Дума Ки

I

Някой крещеше в мрака. Май викаше: „Накарай го да спре да пищи!“ Последва глух тъп звук и мракът се озари в тъмночервено: първо отляво, после отзад. Червеното се затъркаля като облак във водата.

— Прекалено силно си го ударил — чу се нечий глас. На Джак ли беше?

— Шефе? Хей, шефе? — Някой ме разтърсваше, следователно още имах тяло. Може би беше добре. Джак ме разтърсваше. Кой Джак? Можех да се сетя, само че трябваше да разсъждавам заобиколно. Името му беше като на говорител от метеорологичния канал…

Още разтърсване, този път по-грубо.

— Muchacho? Там лиси?

Главата ми се удари в нещо и аз отворих очи. Джак Кантори беше коленичил от лявата ми страна. Лицето му беше пребледняло и уплашено. Уайърман се беше навел над мен и ме разтърсваше като дайкири. Куклата лежеше по лице в скута ми. Изръмжах с погнуса и я метнах някъде — уууу, наистина бях мръсник. Новийн падна върху купчината изсъхнали оси. Звукът от падането й наподобяваше смачкването на лист хартия.

Изведнъж местата, на които ме беше завела, започваха да изплуват в съзнанието ми — подене по мъките, първи том. Пътеката към Брега на сенките, който Адриана Истлейк наричала (нещо, че баща й се давел от яд) Булеварда на пияниците. Самият бряг и ужасиите, които се бяха разиграли там. Басейнът. Резервоарът.

— Очите му се отвориха — констатира Джак. — Слава Богу. Едгар, чувате ли ме?

— Да — отвърнах. Гласът ми беше прегракнал от пищенето. Усещах глад, но първо исках да налея нещо в пламтящото си гърло. — Жаден съм — ще ми помогнеш ли по братски?

Уайърман ми подаде една от големите бутилки с минерална вода „Евиан“. Поклатих глава.

— Пепси.

— Сигурен ли си, muchacho? Водата май е по…

— Пепси. Кофеин. — Това не беше единствената причина, но засега беше достатъчна.

Уайърман прибра минералната вода и ми даде бутилка с пепси. Беше топло, обаче аз го пресуших наполовина, оригнах се и пак отпих. Огледах се, но видях само приятелите си и мръсния коридор. Ръката ми — определено имах само една ръка — беше схваната и пулсираше, сякаш я бях преуморил през последните два часа, но къде се бяха дянали рисунките? Страхувах се, че без тях всичко ще избледнее, както става със сънищата след събуждане. За тази информация бях рискувал повече от живота си. Бях рискувал психиката си.

Опитах се да се изправя. Остра болка ме проряза там, където главата ми се беше ударила в стената.

— Къде са рисунките? Моля ви, кажете къде са рисунките!

— Спокойно, muchacho, тук са. — Уайърман се дръпна и ми показа една що-годе спретната купчинка. — рисуваше като полудял и късаше листовете, както падне. Прибрах ги и ги подредих.

— Добре. Добре. Искам да хапна. Умирам от глад.

Джак се огледа смутено. Предният коридор, който беше пълен със светлина, когато взех Новийн от коляното на Джак и скочих с бодро „чао-чао“ в черната дупка, сега беше сумрачен. Не тъмен — (вдигнах поглед и видях, че небето още е синьо), но бе ясно, че следобедът преваля.

— Колко е часът?

— Пет и петнайсет — отвърна Уайърман. Не погледна часовника си, което ми подсказа, че досега все това е правил. — До залез-слънце остават още няколко часа. Ако идват само нощем…

— Така мисля. Има достатъчно време, а аз трябва да се подкрепя с храна. Можем да излезем от тая руина. Приключихме тук. Една стълба обаче няма да ни е излишна.

Уайърман повдигна вежди, но не попита нищо. Само рече:

— Ако въобще има стълба, сигурно е в обора. Който, по всичко личи, доста добре си е защитил позициите пред дядо Време.

— Ами куклата? — поинтересува се Джак. — Ами Новийн?

— Прибери я в кутията-сърце и я вземи. Тя заслужава място в „Двореца“ заедно с останалите неща на Елизабет.

— Коя е следващата ни спирка, Едгар? — попита Уайърман.

— Ще ти кажа, но преди това да изясним нещо. — Посочих оръжието на колана му. — Нали още е зареден?

