Дума Ки

I

Къщата вонеше на прогнило дърво, стара мазилка и плесенясали завеси. Носеше се лъх на неопределена зеленикава миризма. Някои мебели бяха тук — съсипани от времето и издути от влагата, — но прекрасните стари тапети в салона бяха станали на юфка, а един огромен кошер, стар и притихнал, си стоеше на тавана в гниещото преддверие. Мъртвите оси лежаха на купчинка върху изкорубените дъски под него. Някъде в това, което беше останало от втория етаж, се стичаше вода — капка по капка.

— Всичко тук е строено от кипарис и секвоя. Къщата щеше да струва цяло състояние, ако някой я беше стегнал, преди да е отишла по дяволите — изкоментира Джак. Приведе се, хвана една огъната дъска и я дръпна. Тя се изви като размекната захарна пръчка и се прекърши — не шумно, а с едно безжизнено трак. Няколко мокрици изпълзяха от правоъгълната дупка под нея. Миризмата, която се надигна, беше усойна и мрачна.

— Никаква чистка, никакво спасено имущество, никакви купонджии — обобщи Уайърман. — Никакви захвърлени кондоми или дамски пликчета, нито един надпис със спрей Джо + Деби = ВНЛ. Струва ми се, че никой не е идвал тук, откакто Джон за последно е закачил веригата на вратата и е заминал, за да не стъпи кракът му повече тук. Знам, че не е за вярване…

— Не — отвърна аз. — Не е. Имението в тази част на острова е принадлежало на Персе от 1927 година. Джон го е знаел и със завещанието си се е погрижил да запази нещата непроменени. Елизабет е постъпила по същия начин. Но това не е светилище. — Вгледах се в помещението срещу салона. Някога може би е било кабинет. Старо писалище с подвижен капак стоеше насред локва тинясала вода. — Това е гробница.

— И тъй, къде ще търсим рисунките? — попита Джак.

— Нямам представа — отговорих. — Дори… — На прага имаше буца мазилка и аз я ритнах. Исках да я подметна във въздуха, но тя се разпадна. Беше твърде стара и влажна. — Струва ми се, че тук няма повече рисунки. Като гледам какво е мястото…

Огледах се и вдишах задушливата смрад.

— Може и да си прав, но се съмнявам — обади се Уайърман. — Защото си в траур, muchacho. Което изтощава. При теб говори гласът на опита.

Джак влезе в кабинета и зажвака по влажните дъски към старото бюро с извития капак. Върху козирката на шапката му пльокна капчица вода и той вдигна очи.

— Таванът е хлътнал — отбеляза. — Вероятно горе е имало поне една баня, може би две, а защо не и цистерна за дъждовна вода. Виждам някаква тръба. Един ден както си стои така, и прас! — чао-чао, бюро, отиваш на кино!

— Внимавай ти да не отидеш на кино, Джак — предупреди го Уайърман.

— Точно сега проблемът ми е в пода. Пфу, все едно стъпвам в тиня!

— Връщай се — подканих го.

— Чакайте малко. Първо да видя тук…

Той заотваря чекмеджетата.

— Нищо… нищо… и пак нищо… Ни-щич-ко. А, я виж ти! Бележка. Написана на ръка.

— Дай да видя — каза Уайърман.

Джак се върна с големи предпазливи стъпки и му я подаде. Зачетох я над рамото на Уайърман. Бележката бе написана на обикновен бял лист с едър мъжки почерк:

Уайърман прокара пръст по Маса Х2.

— Масата тече. Останалото говори ли ти нещо, Едгар?

Говореше ми, но за момент разбрицаната ми памет запецна. „Мога да се справя“ — казах си… и после започнах да мисля заобиколно. Първо минах на Илзе, която казва: „Давате ли си басейна, мистър?“ И ме заболя, но нямаше как, това беше пътят. Последва спомен за едно друго момиче, облечено за един друг басейн. Страхотно гърдесто маце с крака до гърлото по цял черен бански. Мери Айър, както я бе нарисувал Хокни — или Гиджет в Тампа, както тя самата бе нарекла по-младото си „аз“. Издишах тежко. Не бях усетил кога съм задържал дъха си.

— ДД е Дейв Дейвис — казах. — Калифорнийски магнат от бурното двайсетилетие.

— Откъде знаеш?

— От Мери Айър — отвърнах и нещо студено в гърдите ми, което вероятно никога нямаше да се стопли, оцени иронията. Животът е колело и ако чакаш достатъчно дълго, то винаги прави пълен кръг. — Дейвис е бил приятел на Джон Истлейк и очевидно го е снабдявал с много качествен алкохол.

— Шампите — обади се Джак. — Сигурно е шампанско?

