизах ли на разходка, машинално я вземах със себе си), но тази сутрин не си харесах нито една раковина или изхвърлен на брега плавей. Просто крачех, местех механично болния си крак, без да го усещам, слушах как вятърът свисти край мен, без да го чувам, и наблюдавах как чикчирикчетата подскачат край вълните, без всъщност да ги виждам.

Мислех си: „Убих го, по същия начин, както убих кученцето на Моника Голдстийн. Знам, че е налудничаво, но…“

Само че не беше налудничаво.

Бях спрял дишането на Кенди Браун.

II

От южната страна на „Двореца“ имаше остъклена тераса. Едната й страна гледаше към джунглата, а другата — към металическата синева на океана. Елизабет седеше там на инвалидната си количка, подносът със закуската й бе положен върху подлакътниците. За пръв път от запознанството ни я виждах завързана. Осеяният с парченца бъркани яйца и късчета препечени филийки поднос изглеждаше като след храненето на малко дете. Уайърман й даваше да пие сок от чашка с дозатор, за да не се задави. В ъгъла работеше малък телевизор, включен на Шести канал. Естествено даваха „Само Кенди, нищо друго, освен Кенди“. Беше умрял и сега Шести канал се хранеше от трупа му. Не че Кенди заслужаваше друго, ала въпреки всичко беше противно.

— Тя вече закуси — каза Уайърман, — но може да поседиш с нея, докато приготвя яйцата и препека няколко филийки.

— С удоволствие, обаче не си прави труда. Работих до късно, после хапнах малко.

Малко. Ха-ха! Когато излизах от къщи, видях оставената в мивката купа за салата.

— Изобщо няма да ме затрудниш. Как е кракът ти?

— Не е зле. — Това бе самата истина. — А ти, Бруте?

— Добре съм, благодаря. — отвърна той, въпреки че изглеждаше уморен, а кървясалото му око продължаваше да сълзи. — Закуската ти ще е готова след пет минути.

Разумът на Елизабет напълно бе дезертирал. Когато поднесох чашката с дозатора към устните й, тя отпи една глътка и извърна глава. Под неумолимата светлина на зимния ден лицето й изглеждаше прастаро и отнесено. Помислих си, че сме интересно трио — страдаща от старческо слабоумие жена, бивш адвокат с куршум в мозъка и бивш строителен предприемач с ампутирана ръка. Всичките с бойни белези отдясно на главата. На екрана на телевизора защитникът на Кенди Браун (вече също бивш) настояваше за щателно разследване. Госпожица Истлейк изрази целокупното мнение на жителите на окръг Сарасота по темата, като затвори очи. Тя се отпусна върху поддържащия я ремък и заспа.

Уайърман донесе две порции яйца и аз стръвно се нахвърлих върху своята. Елизабет захърка. Едно бе сигурно — ако случайно се задушеше насън, поне нямаше да умре млада.

— Пропуснал си едно петно, muchacho — информира ме домакинът ми и докосна с вилицата месестата част на ухото ми.

— Моля?

— Имаш боя. На ухото си.

— А, да — кимнах. — Ще има да я чистя поне няколко дни. Буквално се омазах до ушите.

— И какво рисува посред нощ?

— Сега не ми се говори за това.

Той вдигна рамене и кимна:

— Все повече заприличваш на другите художници. С всичките им странни приумици и ексцентризъм…

— Не се подигравай.

— Тъжно, много тъжно… Аз се отнасям с такова уважение към теб, пък ти чуваш само сарказъм.

— Извинявай.

Той махна с ръка:

— Изяж си яйцата. Иначе няма да пораснеш голям и силен като Уайърман.

Подчиних се. Госпожица Истлейк продължаваше да хърка. Телевизорът боботеше. На екрана се появи лелята на Тина Гарибалди — млада жена, с две-три години по-голяма от моята Мелинда. Тя каза, че щатът много се забавил с присъдата, ето защо Бог наказал „чудовището“. Собственоръчно. Помислих си: „По принцип си права, muchacha, само че грешиш за своя Бог. Той изобщо не се намеси.“

— Изключи този водевил — помолих Уайърман.

Той изпълни молбата ми и се обърна към мен:

— Май всъщност си прав за художническите приумици — отбелязах. — Реших да направя изложба в „Ското“, стига този Нануци да не се е отказал.

Уайърман се усмихна и изръкопляска тихичко, за да не събуди спящата старица.

— Чудесно! Едгар търси мехура сапунен на тленната слава! Но защо пък не? Да, защо пък не?

— Не търся никакъв сапунен мехур — казах, чудейки се дали пък всъщност не е прав. — Но ако ми предложат договор, ще можеш ли да влезеш в ролята си на юрист и да го прегледаш?

Усмивката на Уайърман помръкна.

— Ще то прегледам, ако съм все още тук, amigo, но не знам колко време ми е отредено. — Изражението ми го накара да вдигне ръка, прекъсвайки евентуалните ми възражения. — Не бързам да лягам в гроба, обаче започвам да се питам дали тъкмо аз трябва да се грижа за госпожица Истлейк? В сегашното си състояние?

Не исках да зачеквам тази тема (особено тази сутрин), ето защо попитах:

— А как изобщо се озова тук?

— Има ли значение?

— Може би.

Замислих се как в началото смятах, че съм дошъл на Дума Ки по свой избор, но после стигнах до извода, че по-скоро островът ме беше избрал. Дори се бях питал — обикновено нощем в леглото си, докато слушах шепота на раковините под вилата — дали злополуката бе наистина злополука? Разбира се, че беше — как иначе? — но умът ми диплеше сходствата между случилото се с мен и Хулия Уайърман. Аз бях блъснат от кран, а тя — от камион на общината. Същевременно си давах сметка как мнозина (и то напълно здравомислещи хора) са убедени, че са зърнали образа на Христос, запечатан върху мексиканска питка.

— Ако очакваш още една дълга история, не си познал — заяви Уайърман. — Тази разкази ужасно ме изтощават, а в момента кладенецът е пресъхнал. — Той се вгледа замислено в Елизабет. И (както ми се стори) с мъничко завист. — Тази нощ почти не мигнах.

— И съкратен вариант ще ми е достатъчен — подхвърлих.

Той въздъхна тежко. Добродушната му усмивка се бе стопила като пяната от халба бира. Беше се изгърбил, гърдите му сякаш бяха хлътнали.

— След като Джак Файнъм ме изпрати в „неплатен отпуск“, реших, че Тампа се намира достатъчно близо до „Дисни Уърлд“. Обаче щом се озовах тук, ужасно ми доскуча.

— Напълно те разбирам.

— Изпитвах и някаква необходимост да изкупя греха си. Не ми се искаше да ходя в Дарфур или Ню Орлийнс, нито пък да работя pro bono, макар че такава мисъл ми мина през ума. Усещах, че малките сферички с лотарийните числа все още подскачат някъде и една чака своя ред да се търкулне по тръбата. Последната.

— Да — изрекох. Стори ми се, че студен пръст ме докосва по тила. Съвсем лекичко. — Още едно число. Чувството ми е познато.

— Si, señor, знам, че ти е познато. Чаках възможността да направя нещо хубаво, за да изравня баланса. Защото усещах, че трябва да го изравня. И един ден попаднах на обява в „Тампа Трибюн“: „Търси се човек, който да се грижи за възрастна дама и да наглежда няколко първокласни островни имота. Кандидатът трябва да представи автобиография и препоръчителни писма, съответстващи на високата заплата и премиалните. Длъжността е перспективна и кандидатът вероятно ще го оцени. Задължително условие е умението да общува с хората.“ Е, аз умеех да общувам и самата обява докосна нещо в мен. Явих се на събеседване при адвоката на госпожица Истлейк. Той ми каза, че на семейството, което до сега работело за нея, му се наложило спешно да се върне в Нова Англия, понеже родителите на мъжа или жената претърпели тежка катастрофа.

— И ти получи работата. Какво му каза за…? — Посочих дясното си слепоочие.

— Нищо. Той и без друго ме гледаше с подозрение… Чудеше се за какъв дявол един адвокат от Омаха иска да се погребе цяла година на малък остров, да обслужва някаква капризна старица и да наглежда къщите, пустеещи през повечето месеци… но госпожица Истлейк… — Той се пресегна и погали сбръчканата й ръка. — Харесахме се от пръв поглед, нали, скъпа?

Елизабет само изхърка, но аз погледнах лицето на Уайърман и отново почувствах допира на студения пръст (сега не докосваше тила ми, а го натискаше). Почувствах го и разбрах: тримата се бяхме озовали тук неслучайно, а защото неведома сила имаше нужда от присъствието ни. Тази мисъл не се основаваше на логиката, с която бях израснал и върху която бях изградил своя бизнес, ала нямах никакви съмнения в истинността й. Тук, на Дума Ки, аз бях съвсем различен човек и единствената логика, но която се подчинявах, се определяше от реакцията на нервните ми окончания.

— Знаеш ли, тя ми е много скъпа. — Уайърман взе салфетката и тежко въздъхна, сякаш движението му бе коствало големи усилия. — Щом се озовах на острова, цялата безумна истерия, за която ти разказвах, изчезна. Свалих всички лепкави наноси от себе си и се превърнах в обикновен застаряващ мъж, който се зачита във вестника за не повече от няколко минути, ако не иска да получи нетърпимо главоболие. Движеше ме само една идея — имах дълг, който трябваше да изплатя. И работа, която трябваше да върша. Нищо друго не ме интересуваше. Госпожица Истлейк не ме назначи — тя ме взе при себе си. Когато пристигнах тук, не беше такава, Едгар. Беше умна, весела, горда, кокетничеща, капризна, взискателна… и стига да поискаше, можеше да ме изтръгне от депресията я със смях, я с ругатня, както и правеше.

— Съдейки по гласа й, тя е закоравяла пушачка.

— Беше. Друга на нейно място би се примирила с недъга си. Не и тя. Изминава по сто и осемдесет крачки с проходилката и се разхожда из двора и в къщата — този снабден с климатик музей… По-рано обичаше да стреля по мишени — понякога със старите огнестрелни оръжия на баща си, но най-често с харпунния пистолет, понеже има по-слаб откат. И понеже, както самата казва, звукът й му харесва повече. Когато я видиш с харпуна в скута, наистина изглежда като Невестата на Кръстника.