— Абсолютно. С нови патрони.

— Ако чаплата се върне, държа да я застреляш. Това е най-важното.

— Защо?

— Защото това е тя — казах аз. — Персе я използва, за да ни наблюдава.

II

Излязохме от полуразрушената къща. Беше типична за Флорида ранна вечер, изпълнена с прозрачна светлина. На небето нямаше нито едно облаче. Слънцето превръщаше океана в огромна сребърна тепсия. След час-два лъчите му щяха да потъмнеят и да заприличат на разтопено злато, но дотогава имаше време.

Закретахме по останките от Булеварда на пияниците. Джак носеше кошницата, Уайърман — чантата с храната и скицника, а аз — рисунките си. Морският овес шепнеше на панталоните ни. Сенките ни следваха неотстъпно. Далеч пред нас някакъв пеликан видя риба, сви криле и се заби във водата като пикиращ бомбардировач. Не забелязахме нито чаплата, нито градинският жокей Чарли. Но когато се изкачихме на хълма, където пътеката изведнъж се втурваше сред ерозиралите и стръмни дюни, съзряхме нещо друго.

Съзряхме кораба „Персе“.

Беше закотвен на около триста метра от брега. Платната му бяха свити. Поклащаше се върху вълните, цъкайки като часовник. От мястото си можехме да прочетем цялото му име, написано на щирборда му: „Персефона“. Изглеждаше, сякаш на борда му нямаше жива душа, и бях сигурен, че наистина е така — денем мъртвите са си мъртви. Но Персе не беше мъртва. Толкова по-зле за нас.

— Боже, все едно е излязъл от картините ти — прошепна Джак. Отдясно на пътеката имаше каменна пейка, която почти не се виждаше сред буйната растителност. Той се отпусна на нея и зяпна кораба.

— Не — отвърнах. — Изобразил съм истината. Ти виждаш маската й за през деня.

Уайърман застана до Джак и с ръка заслони очи, за да ги предпази от слънцето.

— Виждат ли го в „Дон Педро“? Не, нали?

— Може би някои го виждат. Неизлечимо болните, шизофрениците, които са спрели лекарствата… — Сетих се за Том. — Но корабът е тук не заради тях, а за нас. Довечера ще трябва да напуснем Дума Ки на неговата палуба. След залез-слънце пътят ни ще бъде затворен. Живите мъртъвци може и да са на „Персефона“, но в джунглата също има разни същества. Някои — като жокея — са създания, които Елизабет е сътворила като малка. Други са се появили след пробуждането на Персе. — замълчах. Не исках да казвам останалото, но нямаше как. — Предполагам, че и аз съм отговорен за някои от тях. Всеки има своите кошмари.

Помислих си за ръцете на скелета, които се протягат под светлината на луната.

— Да обобщим — дрезгаво промърмори Уайърман. — Значи планът е да си тръгне с кораба?

— Точно така.

— Без мен — обади се Джак. — Веднага ме хваща морска болест.

Усмихнах се и стигнах до него.

— Морските пътешествия не са включени в плана, Джак.

— Хубаво.

— Я разопаковай пилето. Искам бутче.

Той изпълни молбата ми и с Уайърман прехласнато ме загледаха, докато поглъщах едното бутче, а после и другото. Попитах дали някой иска гърдите и ги изядох след получения отказ. Докато дъвчех, се сетих за дъщеря си, която лежеше бледа и мъртва на Род Айлънд. Продължих да се храня бавно и методично, като между хапките бършех ръце в джинсите си. Илзе би ме разбрала. Пам — не, Лин — също, но Или? Да. Страхувах се от това, което предстоеше, знаех, че и Персе е уплашена. В противен случай не би се опитвала да ни прогони, а щеше да ни приеме с отворени обятия.

— Времето тече, muchacho — обади се Уайърман. — Светлината гасне.

— А дъщеря ми е мъртва завинаги. Още съм гладен. Има ли нещо сладко — кейк, бисквити? Някое шибано Хо-Хо?

Нямаше. Задоволих се с второ пепси и няколко парчета краставица със селски сос, който винаги ми е приличал — на вид и на вкус — на подсладен сопол. Поне главоболието ми отшумяваше. Образите, които ми се бяха явили в мрака — тези, които бяха чакали толкова години в главата на Новийн — избледняваха, но разполагах с рисунките си, за да ги освежавам. Избърсах ръце за последен път и сложих на скута си раздрани и измачкани листа: семейният албум на ада.

