Дума Ки

I

Двайсет минути по-късно седях в „Розовото мъниче“ с албума за рисуване на коленете си. Червената кошница за пикник беше до мен. Пред погледа ми се простираше Мексиканският залив — лазурната му шир изпълваше западния прозорец със светлина, — о някъде отдолу, сякаш отдалеч, се носеше шепотът на раковините. Отместих статива, покривайки с парче плат изцапаната си с бои работна маса, след което наредих отгоре й подострените цветни моливи на Елизабет. Някои бяха съвсем късички и изглеждаха като антики, но предполагах, че ще ми свършат работа. Чувствах, че съм готов за действие.

— Готов съм — дръжки! — измърморих. Никога нямаше да бъда готов и част от мен се надяваше, че нищо няма да се получи. В същото време имах усещането, че все нещо трябва да се получи, понеже Елизабет бе искала да намеря рисунките й. Но помнеше ли тя какво имаше в червената кошница… и каква част от съдържанието й си спомняше? Според мен Елизабет бе забравила почти всичко, свързано с детството й, и това се бе случило дълго преди болестта на Алцхаймер да влоши ситуацията. Защото забравата невинаги е рефлекторна и непреднамерена. Понякога съвсем съзнателно се стремим към нея.

Кой би искал да си спомни ужасяваща случка, накарала баща ти да крещи, докато не му потече кръв? По-добре да престанеш да рисуваш. Завинаги. По-добре да казваш на хората, че не можеш да рисуваш дори човече с кръгче вместо глава и чертички вместо крайници, а щом стане въпрос за изкуство, по нищо не се различаваш от заможните възпитаници на колежа, които спонсорират своите отбори — „Щом не можеш да бъдеш спортист, драги, тогава поддържай спорта.“ По-добре напълно да забравиш за увлечението си, а с напредването на възрастта старческата сенилност ще се погрижи за останалото.

Разбира се, нещо от тази дарба може да остане като белег върху мозъчната кора след стара травма (например предизвикана при падане от теглена от пони детска количка), но тогава ще се намерят начини за изпускане на парата, също както има начин да се изцеди гнойта от незаздравяла рана. Като започнеш да се интересуваш от живописта на другите. Като се превърнеш в покровител на изкуството, в меценат. Не ели достатъчно? Тогава започваш да колекционираш порцеланови фигурки и здания. Да си строиш Порцеланов град. Никой няма да нарече подобно tableaux изкуство, но създаването на Града без съмнение е творчески процес и подобни редовни тренировки на въображението (и по-специално на визуалния му аспект) току-виж се оказали достатъчни, за да се избавиш от него.

Да се избавиш от какво?

От сърбежа, разбира се.

От проклетия сърбеж.

Опитах се да почеша дясната си ръка и пръстите на лявата преминаха през нея, докосвайки за хиляден път ребрата ми. Отворих скицника и пред погледа ми се разкри първия лист.

„Започнете с чиста повърхност. Запълни ме.“

Тя ме привличаше, както (не се съмнявах в това) чистите повърхности бяха привличали и нея навремето.

„Бялото е отсъствие на памет — то е цветът без спомени, цветът на забравата. Създавай. Показвай. Рисувай. Когато го направиш, сърбежът ще изчезне. И за известно време бъркотията ще избледнее.“

„Моля те, остани на Дума — беше ми казала тя. — Каквото и да се случи. Имаме нужда от теб.“

Казах си, че това е самата истина.

Рисувах бързо. Само няколко щриха. Получи се нещо като каручка. Или количка, която чакаше да впрегнат понито.

— Живели са тук спокойно и щастливо — съобщих аз на празното помещение. — Бащата с дъщерите си. После Елизабет паднала от количката и започнала да рисува, разразилата се буря разкрила съкровищата и малките момиченца се удавили. Живите се преместили в Маями и всички беди престанали. И когато се върнали след близо двайсет и пет години…

Под количката написах „ДОБРЕ“. После добавих пред първата дума „ОТНОВО“. „ОТНОВО ДОБРЕ.“

„Добре — прошепнаха раковините под мен. — Отново добре.“

Да, всичко е било добре. Джон и Елизабет са били добре. Чувствала се е добре с изложбите си. И със статуетките си. После незнайно защо ситуацията отново се променила. Не знаех дали смъртта на съпругата и дъщерята на Уайърман са били част от тази промяна, но не беше изключено. А що се отнася до моята и неговата поява на Дума Ки… по отношение на това нямах никакви съмнения. Не можех да приведа никакви логически доводи в подкрепа на тази теза, ара бях сигурен в истинността й.

„Тя се е пробудила.“

„Масата тече.“

Ако исках да узная какво се случваше сега, нямах друг избор, освен да разбера какво се е случило тогава. Трябваше да го сторя — без значение дали ме грозеше опасност или не.

II

Спрях на първата й рисунка (ако можеше да се нарече така) — онази с неравната линия по средата на листа. Взех я с лявата си ръка, затворих очи и се престорих, че я докосвам с дясната, както бях направил с ръкавиците „ДОЛУ РЪЦЕТЕ“. Опитах се да видя дали пръстите на ампутираната ми ръка проследяват линията. Успях (до известна степен), но ме връхлетя пристъп на отчаяние. Нима възнамерявах да постъпя така с всичките рисунки? Вероятно бяха над сто. Нямаше ли да бъда съкрушен от получената от тях информация?

„Успокой се. Рим не е бил построен за един час.“

Реших, че музиката на радио „Кост“ няма да ми попречи, а дори ще ми помогне. Изправих се, държейки листа с дясната си ръка, и естествено той падна на пода, понеже нямах дясна ръка. Наведох се да го вдигна и си помислих, че съм объркал пословицата — тя всъщност гласеше: „Рим не е бил построен за един ден.“

„Но Мелда казва час.“

Вцепених се, държейки рисунката в ръката си. В лявата си ръка, до която кранът не бе успял да се добере. Дали това беше истински спомен — образ, изплувал от рисунката, — или моя измислица? Чисто и просто въображението ми, което се опитваше да ми направи услуга?

— Не е картина — казах, загледан в неравната линия.

„Не е — това е опит да се нарисува картина.“

Отпуснах се на стола. Седнах не защото го исках, а понеже коленете ми се подкосиха. Продължих да се взирам в линията, след което отместих очи към прозореца. Сетне погледът ми се върна на рисунката. И пак се зарея в далечината.

Беше се опитала да нарисува хоризонта. Това беше първата й рисунка.

„Да.“

Сложих скицника на коленете си и взех един от моливите. Цветът му нямаше значение — важното беше да е на Елизабет. Беше доста по-дебел от моите. В същото време усещах, че именно той ми е нужен. Започнах да рисувам.

На Дума Ки това ми се удаваше най-добре от всичко.

III

Нарисувах момиченце в бебешко столче. Главата му беше превързана. В едната си ръка държеше чаша, а с другата бе обгърнало шията на баща си. Той беше по фланелка и имаше крем за бръснене по бузите си. На заден план като сянка се виждаше бавачката. Този път на ръцете й нямаше гривни, понеже невинаги ги носеше, но беше увила главата си с кърпа, завързана на челото. Леля Мелда, която Либит възприемаше почти като майка.

Либит?

Да, така са я наричали. Защото тя самата се е наричала така. Либит, малката Либит.

— Най-малката от всички — измърморих и отгърнах първия лист на скицника. Моливът (твърде къс, твърде дебел и неизползван през последните осемдесет години) беше идеален проводник. Той започна отново да рисува.

Изобразих малкото момиченце в стая. На стената зад гърба му се появиха рафтове с книги — явно се намираше в нещо като кабинет. Кабинетът на татко. Главата на детето отново беше омотана с бинт. Този път седеше зад бюро. Беше по домашно халатче. Държеше

(моу-лиф)

в ръката си. Някой от цветните моливи? Вероятно не още не им беше дошло времето, но това нямаше кой знае какво значение. Важното беше, че бе намерила своето призвание, своята цел, своя занаят. И какъв апетит се бе отворил в нея! Колко беше огладняла само!

Тя си мисли: „Трябва ми още хартия, моля.“

Тя си мисли: „Аз съм ЕЛИЗАБЕТ.“

— Буквално се е нарисувала в този свят — изрекох и настръхнах, защото… нима и аз не бях направил същото? Нима не бях направил същото тук, на Дума Ки?

Имах още работа. Очертаваше се дълга и изнурителна вечер, но чувствах, че съм на прага на велики открития и изпитвах не страх (не, тогава още не се страхувах), а вълнение, което оставяше в устата ми вкус на метал.

