Дума Ки

I

На картината — не последното произведение на изкуството, сътворено от Едгар Фриймантъл, а предпоследното — бе изобразен Джон Истлейк, коленичил на Брега на сенките до мъртвата си дъщеря. Сърпът на призрачната луна току-що беше изгрял на хоризонта. Леля Мелда беше нагазила във водата, двете момиченца, чиито лица бяха изкривени от гняв и ужас, стояха до нея. Харпунът стърчеше от гърдите й. Пръстите й се бяха вкопчили в него, докато тя гледаше невярващо мъжа, който я бе нарекъл зла чернилка, преди да отнеме живота й.

— Той пищя — казах аз. — Пищя, докато от носа му потече кръв. И от едното му око. Цяло чудо е, че не получи мозъчен кръвоизлив.

— На кораба няма жива душа — отбеляза Джак. — Поне на тази картина.

— Не. Персе беше надвита. Случи се това, на което леля Мелда се надяваше. Ставащото на брега разсея мръсницата достатъчно дълго, че Либит да се погрижи за нея. Да я удави в сън. — Докоснах лявата ръка на леля Мелда, където бях нарисувал две кръстосани дъги. В пресечната точка личеше отблясъкът на немощната лунна светлина. — И то най-вече защото нещо й подсказвало да сложи сребърните гривни на майка си. Сребърни на един свещник. — Погледнах Уайърман. — Може би наистина има нещо в положителната страна на уравнението, което ни пази поне мъничко.

Той кимна и посочи слънцето. След няколко мига то щеше да докосне хоризонта и огнената му пулсираща диря щеше да потъмнее до чисто злато.

— Но мракът е времето, когато лошите същества се намесват в играта. Къде ли е сега порцелановата Персе? Някакви идеи къде може да се е озовала след случилото се на брега?

— Не знам какво точно се е случило, след като Джон Истлейк е убил леля Мелда, но като цяло нещата са ясни. Елизабет… — Свих рамене. — Поне за известно време си е изгърмяла патроните. Дошло й е повече. Баща й сигурно я е чул да пищи и вероятно това го е накарало да се вземе в ръце. Сигурно е осъзнавал, че въпреки кошмарните събития все още има Либит. Дори не е изключено да се е сетил, че още има две дъщери на петдесетина километра от „Гнездото на чаплата“. Трябвало е да оправи цялата каша.

Джак безмълвно посочи хоризонта, с който се сливаше слънцето.

— Знам, Джак, но сме почти на края. — Сложих последния лист най-отгоре на купчинката. На него имаше само няколко щриха, но тази многозначителна усмивка нямаше как да се сбърка. Беше Чарли, градинският жокей. Станах и обърнах гръб на Залива и чакащия кораб, чийто черен силует се очертаваше на златния фон.

— Виждате ли я? — попитах ги. — Зърнах я на излизане от къщата. Истинската статуя на жокея, не проекцията, която видяхме на влизане.

Те се спогледаха.

— Не — каза Уайърман, — но ми се струва, че ако беше там, щях да я видя, muchacho. Тревата е висока, но тази червена шапка би трябвало да изпъква. Освен ако жокеят е в някоя от банановите горички.

— Видях го! — извика Джак и се засмя.

— Как не! — засегна се Уайърман. — Къде?

— Зад тенис корта.

Уайърман погледна натам, понечи да каже, че още не вижда нищо, но се спря.

— Гръм да ме удари! Онова чудо се е преобърнало, а?

— Да. И понеже всъщност няма крака, виждаш квадратната метална основа. Чарли бележи мястото, amigos. Но първо трябва да отидем в обора.

II

Нямах предчувствие какво ни очаква в дългата, обрасла с храсталаци постройка, в която беше тъмно и адски задушно. Също така нямах представа, че Уайърман е извадил автоматичния си пистолет, докато не стреля с него.

Плъзгащите се врати, които бяха така ръждясали, че не биха могли да се плъзнат накъдето и да било, бяха застинали на два метра и половина една от друга. Така си бяха стояли десетилетия. Помежду им като завеса висеше сивкавозелен паразитен мъж и скриваше горната част на пролуката.

— Това, което търсим… — подех аз и в същия момент чаплата изплющя с криле, сините й очи искряха, дългата й шия беше протегната, жълтата й човка тракаше. Летеше право към очите ми. Пистолетът изтрещя и налудничаво-яростният син поглед на птицата изчезна заедно с остатъка от главата й. Покапаха ситни капчици кръв. Птицата се удари в мен, лека като кълбо медна тел, и падна в нозете ми. В съзнанието ми проехтя пронизителен яростен писък.

Не го чух само аз. Уайърман потрепери. Джак изпусна кошницата и закри ушите си с длани. После писъкът заглъхна.

— Една чапла умря — продума Уайърман с треперещ глас. Побутна с крак перушинестата купчина, после я изрита от високите ми обувки. — За Бога, не отваряй дума за това пред местните природозащитници. Наказанието за подобно нарушение вероятно е петдесет бона и пет години на топло.

— Откъде знаеш?

— Има ли значение? — Той сви рамене. — Каза ми да я застрелям, като я видя. Ти Самотен рейнджър, аз Тонто.

— Но ти предварително беше извадил оръжието.

— Притежавам това, което леля Мелда би нарекла интуиция, докато си е слагала мамините сребърни гривни — съвсем сериозно отвърна Уайърман. — Вече се съгласихме, че някой бди над нас, това ни стига. Бих казал, че след случилото се с дъщеря ти имаме право на помощ. Но първо, сами трябва да си помогнем.

— Просто дръж под ръка стрелящото желязо — казах.

— О, бъди спокоен.

— А ти, Джак? Знаеш ли как се зарежда харпунният пистолет?

Знаеше.

