Дума Ки

I

В барчето в дневната имаше шотландско уиски. Искаше ми се да изпия една чаша, но устоях на изкушението. Чудех се как да отложа неизбежния разговор с бившата си — например да похапна сандвич с яйчена салата и да помисля какво да й кажа — но не го направих. Понякога единственият начин да доведеш нещо до край е незабавно да се заемеш с него. Ето защо взех слушалката на безжичния телефон и отидох във „флоридската стая“. Там беше студено, въпреки че подвижните стъклени панели бяха затворени, но това не ми пречеше. Дори си помислих, че студът ще ме ободри, а гледката на слънцето, спускащо се към хоризонта и очертаващо златиста ивица по водата, ще ме успокои. Защото не бях никак спокоен. Сърцето ми биеше до пръсване, страните ми пламтяха, болката в бедрото бе нетърпима, отгоре на всичко осъзнах, че съм забравил името на жена си. Всеки път, когато се опитвах да си го спомня, наум ми идваше само испанската дума peligro — опасност.

Реших, че трябва да свърша нещо, преди да позвъня в Минесота.

Оставих на дивана слушалката, изкуцуках в спалнята (с помощта на патерицата; нямах намерение да се разделям с нея, докато не си легна) и взех Рийба. Само един поглед към сините й очи бе достатъчен, за да си спомня името на Пам и сърцебиенето ми се успокои. Пъхнах любимата си под мишницата на отрязаната ръка (тъпите й парцалени крака се мандахерцаха напред-назад), върнах се във „флоридската стая“ и отново седнах. Рийба падна в скута ми и аз я сложих до себе си с лице към залязващото слънце.

— Ако го гледаш твърде дълго, ще ослепееш — предупредих я. — Естествено точно това му е забавното. Брус Спрингстийн47, хиляда деветстотин седемдесет и трета или някъде там, muchacha48.

Куклата мълчеше.

— Сега би трябвало да съм горе и да рисувам гледката. — Посочих към океана. — Да се занимавам с идиотско изкуство заради идиотското изкуство.

Никакъв отговор. Широко отворените очи на Рийба сякаш казваха, че животът я е събрал с най-големия мръсник в Америка.

Взех слушалката и я разтърсих пред лицето й:

— Мога да се справя.

Тя пак не ми отговори, но ми се стори, че на лицето й се изписа съмнение. Раковините под нас продължаваха раздухвания от вятъра спор: „Ти беше! Не бях аз! Не, ти беше!“

Искаше ми се да продължа разговора с куклата за контролиране на гнева, но се престраших и набрах номера на къщата, която някога беше мой дом. Не го бях забравил. Надявах се да чуя телефонния секретар на Пам, ала надеждите ми се оказаха напразни.

— Джоуни, слава богу, че се обади — прозвуча задъханият глас на бившата ми жена. — Закъснях и ще дойда при теб не в три и петнайсет, както беше уговорката, а в…

— Не е Джоуни — прекъснах я. Пресегнах се за Рийба и я върнах в скута си. — Обажда се Едгар. Можеш да отмениш срещата си в три и петнайсет. Налага се да поговорим. Много е важно.

— Случило ли се е нещо?

— С мен ли? Нищо. Всичко е наред.

— Едгар, не може ли да го обсъдим по-късно? Трябва да отида на фризьор и закъснявам. Ще се прибера към шест.

— Отнася се за Том Райли.

В онази част на Америка, където се намираше Пам, се възцари тишина, която продължи десетина секунди. Междувременно златистата ивица по водата едва забележимо потъмня. Елизабет Истлейк познаваше творчеството на Емили Дикинсън. Запитах се дали е чела стиховете на Вейчъл Линдзи49.

— Какво за Том? — попита накрая Пам. По тона й усетих, че се е наежила. Бях убеден, че е забравила за фризьорката.

— Имам основания да вярвам, че е замислил самоубийство. — Притиснах слушалката между ухото и рамото си и започнах да галя косата на Рийба. — Знаеш ли нещо?

— Какво мога да… Как мога да… — Сякаш някой я бе ударил в слънчевия сплит и й бе изкарал въздуха. — От къде, за бога, бих могла да… — постепенно идваше на себе си и реши да симулира възмущение. Доста удобно в конкретната ситуация. — Изведнъж ти скимва да ми се обаждаш и очакваш да ти кажа какво се върти в главата на Том Райли, така ли? Предполагах, че състоянието ти се подобрява, но явно…

— Би трябвало да знаеш, след като се чукаш с него! — Простите ми се впиха в изкуствената рижа коса на куклата, сякаш исках да я изтръгна от корените. — Или греша?

— Говориш пълни дивотии! — почти изкрещя Пам. — Имаш нужда от лекарска помощ, Едгар! Обади се на доктор Кеймън или си намери някой местен специалист! Колкото може по-скоро!

Гневът ми и съпровождащата го увереност, че скоро ще започна да бъркам думите, внезапно изчезнаха. Пуснах косата на Рийба.

— Успокой се, Пам. Не говорим за теб. Нито за мен. Става дума за Том. Забелязала ли си признаци на депресия? Би трябвало.

Не последва отговор, но връзката не беше прекъсната. Чувах учестеното дишане на Пам.

— Добре — въздъхна тя след цяла вечност. — Добре. Знам откъде ти е хрумнала тази идея. От малката кралица на драмата, нали? Предполагам, че Илзе ти е разказала за Макс Стантън от Палм Дезърт. О, Едгар, нали я знаеш каква е!

Тези думи едва не пробудиха отново яростта ми. Протегнах ръка и сграбчих парцалената Рийба. „Мога да се справя — помислих си. — Няма връзка с Илзе. А Пам? Тя е изплашена, защото разкритието я връхлетя като гръм от ясно небе. Изплашена и озлобена, но аз мога да се справя. Длъжен съм да се справя.“

Нямаше никакво значение, че в продължение на един безкраен миг исках да я убия. Най-малкото щях да се опитам, ако тя беше до мен.

— Илзе не е споделяла нищо.

— Стига глупости, затварям…

— Само не знам кой от двамата те е накарал да си направиш татуировката на гърдите. Малката роза.

Тя извика. Само веднъж, при това сподавено, ала бе достатъчно. Отново настъпи тишина. Напрегната и вибрираща като струна. После Пам избухна:

— Малката мръсница! Видяла е татуировката и ме е издала! Само така би могъл да разбереш! Нищо не означава! Не е доказателство!

— Не сме в съда, Пам — напомних й.

Тя не отговори, ала чувах тежкото й дишане.

— Илзе наистина подозираше за този с Макс, но не знае нищичко за Том. Ако й кажеш, ще я съкрушиш. — Замълчах. — Също и мен.

Пам възкликна през сълзи:

— Изобщо не ми пука за теб. Върви на майната си. Ще ми се да си мъртъв, разбра ли? Лъжливо копеле, което си пъха носа, където не трябва. Ще ми се да си мъртъв.

Аз не изпитвах същите чувства към нея. Слава богу.

Ивицата по водата продължаваше да потъмнява и вече напомняше полирана мед. Скоро щеше да стане оранжева.

— Какво знаеш за душевното състояние на Том?

— Нищо. За твое сведение помежду ни няма нищо. Ако изобщо е имало нещо, продължи само три седмици. Всичко свърши. Дадох му ясно да разбере, когато се върнах от Палм Дезърт. Причините са много, но най-вече защото е твърде… — Пам замлъкна, после избухна: — Само тя ти е казала. Мелинда не би го направила, дори и да знаеше. — В гласа й се прокрадна нелепа злоба: — Тя знаеше какво преживях заради теб.

Колкото и да бе изненадващо, тази тема не ме вълнуваше. За разлика от другата.

— Той е твърде какво?

— Кой е твърде какво? Господи, как те мразя! Да ме разпитваш така!

Сякаш на мен ми харесваше да я разпитвам.

— Том. Ти каза, че бил твърде…

— Твърде неуравновесен. Постоянно променя настроенията си. Днес е весел, утре потиснат, а вдругиден — и двете, особено ако не е взел…

Пам рязко спря.