Наведох се и взех третата рисунка на Елизабет. После четвъртата. Петата. Шестата. Напредвах с все по-голяма бързина. От време на време се спирах, за да порисувам, ала в повечето случаи не се налагаше. Картините се появяваха в главата ми и причината, поради която не ги пренасях на белия лист, не бе никаква тайна за мен — Елизабет вече го беше направила — много отдавна, докато се е съвземала след нещастния случай, който едва не я беше убил.

През онези щастливи дни, преди Новийн да проговори.

IV

По време на интервюто с Мери Айър тя ме бе попитала дали откритието, че на средна възраст мога да рисувам като най-добрите художници, може да се сравни с това да ти подарят скоростен автомобил — например плимут „Роудрънър“ или понтиак „Джи Ти Оу“. Отвърнах й: „Да, има нещо такова.“ В друг момент тя сравни разгръщането на таланта с получаването на ключовете от напълно обзаведена къща. Всъщност цяло имение. Отново се съгласих с нея. Ами ако беше продължила? Ако вместо имение бе предложила получени по наследство акции за милиони на компанията „Майкрософт“ или статуса на султан на богата на нефт (ала мирна) държава от Близкия изток? Пак щях да кажа „да“. За да я успокоя. Понеже всички тези въпроси засягаха преди всичко нея самата. Виждах изгарящия копнеж в очите й, когато ги задаваше. Бяха очите на дете, което съзнава, че максимумът, който може да получи от мечтите си за акробатика на трапец, е да присъства на дневно цирково представление. Мери беше художествен критик, а мнозина критици, лишени от призванието да творят онова, за което пишат, стават жлъчни, завистливи и злобни в разочарованието си. Тя обаче не беше такава. Тя продължаваше да обича и художниците, и създадените от тях произведения на изкуството. Тя пиеше уиски от водна чаша и искаше да знае какво е усещането, когато Зън-Зън долита изневиделица при теб, потупва те по рамото и ти откриваш, че макар и да си попрехвърлил петдесетте, за теб не е никакъв проблем да полетиш към луната. Ето защо, въпреки че не можеше и дума да става за сравнение с бързи коли или богаташки имения, аз я уверих в противното. Поради една-единствена причина — не можеш да обясниш на всеки какво е всъщност. Можеш само да говориш, докато не се уморят да те слушат и не дойде време да си легнат.

Но Елизабет знаеше какво е всъщност.

Всичките й картини и рисунки го показваха.

Беше все едно да проговориш, след като си бил ням. И даже повече. Бе още по-хубаво. Все едно да възвърнеш паметта, а паметта е всичко за един човек. Паметта е индивидуалност. Паметта — това си ти. Още от тази първа линия — невероятно смела първа линия, показваща къде океанът се среща с небето, — Елизабет бе разбрала, че да виждаш и да си спомняш е едно неразривно цяло, и бе започнала сама да се изцелява.

Персе нямаше нищо общо с това. Във всеки случай, не и в началото.

Бях сигурен.

V

Следващите четири часа ту се потапях, ту изплувах от света на Либит. Свят, който едновременно ме очароваше и плашеше. Понякога пишех различни фрази: „Дарът е винаги ненаситен, започнете с онова, което познавате“, — но предимно рисувах. Картините бяха онзи език, който и двамата владеехме най-добре.

Разбрах защо отношението на близките й се бе променило с такава шеметна бързина — от изумление през приемане като даденост до безразличие. Донякъде се дължеше на невероятната работоспособност на момиченцето, но най-вече на факта, че то е било част от семейството, било си е тяхната малка Либит, а от Назарет не може да произлезе нещо добро, нали?146

Безразличието им обаче само разпалвало ненаситността на дарбата й. Ето защо тя започнала да търси нови начини да ги впечатли и разтърси, нови начини да вижда.

И в крайна сметки ги открила, Господ да й е на помощ.

Рисувах птици, летящи нагоре с краката, и животни, вървящи по повърхността на водата в басейна.

Нарисувах ухилен кон. Казах си, че някъде по това време се е появила Персе. Само че…

— Само че Либит не е знаела, че това е Персе — произнесох на глас. — Мислела си е, че…

Започнах отново да разглеждам картините й и се върнах едва ли не до самото началото — до кръглата черна физиономия с усмихнатата уста. Бях предположил, че това е нарисуваният от Елизабет портрет на леля Мелда, ала сега разбрах, че греша — от рисунката ме гледаше лицето на дете, а не на жена. Лице на кукла. Ненадейно ръката ми написа „НОВИЙН“ до изображението, и то с такъв натиск, че канареножълтият молив се счупи при последната чертичка на второто Н. захвърлих го на пода и взех друг.

Отначало Персе й бе говорила чрез Новийн, за да не изплаши малкия гений. Нима едно чернокожо момиченце-кукла, което се усмихваше и носеше червена кърпа на главата (досущ като леля Мелда), би могло да бъде страшно?

Дали Елизабет се бе потресла или изплашила, когато куклата й е проговорила? Навярно не. Може да е била невероятно талантлива l тясната сфера на рисуването, ала във всичко останало е била само едно тригодишно дете.

Новийн й е казвала какво да рисува, а Елизабет…

Отново взех скицника. Нарисувах торта на пода. Размазана на пода. Малката Либит си е мислела, че идеята за тази пакост е била на Новийн, ала зад нея е стояла Персе, която е проверявала силата на Елизабет. Персе е експериментирала, както бях експериментирал и аз, опитвайки се да разбере колко мощно може да стане новото й оръжие.

После дошъл ред на „Алис“.

Защото, както й прошепнала куклата, имало съкровище и само ураганът можел да го разкрие.

Само че ураганът не е бил точно „Алис“. Както не е бил и „Елизабет“, понеже по това време никой не я е наричал така. През хиляда деветстотин двайсет и седма година Дума Ки е била връхлетяна от урагана „Либит“.

Защото на татко би му харесало да намери съкровище. И защото е трябвало да спре да мисли само за…

— Тя сама си е постлала леглото — изрекох с груб глас, който изобщо не приличаше на моя. — Нека си спи в него.

… само за това как Ади е избягала с Емъри, този задръстен мазник.

Да, точно така бяха стояли нещата в южната част на Дума Ки през далечната двайсет и седма години.

Нарисувах Джон Истлейк — получиха се само плавниците му на фона на небето, върхът на шнорхела му и силуетът под водата. Джон Истлейк се гмуркаше за съкровищата.

Гмуркаше се за куклата на най-малката си дъщеря, макар че по всяка вероятност едва ли го съзнаваше.

Под единия от плавниците му написах: „ЗАСЛУЖЕНО ВЪЗНАГРАЖДЕНИЕ“.

Образите изникваха в съзнанието ми и ставаха все по-ярки и по-ярко, сякаш в продължение на дълги години бяха чакали да се освободят. Запитах се дали всички картини (и пособията, използвани за създаването им) — от пещерните рисунки в Централна Азия до „Мона Лиза“ — не пазят спомени за създаването си и създателите си, закодирани в тях като ДНК.

Плувай, докато не ти кажа да спреш.

Добавих Елизабет към рисунката на гмуркащия се Джон Истлейк. Тя бе нагазила до пухкавите си коленца във водата и притискаше Новийн под мишницата си. Либит спокойно можеше да бъде онова момиченце-кукла от картината, която беше взела Илзе — онази, която бях нарекъл „Краят на играта“.

„И след като вижда всички тези неща, той ме прегръща, прегръща, прегръща.“

„Нарисувай я — прошепна нечий глас. — Нарисувай заслуженото възнаграждение за Елизабет. Нарисувай Персе.“

Ала не го направих. Страхувах се от онова, което можех да видя. И от онова, което рисунката щеше да направи с мен.

А татко? А Джон? Доколко бе наясно със случващото се?

Прегледах картините й, докато стигнах до онази с крещящия Джон Истлейк, чиято кръв шуртеше от носа му и едното око. Знаеше много. Вероятно бе узнал твърде късно, но беше наясно какво става.

Какво точно се бе случило с Теси и Ло-Ло?

И с Персе… за да кротува всичките тези години?

Какво представляваше тя? Със сигурност не беше кукла — това бе извън всякакви съмнения.

Можех да продължа (картината с Теси и Ло-Ло, тичащи по някаква пътека, държейки се за ръце, вече напираше да бъде нарисувана), но започвах да излизам от полутранса си и се чувствах изтощен до смърт. Освен това си казах, че вече знам достатъчно, за да действам; Уайърман щеше да ми помогне да осмислим останалото. Затворих скицника, оставих кафявия молив (беше се смалил до миниатюрно парченце) на масата… и осъзнах, че съм гладен. Че умирам от глад. Това обаче не представляваше проблем — отдавна бях привикнал към този вид „махмурлук“ след художническите си вакханалии, а и в хладилника имаше предостатъчно храна.