— Оглеждай се за чаплата — предупредих Уайърман.

Той се обърна кръгом, взря се в безлюдния кораб, който се полюшваше върху вълните, и се втренчи в мен.

— Онзи пистолет няма ли да е по-подходящ за Голямата птица? С един от сребърните харпуни?

— Не. Персе яхва чаплата, както човек яхва коня си. Вероятно ще й хареса, ако похабим една от сребърните стрелички, но вече няма да я бъде нейната. — Усмихнах се зловещо. — Тази част от кариерата на дамата приключи.

III

Уайърман накара Джак да стане, за да разчисти пейката от ластарите на близката лозница. После седнахме — трима неправдоподобни войни, двама, прехвърлили петдесет години, и един, наскоро излязъл от юношеската възраст. От едната ни страна се откриваше гледка към Мексиканския залив, а от другата — към потъналото в разруха имение. Червената кошница и почти опразнената чанта лежаха в краката ни. Прецених, че разполагам с двайсетина минути, дори половин час, да им разкажа каквото знам, тоест разполагахме с достатъчно време.

Поне така се надявах.

— Елизабет е имала по-тясна връзка с Персе от мен. Много по-интензивна. Не знам как е издържала. След като се е сдобила с порцелановата фигурка, е виждала всичко, независимо къде се намира. Също така е рисувала всичко, но е изгорила най-страшните картини, преди да си тръгне оттук.

— Като картината с урагана ли? — попита Уайърман.

— Да. Струва ми се, че с право се е бояла от силата им. Но важното е, че е виждала всичко, а куклата е била нещо като психосклад за спомени. В повечето случаи виждах каквото Елизабет виждаше и рисувах каквото тя рисуваше. Разбирате ли?

Двамата кимнаха.

— Започнете с тази пътека, която някога е била път. Водел е от Брега на сенките до обора. — посочих продълговатата постройка, обрасла в лози, където се надявах, че ще намерим стълба. — Не мисля, че контрабандистът на алкохол е бил Дейв Дейвис, но съм уверен, че ой е бил един от съдружниците на Истлейк и че доста солидно количество пиячка е идвало във Флорида пред Дума Ки. От Брега на сенките до обора на Джон Истлейк, а после и към сушата. Предимно първокласен алкохол, предназначен за няколко джаз клуба в Сарасота и Винис, държан на склад като услуга за Дейвис.

Уайърман първо погледна клонящото към хоризонта слънце, после ръчния си часовник.

— Това има ли някаква връзка с настоящата ситуация, muchacho? Предполагам, че това имаш предвид?

— Естествено. — Извадих рисунка на бъчонка с дебел винтов капак и канелка отгоре. Думата МАСА беше надраскана в полукръг от едната страна, а под нея бе написано ШОТЛАНДИЯ. Шрифтът не го биваше, рисуването ми се удаваше много по-добре.

— Уиски, господа.

Джак посочи някаква човекоподобна заврънтулка върху бъчонката между МАСА и ШОТЛАНДИЯ. Фигурката беше нарисувана с оранжев молив.

— Кое е гаджето с роклята?

— Не е с рокля, а с шотландска поличка. Би трябвало да е шотландец.

Уайърман свъси рунтавите си вежди.

— За тази няма да получиш нито една награда, muchacho.

— Елизабет е поставила Персе в нещо като миниатюрна бъчонка за уиски… — замисли се Джак. — Или може би са били Елизабет и леля Мелда.

Поклатих глава.

— Само Елизабет.

— Колко голямо е било това чудо?

Раздалечих ръце на около шейсет сантиметра, позамислих се и ги разтворих малко по-широко.

Джак кимна, но и той се начумери.

— Пъхнала е вътре порцелановата фигурка и е завинтила капака. Или е запушила бурето. И е удавила Персе в сън. Което ми изглежда адски тъпо, шефе. За Бога, оная е била под водата, когато е започнала да призовава Елизабет. На дъното на залива!

— По-кратко. — Поставих рисунката с бъчонката уиски най-отдолу и им показах следващата скица. Беше на леля Мелда, която говореше по телефона в дневната. В сведената й глава и приведените рамене имаше нещо потайно. Само един-два бързи щриха, но те изразяваха всичко, което имаше да се каже по въпроса за отношението на южняците към използването на телефона от чернокожата прислуга през 1927 година дори в неотложни случаи.