— Ако не си е взел хапчетата — довърших вместо нея.

— Не съм му психиатър! — В гласа й не се долавяше обичайното за подобна ситуация раздразнение, а стоманена нетърпимост. Боже! Жената, с която бях живял толкова дълго, при необходимост бе нещо ново и със сигурност бе възникнала след злополуката. Помислих си, че това е травмата на Пам.

— До гуша ми дойде от твоите идиотщини, Едгар. Имам нужда от истински мъж, чието настроение да не зависи от някакви хапчета. „Сега не мога да ти кажа, попитай ме по-късно, когато не съм толкова разстроен“ — добави опитвайки се да ми подражава.

Изхлипа и аз зачаках следващия пристъп. Така и стана… някои неща не се променят.

— Майната ти, Едгар. Успя да развалиш един чудесен ден.

— Въобще не ме интересува с кого спиш. Нали сме разведени — напомних й. — Искам само едно — да спася живота на Том Райли.

Този път тя изкрещя толкова силно, че машинално отдръпнах слушалката от ухото си.

— Не нося НИКАКВА отговорност за живота му! СКЪСАХМЕ! Не разбра ли? — После добави малко по-тихо: — Той не е в Сейнт Пол. Замина на пътешествие с майка си и педерасткото си братче.

Внезапно разбрах (или си помислих, че разбирам). Сякаш се бях издигнал над ситуацията и я наблюдавах от птичи поглед. Може би защото самият аз бях обмислял идеята за самоубийство, което трябваше да изглежда като нещастен случай. Не заради застрахователното обезщетение, а защото не исках дъщерите ми да живеят с тежкото бреме всички да знаят, че баща им се е самоубил…

— Кажи му, че знаеш. Когато се върне, му кажи, че знаеш за намерението му да сложи край на живота си.

— И защо да ми повярва?

— Защото наистина смята да го направи. Защото го познаваш. И защото е психически неуравновесен и вероятно си мисли, че се разхожда с табелка на гърба, на която пише: „МИСЛЯ ДА СЕ САМОУБИЯ“. Скастри го, че не взема антидепресантите. Така е, нали?

— Да. Но предишните ми молби да пие хапчетата си не помогнаха.

— Казвала ли си му, че ще разкажеш на всички, ако престане да взема лекарствата си?

— Не, и нямам никакво намерение да го правя! — В гласа й се прокраднаха панически нотки. — Да не мислиш, че искам целият град да разбере, че съм спала с Том Райли? Че съм имала връзка с него?

— А ако целият град узнае, че съдбата на Том не ти е безразлична? Това също ли ще е ужасно?

Пам мълчеше.

— Искам само едно. Да се срещнеш с него, когато се върне…

— Искаш! Естествено! Целият ти живот се върти около онова, което искаш! Виж какво ще ти кажа, Еди! Щом е толкова важно за теб, ти се срещни с него! — В гласа й отново се появи стоманената нетърпимост, но този път примесена със страх.

— Ако ти си го зарязала, вероятно все още имаш някакво въздействие върху него. И то би могло да спаси живота му. Знам, че няма да ти е леко, но ти вече си станала част от живота му.

— Как не! Помежду ни всичко приключи!

— Ако се самоубие, едва ли до края на живота ти ще те измъчват угризения на съвестта… но мисля, че една тежка година и е гарантирана. Дори две.

— Не си познал. Ще спя като къпана.

— Извинявай, Панда, но не ти вярвам.

Не бях я наричал с това ласкаво име от доста години и не знам как ми хрумна, ала ефектът му върху Пам бе съкрушителен. Тя отново се разплака. Този път в риданията й не се долавяше и капчица озлобление.

— Защо си такъв мръсник? Защо не ме оставиш на мира?

Тъкмо това исках. Както и да взема две болкоуспокоителни таблетки. И — може би — да се просна на леглото и да си поплача на воля.

— Кажи му, че знаеш. Кажи му, че трябва да отиде при психиатъра си и отново да започне да пие антидепресантите си. И най-важното, че ако сложи край на живота си, ще разкажеш на всички, включително на майка му и брат му. И колкото и да се старае, куцо и сакато ще разбере, че се е самоубил.

— Не мога да го направя! Не мога! — Гласът й излъчваше безпомощност.

Замислих се и реших, че съм й поверил живота на Том Райли. Подобно прехвърляне на отговорността не се връзваше с предишния Едгар Фриймантъл, но естествено онзи Едгар Фриймантъл никога не би рисувал залези. Нито пък би си играл с кукли.

— Ти решаваш, Панда. Усилията ти може да са напразни, ако вече не те обича, но…

— Обича ме. — Звучеше по-безпомощно от всякога.

— Тогава му кажи, че отново трябва да започне да живее, без значение дали му харесва или не.

— Добрият стар Едгар, който все гледа да командва — процеди тя. — Даже и от далечното си островно кралство. Добрият стар Едгар. Едгар чудовището.

— Уязви ме.

— Радвам се. — Тя прекъсна връзката.

Поседях известно време на дивана. Залезът ставаше все по-ярък, а въздухът във „флоридската стая“ — по-студен. Онези, които си мислят, че във Флорида няма зима, много грешат. През 1977 година в Сарасота валя сняг и дебелината на снежната покривка достигна близо три сантиметра. Бас държа, че сняг вали и в ада, макар че според мен там едва ли се образуват преспи.

II

Малко след пладне на следващия ден Уайърман ми се обади и попита дали поканата да разгледа картините ми все още е в сила. Нещо ме парна под лъжичката, понеже помнех обещанието му (или заплахата) да се изкаже честно и откровено, но все пак поднових поканата.

Избрах шестнайсетте картини, които смятах за най-добри… макар че в този ясен и студен януарски ден всички ми се сториха доста посредствени. Портретът на Карсън Джоунс продължаваше да е скрит в дрешника на спалнята ми. Извадих го, прикрепих го към парче талашит и го поставих в края на редицата. Изглеждаше простовато и неугледно в сравнение с рисунките с маслени бои и размерите му бяха по-малки от тях, но въпреки това ми се стори, че в него има нещо, което липсва в тях.

Замислих се дали да добавя рисунката на жената в червено, но се отказах. Не знаех защо. Може би защото сома като я погледнех, мигом ме побиваха тръпки. За сметка на това добавих „Здравей“ — графичното изображение на танкера.

Уайърман пристигна с яркосиня количка за голф, украсена с жълти тигрови ивици. Не му се наложи да търси звънеца. Чаках го на вратата.

— Какво си се стегнал, muchacho? Усмихна се гостът ми. — Отпусни се. Не съм лекар и къщата ти не е болница.

— Безсилен съм — това е извън мен. Ако тук се строеше нова сграда и ти беше строителен инспектор, сигурно щях да се отпусна, но…

— Но ти говориш за предишния си живот — изтъкна Уайърман. — А това тук е новият ти живот, в който още не си износил един чифт чехли.

— Говоря за значимостта на събитието.

— Тук си дяволски прав. Като стана дума за предишния ти живот, обади ли се на жива си във връзка с оная дреболийка, която обсъждахме?

— Да. Искаш ли подробен отчет?

— Не. Искам само да ми кажеш доволен ли си от разговора.

— Откакто се свестих в болницата, не е имало и един случай, в който да съм бил доволен от разговора с Пам. Обаче съм почти сигурен, че ще се види с Том.

— Дано успее да го разубеди, прасчо. Хиляда деветстотин деветдесет и пета година. — Той влезе вътре и любопитно се огледа. — Харесва ми как си се устроил.

Засмях се. Дори не бях махнал от телевизора табелката, забраняваща пушенето.

— Накарах Джак да инсталира горе пътечка за бягане и това е единствената нова вещ в къщата с изключение на статива. Значи си идвал тук и преди, а?

Уайърман загадъчно се усмихна:

— Всички сме били тук и преди, амиго… което е по-яко и от професионалния футбол. Питър Строб, хиляда деветстотин осемдесет и пета.