— Точно такава я видях за първи път.

— Веднага се привързах към нея, после я обикнах. Хулия ме наричаше mi companero. Често си мисля за това, когато съм с госпожица Истлейк. Тя е mi companera, mi amiga — моя другарка, моя приятелка. Тя ми помогна да открия сърцето си, когато мислех, че съм го изгубил завинаги.

— Бих казал, че ти е провървяло.

— Може би si, може би no. Да ти кажа честно, ще ми бъде доста трудно да я оставя. Какво ще прави, когато назначат нов болногледач? Той няма да знае, че всяка сутрин Елизабет си пие кафето в края на дъсчената пътечка, нито пък за тъпата кутия за курабийки, която наужким трябва да хвърлям в езерото със златните рибки… А тя няма да може да му обясни, понеже през повечето време съзнанието й ще бъде обгърнато от гъста мъгла.

Уайърман се обърна към мен и аз видях, че на изпитото му лице е изписано страх.

— Ще запиша всичко, ето какво ще направя… всичките ни порядки, целият ни режим. От сутрин до вечер. И ти ще се погрижиш новият служител да се придържа към тях, Едгар. Ще го сториш, нали, amigo? Ти също я харесваш, сигурен съм. И не би искал да я видиш наранена. И Джак! Може би той също ще помогне мъничко. Знам, че нямам право да го искам, но…

Внезапно бе озарен от нова мисъл. Понадигна се и се загледа в океана. Беше отслабнал, кожата на скулите му бе тъй прозирна, че блестеше, косата му беше сплъстена.

— Ако умра… а аз мога, мога да умра всеки момент, също като сеньор Браун… нали ще се погрижиш за Елизабет, докато намерят нов болногледач? Работата не е толкова тежка, а и тук ще можеш да рисуваш. Светлината е превъзходна, не смяташ ли? Само за рисуване!

Започваше да ме плаши.

— Уайърман…

Той се обърна към мен. Очите му блестяха — и двете, въпреки че лявото бе замрежено от разширени и спукани капилярчета.

— Обещай ми, Едгар! Налага се да планираме нещата отсега! Ако не го направим, те ще я изпратят в старчески дом, където няма да изкара и месец! Дори седмица! Знам го! Затова ми обещай!

Помислих си, че вероятно е прав. Помислих си и още нещо — че ако не намеря отдушник за тревогите му, като нищо ще получи нов пристъп. Ето защо обещах. После добавих:

— Навярно ще живееш по-дълго, отколкото си мислиш, Уайърман.

— Възможно е — вдигна рамене той. — Но ще запиша всичко. За всеки случай.

III

Отново ми предложи да ме откара в „Розовата грамада“ с количката за голф. Отвърнах му, че пешеходните разходки са източник на удоволствие за мен, но не бих отказал чаша сок, преди да поема към къщи.

Обичам прясно изцедения сок от флоридски портокали не по-малко от всекиго, обаче тази сутрин поисках напитката по съвсем друга причина. Уайърман ме бе оставил в малката стаичка в края на остъкления централен коридор, който излизаше на брега. Беше я приспособил за свой кабинет, макар че не разбирах как един човек, неспособен да чете по-дълго от пет минути, ще води кореспонденция и ще преглежда сметки и договори. Предположих — и това ме трогна, че най-вероятно Елизабет му е помагала, преди състоянието й да се влоши.

Когато дойде закуската, надзърнах в тази стаичка и забелязах сивата папка върху преносимия компютър. Вероятно Уайърман го бе ползвал тези дни. Отворих папката и взех една рентгенова снимка.

— Голяма чаша или малка? — провикна се от кухнята Уайърман и така ме стресна, че едва не изпуснах снимката.

— Средна! — извиках в отговор. Пъхнах снимката в платнената си торба и затворих папката. Пет минути по-късно вече се тътрех обратно към къщи.

IV

Идеята да крада от приятел изобщо не ми допадаше, дори и да ставаше дума за една нищо и никаква рентгенова снимка. Не ми харесваше и пазя в тайна онова, което бях сторил с Кенди Браун. Спокойно можех да му разкажа — след историята с Том Райли Уайърман със сигурност би ми повярвал. Би ми повярвал дори и без намесата на свръхестествените си способности. Ала точно там беше проблемът. Той не беше глупак. Щом можех да изпратя Кенди Браун в моргата на Сарасота само с един щрих върху платното, навярно бях способен и на друго — да помогна на един бивш адвокат с куршум в главата там, където лекарите са безсилни. Ами ако не можех? Казах, че е по-добре да не му вдъхвам напразна надежда… макар че дълбоко в себе си бях уверен в магическите си способности.

Когато се прибрах в „Розовата грамада“, дясното ми бедро сякаш виеше от болка. Закачих горната си дреха в гардероба, глътнах две таблетки окситоксин и забелязах мигащата лампичка на телефонния секретар.

Съобщението беше от Нануци. Радвал се, че съм размислил. Ако и останалите ми работи били на нивото на онези, които бе видял, галерия „Ското“ с удоволствие щяла да организира изложба на картините ми. Настоявали да бъде преди Великден, защото после туристите се разотивали и настъпвал мъртвият сезон. Питаше дали е възможно с двама негови сътрудници да ме навестят и да разгледат другите ми завършени творби. Щели да донесат и образец от договора, за да го прегледам на спокойствие.

Новината беше добра — направо страхотна, но имах усещането, че всичко се случва на друга планета, с някой друг Едгар Фриймантъл. Изтрих съобщението и вече бях започнал да се изкачвам по стълбите, когато внезапно се спрях. Не можех да рисувам в „Розовото мъниче“, понеже стативът ми бе неподходящ за целта. Както и платното, и маслените бои.

Накуцвайки, се върнах в просторния хол. Върху масичката бях струпал цяла купчина цветни моливи, ала и те нямаше да ми свършат работа. В ампутираната ми дяна ръка се появи лек сърбеж и за пръв път изпитах увереност, че ще се справя… стига само да открия медиум — средство за предаване на посланието.

Сетих се, че популярната представа за медиума е човек, който пише под диктовката на мъртъвци от отвъдното, и се засмях. Малко нервно, но все пак се засмях.

Влязох в спалнята, без да съм наясно какво точно търся. После погледът ми попадна върху дрешника и ми просветна. Седмица по-рано бях помолил Джак да ме закара с колата, за да напазарувам — не в търговския център „Кросроудс“, а в един от магазините за мъжки дрехи на Сейнт Арманд Съркъл. Купих си пет-шест ризи — от онези с копчета от горе до долу. Като малка Илзе ги наричаше „ризи за големи“. Още не бяха разопаковани. Разкъсах целофанените обвивки, извадих иглите и захвърлих ризите в дрешника. Не ми трябваха. Интересуваха ме картонените подложки, върху които бяха сгънати ризите.

В джобчето на чантата за лаптопа намерих маркер „Шарпи“. В предишния си живот ненавиждах тези маркери, понеже воняха на мастило и много цапаха. Напоследък обаче се бях влюбил в плътните им линии, които сякаш създаваха своя собствена реалност. Занесох подложките, маркера и рентгеновата снимка в обляната от светлина „флоридска стая“.

Сърбежът в ампутираната ръка се усили. Вече го чувствах почти като приятел.

Не разполагах със светещ екран, на който лекарите разглеждат рентгеновите снимки и томографските изследвания, но стъклената стена на „флоридската стая“ се оказа съвсем приличен заместител. Даже нямах нужда от лепенки. Успях да пъхна края на снимката между стъклото и хромираната рамка и разгледах онова, което според мнозина не съществува — мозък на адвокат. Известно време (две минути… или четири?) не откъсвах очи от него, запленен от назъбените стени, чиито извивки превръщаха водата в мъгла.

Куршумът представляваше нащърбена черна отломка. Приличаше на малко корабче… или на лодка с весла, носеща се по вълните.

Захванах се за работа. Възнамерявах да нарисувам само мозъка без куршума, ала не се ограничих само с това. Продължих и добавих вода, понеже самата картина го изискваше. Или ампутираната ми ръка. А може би ставаше дума за едно и също нещо. Дори не нарисувах океана, а само го щрихирах, но и това бе повече от достатъчно, защото наистина бях адски талантлив кучи син. Работата ми отне около двайсетина минути, а когато приключих, на подложката се виждаше как един човешки мозък се носи из водите на Мексиканския залив. Беше изключително ефектно.

И в същото време зловещо. Бих предпочел да мина и без тази дума, когато говоря за творчеството си, но нямаше как. След като махнах рентгеновата снимка от стъклото и я сравних с картината (куршум в произведението на науката и никакъв куршум в произведението на изкуството), осъзнах нещо, което навярно трябваше да забележа доста по-рано. Например веднага щом започнах цикъла. Творбите ми правеха такова впечатление не защото въздействаха върху нервните окончания, а понеже хората знаеха — на някакво съзнателно или подсъзнателно ниво, че виждат нещо, дошло от далечните места отвъд пределите на таланта. Всички тези създадени на Дума картини пораждаха един удържан ужас. Ужас, който заплашваше всеки миг да се изтръгне навън. И който дебнеше под прогнилите платна.

V

Отново бях гладен. Направих си сандвич и го изядох пред компютъра си. Четях за последните успехи на „Колибри“ (доста се блях вманиачил по тези „птиченца“), когато телефонът иззвъня. Обаждаше се Уайърман.

— Не ме боли главата — съобщи ми той.

— Вече така ли ще поздравяваш? — попитах. — Или следващият път ще чуя „Току-що ходих по голяма нужда“?

— Не е моментът да се бъзикаш. Имам главоболие от момента, в който се събудих под масата в трапезарията, след като се прострелях. Понякога главата ми само бучеше, друг път гърмеше като новогодишни фойерверки в Преизподнята, но болката оставаше. А преди половин час… Правех си кафе и хоп! — главоболието престана. Не мога да повярвам. Отначало си помислих, че съм умрял. Ходех на пръсти, очаквайки да се върне и да ме фрасне със сребърния чук на Максуел, но още не се е появило.

— Ленън — Маккартни — отбелязах. — Хиляда деветстотин шейсет и осма година77. И не ми казвай, че греша.

Той не каза нищо. Мълча дълго. Чувах дишането му. Най-накрая попита:

— Да не си направил нещо, Едгар? Кажи на Уайърман. Кажи на татко.

