Дума Ки

I

В деня, в който двамата с Уайърман най-сетне се запознахме официално, той се смя толкова силно, че счупи шезлонга, на който седеше, а аз едва не припаднах (всъщност изпаднах в онова полусънно състояние, известно като „синдром на сивата пелена“). Изобщо не бях очаквал, че подобно нещо ще ми се случи в деня, след като бях разбрал за връзката на Том Райли с бившата ми жена (естествено нито един съдия не би взел под внимание доказателствата ми), ала ето че този смях се превърна в предзнаменование за бъдещето. После неведнъж се смяхме заедно. Уайърман бе много за мен — включително и моя съдба, но преди всичко ми беше приятел.

II

— И тъй — обяви Уайърман, когато най-накрая се добрах до двата шезлонга и масата под раирания чадър, — куцият странник пристигна с плик, пълен с раковини. — Седни, куцащи страннико. Накваси гърлото си. Чашата те чака търпеливо от много дни.

Сложих на масата найлоновия плик и протегнах ръка към здравеняка.

— Едгар Фриймантъл.

Дланта му бе широка, пръстите — къси, а ръкостискането — силно.

— Джером Уайърман. Предпочитам да ми казваш Уайърман.

Погледнах предназначения за мен шезлонг. С тази полегата облегалка и ниска седалка приличаше на седалка за порше.

— Нещо не е наред ли, muchacho? — попита Уайърман, повдигайки вежди. Бяха гъсти и прошарени.

— Всичко е наред, стига да не се смееш, когато реша да стана.

Той се усмихна.

— Драги, живей, както трябва да живееш. Чък Бери31, цитат от хиляда деветстотин шейсет и девета.

Застанах пред шезлонга, отправих кратка молитва и се строполих на шезлонга. Както обикновено залитнах наляво (машинално пазех травмираното си бедро), ето защо седнах малко накриво, но мигновено сграбчих страничната облегалка и се опрях на земята със здравия си крак, затова столът само се заклати. Преди месец щях със сигурност да се пльосна на пясъка, ала явно бях позаякнал — упражненията си казваха думата. Представих си как Кати Грийн аплодира постижението ми.

— Браво, Едгар — похвали ме Уайърман. — Или Еди?

— Както си избереш, аз отговарям и на двете. Какво има в каната?

— Зелен чай с лед. Ще го опиташ ли?

— С удоволствие.

Той напълни първо моята, после своята чаша. Когато я вдигнах, забелязах, че зеленият цвят на чая бледнее в сравнение с очите му, обкръжени от фини бръчици. Черната му коса бе доста дълга и прошарена на слепоочията. По едно време вятърът я разроши и видях вдясно на челото му кръгъл белег, мъничък колкото монетка. Беше по бански и краката му бях загорели като ръцете му. Като цяло изглеждаше в добра форма, но в същото време ми се струваше, че от него струи умора.

— Да пием за теб, muchacho.ти успя.

— Добре — кимнах. — За мен.

Чукнахме се и отпихме. Не бях любител на зеления чай, ала този ми се стори божествен. Беше нежен като прохладна коприна, с едва доловима сладост.

— Почувства ли меда? — попита Уайърман и се усмихна, като кимнах. — Не на всички се удава. Слагам по една супена лъжица на кана. Медът подчертава естествената сладост на чая. Научих се да приготвям тази напитка на товарен параход Китайско море. — Той вдигна чашата и погледна през нея. — Там се сражавахме с пирати и се съвкупявахме със загадъчни смугли красавици „под тропическите небеса“32.

— Нещо не ми се вярва, господин Уайърман.

Той се засмя.

— Всъщност прочетох за меда в една от готварските книги на госпожа Истлейк.

— Да не е дамата, с която идваш тук всяка сутрин? В инвалидната количка?

— Съвършено вярно.

Пред очите ми внезапно изплуваха огромните сини кецове на хромираната поставка за крака на инвалидния стол и от устните ми се откъсна:

— Невестата на Кръстника.

Изобщо не бях се замислил какво казвам. Уайърман зяпна, а зелените му очи се ококориха; тъкмо щях да се извиня за неучтивостта си, но той избухна в смях. Така се смее човек, когато някой е успял да преодолее всичките му защитни редути и е докоснал самата сърцевина на чувството му за хумор. Уайърман сякаш щеше да се пръсне от смях, а щом видя, че не разбирам с какво толкова съм го развеселил, се разкикоти още по-силно и коремът му заподскача. Опита се да остави чашата, но не учели и тя се забучи в пясъка с дъното на долу, напомняйки ми фас, забит в една от онези урни до асансьорите в хотелските фоайета. Това му се стори още по-смешно и с треперещата си ръка той посочи чашата.