— Не те разбирам.

— Работя за госпожица Истлейк вече шестнайсет месеца. През цялото време живеем тук, ако не се брои краткото и докарало ни маса неудобства преместване в Сейнт Пит, когато жителите на Флорида Кис бяха евакуирани заради урагана „Франк“. Така или иначе последните хора, живели на Салмън Пойнт — пардон, в „Розовата грамада“ — изкараха тук само две от осемте седмици, за които я бяха наели. Или вилата не им хареса, или те не се харесаха на вилата. — Уайърман застрашително вдигна ръце и запристъпва по синия килим, подражавайки на призрак. Пъстрата му риза с тропически птици и цветя обаче разваляше впечатлението. — Оттогава насетне онова, което броди из „Розовата грамада“… броди в самота!

— Шърли Джаксън50 — промърморих. — Но не знам коя година.

— Точно така. Е, разбираш какво искаше да ти каже Уайърман, нали? „Розовата грамада“ ТОГАВА! Обзаведена в популярен местен стил, известен като „първокласната къща под наем на двайсет и първи век“! И „Розовата грамада“ СЕГА! Обзаведена като „първокласната къща под наем на двайсет и първи век“ плюс тренажор „Сайбекс“ на горния етаж и… — Той присви очи. — Копие на Лусил Бол ли виждам на дивана във „флоридската стая“?

— Това е Рийба, моята кукла за контролиране на гнева. Даде ми я моят приятел психолог доктор Крамер. — Но не беше точно така. Дясната ми ръка започна безумно да ме сърби. За десетхиляден път се опитах да я почеше и напипах единствено зарастващите си ребра. — Почакай — казах на събеседника си и погледнах Рийба, която се взираше в океана. „Ще се сетя — помислих си. — Беше свързано с укриване на пари от данъчните.“

Уайърман търпеливо чакаше.

Ръката ме сърбеше. Ампутираната. Тази, която понякога искаше да рисува. Казах си, че искам да нарисувам Уайърман. Уайърман и купа плодове. Уайърман и пистолет.

„Престани с тези глупости“ — помислих си.

„Ще се сетя“ — помислих си.

„Криеш си парите в офшорните банки — помислих си. — Насау. Бахамските острови. Големите Кайманови острови.“ Бинго!

— Кеймън — поправих се. — Казва се Кеймън. Кеймън ми даде Рийба. Зандър Кеймън.

— Е, щом го уточнихме, дай да разгледаме твоите произведения на изкуството — предложи гостът ми.

— Ако можем да ги наречем така — засмях се и го поведох към стълбището, като се подпирах на патерицата. По средата на изкачването обаче изведнъж ми хрумна нещо и спрях. — Уайърман — подхванах, без да се обърна към него, — откъде разбра, че бягащата пътечка е марка „Сайбекс“?

Той помълча малко, преди да ми отговори.

— Това единствената марка, която знам. Ще се справиш ли сам, или да те изритам в задника?

„Звучи красиво, но фалшиво — помислих си, докато преодолявах стъпалата. — Мисля, че ме лъжеш, и още нещо — знаеш, че знам.“

III

Бях подредил картините си покрай северната стена на „Розовото мъниче“, та следобедното слънце да ги облива с достатъчно естествена светлина. Докато ги наблюдавах зад гърба на Уайърман, който вървеше бавно покрай тях, от време на време се спираше и веднъж дори се върна, за да разгледа втори път две платна, си казах, че всъщност светлината само им вреди, защото показваха дефектите им. Илзе и Джак ги бяха похвалили, но девойката ми се падаше дъщеря, а младежът — мой наемен работник.

Когато стигна до рисунката на танкера в края на редицата, Уайърман приклекна, подпря лакти на бедрата си и съсредоточено я гледа в продължение на трийсетина секунди.

— Какво… — подхванах аз.

— Шшшт — прекъсна ме той и се наложи да изтърпя още трийсет секунди мълчание.

Най-накрая стана и коленете му изпукаха. Обърна се към мен и очите му ми се сториха някак уголемени, а лявото сякаш бе възпалено. Вода (не сълза) се стичаше от вътрешното му ъгълче. Уайърман извади носна кърпа от задния джоб на дънките си и я изтри с машиналното движение на човек, който прави това поне по десет пъти на ден.

— Мили Боже! — възкликна и пристъпи към прозореца, натиквайки кърпата си обратно в джоба.

— Мили Боже какво? — попитах. — Какво?

Уайърман отвърна, без да откъсва поглед от океана:

— Не знаеш колко са добри, нали? Явно наистина не знаеш…

— Добри ли са? — никога досега не се бях чувствал толкова неуверен. — Сериозно ли говориш?

— В хронологичен ред ли си ги подредил? — попита той. Веселият, остроумен и шеговит Уайърман го нямаше. Стори ми се, че говори онзи Уайърман, който се бе изправял пред съдебните заседатели… ако не ме беше излъгал, че е бил адвокат. — В хронологичен ред са, нали? С изключение на последните две. Сигурен съм, че си ги рисувал доста по-рано.

Рисувах едва от два месеца и не разбирах какво би трябвало да означава „доста по-рано“, ала щом погледът ми пробяга по картините, разбрах, че е прав. Нямах никакво намерение да ги подредя по хронологичен ред — не и съзнателно, но се беше получило точно така.

— Да — кимнах. — От най-старите към най-новите.

Уайърман посочи четирите платна в края на редицата — онези, които наричах „зелени композиции“. На едната бях нарисувал на хоризонта раковина от наутилус, в другата — компактдиск с думата „МЕМОРЕКС“, напечатана върху него (слънцето блестеше в алено през централния отвор), а на третата — умрялата чайка, която намерих на брега, само че уголемена до размерите на птеродактил. При композирането на последната бях използвал килима от раковини под „Розовата грамада“, заснет с цифровия ми фотоапарат. Към раковините по незнайна за мен причина бях прибавил и рози. Наоколо не растяха рози, но за сметка на това разполагах с много снимки от своята нова приятелка — търсачката „Гугъл“.

— Значи тези са последните — рече замислено гостът ми. — Виждал ли ги е някой? Дъщеря ти например?

— Не. Нарисувах ги, след като тя си замина.

— А младежът, който работи за теб?

— Не.

— Естествено, не си показал на дъщеря си портрета на нейния прия…

— Господи, не! Шегуваш ли се?

— Да, разбира се, че не си го показал. В този портрет има някаква особена сила въпреки прибързаното изпълнение. Що се отнася до останалите… — Уайърман се разсмя. Внезапно осъзнах, че е много развълнуван, и вълнението му се предаде и на мен. Все пак имах едно наум. „Не забравяй, че той е юрист — напомних си, — а не изкуствовед.“

Най-накрая той се обърна към мен.

— Виж сега — подхвана, като ме гледаше в очите. — През последната година светът ти е зашлевил доста шамари, а аз знам какъв удар е това върху самочувствието. Но не казвай, че дори не усещаш колко са гениални картините ти.

Спомних си как двамата идвахме на себе си след безумния пристъп на смях, когато слънцето светеше през съдрания чадъри ивиците светлина пробягваха по масата. Тогава Уайърман ми каза: „Знам какво си преживял“, на което аз отвърнах: „Много се съмнявам.“ Сега обаче не се съмнявах. Наистина знаеше. След спомена за отминалия ден ми се прииска да запечатам Уайърман върху белия лист. В някаква комбинация между портрет и натюрморт. Той ме потупа по страната с дебелите си къси пръсти:

— Земята вика Едгар. Едгар, чува ли ни?

— Чувам ви, Хюстън — чух се да казвам. — Говори Едгар.

— Е, какво ще кажеш, muchacho? Прав ли съм или не? Усещаше ли, че са гениални, когато ги рисуваше?

— Да. Струваше ми се, че съм в стихията си.

Той кимна:

— Азбучната истина в изкуството — художникът винаги усеща, когато е създал нещо хубаво. Зрителят също — изкушеният зрител, който наистина съзерцава…

— Навярно имаш предвид себе си — подметнах. — Доста дълго ги съзерцава.