Зачудих се дали да отрека, обаче съобразих, че може да надзърне в папката и да открие липсата на рентгеновата снимка. Замислих се за сандвича си, който бе наченат, но не и довършен.

— А как е зрението ти? Има ли някаква промяна?

— Не, левият фар продължава да не бачка. И ако се вярва на Принсайп, никога вече няма да проработи. Във всеки случай, но и в този живот.

Мамка му. Но нима в дълбините на душата си не знаех, че работата не е съвършена? Сутрешното лигавене с „Шарпи“ и картонената подложка не можеха изобщо да се сравнят с мощния оргазъм от миналата нощ. Бях уморен. Днес исках само да седя и да се любувам на океана. Да гледам как слънцето се потапя в caldo largo, без да рисувам проклетия залез. Само че това беше Уайърман. Уайърман, дявол да го вземе.

— Още ли си там, muchacho?

— Да. Можеш ли да извикаш Ан-Мари Уислър на няколко часа днес?

— Защо?

— За да ми позираш. Искам да ти направя портрет. Щом продължаваш да си кьорав, предполагам, че ми трябва истинският Уайърман.

— Ти си бил значи. — Едва го чух, толкова тихо говореше. — Нарисува ли ме вече? По памет?

— Виж си папката с рентгеновите снимки — отвърнах. — Ела към четири. Искам да подремна преди това. И донеси нещичко за хапване. Живописта разпалва апетита ми. — Помислих си дали да добавя „някои видове живопис“, но се отказах. Вече бях казал достатъчно.

VI

Не знаех дали ще успея да поспя, ала задрямах. Будилникът ме събуди в три следобед. Качих се в „Розовото мъниче“ и проверих запасите си от чисти платна. Най-голямото беше метър и половина на метър и в крайна сметка се спрях на него. Разтеглих опорните стойки на статива до максимум и поставих чистото платно. Само при вида на този бял правоъгълник, напомнящ изправен вертикално ковчег, почувствах парене в стомаха и гъделичкане в дясната си ръка. Раздвижих пръстите й. Не ги виждах, но ги усещах как се свиват и разтварят. Усещах как ноктите се впиват в дланта ми. Дълги нокти. Бяха пораснали след злополуката и нямаше начин да ги подрежа.

VII

Миех четките си, когато зърнах Уайърман да се приближава към „Розовата грамада“. Пристъпваше по пясъка с тромавата си, мечешка походка и чикчирикчетата се разбягаха пред краката му. Беше само по дънки и пуловер. Времето бе започнало да се затопля.

Щом прекрачи прага, той извика за поздрав и аз му отговорих от „Розовото мъниче“, предлагайки му да се качи при мен. Той веднага забеляза голямото платно на статива.

— Мамка му, amigo, когато каза „портрет“, реших, че ще ми нарисуваш само главата!

— И аз мислех така, но се боя, че няма да е достатъчно реалистично. Вече свърших малко подготвителна работа. Ела да хвърлиш едно око.

Откраднатата рентгенова снимка и рисунката с маркера бяха на долната полица на работната ми маса. Подадох ги на Уайърман и седнах пред статива. Платното вече не беше бяло. В горния му край се виждаше правоъгълен контур. Бях долепил до него картонената подложка и я бях очертал с един черен молив HB.

Уайърман мълча почти две минути. Взираше се ту в рентгеновата снимка, ту в рисунката. После едва чуто попита:

— Какво става тук, muchacho? Какво?

— Още нищо — отвърнах. — Подай ми картончето.

— Тази ли?

— Да. Внимателно. Още ми трябва. Необходима е и на двама ни. А рентгеновата снимка можеш да изхвърлиш.

Той ми подаде рисунката върху картона от ризата. Забелязах, че ръката му трепери.

— Сега отиди до стената, където са наредени готовите картини. Разгледай последната вляво. Онази в ъгъла.

Уайърман се приближи до картината, огледа я и отстъпи назад.

— Боже миризливи! Кога я нарисува?

— Снощи.

Той вдигна картината и я обърна към светлината, струяща от големия прозорец. Взираше се в Тина, която пък се взираше в Кенди Браун, чието изображение беше без нос и уста.

— Няма уста, няма нос, мъртъв Браун, решен въпрос — прошепна Уайърман. — Господи Исусе, не искам да съм онзи maricon de playa78, който ще ритне пясък в лицето ти. — Той постави картината на мястото й и се отдалечи… предпазливо, сякаш се боеше, че ще се взриви от резките му движения. — Какво е станало с теб? Какво се е вселило в теб?

— Дяволски добър въпрос — отвърнах. — Бях решил да не ти я показвам, но… като се има предвид какво ни предстои…

— Какво?

— Знаеш много добре, Уайърман.

Той се олюля, сякаш неговото бедро беше премазано от кран. Лицето му блестеше от пот. Лявото му око все още бе кървясало, но ми се стори, че не беше толкова червено като преди. Естествено не бе изключено и да греша.

— Ще можеш ли да го направиш?

— Ще се опитам. Стига да искаш, разбира се.

Той кимна и си свали пуловера.

— Опитай тогава.

— Застани до прозореца, та светлината да пада върху лицето ти, когато слънцето се спусне към хоризонта. В кухнята има табуретка, на която можеш да седнеш. Какво се разбра с Ан-Мари?

— Каза, че може да остане до осем, и обеща да поднесе обяд на госпожица Истлейк. Аз донесох лазаня. Ще я сложа във фурната в пет и половина.

— Добре — кимнах. Казах си, че докато стане лазанята ще се е стъмнило. Обаче можех да снимам Уайърман с фотоапарата си, а после да прикрепя снимката към статива и да рисувам по нея. Ала въпреки че бях привикнал да работя бързо, разбирах, че портретът няма да се получи веднага — работата щеше да ми отнеме няколко дни.

Той се върна от кухнята, понесъл табуретката, и се вкамени.

— Какво правиш?

— А какво правя според теб?

— Изрязваш дупка в това чудесно платно.

— Дай си бележника да ти пиша шестица. — Оставих изрязания правоъгълник встрани, взех подложката с рисунката на плаващия мозък и заобиколих статива. — Помогни ми да го залепя отзад.

— Кога измисли всичко това, vato?

— Не съм го измислял.

— Не си ли?

Гледаше ме през дупката в платното по същия начин, както зяпачите се взираха през хилядите пролуки в оградите на строителните обекти от предишния ми живот.

— Не. Нещо ми подсказва в движение какво да правя. Ела от тази страна.

С помощта на Уайърман приключихме с подготовката за няколко минути. Той закри отвора с картонената подложка от риза, а аз извадих от джоба си тубичка „Елмърс Глу“ и я залепих за платното. После отново заобиколих статива и видях, че всичко се е получило перфектно. Във всеки случай поне за мен.

Посочих челото на Уайърман.

— Това е мозъкът ти.

После посочих към статива.

— Това е мозъкът ти върху платното.

На лицето му се изписа недоумение.

— Шегичка, Уайърман.

— Не я разбрах.

VIII

Вечерта се нахвърлихме на храната като прегладнели спортисти. Попитах Уайърман дали вижда по-добре, но той поклати глава.

— В лявата половина на моя свят продължава да цари мрак, Едгар. Бих искал да кажа обратното, но уви.

Дадох му да прослуша съобщението на Нануци. Уайърман се засмя и заудря с юмрук по дланта си. Трогнах се от радостта му, граничеща с ликуване.

— Отново се издигаш към върха, muchacho… вече в новия си живот. Нямам търпение да те видя на корицата на „Тайм“.

— Притеснява ме само едно — казах… и веднага избухнах в смях. Всъщност ме притесняваха доста неща, включително и фактът, че все още нямах никаква представа защо се впусках в тази авантюра. — Дъщеря ми може да поиска да дойде. По-малката, която вече ме навести.

— И какво лошо има в това? Повечето хора само биха се зарадвали, че дъщерите им са свидетели на превръщането им в професионалисти. Ще изядеш ли последното парче лазаня?

Разделихме си го. Аз взех по-голямата част, понеже бях творческа натура.

— Не ме разбра — ще се радвам много, ако дойде. Но твоята господарка казва, че Дума Ки не е хубаво място за дъщерите, и аз съм склонен да й вярвам.

— Моята господарка има Алцхаймер, който непрекъснато се задълбочава. Лошата новина е, че вече не може да различи лакътя от задника си. Добрата — че всеки ден се запознава с нови хора. Включително и с мен.

— Каза ми това за дъщерите два пъти и нито веднъж умът й не бе помрачен.

— Може да е права. А може и да си го е въобразила, понеже тук са умрели двете й сестрички, когато е била само на четири годинки.

— Илзе повърна. Когато се прибирахме й беше толкова зле, че едва ходеше.

— Може би е слънчасала. Виж сега… не искаш да рискуваш и аз напълно те разбирам. Защо не настаниш дъщерите си в добър хотел с денонощен рум сървиз, където портиерите те гледат в устата и само чакат поръчките ти? Препоръчвам ти „Риц-Карлтън“.

— И двете ли? Мелинда няма да може да…

Гостът ми пъхна в устата си последното парченце лазаня.

— Не можеш да погледнеш обективно на ситуацията, muchacho, но Уайърман, този благодарен кучи син…

— Още няма защо да ми благодариш.

— Ще ти покаже правия път. Не мога да допусна щастието ти да бъде помрачено от излишни тревоги. Защото, Исусе миризливи, ти трябва да бъдеш щастлив. Знаеш ли колко хора от западното крайбрежие на Флорида биха убили и родната си майка за изложба на Палм Авеню?

— Уайърман, да не би току-що да каза Исусе миризливи?

— Не сменяй темата.

— Още не са ми предложили изложба.

— Ще ти предложат. Няма да ти носят договора в пущинаците, за да убиваш комари с него. Затова чуй какво ще ти кажа. Слушаш ли ме?

— Слушам те.

— Когато обявят датата на откриването — а тя ще бъде обявена, бъди спокоен, — ще се заемеш с онова, което се очаква от всеки нов художник: със своята реклама. Ще даваш интервюта, като се започне с Мери Айър и се свърши с всички вестници и Шести канал. Ако решат да се захванат с ампутираната ти ръка, чудесно. Едгар Фриймантъл изгрява на художествената сцена на Слънчевия бряг като феникс, роден от димящите пепелища на трагедията!

