Как да нарисуваме картина (III)

Оставайте ненаситни. Този принцип е проверен от Микеланджело, от Пикасо и от стотици хиляди художници, които творят не от любов (макар че и без нея не може), а за да имат хляб на масата. Ако искате да претворите този свят, призовете на помощ неутолимите си желания. Изненадани ли сте? Не бива. Няма нищо по-човешко от ненаситността. Да, няма творчество без талант, ала талантът е просяк, който моли за милостиня. Истинският двигател на изкуството е ненаситността. Помните ли онова момиченце, за което ви разказвах? То откри своето неутолено желание и го използва.

Малката си мисли: „Няма да лежа в кревата по цял ден. Ще отида в стаята на татко, кабинета на татко. Понякога казвам кабинет, а друг път — татинет. Там има голям красив прозорец. Слагат ме на креслото. Мога да гледам нагоре. Птиците и красотата. Красотата ми идва много и ставам лъжна. Някои облаци имат крила. Други — сини очи. При всеки залез плача, толкова ми е лъжно. Боли ме да гледам. Болката влиза в мен. Не мога да кажа какво виждам и ми става въжно.“

Тя си мисли: „ТЪЖНА, думата е ТЪЖНА. Не е лъжна, нито въжна.“

Тя си мисли: „Да можех да спра болката. Да можех да я изкарам като пиш-пиш. Плача и се мъча, мъча, мъча да кажа какво искам. Бавачката не може да помогне. Когато й казвам «Цвят!», тя докосва лицето си, усмихва се и казва: «Открай време съм такава и такава ще си остана.» По-големите момичета също не ми помагат. Така им се сърдя, задето не слушат, ГОЛЕМИ ЗЛОБАРКИ ТАКИВА! Веднъж дойдоха близначките Теси и Ло-Ло. Те си говорят по особен начин и ме слушат по особен начин. Отначало не разбират, но после Теси носи лист хартия. Ло-Ло ми носи молив и от устните ми излиза: «Моу-лиф!», а те крещят радостно и пляскат с ръце.“

Тя си мисли: „ПОЧТИ МОГА ДА КАЖА ДУМАТА ЗА МОЛИВ.“

Тя си мисли: „Мога да нарисувам света върху лист. Мога да нарисувам значенията на думите. Виждам дърво. Рисувам дърво. Виждам птица. Рисувам птица. Приятно е като да пиеш вода.“

Малката се е превърнала в глава, носи розова домашна рокличка и седи до прозореца в кабинета на баща си. Куклата й Новийн е на пода до нея. Пред момиченцето има дъска, а на дъската — лист хартия. Вече е успяло да нарисува лапа с остри нокти, която прилича на изсъхналия бор зад прозореца.

Тя си мисли: „Трябва ми още хартия, моля.“

Тя си мисли: „Аз съм ЕЛИЗАБЕТ.“

И езикът се завръща точно когато й се струва, че е изгубен завинаги. Нещо повече от езика. По-доброто. Завръща се собственото й аз, завръща се ЕЛИЗАБЕТ. Още от тези невероятно смели първи рисунки е разбрала какво се случва. И е поискала повече.

Дарът й е бил ненаситен. Най-хубавите дарове — и най-лошите — винаги са такива.

Загрузка...