Той обаче не се усмихна.

— Когато картината е хубава и ценителят я съзерцава с цялата си душа, настъпва емоционален трус. Аз го почувствах, Едгар.

— Добре.

— Можеш да си сигурен в това. И когато онзи тип от „Ското“ види тези картини, мисля, че ще изпита същото. Нещо повече — готов съм да се обзаложа, че ще стане така.

— Всъщност не са нищо особено. Претоплен Дали.

Той ме прегърна през раменете и ме поведе към стълбите.

— Не желая да правя подобни сравнения, нито пък да коментирам факта, че вероятно си нарисувал гаджето на дъщеря си благодарение на необяснимата телепатия на фантомните крайници. Искам да разгледам рисунката с топките за тенис, но я няма.

— Може би така е по-добре.

— Обаче трябва да внимаваш, Едгар. Дума Ки е необикновено място за… някои хора. Островът сякаш подсилва способностите на някои хора. Хора като теб.

— Ами ти? — попитах. Не ми отговори веднага, ето защо посочих лицето му. — Окото ти отново сълзи.

Уайърман извади кърпичката си и попи влагата.

— Не искаш ли да ми кажеш какво е станало с те? Защо не можеш да четеш? Защо картините ти въздействат по такъв начин?

Мълчание. За разлика от него обаче раковините под „Розовата грамада“ явно имаха какво да кажат. Когато вълната ги издигаше, прошепваха: „Плод“, а когато ги захвърляше, съскаха: „Пистолет“. Плод, пистолет, плод, пистолет…

— Не — отвърна най-накрая. — Не сега. И ако искаш да ме нарисуваш, добре. Имаш зелена улица.

— Каква част от мислите ми можеш да четеш, Уайърман?

— Неголяма. Добър нюх имаш, muchacho.

— А можеш ли да го правиш извън Дума Ки? Ако седим в някое барче в Тампа например?

— Все щях да уловя нещичко — усмихна се той. — Особено след като съм прекарал тук повече от година, къпейки се в… нали се сещаш, лъчите.

— Ще ме придружиш ли в галерията?

— Amigo, не бих пропуснал тази възможност дори да ми предложат всичкия чай на Китай.

IV

Тази вечер от залива духаше много силен вятър и два часа валя като из ведро. Проблясваха мълнии, а прибоят яростно атакуваше подпорите на къщата. Розовата грамада стенеше, но се държеше. Открих една любопитна подробност — когато океанът започваше да буйства и да гони вълните към брега, раковините замлъкваха. Водата ги изтласкваше толкова високо, че изобщо не им беше до разговори.

Качих се на горния етаж в разгара на феерията от грохот и светкавици — чувствах се като доктор Франкенщайн, когато вдъхва живот на чудовището в кулата на замъка — и нарисувах Уайърман с обикновен черен молив. Едва накрая използвах червения и оранжевия за плодовете в купата. На заден план добавих вратата — на прага й стоеше Рийба и сякаш наблюдаваше Уайърман. Навярно доктор Кеймън би казал, че Рийба символизира мен в света на картината. Може би si, може би no. Последното, което направих, бе да оцветя в синьо глупавите й очи. С това приключих. Роди се още един шедьовър на Фриймантъл.

Останах да съзерцавам портрета чак докато грохотът на гръмотевиците затихна и мълниите, прорязващи небето над океана, хвърлиха прощалните си отблясъци. Уайърман, седнал до масата. Не се и съмнявах, че съм го изобразил в самия край на предишния му живот. Пред него имаше купа с плодове и пистолет, който той използваше за тренировки на стрелбището (тогава не е имал проблеми със зрението), за самозащита или за двете. След като нарисувах оръжието, побързах да го ретуширам и то придоби доста зловещ вид. Беше сам в дома си. Някъде тиктакаше часовник и бръмчеше хладилник. Въздухът бе натежал от аромата на цветя. Мирисът им предизвика отвращение у мен. Звуците обаче бяха по-ужасни. Тиктакането отекваше в ушите ми, сякаш цял взвод войници маршируваха на плац, а хладилникът продължаваше да произвежда лед в един свят, където вече нямаше нито жена, нито деца. Знаех, че скоро човекът до масата ще затвори очи, ще протегне ръка и ще вземе един плод от купата. Ако попаднеше на портокал, щеше да си легне. А вземеше ли ябълка, щеше да натисне спусъка и да си пръсне мозъка.

Попадна на ябълка.

V

На сутринта Джак дойде с взетия под наем миниван. Бе донесъл някаква мека материя, в която да увием платната, за да не ги повредим при транспортирането. Казах му, че съм се запознал с един човек от голямата хасиенда, който ще ни придружи.

— Няма проблеми — безгрижно отвърна Джак, докато се качваше по стълбите, влачейки след себе си количката. — Има място за всички… Ха! — възкликна внезапно и се закова на най-горното стъпало.

— Какво има?

— Тези нови ли са? Бас държа, че са нови.

— Да. — Нануци от „Ското“ бе поискал да види не повече от десет картини, ето защо бях избрал осем, включително онези четири, които бяха възхитили Уайърман. — Какво ще кажеш?

— Човече, жестоки са!

Нямах основание да се съмнявам в искреността му. Никога по-рано не ме беше наричал „човече“. Преодолях няколко стъпала и боцнах с патерицата си пристегнатия му от дънките задник.

— Отмести се.

Той се подчини, издърпвайки количката към себе си, и аз пристъпих в „Розовото мъниче“. Помощникът ми продължаваше да се любува на картините.

— Джак, този човек от „Ското“ познавач ли е? Имаш ли представа?

— Мама казва, че е познавач, а аз й вярвам. — Това навярно означаваше, че и аз трябва да се доверя на преценката й. Е, може би жената бе съвсем права. — Не ми е казвала нищо за другите двама собственици на галерията, но за господин Нануци бе категорична, че си разбира от работата.

Джак се бе обаждал в галерията, за да ми направи услуга. Това ме трогна.

— Ако не хареса картините ви — добави младежът, — значи е тъп снобар.

— Така ли мислиш?

Той кимна.

Отдолу се разнесе гласът на Уайърман:

— Чук-чук! Готов съм за екскурзията! Ще тръгваме ли? От кого да взема табелка с името си? Трябваше ли да взема храна за из път?

VI

Представях си плешив и кльощав интелектуалец с искрящи кафяви очи — нещо като италиански Бен Кингсли, но Дарио Нануци се оказа любезен пълничък мъж на около четирийсет, при това с гъста коса. За очите обаче бях познал. Нищо не им убягваше и забелязах как се разшириха (макар и едва доловимо), когато Уайърман разопакова последното ми произведение. Бяхме наредили картините покрай далечната стена на галерията, която за момента бе посветена на фотографиите на Стефану Шачат51 и маслените платна на Уилям Бера52.

Помислих си, че и след сто години няма да достигна майсторството им.

В същото време реакцията на господин Нануци би трябвало да означава нещо.

Той мина веднъж покрай наредените в редица картини, после ги обходи втори път. Нямах никаква представа дали е добър или лош признак. Колкото и да бе позорно, до този момент не бях стъпвал в художествена галерия. Обърнах се към Уайърман, за да го попитам какво мисли, ала той си шушукаше нещо с Джак и двамата наблюдаваха как Нануци разглежда платната ми.

Както разбрах, разглеждаше ги не само той. Краят на януари е „горещ“ сезон за художествените салони по западното крайбрежие на Флорида. Поради тази причина в просторната галерия „Ското“ имаше поне десетина зяпачи (по-късно Нануци използва далеч по-благопристойното определение „потенциални редовни клиенти“), които съзерцаваха „Гергините“ на Шачат, великолепните, обожавани от туристите европейски пейзажи на Бера и няколкото забележителни скулптури, които бях пропуснал в притесненията покрай разопаковането на собствените ми творения. Техният автор беше Давид Герщайн53.