— Бас държа, че ако исках да го направя, нямаше да се получи! — произнесе задъхано и пристъпите на смях отново го обзеха. Тресеше се в шезлонга, държеше се с една ръка за корема, а с другата — за гърдите. В паметта ми внезапно изплува откъс от стихотворение на Емили Дикинсън, което бях наизустил в училище преди повече от трийсет години: „Сълзи и смях човек не симулира и тръпки силни рядко имитира.“ Аз се усмихвах, усмихвах се и накрая също се закикотех. Подобна веселост е заразителна дори когато не знаеш каква е шегата. И чашата на Уайърман, която падна така, че не се изля нито капка чай… това също беше забавно. Като смешен епизод от анимационното филмче за Бягащата кукувица. Смехът на събеседника ми обаче не бе предизвикан от чашата.

— Не разбирам. Искам да кажа, съжалявам ако съм те…

— В известен смисъл си е точно тъй! — извика Уайърман, сякаш изгубил способността си да говори свързано. — Идея си нямаш колко си прав! Само че всъщност е дъщеря — дъщеря на Кръс…

Поклащаше се наляво-надясно и напред-назад, разтърсван от пристъпите на смях — никакво симулиране, съвсем автентични тръпки, — и именно в този миг шезлонгът не издържа, изтрещя и се счупи. Уайърман политна напред и на лицето му се изписа израз на комично изумление, после той се бухна в пясъка. Неволно закачи чадъра и прекатури масата, а вятърът сякаш само това и чакаше, защото подхвана чадъра като платно на ветроход и повлече масата по плажа. Изведнъж ме напуши още по-силен смях и причината не беше нито в опулените очи на Уайърман, когато шезлонгът се опита да го захапе с раираните си челюсти, нито в падането му на пясъка, нито в масата, която се мъчеше да избяга от нас, взета на буксир от чадъра. Не, причината бе чашата, която невъзмутимо продължаваше да стърчи в пясъка.

„Студен зелен чай от «Акме Къмпъни» — помислих си, неспособен да се отърся от асоциацията с Бягащата кукувица. — Бийп-бийп!“33

Неизбежно беше да си спомня за крана, който ме бе осакатил, и шибания сигнал за заден ход, който така и не бе прозвучал. Представих си Злия койот в купето на смачкания пикап — анимационен герой с изпъкнали от недоумение очи и щръкнали димящи уши.

Най-накрая се разсмях. С пълно гърло. Смях се, докато паднах от шезлонга и се проснах на пясъка до Уайърман, но също като него не докоснах чашата, която продължаваше да стърчи като фас в хотелска урна за угарки. По страните ми потекоха сълзи и светът започна да притъмнява, понеже достъпът на кислород до мозъка ми рязко намаля.

Без да спира да се кикоти, Уайърман запълзя следи избягалата масичка. Опита се да я хване, ала в последния момент тя се изплъзна, сякаш бе почувствала приближаването му. Той падна по корем, после се надигна, като се смееше и плюеше песъчинки. Легнах по гръб, поемайки си дъх на малки порции, но без да спирам да се кискам.

Така се запознах с Уайърман.

III

След двайсет минути масичката беше на предишното си място. Вече всичко бе наред, само дето никой от нас не можеше да погледне чадъра, без отново да избухне в смях. Едно парче се беше откъснало и сега чадърът се беше килнал над масичката като опърпан пияница, който се мъчи да изглежда трезвен. Уайърман пренесе оцелелия шезлонг в края на дъсчената пътечка и по мое настояване седна на него. Аз се разположих на самите дъски — нямах облегалка, но пък можех да се изправя много по-лесно и без да накърнявам достойнството си. Новият ми познат предложи да отиде до къщата и да донесе друга кана с чай, но аз отказах. В крайна сметка си разделихме напитката, като по чудо останала в чашата му.

— Вече сме водни братя — отбеляза той, когато я пресушихме до последната капка.

— Да не е някакъв индиански ритуал?

— Фраза от „Странник в странна страна“ на Робърт Хайнлайн, лека му пръст.

Хрумна ми, че нито веднъж не го бях виждал да чете, докато седеше на раирания шезлонг, но не му го казах. Мнозина избягват да четат на плажа, понеже от ярката светлина ги заболява главата. Съчувствах на всеки, който страда от главоболие.

