Дума Ки

I

Събитията позабавиха темпото си. Случва се понякога. Водата в тенджерата кипи, но тъкмо когато заплашва да прелее, някаква сила — Бог, съдба или обикновено съвпадение — намалява силата на огъня под нея. Веднъж споделих тази мисъл с Уайърман и той ми каза, че животът е като петъчна сапунена опера. Зрителят си мисли, че епизодите са свършили, ала в понеделник продължава същата боза.

Очаквах да дойде с мен на лекар и да изясним каква е причината за пристъпите. Очаквах да ми каже защо се е прострелял в главата и как човек може да оживее след подобно нещо. Дори си представях отговора му: „Е, от време на време имам пристъпи и не мога да чета, но иначе нищо ми няма.“ Очаквах да ми разкаже защо работодателката му е вманиачена на темата „Несъвместимостта на острова и Илзе“. И най-важното — надявах се да реша каква е следващата стъпка в живота на Едгар Фриймантъл, великият американски примитивист.

Ала нито едно от тези неща не се случи… или поне веднага. В живота естествено настъпват промени и понякога крайните резултати са сравними с експлозии, но както в сапунените опери, така и в реалния живот големите бомби често имат дълъг фитил.

Уайърман се съгласи да дойде с мен на лекар и да си „прегледа главата“, но не по-рано от март. През февруари щял да бъде много зает. От следващият уикенд зимните наематели (той ги наричаше „месечните“, сякаш ставаше дума за менструални цикли, а не за хора) започвали да пристигат в къщите, притежавани от госпожица Истлейк, и първи щели да цъфнат именно онези, които не можел да понася. Джо и Рита Годфри от Роуд Айлънд, които Уайърман беше кръстил Злите псета (след време и аз започнах да ги наричам така). Те идвали всяка зима за десет седмици и се настанявали във вилата, намираща се най-близо до хасиендата. Табелите, предупреждаващи за техните ротвайлери и питбула, бяха пред къщата; сетих се, че с Илзе ги бяхме видели по време на кошмарната експедиция по Дума Ки Роуд. По думите на Уайърман Злото псе Джо навремето бил зелена барета — тонът му подсказваше, че това обяснява прозвището, което му беше лепнал.

— Господин Дириско не слиза от колата, когато им носи пощата — добави той. Говореше за пълничкия весел пощальон, който обслужваше южната част на Кейси Кий и цялата Дума. Седяхме на магаретата за рязане на дърва пред къщата на Злите псета ден-два преди появата им на острова. Застланата с натрошени мидички алея блестеше в розово, понеже Уайърман бе включил пръскачките. — Оставя пратката на земята до пощенската кутия, натиска клаксона и подкарва към „Двореца“. И мога ли да го виня? Non, non, Нанет.

— Уайърман, за онзи поглед…

— Грешиш. Наистина февруари е най-натовареният месец в годината. Предишния път ме изненадаха, но сега няма. Най-малкото защото тази година госпожица Истлейк няма да се занимава с битовите им проблеми. Освен това Злите псета не идват за пръв път и вече знам какво да очаквам от тях. Както и от Баумгартенови. Те ми харесват. Имат две деца.

— Момичета ли са? — попитах, мислейки си за онова, което ми бе казала Елизабет.

— Не, и двете са момчета и на челата им сякаш пише: „Ние направихме белята, но не ни се карайте.“ В другите четири къщи ще има нови наематели. Надявам се, че не изповядват философията „Рок всяка нощ, купон всеки ден“60, но какви са шансовете надеждите ми да се оправдаят?

— Не особено големи, обаче се моли да не са взели дисковете на „Слипнот“61.

— Кой е тоя Слипнот? Какво е това?

— По-добре да не знаеш. Особено след като толкова неща са ти се струпали на главата, че не преставаш да мрънкаш.

— Не мрънкам, Уайърман обяснява що е то февруари на Дума Ки, muchacho. Налага ми се да върша всичко — да оказвам първа помощ на хлапетата на Баумгартенови, ако ги парне медуза, да търся вентилатор за бабата на Злото псе Рита, която вероятно ще натресат в спалнята за гости поне за седмица. Мислиш, че госпожица Истлейк е стара ли? Виждал съм в Деня на мъртвите по улиците на Гуадалахара да носят мексикански мумии, които изглеждат по-добре от дъртата вещица Годфри. Речникът й се състои от две фрази. Едната е въпросителна: „Донесе ли ми курабийка?“, а другата е повелителна: „Рита, дай кърпа, че с последната пръдня май изскочи още нещо.“

Разсмях се.

С върха на маратонката си той нарисува усмивка в мидичките, застилащи алеята. Зад нас сенките ни лежаха на Дума Ки Роуд — асфалтиран, гладък и равен. Е, поне тук шосето бе такова. На юг беше съвсем друга история.

— Решението с проблема с вентилаторите, ако те интересува, е просто — „Светът на вентилаторите на Дан“. Гениално название, не мислиш ли? И чуй какво ще ти кажа: наистина ми харесва да решавам тези проблеми. Да намирам изход от малките кризисни ситуации. Нося повече радости на хората от Дума Ки, отколкото някога в съда.

„Но не си забравил да отвличаш вниманието на хората от темите, които не искаш да обсъждаш“ — помислих си.

— Уайърман, ще изгубиш не повече от половин час, докато лекарят ти прегледа очите и главата…

— Грешиш, muchacho… — прекъсна ме той. — По това време на годината са необходими минимум два часа, и то да се добереш до лекар в подвижен медицински пункт, който да прегледа възпаленото ти гърло. Ако пък добавим един час за пътуване — даже повече, защото започва сезонът на Прелетните птички и никоя от тях не знае къде отива, — но вече говорим за три часа, които аз не мога да отделя. Понеже трябва да видя как работи климатикът в номер 17… електромерът на номер 27… и да пратя кабелджията ей там, ако изобщо благоволи да се появи. — Той посочи съседната къща, която бе номер 39. — Младежи от Толидо я наеха до петнайсети март и са се изръсили пет стотака допълнително за нещо, което се нарича „Уай-Фай“. Идея си нямам какво е.