Отначало си мислех, че именно скулптурите, които изобразяваха джаз музиканти, плувци и сцени от градския живот, привличат вниманието на следобедните посетители. После обаче разбрах, че някои от посетителите действително ги разглеждаха, въпреки че повечето дори не ги удостояваха с поглед. Моите картини бяха предизвикали всеобщия интерес.

Някакъв мъж с мичигански загар (както биха казали жителите на Флорида, имайки предвид или млечнобялата кожа, или аленочервена като сварен омар) ме потупа по рамото:

— Да знаете кой е художникът?

— Аз — промълвих и усетих как се изчервявам. Сякаш бях казал, че миналата седмица съм свалял от интернет голи снимки на актрисата Линдзи Лоуън.

— Поздравления! — похвали ме съпругата му. — Ще направите ли изложба?

Вече всички се взираха в мен. Оглеждаха ме, сякаш бях риба-таралеж и се чудеха дали съм достатъчно прясна за суши.

— Още не знам дали ще ги излижа. Исках да кажа изложа. — Чувствах как лицето ми пламва от притока на кръв. Кръвта на срама, която беше лоша, и кръвта на гнева, която беше още по-опасна. Ако се проявеше, щях да се разгневя на себе си, ала тези хора нямаше да го знаят.

Отворих уста, за да изнеса цяла тирада, но за щастие се овладях. „Трябва да говоря бавно“ — казах си, съжалявайки, задето Рийба не е с мен. Тези хора щяха да възприемат един художник с кукла като нещо съвсем нормално. Вали бяха преглътнали всички дивотии на Анди Уорхол.

„Трябва да говоря бавно. Мога да се справя.“

— Искам да каже, че рисувам отскоро и затова не знам точно каква е процедурата…

„Стига си се заблуждавал, Едгар. Знаеш какво ги интересува. Не картините, а празния ти ръкав. За тях ти си Едноръкия художник. Защо не сложиш край на преструвките и не им кажеш да вървят на майната си?“

Бе абсурдно, обаче…

Обаче всички посетители на галерията се бяха скупчили наоколо. Тези, които допреди малко разглеждаха цветята на госпожица Шачат, се бяха приближили, тласкани от любопитство. Бях виждал как минувачите се тълпят по същия начин, за да надзърнат през оградите на десетки строителни площадки.

— Аз ще ви кажа каква е процедурата — обади се друг мъж с мичигански загар, голямо шкембе и нос, осеян със сини жилчици, издаващи пристрастието му към джина. Носеше пъстра хавайска риза, стигаща почти до коленете му, белите му обувки бяха в същия цвят като педантично сресаната му назад коса. — Съвсем проста е и се състои от два етапа. Етап номер едно — вие ми казвате колко искате да получите за тази картина. — Той посочи към Етап номер две — аз ви написвам чек.

Тълпата се разсмя. Дарио Нануци обаче остана невъзмутим и ми направи знак да се приближа.

— Извинете ме — казах на беловласия.

— Цената току-що се вдигна, приятелю — подхвърли някой на господин Джин Хавайски и всички отново се засмяха. Той също, но май не му беше до смях.

Имах чувството, че сънувам.

Нануци ми се усмихна и се обърна към посетителите, който продължаваха да гледат картините ми.

— Дами и господа, господин Фриймантъл не е дошъл, за да продава картините си. Пожела да чуе мнението на специалист за творчеството си. Моля ви да уважите личното му пространство и да ми позволите да изпълня професионалните си задължения. — „Каквото и да означава това“ — помислих си. — Извинете ме за момент. Госпожица Окойн, господин Брукс и господин Кастелано с радост ще отговорят на всичките ви въпроси относно творбите, които в момента се продават в галерията.

— Моето мнение е, че трябва да сключиш договор с този човек — заяви строга на вид жена с лице, носещо белезите на някогашна красота, и прошарена коса, вързана на опашка. Думите й бяха последвани от аплодисменти. Усещането, че сънувам, се усили.

От дъното на помещението към нас пристъпи грациозен млад мъж. С Нануци си размениха няколко думи и младежът извади от джоба си руло овални стикери. На всеки от тях със сребристи букви пишеше „НСП“ — „Не се продава.“

Нануци отлепи един и се наведе над първата картина, след което се извърна към мен и ме изгледа укорително:

— Не сте ги лакирали.

— Ами… май не. — Отново поруменях. — Всъщност… не знам как се прави.

— Дарио, явно човекът е примитивист — отново се обади строгата на вид жена. — Обзалагам се, че рисува най-много от три години; ако греша, ще те поканя на вечеря в „Зория“. — И тя обърна към мен повехналото си, но все още красиво лице.

— Когато и ако се появи нещо, за което да пишеш, Мери, ще ти се обадя — тросна се Нануци.

— Гледай да не забравиш — кимна тя. — Дори няма да питам за името на художника… Виждаш ли какво добро момиче съм? — Тя ми махна и тръгна към изхода.

— Че защо да пита — измърмори Джак и беше съвсем прав. Бях се подписал в долния ляв ъгъл на всяка картина — четливо и старателно, както бях подписвал всички фактури, бланки и договори в предишния си живот. Едгар Фриймантъл.

VII

Нануци приклекна и се зае да залепва стикерите в горния десен ъгъл на платната — на същото място, където обикновено маркират папките с документи. Щом приключи, поведе двама ни с Уайърман към кабинета си. Покани и Джак, ала той предпочете да остане при картините.

Любезният домакин ни предложи кафе, което отказахме, и вода, която приехме. Използвах повода да изгълтам две капсули тиленол.

— Коя е дамата? — попита Уайърман.

— Мери Айър. Ярка фигура в културния живот на Слънчевия бряг. Издава независим и агресивен артвестник, наречен „Булевард“. Обикновено вестникът излиза веднъж месечно, но по време на туристическия сезон — на всеки две седмици. Живее в Тампа — в ковчег, както мълвят злите езици. Новите местни художници са най-голямата й страст.

— Стори ми се доста наблюдателна — отбеляза Уайърман.

Нануци вдигна рамене:

— Мери е голяма работа. Помогнала е на много художници и сякаш винаги е била тук. Оттук идва и значението й за града, в който си изкарваме прехраната благодарение на туристите.

— Ясно — кимна Уайърман. Зарадвах се, че поне единият от нас разбира нещо. — Тя е нещо като меценатка на местните художници.

— Нещо повече — изтъкна Нануци. — Тя е истински експерт. И ние се стараем да я радваме. Стига да можем, разбира се.

Дългокосият мъж кимна.

— По Западното крайбрежие на Флорида художествените галерии са доста популярни. Очевидно Мери Айър го знае и съдейства за процъфтяването им. И ако някоя успешна галерия открие, че може да продава за по десет хиляди долара портрети на Елвис, изработени от макарони, зашити върху кадифе, Мери…

— Ще я направи на пух и прах — довърши Нануци. — За разлика от всичко, което казват префърцунените сноби (ще ги познаете по черните костюми и миниатюрните телефончета), печалбата не е най-важното нещо за нас.

— Олекна ли ви на душата? — попита Уайърман, без да се усмихва.

— Почти. Исках само да кажа, че Мери разбира положението ни. Продаваме хубави неща — поне повечето от нас, — понякога дори истински шедьоври. Правим всичко по силите си да откриваме и налагаме нови художници, но някои от клиентите ни са толкова богати, че това дори им пречи. Имам предвид хора като господин Костенца, който размахва навсякъде чековата си книжка, и дамите, които идват тук с кученца, чиято козина е боядисана в тон с любимото им кожено палто. — Нануци се ухили — бях сигурен, че богатите му клиенти не са виждали тази подигравателна усмивка.

Слушах го като омагьосан. Помогнал ми бе да пристъпя в друг свят.

— Мери пише за всяка изложба, която успее да посети. А посещава много и повярвайте ми, отзивите й невинаги са ласкателни.

— Но повечето са положителни, нали? — попита Уайърман.