— Браво на теб, Джак, но аз бих искал да зная каква е тази Маса. А също и какво значи in cera — подхвърли Уайърман.

— Това е на испански — отвърна Джак. — Ти поне би трябвало да знаеш.

Уайърман накриви вежди.

— Бъркаш го със sera, със s. Както в que sera sera.

— Дорис Дей, 1956 година. „Не ни е дадено да виждаме бъдещето“ — И слава Богу. — Обаче за едно съм абсолютно сигурен: Дейвис не е излъгал, когато казва, че това е последната доставка. — Посочих датата. — 19 август. — Отплавал е за Европа през октомври същата година и никога не се е завърнал. Изчезнал в океана — така твърдеше Мери Айър.

— Ами сега? — поинтересува се Уайърман.

— Зарежи го временно — казах. — И все пак е странно — само това късче хартия.

— Може би е малко смахнато, но пък чак странно? Ако беше вдовец с малки дъщери, би ли искал да отнесеш в новия си живот последната квитанция, получена за контрабанда на алкохол?

Обмислих думите му и реших, че има право.

— Не… вероятно щях да я унищожа заедно с колекцията си от порнографски картички.

Уайърман вдигна рамене.

— Никога няма да узнаем колко много уличаваща документация е унищожил този човек… или колко малко. Ръцете му сигурно са били относително чисти, като се изключи някое и друго запойче с приятелите. Но, muchacho… — Той сложи ръка на рамото ми. — Хартията е истинска. Разполагаме с нея. И ако нещо е по петите ни, може би нещо друго се пази от нас… поне мъничко. Нима е невъзможно?

— Във всеки случай мисълта е утешителна. Да видим дали нещо няма да изскочи.

II

Отначало изглеждаше, че няма такива шансове. Претършувахме всички стаи на долния етаж и не намерихме нищо — макар че аз за малко не си намерих белята, когато кракът ми хлътна в пода на помещението, което някога вероятно е било трапезария. Уайърман и Джак ми се притекоха на помощ, пък и хлътнах с болния си крак и успях да се подпра на здравия за опора.

Търсенето над земното ниво беше безнадеждно. Стълбището се вдигаше нагоре, но отвъд площадката с разнебитения парапет се виждаше само синьото небе, на чийто фон се полюшваха листата на палмата. Вторият етаж беше в руини, а третия бе само спомен. Тръгнахме обратно към кухнята и нашата импровизирана стълба; разполагахме само с писъмце за доставка на контрабандна пиячка. Имах идея какво може да означава сега, но без да знам местонахождението на Персе, идеята не струваше.

А тя беше тук.

Тя беше наблизо. Иначе защо щеше да ни пречи да стигнем дотук?

Уайърман, който вървеше начело, спря така внезапно, че се блъснах в него. Джак пък се блъсна в мен и без да иска ме блъсна с кошницата.

— Налага се да проверим стълбището — каза Уайърман. Тонът му беше като на човек, който не може да повярва, че се е оказал такъв глупак.

— Моля? — сепнах се.

— Налага се да проверим стълбището за ха-ха. Веднага трябваше да се сетя. Май не съм в час.

— Какво е ха-ха? — попитах аз.

Уайърман зави обратно.

— Ха-хахото в „Дворецът“ се намираше четири стъпала нагоре от подножието на централното стълбище. Идеята — тя каза, че принадлежала на баща й — била помещението да е близо до входната врата в случай на пожар. Там има кутия с катинарче, а в кутията — нищо особено, като се изключат няколко стари сувенири и разни снимки, но някога тя е пазила там завещанието и най-хубавите си бижута. После споделила с адвоката си. Голяма грешка. Той настоял да премести всичко в банкова касетка в Сарасота.

Сега се намирахме в долния край на стълбището близо до купчинката от умрели оси. Вонята на къщата ни заобикаляше. Уайърман се обърна към мен с блеснал поглед:

— Muchacho, в кутийката тя пазела и няколко много ценни порцеланови фигурки. — Той огледа разнебитеното стълбище, което водеше към безсмислената разруха и синьото небе. — нали не мислиш… ако Персе е нещо като порцеланова фигурка, която Джон е извадил от дъното на залива… нали не мислиш, че е скрита тук, под това стълбище?

— Струва ми се, че подобна възможност не е изключена. Бъди много внимателен.

— Готов съм да се обзаложа на каквото искаш, че там има ха-ха. Повтаряме онова, което научаваме като деца. — Той подритна умрелите оси с ботуша си — разнесе се звук като от смачкана хартия — и коленичи пред стъпалата. Започна да ги разглежда — първото, второто, третото. Щом стигна до четвъртото, каза: — Джак, подай ми фенерчето.