III

Оборът бе тъмен, и то не само защото високият хълм между нас и залива бе като преграда за последните лъчи на залязващото слънце. Небето бе още доста светло, а в покрива имаше доста пролуки и цепнатини, но лозите ги бяха запълнили. Малкото светлина, която проникваше отгоре, беше зеленикава и потайна.

Централната част на постройката беше празна, с изключение на прастария трактор без колела, но в едно от отделенията мощното ни фенерче освети няколко ръждясали забравени сечива и дървена стълба, подпряна на стената. Беше мръсна и потискащо къса. Жак се опита да се качи на нея, докато Уайърман му светеше с фенерчето. Заподскача на второто стъпало и ние чухме предупредително изскърцване.

— Престани да подскачаш и я сложи до вратата. Тая стълба не е трамплин.

— Абе не знам. Климатът във Флорида не е идеален за запазване на дървени стълби.

— Бедняците не могат да придирят — дълбокомислено отбеляза Уайърман.

Джак вдигна стълбата и се намръщи, когато върху него се посипаха прах и умрели насекоми.

— Лесно ви е да говорите. Няма вие да се изкачвате по нея!

— Аз съм стрелецът на групата, nino159. — Всяка жаба да си знае гьола. — Мъчеше се да се прави на интересен, но гласът му беше напрегнат, а лицето му издаваше умора. — Къде са другите бъчонки, Едгар? Не ги виждам.

— Може би са по-навътре.

Оказах се прав. В дъното на обора имаше може би десетина керамични уиски „маси“. Казвам „може би“, понеже не беше лесно да се прецени. Всички бяха разбити на парчета.

IV

Около по-големите бели керамични парчета и между тях блещукаха купчинки от стрито на сол стъкло. Вдясно имаше две старомодни дървени колички, и двете преобърнати. Вляво на стената беше подпрян тежък ръждясал чук с плесенясала дръжка.

— Някой е вилнял тук — каза Уайърман. — Как мислиш, кой е бил? Емъри?

— Може би — отвърнах аз. — По всяка вероятност.

За пръв път почнах да се питам дали в края на краищата тя няма да ни надвие. Беше ни останала малко дневна светлина, но по-малко, отколкото очаквах, и далеч недостатъчно, за да виждаме добре. А сега… в какво щяхме да удавим порцелановото подобие? В бутилка минерална вода „Евиан“? Всъщност идеята не беше за пренебрегване — тези бутилки бяха пластмасови и според екозащитниците на практика бяха вечни, но не бихме могли да напъхаме през отвора такава фигурка.

— Какъв е резервният вариант? — попита Уайърман.

— Бензиновият резервоар на дъртия „Джон Диър“? Ще стане ли?

При мисълта да удавим Персе в резервоара на стария трактор направо изтръпнах. Сигурно бе продънен от ръждата.

— Не. Не мисля, че ще стане.

Уайърман сигурно усети, че се паникьосвам, защото здраво ме хвана по мишницата.

— По-полека. За всяка болка си има лек.

— Да де, но какъв?

— Ще я занесем обратно в „Гнездото на чаплата“. Там ще измислим какво да я направим.

Само че аз се сетих какво бяха направили бурите с голямата господарска къща, превръщайки я едва ли не във фасада. После се запитах колко контейнера всъщност ще намерим там, особено като се вземе предвид, че до падането на мрака оставаха четирийсет минути, след което „Персе“ щеше да изпрати към нас наказателен отряд. Боже, как можахме да забравим толкова елементарно нещо като съд със здрава запушалка?

— Мамка му! — избухнах и ритнах купчина натрошени парчета. — Мамка му!

— По-кротко, vato. Така нищо няма да постигнеш.

Вярно беше. А на нея би й харесало да ме види ядосан, нали? Дъртият сърдитко Едгар щеше да бъде по-податлив на внушенията й. Опитах се да се взема в ръце, но мантрата „мога да се справя“ не действаше. И все пак друго не ми оставаше. Какво прави човек, когато не може да се осланя на гнева си? Признава истината.

— Добре — казах. — Но понятие си нямам как ще се оправим.

— Спокойно, Едгар — усмихна ми се Джак. — Лесно е.

— Какво ще рече това?

— Доверете ми се.

V

Докато гледахме жокеят Чарли на светлината, която се беше обагрила в пурпурно, се сетих за безсмисления куплет от един стар блус на Дейв ван Ронк: „Мама купи пиле, само дето беше патка, сложи го на масата и му навири петалата.“ Чарли не беше пиле или патка, но „петалата“ му, които завършваха не с обувки, ас тъмен метален постамент, наистина бяха навирени.

— Какво е това, muchacho? — попита Уайърман. — Знаеш ли?

— Почти съм сигурен, че е резервоар. Моля се да не е септична яма.

Уайърман поклати глава.

— Той не би ги пуснал в купчина лайна, независимо от умственото си състояние. За нищо на света.

Джек премести поглед от Уайърман към мен. На младото му лице беше изписан ужас.

— Значи Адриана е там долу? И бавачката?

— Да — казах аз. — Мислех, че си разбрал. Но най-важното е, че и Персе е там. Причината, поради която смятам, че е естествен резервоар…

— Елизабет би настоявала да погребат мръсницата във воден гроб — мрачно заключи Уайърман. — Сладководен.

VI

Чарли беше тежък, а дъските, покриващи отвора във високата трева, бяха по-изгнила от стълбата. И как иначе — дървеният капак е бил изложен директно на стихиите. Работехме внимателно въпреки сгъстяващите се сенки, без да знаем дълбочината на дупката. Най-накрая успях да преобърна противния жокей, за да могат Уайърман и Джак да го уловят за щръкналите сини крака. Докато траеше избутването, стъпих на прогнилия дървен капак. Все някой трябваше да застане там, а аз бях най-лек. Той се огъна под тежестта ми, нададе дълъг предупредителен стон и отвътре ме лъхна противна миризма.

