Дума Ки

I

Нямахме проблеми с пътя към къщи. Вонята още се усещаше, но сега бе поносима — донякъде защото откъм залива духаше свеж вятър, донякъде защото… просто сега беше поносима.

Лампите в двора на „Двореца“ се включваха с таймери. Сега те блещукаха в тъмнината и изглеждаха великолепно. Уайърман методично обходи стаите, включвайки осветлението във всяка. Запали всички, докато къщата, където Елизабет бе прекарала по-голямата част от живота си, засия като океански лайнер, който посред нощ влиза в пристанище.

Когато „Дворецът“ се превърна в бляскав полилей, се наредихме да си вземем душ, като си подавахме пълното с вода фенерче от ръка на ръка като щафета. Уайърман влезе пръв, после Джак и накрая аз. След като се изкъпахме, всеки беше прегледан от другите двама и раните му промити с кислородна вода. Аз бях най-зле и когато най-сетне се облякох, цялото тяло ме смъдеше.

Тъкмо завързах прилежно връзките на ботушите си с едната си ръка, Уайърман пристъпи в спалнята със сериозен и мрачен вид.

— На секретаря е записано съобщение, което искам да чуеш. От полицията в Тампа. Дай да ти помогна.

Коленичи пред мен и стегна връзките ми. Не се изненадах, че косата му се е прошарила още повече… и изведнъж ме заля вълна от тревога. Наведох се и го сграбчих за рамото.

— Фенерчето! Джак…

— Спокойно. Той седи в Порцелановата приемна на госпожица Истлейк, а фенерчето е в скута му.

Въпреки това се разбързах. Не зная какво очаквах да намеря: може би стаята е празна, а фенерчето е развинтено и захвърлено на килима сред влажна локва, или Джак, преобразен в триока жена с нокти на хищна птица вместо човешка длан, същата, която беше изпаднала от старото пукнато буре. Но той си седеше с фенерчето в скута и с тревожно изражение на лицето. Попитах го дали всичко е наред. Хубаво го погледнах в очите. Ако нещо беше станало… с него… смятах, че ще го зърна точно там.

— Добре съм. Но съобщението на онова ченге… — Той поклати глава.

— Да го чуем.

Някакъв мъж, който се представи като детектив Самсън, каза, че се опитвал да се свърже както с Едгар Фриймантъл, така и с Джером Уайърман, за да им зададе няколко въпроса относно Мери Айър. Най-много държал да говори с господин Фриймантъл, ако не е заминал за Род Айлънд или Минесота, където, доколкото разбрал, било принесено тялото на дъщеря му за предстоящото погребение.

„Сигурен съм, че господин Фриймантъл е дълбоко опечален — каза Самсън и продължи: — Също така съм сигурен, че тези въпроси са от компетентността на полицията в Провидънс, но ние знаем, че неотдавна господин Фриймантъл е дал интервю на госпожа Айър, публикувана в един вестник, и по собствена инициатива реших, ако е възможно да разговарям с него и с вас, господин Уайърман. По телефона мога да ви предам какво е предизвикало любопитството на местната полиция, стига тази лента да не свърши…“

Е, лентата не свърши. И последното парченце от пъзела си дойде на мястото.

II

— Едгар, това е смахнато — каза Джак. Повтаряше го за трети път и в гласа му се усещаше отчаяние. — Абсолютно откачено. — Обърна се към Уайърман: — Ти му кажи!

— Un poco loco — съгласи се Уайърман, но за разлика от Джак аз знаех разликата между poco и muy — малко и много.

Стояхме на двора между седана на Джак и стария мерцедес на Елизабет. Луната се беше издигнала още по-високо, вятърът се беше усилил. Прибоят се разбиваше в брега на километър от нас и раковините под „Розовата грамада“ навярно обсъждаха какви ли не чудати случки.

— Мисля, че мога да му говоря цяла нощ, без да го разубедя — добави Уайърман.

— Защото знаеш, че съм прав — вметнах аз.

— Може би, amigo. Едно ще ти кажа: Уайърман смята да падне на старческите си колене и да се моли за теб.

Джак погледна фенерчето в ръката ми.

— Поне не взимай това — заувещава ме той. — Прощавай, шефе, обаче кукувица ви е изпила ума да вършите такива глупости!