III

Едно беше да си кажа, че Персе не се крие в тайник под стълбището — би било прекалено лесно, — но като си спомних порцелановите фигурки, които Елизабет криеше в кутията за бисквити, пулсът ми се ускори. Джак прерови кошницата, извади грамадното фенерче и го остави в отворената длан на Уайърман като медсестра, асистираща на хирург по време на операция.

Когато Уайърман насочи светлината към стъпалото, зърнах издайническото блещукане на златото: миниатюрни панти.

— Добре — каза той и върна фенерчето на Джак. — Насочи лъча към ръба.

Джак се подчини. Уайърман посегна към ръба на стъпалото, което трябваше да се завърти на мъничките панти.

— Уайърман, чакай — обадих се аз.

Той се обърна към мен.

— Първо го подуши — настоях.

— Какво?

— Подуши го и ми кажи мирише ли на влага. Той се подчини и отново се обърна към мен:

— Може и да е влажничко, но тук всичко мирише така. Нещо по-конкретно?

— Отвори го много бавно. Джак, насочи фенерчето вътре. И двамата търсете признаци на влага.

— Защо, Едгар? — попита Джак.

— Защото масата тече, така каза Елизабет. Ако видите керамичен съд за течности — бутилка, кана, буре — това е тя. Със сигурност ще бъде пукнат, може би дори разчупен.

Уайърман дълбоко си пое дъх и бавно го издиша.

— Заключено е. Виждам тесен прорез… ключът ще да е бил дяволски малък…

— Имам джобно ножче — обади се Джак.

— Чакай малко — изпухтя Уайърман и аз видях как устните му се изопват, докато се опитваше да повдигне стъпалото си. Една веничка затуптя на слепоочието му.

— Уайърман — подех, — внима…

Преди да завърша, ключалката — стара, мъничка и без съмнение разядена от ръждата — щракна. Дървената плоскост отхвръкна нагоре, пантите се счупиха. Уайърман политна назад. Джак го улови, а аз улових Джак в едноръка мечешка прегръдка. Фенерчето падна на пода, яркият му лъч се завъртя в кръг и освети зловещата купчинка оси.

— Да му се не види! — възкликна Уайърман, като си възвърна равновесието. — То бива, бива, ама това вече на нищо не прилича!

Джак вдигна фенерчето и го насочи към дупката в стълбището.

— Какво? — попитах. — Има ли нещо? Говори, де!

— Има нещо, ама не е керамично шише. Метална кутия. Като кутия за бонбони, само че по-голяма. — Той се наведе.

— По-добре недей — обади се Уайърман.

Но предупреждението дойде твърде късно. Джак бръкна чак до лакътя си и за миг си помислих, че лицето му ще се разтегне в писък, когато нещо го докопа за ръката и го придърпа вътре. Той обаче благополучно измъкна ръката си и се изправи. Държеше тенекиена кутия във формата на сърце. На капака й, почти невидимо под ръждата, се мъдреше розовобузесто ангелче. Под него със старомоден шрифт бяха изрисувани думите:

Джак ни погледна с ням въпрос в очите.

— Давай — подканих го. Вече бях сигурен, че това не е Персе. Изпитвах едновременно разочарование и облекчение. — Ти го намери, хайде, отваряй го.

— Сигурно са рисунките — вметна Уайърман. — Няма какво друго да е.

И аз така мислех. Но се оказа, че греша. От ръждясалата сърцевидна кутия Джак извади куклата на Либит. Когато зърнах Новийн, направо се разчувствах.

„Ууу — сякаш казваха черните очи и алената уста. — Ууу, през цялото време бях тук, мръсник такъв!“

IV

Когато я видях да излиза от кутията като разложен труп от крипта, усетих как в мен се прокрадва отвратителен безпомощен ужас. Започваше от сърцето и се разпространяваше навън, като първо заплашваше да отпусне всичките ми мускули, после да ги разнищи напълно.

— Едгар? — сепна ме гласът на Уайърман. — Добре ли си?

Постарах се да се взема в ръце. Най-много ме изплаши беззъбата усмивка на куклата. Също като шапката на жокея тази усмивка беше червена. Също като с шапката на жокея усетих, че ако я гледам твърде дълго, ще откача. Тази усмивка май настояваше, че всичко, което ми се беше случило в новия живот, е сън, а аз всъщност лежа в някоя реанимация и машините поддържат живо изпотрошеното ми тяло… нелош вариант, защото би означавало, че Илзе е жива и здрава.

— Едгар? — Когато Джак пристъпи към мен, куклата в ръката му се наклони в гротескна пародия на загриженост. — Нали няма да припаднеш?

— Не. Дай да видя.

Той се опита да ми подаде Новийн.

— Не ми я тикай в ръцете. Просто я задръж.