— Мислехме, че Ади и Емъри са прочели във вестника и са се върнали, но пресата в Атланта вероятно не би отразила дори удавянето на две малки момиченца във Флорида. Когато леля Мелда се уверила, че близначките са изчезнали, та позвънила на Истлейк — господаря — за да му съобщи лошата новина. После се обадила в хотела, където Ади била със съпруга си.

Уайърман удари юмрук в бедрото си.

— Ади е казала на Мелда къде ще отседнат. Разбира се!

Кимнах.

— Младоженците сигурно са хванали влак още същата вечер, защото се прибрали вкъщи на следващия ден преди мръкване.

— Но в такъв случай двете средни дъщери също трябва да са си били вкъщи.

— Да, цялото семейство. А океанът… — махнах към мястото, на което белият кораб се поклащаше на котва в очакване на мрака. — Гъмжал е от ладии и лодки. Издирването на телата е продължило поне три дни, макар всички да са били наясно, че нищо няма да излезе. Предполагам, че на Джон Истлейк изобщо не му е било до това как дъщеря му и зет му са научили новината. През онези дни съзнанието му ще да е било изцяло заето от изчезналите близначки.

— НЯМА ГИ — промърмори Уайърман. — Pobre hombre — бедният човек.

Взех следващата рисунка. Трима души стояха на верандата на имението и махаха на голямата старомодна кола, която потегляше по алеята, посипана с натрошени мидени черупки, към каменните стълбове и към нормалния свят навън. Бях нарисувал няколко палмови и бананови дървета, но не и жив плет; той не е съществувал през 1927 година.

Две мънички личица бяха притиснати към задното стъкло на колата. Докоснах ги.

— Мария и Хана — прошепнах. — Завръщат се в училището „Брейдън“.

— Малко бездушно, не мислите и? — попита Джак.

Поклатих глава.

— Всъщност не. Децата не скърбят като възрастните.

— Ами сигурно сте прав — кимна Джак. — Но съм изненадан…

— От какво толкова си изненадан?

— Че Персе ги е пуснала.

— Не ги е пуснала наистина. Те са отивали само в Брейдънтън.

Уайърман потупа с пръсти по скицника.

— Къде е мястото на Елизабет?

— Навсякъде — отговорих. — Гледаме през нейните очи.

IV

— Не остана много, но е най-лошото.

Показах им следващата скица. И тя беше направена припряно като другите, а мъжката фигура на нея беше с гръб към зрителя, но не се съмнявах, че това е живата версия на съществото в кухнята на „Розовата грамада“. Джак вдигна поглед от рисунката на Брега на сенките, сега ерозирал до тънка ивица, и пак се насочи към фигурата. Накрая ме погледна изпитателно.

— Тук — едва чуто промълви той. — Значи гледната точка е точно където сме застанали?

— Да.

— Това е Емъри. — Уайърман докосна фигурата. Гласът му беше дори по-тих от този на Джак. По челото му беше избила пот.

— Да.

— Съществото от твоята къща.

— Да.

Той премести пръста си.

— А това Теси и Лора ли са?

— Теси и Ло-Ло. Да.

— Те… какво? Примамват го в океана? Като сирени от старогръцките митове?

— Да.

— Наистина се е случило — изрече Джак. Сякаш се мъчеше да проумее смисъла на току-що казаното.

— Действително — съгласих се аз. — Не се съмнявай в силата й.

Уайърман погледна слънцето, което се беше спуснало до хоризонта. Най-сетне лъчите му бяха започнали да помътняват.

— В такъв случай, muchacho, не се помайвай. Да свършваме за каквото сме дошли и да се омитаме оттук.

— Вече почти не остана какво да ви кажа. — Прелистих няколко скици, които не представляваха повече от бегли драсканици. — Истинската героиня е била леля Мелда, на която дори не знаем фамилията.

Показах им една недовършена рисунка: леля Мелда (познаваше се, че е тя по кърпата на главата й, а също по едно-две тъмни петна на челото и бузите) говореше с някаква млада жена в антрето. Новийн беше подпряна наблизо на една маса (шест или осем линии с овал отгоре).