VI

Слязох бавно на долния етаж. Докато крачех към дневната, съзнанието ми гъмжеше от различни образи (летяща с краката нагоре чапла с пронизващи сини очи, плавници, големи колкото лодки, на краката на татко). Не запалих лампите в хола, понеже нямах нужда от тях — вече можех да преодолявам разстоянието между стълбището и кухнята и в пълен мрак. През изминалите месеци тази издигаща се над водата къща се бе превърнала в мой дом и не можех да си представя, че някой ден ще го напусна. Насред дневната се спрях и се загледах през панорамните прозорци на „флоридската стая“.

Там, на не повече от стотина метра от брега, под светлината на лунния сърп и милионите далечни звезди се поклащаше „Персе“. Платната му бяха прибрани, но такелажът висеше по древните мачти като зловеща паяжина. „Саван — помислих си аз, — това е неговият саван.“ Ветроходът се полюшваше като изгнилата играчка на отдавна умряло дете. Доколкото можех да видя, палубата му пустееше — не се забелязваха нито хора, нито вещи, — но знаеше ли някой какво се крие в трюма му?

Изведнъж почувствах, че ще припадна. В същия миг осъзнах и защо — бях престанал да дишам. Заставих се да си поема въздух, ала в продължение на една ужасна секунда не се получи нищо. Гръдният ми кош си остана плосък като лист от затворена книга. Когато дробовете ми най-накрая се раздвижиха, дочух хриптене. После разбрах, че съм го издал аз, докато се борех да не изпадна в безсъзнание. Издишах поетия въздух и отново вдишах (вече не толкова шумно). В сумрака пред очите ми се появиха черни петънца, а после изчезнаха. Очаквах и корабът да изчезне — без съмнение беше само халюцинация, — ала той си остана на мястото. Изглеждаше около четирийсетина метра дълъг и широк не повече от двайсетина. Полюшваше се сред вълните, които едва не заливаха бордовете му, а бушпритът му се поклащаше обвинително като пръст и сякаш ми казваше: „Ау-у-у, негодяй такъв, сам си го изпро…“

Зашлевих се през лицето (толкова силно, че лявото ми око се насълзи), ала корабът не изчезна. Тогава ми хрумна, че ако наистина беше там — ако беше реално съществуващ, — Джак би трябвало да го види от пътечката пред „Двореца“. Телефонът беше в дъното на дневната, но от мястото, където се намирах, по-бързо щях да стигна до апарата в кухнята. Той се намираше върху масичката точно под ключовете за осветление. Изведнъж ми се прииска да го включа, особено в кухнята, на чийто таван бяха закрепени флуоресцентни лампи. Отстъпих назад, без да откъсвам очи от кораба, и веднага щом влязох в кухнята, щракнах и трите превключвателя с опакото на дланта си. Помещението грейна и „Персе“ изчезна — както и всичко зад стъклените стени на „флоридската стая“. Обърнах се, пресегнах се към телефона и ръката ми замря във въздуха.

В кухнята имаше човек. Той стоеше до хладилника и носеше подгизнали дрипи, които навремето навярно са били сини дънки и риза. Нещо като мъх растеше по врата, челото и предмишниците му. Дясната страна на черепа му беше премазана и назъбените върхове на костите стърчаха сред черната му коса. Дясното му око беше изтекло; виждаше се само зейналата кухина, пълна с някаква гъбеста материя. Другото око грееше със зловещ сребърен блясък, в който нямаше нищо човешко. Босите му стъпала бяха морави и подути, изпод разкъсаната кожа на глезените се подаваха жълтеникави кости.

Удавникът ми се ухили, видях два реда жълти зъби, стърчащи от прогнилите черни венци. Той вдигна дясната си ръка и аз зърнах още една реликва, донесена (по всяка вероятност) от „Персе“. Окови. Едната ръждясала халка бе закопчана около китката на удавника, а разтворените половинки на другата напомняха зейнали челюсти.

Тази халка беше предназначена за мен.

Натрапникът изсъска (навярно разложените му гласни струни не можеха да издават други звуци) и пристъпи към мен под ослепителната светлина на флуоресцентните лампи. Ходилата му оставяха мокри отпечатъци по паркета. Хвърляше сянка. Дочух едва доловимо скриптене и видях, че кръстът му е стегнат от подгизнал кожен колан.

Вцепених се. Бях в пълно съзнание, но не можех да помръдна, въпреки че прекрасно разбирах какво означава разтворената халка на оковите и какво виждам пред себе си — отряд за вербуване, състоящ се от един мъртвец. Той щеше да щракне гривната на китката ми и да ме откара на борда на фрегатата, шхуната, баркентината или каквото там беше. За да стана част от екипажа. На „Персе“ можеше и да няма момчета юнги, но имаше минимум две юнги момиченца — Теси и Ло-Ло.

„Трябва да бягаш. Или поне да го зашеметиш с телефона, за Бога!“

Не можех. Бях като птица, хипнотизирана от змия. Единственото, което ми се удаде, бе да отстъпя крачка назад към дневната… после още една… и още една. Отново се озовах сред тъмнина. Съществото бе стигнало до вратата на кухнята и бялата флуоресцентна светлина падаше върху мокрото му разложено лице, изкривено в озъбена гримаса. Помислих си дали да не затворя очи и да си пожелая да изчезне, ала знаех, че нямаше да се получи нищо. Подуших миризмата му… вонята на контейнер за боклук зад кухнята на рибен ресторант. И…

— Време е да тръгваме, Едгар.

Значи можеше да говори. Думите бяха завалени, но успях да ги различа.

Мъртвецът пристъпи в хола. Аз направих още една крачка назад, макар и да усещах, че няма никаква полза, че така или иначе няма да избягам от него и когато тази игра му доскучае, ще щракне гривната на китката ми и ще ме завлече, без значение колко силно ще крещя, във водата, в caldo largo, и последният звук, който ще чуя от света на живите, ще бъде шепотът на раковините под къщата. После океанът ще ме погълне.

Въпреки това отстъпих още една крачка, без изобщо да съм сигурен, че се приближавам към вратата, после още една… и внезапно усетих нечия ръка на рамото ми.

Изкрещях.

VII

— Каква е тази шибана твар? — прошепна ми Уайърман.

— Не знам — проплаках. Плачех от страх. — Не, знам. Знам. Погледни към океана, Уайърман.

— Не мога. Не смея да го изпусна от поглед.

Удавникът, който беше видял Уайърман (приятелят ми бе влязъл през отключената входна врата също като него), но спря на три крачки от кухнята, наклони глава и се вгледа в новодошлия, който се бе появил досущ като кавалерията в някой уестърн с Джон Уейн. Зловещата гривна се поклащаше в протегнатата му ръка.

— Господи! — въздъхна Уайърман. — Корабът! Този от картините ти!

— Махай се — изрече съществото. — Ти не си ни нужен. Махай се и ще останеш жив.

— Лъже — прошепнах.

— Кажи ми нещо, което не знам — отвърна Уайърман и повиши глас. И тъй като стоеше точно зад гърба ми, викът му едва не спука тъпанчетата ми. — Напусни веднага! Нарушаваш чужда собственост!

Мъртвецът не каза нищо, но както се опасявах, се оказа невероятно бърз. В един миг стоеше на три крачки от кухненската врата, а в следващия вече беше пред мен и аз дори не видях как преодоля делящото ни разстояние. Вонята на разложение, на водорасли и умряла риба, сварени под палещото слънце, стана непоносима. Почувствах как пръстите му, студени като лед, се впиват в китката ми и закрещях от ужас. Бях потресен не от вледеняващия им хлад, а от мекотата им. Бяха отвратително меки и разплути. Единственото сребърно око се вторачи в мен и сякаш проби дупка в мозъка ми, защото почувствах как съзнанието ми се изпълва с мастилена чернота. После гривната се затвори около ръката ми с безмилостно изщракване.

— Уайърман! — извиках. Но Уайърман беше изчезнал. Беше избягал от мен и тичаше към другия край на хола.

VIII

Уайърман се върна, преди да прекрачим прага. Забелязах, че държи нещо, наподобяващо тъп кинжал. За миг си помислих, че е един от сребърните харпуни, но можех само да си мечтая за това — сребърните харпуни бяха на горния етаж заедно с червената кошница за пикник.

— Ей! — извика Уайърман. — Ей, ти! Да, на теб говоря! Урод такъв!