— Безжичен интернет. Джак ми го осигурил. Вълната на бъдещето, когато децата ще изнасилват бащите си и ще колят майките си.

— Браво. Арло Гътри *, хиляда деветстотин шейсет и седма.

— А филмът май беше от хиляда деветстотин шейсет и девета.

— Която и година да е бил, да живее вълна на бъдещето, когато децата ще изнасилват майките си и ще колят бащите си. Това обаче не променя факта, че ще бъда по-зает от еднокрак инвалид в конкурс по ритане на задници. И още нещо, Едгар. Добре знаеш, че няма да ми се размине само със стандартен преглед.

— Но ако се нуждаеш от…

— Ще изкарам още малко и така.

— Естествено. Затова всеки следобед аз й чета.

— Малко поезия няма да ти навреди, канибал такъв.

— Знам, че няма да ми навреди, както и ти знаеш, че имах предвид друго. — Помислих си (и не за пръв път), че Уайърман е един от малкото ми познати, който може постоянно да ми отказва, без да ме разгневи. Беше истински гений на отказа. Понякога ми се струваше, че причината е в него, ала най-често си казвах, че и двата фактора са оказали влияние.

— Всъщност мога да чета — призна той. — По мъничко. Достатъчно, че да се оправям. Етикети на лекарства, телефонни номера… И ще отида да се прегледам, така че продължавай с усилията да превърнеш света в едно прекрасно място. Господи, представям си как си вбесявал жена си! — Той млъкна и ми хвърли кос поглед. — Опа! Да не те настъпих по мазола?

— Готов ли си да поговорим за малкия кръгъл белег на челото ти, muchacho?

Той се ухили.

— Туше, туше! Приеми дълбоките ми извинения62.

— Кърт Кобейн. Хиляда деветстотин деветдесет и трета или някъде там.

Събеседникът ми премигна.

— Наистина ли? Бих казал хиляда деветстотин деветдесет и пета, но рокът отдавна не ми е стихията. Уайърман остаря, колкото и да е тъжно. Що се отнася до пристъпите… извинявай, Едгар, но не ти вярвам.

Обаче вярваше. Виждах го в очите му. Преди да смогна да кажа нещо, той стана и посочи на север:

— Виж! Бял микробус! Мисля, че отрядът на кабелджиите пристигна!

II

След като изслуша записа на телефонния секретар, Уайърман ми каза, че няма представа за какво говори Елизабет Истлейк. Повярвах му. Той продължаваше да твърди, че тревогата на старицата за дъщеря ми по някакъв начин е свързана с отдавна починалите й сестри. Колкото до препоръката й да не държа картините си на острова, тя направо го смая. Дори не знаеше как да реагира.

Злите псета Джо и Рита пристигнаха заедно с целия си зверилник. Семейство Баумгартен — също, и аз често минавах покрай хлапетата им, които играеха фризби на плажа. Оказаха се именно такива, каквито ги описа Уайърман — добре сложени, симпатични и възпитани. Малкият беше на единайсет, а големият — на тринайсет. Не беше далеч денят, когато атлетичните им фигури щяха да отприщят цунами от срамежлив кикот сред мажоретките (нищо чудно и вече да бе дошъл). Докато куцуках по брега, те винаги се стараеха да ме включат в играта си и по-големият — Джеф — често ме насърчаваше.

— Браво, господин Фриймантъл, страхотно хвърляне!

В къщата южно от „Розовата грамада“ се бе настанила двойка, пристигнала със спортната си кола. Явно бяха почитатели на Тоби Кийт63, защото досадният му протяжен глас се разнасяше от стереото им от зори до мрак.

Каквото и да си говорим „Слипнот“ определено бяха за предпочитане. Четиримата младежи от Толидо имаха количка за голф, с която сновяха напред-назад край брега, когато не играеха волейбол и не ловяха риба.

Малко е да се каже, че Уайърман е зает — той се въртеше като пумпал. За щастие можеше да разчита на помощ. Веднъж Джак му помогна да махне запушилите се пръскачки от моравата на Злите псета. Ден-два по-късно аз му помогнах да изкара количката за голф, заседнала в пясъчна дюна — гостите от Толидо я бяха зарязали, за да отидат за бира, и приливът заплашваше да повлече машината в океана. Десният ми крак все още не бе читав, но нямах проблеми с лявата ръка.

Започнах да предприемам големи крайбрежни разходки. Понякога — особено в следобедите, когато над Залива и вилите се спускаше гъста мъгла — прибягвах до болкоуспокояващи (запасите ми видимо бяха намалели). През повечето дни обаче гледах да не взимам хапчета. През този месец Уайърман рядко сядаше на шезлонгите си на плажа, ала Елизабет Истлейк неизменно беше в дневната си, всеки път ме разпознаваше и винаги държеше под ръка някоя стихосбирка. Не задължително антологията „Хубава поезия“ на Кейлър, макар че явно тя й допадаше най-много. Както и на мен. Мъруин, Секстън и Фрост на едно място — боже мили!

През февруари и март се посветих на четене. От години не бях чел толкова много — романи, сборници с разкази и даже три дебели публицистични книги за това как се набутахме в иракското тресавище (презимето на виновника започва с У, а вицето му е капут64).

Ала през повечето време рисувах. Всеки следобед и вечер, докато единствената ми ръка изнемогнеше. Крайбрежни пейзажи, морски пейзажи, натюрморти и залези, залези, залези.

Фитилът обаче продължаваше да тлее. Котлонът под тенджерата бе намален, но не беше изключен. Проблемът с Кенди Браун не беше първостепенен, но нямаше как да не възникне. И възникна… в Деня на Свети Валентин. Каква ужасяваща ирония!