— Ставай, Едгар — кресна Уайърман, същевременно Джак извика:

— Дръж го, че ще го изпуснем.

Отскочих от прогнилите дъски. Уайърман прихвана Чарли през сгънатите колене, а Джак — през кръста. За миг ми се стори, че въпреки всичко статуята ще пропадне в дупката, повличайки със себе си двамата ми приятели. Те изпъшкаха тежко и се сгромолясаха на тревата с жокея отгоре им. Ухиленото лице и червената шапка бяха покрити с грамадни, щръкнали нагоре-надолу бръмбари. Няколко паднаха върху изопнатото лице на Джак, а един се озова в устата на Уайърман. Той изпищя, изплю го и скочи на крака, като не преставаше да плюе и да си трие устните. След секунда Джак също се изправи и затанцува в кръг около него, докато изтупваше бръмбарите от ризата си.

— Вода! — извика Уайърман. — Вода, че едно от тия гадинчета ми влезе в устата! Чувствам го как ми пълзи по езика!

— Няма вода — отвърнах аз, докато тършувах в значително олекналата чанта. Тъй като бях коленичил, подушвах въздуха от дупката по-добре, отколкото ми се искаше. Така миришеше току-що разпечатана гробница. Каквото и беше. — Пепси?

— Чийзбургер, чийзбургер, пепси — замаяно занарежда Джак и се изсмя. — Никаква кока-кола.

Подадох на Уайърман кутийка с газирана вода. Той се втренчи в нея, после дръпна капачката. Глътна малко, нажабурка се и я изплю покафеняла. Повтори процедурата. Останалото изпи на четири дълги глътки.

— Ay, caramba160 — каза той. — Корав пич си ти, Ван Гог.

Погледнах Джак.

— Ти какво мислиш? Можем ли да отместим капака?

Джак го разгледа, коленичи и почна да изтръгва лозниците, полепнали по него.

— Да. Но първо трябва да се отървем от тия гадости.

— Трябваше да вземем лост — каза Уайърман, който още плюеше. Влизах му в положението.

— Според мен — отвърна Джак — дървото е изгнило. Уайърман, помогнете ми. Не, шефе — добави щом коленичих до него. — Това е за мъже с две читави ръце.

В гърдите ми лумна ярост — старият ми гняв беше опасно близо, — но я потуших, доколкото ми беше по силите. Гледах ги как разчистват лозниците и плевелите около дървения капак, докато светлината чезнеше от небето. Една птица прелетя край нас, обърната по гръб и със свити криле. Достатъчно е да видиш нещо такова и си готов за дълъг престой в най-близката лудница. Двамата започнаха да работят един срещу друг. Когато описаха почти пълен кръг и се канеха да си разменят местата, аз се намесих:

— Харпунът зареден ли е Джак?

Той вдигна поглед.

— Да. Защо?

— Защото все пак състезанието ще се реши от фотофиниш.

VII

Джак и Уайърман коленичиха от едната страна на капака, а пък аз — от другата. Небето бе индиговосиньо и скоро щеше да се обагри във виолетово.

— Заплювам си броенето — каза Уайърман. — Un… dos… TRES!

Те дърпаха, а аз бутах, доколкото можех. Моята помощ бе от значение, защото ръката ми бе доста заякнала през месеците на Дума Ки.

Известно време капакът не поддаваше. После се приплъзна към Джак и Уайърман, разкривайки сърп от тъмнина — черна и приканваща усмивка. Сърпът прерасна в полумесец, а накрая и в мрачно пълнолуние.

Джак се изправи, Уайърман — също. Проверяваше ръцете си за още буболечки.

— Знам какво ти е — кимнах му, — но тъкмо сега не е времето за обезпаразитяване.

— Да, бе, ясно, но ако не си сдъвкал някой от тези maricones161, не знаеш какво ми е.

— Какво да правим сега, шефе. — Джак с погнуса беше устремил поглед в дупката, от която все така се разнасяше нездрава задушлива миризма.

— Уайърман, ти нали си стрелял с харпуна?

— Да, по мишени. С госпожица Истлейк. Не споменах ли, че аз съм стрелецът на групата?

— Тогава ти ще си охраната. Джак, светни фенерчето.

По лицето му виждах, че на Джак не му се иска, но нямаше избор — тази работа трябваше да се свърши. А ако не я приключихме благополучно, никога нямаше да има връщане назад.

Поне не и по сушата.

Той вдигна фенерчето, включи го и насочи мощният му лъч в ямата.

— Олеле! — прошепна.

Долу наистина има естествен резервоар, но по някое време през последните осемдесет години сигурно е имало разместване на земните пластове, защото се бе образувала пролука на дъното и водата беше изтекла. Фенерчето разкри влажно плесенясало дере, дълбоко два и половина — три метра, около метър и половина в диаметър. На дъното му, скрепени в прегръдка, продължила осемдесет години, лежаха два скелета, облечени в изгнили парцали. Около тях щъкаха разни буболечки. Белезникави жаби — малки уроди — скачаха върху костите. До единия скелет лежеше харпун. Острието на втория все още беше забито в пожълтелия гръбначен стълб на леля Мелда.

Лъчът започна да се олюлява. Младежът, който го насочваше, се олюляваше.

— Не припадай, Джак! — скастрих го. — Това е заповед!

— Нищо ми няма, шефе. — Но очите му бяха изцъклени, фенерчето още потрепваше в ръцете му, а лицето му беше бледо като пергамент. — Честна дума.

— Добре. Дай пак надолу. Не, по-вляво. Малко по… А така.