— Наясно съм какво правя — казах аз, молейки се на Бог да е така. — А вие двамата стойте тук. Не се опитвайте да ме последвате. — Насочих фенерчето към Уайърман. — Дай честна дума.

— Добре, Едгар. Честта ми е очукана като стара трошка, но щом искаш, заклевам се в нея. Един практически въпрос: сигурен ли си, че два теленола ще те закарат благополучно до брега или ще лазиш дотам като крокодил?

— Не бери грижа за мен.

— И ще ни се обадиш, когато стигнеш?

— Да.

Той разпери ръце и аз го прегърнах. Уайърман ме целуна по двете страни.

— Обичам те, Едгар — каза той. — Чудо човек си ти. Sano como una manzana.

— Какво ще рече?

Той сви рамене.

— Бъди жив и здрав, предполагам.

Джак ми подаде ръка — лявата, защото момчето се учеше бързо — но в края на краищата реши, че няма нищо лошо в една прегръдка.

— Дай фенерчето, шефе — прошепна ми.

— Не мога. Съжалявам — прошепнах в отговор. Тръгнах към дъсчената алея. В нейния край преди хиляда — десет хиляди години, бях срещнал мъжагата, с когото сега се разделях. Той седеше под един чадър на райета. Беше ми предложил малко прохлада: зелен чай с лед. И беше казал: „Идва куцукащият странник…“

„А пък сега си отива“ — помислих си аз.

Обърнах се. Те ме гледаха.

— Muchacho! — извика Уайърман.

Стори ми се, че ще ме помоли да се върна, за да обмислим начинанието ми. Но го бях подценил.

— Vaya con Dios, mi hombre — на добър час, приятелю.

Махнах му за последно и завих зад къщата.

III

И така, тръгнах на последната си Голяма плажна разходка по осеяния с раковини бряг. Преди се разхождах под розовата светлина на утрото, когато светът беше замрял и се движеха само тихите вълни и кафявите облаци, които бягаха над мен. Сега беше различно. Тази нощ вятърът бучеше, вълните тътнеха: не се сливаха с брега, а се самоубиваха в него. Онези в далечината бяха като никелирани и на няколко пъти ми се стори, че виждам „Персе“ с крайчеца на окото си, но се оказваше, че греша. Тази нощ в моята част на залива имаше само лунна светлина.

Олюлявах се по пътя, стисках фенерчето и си мислех за деня, когато се разхождах тук с Илзе. Тя ме беше попитала дали това е най-красивото място на земята и аз я бях уверил, че има поне три по-хубави… но не можех да си спомня кои са те, само че наименованията им бяха трудни за писане и произнасяне. Най-яркият ми спомен бе, когато тя ми каза, че заслужавам красиво място и време за почивка. Време за излекуване.

Сълзите напираха в очите ми и аз не издържах. Ръката, с която можех да ги обърша, беше заета с фенерчето, затова ги оставих да си текат.

IV

Чух „Розовата грамада“, преди да я видя. Раковините под къщата пееха силно както никога досега. Походих още малко, после спрях. Сега тя беше точно пред мен, черна бездна, където звездите не светеха. След още четирийсет-петдесет куцукащи крачки луната започна да осветява подробностите. Сега всички лампи бяха угасени, дори тези, които бях оставил да светят в кухнята и „флоридската стая“. Може би електричеството беше прекъснато от ураганния вятър, но се съмнявах, че това е причината.

Осъзнах, че раковините ми шепнат с глас, който познавам. И как иначе, след като бе моят собствен глас? Винаги ли съм го знаел на подсъзнателно ниво? Май да. Убеден съм, че повечето от нас, които не са луди, чуват разнообразните гласове на своето въображение.

И на своите спомени, разбира се. Спомените също имат гласове. Питайте човек, който е загубил ръка, дете, или отдавна лелеяната си мечта. Питайте човек, който се обвинява за погрешно решение, обикновено взето в миг на гняв (миг, който най-често е червен). Нашите спомени също имат гласове. Те често са тъжни.

Продължих да вървя, оставяйки след себе си диря от един тътрещ се и един здрав крак. Обгърнатите от чернота очертания на „Розовата грамада“ се приближаваха. Тя не беше полуразрушена като „Гнездото на чаплата“, но тази нощ беше обитавана от призраци. Тази нощ в нея ме чакаше призрак. Или нещо по-реално.