Главата на удавника се обърна невероятно бързо — като главата на змия, хвърляща се в атака. Но и Уайърман не беше бавен. Хвана с две ръце тъпия предмет и го стовари върху лицето на мъртвеца малко над дясната му очна кухина. Създанието изкрещя и пронизителният му писък се заби в мозъка ми като стъклена отломка. Видях как Уайърман потреперва и залита назад; видях как се опитва да удържи оръжието, но накрая го изпусна върху засипания с пясък под на антрето. Удавникът, който само преди миг беше непоклатимо реален, изведнъж започна да губи плътността си и изчезна. Почувствах как гривната около китката ми се разхлабва. Виждах я ясно още секунда-две, след което тя изтече като капки вода върху килима и маратонките ми. На мястото, където преди малко бе стоял морякът-демон, се бе образувала голяма локва.

Почувствах нещо топло и лепкаво върху лицето си и изтрих кръвта от носа и горната си устна. Уайърман се бе стоварил върху една възглавничка на пода. Помогнах му да се изправи и видях, че и неговият нос кърви. От лявото му ухо надолу по шията му също се процеждаше тънки струйки кръв. Самият му врат изглеждаше подут и пулсираше в такт с бързите удари на сърцето му.

— Господи, какъв писък — промълви той. — Очите ми сълзят, а ушите ми звънят като камбаните на ада.

— Да — кимнах. — Иначе добре ли си?

— Да, само дето току-що видях един мъртвец да изчезва пред очите ми. Но сигурно е нещо нормално. — Той се наведе, вдигна тъпия предмет и го целуна. — Да благодарим на Бога за пъстрите неща147 — добави и избухна в смях. — Дори и когато не са пъстри.

Беше свещник. Горната му част изглеждаше потъмняла, сякаш се бе допряла до нещо много горещо, а не мокро и студено.

— Във всички къщи, които госпожица Истлейк дава под наем, има свещници, понеже токът редовно спира — обясни Уайърман. — Голямата къща е оборудвана с генератор, но останалите не са, включително и тази. За разлика от по-малките постройки обаче тук свещниците са от „Двореца“ и както току-що се уверихме, излязоха сребърни.

— И ти успя да се сетиш за това! — промълвих смаяно.

Той вдигна рамене и се загледа в океана. Аз направих същото. Не се виждаше нищо друго освен отразеното във водата сияние на луната и звездите. Поне засега.

Ненадейно Уайърман ме хвана за ръката. Пръстите му обгърнаха китката ми точно на мястото, където мъртвецът бе щракнал гривната, и сърцето ми подскочи.

— Какво? — попитах. Не ми харесваше страхът, изписал се на лицето му.

— Джак! Джак е съвсем сам в „Дворец“!

Качихме се в колата му. От ужаса при вида на удавника не бях забелязал светлината от фаровете й, нито бях чул кога е спряла до моя автомобил.

IX

Заварихме Джак жив и здрав. Бяха му позвънили няколко стари приятели на Елизабет, последният от които — в девет без четвърт, тоест около час и половина, преди да нахълтаме окървавени в къщата. Уайърман още държеше свещника. „Дворецът“ не бе посещаван от неканени гости и Джак не бе видял кораба, закотвен в залива пред „Розовата грамада“. По това време младежът бе хапвал пуканки, докато гледал на видеото „Полицаят от Бевърли Хилс“.

Той изслуша разказа ни с нарастващо изумление, но не и с недоверие; все пак беше млад човек, напомних си аз, израсъл със сериали като „Досиетата Хикс“ и „Изгубени“. Освен това историята ни не противоречеше на онова, което му бяхме казали по-рано. Когато приключихме, той взе свещника от Уайърман и разгледа върха му, чийто цвят напомняше цвета на жичка в електрическа крушка.

— Защо този мъртвец не дойде при мен? — попита. — Бях сам и щеше да ме завари съвсем неподготвен.

— Не ми се иска да накърнявам самочувствието ти — отвърнах, — но не мисля, че ти си главната цел за онзи, който дирижира това шоу.

Джак вече се взираше в тясната червена ивица на китката ми.

— Едгар, там ли ви…

Кимнах.

— Ега ти шибанията — въздъхна младежът.

— Осъзнаваш ли какво става? — обърна се Уайърман към мен. — Ако тя ти е изпратила тази твар, значи е стигнала до извода, че си разбрал всичко или си съвсем близо до истината.

— Не мисля, че някой някога ще узнае цялата истина — изтъкнах, — но знам кой е бил този удавник приживе.

— Кой? — Джак се взираше в мен, ококорен от изумление. Стояхме в кухнята и той още държеше свещника. Сетне го остави върху масичката.

— Емъри Полсън. Съпругът на Адриана Истлейк. Върнали са се от Атланта, за да помогнат с издирването на Теси и Лора (дотук всичко е както го знаем), но така и не са напуснали Дума Ки. Персе се е погрижила да останат.

X

Отидохме в приемната, където се бях запознал с Елизабет Истлейк. Продълговатата ниска масичка си беше на същото място, само че сега върху нея нямаше порцеланови фигурки. Полираната й повърхност изглеждаше като съвършена подигравка над живота.

— Къде са? — обърнах се към Уайърман. — Къде са статуетките й? Къде е Порцелановия град?

— Събрах всичко в кашони и ги занесох в лятната кухня — отвърна той и махна с ръка. — Без кой знае каква причина, просто не можех… просто не можех да… muchacho, искаш ли зелен чай? Или бира?

Помолих за чаша вода. Джак каза, че предпочита бира, стига някой да не възразява. Уайърман отиде в кухнята. Заплака чак когато излезе в коридора. Риданията му бяха шумни и силни — от онези, които не можеш да сподавиш, колкото и да се опитваш.

С Джак се спогледахме, после отместихме погледи. Не казахме нито дума.

XI

Уайърман се забави в кухнята повече, отколкото е необходимо, за да се донесат две бири и чаша вода, но щом се върна, видях, че напълно се бе взел в ръце.

— Съжалявам. Обикновено не губя скъп за мен човек и не завирам свещник в лицето на вампир в рамките на една седмица. Преди ми се случваше или само едното, или другото. — Той вдигна рамене, сякаш за да демонстрира безразличие. Не се получи, обаче оцених усилието му.

— Те не са вампири — посочих.

— Тогава какво са? Просветли ни.

— Мога да ви кажа само това, което научих от картините й. И не бива да забравяте, че при целия й талант тя е била просто едно дете. — Запънах се и поклатих глава. — Даже не и дете. Била е… пораснало бебе. А Персе… може да се каже, че Персе е била духовният й наставник.

Уайърман отвори своята бира, отпи и се приведе:

— Ами ти? Не е ли Персе и твой духовен наставник? Все пак тя беше част от онова, което правиш…

— Без съмнение. Тя проверяваше пределите на възможностите ми и ги разширяваше. Сигурен съм, че историята с Кенди Браун се свързана именно с това. Също така ме насочваше към определени сюжети. Като цикъла „Момиче и кораб“ например.

— А другите ви картини? — попита Джак.

— Мисля, че повечето са само мои. Но някои от тях… — замълчах, понеже изведнъж бях осенен от ужасна мисъл. Оставих чашата си и за малко щях да я прекатуря. — Господи!

— Какво има? — учуди се Уайърман. — Какво ти стана, за Бога?

— Донеси малкото червено тефтерче с телефонните номера. Веднага!

Той стана, донеси ми го е ме подаде безжичния телефон. Поседях известно време, загледан в слушалката в скута си, чудейки се на кого първо да се обадя. После разбрах. Има един закон на съвременния живот, който е още по-нерушим и от онзи, който гласи, че когато имаш нужда от полицай, него никакъв го няма: когато на всяка цена трябва да поговориш с даден човек, винаги попадаш на телефонния му секретар.

Тъкмо това се случи, когато набрах домашните телефони на Дарио Нануци, Джими Йошида и Алис Окойн.

— Мамка му! — изсъсках, докато натисках бутона за прекъсване на връзката веднага щом записания глас на Алис започна да нарежда: „За съжаление в момента не съм вкъщи, за да приема обаждането ви, но…“

— Вероятно все още празнуват — подхвърли Уайърман. — Изчакай малко, amigo, и всичко ще се нареди.

— Не можем да чакаме! — извиках аз. — Шибана работа!

Той положи ръка върху моята и попита, опитвайки се да ме успокои:

— Какво има, Едгар? Како не е наред?

— Картините са опасни! Може би не всичките, но някои — със сигурност!

Той обмисли думите ми и кимна.

— Добре. Да поразсъждаваме малко над това. Най-опасните са вероятно от цикъла „Момиче и кораб“, нали?

— Да За тях съм абсолютно сигурен.