Той отново прихна. Бе закрил устата си с две ръце — също като малко дете, — но смехът му пробиваше с лекота тази преграда.

— Стига толкова. Господи, стига. Май си разтегнах всички коремни мускули.

— Аз също.

Помълчахме известно време. Този ден от океана духаше прохладен ветрец с навяващ меланхолия привкус на сол. Съдраното парче от чадъра плющеше като корабно платно. Тъмното петно на пясъка, където се бе разлял чаят, вече бе почти изсъхнало.

Накрая Уайърман не можа да се въздържи и се изкикоти.

— Видя ли как масичката се опита да избяга? Тъпата масичка?

И аз се захилих. Бедрото и коремните мускули ме боляха, но се чувствах доста добре за човек, който едва не бе припаднал от смях.

— „Бягство от Алабама“ — добавих.

Дългокосият кимна, докато се опитваше да изчисти пясъка от лицето си.

— Парче на „Грейтфул Дед“ от хиляда деветстотин седемдесет и девета. Или някъде там. — Пак се закиска и постепенно кискането му премина в гръмогласен смях. — Не мога. Трябва да спра, но… Невестата на Кръстника! Господи!

— Само не й го казвай, става ли?

Той внезапно спря да се смее, но не и да се усмихва.

— Нямам такова намерение, muchacho. Но… заради шапката, нали? Голямата й сламена шапка. Като на Марлон Брандо в градината, когато си играе с момченцето…

Мислех, че повече няма да се засмеем, ала щом кимнах, отново започнахме.

— Ако зацвилим, когато ви запозная — започна той (двамата зацвилихме, като си представихме ситуацията), — ще кажем, че се си спомнили как счупих шезлонга, става ли?

— Става. Правилно ли съм разбрал, че тя наистина има връзка с мафията?

— Ти не знаеш ли?

— Не.

Той посочи „Розовата грамада“, която от това разстояние изглеждаше миниатюрна. На връщане ме чакаше доста дълъг път.

— Кой според теб притежава вилата, където си отседнал, amigo? Разбирам, че плащаш на агенция по недвижими имоти, но в чия банкова сметка отиват паричките ти?

— В сметката на госпожица Истлейк?

— Точно така. В сметката на госпожица Елизабет Истлейк. Предвид възрастта на дамата (тя е на осемдесет и пет), би могъл да я наречеш стара мома. — Той пак се разсмя и поклати глава. — Трябва да престана. Но, честно казано, отдавна не бях имал повод да се посмея така.

— И аз.

Уайърман ме погледна — еднорък човек, овалян в пясък — и кимна. В продължение на няколко минути се наслаждавахме на приказния изглед към океана. Всеизвестно е, че възрастните и болни хора идват във Флорида, понеже тук е топло почти през цялата година, но не бива да забравяме и ролята на Мексиканския залив. Целебна е дори гледката към тази обляна от слънцето, спокойна водна шир. Залив с главна буква. Достатъчно голям, за да хвърлиш в него много неща и да гледаш как изчезват завинаги.

Уайърман продължи:

— А кой според теб притежава къщите между твоята вила и тази хасиенда? — Той кимна към белите стени и оранжевите керемиди. — На всички местни карти е обозначено като „Гнездото на чаплата“, но аз й викам „El palacio de Asesino“.

— Пак госпожица Истлейк?

— Поздравления! Току-що пресметна правилно две плюс две.

— Защо си я кръстил „Двореца на убийците“?

— Когато мисля на английски, я наричам „Убежището на бандита“. — Той извинително се усмихна. — И знаеш ли защо? Защото ми прилича на къща, в която главният злодей от уестърн на Сам Пекинпа34 би се заселил на старини. Така или иначе има шест красиви вили между „Гнездото на чаплата“ и Салмън Пойнт…

— Която аз наричам „Розовата грамада“ — добавих. — Когато мисля на английски.

Уайърман кимна.

— „El Rosaldo Grande“. Хубаво название. Харесва ми. Колко време смяташ да останеш тук?

— Наех вилата за година, но, честно казано, не зная. Не се боя от жегите — тук, както разбирам, ги наричат лошия сезон, — но да не забравяме ураганите.

— Да, всички тук ги помним, особено след „Чарли“ и „Катрина“. Обаче къщите между „Гнездото на чаплата“ и Салмън Пойнт ще опустеят дълго преди сезона на бурите. Както и целият Дума Ки. Впрочем, това място трябва да се нарича Истлейк Айлънд.