Ужасяваща.

III

Тревогите ми по отношение на баптисткото колибри не бяха намалели и според мен Илзе щеше да си навлече само проблеми. И ако бъркаше в преценката си, най-добре беше да разбере възможно най-скоро грешката си. Ето защо — надявах се и аз да не греша — й изпратих електронно писмо, в което казвах, че идеята е интересна, но при условие, че не занемари учението си. (Не можах да се насиля да кажа на любимата си дъщеря, че перспективата да прекара седмица в компанията на приятеля си, и то под надзора на високоморални баптисти, е добра идея). Също така написах, че вероятно е за предпочитане да не споделя плановете си с майка си. Тя отговори моментално.

Не, не мислех… но ако при пристигането си в Литъл Рок завареше своя тенор в хоризонтално положение с някой от алтовете, щеше да бъде едно много нещастно момиче. Не се съмнявах, че тогава майка й щеше да разбере и за годежа, и за всичко останало, и щеше да наговори какво ли не за бащинската ми отговорност. И аз самият си задавах доста въпроси на тази тема и накрая стигнах до извода, че е най-добре да не предприемам нищо. Когато става дума за децата ти, от време на време започваш да правиш странни предположения и се надяваш, че всичко някак ще се нареди — и с предположенията, и с децата. Родителите са обиграни в изкуството да изпеят цялата песен само като чуят два-три начални акорда.

Размених няколко писма и със Санди Смит от агенцията по недвижими имоти. В съобщението на телефонния ми секретар Елизабет казваше, че вероятно съм от художниците, които вярват в изкуството, иначе островът не би ме повикал. Исках да чуя от Санди само едно — потвърждение, че ме е призовала само гланцираната рекламна брошура, която показват на всички потенциални наематели с дълбоки джобове в цяла Америка. А може би и по целия свят.

Отговорът й не оправда надеждите ми, ала ще излъжа, ако кажа, че останах изненадан. В края на краищата тази година не бе особено благосклонна към паметта ми. Да не говорим за желанието да вярвам, че събитията са следвали определен път; когато става въпрос за миналото, всички сме склонни да шмекеруваме.

Прочетох писмото й два пъти и измърморих:

— Довърши сделката и позволи на сделката да довърши теб, muchacha65.

Не се сещах какво представляваха другите брошури, ала помнех добре тази, по която бях избрал вилата на Салмън Пойнт. Беше в яркорозова папка. Също като „Розовата грамада“. Спомних си, че вниманието ми не бе привлечено на местността, а от златистия текст по-долу: „ВАШЕТО ТАЙНО УБЕЖИЩЕ НА БРЕГА НА ЗАЛИВА.“ Значи Дума Ки ме бе повикала, така ли?

Май така излизаше.

IV

Второто изречение завършваше с личице със зъбата усмивка. На мен обаче хич не ми беше смешно — не можех да заравя как Уайърман се гърчее на задната седалка, а очите му гледаха в различни посоки. Обаче знаех, че до петнайсети март нямаше как да го завлека на лекар, освен ако не го привържех с вериги към някой трактор. Или пък ако не получеше нов епилептичен припадък. Разбира се, Уайърман не беше пациент на доктор Кеймън. Всъщност и аз вече не бях, но бях трогнат от загрижеността му. Затова съвсем импулсивно задействах опцията „ОТГОВОРИ“ и написах:

Възнамерявах да изключа компютъра и да си направя сандвич, ала чух сигнала за ново писмо.

Усмихнах се, докато изключвах компютъра, и усетих, че съм се просълзил.

V

Ден по-късно отидох до Номикс заедно с Уайърман, за да купим нов филтър за умивалник по молба на двойката от номер 17 (онези със спортната кола и мазното кънтри) и пластмасови заграждения за Злите псета. Уайърман не се нуждаеше от помощта ми, а още по-малко пък му трябваше да се тътря подире му в магазина, но денят бе мрачен и дъждовен и ми се прииска да сменя обстановката. Обядвахме в „Офелия“ и поспорихме на тема рокендрол, така че си изкарахме добре. Когато се прибрах, лампичката на телефонния секретар мигаше. Съобщението бе от Пам и се състоеше едва от три думи: „Обади ми се.“

Направих го, ала преди това (признавам, че постъпих като страхливец) влязох в интернет и отворих страницата с некролозите на „Минеаполис Стар Трибюн“. Прегледах я набързо. Името Том Райли не фигурираше, макар че можеше да се е самоубил, след като броят е влязъл за печат.

Обикновено следобед бившата ми жена лягаше да си подремне и изключваше телефона. Очаквах да чуя краткото съобщение, записано на телефонния секретар. Този ден обаче Пам вдигна слушалката и аз чух вежливото, но сдържано „Ало?“.

— Аз съм, Пам. Търсила си ме.

— Сигурно си бил на плажа. При нас вали сняг. Вали сняг и е студено като на Северния полюс.

Олекна ми. Том не беше мъртъв. Ако беше сложил край на живота си, нямаше да си говорим празни приказки.

— Всъщност днес тук е хладно и дъждовно.

— Чудесно. Надявам се да простинеш. Тази сутрин том Райли избяга оттук, след като ме нарече „мръсница, която си вре носа, където не й е работата“, и счупи една ваза. Може би трябва да се радвам, че не я хвърли по мен. — Пам заплака. Изхлипа, после изненадващо се засмя. Смехът й бе горчив, но лишен от злост. — Кога най-сетне ще изгубиш таланта си да ме разплакваш?

— Кажи ми какво се случи, Панда.