Блъсна ме нов порив на вятъра и аз погледнах наляво, към океана. Сега корабът беше там: бе притихнал и ме чакаше.

„Защо се бавиш? — питаха ме раковините, докато стоях на по-малко от двайсет метра от къщата си. — Заличи миналото — това е постижимо, никой не го знае по-добре от теб, и отплавай. Отплавай от тази печал. Всичко на този свят се заплаща. И знаеш ли кое е най-хубавото?“

— Най-хубавото, е, че не се налага да замина сам — казах аз.

Вятърът фучеше. Раковините шептяха. От чернотата под къщата се изтръгна по-тъмна сянка и излезе на лунната светлина. За момент като че ли се поколеба, после тръгна към мен.

Тя тръгна към мен. Но не беше Персе; Персе беше удавена в сън.

Илзе.

V

Тя не ходеше. Не очаквах да върви. Тя се тътреше. Беше цяло чудо, че изобщо може да се движи.

След онова последно телефонно обаждане на Пам (не би могло да се нарече точно разговор) излязох през задната врата на „Розовата грамада“ и счупих дръжката на метлата, с която метях алеята. После слязох на брега — най-долу, където пясъкът беше влажен и блестящ. Не помнех какво се случи след това, защото не исках. Толкова бе очевидно. Чак сега си спомних, сега ми се наложи, защото моето творение се изправи пред мен. Беше Илзе, същевременно не беше тя. Видях лицето й, после то се разми и изчезна. Тя беше там, изведнъж стана безформена, после тялото й възвърна очертанията си. Докато вървеше, стръкчета морски овес и мидени черупки се ронеха от страните, гърдите и краката й. Тънък лъч освети едното й око, което беше потресаващо ясно, потресаващо нейно, после то изчезна и се появи отново, блестящо на лунната светлина.

Илзе, която се тътреше към мен, бе от пясък.

— Татко — промълви. Гласът й беше стържещ, сякаш в гърлото й бяха заседнали раковини.

„Ще поискаш, но не бива“ — беше казала Елизабет… но понякога не можем да се въздържим.

Пясъчната девойка протегна ръка. При поредния порив на вятъра пръстите й загубиха очертанията си, от тях се посипаха песъчинки, лъснаха оголени кости. Около нея се завихри още пясък и ръката й отново се уплътни. Чертите й се променяха като пейзаж под бързо прелитащи летни облаци. Гледката бе пленяваща… хипнотична.

— Дай ми фенерчето — промълви. — После ще се качим заедно на борда. На кораба ще бъда такава, каквато ме помниш. Пък и… не е нужно да помниш каквото и да било.

Бучащите вълни маршируваха в строй под звездното небе. Под луната. Под „Розовата грамада“ раковините зовяха: моят глас спореше със себе си. „Доведи другарчето. Аз печеля. Седни на старчока. Ти печелиш.“ Пред мен стоеше пясъчна Илзе, призрачна хурия под светлината на луната, с черти, менящи се от секунда на секунда. Ту беше деветгодишната Или, ту петнайсетгодишната Или на път за първата си среща с гадже. Или, както изглеждаше на слизане от самолета през декември, Или колежанката с годежния пръстен на ръката си. Пред мен стоеше най-любимото ми същество — та нали затова Персе я беше убила! — с ръка, протегната за фенерчето. Фенерчето беше пропускът ми за едно дълго пътешествие по моретата на забравата. Разбира се, може би грешах… но понякога се налага да рискуваме. И обикновено правим тъкмо това. Както казва Уайърман, често се самозаблуждаваме толкова силно, че ако ни плащаха, отдавна щяхме да сме забогатели.

— Мери е донесла сол. Много торби със сол. Изсипала ги е във ваната. Ченгетата искат да знаят защо. Но никога няма да повярват на отговора, нали?

Тя стоеше пред мен, очертана на фона на вълните, които прииждаха и се разбиваха с грохот. Стоеше там, изчезваща и появяваща се отново, обгърната от завихрени песъчинки. Тя стоеше там и протягаше ръка за онова, за което беше дошла.