— Според мен са още в галерията. Чакат да бъдат опаковани и разпратени при собствениците им.

„Чакат да бъдат разпратени при собствениците им. Господи.“

— Не мога да го допусна.

— Muchacho, най-важното е да не отклоняваш вниманието си от важните неща и да се занимаваш с дреболии.

Той не разбираше, че това изобщо не е дреболия. Персе можеше да надигне огромна вълна, стига само да поискаше.

Но й трябваше помощ.

Намерих номера на галерия „Ското“ и го набрах. Помислих си, че не беше изключено там да има някой, въпреки че беше единайсет без петнайсет, и то в нощта след големия купон. Нерушимият закон обаче отново доказа правотата си и се добрах само до телефонния секретар. Изчаках нетърпеливо, след което натиснах 9 и оставих съобщението си:

— Чуйте ме добре, Едгар се обажда важно е. Не искам да разпращате картините и рисунките на собствениците им, докато не ви кажа, става ли? Не изпращайте нищо. Задръжте до няколко дни. Намерете какъвто си искате предлог, но не ги изпращайте. Моля ви. Изключително важно е.

Прекъснах връзката и изгледах Уайърман:

— Дали ще ме послушат?

— Като се има предвид демонстрираната от теб способност да заработваш пари… със сигурност. Освен това току-що си спести дълъг и пълен с досадни обяснения разговор. Сега вече можем да се върнем към…

— Още не. — Семейството и приятелите ми си оставаха най-уязвими и фактът, че бяха поели в различни посоки, никак не ме успокояваше. Персе вече бе показала, че може да достига доста далеч, а аз определено се бях намесил в играта й. Ето защо предполагах, че тя или ми е ядосана, или е изплашена до смърт.

Тъкмо смятах да набера номера на Пам, когато си спомних думите на Уайърман, че си бях спестил дълъг и изпълнен с досадни обяснения разговор. Затова вместо с червения бележник се консултирах с ненадеждната си памет… и този път, когато я притиснах до стената, тя не ме подведе.

„Но сигурно ще чуя телефонния му секретар“ — помислих си. Така и стана, макар че отначало не го разбрах.

— Здравей, Едгар. — Звучеше като гласа на Том Райли, но в същото време не беше неговият глас. Бе изцяло лишен от емоции. „Навярно се дължи на таблетките, които взима“ — казах си… ала в „Ското“ не бях забелязал подобна липса на емоция.

— Том, изслушай ме без да ме прекъсваш…

Гласът обаче продължи да говори. Този мъртъв глас.

— Тя ще те убие, нали го знаеш. Теб и всичките ти приятели. Както уби мен. Само че аз още съм жив.

Почувствах как ми се завива свят.

— Едгар! — разтревожи се Уайърман. — Едгар, какво има?

Съобщението сякаш приключи, но продължавах да чувам дишането му. Бавното му повърхностно дишане, идващо чак от Минесота. Най-накрая заговори отново.

— Да си мъртъв е по-добре. Сега трябва да убия Пам.

— Том! — извиках на записания му глас. — Том, събуди се!

— След като умрем, ще се оженим. Сватбената церемония ще се състои на кораба. Тя обеща.

— Том! — Уайърман и Джак се бяха приближили до мен. Единият ме държеше за ръката, а другият — за чуканчето. Не им обърнах внимание.

Чух само следното: „Оставете съобщение след сигнала.“

Въпросният сигнал прозвуча и връзката прекъсна.

Опитах се да сложа телефона в скута си, ала го изтървах на пода и се обърнах към Уайърман.

— Том Райли възнамерява да убие жена ми — изрекох, а после добавих с глас, който изобщо не звучеше като моя: — Може вече да го е направил.

XII

Уайърман не започна да ме разпитва за подробности, а ми предложи да позвъня на Пам. Допрях слушалката до ухото си, но не можах да си спомня номера. Уайърман ми го продиктува, ала аз не можах да натисна нужните бутони — червената пелена се бе спуснала пред очите ми за пръв път от седмици насам.

Набрах номера на Джак.

Слушах как телефона в Мендота Хайтс звъни и очаквах всеки миг да чуя бодрия, безличен глас на Пам, записан на телефонния секретар — съобщението й, че се намира във Флорида, обаче съвсем скоро ще се върне. Пам вече бе напуснала Флорида, но можеше да лежи мъртва на пода до мъртвия Том Райли. Видението беше толкова ясно, че виждах кръвта по вратичките на шкафчетата и ножа във вкочанената ръка на Том.

Един сигнал… втори… трети… следващият щеше да задейства телефонния секретар.

— Ало? — задъхано изрече Пам.

— Пам! — извиках. — Господи, наистина ли си ти? Отговори ми!

— Едгар? Кой ти каза? — звучеше озадачена. И все така задъхана. А може би не… Все пак това бе гласът на онази Пам, която познавах — леко хрипкав като след настинка или когато тя…

— Пам, плачеш ли? — В същия миг осмислих казаното от нея и попитах: — Кой да ми каже какво?

— За Том Райли — отвърна тя. — Помислих, че брат му се обажда. Или… Господи, само това не… майка му.

— Какво за Том?

— На връщане беше в невероятно настроение — започна тя, — смееше се, показваше новозакупената картина, играеше карти с Кеймън и още някой в задната част на самолета… — вече наистина плачеше и думите й бяха накъсани от риданията. Самите й ридания ме ужасяваха, обаче в същото време ме радваха. Защото разтърсваха един жив човек. — … Чувстваше се добре. Но още същата вечер се самоуби. Сигурно вестниците ще напишат, че е било нещастен случай, но всъщност беше самоубийство. Бози е сигурен. Един негов приятел, който работи в полицията, му се обадил и му разкрил доста подробности, а после той се свърза с мен. Том е насочил колата си към бетонните пътни заграждения със скорост сто и петдесет километра в час, а може и повече. На асфалта нямало следи от поднасяне. Инцидентът станал на шосе 23, което означава, че е пътувал към мен.

Веднага разбрах всичко и нямаше нужда фантомната ми ръка да ми казва каквото и да било. Да, Персе определено искаше нещо, понеже ми беше ядосана. Ядосана? Направо бясна. Обаче Том бе имал момент на просветление — момент на мъжество — и беше насочил колата си към бетонната стена.

Уайърман размахваше ръце пред лицето ми, изгарящ от нетърпение да му разкажа какво бях узнал. Обърнах му гръб.

— Панда, той ти е спасил живота.

— Какво?

— Знам какво говоря. Картината, която е показвал в самолета… била е от моите, нали?

— Да… много се гордееше с нея… Едгар, какво намек…

— Как се казваше? Как се казваше картината? Знаеш ли?

— Мисля, че беше „Здравей“. Том казваше: „Не ми прилича много на Минесота“ с онзи шведски акцент… — Дълга пауза, която не прекъснах, защото трескаво мислех. — Разбрал си по своя специален начин, нали?

„Здравей“ — мислех се аз. Да, естествено. Първата рисунка, която бях направил в „Розовата грамада“, и една от най-силните по въздействие. И Том я беше купил.

Шибаната „Здравей“.

Уайърман измъкна слушалката от ръката ми.

— Пам? Уайърман е на телефона. Том Райли да не би да е?… Той слушаше и кимаше. Гласът му звучеше меко и успокояващо. Точно този глас използваше (бях го чувал със собствените си уши), когато говореше с Елизабет. — Добре… да… да, Едгар е добре, аз също. Всички сме добре. Естествено съжаляваме за господин Райли. Боя се обаче, че има нещо, което трябва да направите за нас… наистина е много важно. Момент да включа спикерфона. — Той натисна бутона, който не бях забелязал преди. — Чувате ли ме?

— Да… — тихо, но отчетливо. Пам се взимаше в ръце.

— Кои от приятелите и близките на Едгар си купиха от неговите картини?

Тя се замисли.

— Никой от близките му не си е купувал картини. Сигурна съм.

Въздъхнах облекчено.

— Според мен се надяваха… или са очаквали… че след време… на някой рожден ден или Коледа…

— Разбирам. Тоест не са взели нищо.

— Не съм го казала. Приятелят на Мелинда купи една от рисунките. Нещо не е наред ли? Какво им има на картините?

Рик. Сърцето ми се сви.

— Пам, Едгар е на телефона. Мелинда и Рик взеха ли рисунката?

— При всички тези полети, включително и трансатлантически? Той помоли да я опаковат и транспортират за Франция. Не мисля, че Мелинда знае. Става въпрос за цветята, нарисувани с цветни моливи.

— Тоест рисунката още е в „Ското“.

— Да.