— Изпуши това, amigo — подхвърлих и се хванах за чатала, без да спирам да се усмихвам.

Ала Уайърман не обърна внимание на вулгарността ми. Носеше се на гребена на собствената си вълна.

— Ампутираната ти ръка ще стане златна.

— Уайърман, ти си цинично копеле.

Той явно възприе думите ми като комплимент, защото кимна и махна величествено с ръка.

— Ще стана твой адвокат. Ти подбери картините за изложбата, като се съобразиш с мнението на Нануци. После Нануци ще ги нареди в галерията, като се съобрази с твоето мнение. Нали така?

— Да. Ако се стигне до там.

— Ще се стигне, не се съмнявай. И, Едгар… последното, макар и не по важност… ще трябва да се обадиш на всички хора, на които държиш, и да ги поканиш на изложбата.

— Но…

— Няма „но“. На всички. На психиатъра си, на бившата си жена, на двете си дъщери, на онзи Том Райли, на онази физиотерапевтка…

— Кати Грийн — казах смутено. — Уайърман, Том няма да дойде. За нищо на света. Нито пък Пам. А Лин е във Франция. Има стрептококова инфекция!

Той сякаш не ме чу, а продължи:

— Беше споменал някакъв адвокат…

— Уилям Боузман трети. Викаме му Бози.

— Покани го. И естествено родителите си. Сестрите и братята си.

— Родителите ми са мъртви и аз бях единствено дете. Бози… Бози ще дойде. Но не го наричай така, Уайърман. Във всеки случай не и в лицето му.

— Да нарека друг адвокат Бози? Ти за глупак ли ме имаш? — Той се замисли. — Като се има предвид, че се гръмнах в главата и не можах да се самоубия, по-добре не ми отговаряй.

Слушах го с половин ухо, понеже бях погълнат от собствените си мисли. За пръв път си дадох сметка, че ще организирам светско парти в новия си живот… на което ще дойдат хора. Идеята едновременно ме привличаше и плашеше.

— Не е изключено и всички да дойдат — продължи Уайърман. — Бившата ти, избягалата на другия край на света дъщеря, счетоводителят, който възнамерява да се самоубие… Помисли над това. Цяла тълпа мичиганци.

— Те са от Минесота.

Той вдигна рамене, сякаш ме беше все едно за кой щат става въпрос — Мичиган или Минесота. Казах си, че е доста снобарска реакция за човек от Небраска.

— Мога да организирам чартърен полет — предложих. — И да наема целия ресторант в „Риц-Карлтън“. Да направим голям банкет. И защо пък не?

— Така те искам! — прихна той. — Влез в ролята си на прегладнял художник.

— Да — кимнах. — Ей сега ще напиша на прозореца: „ГОТОВ СЪМ ДА РАБОТЯ И ЗА ТРЮФЕЛИ.“

И двамата избухнахме в смях.

IX

След като сложих чиниите и чашите в съдомиялната машина, отново се качихме горе, но само за да направя шест-седем дигитални фотографии — всяка в близък план. През целия си живот бях направил само няколко сполучливи снимки и всички се бяха получили случайно. Ненавиждам фотоапаратите и навярно те го усещат. Щом приключихме с фотосесията, разреших на Уайърман да върви да смени Ан-Мари. Вече се бе стъмнило и му предложих да го закарам с колата.

— Предпочитам да вървя пеш. Чистият въздух ще ми се отрази добре. — Той посочи картината. — Може ли да й хвърля едно око?

— Мисля, че не бива.

Очаквах да възрази, ала той само кимна и слезе по стълбите едва ли не на подскоци. Походката му бе станала енергична и аз знаех, че промяната не е въображаема.

— Утре се обади на Нануци! Кови желязото, докато е горещо!

— Добре. Ти ми звънни, ако усетиш някаква промяна в… — посочих лявото му око.

Уайърман се усмихна.

— Ще го научиш пръв. Засега съм предоволен и че не ме боли главата. — Усмивката му помръкна. — Сигурен ли си, че болката няма да се върне?

— Не съм сигурен в нищо.

— Ясно. Да, така ни е съдено на нас, хората. Благодаря ти за старанията. — И преди да се усетя, той целуна опакото на дланта ми. После ми каза adios и изчезна в мрака, оставяйки подире си само диханието на океана и шепота на раковините под къщата. Скоро обаче те бяха заглушени от нов звук — звъна на телефона.

X

Обаждаше се Илзе — искала да си побъбри. С учението всичко било наред, чувствала се добре (всъщност чудесно), чувала се с майка си веднъж седмично, а с Лин поддържали връзка по електронната поща. Според малката ми дъщеря Мелинда сама си бе поставила диагнозата (прословутата стрептококова инфекция), ето защо не бивало да я взимам насериозно. Казах, че съм потресен от великодушието й, и тя се разсмя.

Съобщих й, че има голяма вероятност да изложат картините ми в една от галериите в Сарасота. Въодушевена от новината, Илзе извика толкова силно, че се наложи да отдалеча слушалката от ухото си.

— Тате, страхотно! Кога? Може ли да дойда?

— Естествено, стига да искаш — отвърнах аз. — Всъщност смятам да поканя всички. — Осъзнах, че съм взел това решение едва сега, след като се чух да й казвам за изложбата. — Може би ще е в средата на април.

— Уф! Тъкмо тогава смятах да се включа в турнето на „Колибри“. — Тя помълча известно време. — Ще се опитам да ги съчетая. Ще си организирам собствено турне.

— Ще успееш ли?

— Да, разбира се. Само ми кажи датата и ще дойда.

Просълзих се. Не знам какво е да имаш синове, ала съм сигурен, че дъщерите те даряват с повече положителни емоции (да не говорим, че можеш просто да им се любуваш).

— Много съм ти признателен, съкровище. Как мислиш… дали сестра ти ще може да дойде?

— Според мен ще дойде. Няма да пропусне възможността да види как си впечатлил специалистите. Ще пишат ли за теб?

— Приятелят ми Уайърман мисли, че ще пишат. Едноръкият художник и цялата произтичаща от това сензация.

— Наистина рисуваш страхотно, татко!

Благодарих й и насочих разговора към Карсън Джоунс. Попитах я какво става с него.

— Всичко е наред.

— Наистина ли?

— Да… защо?

— Не знам. Стори ми се, че долових горчивина в гласа ти.

Тя невесело се засмя:

— Познаваш ме твърде добре. Работата е там, че навсякъде, където свирят, църквите са претъпкани. Турнето трябваше да приключи на петнайсети май, понеже четирима от певците имат други участия, но агентът им намери други трима. А на Бриджит Андрейсън, която стана истинска звезда, й разрешиха да започне да замества пастора в една от църквите на Аризона по-късно от първоначално уговорената дата. Което е супер. — Когато произнесе последното изречение, от гласа й бяха изчезнали всички емоции. Дъщеря ми говореше като възрастна и непозната за мен жена. — Така че вместо да завърши в средата на май, турнето ще продължи до края на юни. Ще имат концерти в Средния запад, а заключителното представление ще бъде в „Кау Палас“ в Сан Франциско. Пред дванайсет хилядна публика. Феноменално, а? — Това беше моя фраза от времената, когато невръстните още Или и Лин устройваха „балетно супершоу“ в гаража. Не можех да си спомня обаче да съм я произнасял някога с толкова тъга и сарказъм.

— Притесняват ли те отношенията между твоя приятел и тази Бриджит?

— Не! — без запъване отговори Илзе и се засмя. — Той казва, че Бриджит има чудесен глас и е извадил късмет да пее дуети с нея (вече изпълняват заедно не една, а две песни), но е празноглава фантазьорка. И не би възразил, ако гълта едно-две ментови дражета преди дуетите, нали разбираш…

Аз чаках.

— Добре, де — най-накрая въздъхна Илзе.

— Какво „добре, де“?

— Добре, де, притеснявам се. — Пауза. — Притеснявам се мъничко, понеже са заедно всеки ден… сутрин в автобуса и вечер на сцената. А аз съм тук. — Още една по-дълга пауза. — И когато говорим по телефона, гласът му май не е същият… Сякаш се е променил.

— Може би си въобразяваш.

— Да. Възможно е. Във всеки случай, ако има нещо — почти съм сигурно, че няма, — но ако все пак има нещо, предпочитам да го разбера сега, а не после… нали разбираш, не след като вече…

— Да — наруших мълчанието. Тя говореше като зрял човек, но въпреки това усетих как ме заболя сърцето. Спомних си как намерих снимката им (стояха до пътя и се прегръщаха) и я докоснах с ампутираната си дясна ръка, а после побързах да се кача в „Розовото мъниче“, стиснал Рийба под мишницата си. Колко отдавна сякаш беше… „Обичам те, Тиквичке! Смайли“ — прочетох на гърба й, ала рисунката, която направих още същия ден с цветни моливи „Вийнъс“ (те също бяха останали в далечното минало), по някакъв начин се надсмиваше над идеята за вечната любов: малко момиченце с рокля за тенис, обърнато с лице към океана. Топи за тенис на пясъка. Още топки сред вълните, заливащи брега.

Това момиченце беше Рийба, но също така и Илзе, и… кой още? Елизабет Истлейк?

Идеята ме беше връхлетяла изневиделица, но отговорът на въпроса бе „да“.

„Водата вече тече по-бързо — беше казала Елизабет. — Скоро ще се появят и бързеите. Усещаш ли го?“

Усещах го.

— Татко, там ли си?

— Да — промълвих. — Скъпа, да се пазиш, чуваш ли? Недей да се ядосваш напразно. Новият ми приятел казва, че в края на краищата винаги се отърваваме от тревогите си. И аз съм склонен да му вярвам.

— Винаги знаеш как да ми оправиш настроението — каза тя. — Затова ти се обаждам. Обичам те, татко.

— И аз те обичам.

— Колко пъти?

Откога не бе задавала този въпрос? От дванайсет години? Или петнайсет? Въобще нямаше значение, защото не бях забравил отговора.

— Милион плюс един, за да си имаш под възглавницата.

После си казахме „дочуване“. Докато затварях, си казах, че ще убия Карсън Джоунс, ако нарани дъщеря ми. Тази мисъл ме накара да се усмихна. Колко бащи си бяха казвали същото и се бяха заричали да го сторят… За разлика от всички тях обаче аз можех да погубя безотговорния, нараняващ дъщери ухажор само с няколко удара на четката си.