Джак изпълни желанието ми и незабавно проумях откъде се беше взело чувството за нещо познато. Не заради Рийба или нейната по-скорошна колежка — макар че и трите бяха парцалени кукли — го имаше това сходство. Не, бях я виждал преди на няколко от рисунките на Елизабет. Отначало предполагах, че е леля Мелда. Грешка, обаче…

— Леля Мелда й я е дала.

— Да — съгласи се Уайърман. — Трябва да й е била любима, защото това е единствената кукла, която е нарисувала. Въпросът е защо не я е взела със себе си, когато семейството е напуснало „Гнездото на чаплата“. Защо я е заключила в тайник?

— Понякога куклите изпадат в немилост — казах аз. Гледах червената усмихната уста. Червена след толкова години. Червена като мястото, на което спомените се крият, когато си ранен и в главата ти е каша. — Понякога куклите стават страшни.

— Онези рисунки те говореха, Едгар — отбеляза Уайърман. Размаха куклата и я подаде на Джак. — А тя? Ще ти каже ли каквото искаме да знаем?

— Новийн. Казва се Новийн. Ще ми се отговорът да беше да, но само картините и моливите ми говорят.

— Откъде разбра?

Уместен въпрос. Откъде наистина?

— Просто знам. Бас държа, че тя е говорила и на теб, Уайърман. Преди да те оправя. Когато все още имаше онзи тик.

— Сега е твърде късно — каза Уайърман и затършува в чантата си. Намери парченцата краставица и сдъвка няколко. — И така какво правим? Връщаме ли се? Само да ти кажа ’chacho, че върнем ли се сега, после никога няма да наберем тестикуларна тяга за връщане.

Май беше прав. А и следобедът преваляше.

Джак седеше на стълбището на две-три стъпала над хахото. Куклата беше на коляното му. Светлината проникваше през разбития покрив и ги осветяваше като лъч на прожектор. Въображението ми се развихри. Би се получила страхотна картина: „Млад мъж с кукла“. Начинът, по който Джак държеше Новийн, ми напомняше нещо, но не се сещах точно какво. Черните очички на куклата сякаш ме гледаха самодоволно. „’Ного съм видяла, мръсник такъв. ’Сичко. ’Ная ’сичко. Кофти, че не съм рисунка, която мо’еш да пипнеш с фантомната си ръка, а, брат?“

Да. Кофти.

— Имаше време, когато бих я накарал да проговори — продума Джак.

Уайърман изглеждаше озадачен, но на мен най-сетне ми прищрака. Сега знаех защо начинът, по който държи Новийн, ми се струва толкова познат.

— Бил си вентрилоквист, така ли? — Надявах се, че говоря небрежно, но сърцето ми отново се разтуптя силно. Вече бях разбрал, че много неща са възможни в южната част на Дума Ки. Дори на дневна светлина.

— Да — отвърна Джак. Усмивката му хем беше смутена, хем издаваше, че се е унесъл в спомени. — Купих си наръчник по вентрилоквизъм, когато бях на осем години. Прекарвах по цели дни, забил нос в него, най-вече защото татко ми натякваше, че е прахосване на пари, дето се отказвам от всичко, с което се захвана. — Той сви рамене и Новийн се огъна на коляното му. Сякаш и тя се опитваше да свие рамене. — Не станах чак велик, но успях да спечеля състезанието за таланти в шести клас. Татко окачи медала в офиса си. Това означаваше много за мен.

— Аха — обади се Уайърман. — Нищо не може да се сравнява похвалата от взискателен баща.

Джак се усмихна и както винаги усмивката озари цялото му лице. Помръдна и Новийн помръдна се него.

— Но да ви кажа ли кое беше най-хубавото? Бях срамежливо дете, а вентрилоквизмът ме направи по-отворен. Запознавах се по-лесно с хората, като си представях, че съм Мортън. Нали се сещате, моят палячо. Мортън беше отворко, който си плещеше, без да му мигне окото.

— Всички палячовци са такива — отвърнах аз. — Това май е някакво правило.

— После дойде прогимназията, а там вентрилоквизмът изглеждаше като зубрачески талант в сравнение с карането на скейтборд и затова го зарязах. Не зная какво се случи с книгата. Заглавието й беше „Извади своя глас“.

Млъкнахме. Около нас се разнасяше усойното ухание на къщата. Преди малко Уайърман беше убил алигатор. Сега това ми се струваше пълна нелепост, въпреки че тъпанчетата ми още пищяха от изстрелите.

— Искам да те чуя — ненадейно рече Уайърман. — Накарай я да каже „Buenos dias, amigos, mi nombre es Noveen“ и „la mesa тече“.

— Да, бе, да — изсмя се Джак.

— Не, сериозно ти говоря.