— Островът на Истлейк? Да не искаш да кажеш, че всичко тук е нейно?

— Виж сега, дори на мен ми е трудно да кажа със сигурност, въпреки че в предишния си живот бях юрист. Някога островът принадлежеше на баща й заедно с голям терен от континентална Флорида на изток оттук. През трийсетте обаче той продаде всичко с изключение на Дума. Със сигурност госпожица Истлейк притежава северната част. — Ръката му описа широк полукръг във въздуха, за да ми покаже въпросния участък от острова (впоследствие щеше да ми каже за него, че е лишен от растителност като катеричката на стриптийзьорка). — Собствеността й се простира както върху земята, така и върху вилите, построени на нея — от „Гнездото на чаплата“, която е най-луксозната, до „Розовата грамада“, която е най-опасната за живеене. Това й носи сериозни доходи, от които тя не се нуждае особено, понеже баща й остави на нея и на другите си деца mucho dinero — много пари.

— И колко от братята и сестрите й са още…

— Нито един — прекъсна ме Уайърман. — Дъщерята на Кръстника е последната издънка на фамилното дърво. — Изсумтя и поклати глава. — Трябва да престана да я наричам така — промърмори сякаш на себе си.

— Както кажеш. Аз обаче се питам защо останалата част от острова не е застроена. Като се има предвид бумът на строителството във Флорида, това ми се стори доста странно още първият път, когато минах по моста.

— Говориш като професионалист. Какъв беше в предишния си живот, Едгар?

— Строителен предприемач.

— И вече не се занимаваш с това?

Можех да се измъкна от директния отговор — все пак не го познавах достатъчно добре, за да бъда пределно откровен, ала не го направих. Може би заради истеричните пристъпи на смях, които бяхме споделили.

— Да — отвърнах.

— И какъв си в сегашния си живот?

Въздъхнах и извърнах глава. Загледах се в океана, където човек можеше да хвърли всичките си тъги и да наблюдава как изчезват безследно.

— Не знам точно. Рисувам… — млъкнах и зачаках смеха му.

Той обаче не се засмях.

— Няма да си първият художник, пребивавал на Сал… в „Розовата грамада“. Вилата има впечатляващо творческо минало.

— Шегуваш се. — Не бях забелязал свидетелства, потвърждаващи думите му.

— Ни най-малко — възрази Уайърман. — Там са отсядали Александър Колдър, Кийт Харинг, Марсел Дюшан35. Преди бреговата ерозия да застраши къщата от рухване във водата. — Той направи кратка пауза: — И Салвадор Дали.

— Не може да бъде! — възкликнах аз и поруменях, когато той учудено ме погледна. За миг почувствах как старият ми приятел гневът помрачава разума ми и ме задушава. „Мога да се справя“ — помислих си. — Извинявай, претърпях тежка злополука преди известно време и… — замълчах.

— Не е трудно да се досети човек — кимна събеседникът ми. — Ако не си забелязал, вдясно не ти достигат чаркове muchacho.

— И понякога… как да се изразя… забравям думите.

— Разбирам. Така или иначе не те лъжа за Дали. Живял е във вилата ти три седмици през хиляда деветстотин осемдесет и първа. — Изведнъж добави без никаква пауза: — Знам какво си преживял.

— Твърде се съмнявам. — Не исках да бъда груб, но за съжаление се получи точно така. И откровено казано, думите напълно отразяваха състоянието ми в момента.

Известно време Уайърман не продума. Вятърът все така развяваше скъсаното парче от чадъра. Казах си: „Май очертаващото се интересно приятелство помежду ни няма да се получи“, ала щом той заговори отново, гласът му звучеше спокойно и доброжелателно, сякаш изобщо не се бяхме отклонявали от основната тема.

— До голяма степен строителството на Дума е възпрепятствано от буйната растителност. Разбирам за морския овес, но другите буренаци не би трябвало да растат без напояване. Някой трябва да проучи това явление.

— Преди няколко седмици с дъщеря ми предприехме кратка екскурзия. На юг от хасиендата започва неизбродна джунгла.

По лицето на Уайърман се изписа тревога.

— При сегашното ти състояние Дума Ки Роуд не е място за екскурзии. Пътят е много разбит.

— Сякаш не знам. Интересува ме друго. Защо на негово място няма четирилентово шосе с велосипедни алеи от двете страни и луксозни жилищни сгради на всеки осемдесет метра?