— Престани да ме наричаш така. Повтори и ще затворя. Тогава ще звъниш на Том да питаш него какво се е случило. Май трябва да те принудя да направиш точно това. Ще ти е за урок. — Започнах да си масажирам слепоочията: лявото с палеца, а дясното — с показалеца и средния ръст. Изумително е как една ръка може да обхване толкова много сънища и болка. Не говоря за потенциалните възможности за задоволяване на еротичните фантазии.

— Кажи ми, Пам моля те. Ще те изслушам и няма да избухвам.

— Значи можеш, а? Секунда… — Чух някакво изтракване, сякаш бе оставила слушалката на твърда повърхност, може би на кухненската маса. За миг чух приглушения брътвеж на телевизора, после звукът внезапно замлъкна. — Така, сега вече чувам мислите си. — Тя отново изхлипа. Изсекна се. Отново заговори, но вече спокойно, без истерия. — Помолих Майра да ми се обади, когато Том се прибере… Майра Деворкян, съседката му. Казах й, че се тревожа за психическото му състояние. Не съм сбъркала, нали?

— Не си.

— И бинго! Майра сподели, че също била разтревожена… също и съпругът й Бен. Каза, че пиел твърде много, а понякога отивал на работа небръснат. Макар че бил в чудесно настроение, когато тръгвали на пътешествието. Удивително е колко неща забелязват съседите, дори и да не са ти близки приятели. Бен и Майра изобщо не подозираха за… нас, но са разбрали, че Том е в депресия.

„Ти си въобразяваш, че не са знаели за вас“ — помислих си, ала не го изрекох.

— Накратко, поканих го у дома. Така ме гледаше, когато дойде… така ме гледаше… сякаш си мислеше, че искам да… нали разбираш…

— Продължи оттам, където спря.

— Аз ли разказвам или ти?

— Извинявай.

— Всъщност си прав естествено, че си прав. Смятах да го поканя в кухнята на кафе, но не успяхме да стигнем по-далеч от хола. Опита се да ме целуне. — Тя произнесе това изречение с демонстративна гордост. — Позволих му… веднъж… но щом стана ясно, че иска нещо повече, го отблъснах и му казах, че настоявам да поговорим. Отвърна, че не очаквал нищо хубаво, понеже изречението ми било достатъчно красноречиво, но вече нищо не можело да го нарани така, както съм го била наранила аз, когато му казах, че няма да се виждаме повече. Такива сте вие, мъжете — а после разправят, че ние сме насаждали чувство за вина.

Слушах я, без да продумам.

— Потвърдих, че вече няма да имаме романтични отношения, но той не ми е безразличен. Добавих как няколко души са споделили с мен за странностите в поведението му, а аз съм се сетила, че е престанал да взема антидепресантите, и съм се разтревожила да не реши да се самоубие.

Тя замлъкна за миг, преди да продължи задъханата си тирада:

— Преди да дойде, въобще не смятах да му казвам всички тези неща. Но щом прекрачи прага, реших да го направя, а като ме целуна, и последните ми съмнения изчезнаха. Устните му бяха студени и сухи. Сякаш се целувах с труп.

— Вярвам ти — въздъхнах и понечих да почеша дясната си ръка.

— Лицето му се бе изопнало… в буквалния смисъл. Всички бръчки се бяха изгладили, а свитите му устни бяха като чертички. Попита ме откъде ми е хрумнала подобна дивотия. И преди да му отговоря, добави, че дрънкам шибани простотии. Тъкмо така се изрази, а знаеш, че такива думи не фигурират в речника му.

Права беше. Онзи Том, когото познавах, за нищо на света не би говорил така.

— Нямах намерение да му съобщавам имена… най-малко твоето, за да не ме помисли за луда, нито пък на Илзе, защото един бог знае какво би могъл да й наговори, ако…

— Казах ти вече, че Или няма нищо общо с…

— Не ме прекъсвай. Свършвам. Казвах само, че хората, забелязали странностите в поведението му, дори не знаят за хапчетата, които взема след втория развод, нито че от месец май миналата година вече не ги пие. Той ги нарича „хапчета за затъпяване“. И ако си въобразява, че се контролира и никой нищо не забелязва, много греши. После го предупредих, че ако посегне на живота си, ще кажа на майка му и брат му, че се е самоубил, и това ще ги съкруши. Беше твоя идея, Едгар, и се оказа блестяща. Надявам се, че се гордееш. Тогава той счупи вазата и ме нарече „мръсница, която си вре носа, където не й е работата“. Бас държа, че… — Тя преглътна и аз го чух съвсем ясно през всичките километри, които ни деляха. — Бас държа, че вече е знаел със сигурност как точно ще се самоубие.

— Не се и съмнявам. Какво според теб ще направи сега?

— Не знам. Наистина не знам.

— Може би трябва да му се обадя…

— По-добре недей. Ами ако узнае за нашия разговор и това се окаже последната капка? Тогава ти ще си онзи, който няма да може да спи спокойно — добави малко ехидно тя.

Не бях мислил за този вариант, но в думите й имаше логика. Том и Уайърман дяволски си приличаха в едно — и двамата се нуждаеха от помощ, но не можех насила да ги отведа там, където щяха да я получат. В паметта ми изплува един афоризъм (може би уместен, а може би — не): „Можеш да приобщиш една уличница към културата, не и да я накараш да мисли“. Вероятно Уайърман знаеше кой е авторът66. И годината, през която е била изречена крилатата мисъл.

— Сега искам да ми кажеш как разбра за намеренията му — продължи Пам. — Искам да разбера и, кълна се в Бога, ще ми разкажеш всичко, преди да затворя. Изпълних наставленията ти, затова имам право да знам.

Най-накрая се бе появил въпросът, който не ми беше задавала преди. Тогава умът й беше ангажиран с друго: как бях узнал за двама им с Том. Е, не само Уайърман имаше афинитет към житейските мъдрости; баща ми също можеше да се похвали с няколко. Сред тях беше и следната: „Когато лъжата не върши работа, кажи истината.“

— След злополуката започнах да рисувам.