— Не мога. Ако престанеш да практикуваш, забравяш как се прави.

От опит знаех, че Джак може би е прав. Що се отнася до заучените умения, паметта се оказва на кръстопът. В едната посока се намират нещата, които според популярната поговорка са като готвенето и карането на колело веднъж усвоени, не се забравят. Но креативните умения за които отговаря предният дял на мозъка, трябва да се упражняват почти ежедневно. Те лесно се поддават на забрава и увреждане. Според Джак вентрилоквизмът спадаше към тази категория. Макар че нямах основания да се съмнявам — все пак тук ставаше дума за създаването на нова личност и за това да „извадиш“ глас — му наредих:

— Пробвай.

— Какво? — Той се взря в мен. — усмихнат и озадачен.

— Давай, пробвай се…

— Казах ви, че не мога…

— Все пак опитай.

— Едгар, дори да можех да извадя глас, пак не знам как ще звучи.

— Метнал си я на коляното, тук сме само ние, тъй че не се стеснявай.

— Защо пък не. — Той духна кичур коса от челото си. — Какво искате да каже тази чаровница?

Уайърман промълви много тихо:

— Защо просто не видим какво ще излезе?

V

Джак постоя още малко с Новийн на коляното си. Слънцето ги озаряваше, около тях танцуваха прашинки, надигнали се от стълбището и прастария мокет. После той хвана късото вратле на куклата и парцалените й раменца. Главата й се надигна.

— Здрасти, пичове — каза, обаче се получи „’Расти ’ичове“, защото се опитваше да не мърда устни. Той поклати глава и прашинките отлетяха.

— Чакайте малко. Така няма да стане.

— Спокойно, не бързай — казах. Мисля, че говорих спокойно, но сърцето ми биеше по-силно от всякога. Донякъде се страхувах за Джак. Ако от тая работа излезеше нещо, можеше да стане опасно за него.

Той изпъна врат и замасажира адамовата си ябълка. Приличаше на тенор, който се готви за разпяване. Или на птичка. Може би на колибри.

— Здрасти, пичове — повтори. Сега беше по-добре, но… — Мамка му! Звуча като оная дърта руса мацка Мей Уест. Един момент.

Той пак разтри гърлото си. Погледът му се рееше в нахлуващата на вълни светлина и не бях сигурен дали знае, че другата му ръка — тази с куклата — се движи. Новийн първо се взря в мен, после в Уайърман, после отново в мен. Черни очички като копченца. Черна косица, окичена с панделки, около лице като шоколадова курабийка. Кръгла алена устица, която ей сега щеше да каже: „Уууу, мръсник такъв!“

Уайърман ме стисна със студената си ръка.

— Здрасти, пичове — каза Новийн и въпреки че адамовата ябълка на Джак подскачаше нагоре-надолу, устните му почти не трепнаха.

— Е, как беше?

— Добре — отвърна Уайърман със спокойствие, каквото аз не изпитвах. — Накарай я да каже още нещо.

— Шефе, за това трябва да ми платите допълнително!

— Естествено — отговорих. — Време и ха…

— Н’ма ли нари’уваш нещо? — попита Новийн, вперила в мен кръглите си черни очички. Бях почти сигурен, че са копчета за обувки.

— Няма какво да нарисувам… Новийн.

— Ще ти покажа к’во да нари’уваш. ’Ъде ти е ’ицникът? — Сега Джак беше зареял блуждаещ поглед в сенките, водещи към съсипания салон. Не изглеждаше нито буден, нито заспал, а нещо по средата.

Уайърман ме пусна и бръкна в чантата, в която бях пъхнал двата скицника. Подаде ми единия. Ръката на Джак се поогъна и Новийн като че ли любопитно наклони глава, когато разгърнах скицника и дръпнах ципа на несесера за моливи. Извадих един.

— Не, не. ’Земи от нейните.

Отново се разтършувах и измъкнах светлозеления молив на Либит. Единствено той беше достатъчно дълъг, че да е удобен за хващане. Вероятно този не е бил любимият й цвят. Или на острова зеленината беше по-наситена?

— Добре, а сега какво?

— Нарисувай ме в кутията. До кутията за ’ляб е добре.

— Имаш предвид на плота?

— Ти да не мислиш, че го’оря за пода?

— Божичко! — промърмори Уайърман. Гласът се променяше равномерно с всяка реплика. Това вече не беше Джак. Чий беше този глас, щом в разцвета си Новийн е говорела чрез въображението на едно малко момиченце? Реших, че слушаме версия на леля Мелда.