— Защото никой не знае кой е собственикът на земята. Как ти се струва това обяснение като за начало?

— Сериозно ли говориш?

— Да. Госпожица Истлейк притежава територията от северния бряг до „Гнездото на чаплата“ на юг. В това няма никакви съмнения. Правото й на собственост е отразено във всички завещания.

— Завещания? Много ли са?

— Три. Всички са написани собственоръчно, обаче са заверени от три различни нотариуси и се различават по клаузите, засягащи Дума Ки. Във всички еднозначно е указано, че северната част на острова е завещана на Елизабет Истлейк от баща й Джон. Останалото се оспорва в съда. Вече шейсет години. На фона на тези безкрайни съдебни дела „Студеният дом“ на Дикенс изглежда като детска приказка.

— Но всички братя и сестри на госпожица Истлейк са мъртви, нали така?

— Да, обаче тя има племенници и племеннички, които също си имат дечица. Те са навсякъде по света, както гласи рекламата на боите „Шъруин-Уилямс“. Та именно те се съдят, но не с нея, а помежду си. Във всяко от завещанията на стареца госпожица Истлейк се споменава само във връзка с тази част на Дума Ки, която е кадастрирана от две геодезични компании — едната преди Втората световна война, а другата — по-късно. Цялата документация се съхранява в обществените архиви. И знаеш ли какво, amigo?

Поклатих глава.

— Госпожица Елизабет си мисли, че баща й е искал точно това. И аз, след като прегледах с адвокатското си око копията на трите завещания, съм напълно съгласен с нея.

— А к ой плаща данъците?

Той повдигна вежди, после се засмя.

— Харесваш ми все повече, младежо. Впрочем испанската дума за младеж е vato.

— Говорехме за предишния ми живот — напомних му. Бях се влюбил в този израз.

— Да, отплеснах се. Като специалист ще оцениш онова, което ще ти разкажа. И в трите завещания на Джо Истлейк има еднаква клаузи относно създаването на попечителски фонд, предназначен за плащане на данъците. Обаче с течение на времето инвестиционната компания, управляваща фонда, бе погълната от друга… която също бе погълната…

— Нещо обичайно за бизнеса в Америка — кимнах.

— Точно така. Така или иначе фондът никога не е бил застрашен от банкрут и данъците са били съвестно плащани всяка година.

— Когато парите говорят, и боговете мълчат.

— Тъй си е. — Уайърман се надигна, сложи ръце на кръста си и се изпъна. — Не искаш ли да се запознаеш с дамата? Сигурно тъкмо е станала — често подремва през деня. Мъчат я болежки, но даже и на осемдесет и пет пак е свежарка.

Помислих си, че сега не е времето да разказвам за кратката ни среща и съобщението, което бе оставила на телефонния ми секретар.

— Друг път. Когато веселието ни поутихне.

Той кимна.

— Ако искаш, ела утре по същото време.

— Ще видим. Беше ми много приятно.

Уайърман стисна дланта ми, загледан в остатъка от дясната ми ръка.

— Протеза нямаш ли? Или я носиш само в голяма компания?

Имах си специална история за подобни случаи — оправдавах се с болки в чуканчето, ала беше лъжа. Не желаех да мамя този човек. Донякъде защото той надушваше лъжата от километър, но най-вече защото не исках.

— Естествено взеха ми мерки още докато бях в болницата и всички ме уговаряха да я поръчам колкото се може по-скоро — особено физиотерапевтката и моят приятел психотерапевт. Казваха ми, че колкото по-бързо се науча да я използвам, толкова по-лесно ще се върна към нормалния живот.

— Ще забравиш миналото и ще продължиш да танцуваш…

— Да.

— Само че понякога никак не е лесно да забравиш.

— Никак.

— А понякога дори не бива.

— Не е съвсем така, но… — млъкнах и махнах с ръка.

— Почти уцели, а?

— Да. Благодаря за чая.

— Ела утре и пак ще те почерпя. Обикновено съм на плажа между два и три следобед — един час дневно ми е достатъчен, — но следобед госпожица Истлейк или спи, или се занимава с колекцията си от порцеланови статуетки… и естествено никога не пропуска предаването на Опра, следователно имам свободно време. Всъщност дори повече, отколкото мога да оползотворя. С една дума, ела. Все ще намерим за какво да си побъбрим.

— Добре — кимнах. — Предложението ме заинтригува.

Уайърман се усмихна и сякаш се подмлади. Отново се ръкувахме.