— Естествено, защото повечето изложби са на високо ниво. Разбира се, много малко творби са гениални, понеже това по принцип е характерно за туристическите региони, но добрите неща са наистина много. Картини, които да си купиш, да закачиш вкъщи и без капка смущение да посочиш с думите: „Аз съм ги избрал.“

Помислих си, че галеристът току-що бе дал идеалното определение за посредствеността — бях виждал как този принцип е залегнал в стотици архитектурни проекти, ала отново се замълчах.

— Мери споделя нашия интерес към новите художници. Вероятно и за вас ще е от полза, господин Фриймантъл, да поговорите с нея, преди да направите първата си изложба.

— Искаш ли да организираш първата си изложба тук, в „Ското“? — попита Уайърман.

Устните ми бяха пресъхнали. Опитах се да ги навлажня с език, но и той бе сух. Ето защо пийнах малко вода, преди да отговоря.

— Не слагаш ли кацата пред балкона? — Замълчах. Изчаках малко и пийнах още вода. — Исках да кажа каруцата пред коня. Дойдох, за да чуя вашето мнение, сеньор Нануци. Вие сте експертът.

Той извади пръстите си изпод жилетката и се приведе. Столът му изскърца и резкият звук ми се стори твърде пронизителен за малкото помещение. Най-важното обаче беше, че ми се усмихна и усмивката му беше сърдечна. Тя оживи очите му и те станаха неустоими. Внезапно разбрах защо постига такива успехи в търговията с предмети на изкуството, макар че в този момент едва ли искаше да продаде нещо. Пресегна се над бюрото и стисна ръката ми — ръката, с която рисувах; единствената, която ми бе останала.

— Господин Фриймантъл, оказвате ми голяма чест, но боят баща Аугустино е сеньорът в нашата фамилия. На мен ми стига и господин. Що се отнася до картините ви… да, добри са. Ако се има предвид от колко малко време се занимавате с живопис, те са отлични. Може би дори гениални.

— Защо? — попитах. — Каква е причината да ви харесват, ако, разбира се, не ме ласкаете?

— Правдивостта — отвърна той. — Излъчва се от всеки щрих.

— Но на повечето са изобразени залези! А онова, което добавих… — вдигнах ръка и я отпуснах. — Подръчни средства — доста банален трик.

Нануци се разсмя.

— Откъде научихте тези думи? От раздела за култура на „Ню Йорк Таймс“? Или често гледате предаванията на Били О’Райли54? А може би и двете? — Той посочи към тавана. — Лампа? Това е подръчно средство. — Насочи показалеца към гърдите си. — Пейсмейкър? Друго подръчно средство. — Изпъна двете си ръце, а пък аз си помислих, че онези, които имат две ръце, са истински щастливци. — Забравете думите „банален трик“, господин Фриймантъл. Изкуството трябва да бъде обител на надеждата, а не на съмнението. Вашите съмнения са породени от липсата на опит, което изобщо не е срамно. Изслушайте ме. Ще ме изслушате ли?

— Естествено — кимнах. — Нали за това съм дошъл.

— Когато казвам истина, разбирам „красота“.

— Джон Кийтс — обади се Уайърман. — „Ода за гръцката ваза“. „Красотата истина е, истината — красота, това ви трябва, него само знайте на земята.“55 Стар хит, но златен.

Нануци не го чу. Беше се надвесил над бюрото и продължаваше да се взира в мен.

— Според мен, господин Фриймантъл…

— Едгар.

— Според мен, Едгар, това е смисълът на изкуството и единственият начин да бъде оценявано. — Той се усмихна — малко виновно, както ми се стори. — Разбирате ли, не искам да се замислям за изкуството. Не желая да ходя по симпозиуми, да слушам изказвания, да ги обсъждам по време на префърцунени сбирки… макар че понякога ми се налага, защото такава ми е работата. Онова, което искам, е да ме хване ей тук… — той посочи сърцето си — … и да бъда разтърсен, когато зърна истинската красота.

Уайърман избухна в смях и също разпери ръце.

— Точно така! Не знам дали картините ти хванаха за сърцето онзи тип, но той бе готов да хване чековата си книжка!

— Мисля, че наистина бе разтърсен — кимна галеристът. — Както всички други.

— И аз сън на същото мнение — кимна Уайърман. Вече не се усмихваше.

Нануци продължаваше да ме гледа:

— Повтарям — не говорете за банални трикове. Онова, към което се стремите в картините си, е съвсем очевидно: търсите начин да погледнете поновому на най-популярната и банална гледка във Флорида — тропическия залез. Опитали сте се по свой начин да избегнете клишето.

— Да, прав сте. Затова подражавах на Дали…

Галеристът махна с ръка:

— Картините ви нямат нищо общо с творбите на Дали. Нямам намерение да обсъждам с вас различните школи в живописта, Едгар, нито пък да използвам думи, завършващи на „изъм“. Работите ви не принадлежат към нито една живописна школа, защото не сте запознат с тези течения в изкуството.

— Запознат съм със строителството на сгради.

— Тогава защо не рисувате сгради?

Поклатих глава. Можех да му отвърна, че никога не ми бе идвало наум… ала си дадох сметка, че думите ми щяха да са по-правдиви, ако бях казал, че подобна мисъл никога не бе осенявала ампутираната ми ръка.

— Мери е права. Вие сте американски примитивист и в това няма нищо срамно. Баба Моузес56 е била американски примитивист. Както и Джаксън Полак57. Важното обаче, Едгар, е, че притежавате талант.

Понечих да отговоря, но се отказах. Не знаех какво да кажа. Уайърман ми се притече на помощ:

— Благодари на човека, Едгар.

— Благодаря ви.

— Няма защо. Ако решите да направите изложба, Едгар, ще ви моля първо да се обърнете към „Ското“. Ще ви предложа по-добри условия от всички галерии на Палм Авеню. Обещавам.

— Шегувате ли се? Разбира се, че ще дойда първо при вас.

— Аз естествено ще проуча договора. — Уайърман се усмихна престорено невинно.

Нануци също се усмихна:

— Нямам нищо против. Всъщност няма бог знае колко за проучване. Стандартният ни договор с нови художници е дълъг страница и половина…

— Господин Нануци — прекъснах го. — Наистина не знам как да ви се отблагодаря.

— Вече го направихте. Картините ви ме хванаха за сърцето и ме разтърсиха. Само още нещо, преди да си тръгнете… — Той отвори бележника си, написа нещо, откъсна листчето и ми го подаде, сякаш бе лекар, даващ рецепта. Една-единствена дума, написана с големи наклонени букви, която изглеждаше като названието на някакво загадъчно лекарство: „ЛИКУИН“.

— Какво е това? — попитах.

— Лак. Предлагам ви да го нанесете върху всички завършени платна. Оставяте го да съхне двайсет и четири часа, след което нанасяте втори слой. Този препарат ще запази залезите ви ярки в продължение на столетия. — Той ме изгледа толкова сериозно, че почувствах как стомахът ми се сви. — Не знам дали заслужават толкова дълъг живот, но… кой знае. Може би го заслужават.

VIII

Хапнахме в „Зория“ — ресторанта, споменат от Мери Айър, и аз позволих на Уайърман да ме почерпи един бърбън преди вечерята. За пръв път след злополуката консумирах твърд алкохол и напитката ми подейства доста странно. Всичко наоколо изведнъж стана по-ярко и отчетливо, изпълвайки се с цвят и светлина. Ъглите, вратите, прозорците, дори лактите на сервитьорите като че ли се заостриха и тези остриета сякаш разрязваха въздуха, а през зейналите отвори се процеждаше някакво странно усещане, гъсто като сироп. Рибата-меч, която си бях поръчал, се топеше на езика ми, зеленият грах бе сочен и хрупкав, а кремът брюле бе толкова сладък и засищащ, че се боях да не се пръсна ако го изям (но и съблазънта беше голяма). Разговорът ни беше оживен, смяхме се много. Същевременно ми се искаше обядът да приключи час по-скоро. Главата ме болеше, но пулсиращата болка се бе преместила към тила. Шумът, който вдигаха пълзящите броня до броня коли по главната улица, бе изнервящ и всеки клаксон ми звучеше злобно и заплашително. Исках да се върна на Дума. Липсваха ми чернотата на океана и спокойният разговор на раковините под къщата, докато лежах в постелята заедно с Рийба.