Това беше една от „уиски“ масите. Под дебелия слой мъхната плесен бурето приличаше на гърбица. Една бяла кекерица беше застанала отгоре му. Погледна ме и изкряка злобно.

Уайърман се взря в часовника си.

— Даа… остават ни петнайсет минути до залез-слънце. Приблизително. Значи?…

— Значи Джак пуска стълбата в дупката и аз слизам на дъното.

— Едгар… mi amigo… имаш само една ръка.

— Тя ми отне дъщерята. Тя уби Илзе. Знаеш, че е мое задължение.

— Добре. — Уайърман погледна Джак. — Въпросът със съда още не е на дневен ред.

— Не се безпокойте — младежът вдигна стълбата и ми подаде фенерчето. — Осветете дъното, Едгар. За тази работа ми трябват и двете ръце.

Сякаш му отне цяла вечност да нагласи удобно стълбата, но най-накрая тя застана между костите на протегнатата ръка на леля Мелда (виждах сребърните й гривни, макар и обрасли с мъх) и крака на Ади. Стълбата наистина беше много къса и най-горното стъпало бе на около половин метър в дупката. Не беше проблем: като за начало Джак щеше да ме подкрепи. Помислих си дали отново да не го попитам в какво ще сложим порцелановата фигурка, но се отказах. Той проявяваше пълно спокойствие по въпроса и реших да му се доверя безрезервно. Тъй или иначе това бе единственият реален вариант.

В главата ми прозвуча глас — много тих и дори любезен: „Спри сега и ще те пощадя.“

Уайърман ме погледна без капка изненада.

— А, значи и ти го чу?

VIII

Легнах по корем и спуснах крака в дупката. Джак ме хвана за раменете. Стоеше до него със зареден харпунен пистолет в ръцете и три резервни сребърни остриета, затъкнати в колана. Фенерчето беше поставено на земята помежду им и пръскаше ярка светлина в гъстата купчина от изкоренени лозници.

Вонята от резервоара беше много силна. Усетих гъделичкане, когато нещо притича по крака ми. Трябваше да затъкна крачолите в ботушите, но беше малко късно да се изправя и да започна наново.

— Стигнахте ли стълбата? — попита Джак. — Стъпихте ли?

— Не, аз… — В този момент крака ми докосна най-горното стъпало. — Готово. Да не ме изпуснеш.

— Спокойно, държи ви здраво.

„Само слез и ще те убия.“

— Хайде, пробвай се де. Идвам за теб, чукчо, тъй че си оправи мерника.

Ръцете на Джак се стегнаха около раменете ми.

— Леле, шефе, сигу…

— Сигурен съм. Ти само ме дръж.

Стълбата имаше шест стъпала. Джак успя да ми помогне за първите три, а след това вече бях до гърди в дупката. Той ми предложи фенерчето. Поклатих глава.

— Ти ще ми светиш.

— Не разбирате. Не ви го давам да си светите. Ще ви е нужно за нея.

В първия миг не можех да схвана.

— Развийте капачето на лещата. Извадете батериите. Пъхнете я вътре. Аз ще ви подам водата.

Уайърман се засмя студено.

— Хубаво, малкия. — Той се наведе към мен. — Върви сега. Кучка или чукча, дави я и да приключваме.

IX

Четвъртото стъпало се прекърши с трясък. Стълбата се наклони и аз паднах с фенерчето, пъхнато под мишницата на липсващата ми ръка. Лъчът му първо проряза смрачаващото се небе, после озари кораловите плочи, покрити с лишеи. Миг по-късно лежах върху ложе от кости и се взирах във вечната усмивка на Адриана Истлейк Полсън. Една от противните белезникави жаби скочи върху мен от мухлясалите й зъби и аз я пропъдих с фенерчето.

— Muchacho! — изкрещя Уайърман.

— Шефе, добре ли сте? — додаде Джак.

Главата ми кървеше — усещах как кръвта се стича по лицето ми на топли струи — но горе-долу се чувствах наред. В Страната на хилядите езера определено бях препатил повече. А стълбата още се подпираше на стената, макар и накриво. Погледнах надясно и съзрях покритата с мъх „уиски“ маса, за която бяхме били толкова път. Сега отгоре й имаше не една, а две жаби. Те забелязаха, че ги гледам, и скочиха на лицето ми: зейнали, оцъклили очи. Не се съмнявам, че на Персе й се щеше да имат зъби като Големия урод на Елизабет. Ах, доброто старо време.

— Добре съм — извиках аз, докато отбивах атаките на жабите и се мъчех да седна. Под мен и около мен се трошаха кокали. Или… не. Не се трошаха — бяха прекалено влажни. Първо се огъваха, после се раздробяваха с пукот.

— Давай водата. Пусни я с чантата, само гледай да не ме удариш по главата.

Взрях се в леля Мелда.

„Ще взема сребърните ти гривни — казах й мислено, — но това не е кражба. Ако си някъде наблизо и виждаш какво правя, дано да го възприемеш като споделяне. Нещо като предаване на щафетата.“

Издърпах ги от костеливата й ръка, нахлузих ги на китката си, вдигнах ръка и оставих на гравитацията да свърши останалото. Те се закрепиха за бицепса ми. Джак висеше с главата надолу в дупката.

— Пазете се, Едгар!

Чантата тупна на земята. Една от костите, които бях счупил при падането си, проби найлона и шурна вода. Закрещях уплашено, отворих чантата и надзърнах вътре. Беше пробита само една пластмасова бутилка. Останалите две бяха непокътнати. Обърнах се към плесенясалата керамична бъчонка, пъхнах ръка в гъстата тиня под нея и едва я измъкнах, но знаех, че трябва. Съществото вътре беше отнело дъщеря ми и аз щях да го докопам. Най-накрая бъчонката се търколи към мен. От стената се откъсна едно възголемичко парче корал и тупна на дъното на някогашното езерце.