— Знаеш ли какво ми хрумна? — добави той. — Че приятелството, родено в смях, винаги е непредвидимо.

— Може би следващата ти работа ще е да пишеш афоризми на листчета, които слагат в китайските курабийки — подхвърлих.

— Има и по-лоши занимания, muchacho. Много по-лоши.

IV

На връщане се замислих за госпожица Истлейк, старицата със сламената шапка и големите сини кецове, която се оказа собственичка на флоридски остров. И не бе Невестата на Кръстника, Дъщеря на Милиардер… и покровителка на изкуството. В главата ми пак нещо се беше объркало и не си спомнях името на баща й (нещо простичко беше, едносрично) ала помнех ситуацията, описана от Уайърман. Никога не бях чувал за нещо подобно, а когато и изкарваш хляба като шеф на строителна компания, се сблъскваш с какви ли не странности в собствеността над земята. Помислих си, че ходът е изключително оригинален… ако, разбира се, някой искаше да запази малкото си кралство в цялата му дива прелест. Въпросът бе защо?

Вече бях изминал по-голямата част от разстоянието, делящо ме от „Розовата грамада“, когато усетих, че десният ми крак пламти от болка. Докуцуках до вилата, отидох в кухнята, пих вода направо от крана и прекосих дневната, за да отида в спалнята. Мярнах мигащата лампичка на телефонния секретар, но в този момент нямах никакво желание да прослушвам съобщенията от външния свят. Исках само едно — да сваля бремето от краката си.

Легнах и се загледах в бавно въртящите се перки на вентилатора на тавана. Май не бях обяснил много убедително липсата на протеза. Напомних си обаче, че и Уайърман не би могъл да ми отговори задоволително на въпроси от типа на „Как така един юрист е станал прислужник на богата старица?“ и „Какво му е хубавото на този друг живот?“

Докато размишлявах над тези неща, неусетно потънах в дълбока, необезпокоявана от сънища следобедна дрямка.

V

Събудих се, взех горещ душ и отидох в дневната, за да прослушам съобщенията на телефонния секретар. Мускулите ми не бяха схванати, както очаквах след близо трикилометровия преход. Вероятно на следващия ден щях да пропусна разходката, ала тази вечер се чувствах сравнително добре.

Съобщението бе от Джак. Майка му го била запознала с някой си Дарио Нануци, който с радост щял да разгледа картините ми в петък между четири и пет следобед в галерия „Ското“. Казал бил да занеса онези, които смятам за най-добри, но да не са повече от десетина. Никакви скици. Искал да види само завършени работи.

Усетих как ме изпълва лека тревога.

Стомахът ми се сви, бях готов да се закълна, че вътрешностите ми са се смъкнали поне с няколко сантиметра. Ала и това не беше най-лошото. Или болката, или сърбежът (а може би и двете) запълзяха към ръката, която бях изгубил преди злополуката. Казах си, че е пълна глупост да реагирам по този начин, след като до срещата остават цели три дни. Веднъж трябваше да представя проект за десет милиона долара пред градския съвет на Сейнт Пол, когато председател беше бъдещият губернатор на Минесота. Бях следил с трепет как двете ми дъщери минават през репетициите по танци, конкурсите за мажоретки, шофьорските курсове и безумния ад на юношеството. Нима всички тези събития можеха да се сравняват с това да покажа няколко свои картини пред галерист?

Ала щом се заизкачвах по стълбите към „Розовото мъниче“, краката ми сякаш бяха станали оловни.

Слънцето се снишаваше, обливайки голямата зала с разкошно и неописуемо оранжево сияние, но аз не изпитвах никакво желание да нарисувам залеза. Във всеки случай не и тази вечер. Светлината сякаш ме зовеше. Зовеше ме като снимката на отдавна забравена възлюбена, която си открил случайно в стара кутия със сувенири. Приливът продължаваше — чувах стържещите гласове на раковините даже и тук, на горния етаж. Седнах и започнах да разглеждам предметите, намерени на брега — перо, полиран от водата камък, запалка за еднократна употРийба, обезцветена от слънцето… В главата ми отново изплуваха стихове, но не от Емили Дикинсън, а от някаква стара песен: „Как красиво слънце струи през листата на дърветата.“ Дървета нямаше, но ако исках, можех да нарисувам едно на хоризонта. Можех да го нарисувам на фона на оранжевия залез и лъчите на слънцето да струят през листата му. Здравей, Дали.