Ето защо когато сервитьорът се приближи да попита искаме ли още кафе, само Джак поддържаше разговора. Сетивата ми бяха изострени до крайна степен и усещах, че не само аз копнея за смяна на обстановката. В ресторанта беше доста тъмно и лицето на Уайърман беше загоряло от слънцето, но все пак забелязах, че е пребледнял. И лявото му око отново сълзеше.

— Не, благодаря, искаме само сметката — каза на сервитьора, усмихна ни се и добави: — Извинете, че прекъсвам малкото ни празненство, но искам да се върна при своята дама. Ако не възразявате, момчета.

— Аз съм за — кимна Джак. — Първо безплатна вечеря в шикозен ресторант, после да съм вкъщи за любимото спортно предаване? Това се казва късмет.

Двамата с Уайърман изчакахме пред големия паркинг, докато младежът докара взетият под наем миниван. На улицата беше по-светло, но бледността на Уайърман продължаваше да ме тревожи. Под ярките лампи кожата му изглеждаше почти жълтеникава. Попитах го как се чувства.

— Уайърман се чувства прекрасно. Госпожица Истлейк, от друга страна, напоследък изкара няколко тежки нощи. Зовеше сестрите си и баща си и само дето не ме помоли да й донеса от пиле мляко. Вероятно е свързано с пълнолунието. Зовът на луната се чува на определена честота, но само увреденият мозък може да го улови. Елизабет отново ще спи. Което значи, че и аз ще спя. Надявам се.

— Добре.

— На твое място, Едгар, нямаше да отговоря веднага на предложението за изложбата. Щях да помисля ден-два. И не спирай да рисуваш. Работлив си като пчеличка, но се съмнявам, че имаш достатъчно картини за…

Зад Уайърман се издигаше облицована с плочки колона. Той залитна назад и се облегна на нея, за да не падне. Въздействието на бърбъна вече отшумяваше, но възприятията ми бяха запазили остротата си, затова видях какво се случи с очите му, когато изгуби равновесие. Дясното се обърна надолу, а лявото — кървясало и сълзящо, се завъртя нагоре, докато от ириса остана само малка дъга. Помислих си, че виждам невъзможното — човешките очи не могат да се движат в диаметрално противоположни посоки. Ала това навярно се отнасяше само за здравите хора. След миг Уайърман политна встрани.

Подхванах го.

— Уайърман? Уайърман!

Той тръсна глава и ме погледна. Като нормалните хора. Лявото му око се бе наляло с кръв и блестеше от влага, но по нищо друго не се различаваше от дясното. Уайърман извади носната си кърпа и изтри бузата си. Засмя се.

— Чувал съм, че скучният разговор може да те накара да заспиш, но не съм и предполагал, че може да се случи с мен. Абсурдно е!

— Ти не заспа. Ти… не знам точно какво ти стана.

— Не дрънкай врели-некипели.

— С очите ти стана нещо странно.

— Защото умирам за сън, muchacho.

Изгледа ме, както му беше обичай — главата му беше наклонена, веждите повдигнати, а устните — извити като за усмивка. Аз обаче си помислих, че прекрасно знае какво имам предвид.

— Трябва да отида на лекар и да си направя изследвания — казах. — Да си направя МРТ на главния мозък. Обещах на приятеля си Кеймън. Какво ще кажеш да отидем двамата?

Уайърман се отдръпна от колоната:

— А, ето го Джак с минивана. Чудесно. Хайде, Едгар, да не изпуснем последния автобус за Дума Ки.

IX

На връщане той отново изпадна в странното състояние, обаче Джак не забеляза нищо, понеже не откъсваше очи от пътя. Предполагам, че и Уайърман не си спомняше какво точно се случи. По моя молба се движихме не по натоварената Тамаями Трейл с безкрайните задръствания, а по доста по-тесния и лъкатушещ Кейси Ки Роуд. Бях казал, че искам да видя как луната се отразява във водата.

— Започваш да развиваш характерната за повечето художници ексцентричност, muchacho — подхвърли Уайърман, който се бе излегнал на задната седалка. Явно не искаше да нарушава комфорта си, като слага предпазен колан. — Току-виж си сложил и баретта. — Той произнесе думата като италианец.

— Я си го начукай, Уайърман.

— Чукал съм на изток, чукал съм на запад — замечтано промърмори дългокосият.

Слушах го с половин ухо. Бях като хипнотизиран от луната, която пореше черната вода. Запитах се дали мога да нарисувам онова, което виждах от минивана — луната, напомняща сребърен куршум под самата повърхност на водата.

Бях се замислил над това (може би се бях унесъл в дрямка), но с периферното си зрение улових някакво движение над лунната пътека. Отражението на Уайърман. В първия момент бях осенен от безумната идея, че той мастурбира — така силно се гърчеше. Погледнах изпод око Джак, ала той бе съсредоточен в шофирането — Кейси Ки Роуд е истинска симфония от остри завои.

Обърнах се да погледна какво става на задната седалка. Уайърман не мастурбираше, не спеше и не сънуваше. Несъмнено бе получил епилептичен припадък. През първите десет години от съществуването на компанията „Фриймантъл“ за мен работеше чернокож-епилептик и познавах признаците. Уайърман се тресеше, сякаш през него минаваше електрически ток, ръцете му се мятаха. Премляскваше, сякаш ядеше нещо вкусно, а с очите му се случваше същото, което бях видял одеве. На устните му беше избила пяна, от кървясалото му око се стичаше тънка струйка и се губеше в рошавите му бакенбарди.

Пристъпът продължи двайсетина секунди, после премина. Уайърман примигна, очите му се фокусираха. В продължение на минута-две остана да лежи безмълвно. Щом забеляза, че го гледам, подхвърли:

— Човек убивам за още едно уиски, но май алкохолът няма да ми се отрази добре.

— Ако пиеш още, няма да чуеш звънеца на госпожата… — надявах се, че гласът ми не издава колко съм разтревожен.

— Мостът на Дума Ки е пред нас — обяви Джак. — Почти стигнахме.

Уайърман се понадигна:

— Страхотно си изкарахме, момчета, но сега копнея за кревата си. Май остарявам, а?

X

Въпреки че десният ми крак бе отекъл, намерих сили да сляза от минивана и застанах до Уайърман, когато той отвори металното сандъче до вратата, където се намираше пултът на модерната алармена система.

— Благодаря ти, че ме придружи — промърморих.

— Моля — кимна той. — Но ако ми благодариш още веднъж, muchacho, ще ти забия един. Извинявай, но започваш да ми лазиш по нервите.

— Ясно. Благодаря, задето ме предупреди.

Той се засмя и ме потупа по рамото.

— Харесваш ми, Едгар. Имаш характер, макар и чепат… имаш и устни да ме целунеш отзад.

— Трогателно, още малко и ще се разплача. Виж сега, Уайърман…

Можех да му кажа за пристъпа. Точно такова намерение имах, но в крайна сметка се отказах. Нямах представа дали постъпвам правилно или не, обаче знаех, че вероятно го очаква дълга безсънна нощ с Елизабет Истлейк. Болката отново се загнезди в тила ми. Ето защо се ограничих с въпроса съгласен ли е двамата да отидем на лекар.

— Ще си помисля и ще ти кажа какво съм решил.

— Само не протакай, защото…

Той вдигна ръка и ме прекъсна. Вече не се усмихваше.

— Стига, Едгар. Стига толкова за днес, става ли?

— Става — кимнах. Изпроводих го с поглед и се върнах при минивана.

Джак бе усилил радиото. Слушаше парчето „Ренегат“. Понечи да намали звука, но аз го спрях.

— Недей даже може да го усилиш.

— Наистина ли? — Младежът се обърна и подкара към моята вила. — Страшна банда. Слушали ли сте ги преди?