— Знам. И?

Разказах й за картината, на която я бях изобразил заедно с Макс и Том Райли. За проучванията си на феномена „фантомни крайници“. За това как бях видял Том Райли да стои до стълбите към ателието ми (използвах тази дума, а не „Розовото мъниче“) — гол до кръста и с извадено око, на чието място се чернееше съсирена кръв.

Най-накрая приключих, а в другия край на линията се възцари продължителна тишина. Нямах намерение да я нарушавам. Най-накрая Пам заговори. С променен, безкрайно резервиран и предпазлив глас:

— Наистина ли го вярваш, Едгар?

— Уайърман, който живее наблизо… — замълчах, обхванат от внезапна ярост. И не защото не намирах нужните думи. Или не само заради това. Наистина ли възнамерявах да й кажа, че човекът, който живее в голямата хасиенда, от време на време проявява телепатични способности и затова ми вярва?

— Какво за него, Едгар? — Пам говореше спокойно и предразполагащо. Познавах добре този тон. Бях му се наслушал през първите месец-два след злополуката. Така тя говореше с Едгар, пациент в психиатричното отделение.

— Нищо — отсякох. — Не е важно.

— Обади се на доктор Кеймън и му разкажи за новата си идея. Че си екстрасенс. Но не му изпращай електронно писмо, а му се обади по телефона. Моля те.

— Добре, Пам. — Изведнъж се почувствах безкрайно уморен. И много гневен и озлобен.

— Какво добре?

— Добре, разбрах те. Напълно. Все едно не сме разговаряли. Исках само да спася Том Райли.

Тя явно не намери отговор на думите ми. Не успя и да получи рационално обяснение как точно бях успял да разбера за плановете на Том. Така завърши разговорът ни. Затворих телефона и си казах: „Всяко добро дело бива наказано.“

Може би и тя си бе помислила същото.

VI

Бях ядосан и отчаян. Дъждовното мрачно време още повече ме потискаше. Опитах се да рисувам, но нищо не излезе. Слязох на долния етаж, взех скицника си и изведнъж осъзнах, че съм се върнал към онези драсканици, с които се развличах, докато говорех по телефона в предишния си живот — карикатурни уроди с грамадни уши. Отвратих се от себе си и се наканих да захвърля скицника, но телефонът иззвъня. Беше Уайърман.

— Ще наминеш ли днес следобед?

— Естествено.

— Защото си казах, че при този дъжд…

— Мисля, че ще дойда с кола. Тук няма кого да блъсна.

— Добре. Само че забрави за два часа по поезия. Днес мадам не е на себе си.

— Много ли е зле?

— Много. Още не си я виждал такава. Разпокъсани мисли. Никакъв досег с реалността. Помрачено съзнание. — Той си пое дълбоко дъх и издиша шумно. Сякаш внезапен порив на вятъра засвистя в слушалката. — Виж, Едгар, не ми е удобно да те моля, но може ли да те оставя при нея за малко? Не повече от четирийсет и пет минути. Баумгартенови имат проблеми със сауната… нещо не е наред с нагревателя и ще дойде човек да го оправи, но аз трябва да му покажа разпределителното табло и така нататък. И естествено да подпиша бланката за свършената работа.

— Нямаш проблеми.

— Благодаря! Бих те целунал, ако нямаше толкова херпеси…

— Майната ти, Уайърман.

— Да-а-а, всички ме обичат. Това е моето проклятие.

— Пам ми се обади. Поговорила е с моя приятел Том Райли. — Като се имаше предвид какво бяха правили с жена ми в мое отсъствие, да наричам Том свой приятел бе малко странно, ала от друга страна, защо пък не? — Мисля, че благодарение на усилията й планът за самоубийство е отменен.

— Прекрасно. Но защо долавям горчивина в гласа ти?

— Тя взе да ме разпитва как съм разбрал за намеренията му.

— Тоест вече не я е интересувало как си разбрал за креватните им изпълнения, а…

— Как съм поставил диагнозата му — депресия със самоубийствени тенденции — от две хиляди километра разстояние.

— Да! И какво й каза?

— Понеже нямах под ръка добър адвокат, нямах друг избор, освен да кажа истината.

— И тя си помисли, че си un poco loco67.

— Не, Уайърман — вероятно реши, че съм muy loco — луд за връзване.

— Пука ли ти?

— Не. Но ще започне да умува, а Пам е достойна за националния олимпийски отбор по умуване. Ето защо се тревожа, че доброто ми дело ще навреди на малката ми дъщеря.

— Тоест жена ти ще търси виновника.

— Точно така. Познавам я.

— Лоша работа.

— Илзе ще бъде разтърсена много по-силно, отколкото заслужава. Откакто се помнят, двете с Мелинда са възприемали Том като истински чичо.

— Налага се да убедиш жена си, че наистина си имал видение и дъщеря ти не е свързана с тази история.

— И как да го сторя?

— Защо не й разкажеш случка от живота й, за която няма как да знаеш?

— Уайърман, ти си полудял! Не мога да задействам телепатията си, когато ми скимне!

— Откъде си толкова сигурен? Затварям, amigo — госпожица Истлейк май изпусна подноса с обяда. Ще се видим ли следобеда?

— Да. — Щях да добавя и „До скоро“, но той вече бе прекъснал връзката. Последвах примера му, чудейки се къде ли бях сложил градинските ръкавици на Пам — онези с надписа „ДОЛУ РЪЦЕТЕ“. Може би ако ги намерех, идеята на Уайърман нямаше да ми изглежда толкова налудничава.

Претърсих цялата къща, но не ги открих. Може би ги бях изхвърлил, след като бях завършил „Приятели-любовници“. Не помнех. Знаех само, че от тогава не ги бях виждал.