— Ето я, разправя на Адриана някакви врели-некипели за Емъри, който е изчезнал. Че са го извикали обратно в Атланта? Че е отишъл в Тампа да я изненада със сватбен подарък? Не знам. Във всеки случай е целяла да задържи Ади ако не в къщата, то поне наблизо.

— Леля Мелда е искала да спечели в — констатира Джак.

— Само това й е оставало. — Посочих буйната тропическа растителност под нас и в северната част на острова; растителност, която нямаше място тук без цял отбор от градинари, които се скъсват от работа, за да я поддържат — Всичко това го е нямало през 1927, но Елизабет е била тук и талантът й е бил в разцвета си. Струва ми се, че никой от тези, които се са се опитали да използват пътя към сушата, не са имали шанс. Един Господ знае на какво е била накарана да вдъхне живот с рисунките си между това място и подвижния мост.

— Значи Адриана е трябвало да бъде следващата? — попита Уайърман.

— След нея и Джон. Мария и Хана са щели да умрат по-нататък. Защото намеренията на Персе са били да погуби всички с изключение — може би — на самата Елизабет. Леля Мелда със сигурност е знаела, че може да задържи Ади само един-единствен ден. Но един ден й е бил напълно достатъчен.

Показах им още една рисунка с бегли щрихи. Леля Мелда и Елизабет отново стояха в плиткия край на басейна. Новийн лежеше на единия му ръб, а парцалената й ръчичка беше провиснала във водата. До Новийн се мъдреше керамична бъчонка с надпис МАСА.

— Мелда е обяснила на Либит какво трябва да направи. Казала й е, че е длъжна да го направи независимо какво вижда в главата си или колко силно Персе ще й крещи да спре… понеже щяла да пищи, добавила леля Мелда, ако разбере какво са намислили. Казала, че само могат да се надяват Персе да разбере прекалено късно. После казала… — млъкнах. Дирята, оставена от залязващото слънце, ставаше все по-ярка. Налагаше се да продължа, но ми беше трудно. Много, много трудно.

— Какво, muchacho? — предпазливо запита Уайърман. — Какво е казала?

— Че тя също може да пищи. И Ади. И баща й. Но и че не можела да спре. „Не бифа да спи’аш, дете. Не спи’ай, че ’сичко ще отиде на вятъра.“ Сякаш по своя воля ръката ми измъкна от джоба черната Венера и надраска две думи под примитивната рисунка на момиченцето и жената в плувния басейн:

не спи’ай

Очите ми се замъглиха. Изпуснах молива в тревата и избърсах сълзите си. Доколкото знам, моливът още си стои където падна.

— Едгар, ами сребровърхите харпуни? — попита Джак. — За тях и дума не обели.

— Изобщо не бяха вълшебни харпуни — отвърнах уморено. — сигурно са се появили години по-късно, когато Истлейк и Елизабет са се завърнали на Дума Ки. Бог знае на кого е хрумнала идеята, но навярно въпросният някой не е бил напълно сигурен защо тя му се струва важна.

— Но… — Джак за пореден път се мръщеше. — Ако не са разполагали със сребърните харпуни през 1927… как тогава…

— Никакви сребърни харпуни, Джак, ами много вода.

— Пак не вярвам. Персе е дошла от водата. Те я водна. — Той погледна кораба, сякаш за да се увери, че още си е на мястото. Беше.

— Точно така. Но при басейна хватката на Персе се разхлабвала. Елизабет го е знаела, но не разбирала последиците. И от къде на къде — та тя е била само едно дете.

— Абе майката си трака — обади се Уайърман и се плесна по челото. — Плувният басейн. Сладка вода. Басейнът се е пълнел със сладка вода. Сладка, не солена.

Размахах пръст към него.

Уайърман докосна рисунката на керамичното буренце, наместено до куклата.

— Това нещо е било празно и те са го напълнили от басейна?!

— Несъмнено. — Показах им следващата рисунка. Перспективата беше почти от нашето местоположение. Току-що изгрелият на небосвода лунен сърп надничаше между мачтите на гниещия кораб. Надявах се никога повече да не нарисувам този кораб. А на брега досами водата…

— Исусе Христе, това е пълна дивотия! — възкликна Уайърман. — Не го виждам ясно, но пак е ужасно.

Дясната ръка ме сърбеше и пулсираше. Изгаряше ме. Бавно докоснах скицата с ръката, която се надявах да не видя отново… макар да се боях, че може да се случи.

— Виждам за всички ни — казах.