Как да нарисуваме картина (IV)

Започнете с онова, което знаете, а после опитайте да го преоткриете. Безспорно изкуството е магия, но всички произведения на изкуството, колкото и да са необичайни, се раждат в обикновеното ежедневие. Затова не се учудвайте на екзотичните цветя, израсли на обикновена почва. Елизабет го знаеше. Никой не я бе учил; бе достигнала до тези изводи сам.

Колкото повече рисуваше, виждаше повече. И повечето думи се завръщаха в съзнанието й — отначало онези четиристотин-петстотин, които знаеше, преди да падне от количката и да си удари главата, а после към тях започнаха да се прибавят все нови и нови.

Баща й бе смаян от бързината, с която картините й ставаха все по-сложни. Сестрите й — също, особено Големите злобарки и близначките (не и Ади; тя беше в Европа заедно с три приятелки и двама доверени придружители; Емъри Полсън, младежът, за когото щеше да се омъжи, още не се бе появил на хоризонта). Бавачката-икономка я гледаше с благоговеен трепет и я наричаше la petite obeah fille45.

Докторът, който я лекуваше, беше предупредил, че прекомерната й физическа активност и вълнението са противопоказни и могат да предизвикат нежелани последствия, но през януари 1926 година тя вече обикаляше на воля из южната част на Дума Ки, понесла блокчето си, и рисуваше всичко.

Именно през тази зима тя забеляза, че рисунките й са омръзнали на по-възрастните — първо на Големите злобарки Мария и Хана, после на Теси и Ло-Ло, на тате и най-накрая на леля Мелда. Дали си е давала сметка, че дори гениалността омръзва, ако се приема в твърде големи дози? Вероятно детската й интуиция й го е подсказала.

Така от отегчението на по-възрастните се зароди решимостта й да ги накара да погледнат на всичко по нов начин, да им отвори очите за вълшебството, съзирано от нея.

Така започна сюрреалистичния й период; отначало птиците политаха от горе на долу, после животните тръгваха по водата и накрая конете започнаха да се усмихват. Именно усмихващите се коне върнаха интереса към картините й. Тогава обаче нещо се промени. Нещо черно пропълзя в света, използвайки малката Либит за свой портал.

Тя започна да рисува куклата си и докато я рисуваше, ненадейно куклата проговори. Каза си името.

Новийн.

По това време Адриана се завърна от веселия Париж и Новийн започна да имитира пронизителния й глас, когато тя питаше Елизабет може ли да „ала-бала-парлеву“ или й казваше да си затвори плювалника. Понякога Новийн й пееше приспивни песни и щом Либит заспеше, картините с лицето на куклата — голямо, обло и кафяво с изключение на устните — се разпиляваха по леглото й.

Новийн пееше: „Брат Жак, брат Жак, спиш ли? Спиш ли? Ако не — защо?“

Друг път Новийн й разказваше истории с елементи от приказки, само дето Пепеляшка носеше червените пантофки на Дороти от страната на Оз, а близнаците Бобси46 се изгубваха във вълшебната гора и намираха къщичка от бисквити с покрив от ментови бонбони.

После обаче гласът на Новийн се промени. Вече не беше гласът на Ади. Нито гласът на някого, когото Елизабет познаваше. И куклата продължаваше да говори дори когато Либит й казваше да си затвори плювалника. В началото този глас навярно й е харесвал. Навярно й се е струвал забавен странен, но забавен.

После нещата се промениха. Защото изкуството е магия, но не всяка магия е бяла.

Дори и за малките момиченца.

Загрузка...