Щом се захванах за работа, сърбежът се плъзна по липсващата ми ръка, очерта я, направи я реална. Рисувах куклата до старомодната кутия за хляб, провесила крака от плота. Без капчица колебание — нещо дълбоко в мен, откъдето извираше картината, ми нашепваше, че колебанието би убило в зародиш една зачеваща магия — добавих едно малко момиченце, застанало до плота. Застанало до плота и вдигнало поглед. Четиригодишно момиченце с престилка. Не знаех какво представляват престилките по онова време, преди да нарисувам една върху рокличката на малката Либит, която си стоеше в кухнята до своята кукла, която си стоеше там и гледаше, която си стоеше там…

Шшшшт…

… с пръст на устните.

Моливът препускаше в ръката ми, оформяйки леля Мелда, която виждах за пръв път извън онази фотография, където бе хванала с две ръце червената кошница за пикник. Леля Мелда се навеждаше над момиченцето, изглеждаше разгневена.

Не, не разгневена…

VI

Уплашена.

Леля Мелда е уплашена до смърт. Знае, че тук става нещо, близначките също го знаят — Теси и Ло-Ло са изплашени като нея. Дори този глупак Шанингтън усеща, че нещо не е наред. Затова гледа да се държи настрана и предпочита да работи на брега, вместо да идва на острова.

А господарят? Господарят е толкова бесен на Ади, която е избягала в Атланта, че не вижда какво е под носа му.

Отначало леля Мелда смяташе, че каквото е под носа й, е плод на нейното въображение, което се подклаждаше от игрите на малките. Естествено, че не виждаше летящи пеликани или чапли, летящи по гръб, нито пък конете й се усмихваха, когато Шанингтън водеше впряга от Нокомис, за да ги повози. Смяташе, че е наясно защо малките толкова се страхуват от Чарли. Островът може би си имаше загадки, но това не беше една от тях. Нейна беше вината, въпреки че намеренията й бяха добри…

VII

— Чарли! — извиках аз. — Неговото име е Чарли.

Новийн присмехулно изграка в знак на съгласие.

Извадих втория скицник от чантата — направо го изтръгнах — и така яростно отметнах корицата му, че я разкъсах. Забърниках в несесера и изрових останката от черния молив на Либит. Едва успях да го стисна между палеца и показалеца си, но за тази рисунка исках черно.

— Едгар — намеси се Уайърман. — за миг ми се стори, че виждам… приличаше на…

— Трай! — викна Новийн. — Бас ловя, че ше искаш да видиш т’ва!

Рисувах бързо и жокеят изникна от белотата като фигура от млечната мъгла. Портретът бе направен надве-натри, но същността бе уловена: знаещите очи и широките устни, които може би са се усмихвали весело или злобно. Нямах време да оцветя ризата и панталоните, но трескаво затърсих един от моите моливи, обозначен като „истинско червено“, и добавих с неравни драскулки ужасната шапка. Веднага щом тя си дойде на мястото, стана ясно каква е усмивката му: кошмарна.

— Покажи ми! — провикна се Новийн. — Искам да видя дали си го у’овил!

Поставих рисунката пред куклата, която сега седеше изправена върху крака на Джак, докато самият Джак се беше прегърбил до стената и се взираше в салона.

— Ъхъ — каза Новийн. — този педерас’ плашеше момичетата на Мелда. Тъй е.

— Какво?… — поде Уайърман и поклати глава. — Нищо не разбирам.

— Мелда също видяла жабата — обясни Новийн. — Дето малките я кръстиха Големия урод. Жабата с жъби. Тогава Мелда най-сетне ’карва Либит в кухнята. Да я накара да ’роговори.

— Отначало Мелда е мислела, че разказите за Чарли са просто детински измишльотини, нали?

Новийн отново изграка, но в очичките й проблесна страх. Разбира се, такива очи можеха да изглеждат всякак. Или…

— Точно така, готин. После видяла как Големия урод прекосява алеята и изчезва сред дърветата…

Китката на Джак се отпуснаха. Новийн бавно поклати глава, изобразявайки рухването на защитните прегради на леля Мелда.

Прелистих скицника така, че скицата на Чарли жокея остана най-отдолу, и се върнах на рисунката в кухнята: Леля Мелда гледа малкото момиченце, то пък се е втренчило в нея и е поставило пръст на устните си — Шшшшт!, а куклата, подпряна на кутията за хляб, е безмълвен свидетел.

— Виждаш ли го? — попитах Уайърман. — Разбираш ли?

— Горе-долу…

— Захарните петлета свършиха, след като тя излезе — отбеляза Новийн. — Ей т’ва се случи.

— Може би отначало Мелда е смятала, че Шанингтън мести градинския жокей напред-назад, защото знае, че трите момиченца се страхуват.

— Но защо, за Бога? — попита Уайърман.