Насочих фенерчето към буренцето. Върху страната му, която е била долепена до стената, имаше само тъничък слой мъх. Виждах шотландеца с поличката, вдигнал крак, за да побегне. Виждах също и назъбената пукнатина по тумбестата стена на бурето. Бъчонката, която Либит беше напълнила с вода от басейна през 1927, беше потекла от съприкосновението с онази буца и сега беше почти празна.

Нещо тракаше вътре.

„Ще те убия, ако не спреш, но ако си по-разумен, ще те пусна. Теб и приятелите ти.“

Зъбите ми се оголиха в гримаса. Дали Пам бе видяла подобна „усмивка“, когато я бях стиснал за гушата? Да, разбира се.

— Не биваше да убиваш дъщеря ми.

„Спри сега, или ще погубя ония двамата.“

Уайърман изкрещя с неприкрито отчаяние:

— Вечерницата току-що се появи, amigo! Лош признак!

Седях облегнат на влажната стена, коралите ме боцкаха в гърба, костите се забиваха в задника ми. Пространството за движение беше ограничено, а в някой друг свят бедрото ми се обаждаше — не пищеше, но вероятно и това щеше да стане в скоро време. Нямах представа как ще се изкача по стълбата в подобно състояние, но бях прекалено гневен, за да се тревожа за това.

— Прощавай, скъпа — промърморих на Ади и пъхнах дръжката на фенерчето в озъбената й уста. Хванах бъчонката с две ръце… защото отново имах две ръце. Свих здравия си крак, избутвайки настрана кости и тиня с тока на ботуша си, повдигнах бъчонката и я стоварих върху свитото си коляно. Те отново се пропука, потече мътна вода, но буренцето не се счупи.

Персе запищя отвътре и от носа ми потече кръв. Светлината на фенерчето се промени. Стана червена. Под аленото сияние черепите на Ади Полсън и леля Мелда зинаха и ми се ухилиха. Погледнах покритите с плесен и мъх стени на това нечисто гърло, в което се бях спуснал по собствена воля, и съзрях други две лица: на Пам… на Мери Айър (изкривено от гняв, докато стоварваше оръжието върху главата на Илзе)… на Кеймън (изпълнено с безгранично учудване, докато той рухваше, покосен от инфаркт)… на Том, който завърташе волана, за да се забие в бетона със сто километра в час.

И най-лошото: видях Моника Голдстийн, която пищеше: „Ти ми уби кученцето!“

— Какво има, Едгар? — Гласът на Джак сякаш идваше от хиляда километра разстояние.

Сетих се за Шарк Пъпи, който пееше „Копай“. Сетих се как казах на Том: „Онзи човек загина в пикапа си.“

„Тогава ме пъхни в джоба си и да излезем двамата — обади се Персе. — Ще отидем в твоя друг реален живот и всички градове по света ще са в краката ти. Ще живееш дълго… ще се погрижа за това… и се бъдеш художникът на века. Ще изричат името ти редом с това на Гоя. На Леонардо!“

— Едгар? — Уайърман се беше паникьосам. — Откъм брега се задават хора. Мисля, че ги чувам. Става нещо лошо, muchacho.

„Не са ти изтрябвали. Не са ти изтрябвали. Те са само… само екипаж.“

Само екипаж. Червената пелена на гнева обгърна съзнанието ми и дясната ми ръка отново започна да изчезва в небитието. Но преди да е изчезнала напълно… преди да изпусна гнева си или пукнатото буре…

— Начукай си го, тъпа фучко! — извиках и отново вдигнах буренцето над коляното си, пулсиращо от болка. — Бъди проклета! — Ударих я с все сила в костеливото хълмче. Заболя ме, но по-малко, отколкото очаквах… ала в крайна сметка винаги става така, нали? — Начукай си го в козата!

— Бъчонката не просто се строши, а се разби на хиляди парчета и опръска джинсите ми с калната вода, която беше останала вътре. Малка порцеланова фигурка се изтърколи навън: жена, загърната с пелерина с качулка. Ръката, която придържаше краищата на пелерината около врата, изобщо не беше човешка. Грабнах фигурката. Нямах време да я разгледам — сега те идваха, идваха за Уайърман и Джак, но все пак забелязах, че Персе е много красива. Разбира се, ако не обръщах внимание на ръката й, напомняща нокти на хищна птица, и от намека за трето око под качулката. Иначе беше много крехка, почти прозрачна. Само дето, когато се опитах да я счупя, се оказа твърда като стомана.

— Едгар! — кресна Джак.

— Задръжте ги! — извиках. — Трябва да ги отблъснете!

Пъхнах я в джоба на ризата си и незабавно усетих как по тялото ми се разлива гнусна топлина. Тя барабанеше по мен. Призрачната ми ръка отново я нямаше, ето защо пъхнах бутилката „Евиан“ под чуканчето си и развъртях капачката. Повторих този муден процес и с другата бутилка.

— Назад! — извика отгоре Уайърман с глас, който беше почти уверен. — Този харпун е сребърен! И ще го използвам.

Отговорът на заплахата му беше ясен дори на дъното на пресъхналото езерце.

— Дали ще можеш да презаредиш достатъчно бързо, за да ни застреляш и тримата?

— Не, Емъри — отвърна Уайърман. Сякаш говореше на дете. Гласът му беше станал твърде спокоен. Никога не го бях обичал толкова силно, както в онзи момент. — Ще си харесам точно теб.

Сега идваше трудната част. Страшната част.