XI

Дарио Нануци и неговият сътрудник Джими Йошида пристигнаха на следващия ден. Йошида беше същински японско-американски Дориан Грей. От ягуара, паркиран на алеята, заедно с Нануци слезе човек с избелели дънки и още по-избеляла тениска с надпис „Pon de Replay“79, който изглеждаше на не повече от осемнайсет. Когато наближи, реших, че е с десетина години по-възрастен, а щом с топлата и уважение стисна ръката ми, забелязах бръчките около очите и устата му и разбрах, че наближава петдесетте.

— Радвам се да се запозная с вас — каза ми. — В галерията още говорят за вашето посещение. Мери Айър идва три пъти, за да пита кога ще подпишем договор с вас.

— Влезте — поканих ги аз. — Моят приятел Уайърман, който също живее на острова, вече два пъти ми се обажда, за да се увери, че не съм подписал нищо без него.

Нануци се усмихна.

— Измамите на художници не са по нашата част, господин Фриймантъл.

— Едгар, нали помните? Искате ли кафе?

— Първо картините — отвърна Джими Йошида, — после кафето.

Въздъхнах дълбоко.

— Както кажете. Елате с мен.

XII

Бях покрил портрета на Уайърман, а картината с Тина Гарибалди и Кенди Браун бе казала сбогом на „Розовото мъниче“ и здравей на дрешника в спалнята ми, където компания й правеха „Приятели-любовници“ и фигурата в червено. Всичко останало обаче си беше на мястото. Картините бяха наредени покрай стените. Общо четирийсет и едно платна, включително петте творби от цикъла.

Мълчанието на посетителите стана непоносимо, затова се осмелих да го наруша:

— Благодаря ви, задето ми казахте за ликуина. Много съм доволен. Направо е върхът, както биха казали дъщерите ми.

Нануци сякаш не ме чу. Разглеждаха картините, но не ме попитаха за покритото платно на статива. Предположих, че в техния свят подобен въпрос се смята за израз на лошо възпитание. Раковините под нас си шепнеха. В далечината по вълните се носеше джет. Дясната ръка ме сърбеше, но съвсем слабо и някак в дълбочина, сякаш ми казваше, че й се иска да рисува, ала може да почака. Знаеше, че нейният час ще удари. Преди залез-слънце. Тогава щях да започна работа — първо щях да рисувам по снимките, закрепени на статива от двете страни на картината, после нещо щеше да се промени, раковините щяха да заговорят по-силно, хромираната повърхност на океана — да промени цвета си, преминавайки от прасковено, розово, оранжево и накрая в ЧЕРВЕНО, и това, щеше да е хубаво, много хубаво, изключително хубаво…

Междувременно Нануци и Йошида застанаха до стълбището за долния етаж. Размениха няколко думи и пристъпиха към мен. Йошида извади от джоба на дънките си плик с надпис „ДОГОВОР ОБРАЗЕЦ/ГАЛЕРИЯ СКОТО“, и ми го подаде:

— Заповядайте. Кажете на господин Уайърман, че ще направим всичко необходимо, за да изложим вашите произведения.

— Наистина ли? Сигурни ли сте?

Йошида не се усмихна.

— Да, Едгар. Сигурни сме.

— Благодаря ви. Благодаря ви и на двамата. — Погледнах към Нануци, който се усмихваше за разлика от колегата си. — Изключително съм ви признателен, Дарио.

Нануци обходи с поглед картините, засмя се и разпери ръце.

— Мисля, че ние трябва да ви благодарим, Едгар.

— Впечатлен съм от тяхната искреност — добави Йошида. — И тяхната… не знам как да го кажа… яснота. Тези образи привличат зрителя, без да го потапят в себе си. И съм поразен от бързината, с която работите. Вие изригвате.

— Моля?

— За художниците, които започват да рисуват като по-възрастни, понякога се казва, че изригват — поясни Нануци. — Сякаш се опитват да наваксат пропуснатото време. Но вие… четирийсет картини за няколко месеца… или всъщност седмици…

„И още не сте видели онази, която погуби педофила-убиец“ — помислих си.

Дарио отново се засмя, макар и невесело.

— Само гледайте да не избухне някой пожар.

— Да… наистина ще бъде ужасно. Ако се договорим, ще може ли да съхраним част от творбите във вашата галерия?

— Разбира се — отвърна Нануци.

— Чудесно — кимнах, мислейки си, че искам да подпиша договора възможно най-бързо, каквото ида каже Уайърман, само за да махна картините час по-скоро от Дума. Не пожарът ме притесняваше. Навярно мнозина художници „къснозрейки“ изригваха, ала четирийсет и една картини на Дума Ки бяха с трийсетина повече от нормалното. Усещах присъствието им в тази стая, все едно беше статично електричество в лайденова стъкленица.

Естествено Дарио и Джими също го усещаха. На Дума Ки картините се проявяваха в пълна степен. Те буквално се впиваха в онзи, който ги гледаше.

XIII

На следващата сутрин отидох на кафе с Уайърман и Елизабет пред „Двореца“. Вече пиех само аспирин, преди да тръгна на път, а напоследък Големите крайбрежни разходки се бяха превърнали от изпитание в удоволствие. Особено след като времето се затопли.

Елизабет седеше на инвалидната си количка, подносът й бе осеян с трохички от закуската. Предположих, че Уайърман е успял да я накара да пийне малко сок и кафе. Старицата се взираше в океана и в погледа й се четеше сурово неодобрение — сега приличаше повече на капитан Блай80, отколкото на дъщеря на мафиотски дон.

— Buenas dias, mi amigo — поздрави ме Уайърман и се обърна към Елизабет: — Това е Едгар, госпожице Истлейк. Дойде да поиграем на карти. Искате ли да го поздравите?

— Пикня-говна-глава-плъх — отвърна тя (или поне така си мисля). Във всеки случай думите й бяха адресирани към океана, който бе все така тъмносин и притихнал.

— Очевидно още не е във форма — отбелязах.

— Да. И педи е изпадала в подобно състояние, следвано от просветление, но не помня да е получавала такава криза.

— Още не съм й показал картините си…

— В момента е безсмислено. — Той ми подаде чаша турско кафе. — Вземи. Повдигни си настроението.

Връчих му плика с примерния договор. Уайърман го отвори, а аз се обърнах към старицата.

— Елизабет, да ти почета ли стихове?

Отговор не последва. Намръщеното й каменно лице бе обърнато към океана — все едно виждах капитан Блай, който се канеше да нареди да завържат някой моряк за мачтата и да му смъкнат кожата от бой.

Внезапно, без никаква причина и изненадващо за самия себе си, попитах:

— Баща ти гмуркач ли беше, Елизабет?

Тя завъртя едва забележимо главата си към мен и погледите ни се срещнаха. Горната й устна се бе повдигнала, оголвайки застрашително зъбите й. За секунда (ужасяващо дълга секунда) имах чувството, че ме гледа друг човек. Или дори не човек, а същество, вселило се в старческото тяло на Елизабет Истлейк. Пръстите на дясната ми ръка се свиха в юмрук и аз за пореден път усетих как несъществуващите прекалено дълги нокти се впиват в несъществуващата ми длан. После Елизабет отново извърна очи към водата и заопипва подноса, докато намери парче от сладкиша, а аз си казах, че съм идиот, който трябва да обуздае въображението си. Без съмнение на Дума Ки имаше доста странности, ала не биваше да взимам всяка сянка за призрак.

— Да — отговори ми разсеяно Уайърман, докато разглеждаше договора. — Джон Истлейк беше същински Рику Браунинг81… нали се сещаш, онзи тип, който изигра чудовището от Черната лагуна.

— Уайърман, ти си непресъхващ извор на безполезна информация.

— Да, такъв съм си. Знаеш ли, че харпунът на стареца не е купен от магазина? Госпожица Истлейк твърди, че са го изработили по поръчка. Вероятно мястото му е в музея.

Аз обаче изобщо не се интересувах от харпуна на Джон Истлейк… поне тогава.

— Четеш ли договора?

Той остави листа върху подноса и ме изгледа смутено.

— Опитвам се.

— Как е лявото ти око?

— Без изменения. Виж, не се обезсърчавай. Лекарят каза…

— Ще те помоля за нещо. Закрий лявото си око.

Уайърман се подчини.

— Какво виждаш?

— Теб, Едгар. Един hombre mue feo — голям гадняр.

— Добре, добре. Сега закрий дясното.

Той отново се подчини и промърмори:

— Сега виждам само чернота. Макар че… — млъкна за миг, после добави: — … май не е само чернота. — Отпусна ръката си. — Не мога да преценя. Напоследък не мога да различа действителното от желаното. — Тръсна глава толкова силно, че косата му се разчорли, и се плесна с длан по челото.

— Отпусни се.

— Лесно ти е да го кажеш. — Уайърман замълча, взе сладкиша от ръката на Елизабет и започна да я храни. Обърна се към мен едва когато лакомството изчезна благополучно в устата й. — Ще я наглеждаш ли, докато отида да взема нещо?

— С удоволствие.

Забърза по пътечката, а аз останах сам с Елизабет. Опитах се да й дам още от сладкиша и тя яде от ръката ми, напомняйки ми за зайчето, което гледах вкъщи, когато бях на седем-осем години. Наричах го господин Хичънс, макар че вече бях забравил защо го бях кръстил така… паметта е странно нещо, нали? Устата на старицата бе мека и беззъба, ала не предизвикваше неприятни усещания. Погалих я по главата — там, където белите й коси бяха пристегнати в кок. Казах си, че навярно Уайърман всяка сутрин й прави прическата. Че най-вероятно тази сутрин я е облякъл, като първо й е сложил памперс, понеже тя не би могла да се справи в сегашното си състояние. Запитах се дали си мислеше за Есмералда, докато повиваше Елизабет и закрепваше пелените й? И дали си мислеше за Хулия, когато прибираше косата й на кок?

Взех още едно парче сладкиш от подноса. Старицата веднага отвори уста… ала ръката ми застина във въздуха.

— Какво има в червената кошница за пикник, Елизабет? В кошницата на тавана?

Тя сякаш се замисли. Опитваше се да си спомни.

— Шнорхели… — промълви и вдигна рамене. — Шнорхели за гмуркане, дето Ади ги иска. Стреляй! — изкиска се тя. Хриптящо, като вещица. Дадох й останалите парчета от сладкиша, без да й задавам повече въпроси.