VII

Стаята, която Уайърман и Елизабет наричаха „Порцелановата приемна“, бе изпълнена с тъжната светлина на субтропичната зима. Дъждът се беше усилил и барабанеше по прозорците, силният вятър люлееше короните на палмите, обкръжаващи „Двореца“, и сенките им танцуваха по стените. Този следобед за първи път не видях на масата „живи картини“ — статуетките на хора и животни и макетите на сгради бях захвърлени в безпорядък. Еднорог и чернокож мъж лежаха един до друг до преобърнатото училище. Ако на масата изобщо се разиграваше някаква сцена, то явно бе от филм-катастрофа. До величествения дом с колони в стил „Тара“ се виждаше кутия за курабийки. Уайърман вече ми бе обяснил какво трябва да сторя, ако Елизабет ме помоли да й я дам.

Дамата седеше на инвалидната количка и с безразличие се взираше в хаоса на масата, където обикновено всяко нещо си беше на мястото. Носеше синя рокля и сини баскетболни кецове „Чък Тейлър“. Запита се дали тази сутрин госпожица Истлейк се е облякла сама или с помощта на Уайърман.

В началото се държеше нормално — произнесе правилно името и попита за здравето ми. Взе си довиждане с Уайърман, когато той се отправи към семейство Баумгартен, и го посъветва да си сложи шапката и да вземе чадър. Но само петнайсет минути по-късно, когато й донесох храна от кухнята, състоянието й рязко се влоши. Елизабет се взираше в една точка и я чух как мърмори:

— Връщай се, Теси, не ти е тук мястото. И кажи на Големия урод да се маха.

Теси. Името ми беше познато. Като използвах разработената от мен система за търсене, потърсих асоциации и в съзнанието ми изникна заглавието „ТЕ ИЗЧЕЗНАХА“. Едната от сестрите-близначки на Елизабет се казваше Теси. Знаех го от Уайърман. Сякаш го чух да казва: „Предполага се, че са се удавили“ и внезапен хлад прободе сърцето ми като нож.

— Дай ми я — изфъфли старицата и посочи кутията за курабийки. Подадох й я, а тя извади от джоба си статуетка, увита в носна кърпа. Махна капачето на кутията, погледна ме с такава смесица от притворство и смущение, че ми се прииска да извърна очи, и пусна фигурката вътре. Чу се глухо тупване. Тя се опита да сложи капака обратно, ала щом понечих да й помогна, отблъсна ръката ми. Едва когато го намести, ми подаде кутията.

— Знаеш ли какво да направиш с това? — попита. — Той… той… — виждах как се мъчи. Думата упорито й убягваше. Надсмиваше й се. Можех да й подскажа, ала помнех как се вбесявах, когато другите постъпваха така с мен, затова се въздържах. — Той каза ли ти какво да направиш?

— Да.

— Тогава какво чакаш? Разкарай мръсницата!

Понесох кутията към малкото езерце, което се намираше до тенис корта. Рибките подскачаха във водата — явно се радваха на дъжда, за разлика от мен. До пейката имаше купчинка камъни, точно както Уайърман ми беше казал. Хвърлих един в езерцето („Може би си мислиш, че няма да го чуе, но слухът й е много остър“ — беше ме предупредил дългокосият), като се стараех да не улуча някоя палава рибка. Върнах кутийката със статуетката в къщата, но не я занесох в „Порцелановата приемна“, а в кухнята, махнах капака и извадих фигурката, увита в носна кърпа. Не беше предвидено в подробните указания на Уайърман, обаче любопитството му гризеше.

Видях порцеланова жена с изстъргано лице. На мястото му се белееше грапава повърхност.

— Кой е там? — изкрещя старицата и аз се стреснах. За малко щях да изтърва обезобразената статуетка на покрития с керамични плочки под, където по всяка вероятност щеше да се разбие на парчета.

— Аз съм, Елизабет — отвърнах и сложих фигурката на масата.

— Едмънд? Едгар… или както там се казваш…

— Точно така. — Върнах се в салона.

— Изпълни ли молбата ми?

— Да, Елизабет.

— Хапнах ли вече?

— Да.

— Добре.

Тя въздъхна тежко.

— Искаш ли нещо друго? Мога да…

— Не, благодаря ти, драги. Сигурна съм, че влакът скоро ще пристигне, а пък аз не обичам да пътувам с гръб към движението и ако съм яла скоро, ми прилошава. Не си ли виждал кутията ми за курабийки?

— Май е в кухнята. Да ти я донеса ли?

— Не и в такъв дъждовен ден. Бих те помолила да я хвърлиш в езерото, но размислих. Глупаво е, когато вали дъжд. Милосърдието идва с лекота. И ръми кротко като дъжда.

— От небесата — добавих аз.

— Да, да — махна с ръка госпожица Истлейк, сякаш искаше да каже, че това няма никакво значение.

— Защо не подредиш статуетките си, Елизабет?

Тя погледна масата, после обърна очи към прозореца — тъкмо когато силен порив на вятъра плисна завеса от дъжд върху стъклото.

— Да го духат! — чух в отговор. — Всичко в главата ми е ебана каша! — И внезапно добави с неочаквана злоба: — Измряха и ме зарязаха тук.

Аз бях последният, който би се скандализирал от вулгарността й; разбирах я прекрасно.

— Не биваше да го взима, но той не знаеше — добави Елизабет.

— Какво да взима?

— Това — отвърна старицата. — Искам на влака. Искам да се махна оттук, преди да дойде Гадния.

И двамата замълчахме. Тя затвори очи и сякаш заспа.