Започнах да развинтвам капачката на фенерчето. На втория оборот то угасна и се озовах сред почти пълен мрак. Изтърсих батериите на земята и опипом потърсих първата бутилка вода. Пръстите ми се сключиха около нея и аз излях течността във фенерчето. Действах по интуиция. Нямах представа колко вода ще побере то, но смятах, че една бутилка стига да го напълни догоре. Грешах. Тъкмо се пресягах за втората бутилка, когато над Дума Ки се възцари нощта. Казвам го, защото тъкмо тогава порцелановата фигурка в джоба ми оживя.

X

Колчем се усъмня в последния налудничав епизод в дупката, ми стига само да погледна истинското богатство от белези от лявата страна на гърдите ми. Ако някой ме види гол, няма да им обърне внимание, защото поради злополуката съм същинско находище на белези и онзи малък участък се губи сред някои по-запомнящи се. Но тези ми останаха от зъбите на една жива кукла. Кукла, която прегриза плата на ризата ми и ме захапа до мускул.

Кукла, която възнамеряваше да гризе, докато стигне до сърцето ми.

XI

Едва не съборих втората бутилка. Несръчността ми се дължеше най-вече на изненада, но и на много болка. Извиках. От мен отново потече кръв, но този път към корема ми. Персе се въртеше, гърчеше в джоба ми, зъбите й потъваха в гърдите ми, хапеха и оряха, копаейки все по-надълбоко. Наложи се да я откъсна от себе си с цената на къс окървавена риза и парче от плътта ми. Фигурката вече не беше гладка и хладна на пипане. Сега беше гореща и се гърчеше в ръката ми.

— Идвай, де! — кресна Уайърман. — Хайде, нали много ти знае устата?

Тя заби ситните си порцеланови зъбки, остри като игли, в мястото между палеца и показалеца ми. Нададох вой. В онзи момент можеше да се изплъзне въпреки цялата ми гневна решителност, но гривните на леля Мелда се плъзнаха надолу и аз усетих как Персе се свива, за да ги избегне, и впива зъби на друго място в дланта ми. Всъщност единия й крак се озова между показалеца ми и безименния ми пръст. Стиснах длан и я приковах. Вече нямаше накъде да мърда. Движенията й станаха по-мудни. Не мога да се закълна, че едната гривна я докосваше — беше тъмно като в рог, — но смятах, че е така. Отгоре се дочу едно „фиу“ от харпуна и след това се разнесе писък, който изплющя в мозъка ми. Чувах как Уайърман крещи: „Зад мен, Джак! Ти поемаш…“ После чух само сумтенето на моите приятели и гневния неземен смях на две отдавна мъртви деца.

Стиснах фенерчето между коленете си. Не бе нужно някой да ми казва, че всичко може да се обърка в тъмнината, особено ако си еднорък. Щях да имам само един шанс. При такива обстоятелства най-добре е да не се колебаеш.

„Недей! Спри! Не…“

Пуснах я вътре и резултатът бе мигновен: гневният смях на децата се превърна в ужасени писъци. После чух Джак. Почти беше изпаднал в истерия, но никога не се бях радвал толкова да чуя някого:

— Точно така, бягайте, бягайте! Преди тъпият ви кораб да отплава без вас!

Сега се изправих пред един деликатен проблем. Държах фенерчето с лявата си ръка… но капачката се беше запиляла кой знае къде в тъмното. Не я виждах, а нямах друга ръка, с която да я потърся опипом.

— Уайърман! — провикнах се аз. — Уайърман, там ли си?

След миг, който се оказа достатъчно дълъг за посяването и отглеждането на четири вида страх, той отговори:

— Да, muchacho. Тук съм.

— Добре ли си?

— Единият ме одраска и раната трябва да се дезинфекцира, но иначе всичко е наред. Комай и двамата с теб сме добре.

— Джак, можеш ли да слезеш? Трябва ми една здрава ръка.

После, както си седях изгърбен сред костите, вдигнал пълното с вода фенерче като факлата на Статуята на свободата, започнах да се смея.

Някои неща са толкова абсурдно истински, че няма как да не се засмееш.

XII

Очите ми се бяха приспособили към полумрака дотолкова, че да видя тъмен силует, който се спускаше надолу — Джак слизаше по стълбата. Фенерчето подскачаше в ръката ми — слабо, но подскачаше. Представих си как една жена се дави в тесен стоманен резервоар и прогоних образа. Краят й бе твърде сходен със смъртта на Илзе, а Персе нямаше нищо общо с дъщеря ми.

— Липсва една стъпенка — извиках. — Ако не искаш да си отидеш млад и зелен, внимавай!

— Тази вечер не ми се умира — обади се той с тънък, треперлив гласец, нетипичен за него. — Утре имам среща с едно маце.

— Поздравления.

— Благодар…

Пропусна стъпалото. Стълбата се разклати. За миг си помислих, че той ще се стовари отгоре ми и върху фенерчето. Водата щеше да се излее, Персе щеше да се изсипе и всичко да отиде нахалост.

— Какво става? — изкрещя Уайърман над нас. — Какво става, по дяволите?

Джак се притисна към стената. В последната решителна секунда беше успял да се хване за един издаден камък. Видях как кракът му се спусна като бутало към следващото здраво стъпало. Последва звук от разпорен плат.

— Ах, мамицата му — възкликна той. — Не е истина.

— Какво става? — отново прогърмя гласът на Уайърман.

— Джак Кантори си цепна панталона — отвърнах. — Сега трай. Джак, почти стигна. Тя е във фенерчето, но имам само една ръка и не мога да намеря капачката. Намери я! Не ме е грижа дали ще ме настъпиш, само да не закачиш фенерчето. Дадено?

— Д-дадено. Леле, Едгар, помислих, че ще се пребия.

— И аз. Сега слизай, но внимателно.