— И ти си сигурна, че никой друг от семейството не е купувал нищо от изложбата?

Тя мисли в продължение на десет секунди. Десет секунди агония за мен.

— Да, сигурна съм. — „Дано да не грешиш, Панда“ — казах си. — Но Анжел и Хелън Слоботник си купиха една. Май се казваше „Пощенска кутия с цветя“.

Знаех за коя рисунка говори. Всъщност тя се наричаше „Пощенска кутия с лайкучка“. Мислех, че е съвършено безобидна и изцяло моя, но въпреки всичко…

— Не са я взели със себе си, нали?

— Не, понеже първо ще минат през Орландо и ще хванат самолет оттам. И те поискаха рисунката да бъде опакована и изпратена на домашния им адрес. — Нямах повече въпроси — само отговори. Гласът й се бе подмладил — сега звучеше като онази Пам, която водеше счетоводството ми преди появата на Том. — Твоят хирург… не мога да се сетя за името му…

— Тод Джеймисън — машинално отвърнах. Ако се бях замислил, едва ли щях да си спомня как се казваше.

— Да, точно така. Той също си купи картина и се договори за доставка. Искаше някоя от онези страшните — „Момиче и кораб“, — но вече ги бяха разпродали. Накрая се спря на раковината, носеща се по водата.

Тя вероятно беше опасна. Всички сюрреалистични творби навярно бяха опасни.

— Бози си купи две рисунки, а Кеймън — една. Кати Грийн също искаше да си купи, но заяви, че не може да си позволи подобен лукс. — Пауза. — Казах си, че мъжът й е скръндза.

„Щях да й подаря, ако ме беше помолила“ — помислих си.

Уайърман отново заговори:

— Моля ви да ме изслушате, Пам. Трябва да свършите нещо.

— Добре — отвърна тя без колебания (почти).

— Трябва да се обадите на Боузман и Кеймън. Незабавно.

— Добре.

— Кажете им, че трябва да изгорят рисунките.

Пауза.

— Да изгорят рисунките, разбрах.

— Веднага след нашия разговор — намесих се аз.

— Казах, че разбрах, Еди. — Долових раздразнение в гласа й.

— Кажи им, че ще компенсирам двойно сумата, която са заплатили, или ще им дам други рисунки — каквито си пожелаят, — но точно тези са опасни. Опасни са. Разбра ли?

— Да. Веднага ще им се обадя — увери ме Пам, след което тя зададе един въпрос. Въпрос с главна буква. — Еди, тази рисунка „Здравей“… ли уби Том?

— Да. Обади ми се, когато свършиш.

Продиктувах й номера. По гласа й се усещаше, че всеки миг отново ще заплаче, но повтори без грешка всички цифри.

— Пам, благодаря ви — добави Уайърман.

— Да — обади се и Джак. — Благодаря ви, госпожо Фриймантъл.

Помислих си, че Пам ще попита кой пък е този, но не го направи.

— Едгар, обещаваш ли, че всичко с момичетата ще бъда наред?

— Ако не са взели мои картини със себе си, няма да имат никакви проблеми.

— Да. Проклетите картини. Пак ще се обадя.

И тя затвори, без да каже дочуване.

— Сега по-добре ли е? — попита Уайърман, когато прекъснах връзката.

— Не знам — отвърнах. — надявам се, че да. — Притиснах длан първо към лявото си око, а после и към дясното. — Но не се чувствам по-добре. Не усещам, че опасността е отминала.

XIII

Помълчахме около минута.

— Как мислиш, дали падането на Елизабет от количката е било нещастен случай? — попита Уайърман.

Опитах се да се съсредоточа. Въпросът му наистина беше важен.

— Според мен е било нещастен случай. Когато се е свестила, е имала амнезия, разстройство на речта и още Бог знае какво в резултат на мозъчните травми, за които медицината през двайсет и пета едва ли е можела да каже много. Рисуването е станало за нея нещо повече от терапия — то е било израз на феноменален талант и в началото самичка е създавала шедьоврите си. Дори бавачката… леля Мелда… е била смаяна. Във вестника излязла статия и вероятно всички, които са я прочели, са били впечатлени… но знаете какви са хората…

— По обяд вече сме забравили какво ни е впечатлило на закуска — кимна Уайърман.

— Господи! — възкликна Джак. — Ако и аз стана такъв циник на вашата възраст, по-добре още отсега да върна бойскаутската си значка.

— Да, има такава дилема, синко — засмя се Уайърман. Искрено. Смехът му ме сепна, но в същото време сякаш свали кантара от плещите ми.

— Интересът към картините й е започнал да отслабва — продължих аз. — А навярно те са доскучали и на самата Елизабет. На кого играчките му омръзват по-бързо, ако не на тригодишните деца?

— Само на кученцата и папагалчетата — подхвърли Уайърман.

— Жажда за творчество на три годинки… — не можеше да повярва Джак. — Ега ти яката идея.

— Ето защо тя е започнала да… — замълчах, неспособен да продължа.

— Едгар? — попита спокойно Уайърман. — Всичко наред ли е?

Не беше, но не можех да го изрека. Отпуснех ли се, Том щеше да е само началото.

— В галерията изглеждаше съвсем добре. Изглеждаше оздравял, разбирате ли? Сякаш отново бе залепил парченцата на живота си. И ако не беше онази…

— Знам — кимна Уайърман. — Пийни малко вода, muchacho.

Пийнах няколко глътки и се заставих да продължа:

— Елизабет е започнала да експериментира. Преминала е от молива към рисуване с пръсти и накрая — акварели. Мисля, че този преход й е отнел няколко седмици. При положение че някои от рисунките в кошницата за пикник са направени с химикалка, а за други (сигурен съм, понеже и аз възнамерявах да го направя) е използвала блажна боя. Щом изсъхне, те придобива…

— Това го запази за лекциите си по живопис, amigo.

— Прав си. — Пих още няколко глътки. Постепенно възвръщах концентрацията си. — Започнала е да експериментира и с други… формати. Ако това е правилната дума. Рисувала е с тебешир върху тухли, с пръчка върху пясък… Веднъж нарисувала лицето на Теси с разтопен сладолед върху кухненския плот.

Джак се приведе, стиснал ръце между мускулестите си бедра.

— Едгар… — намръщи се той, — това не са само догадки, нали? Видели сте всичко това…

— В известен смисъл. Понякога виждах самата рисунка. А друг път — нещо като… вълни, излъчвани от рисунката и моливите й.

— Но сте сигурен, че е истината.

— Да.

— Тя не се е интересувала дали картините й ще се запазят, нали? — попита Уайърман.

— Не. Важен за нея е бил самият процес. Експериментирала е с различни формати и после е започнала да експериментира с реалността. Да я променя. Предполагам, че точно тогава Персе я е усетила. Когато е започнала да променя реалността. Усетила я е и се е събудила. Събудила се е и е започнала да я зове.

— Персе е била сред онези боклуци, които Истлейк е открил, нали? — замисли се Уайърман.

— Елизабет си е мислела, че това е кукла. Най-хубавата кукла на света. Но не са можели да се съединят преди да стане достатъчно силна.

— Коя от двете? — не разбра Джак. — Персе или момиченцето?

— Навярно и двете. Елизабет е била само едно дете. А Персе… Персе е спала дълъг, дълъг сън. Спала е на морското дъно, под пясък закрита148.

— Много поетично — отбеляза Джак, — но не разбирам за какво говорите.

— Нито пък аз — признах. — Защото не я виждам. Дори и Елизабет да е нарисувала Персе, тези картини са унищожени. Предполагам, че Персе е била от порцелан, понеже Елизабет колекционираше именно порцеланови фигурки, обаче не е изключено да е само съвпадение. Със сигурност знам, че Персе е установила канал за връзка с момиченцето — първо посредством картините, а после чрез любимата й кукла Новийн. И е започнала нещо като… тренировъчна програма. Не знам как другояче да го нарека. Убеждавала е Елизабет да нарисува нещо, след което то се е случвало в реалния свят.

— Тя подхвана тази игра и с вас — посочи Джак. — Кенди Браун.

— И окото ми — добави Уайърман. — Не забравяй как излекува окото ми.

— Мисля, че заслугата за окото ти е изцяло моя — отвърнах… ала така ли беше наистина? — Имало е и други неща. Не толкова важни, но все пак… например е използвала картините ми като кристално кълбо… — замълчах. Не исках да продължа, защото тази пътека отново щеше да ме отведе до Том. Том, когото трябваше да излекувам.

— Кажи ни какво си узнал от картините й.

— Добре. Ще започна с онзи извънсезонен ураган. Бил е предизвикан от Елизабет вероятно с помощта на Персе.