XIV

Уайърман се върна с диктофон и ми го подаде.

— Не ми се искаше да те карам да прочетеш договора на глас, но няма друг начин. Слава Богу, че е само две страници. Върни ми го днес следобед, ако е възможно…

— Нямаш грижи. А ако някоя от картините ми се продаде, ти ще получиш комисионна, приятелю. Петнайсет процента. Би трябвало да покрие юридическата ти помощ и грижите ти за таланта ми…

Той се отпусна на шезлонга, като се смееше и пъшкаше едновременно.

— Por Dios!82 Тъкмо когато си мислех, че вече не мога да падна по-ниско, станах шибан импресарио! Извинете ме за грубия език, госпожице Истлейк!

Тя не му обърна внимание. Взорът й продължаваше да е вперен в океана, където — далеч, далече, някакъв танкер пъплеше на север към Тампа. Корабът ме заплени. Явно всички плавателни съдове ми действаха по този начин.

Погледнах го:

— Заслугата за всичко е твоя, така че…

— Моя на куково лято!

— … така че трябва да се изправиш рамо до рамо с мен и да понесеш последствията като мъж.

— Ще взема десет процента, макар че и това е твърде много. Приеми го, muchacho, да не започнем да се пазарим за осем!

— Добре. Да бъдат десет. — протегнах ръка и скрепихме договора с ръкостискане над осеяния с трохи поднос. Бях пъхнал диктофона в джоба си. — Обади ми се веднага щом почувстваш някакви изменения в… — посочих окото му, което вече не беше толкова червено.

— Разбира се — кимна той и взе договора, по който бяха полепнали парченца от сладкиша. Изтръска го и ми го върна, приведе се, сключил ръце между коленете си, и ме погледна над внушителната гръд на Елизабет. — Ако ми направят рентгенова снимка, какво ще се види на нея? Че куршумът се е смалил? Че е изчезнал?

— Не знам.

— Още ли работиш над портрета?

— Да.

— Не спирай, muchacho. Моля те, не спирай.

— Нямам такова намерение. Но не храни големи надежди, става ли?

— Дадено. — Внезапно го осени друга мисъл и — колкото и да е странно — той изказа почти същите опасения като Дарио. — Какво според теб би станало, ако мълния удари „Розовата грамада“ и вилата изгори заедно с портрета ми? Как мислиш… какво ще се случи с мен тогава?

Поклатих глава. Не ми се искаше да мисля за това. Изведнъж изпитах желание да помоля Уайърман да ми разреши да се кача на тавана (беше ЧЕРВЕНА), ала в крайна сметка се отказах. Не се съмнявах, че е там, но не бях сигурен дали наистина искам да узная какво има в нея. На Дума Ки ставаха странни неща, които едва ли предвещаваха нещо хубаво, ето защо беше по-добре да стоя настрана. Смятах, че ако не се занимавам с тях, те също няма да се занимават с мен. В името на спокойствието бях готов да изпратя повечето си картини на континента, както и да ги продам, стига да се намерят купувачи. Окончателната раздяла с тях нямаше да породи в мен никакви емоции. Докато работех над платната, усещах как сме свързани от невидима пъпна връв, ала след последната мазка те не означаваха за мен нищо повече от мазолите, които излизаха на краката ми след жарък августовски ден на строителната площадка и които своевременно изстъргвах, за да не се превърнат в болезнени пришки.

Възнамерявах да задържа само картините от цикъла, но не защото хранех към тях някаква особена любов, а понеже още не бях завършил цикъла и тези картини бяха плът от плътта ми. По-късно можеше да ги изложа в галерията и да ги продам, но засега смятах да ги държа там, където се намираха в момента — в „Розовата грамада“.

XV

Върнах се във вилата. На хоризонта не се виждаха никакви кораби, а и, честно казано, не изпитвах желание да рисувам. Затова се възползвах от диктофона на Уайърман и „прехвърлих“ текста на договора върху касетката. Не бях адвокат, но в предишния си живот бях прочел и подписал доста юридически документи, ето защо и сам установих, че договорът изобщо не е сложен.

Вечерта занесох в „Двореца“ договора и диктофона. Уайърман приготвяше вечерята, а Елизабет седеше в „Порцелановата приемна“. Чаплата с пронизващи очи, която вече възприемах като домашен любимец, стоеше на алеята и замислено и мрачно се взираше в прозореца. Залязващото слънце изпълваше помещението със светлина. Само дето не беше точно светлина. В порцелановия град цареше хаос и разруха — навсякъде се въргаляха статуетки на хора и животни, а сградите бяха разпръснати върху бамбуковата маса. Голямото здание с колоните беше преобърнато. Госпожица Истлейк седеше на креслото си — лицето й отново ми напомни за капитан Блай, а погледът й сякаш ме питаше дали ще дръзна да възстановя реда и хармонията в Порцелановия град.

— Всеки път, когато се опитам да подредя фигурките — сепна ме гласът на Уайърман, който бе застанал зад мен, — тя веднага ги събаря. Няколко паднаха на пода и се счупиха.

— Много ли са скъпи?

— Някои — да, но не там е проблемът. Когато се чувства добре, познава всяка. Познава ги и ги обича. Ако дойде на себе си и ме попита къде е пастирката… или Въглищарят… а аз й кажа, че ги е строшила, ще тъгува цял ден.

— Ако дойде на себе си.

— Да. Именно.

— За съжаление трябва да потеглям обратно, драги.

— Ще рисуваш ли?

— Така смятам… — Загледах се в безпорядъка на масата. — Уайърман?

— Тук съм, vato.

— Защо всеки път, когато е в подобно състояние, се държи толкова деструктивно?

— Предполагам, че хаосът в главата й я кара да сее хаос навсякъде.

Понечих да се обърна, но той сложи ръка на рамото ми.

— Бих предпочел да не виждаш какъв съм днес. — Усетих по гласа му, че едва сдържа сълзите си. — Не съм на себе си. Излез през главния вход, а после мини през двора, ако искаш да се върнеш по брега. Става ли?

Подчиних се. А щом се прибрах, се захванах с портрета. Всичко вървеше добре, което означава, че картината се получаваше. Вече виждах лицето, което сякаш изгаряше от нетърпение да се покаже върху платното. Започваше да се появява. В това нямаше нищо необичайно, което напълно ме устройваше. Липсата на необичайни неща винаги е най-добрият вариант. Бях щастлив — прекрасно си го спомням. Намирах се в пълна хармония. Раковините шептяха. Дясната ръка ме сърбеше, но някъде дълбоко и съвсем слабо. Прозорецът, обърнат към океана, се бе превърнал в черен правоъгълник. По някое време прекъснах работата си, за да сляза на долния етаж и да си направя сандвич. После включих радиото и намерих „Кост“ — „Джей Гейлс“ пееха „Прегърни любимата си“83.

Самата банда също не беше нещо необичайно — просто дар от боговете на рокендрола. Продължих да рисувам и лицето на Уайърман вече се открояваше по-отчетливо. Беше се превърнал в призрак. Призрак, обитаващ платното. Но безобиден призрак. Ако се обърнех, нямаше да видя Уайърман да стои там, където стоеше Том Райли, и знаех със сигурност, че в „Двореца на убийците“ лявата половина на света на Уайърман все още е черна. Ето защо рисувах, а радиото гърмеше и въпреки силната музика можех да се закълна, че чувам шепота на раковините.

По едно време хвърлих четката, взех душ и си легнах. Нищо не ми се присъни.

Когато се връщам към времето, прекарано на Дума Ки, именно тези дни от февруари и март, когато работих над портрета на Уайърман, ми се струват най-хубавите.

XVI

На сутринта Уайърман ми телефонира в десет. Аз вече седях пред статива си.

— Да не те прекъсвам?

— Няма страшно. Прекъсването ми е от полза — излъгах.

— Липсваш ни тази сутрин. — Пауза. — Или поне на мен. Тя…

— Ясно — въздъхнах.

— Договорът е почти перфектен. Необходими са съвсем дребни поправки. Там пише, че с галерията делите по равно приходите, но аз ще го коригирам. Съотношението петдесет на петдесет остава, докато приходите не превишат четвърт милион. После се променя на шейсет към четирийсет в твоя полза.

— Уайърман, никога няма да продам картини за двеста и петдесет бона!

— Надявам се и те да си мислят същото, muchacho, понеже смятам да добавя и клауза за изменение на съотношението в седемдесет към трийсет, ако печалбата надхвърли половин милион.

— Добави и свирка от мис Флорида — подхвърлих. — Само такава клауза липсва.

— Дадено. Има и още нещо — ексклузивен период от сто и осемдесет дни. Би трябвало да са деветдесет. Тук не очаквам проблеми, но мисля, че ще бъде интересно. Страх ги е някоя голяма нюйоркска галерия да не те надуши и да те отмъкне.

— Трябва ли да знам още нещо за договора?

— Не. Усещам, че нямаш търпение да се върнеш към картината. Ще се свържа с господин Йошида, за да се разберем за поправките.

— Някаква промяна в зрението ти?

— Не, amigo. Бих искал да ти отговоря положително, но уви. Обаче продължавай да рисуваш. — Вече отдалечавах слушалката от ухото си, когато чух: — Гледа ли сутрешните новини?

— Не. Изобщо не съм пускал телевизора. Защо?

— Съдебният лекар на окръга каза, че Кенди Браун е умрял от остра сърдечна недостатъчност. Помислих си, че ще ти е любопитно да го узнаеш.

XVII

Рисувах. Напредвах бавно, но важното беше, че работата вървеше. Лицето на Уайърман придоби реални очертания около правоъгълника, където мозъкът му се носеше над водата. Бях го нарисувал по-млад от човека на снимките, закрепени на статива, но това нямаше никакво значение. Все по-рядко поглеждах към фотографиите, а на третия ден ги махнах. Вече не ми трябваха. Сега рисувах, както според мен рисуваха повечето художници — равномерно, задълбочено и методично, сякаш това ми бе професията, а не под влияние на внезапно връхлитащи и отлитащи пристъпи на безумие, породени от наркотици. Работех под съпровода на радиото, което неизменно бе настроено на честотата на „Кост“.