— Джак, това е „Стикс“58. Денис Де Йънг? Томи Шоу? Къде си живял досега? В пещера?

Помощникът ми се ухили виновно.

— Предпочитам кънтри и по-старички неща. Голям фен съм на „Рат Пак“59 например.

Като чух, че Джак Кантори слуша Дино и Франк, се запитах (не за пръв път през този ден) дали не сънувам. Запитах се и нещо друго — как така успях да си спомня, че Денис Де Йънг и Томи Шоу бяха от „Стикс“ (и че именно Шоу бе написал песента, която сега гърмеше от тонколоните на минивана), при положение, че понякога не се сещах как се казва бившата ми жена.

XI

На телефонния секретар в дневната мигаха две лампички — едната съобщаваше, че е получено ново съобщение, а втората известяваше, че записващата лента е запълнена докрай. В прозорчето „ПОЛУЧИ СЪОБЩЕНИЯ“ светеше цифрата 1. Изведнъж изпитах лошо предчувствие, а болката в тила ми бавно запълзя към челото. Познавах само двама души, които можеха да оставят толкова дълго съобщение, че да запълнят цялата касетка — Пам и Илзе — и в нито един от двата случая не разчитах на добри новини. За да кажеш „Всичко е наред, обади се, когато имаш възможност“ не са необходими цели пет минути.

„Ще го прослушам утре сутринта“ — помислих си, после някакво подличко гласче, което май не бях чувал досега (може би се бе пръкнало току-що), даде още по-радикално предложение — да изтрия съобщението, без да го прослушам.

— Чудесна идея — изсумтях. — А когато човекът, който ме е търсел, позвъни отново, ще кажа, че бездомно псе е изяло телефонния ми секретар.

Натиснах бутона за прослушване. Както често се случва, тъкмо когато сме най-сигурни какво да очакваме, предположението ни се оказва погрешно. Съобщението не бе оставено нито от Пам, нито от Илзе; чух хрипкавия глас на Елизабет Истлейк:

„Здравей, Едгар. Надявам се, че си имал ползотворен ден и се наслаждаваш на компанията на Уайърман, както и аз се наслаждавам на компанията на госпожица… добре, де, забравих й името, но е изключително приятна жена. Важното е, че помня твоето име. В момента се радвам на един от светлите си периоди. Обичам ги и ги ценя, но в същото време ме изпълват и с тъга. Сякаш летиш с планер и порив на вятъра те издига над стелещата се над земята мъгла. Известно време виждаш всичко ясно и отчетливо… но знаеш, че вятърът ще затихне и планерът отново ще се гмурне в мъглата. Разбираш ли ме?“

Разбирах я чудесно. Животът ми се бе подобрил, но още бях в света, в който се бях събудил — тук думите нямаха смисъл, а спомените бяха разпилени като градински мебели след ураган. В този свят се опитвах да общувам, като се нахвърлям върху хората, а единствените чувства, на които бях способен, бяха страх и гняв. Навярно бе възможно да изляза от това състояние (както би казала Елизабет), ала после никога нямаше да мога да се откъсна от усещането, че реалността е тънка и прозрачна. А какво имаше зад нея? Хаос. Безумие. Жестоката истина е червена.

„Стига съм говорила за себе си, Едгар. Обаждам се да те питам нещо. Заради парите ли рисуваш, или вярваш в изкуството заради самото изкуство? Сигурна съм, че те попитах, когато се запознахме — почти съм сигурна, — но не помня отговора ти. Според мен вярваш в изкуството заради самото изкуство, иначе Дума не би те извикала. Но ако останеш тук достатъчно дълго… — В гласа й се прокрадна загриженост. — Едгар, не се съмнявам, че ще си чудесен съсед, но трябва да вземеш някои предохранителни мерки. Мисля, че имаш дъщеря, и ако не се лъжа, тя идва тук. Нали? Доколкото си спомням, веднъж май ми помаха. Симпатична блондинка е, нали така? Може да я бъркам със сестра си Хана (имам склонност към подобни грешки), но мисля, че сега съм права. Ако възнамеряваш да се задържиш тук, Едгар, повече не кани дъщеря си тук. При никакви обстоятелства. Дума Ки е опасно място за дъщерите.“

Втренчих се в телефонния секретар. Опасно място. Преди май беше казала, че не е хубаво, или поне такъв спомен имах. Дали означаваше едно и също?

„И картините ти — продължи тя. — В тях е другият проблем. — В гласа й се долавяха извинителни нотки и сякаш въздухът не й достигаше. — Естествено никой не бива да казва на художника какво да прави, обаче… ох, драги… — Тя се закашля като всеки дългогодишен пушач. — Никой не обича да му говорят открито за тези неща… може би никой не знае как да говори открито за тях… но ще ми позволиш ли да ти дам един съвет, Едгар? Съвет от човек, който само съзерцава изкуството, към човек, който го създава? Ще ми позволиш ли?“

Зачаках. Телефонният секретар мълчеше. Казах си, че сигурно лентата е свършила. Раковините под къщата шепнеха тихичко, сякаш споделяха тайните си. „Пистолет, плод. Плод, пистолет.“ Елизабет отново заговори:

„Ако управителите на «Ското» или «Авенида» ти предложат да направиш изложба, настоятелно те моля да се съгласиш. За да могат и други хора да се насладят на творбите ти, но най-вече за да ги махнеш възможно по-скоро от Дума… — Тя си пое дъх като човек, който се подготвя за някаква неприятна работа. Направи ми впечатление, че говори съвсем свързано, не като изкуфяла старица. — Не допускай да се натрупа в тях. Това е съветът ми — съвсем добронамерен и лишен от какъвто и да е… личен интерес. Да оставиш тук картините си е все едно да оставиш акумулатор да се зарежда твърде дълго. Накрая ще експлодира.“

Не знаех дали това е възможно или не, но разбрах смисъла на думите й.

„Не мога да ти обясня защо трябва да постъпиш така, но е наложително — продължи тя, а мен внезапно ме осени, че този път ме лъже. — Ако наистина вярваш в изкуството заради самото изкуство, творбите ти са изключително важни за теб, нали? Дари и да не се налага да продаваш картините си, за да осигуриш насъщния, споделянето на творчеството… желанието да го покажеш на света… художниците не са безразлични към тези неща, нали?“

Откъде можех да знам кое е важно за художниците? Едва днес бях научил за лакирането на картините. Бях… как ме бяха нарекли Нануци и Мери Айър? Американски примитивист.

„Мисля, че няма друго — изрече Елизабет след кратка пауза. — Казах ти всичко, което си бях намислила. Моля те, слушай се в съвета ми, ако възнамеряваш да останеш на острова, Едуард. С нетърпение очаквам деня, когато ще ми почетеш. Много стихотворения, надявам се. Ще е истински празник за мен. До нови срещи. Благодаря, задето изслуша една старица. — Замълча за миг, после ни в клин, ни в ръкав изтърси: — Масата потече. Нищо. Извинявай.“

Изчаках двайсет секунди, после трийсет. Тъкмо бях решил, че е забравила да затвори телефона, и протегнах ръка към бутона „СТОП“, отново чух гласа й. Тя изрече само четири думи, които бяха безсмислени като фразата за потеклата маса, но от тях ме побиха тръпки, а косъмчетата на тила ми настръхнаха.

„Баща ми беше гмуркач.“

Всяка дума бе произнесена бавно и отчетливо, после чух тихичко изщракване — слушалката бе върната на вилката.

„Няма повече съобщения — избоботи механичен глас. — Лентата е запълнена.“

Загледан в телефонния секретар, се замислих дали да не изтрия записа, но реших да го запазя и да го пусна на Уайърман. Съблякох се, измих си зъбите и се проснах на кревата. Лежах в мрака, тъпата, но несекваща болка в главата продължаваше да ме измъчва, някъде под мен раковините непрестанно нашепваха последните слова на Елизабет Истлейк: „Баща ми беше гмуркач.“