— Май се бъзикате с мен — възкликна Джак.

— Персе е казала на Елизабет къде се намира находката, а Елизабет е съобщила на баща си. Сред боклуците… да кажем, че сред боклуците е имало порцеланова статуетка, може би трийсетина сантиметра висока, изобразяваща прекрасна жена. — Да, наистина я бях видял, макар и не с подробности. Ясно си спомнях обаче празните лишени от зеници очи-перли. — Това е била наградата на Елизабет, нейното заслужено възнаграждение, и когато фигурката била извадена от водата, Персе започнала същинското си дело.

— Ако изобщо се е появила тази статуетка, Едгар? — попита предпазливо Джак.

От устните ми за малко да се откъсне фразата, която не помня къде бях чул или прочел: „В онези дни на земята са живели древни богове и те са властвали над света.“ Не я изрекох, понеже не исках да я чуя — дори и в тази ярко осветена стая, — ето защо само поклатих глава.

— Не знам. Нямам представа под какъв флаг е плавал корабът, който се е разбил тук. Вероятно риф Кит е разпорил трюма му и част от товара се е разсипал. Навярно знам твърде малко… ала си мисля, че Персе е имала свой собствен кораб и когато е излязла от водата и се е свързала с могъщото младо съзнание на Елизабет Истлейк, е била способна да го призове.

— Корабът на мъртвите. — На лицето на Уайърман някак по детски се бяха изписали страх и благоговение. Навън вятърът шумеше в клоните на дърветата, люлееше рододендроните и до ушите ни достигаха равномерните приспивни звуци на прибоя. Бях се влюбил в този звук още при пристигането си на Дума Ки и все още го обичах, ала в момента ме плашеше. — Корабът й се е наричал… Как? „Персефона“?

— Ако това название ти харесва — свих рамене аз. — Мисля, че Елизабет е имала предвид него под името „Персе“. Това обаче няма значение, понеже в момента не си говорим за старогръцката митология. Говорим за нещо много по-древно и чудовищно. И гладно. Това чудовище не се различава много от вампирите. Но е жадно не за кръв, а за души. Или поне така мисля. Новата кукла е изкарала при Елизабет не повече от месец, и само Бог знае как се е променил животът в „Гнездото на чаплата“ през това време… със сигурност обаче не се е променил към добро.

— Тогава ли Истлейк е поръчал сребърните харпуни? — попита Уайърман.

— Нямам представа. Има много въпроси, чиито отговори не зная, понеже цялата ми информация идва от Елизабет, а по това време тя е била невръстно дете. Не знам и какво точно се е случило в предишния й живот, защото точно тогава е престанала да рисува. А дори и да е помнила времето, когато е рисувала…

— … е полагала всички усилия да го забрави — довърши вместо мен Джак.

Лицето на Уайърман помръкна.

— В края на живота си тя беше на път да забрави всичко.

— Спомняте ли си картините, на които всички се усмихваха като напушени наркомани? — попитах аз. — В тях Елизабет се е опитвала да пресъздаде светът такъв, какъвто го е помнила. Какъвто е бил преди появата на Персе. Един неизразимо по-щастлив свят. В дните, предшестващи гибелта на близначките, тя е била много изплашена, но се е бояла да го сподели с някого, понеже е подозирала, че нещата са се объркали по нейна вина.

— Кои неща? — попита Джак.

— Не мога да кажа точно, но на една от картините е изобразен старомоден градински жокей, стоящ на главата си, и според мен тази рисунка обяснява всичко. Мисля, че в онези последни дни целият й свят се е преобърнал с краката нагоре. — Бях сигурен, че с този градински жокей бе свързано и още нещо, макар и да не знаех точно какво, а и сега не му беше времето да се занимавам с него. — Мисля, че в дните непосредствено преди и след смъртта на близначките „Гнездото на чаплата“ се е превърнала в затвор за семейството.

— И само Елизабет е знаела причината? — подхвърли Уайърман.

— Нямам представа — вдигнах рамене аз. — Леля Мелда може да е знаела нещо. Вероятно е знаела.

— А кой е живял в къщата в промеждутъка между намирането на съкровището и смъртта на близначките? — попита Джак.

Замислих се.

— Предполагам, че Мария и Хана понякога са се връщали от училище през почивните дни, а Джон Истлейк е пътувал по работа за няколко дни през март и април. Значи постоянните обитатели на „Гнездото“ са били Елизабет, Теси, Лора и леля Мелда. Елизабет се е опитвала чрез рисуване да изличи новата си „приятелка“ от реалния свят. — Облизах устните си. Бяха изпръхнали. — Направила го е с цветните моливи, които намерихме в кошницата. Точно преди Теси и Лора да се удавят. Или може би предишната нощ. Защото гибелта им е била нейното наказание, разбирате ли? Както убийството на Пам щеше да стане моето наказание, задето съм се намесил там, където не ми е работата.

— Мили Боже! — прошепна Джак.

Уайърман беше пребледнял като платно.

— Дотогава Елизабет едва ли е разбирала нещо. — Замислих се над думите си и вдигнах рамене. — Мамка му, не мога да си спомня дали и аз съм разбирал нещо, когато съм бил на четири години. До този момент единственото лошо нещо, което й се е случвало (като изключим падането, което според мен едва ли си е спомняла), е било татко да я нашляпа по дупето или да я плеснат през ръчичките, задето се е опитала да си вземе от плодовата пита на леля Мелда, преди да е изстинала. Какво би могла да знае за природата на злото? Знаела е, че Персе е непослушна, че Персе е лоша кукла, а не добра, че все повече е излизала извън контрол и затова е трябвало да се избави от нея. Ето защо седнала с молив и лист хартия пред себе си и си казала: „Мога да се справя. Ако не бързам и бъда много старателна, ще се справя.“ — Замълчах и прокарах пръсти по челото си. — Мисля, че е било точно така, но не бива да приемате думите ми без съмнение. Не е изключено историята на Елизабет да се е смесила с онова, което се случи с мен. Паметта ми може да ми погажда всякакви номера.

— Отпусни се, muchacho — посъветва ме Уайърман. — Забави темпото. Малката Либит се е опитвала да изличи Персе от своя свят. Как се прави подобно нещо?

— Рисуваш и после изтриваш.

— И Персе го е позволила?

— Персе не е знаела, почти съм сигурен. Защото Елизабет е умеела да пази в тайна намеренията си. Ако ме попитате как, няма да успея да ви отговоря. А ако ме попитате дали идеята е била нейна… дали е можела да измисли подобно нещо на четири годинки…

— Не е възможно — поклати глава Уайърман. — Впрочем, напълно съответства на логиката на четиригодишните.

— Не разбирам как е могла да запази замисъла си в тайна от Персе — поклати глава Джак. — Едно невръстно момиченце…

— И аз не знам повече от теб.

— Във всеки случай планът й не е проработил — заключи Уайърман.

— Да. Мисля, че тя е нарисувала Персе, и съм сигурен, че го е направила с моливи, а когато е приключила, е изтрила всичко. Вероятно стореното е било повече от достатъчно, за да убие човек (както аз убих Кенди Браун), ала Персе не е била човешко същество. Това само я е разгневило. Тя е наказала Елизабет, като й е отнела близначките, които момиченцето е боготворяло. Теси и Лора не са поели по пътечката водеща към Сенчестия бряг, за да търсят съкровища. Не, те не са се озовали там по своя воля. Някой ги е подгонил натам. Не им е оставало нищо друго, освен да влязат във водата, търсейки спасение, и там са изчезнали.

— Но не завинаги — добави Уайърман и аз знаех, че има предвид малките следи. До не говорим за удавника в хола ми.

— Да — съгласих се аз, — не завинаги.

Вятърът отново задуха — този път с такава сила, че запрати нещо в стената на къщата откъм океана. И тримата се сепнахме.

— А как Персе се е добрала до Емъри Полсън? — замисли се Джак.

— Не знам — отвърнах.

— Ами Адриана? — попита Уайърман. — И тя ли е попаднала в ръцете на Персе?

— Не знам — разперих ръце. — Може би. — И с неохота добавих: — По всяка вероятност.

— Не сме виждали Адриана — изтъкна Уайърман. — Да не го забравяме.

— Да, още не сме — уточних аз.

— Но малките момиченца са се удавили. — Джак сякаш не искаше да останат никакви неясноти. — Тази твар Персе ги е примамила във водата. Или… нещо подобно.

— Да — кимнах. — Или нещо подобно.

— Но нали после е започнало издирване. Дошли са и външни хора.

— Не би могло да е другояче, Джак — натърти Уайърман. — Хората са знаели, че близначките са изчезнали. Например Шанингтън.