Новийн не отговори, ето защо махнах с липсващата си ръка над Новийн на рисунката — Новийн, облегната на кутията за хляб — и в този момент Новийн върху коляното на Джак заговори. Имах предчувствие, че ще стане точно така.

— Леля ни мишлеше само доброто. ’Наеше, че ги е страх от Чарли — ’реди лошото да се с’учи — и им раскаса прикаска за лека нощ, са да ги развесели. Вмес’о то’а само повече ги уплашши, както се ’лучва понякога с малките деса. После дойде лошата жена — лошата бяла жена от морето — и тая кучка още по’ече влоши поло’ението. На шега накара Либит да нарисува Чарли жив. Беше приготвила и други смешки.

Отметнах листа, на който Либит казва „Шшшт“, извадих от несесера умбра — сега нямаше значение чии моливи използвам — и отново скицирах кухнята ето я масата с Новийн, полегнала на хълбок, една ръка преметната над главата, сякаш в молба за пощада. Ето я Либит по лятна рокличка. Ужасеното й изражение предадох с не повече от пет-шест щриха. Ето я леля Мелда, която се е дръпнала от отворената кутия за хляб и пищи, защото вътре…

— Това плъх ли е? — запита Уайърман.

— Го’ям, дърт, сляп мармот — каза Новийн. — Същата работа като Чарли, чес’но. Накара Либит да го нарисува в кутията и той се оказа там. Смешка. На Либит й домъшня, ама на лошата водна жена? Не-е, тцъ. На нея никога не й е било мъшно.

— А Елизабет — Либит — е трябвало да рисува — казах. — Прав ли съм?

— Шнаеш — отвърна Новийн. — Нали?

Нали. Защото дарбата е гладна.

VIII

Имало едно време едно малко момиченце, което паднало и хубаво си ударило главата, но с грозни последствия. Падането позволило на някаква същност — на някаква жена — да установи контакт с него. Удивителните рисунки, които последвали, били примамката, морковът, който се поклащал на пръчката. Имало усмихнати кончета и цяло нашествие от жаби в различни цветове на дъгата. Но след като Персе излязла — как се беше изразила Новийн? — със захарните петлета било свършено. Талантът на Либит Истлейк се завъртял в ръката й като нож. Само дето ръката вече не била нейна. Баща й не знаел. Ади я нямало. Мария и хана били далеч в училище „Брейдън“. Близначките не разбирали. Но леля Мелда започнала да подозира и…

Върнах се на картината с малкото момиченце, поставило пръст на устните си.

Тя слуша, тъй че шшшт! Проговориш ли, ще те чуе, тъй че шшшт! Лошите неща могат да се случат, а още по-лошите се мътят. Страхотии в залива, които дебнат да те уловят и да те заведат на един кораб, където ще си жива, но не съвсем. А ако аз се опитам да ти кажа? Тогава лошите неща могат да застигнат всички наведнъж.

Уайърман стоеше неподвижно до мен. Само очите му се движеха: ту поглеждаха Новийн, ту се връщаха на бледата ръка, която се мяркаше и изчезваше от дясната ми страна.

— Но нали е имало безопасно място? — попитах. — Там е можела да говори свободно. Къде е то?

— Шнаеш — отговори ми Новийн.

— Не, не…

— Напротив, шнаеш. Би трябвало. Само си забравил за ’ратко. Нарисувай и ще видиш.

Да, беше права. Чрез рисуването се бях пресътворил. В този смисъл Либит

(където нашата сестра)

Ми беше роднина. Посредством рисуването и двамата си спомняхме как да си спомним.

Отгърнах на чист лист.

— Да взема ли от нейните моливи?

— Веше не. ’Сякакви ще свършат работа.

Прерових моливите си, открих индиговия и почнах да рисувам. Без колебание очертах плувния басейн на Истлейк — точно както човек машинално набира познат номер. Нарисувах го какъвто е бил някога — нов, пълен с чиста вода. Басейнът, където по някаква причина хватката на Персе се разхлабваше и слухът й изневеряваше.

Нарисувах леля Мелда, нагазила до пищялките, и Либит — до кръста — беше гушнала Новийн под мишница, престилката й се беше разперила около нея. Изпод движенията на дланите ми се лееха думи.

— Сега къде е новата ти кукла? Порцелановата?

— В моята специална кутия за съкровища. Онази с формата на сърце.

Значи поне за малко е била там.

— А как се казва?

— Казва се Персе.

— Пърси е момчешко име.

— Това е положението. (Тук Либит е категорична). Казва се Персе.

— Добре, де. Викаш значи, че оттук не мож’ ни чу?

— Май да…

— Хубаво. Твърдиш, че можеш да караш нещата да се случват. Но чуй ме, дете…

IX

— О, Господи! — възкликнах. — Идеята не е била на Елизабет. Трябваше да се досетим, че на нея никога не би й хрумнало подобно нещо.