— Не й стигаше, че те е нарисувала в пясъка. Не й е стигало дори, че Мери те е удавила. Трябвало е да те удави в солена вода. — Сведох поглед към фенерчето. — Персе й е казала какво точно да прави. Както съм го нарисувал.

— Дай ми го, татенце — прошепна пясъчното момиче. Дланта му беше все така протегната. Само дето понякога вятърът я превръщаше в нокти на граблива птица. — Дай ми го и да вървим.

Въздъхнах. В крайна сметка някои неща са неизбежни.

— Добре. — Пристъпих към нея. Хрумна ми още една от мъдростите на Уайърман: „Накрая изчерпваме тревогите си.“ — Добре, съкровище. Но ще ти струва нещо.

— Какво? — Гласът й беше като пясък, тракащ по стъклото на прозореца. Стържещият звук на натрошени мидени черупки. Но съща така и гласът на Илзе. Моето любимо момиче.

— Само една целувка — казах аз, — докато съм още жив да я почувствам. — Усмихнах се. Устните ми бяха изтръпнали и не ги усещах, но знаех, че мускулите около тях са се обтегнали. Мъничко. — Предполагам, че ще е пясъчна целувка, ала ще си въобразявам, че сме си играли на брега. Че сме строили пясъчни замъци.

— Добре, татко.

Тя се приближи, движейки се с причудливо тътрене-летене, което в никакъв случай не беше ходене, а отблизо илюзията съвсем се загуби. Все едно да поднесеш картина близо до очите си и да наблюдаваш как сцената — пейзажът, портретът, животът — се размива и остават само цветовете. Чертите на Илзе изчезнаха. Виждах само бесен пясъчен циклон и ситни парченца от мидени черупки. Не подушвах мириса на кожа и коса, а на солена вода.

Бледи ръце се протегнаха към мен. Пясъчни ципи ги запокитиха във въздуха и ги размахаха. Месечината грееше през тях. Вдигнах фенерчето. То обаче беше късо. И пластмасово, а не от неръждаема стомана.

— Може би ще искаш да го погледнеш по-отблизо, преди да раздаваш целувки — подметнах. — Това фенерче е от жабката в колата на Джак Кантори. Онова с Персе е заключено в сейфа на Елизабет.

Съществото се вцепени и в същия миг вихърът му отнесе последното подобие на човешки образ. Озовах се сред пясъчен дявол. Обаче не исках да рискувам, след като знаех, че дъщеря ми беше някъде… ами някъде другаде — и копнееше да почива в мир. Замахнах с всичка сила, стиснал фенерчето, и сребърните гривни на леля Мелда се плъзнаха по китката ми. Внимателно ги бях почистил в кухненската мивка на „Двореца“ и сега те звънтяха.

За всеки случай бях затъкнал в колана си един от сребровърхите харпуни, но тази мярка се оказа излишна. Пясъчният дявол избухна и се разхвърча на парчета. В съзнанието ми отекна яростен писък от болка. Слава Богу, че трая кратко, иначе сигурно щеше да ме разкъса. После остана само шепотът на раковините под „Розовата грамада“. Звездите над дюните вдясно помръкнаха, когато и последният пясъчен талаз изчезна. Заливът отново беше пуст, само посребрените от луната вълни неспирно шестваха към брега. Ако изобщо го бе имало, „Персе“ беше отплавал.

Краката ми се подкосиха и аз тупнах на земята. Може би щеше да се наложи да се върна в къщата пълзешком, но за щастие „Розовата грамада“ не беше далеч. Тъкмо сега обаче смятах да поседя на брега и да послушам раковините. Да си поотдъхна. Може би после щях да успея да стана и да извървя онези последни двайсетина метра, да вляза във вилата и да се обадя на Уайърман. Да го уверя, че съм добре. Че кошмарът е приключил и Джак може да дойде да ме вземе.

Но засега щях да послушам раковините, които вече не говореха с моя или нечий чужд глас. Щях да поседя сам на пясъка, да огледам океана и да мисля за дъщеря си Илзе Мари Фриймантъл, която тежеше три килограма при раждането си, чиято първа дума беше „куче“ и която веднъж се беше втурнала вкъщи с голям кафяв балон, нарисуван с пастел върху парче дебела хартия, крещейки въодушевено: „Наришувах те, татко!“

Илзе Мари Фриймантъл.

Помня я добре.