Той първо стъпи на бедрото ми (болката ме прониза), а после премести крак върху празните бутилки от минерална вода. Те изпращяха. После настъпи нещо, което се счупи с влажен пукот като дефектна бомбичка.

— Едгар, какво беше това? — Още малко и Джак щеше да ревне. — Какво…

— Нищо. — Бях абсолютно сигурен, че е бил черепът на Ади. Хълбокът на Джак закачи фенерчето. По китката ми потече студена вода. Нещо се преобърна в металната цев. А в главата ми проблесна едно страшно черно-зелено око. Цветът му беше като на водата в дълбините на океана и то наблюдаваше най-скришните ми мисли на мястото, където гневът надмогва яростта и става убийствен. Никога няма да забравя усещането.

— Внимавай, Джак, тясно е! Все едно сме в миниатюрна подводница.

— Ще изперкам, шефе. Имам клаустрофобия.

— Поеми си дълбоко дъх. Можеш да се справиш. Скоро ще излезем оттук. Да ти се намира кибрит?

Не му се намираше нито кибрит, нито запалка. Джак би пийнал шест бири в събота вечер, но белите му дробове бяха чисти. Ето защо последвалите минути — според Уайърман не повече от четири, но според мен минимум трийсет — през които Джак, застанал на колене, лека-полека опипваше между костите, бяха кошмарни. Ръката ми се умори. Пръстите ми се вкочаниха. Кръвта продължаваше да тече от раните на гърдите ми — или защото се затваряха, или защото изобщо не се затваряха. Но най-зле беше китката ми. Тя напълно се вцепени и скоро престанах да усещам, че държа фенерче. Трябваше да се уверя, че е в ръката ми, защото можеше да го изпусна. Започнах да мисля, че капачето се е загубило сред костите и порцелановите одежди и че Джак никога няма да го открие в тъмното.

— Какво става? — за пореден път извика Уайърман.

— Търсим го! — отвърнах. Кръвта покапа в лявото ми око и аз примигнах. Опитах се да мисля за Или, моята скъпа дъщеря, и с ужас установих, че не си спомням лицето й. — Дребна пръчка, но ще се оправим.

— Какво?

— Пречка! Дребна печка или препятствие. Да не си оглушал, Уайърман?

Накланяше ли се фенерчето? Боях се, че да. Водата можеше да потече по ръката ми, а аз нямаше да усетя. Но ако фенерчето не беше наклонено и аз се опитах да поправя нещата, щях само да ги влоша.

— Ако водата изтечеше, главата на Персе щеше да се подаде след броени секунди. И тогава всичко щеше да приключи.

Знаех го. Седях в тъмното с вдигната ръка и се страхувах да помръдна. Кървях и чаках. Времето не съществуваше, паметта беше призрак.

— Ето я — най-накрая каза Джак. — Заседнала е в нечии ребра. Ей-сега… хванах я.

— Слава Богу. Слава тебе, Исусе. — Виждах го пред мен — смътна фигура с коляно, забито между свитите ми колене, сред безпорядъка от кости, които някога са били на най-голямата дъщеря на Джон Истлейк. Подадох му фенерчето.

— Завинти капачката. Внимателно, защото ръката ми съвсем е отмаляла.

— За щастие аз имам две ръце. — Пет пръста се сключиха около моите, подкрепяйки вдигнатото фенерче, а други пет завиха капачето. Той спря само веднъж да ме попита защо плача.

— От облекчение. Побързай!

Взех фенерчето от него. Без батериите беше олекнало, но не това ме интересуваше. Исках да се уверя, че капачката е завинтена както трябва. Всичко ми се стори наред. Казах на Джак да го даде на Уайърман за проверка, щом излезе от дупката.

— Добре.

— И да не счупиш още някое стъпало. Трябват ми всичките.

— Само преминете счупеното, Едгар, и ние ще ви измъкнем.

— Дадено. А пък аз няма да кажа на никого какво цепка имаш отзад.

Той се засмя. Гледах как се катери по стълбата, правейки широк разкрач, за да преодолее липсващото стъпало. Налегнаха ме съмнения, придружени от ужасни видения на мънички порцеланови ръчички, които развиват капачката отвътре — да, нищо, че бях сигурен, че сладката вода я е обездвижила — но Джак нито извика, нито се прекатури назад и кризата отмина. Над мен имаше кръг по-светъл мрак и накрая Джак го достигна и излезе.

— Сега е твой ред, muchacho — извика Уайърман.

— Ей-сега. Гаджетата чупиха ли се?

— Избягаха като попарени. Май разрешителното им за акостиране беше изтекло.

— А Емъри?

— Сам трябва да видиш. Качвай се!

— Ей-сега — повторих аз.

Подпрях глава на слузестия мъхест корал, затворих очи и се пресегнах. Повторих движението още няколко пъти, докато докоснах нещо гладко и кръгло. После двата пръста се плъзнаха във вдлъбнатината, в която почти сигурно бе имало око. И тъй като не бях сигурен, че Джак е строшил черепа на Адриана…

„Всичко свърши значително благополучно на тази част на острова — уверих леля Мелда. — Ще е подобаващ гроб, но може би няма да си още дълго в него, скъпа.“

— Може ли да задържа гривните ти? Май тепърва ще ми влязат в работа.

Да. Страхувах се, че ми предстои още нещо.

— Едгар? — В гласа на Уайърман се долавяше тревога. — На кого говориш?

— На жената, която всъщност спря Персе.

И понеже тази жена не каза, че си иска гривните, аз ги задържах и започна бавният и мъчителен процес по изправянето ми. Начупени кости и плесенясали керамични късове се посипаха под мен. Лявото ми коляно — здравото — беше подуто и отекло в скъсаните ми панталони. Главата ми щеше да се пръсне, гърдите ми горяха. Стълбата ми изглеждаше висока цял километър, но поне виждах очертанията на Джак и Уайърман, надвесени над ръба. Те щяха да ме подхванат, когато — ако — успеех да се кача достатъчно високо.