На четвъртия ден Уайърман ми донесе коригирания договор и каза, че мога да го подпиша. Добави, че Нануци искал да фотографира картините ми и да направи диапозитиви за лекцията в библиотеката „Селби“ в Сарасота, която щяла да се проведе през март — един месец, преди откриването на изложбата ми. Въпросната лекция щяла да бъде посетена от шейсет-седемдесет ценители на живописта в Тампа и околностите. Дадох съгласието си и подписах договора.

Дарио пристигна още същия следобед. Изгарях от нетърпение да приключи със снимките и да си тръгне, за да се върна към работата си. Когато мълчанието стана неловко, се поинтересувах (само от учтивост) кой ще изнесе лекцията в Сарасота.

Нануци повдигна вежда и ме изгледа така, сякаш си бях позволил да се пошегувам.

— Единственият човек на света, който е запознат с работата ви — заяви съвсем сериозно. — Самият вие.

Зяпнах от изненада.

— Не мога да изнеса лекция! Нищо не разбирам от живопис!

Дарио махна с ръка към картините, които Джак и още двама сътрудници на галерията щяха да откарат в Сарасота следващата седмица. Предполагах, че до откриването на изложбата ще бъдат съхранявани в склада на „Ското“.

— Всички тези творби говорят за обратното.

— Дарио, тези хора са познавачи! Изучавали са изобразително изкуство! Бас държа, че повечето имат дипломи по изкуствознание, за Бога! Нима искате да застана пред тях и да дрънкам глупости?

— Точно това правеше Джаксън Полак, когато говореше за работата си. При това често беше пиян. И забогатя. — Галеристът пристъпи към мен и ме хвана за чуканчето. Това ме впечатли — съвсем малко хора се осмеляваха да ме докоснат там, сякаш се бояха, че ампутацията е заразна. — Изслушайте ме, приятелю. Те са влиятелни хора и не само защото имат пари, а понеже се интересуват от новите художници и всеки познава още трима души със същите интереси. След лекцията… вашата лекция… ще започнат разговорите. Онези разговори, благодарение на които обикновеното събитие се превръща в сензационно. — Той замълча, играейки си с ремъка на фотоапарата, усмихна се и добави: — От вас се иска само да им разкажете как сте започнали, как сте доразвили уменията си…

— Дарио, нямам представа!

— Добре, така кажете. Говорете каквото искате. Вие сте художник!

Изоставих темата. До плашещата лекция все още имаше много време, а аз нямах търпение да се сбогувам с галериста. Исках да включа радиото, да махна чаршафа от статива и да се върна към работата на „Уайърман гледа на запад“. Искате ли да чуете голата истина? Картината вече не бе предназначена за изпълнението на някакъв магически трик. Тя самата се бе превърнала в магически трик. Вече не можех да мисля за себе си без нея, а всички събития, които евентуално щяха да се случат в обозримото бъдеще (интервюто с Мели Айър, лекцията, изложбата) се разполагаха не пред мен, а някъде високо над мен. Възприемах ги по същия начин, както рибата възприема дъжда, падащ над океана.

Първата седмица от март стана за мен седмицата на дневната светлина. Не светлината на залеза, а именно дневна. Тя изпълваше „Розовото мъниче“ и сякаш го издигаше към небето. Тази седмица стана за мен и седмицата на музиката, звучаща по радиото — най-различни песни на „Олмън Брадърс“, „Моли Хатчет“, „Фогхет“. Тази седмица се характеризираше с думите на Джей Джей Кейл, с които представи „Наричай ме Бриз“84. „Ето ви още едно любимо старо рокендрол парче, което звучи на Бродуей.“

Тази седмица слушай и шепота на раковините, когато изключвах радиото и миех четките си. Тази седмица зърнах и лицето на призрака на един по-млад мъж, комуто тепърва предстоеше да погледне света от Дума Ки. Има една песен: „Не бих могъл да плача, ако не бях обичал.“ Тези думи бяха изречени за неговото лице. Не беше съвсем истинско, ала аз го превръщах в реално. Оформяше се около мозъка, който се носеше над океана. Вече не се нуждаех от снимките, понеже познавах прекрасно това лице. То беше част от спомените ми.

XVIII

Четвърти март бе доста горещ още от сутринта, но не включих климатика. Рисувах само по шорти и потта се стичаше по лицето и тялото ми. Телефонът звъня два пъти. Първото обаждане бе от Уайърман.

— Отдавна не сме ти виждали по нашите земи, Едгар. Ще дойдеш ли за вечеря?

— Боя се, че няма да мога, Уайърман. Благодаря ти за поканата.

— Работиш или ти е дошло до гуша от дворцовото общество? А може би и двете?

— Работя. Съвсем малко ми остава. Някакви промени в зрението ти?

— Левият фар пак не свети, но си купих превръзка за него и вече мога да чета петнайсет минути с едното си око. Това е голяма крачка напред и мисля, че заслугата е изцяло твоя.

— Не съм сигурен. Това не е като картината с Кенди Браун и Тина Гарибалди… нито пък тази с жена ми и нейните… приятели. Този път няма никакво чудо. Следиш ли мисълта ми?

— Да, muchacho.

— Но ако изобщо стане нещо, ще е скоро. Дори да не стане, ще имаш портрета си, на който ще видиш как си изглеждал на… двайсет и пет.

— Шегуваш ли се, amigo?

— Не.

— Май не си спомням как съм изглеждал на двайсет и пет.

— Как е Елизабет? Някакво подобрение?

Той въздъхна:

— Снощи съзнанието й сякаш се проясни и аз я закарах в другата дневна — там има по-малка маса, която наричам „Порцелановото селце“, — и тя събори на пода колекцията си от балерини „Валендорф“85. И осемте се строшиха. Лошото е, че не можем да ги заменим, понеже са уникати.

— Съжалявам.

— През есента не бих предположил, че може да стане толкова зле… Бог обаче ни наказва за онова, което не можем да си представим.

Петнайсет минути по-късно телефонът иззвъня за втори път и аз ядосано захвърлих четката върху работната маса. Обаждаше се Джими Йошида. Раздразнението ми обаче бързо се разсея от радостното му вълнение, граничещо с неудържим възторг. Беше разгледал диапозитивите и изрази увереността си, че „всички ще паднат на задниците си, щом ги видят“.

— Чудесно — отвърнах. — Така и ще им кажа на лекцията: „Хайде станете и си изтупайте задниците“… после ще си изляза.

Той се засмя, сякаш никога през живота си не беше чувал по-смешно нещо.

— Обадих се да ви попитам дали искате да маркираме някоя от картините за изложбата със стикер „НСП“ — „Не се продава“?

В същия миг в мен се разнесе оглушителен грохот, сякаш огромен камион с ремарке минаваше по дървен мост. Погледнах към океана (където нямаше дървени мостове) и осъзнах, че някъде далеч на запад бе паднал гръм.

— Едгар? Чувате ли ме?

— Да, чувам ви. Ако някой поиска да купува, продавайте всички освен картините от цикъла „Момиче и кораб“.

— Ясно.

— Май се разочаровахте.

— Надявах се да купя нещо от цикъла за галерията. Бях си харесал № 2.

Хрумна ми, че според условията на договора щеше да я купи с петдесет процента намаление. „Не е зле, малкия“ — би казал баща ми.

— Цикъла още не е завършен. Може би когато нарисувам всички картини…

— Колко още ще има?

„Ще рисувам, докато не успея да прочета името на шибания призрачен кораб.“

Като нищо щях да го изтърся, но отново чух силен гръм.

— Предполагам, че ще разбера, когато завърша последната. А сега, ако ми позволите…

— Очевидно ви прекъснах работата. Извинете. Не исках да ви преча.

Докато затварях, се запитах дали наистина исках да се върна към картината. Но… оставаше ми съвсем малко. Казах си, че ако продължавам да рисувам, навярно ще успея да завърша портрета още тази вечер. Освен това идеята да работя под съпровода на надигащата се буря неустоимо ме привличаше.

Включих радиото (бях го спрял, когато телефонът иззвъня) и в „Розовото мъниче“ се разнесе гласът на Аксел Роуз, който се дереше в „Добре дошли в джунглата“. Взех една четка и я затъкнах зад ухото си. Грабнах втора и се захванах за работа.

XIX

Буреносните облаци — черни отдолу и лилаво-сини по средата и наподобяващи гигантски плоскодънни лодки — закриваха небосвода. От време на време в дълбините им проблясваше мълния и тогава заприличваха на мозъци, изпълнени с лоши мисли. Заливът изгуби цвета си и помръкна. Жълтата ивица на залеза за малко се обагри в оранжево и внезапно изчезна. В „Розовото мъниче“ се възцари сумрак. При всяка светкавица радиото запращяваше. Издържах доста дълго, преди да го изключа, но така и не светнах лампите.

Не знам кога точно престанах да съм художникът, рисуващ картината… и до ден-днешен не съм сигурен, че престанах да съм аз; може si, може би no. Единственото, в което съм сигурен, е, че по някое време погледнах надолу и под останките от дневна светлина видях цялата си дясна ръка. Чуканчето беше загоряло, но надолу плътта беше мъртвешки бяла, а мускулите — отпуснати. Не се виждаше нито белег, нито шев — само линия, очертаваща по-тъмната кожа, ала сърбежът бе нетърпим. После отново проблесна мълния и ръката ми изчезна, сякаш никога не бе съществувала (поне на Дума Ки), но сърбежът остана. Беше толкова непоносим и влудяващ, че ми идеше са се ухапя.

Обърнах се към картината, в този миг сърбежът рукна към нея като вода под силно налягане и аз обезумях. Бурята връхлетя върху острова, мракът се сгъсти. Ни в клин, ни в ръкав се сетих за цирковия номер, в който мъж с превръзка на очите хвърля ножове към красива девойка, разпъната на въртяща се кръгла платформа. Разсмях се, понеже и аз рисувах слепешката… или почти. От време на време проблясваха мълнии и Уайърман се хвърляше към мен от тъмнината — Уайърман на двайсет и пет, Уайърман преди Хулия, преди Есмералда и преди лотарията.

Аз печеля, ти печелиш.