Не се боях, че ще ме обявят за бездарник или плагиат. По-скоро се притеснявах сеньор Нануци да не ми каже, че талантът ми е мъничък. Или да ме посъветва да си запазя място в Художествения фестивал, който се провежда на тротоара на Вийнъс Авеню в центъра на Сарасота, където ще пожъна голям успех — „Туристите ще се избият за вашите очарователни имитации на Дали.“

И ако страховете ми се оправдаеха, как щях да реагирам? Можеше ли присъдата на един съвършено непознат човек да ме лиши от наскоро придобитата самоувереност, да отнеме новата радост в живота ми?

— Да — промърморих.

Да. Защото рисуването на картини не беше като изграждането на търговски центрове.

Нищо не пречеше да се откажа от срещата… само че бях обещал на Илзе да покажа картините си на специалист, а нямах навика да нарушавам обещанията, които съм дал на децата си.

Дясната ръка продължаваше да ме сърби — силно, едва ли не до болка, — но аз не й обръщах внимание. До стената вляво от мен бяха наредени десетина картини. Обърнах се към тях с мисълта, че ще се опитам да определя кои са най-добрите, ала не успях дори да ги погледна.

Том Райли стоеше до стълбите. Носеше само светлосиньо долнище на пижама, потъмняло от урина на чатала и от вътрешната част на единия крачол. На мястото на дясното му око имаше червено-черна съсирена каша. Струя кръв беше засъхнала на слепоочието му и се губеше в прошарените коси над ухото. Взираше се в океана с единственото си око, оранжевият залез озаряваше изпитото му бледо лице.

Извиках от изумление и ужас, машинално се дръпнах назад и паднах от стола върху травмираното си бедро. Отново изкрещях, но този път от бока. Потръпнах, неволно ритнах стола и го прекатурих. След миг отново погледнах към стълбите, но от Том нямаше и следа.

VI

След десет минути вече набирах домашния му номер. Не слязох по стълбите, а се спуснах по задник, като се приплъзвах от едно стъпало на друго. Не заради адските болки в бедрото, което бях контузил допълнително при падането от стола, а защото краката ми трепереха толкова силно, че не знаех дали ще ме удържат. Опасявах се, че ще падна и ще си ударя главата, даже ако слизам заднишком и се придържам за парапета с единствената си ръка. Мамка му, страхувах се, че ще припадна и ще си прекърша врата.

Отново си спомних онзи ден на езерото Фалън, когато зърнах неестествения блясък в очите на том, който полагаше всички усилия да не се разплаче. „Шефе, не мога да те гледам така, с една ръка. Толкова ми е жал за теб.“

Телефонът в красивата къща на Том в Епъл Вали започна да звъни. Том, който два пъти се беше женил и развеждал. Том, който ме съветваше да не се изнасям от Мендота Хайтс с думите: „Все едно да се откажеш от предимството на собствения си терен във важна квалификация.“ Том, който се бе възползвал и насладил на собствения ми терен, ако на картината „Приятели-любовници“ можеше да се вярва… а аз й вярвах.

Както вярвах на онова, което бях видял на горния етаж.

Едно позвъняване… второ… трето…

— Вдигни телефона — измърморих. — Вдигни тъпия телефон. — Не знаех какво да му кажа, но, честно казано, изобщо не ми пукаше. В този момент исках само да чуя гласа му.

И наистина го чух, но записан на телефонния секретар.

„Здравейте, свързахте се с Том Райли. С брат ми Джордж и мама заминаваме на ежегодния круиз… този път в Насау. Какво казваш, мамо?“

„Че сега съм на Бахама-Мама“ — закачливо отвърна въпросната мама — гласът й бе хриплив, явно беше заклета пушачка.

„Правилно! — каза Том. — Ще се върнем на осми февруари. До тогава можете да ни оставите съобщение… кога, Джордж?“

„Злед звуговия зигнал!“ — възкликна мъжки глас.

„Точно така. Злед звуговия зигнал. Ако искате, можете да позвъните и в службата ми. — Той продиктува телефонния номер, след което тримата извикаха в един глас: — “BON VOYAGE!„“

Затворих телефона, без да оставям съобщение злед звуговия зигнал. Думите на Том не приличаха на прощално послание на човек, решен да сложи край на живота си, обаче той бе с най-близките си и скъпи хора (които после щяха да кажат: „Изглеждаше в чудесна форма“) и…

— Кой говори за самоубийство? — попитах пустата стая… и се огледах уплашено, за да се убедя, че наистина е пуста. — Кой казва, че няма да е нещастен случай? Или даже убийство? При условие, че още не се е случило?