Закатерих се нагоре.

XIII

Луната — тлъста и жълта — беше изгряла на източния хоризонт и осветяваше буйната растителност, която покриваше южната част на острова и пълзеше на изток към разрушената къща на Джон Истлейк, в която той някога бе живял с бавачката и шестте си дъщери — достатъчно щастливо, предполагам — преди падането на Либит от понито да промени всичко.

Месечината позлатяваше и скелета с коралови налепи върху стъпканите лозници, които Джак и Уайърман бяха изкоренили, за да разчистят капака към резервоара. Докато гледах останките от Емъри Полсън, изрецитирах един стих от Шекспир, който бях запомнил от гимназията: „На морското дъно баща ти лежи, под пясъка зарит, със перли за очи.“ Джак потрепери, сякаш пронизан от напорист влажен вятър. Този път беше разбрал.

Уайърман се наведе и вдигна тънката ръка. Тя се прекърши, но не чухме никакъв звук. Емъри Полсън бе престоял в океана дълго, много дълго. Харпун стърчеше от арфата на ребрата му. Уайърман го извади, като първо измъкна острието, забито в земята.

— Как щеше да се опазиш от близначките, ако не беше заредил пистолета? — попитах аз.

Уайърман размаха харпуна като кинжал. Джак кимна:

— Аз измъкнах един от колана му и направих същото. Не знам обаче дали щеше да има ефект — те бяха като побеснели кучета.

Уайърман затъкна в колана си сребровърхия харпун, който беше използва срещу Емъри.

— Най-важното сега е да намерим по-добър затвор за новата ти кукличка. Какво ще кажеш, Едгар?

Беше прав. Не можех да си представя, че Персе ще прекара следващите осемдесет години във фенерче марка „Гарити“. Вече се питах колко тънък е щитът между отделението за батериите и оптичната леща. Ами ако кораловият къс, който беше пукнал буренцето при откъсването си от стената? Дали е било случайност, или беше окончателната победа надуха над материята след години търпелива работа? Дали това не беше версията на Персе за прокопаването с лъжица на тунел от килията й?

Все пак фенерчето беше изпълнило предназначението си. Бог да благослови практичният ум на Джак Кантори. Бог да благослови самия Джак.

— В Сарасота има златар, който работи по поръчка — каза Уайърман. — Mexicano muy talentoso — кадърен мексиканец. Госпожица Истлейк има — имаше — няколко негови бижута. Сигурен съм, че можем да му възложим изработката на водонепроницаема тръба от сребро, достатъчно голяма да побере фенерчето. Така ще си подсигурим онова, което застрахователните дружества и футболните треньори наричат „двойна застраховка“. Ще струва майка си и баща си, но какво от това? След като получа наследството от Елизабет, ще бъда богат като Крез. Провървя ми, muchacho.

— La loteria — казах, без да мисля.

— Да — отвърна ми той. — Проклетата лотария. Давай, Джак. Помогни ми да бутна Емъри в дупката.

— Добре, но… — Джак направи гримаса. — Наистина не ми се ще да го докосвам.

Намесих се:

— Аз ще помогна с Емъри, а ти ще държиш фенерчето. Уайърман? Давай.

Двамата избутахме Емъри в дупката, после хвърлихме вътре изпотрошените му кости — поне онези, които успяхме да намерим. Още помня каменната му усмивка, когато тупна в тъмното при невестата си. Разбира се, понякога сънувам този момент. Чувам как Ади и Ем ме зоват от мрака и ме питат искам ли да отида при тях. Понякога се съгласявам. Понякога се хвърлям в онова черно и задушливо гърло, само и само да сложа край на спомените си.

От тези сънища се будя с писъци и опипвам в тъмното с ръка, която вече я няма.

XIV

Уайърман и Джак плъзнаха капака на мястото му, после се върнахме при мерцедеса на Елизабет. Движех се бавно заради болката; накрая дори не ходех, а се клатушках. Сякаш някой беше превъртял часовника с една година назад. Вече копнеех за няколко таблетки окситоксин, които ме чакат в „Розовата грамада“. Реших, че ще глътна три. Три не само щяха да притъпят болката, но и да ме приспят поне за три часа.

Двамата ми приятели предложиха да ме подкрепят. Отказах. Нямаше да е последното ми ходене за тази вечер. Все още ми липсваше последното парченце от пъзела, но поне имах някаква идея. Какво бе казала Елизабет на Уайърман? „Ще поискаш, но не бива.“

Твърде късно, твърде късно, твърде късно.

Идеята ми не се беше избистрила. Ясен ми беше само шепотът на раковините. Този звук се разнасяше навсякъде в „Розовата грамада“, но за да усетиш пълното му въздействие, трябваше да се приближиш отвън. Тогава те звучаха като човешки гласове. Толкова нощи бях прахосал в рисуване, вместо да ги слушам.

Тази нощ щях да слушам.

Уайърман спря пред колоните.

— Abyssus abyssum invocat — каза той.

— Адът призовава ада — преведе Джак и въздъхна.

Уайърман се взря в мен.

— Как мислиш, дали ще имаме проблеми с пътя към къщи?

— Сега ли? Не.

— И си свършихме работата тук?

— Свършихме я.

— Ще дойдем ли тук отново?

— Не. — Погледнах към разрушената къща, която сънуваше под лунните лъчи. Тайните й бяха извадени наяве. Осъзнах, че сме забравили малката кутия-сърце на Либит, но може би така беше най-добре.

Джак ми хвърли любопитен и поуплашен поглед.

— Откъде знаете?

— Знам.