Поредната мълния обля прозореца ми с ослепително лилаво-бяло сияние, а ревящият вятър, който гонеше наелектризираните облаци, така заблъска дъжда върху стъклото, че се уплаших да не се строши. Стори ми се, че над мен е експлодирал барутен погреб, а шепотът на раковините под къщата вече бе оглушителен разговор между костеливи мъртви твари как така не ги бях чул по-рано? Мъртви твари, точно така! Корабът бе идвал тук. Корабът на мъртвите с прогнилите платна, натоварен с живи трупове. Те се намираха под тази къща и бурята ги беше съживила. Виждах ги как си пробиват път през дебелия пласт раковини и как се прокрадват навън с желеподобните си туловища, зелени коси и немигащи очи, как пълзят един върху друг в мрака и си говорят, говорят, говорят. Да! Защото имаха толкова много тайни, които да си поделят, а кой можеше да каже кога ще се разрази следващата буря, която да им вдъхне живот?

Въпреки всичко аз не спирах да рисувам. Рисувах в ужас и мрак. Ръката ми се движеше със свръхестествена бързина и в един момент ми се стори, че сякаш дирижирам стихията. Не можех да спра. По някое време „Уайърман гледа на запад“ най-сетне бе завършена. Дясната ми ръка ме информира. Бързо надрасках инициалите си в долния ляв ъгъл — ЕФ — и счупих четката по средата, използвайки и двете си ръце. Захвърлих половинките на пода и отстъпих назад от статива, като крещях (вече не помня на кого), че трябва да спре. И всичко спря от само себе си — нямаше начин да не спре, понеже портретът бе готов и всичко трябваше да спре.

Пристъпих към стълбището, погледнах надолу и видях в подножието му две малки фигурки, от които капеше вода. Помислих си: „Ябълка, портокал. — А после: — Аз печеля, ти печелиш.“ В следващия миг проблесна светкавица и аз зърнах две момиченца на шест години, без съмнение близначки и без съмнение удавилите се сестри на Елизабет Истлейк. Разкъсаните им роклички бяха залепнали за телцата им, косите им бяха полепнали по страните им, бледите им лица бяха ужасяващи.

Знаех откъде са дошли. Бяха изпълзели изпод раковините.

Хванати за ръце, те започнаха да се изкачват по стълбите. Гръм разцепи простора на километър над мен. Понечих да изкрещя, ала не можех. Казах си: „Не ги виждам“, но после си помислих: „Виждам ги.“

— Мога да се справя — изрече едното момиченце. Гласът му наподобяваше стърженето на раковините.

— Беше червена — каза другото. И неговият глас приличаше на стържене.

Бяха преполовили стълбите. Главите им напомняха черепи, по които бяха полепнали коси.

— Седни на старчока — изрекоха едновременно, сякаш рецитираха детско стихче… но с гласа на раковините. — Седни на столетника.

И протегнаха към мен зловещите си пръсти, бели като рибешки кореми.

Строполих се в несвяст.

XX

Звънеше телефонът. Това бе моята телефонна зима.

Отворих очи и се пресегнах да включа нощната лампа — исках час по-скоро да бъда на светло, защото бях сънувал най-страшния кошмар през живота си. Пръстите ми обаче се натъкнаха на стена и аз внезапно осъзнах, че главата ми е притисната под някакъв странен ъгъл към същата стена. Избумтя гръмотевица (слабо и приглушено — бурята утихваше) и това ми бе достатъчно, за да си спомня всичко. С ужасяваща яснота. Не бях в леглото си. Намирах се в „Розовото мъниче“. И бях изгубил съзнание, защото…

Очите ми се отвориха широко. Лежах на площадката, но краката ми бяха на стълбите. Замислих се за двете удавени момиченца — не, те буквално изплуваха в паметта ми с всички кошмарни подробности — и скочих на крака, без изобщо да се замисля за болното си бедро. Интересуваха ме само трите ключа за осветлението в „Розовото мъниче“, но дори когато пръстите ми ги напипаха, си помислих: „Лампите няма да светнат. Токът е бил прекъснат от бурята.“

Те обаче светнаха, прогонвайки мрака от ателието и стълбището. Призля ми, когато зърнах петната от пясък и вода в подножието на стълбите, но после видях отворената от вятъра входна врата и се успокоих.

Естествено, че вятърът я бе отворил.

Телефонът в хола престана да звъни, включи се автоматичният секретар. Чух как записаният ми глас приканва обаждащия се да остави съобщение след сигнала, след което до слуха ми достигна познатият тембър на Уайърман.

— Едгар, къде си? — Все още бях твърде объркан, за да определя какво изразява тонът му — радост, страх или ужас. — Обади ми се, веднага ми се обади! — Последва тихо изщракване — това беше краят на съобщението.

Предпазливо слязох по стълбите, спирайки се на всяка стъпало (все едно бях осемдесетгодишен старец) и първата ми работа беше да включа осветлението — в хола, кухнята, двете спални и във флоридската стая. Светнах даже в банята. За тази цел трябваше да се протегна в тъмното, очаквайки всеки миг допира на нещо студено, мокро и обвито във водорасли. Нищо подобно не ме докосна. Когато навсякъде беше светло, най-накрая се успокоих и внезапно установих, че отново съм гладен. Умирах от глад. Случваше ми се за пръв път, откакто работех над портрета на Уайърман… но естествено последната сесия изобщо не можеше да се сравнява с предишните.

Наведох се, за да огледам мръсотията, довяна от вятъра през отворената врата. Само вода и пясък, като водата вече се бе разделила на капчици върху восъчното покритие, с което чистачката ми мажеше паркета, за да блести. Килимчето върху долните стъпала също бе влажно, но пък по него нямаше пясък.

Не смеех да си призная, че търся следи от стъпки.

Отидох в кухнята, направих си сандвич с пилешко и му се нахвърлих, без да седна до масата. Извадих от хладилника една бира, я щом приключих със сандвича, изядох остатъците от вчерашната салата. После се върнах в дневната, за да телефонирам на Уайърман. Той вдигна още след първото прозвъняване. Възнамерявах да му кажа, че съм излязъл, за да огледам щетите от бурята, ала се оказа, бе местонахождението ми изобщо не го интересува. Той плачеше и се смееше.

— Виждам! Както преди! Лявото ми око е бистро като сълза! Не мога да повярвам, но…

— Забави темпото, Уайърман, едва те разбирам.

Той навярно не можеше.

— В разгара на бурята изведнъж усетих болка в лявото си око… толкова силна и пронизваща, сякаш ми забиваха нажежена жица… помислих си, че ме е ударил гръм, да пази Господ… махнах превръзката… и бях прогледнал! Разбираш ли какво ти казвам? Прогледнах!

— Да — отвърнах аз. — Разбирам. Много се радвам.

— Ти ли беше? Ти беше, нали?

— Може би. Вероятно. Портретът ти е завършен. Утре ще ти го донеса. — Поколебах се дали да продължа. — Хвърлих доста труд по него, amigo. Убеден съм, че не е толкова важно какво се случва с картините, след като са вече завършени, но навремето бях убеден, че и Кери ще победи Буш.

Събеседникът ми се разхили.

— О, verdad, чувал съм тази история. Как си?

Преди да му отговоря, в главата ми проблесна нова мисъл:

— Как е Елизабет? Бурята подейства ли й?

— Братле, беше ужасно. Бурите винаги я плашат, но тази… тя изпадна в истерия. Крещеше, викаше сестрите си… Теси и Ло-Ло — близначките, които са се удавили през двайсетте… Дори за известно време сякаш се пренесох там… но, слава Богу, всичко свърши. Ти как си? Бурята подейства ли ти?

Погледнах пясъка, разпилян на пода между входната врата и подножието на стълбите. Нямаше следи от стъпки. Ако си мислех, че виждам някакви отпечатъци, трябваше да обвинявам само шибаното си художническо въображение.

— Донякъде. Както сам каза, важното е, че вече всичко свърши.

Надявах се наистина да е така.

XXI

Поговорихме си още пет минути… по-точно Уайърман говореше. Всъщност дърдореше почти несвързано. Накрая сподели, че се страхува да заспи, понеже се бои да не се събуди посред нощ и да открие, че лявото му око отново е ослепяло. Успокоих го, че според мен няма защо да се тревожи, пожелах му лека нощ и затворих. Мен самият ме тревожеше друго — ще се събудя нощем и ще открия, че Теси и Лора (Ло-Ло, както я наричаше Елизабет) седят от двете страни на леглото ми.

И едната държи Рийба на скута си.

Извадих от хладилника още една бира и се качих в „Розовото мъниче“. Приближих се до статива с наведена глава, после рязко вдигнах очи, сякаш исках да изненадам портрета. Част от мен — рационалната част — очакваше да види отвратителна цапаница, безумно стълпотворение от разноцветни петна, с които бях осеял картината по време на бурята, когато ателието ми бе осветявано само от мълниите. Останалата част от съзнанието ми обаче очакваше друго. Тя знаеше, че бях рисувал под друга светлина (както циркаджиите, които мятат ножове със завързани очи, се направляват от други сетива). Тя знаеше, че „Уайърман гледа на запад“ ще се открои пред мен в целия си блясък, и се оказа напълно права.

В известен смисъл това бе най-добрата картина от нарисуваните на Дума, най-вече защото беше най-_рационалната_ — спомнете си, че почти до самия край бях работил над нея на дневна светлина. И бе нарисувана от човек със здрав разум. Призракът, обитаващ платното, се бе превърнал в симпатичен младеж, който излъчваше спокойствие и уязвимост. Младеж с прекрасни черни коси без никакви признаци на оредяване и загатната усмивка, стаена в ъгълчетата на устните му и в зелените му очи. Над гъстите му вежди се открояваше високо чело — отворен прозорец, откъдето този човек насочваше мислите си към Мексиканския залив. В изложения му на показ мозък нямаше никакъв куршум. Със същата лекота можех да премахна аневризма или злокачествен тумор. Цената, която платих на финалната права, се оказа висока, ала усилията ми не яха отишли напразно.

Бурята бе утихнала, в далечината се чуваха само откъслечни гръмотевици. Помислих си, че бих могъл да поспя, ако оставя да свети лампата на нощното шкафче. Рийба нямаше да каже на никого. Можех да поспя, като я пъхна под мишницата на отрязаната си ръка. Бях го правил и преди. Зрението на Уайърман се бе възстановило напълно, но не това беше най-важното. Не, в настоящия момент най-важното бе друго — най-накрая бях създал нещо велико.

И заслугата беше само моя.

Предполагах, че тази мисъл ще ми помогне да заспя.