За да се заема с нещо, станах от креслото, което щеше да пасне идеално на интериора в някой изискан клуб, и се приближих до масата. Взех две порцеланови фигурки — момченце и момиченце — разгледах ги и ги върнах обратно. Почесах разсеяно липсващата си ръка, докато се взирах в безпорядъка. Върху полираната дървена повърхност имаше най-малко сто, може би и двеста статуетки. Вниманието ми бе привлечено от порцеланова жена със старомодна шапка (шапка на млекарка), но тя не ми вършеше работа. Заради шапката и защото бе твърде млада. Сетне забелязах друга с дълга боядисана коса, по-дълга и малко по-тъмно, ала…

Не, всъщност не беше, понеже Пам бе посетила козметичния салон, който наричах „Извор на младостта за всички жертви на кризата на средната възраст“.

Докато държах фигурката, съжалих, че не разполагам с къщичка, в която да я приютя, и книга, която да й дам да почете.

Опитах се да я преместя в дясната си ръка — съвсем естествено желание, защото усещах, че тази ръка си е на мястото — и статуетката изтрака на масата. Не се счупи, но Елизабет отвори очи.

— Дик! Влакът ли идва? Изсвири ли? Спря ли на гарата?

— Още не — отвърнах аз. — Защо не подремнеш още мъничко?

— О, ще я намериш на площадката на втория етаж — рече тя, сякаш я бях питал за нещо, и отново затвори очи. — Кажи ми, когато влакът пристигне. Не понасям тази гара. И се оглеждай за Гадния. Този путколизец може да се спотайва къде ли не.

— Не се бой — успокоих я. Дясната ми ръка ме сърбеше ужасно. Посегнах към задния си джоб, но бележникът ми не беше там. Бях го забравил в кухнята на „Розовата грамада“. От тази кухня мислите ми прескочиха към другата — тази в „Двореца“. На масата, където бях оставил кутийката за курабийки, имаше бележник. Забързах към кухнята, взех бележника, захапах го и почти на бегом се върнах в „Порцелановата приемна“. Извадих химикалката от джоба на ризата си, седнах на креслото и трескаво започнах да рисувам статуетката под съпровода на дъжда, барабанящ по прозорците. Госпожица Истлейк дремеше от другата страна на масата, главата й беше клюмнала, устата й — полуотворена, а гонените от вятъра сенки на палмите се мятаха по стените като прилепи.

Не ми отне много време, но докато рисувах, осъзнах, че се освобождавам от сърбежа, прехвърляйки го върху белия лист. Рисувах порцелановата фигурка, но това беше и Пам. Жената бе Пам, но и порцелановата фигурка. Косата й беше по-дълга, отколкото при последната ни среща, и стигаше до раменете й. Тя седеше на

(СТАРЧОК, СТОЛЕТНИК)

стол. Какъв? Люлеещ се стол. Докато живеехме заедно, в дома ни нямаше люлеещ се стол, ала ето, че вече се бе появил. На масата до нея имаше нещо. Отначало не знаех какво е, после химикалката изобрази кутия с надпис на капака. „Златна пещ“? Не, друг надпис. „Бабините курабийки“. До кутията се появи и още нещо. Нещо по-малко. Овесена курабийка. Пам обожаваше овесените курабийки. Докато се взирах в рисунката, химикалката изобрази и книга в ръката на бившата ми жена. Заглавието й обаче не се виждаше. Ръката ми вече добавяше ивици между Пам и прозореца. Бившата ми каза, че в Сейнт Пол вали сняг, но явно времето се е прояснило. Ивиците бяха слънчеви лъчи.

Помислих си, че рисунката е завършена, но не беше. Химикалката, бърза като мълния, се премести към левия край на листа и добави телевизор. Нов телевизор с плосък екран като този в хасиендата. А под него…

Химикалката свърши работата си и се отдели от листа. Сърбежът изчезна. Пръстите ми се бяха вдървили от напрежението. Елизабет бе заспала дълбоко. Казах си, че на времето е била млада и красива. Навярно навремето е била мечтата на някой млад мъж. А сега похъркваше, раззинала беззъбата си уста. Хрумна ми, че ако има Бог, не би трябвало да позволява хората да остареят и да погрознеят.

VIII

Знаех, че в библиотеката, и в кухнята има телефонни апарати, но библиотеката беше по-близо до „Порцелановата приемна“. Реших, че нито Уайърман, нито Елизабет ще ми се разсърдят за междуградски разговор до Минесота. Вдигнах слушалката и се вцепених, преди да я притисна до ухото си. На стената над рицарските доспехи, осветена от няколко миниатюрни лампички на тавана, видях колекция от старинни оръжия: зареждан през дулото аркебуз; питолет-кремъклия „Делинджър“, който идеално би паснал в ботуша на някой речен пират, и пушка „Уинчестър“. Над нея висеше пневматичният харпун, който Елизабет държеше в скута си в деня, когато двамата с Илзе я видяхме за пръв път. От двете му страни се виждаха четири стрели, разположени под формата на обърнато V. Всъщност не бяха точно стрели, понеже бяха твърде къси. Блестящите им върхове изглеждаха много остри.

„Могат да причинят дълбоки рани“ — казах си. После си спомних загадъчните думи на старицата: — „Баща ми беше гмуркач.“

Прогоних тези мисли и телефонирах в къщата, която някога наричах свой дом.

IX

— Здравей, Пам, пак съм аз.

— Не желая да говоря повече с теб, Едгар. Казахме си всичко, край!

— Не съвсем. Ще бъда кратък. Намирам се в дома на една възрастна дама. Сега тя спи, но не мога да я оставя сама за дълго.

— Каква възрастна дама? — не сдържа любопитството си Пам.

— Казва се Елизабет Истлейк. На осемдесет и пет години е, има Алцхаймер в начален стадий. Човекът, който се грижи за нея, има спешна работа и го замествам.

— Да не искаш да те препоръчам за медал от организацията „Помагай на другите“?

— Не, обаждам се, за да те убедя, че не съм луд. — Притиснах слушалката между ухото и рамото си и се пресегнах за рисунката.

— И защо си правиш този труд?

— Защото си убедена, че Илзе те е предала, а не е истина.