Вдигнах поглед от рисунката на леля Мелда и Либит в басейна. Смътно усетих, че пак съм гладен като вълк.

— За какво говориш, Едгар? — попита Уайърман.

— Леля Мелда е решила, че могат да се отърват от Персе. — Обърнах се към Новийн, която още си седеше върху коляното на Джак. — Нали съм прав?

Новийн не ми отговори, затова прекарах дясната си ръка над фигурките от рисунката. За миг зърнах онази длан с дълги пръсти и нокти.

— Леля не могла да измисли по-добро — Обади се Новийн от крака на Джак. — А Либит вярвала на леля.

— Разбира се — каза Уайърман. — Мелда й е била като майка.

Бях си представял, че рисуването и триенето се е разигравало в стаята на Елизабет, но сега разбрах. Беше станало край басейна. Може би дори в басейна. Защото по някаква причина басейнът е бил безопасен. Или така поне е вярвала мъничката Либит.

Новийн продължи:

— Не само че това не накарало Персе си отиде, ами при’лякло вниманието й. — Сега гласът звучеше уморено, хрипливо. Отново виждах как адамовата ябълка на Джак подскача нагоре-надолу. — Дано съм права!

— Да — съгласих се аз. — Вероятно си права. А… какво се случи после? — Но вече се досещах. В общи линии, но се досещах. Логиката беше мрачна и неопровержима.

— Персе си е отмъстила на близначките. А Елизабет и Нан Мелда знаели. Знаели какво са причинили. Леля Мелда разбрала какво е сторила — промълвих.

— Разбрала — повтори Новийн. Гласът все още беше женски, но лека-полека започваше да наподобява този на Джак. Каквато и да беше магията, тя нямаше да продължи дълго. — Владеела се е, докато господарят не открил следите им по Брега на сенките — после вече не издържала. Подозирала, че е предизвикала смъртта на малките.

— Видяла ли е кораба? — попитах.

— Същата онази нощ. Не мошеш го видиш и да не повярваш.

Сетих се за картините си „Момиче и кораб“ и осъзнах, че това е самата истина.

— Но ще ’реди господарят да звън’е на шерифа, за да съобщи, че близначките са изчезнали и вероятно са се удавили, Персе говорила с Либит. Разправила й ’сичко. И тя казала на леля Мелда.

Куклата се прегърби. Кръглото й като бисквитка личице беше съсредоточено в кутията, от която я бяха ексхумирали.

— Какво й е казала, Новийн? Не разбирам — промълви Уайърман.

Новийн замълча. Стори ми се, че Джак изглежда изтощен, макар да не беше помръднал. Отговорих вместо куклата:

— Персе е казала: „Опитайте пак да се отървете от мен и ще видите, че близначките са само началото. Само опитайте, и ще уморя цялото ви семейство, а вас ще оставя за десерт.“ Нали?

Джак сгъна пръсти. Парцалената глава на Новийн бавно кимна в знак на потвърждение.

Уайърман облиза пресъхналите си устни.

— Тази кукла — пророни той. — Чий призрак е тя?

— Тук няма призраци, Уайърман.

Джак изпъшка.

— Не знам какво прави той, amigo, но вече свърши — отбеляза Уайърман.

— Да, но ние не сме. — Пресегнах се за куклата — същата кукла, придружавала навсякъде малката художничка. В същия миг Новийн заговори за последен път. Гласът беше хем неин, хем на Джак, сякаш двамата се мъчеха да се надвикат.

— Не-е, не тая ръка — тая ръка ти трябва да рису’аш.

И така, протегнах ръката, с която преди половин година вдигнах умиращото куче на Моника Голдстийн — в един друг живот и в една друга вселена. Със същата тази ръка вдигнах куклата на Елизабет Истлейк от коляното на Джак.

— Едгар? — Джак се изправи. — Как, по дяволите, ръката ви…

— … отново я има — предполагам това са били думите му, но не бях сигурен, защото не чух края на фразата. Виждах само тези черни копченца и тази уста — черна бездна, обрамчена с червено. Новийн. Толкова години е лежала в мрак в тенекиената кутия под стълбището, чакала е да излее тайните си, а червилото се е запазило свежо през цялото време.

„Решен ли си? — прошепна тя в съзнанието ми, а гласът й не беше на Новийн, не беше на леля Мелда, дори не беше на Елизабет. Беше гласът на Рийба. — Решен ли си, готов ли си за рисуване, мръсник. Готов ли си да видиш останалото? Готов ли си да видиш всичко?“

Не бях… но се налагаше.

Заради Илзе.

— Покажи ми картините си — прошепнах и тази червена уста ме погълна целия.