Е, ако се беше случило, щяха да ми позвънят. Или Бози, или (най-вероятно) Пам. Но пък…

— Самоубийство е — казах на празната къща. — Самоубийство е и още не се е случило. Беше предупреждение.

Изправих се и закуцуках към спалнята, подпирайки се на патерицата. Напоследък я ползвах доста рядко, но тази вечер се държах за нея като за родна сестра.

Любимата ми лежеше от тази страна на кревата, която би принадлежала на реалната ми партньорка, стига да имах такава. Седнах до нея и се вгледах в големите сини очи, пълни с карикатурно изумление: „Ау-у-у-у, мръсник такъв!“ Моята Рийба, която приличаше на Луси Рикардо.

— Съвсем като Скрудж, когато му се яви Призракът на бъдещата Коледа — казах й аз. — Може да се случи, но може и да не се случи.

Рийба се въздържа от коментар.

— Какво да направя? Не е като с картините. Картините обаче са нещо съвсем различно!

Обаче не беше съвсем така и аз го знаех. И картините, и виденията се зараждаха в човешкия мозък и нещо в мозъка ми се променяше. Мислех си, че тези промени настъпват в резултат на съчетанието от увреждания. Мозъчната контузия. Зоната на Брока. И Дума Ки. По някакъв начин Дума Ки…

— … го подсилва — обясних на Рийба. — Нали?

Куклата пак не отговори.

— Тук има нещо, което ми въздейства. Възможно ли е именно то да ме е повикало?

Побиха ме ледени тръпки. Под мен раковините стържеха, когато водата ги вдигаше и захвърляше. Не ми беше трудно да си представя на тяхно място черепи — хиляди черепи, които скърцат със зъби, когато ги връхлита поредната вълна.

Какво ми бе казал Джак? Че в джунглите на Дума Ки има още една къща, която е същинска развалина… Когато с Илзе се бяхме опитали да отидем нататък, състоянието на пътя рязко се бе влошило. Както и състоянието на дъщеря ми. Моят стомах не ме предаде, ала от миризмата на околната растителност ми се догади и сърбежът в ампутираната ми ръка внезапно се усили. На лицето на Уайърман се изписа тревога, щом му споменах за неуспешния ни опит да изследваме джунглата: „При сегашното ти състояние Дума Ки Роуд не е място за екскурзии.“ Въпросът бе точно какво е състоянието ми?

Рийба продължаваше да мълчи.

— Не искам да се случи — прошепнах.

Куклата безмълвно се взираше в мен. Мръсник, ето какъв бях за нея.

— Безполезна никаквица! — просъсках аз и я пернах настрани. Тя падна по лице върху възглавницата, вирна дупе и разтвори розовите си крака. Досущ като малка уличница: „Ау-у-у-у, мръсник такъв!“

Наведох глава между коленете си. Потърках си тила. Мускулите на врата ми се бяха опънали и втвърдили като желязо. Напоследък главоболието не ме мъчеше, но знаех, че ме очаква тежка нощ, ако тези мускули не се отпуснат. Реших, че като за начало трябва да хапна нещо. Нещо засищащо, висококалорично. Махате опаковката от замразеното месо с гъст сос, слагате го за седем минути в микровълновата и му се нахвърляте като прегладнял хищник.

Поседях още малко на леглото. В съзнанието ми препускаха куп въпроси, на които не можех да отговоря — бяха извън умствените ми възможности. Съзнавах го и го приемах. След сблъсъка с крана се бях научил да приемам много неща. Помислих си обаче, че ще се опитам да отговоря поне на един въпрос, преди да се заема с вечерята си, макар и да умирах от глад. Бях наследил телефонния апарат заедно с къщата. Очарователен старомоден модел „Принцеса“ с шайба вместо с бутони. Бе поставен на масичката върху телефонния указател. Разгърнах го, предполагайки, че номерът на Елизабет Истлейк едва ли ще е поместен, но го открих. На второто позвъняване чух гласа на Уайърман:

— Добър вечер, тук е резиденцията на Истлейк.

В сдържания му тон не се откриваше нито следа от човека, който днес се бе смял толкова силно, че бе счупил шезлонга си. Изведнъж си помислих, че обаждането ми е възможно най-лошата идея, но не виждах други варианти.

— Уайърман? Обажда се Едгар Фриймантъл. Трябва ми помощ.