— Господи, не вярвам на ушите си! Ако тя ти се обади от Санта Фе и ти каже, че връзката на обувката й се е скъсала, сигурно ще се юрнеш да й занесеш нова!

— Освен това не ми харесва, че ме смяташ за луд. Затова ще ти дам доказателство за здравия си разум… чуваш ли ме?

Бившата ми жена мълчеше, но знаех, че ме слуша.

— Преди десет-петнайсет минути си излязла от банята. Предполагам, че е така, защото косата ти не е сресана. Сигурно още отказваш да ползваш сешоар…

— Как…

— Не знам как. Когато ти се обадих, ти седеше на люлеещ се стол. Вероятно се го купила след развода. Четеше книга и ядеше курабийки. Овесени, наричат се „Бабините курабийки“. Вече не вали и слънцето грее през прозореца. Имаш нов телевизор с плосък екран — помълчах. — И котка. Взела си си котка. Спи под телевизора.

На другия край на линията цареше мъртвешка тишина. В моя край духаше вятър и дъждът плющеше по прозорците. Наканих се да я питам дали ме слуша, но чух безжизнен глас, който никак не приличаше на нейния. Първо си помислих, че говори с престорено безразличие, за да ми причини болка, но грешах.

— Престани да ме шпионираш. Ако си ме обичал някога, престани да ме шпионираш.

— Тогава ти престани да ме обвиняваш — изрекох прегракнало. Внезапно си помислих за Илзе — как стои пред терминала на авиокомпания „Делта“, обляна от ярките лъчи на тропическото слънце, гледа ме и казва: „Трябва да оздравееш, татко. Заслужаваш най-доброто, макар че понякога се съмнявам дали наистина го вярваш.“ — Онова, което ми се случи, не беше по моя вина. Злополуката също не беше по моя вина, нито пък това, което става сега. Не съм го искал.

— Да не мислиш, че аз съм го искала? — изкрещя Пам.

Затворих очи, молейки се да се въздържа и да не отвърна на яростта с ярост.

— Не, разбира се.

— Тогава ме остави на мира! Престани да се обаждаш! Престани да ме ПЛАШИШ!

Тя затвори. Притиснах слушалката до ухото си. Тишината бе нарушена от изщракване, после чух характерното бучене на Дума Ки. Днес то сякаш идваше изпод вратата. Може би заради дъжда. Върнах слушалката на вилката и се загледах в рицарските доспехи.

— Мисля, че мина добре, сър Ланселот — промърморих.

Отговор не последва — така ми се падаше.

X

Върнах се по големия коридор в „Порцелановата приемна“ и видях, че Елизабет още спи в същата поза. Похъркването й, което преди малко бе пробудило съжалението ми, сега ми подейства успокояващо. Иначе човек можеше да си помисли, че е мъртва и вратът й е прекършен. Запитах се дали да я събудя, но реших да я оставя да поспи. Погледнах надясно към широкото стълбище и си спомних думите й: „О, ще я намериш на площадката на втория етаж.“

Какво ще намеря?

Вероятно Елизабет отново бе изгубила връзка с реалността, ала нямах друга работа, затова закрачих по коридора с остъкления таван (дъждът неспирно барабанеше по стъклото) и се заизкачвах по стълбите. Спрях, преди да стигна до площадката на втория етаж, очите ми се разшириха. След няколко секунди бавно продължих нагоре. Не, госпожица Истлейк не бе изгубила връзката си с реалността. Бях открил онова, за което говореше — грамадна черно-бяла фотография в тясна позлатена рамка. После попитах Уайърман как е било възможно да се увеличи черно-бяла снимка от двайсетте години до подобни размери (беше минимум метър и двайсет на метър и половина), без да се влоши качеството. Той ми отвърна, че снимката най-вероятно е била направена с Хаселбланд68 — най-добрият нецифров фотоапарат, произвеждан някога.

На снимката се виждаха осем души на плаж, покрит с белезникав пясък. На фона беше Мексиканският залив. Високият красив мъж (вероятно бе на около четирийсет и пет години) беше с черен старомоден бански костюм — фланелка с презрамки и тесни гащета като онези, които носят баскетболистите под екипите си. От двете му страни бяха застанали пет момиченца — най-голямото беше на раницата между юношеството и зрелостта, а най-малките бяха русокоси близначки, които ми напомниха за близнаците Бобси от книжките на моето детство. Близначките носеха еднакви плажни роклички, украсени с финтифлюшки и воланчета, и се държаха за ръце. И двете бяха прегърнали по една Парцалена Ан69 — куклите с дълги меки крака поразяващо приличаха на моята Рийба — а косите, увенчаващи тъпо усмихващите се личица, със сигурност бяха ЧЕРВЕНИ. Джон Истлейк (не се съмнява, че това е той) държеше в прегръдките си момиченце номер шест, което сега беше старицата, хъркаща на креслото в приемната. Отзад стоеше млада чернокожа жена на около двайсет и две, косата й беше скрита под забрадка. Държеше кошница за пикник, която навярно беше доста тежка, ако се съди по изопнатите мускули на ръцете й. Три сребърни гривни блестяха на едната й китка.

Елизабет се усмихваше и протягаше пухкавите си ръчички към човека, заснел семейната фотография. Другите изглеждаха доста сериозни, само мъжът сякаш леко се усмихваше, но не бях сигурен, защото мустаците закриваха устата му. Младата чернокожа обаче определено гледаше мрачно.

В свободната си ръка Джон Истлейк държеше маска на гмуркач и харпуна, който бях видял при оръжията в библиотеката. Въпросът бе дали Елизабет е изплувала от мъглата, помрачила съзнанието й, само за да ме накара да дойда тук.

Преди да потърся отговора, входната врата се отвори и Уайърман се провикна:

— Върнах се! Задачата е изпълнена! Кой иска питие?