— Това ми е ясно. Имам предвид нещо друго. Значи Елизабет, баща й и бавачката й не са казали нищо на никого, така ли?

— Какъв избор са имали? — попитах. — Джон Истлейк да заяви на петдесетина доброволци: „Порцелановата вещица отвлече децата ми, търсете порцелановата вещица.“ Дори той навярно не го е знаел. Макар че май по някое време е разбрал истината. — Замислих се за онази картина, на която Джон крещеше. Крещеше и от очите и носа му шуртеше кръв.

— Съгласен съм, че не са имали избор — кимна Уайърман. — Но искам да разбера какво се е случило след края на търсенето. Малко преди да умре, госпожица Истлейк каза, че трябва да я удавим, за да заспи отново. Персе ли е имала предвид? И ако е така, какъв е смисълът на думите й?

Поклатих глава.

— Не знам.

— Защо не знаеш?

— Защото останалите отговори ще открием в южната част на острова — обясних. — В първото „Гнездо на чаплата“. И мисля, че Персе също е там.

— Разбирам — каза Уайърман. — Тоест, ако не възнамеряваме да се спасим с бягство, не ни остава нищо друго, освен да отидем там.

— Като се има предвид случилото се с Том, мисля, че нямаме дори и този избор. Продадох много картини и хората от „Ското“ няма да могат да отлагат вечно транспортирането им.

— Изкупете ги обратно — предложи Джак.

Сякаш не бях помислял за това.

Уайърман се усмихна.

— Повечето собственици няма да ги продадат даже и на двойна цена. Подобна история изобщо няма да ги убеди.

Никой нямаше намерение да спори с него.

— Тя не е толкова силна през деня — наруших мълчанието. — Предлагам да тръгнем утре в девет сутринта.

— Устройва ме — каза Джак и се изправи. — Ще бъда тук в девет без петнайсет. Сега мятам да прекося моста и да се върна в Сарасота.

Мостът. В главата ми се зароди идея.

— Можеш да останеш тук — предложи му Уайърман.

— След този разговор? — Младежът повдигна вежди. — За нищо на света. Но утре ще дойда.

— Носи дълъг панталони и високи обувки — предупреди го Уайърман. — Там всичко е обрасло с треволяци и нищо чудно да гъмжи от змии. — Той се почеса по бузата. — Май ще се наложи да пропусна утрешното поклонение в „Абът Уекслър“. Нека роднините на госпожица Истлейк взаимно си точат зъбите. Колко жалко… ей, Джак!

Младежът, който вървеше към вратата, се обърна.

— Случайно да имаш някое от творенията на Едгар?

— Ммм… ами…

— Признай си. Чистосърдечното признание облекчава душата, companero149.

— Една рисунка. — Джак запристъпва от крак на крак и ми се стори, че поруменя. — С химикалка. На обратната страна на плик. Палма. Аз… ъ-ъ-ъ… един ден я извадих от кошчето за смет. Съжалявам, Едгар. Не биваше.

— Не се сърдя, но веднага я изгори — посъветвах го аз. — Ще ти дам друга, когато тази история приключи.

„Ако приключи“ — помислих си.

Джак кимна.

— Добре. Да ви откарам ли до „Розовата грамада“?

— Ще нощувам при Уайърман — отвърнах, — но преди това ще се отбия във вилата…

— Ясно — усмихна се младежът: — Пижама и четка за зъби.

— Не — поклатих глава. — Кошницата за пикник и онези сребърни хар…

В този миг телефонът иззвъня и ние се спогледахме. Интуитивно разбрах, че вестите са лоши. Стомахът ми се сви, сякаш бях попаднал във въздушна яма. Телефонът отново иззвъня. Взирах се в Уайърман, който се взираше в мен. И той то усещаше. Вдигнах слушалката.

— Аз съм. — Гласът на Пам, мрачен и унил. — Дръж се, Едгар.

Когато чуеш нещо подобно, винаги се опитваш да затегнеш някакъв въображаем предпазен колан. Няма голяма полза. Повечето хора не разполагат с такъв.

— Разказвай.

— Намерих Бози у тях и му предадох всичко, което ми каза. Той започна да задава въпроси, което е нормално, но аз му заявих, че бързам, а и не знам отговорите. Накратко, той се съгласи да изпълни молбата ти. С думите: „Заради доброто старо време.“

Стомахът ме сви още по-силно.

— После се обадих на Илзе. Не знаех дали ще я намеря, но тя току-що се беше прибрала. Гласът й звучеше уморено, но поне си беше вкъщи, жива и здрава. Утре ще позвъня на Лини, когато…

— Пам…

— Да, добре. След Или се обадих на Кеймън. На второто или третото позвъняване някой вдигна и аз започнах веднага да му говоря. Мислех, че съм се свързала с него. — Пауза. — Оказа се брат му. Каза ми, че на път за летището Кеймън се отбил в „Старбъкс“, за да изпие чаша кафе с мляко. Докато чакал на опашката, получил сърдечен пристъп. Линейката го откарала в болницата, но било само формалност. Брат му каза, че Кеймън починал на място. Попита ме защо се обаждам и аз му отвърнах, че вече няма значение. Правилно ли съм постъпила?

— Да. — Не смятах, че рисунката, купена от Кеймън ще окаже ефект върху брат му или някой друг. Вече бе постигнала целта си. — Благодаря ти.

— Ако това ще те успокои, възможно е смъртта му да е съвпадение… той беше страхотно мил човек, но все пак бе натрупал някой и друг излишен килограм…

— Може и да си права. — Нямах намерение да споря, макар и да бях сигурен, че греши. — Скоро ще се чуем отново.

— Добре. — Тя се поколеба. — Пази се, Еди.

— Ти също. Довечера заключи вратите и включи алармата.

— Винаги го правя.

Тя затвори. Отвън прибоят разговаряше с нощта. Дясната ръка ме засърбя. Помислих си: „Ако можех да се добера до теб, отново бих те отрязал. Донякъде за да не причиняваш повече неприятности, но най-вече за да млъкнеш.“

Но естествено проблемът е беше в ампутираната ми ръка; проблемът беше в едно същество с женски образ, загърнато в червена мантия, което ме използваше като дъска за спиритически сеанси.

— Какво е станало? — попита Уайърман. — Не ни дръж в напрежение, muchacho.

— Кеймън — отвърнах. — Сърдечен пристъп. Мъртъв е.

Замислих се за всички онези картини, намиращи се в галерията. Всички онези продадени картини. Там не представляваха опасност (засега), ала както е известно, когато парите говорят, и боговете мълчат. Не беше поредният мъжки закон, а шибаната американска действителност.

— Хайде, Едгар. — Джак пристъпи към вратата. — Ще ви откарам до вас и после ще ви върна обратно.

XIV

Не мога да кажа, че малкото ни пътешествие до „Розовата грамада“ беше безметежно (докато бяхме там, не изпусках сребърния свещник), но пък не бе изпълнено с неприятни събития. Не чухме нищо освен възбудените гласове на раковините под къщата. Сложих рисунките в кошницата за пикник, Джак я взе и я отнесе долу. През цялото време прикривах гърба му, а когато излязохме от вилата, заключих входната врата. Не че имаше някаква полза…

По пътя към „Двореца“ ме осени една мисъл… или по-скоро би трябвало да кажа, че тя се завърна. Бях оставил цифровия си Никон в „Розовата грамада“, ала не ми се искаше да се връщаме, затова…

— Джак, имаш ли фотоапарат „Полароид“?

— Да — кимна той. — Както казва баща ми, може да е стар, но си работи. Защо?

— Утре, когато се върнеш, спри пред подемния мост от страната на Кейси Ки. И направи няколко снимки на птичките и яхтите, става ли?

— Добре…

— Щракни няколко пъти и самия мост, най-вече подемните му механизми.

— Защо? За какво са ви?

— Смятам да нарисувам моста без тях — отвърнах. — И да го направя веднага след сигнала, обявяващ, че мостът е вдигнат, за да пропусне някой плавателен съд. Не мисля, че двигателят и хидравличните цилиндри наистина ще изчезнат, но ако успея, ще го повредя до такава степен, че известно време никой няма да може да дойде тук. Или поне с кола.

— Ама вие сериозно ли? Вярвате, че ще можете да го извадите от строя?

— Като се има предвид колко често подемните механизми се повреждат от само себе си, няма да ми е никак трудно. — Загледах се в тъмната вода и се замислих за Том Райли, на когото трябваше да помогна. Том, който бе спасил живота на Пам със самоубийството си. — А сега повече от всичко ми се иска да си нарисувам спокоен сън.