Дума Ки

I

Ако животът ви е дълъг и компютърът в главата ви не блокира, ще помните последното хубаво нещо, което ви се е случило. Не е песимизъм, а чиста логика. Надявам се, че още не съм теглил чертата под списъка си с щастливи събития (в противен случай нямаше да има смисъл да живея), но паузата между последното и следващото се проточи твърде дълго. Спомням си отлично последното. Случи се преди повече от четири години в галерия „Ското“ вечерта на петнайсети април. Между седем и четирийсет и пет и осем, когато в сенките на Палм Авеню се появяват първите мазки синьо. Знаех точния час, понеже постоянно поглеждах часовника си. В галерията вече се бяха събрали доста хора и залата беше препълнена, но жена ми и дъщерите ми още не бяха пристигнали. По-рано през деня се бях видял с Пам и Или, а Уайърман ме увери, че самолетът на Мелинда ще се приземи по разписание, обаче още не бяха дошли в „Ското“. И не ми се бяха обадили.

В нишата от лявата ми страна, където барът и осемте картини „Залез със…“ се радваха на интереса на присъстващите, музикално трио от местната консерватория изпълняваше погРийбална версия на Моя странна Валънтайн125.

Мери Айър (чаша шампанско в ръка, но все още трезва) дърдореше за нещо художествено пред групичка заинтригувани слушатели. Вдясно беше по-голямата зала, където имаше шведска маса. На едната стена висяха платната „Рози върху раковини“ и „Аз виждам луната“, а на другата — три картини, изобразяващи Дума Роуд. Забелязах, че неколцина посетители ги снимат с мобилните си телефони, макар че на входа на галерията имаше триножник с табелка, обявяваща снимането за verboten.

Споделих за това на Джими Йошида. Той кимна, но не изглеждаше разгневен или ядосан, а по-скоро озадачен.

— Присъстват много хора, които не познавам и които изобщо не свързвам със света на изкуството. Не си спомням изложба да е събирала толкова народ.

— Лошо ли е?

— Господи, не! Но след толкова години, прекарани в усилия да се задържим над водата, този успех ме кара да се чувствам доста необичайно.

Централната зала на „Ското“ беше достатъчно голяма и аз лично бях доволен от този факт. Въпреки че храната, напитките и оркестърът бяха в по-малките зали, гостите се събираха именно тук. Картините от цикъла „Момиче и кораб“, провесени от тавана на почти невидими шнурове, бяха в средата на помещението. „Уайърман гледа на запад“ висеше на далечната страна. Тази картина плюс „Момиче и кораб № 8“ бяха единствените платна, маркирани със стикери „НСП“. „Уайърман“ принадлежеше на модела ми, а номер осем… не можех да си представя, че ще я продам.

— Не ти даваме да си подремнеш, а, шефе? — чух вляво от мен гласа на Анджел Слоботник, който както обикновено въобще не забеляза, че жена му го сръга с лакът.

— Никога до сега не съм се чувствал по-бодър… — подхванах.

Някакъв мъж с костюм за две хиляди долара ме прекъсна, като ми подаде ръка:

— Хенри Вестик, господин Фриймантъл, от Първа банка на Сарасота. Картините ви са изумителни. Поразен съм. Направо съм потресен.

— Благодаря ви — отвърнах и ми се стори, че банкерът добави: „Продължавайте в същия дух.“ — Много мило.

Между пръстите му се появи визитна картичка. Като в трик на уличен фокусник. С тази разлика, че уличните фокусници не носят костюми на „Армани“.

— Ако мога да ви бъда полезен с нещо… написал съм телефоните си на гърба — домашния, мобилния и служебния.

— Много мило — повторих. Не можах да измисля нещо друго, пък и какво очакваше господин Вестик? Да му се обадя вкъщи и пак да му благодаря? Да поискам заем и да предложа като залог картина?

— Ще позволите ли да ви запозная със съпругата си? — попита той и аз си казах, че познавам този поглед. Гледаше ме не точно като Уайърман, когато разбра, че съм умъртвил Кенди Браун, но горе-долу по същия начин. Сякаш малко се страхуваше от мен.

— Разбира се — кимнах и той се отдалечи.

— Ти строеше банки за типове като тоя, а после трябваше да се разправяш с тях, когато отказваха да платят за допълнителните работи — изръмжа Анжел. Носеше син костюм, прекарал в дрешника не една година, който всеки момент щеше да се пръсне по шевовете като в „Невероятният Хълк“. — Тогава щеше да те вземе за досадник, дето се опитва да му скапе настроението, а сега те зяпа тъй, сякаш сереш злато!

— Анджел, млъкни! — възмути се Хелън Слоботник, пак го сръга с лакът и се опита да му вземе чашата с шампанско. Обаче бившият ми бригадир не беше вчерашен и сръчно отдръпна ръка.

— Кажи й, че съм прав, шефе.

— По-скоро да, отколкото не — кимнах аз.

Оказа се, че не само банкерът ме гледа боязливо. Жените също… да, да. Когато погледите ни се срещнеха, долавях някаква нега и любопитство как ли биха се чувствали, ако ги прегърна с единствената си ръка. Беше налудничаво, но…

Някой ме хвана отзад и едва не ме събори на пода. Щях да разлея шампанското, ако Анджел не бе взел чашата от ръката ми. Обърнах се и видях усмихнатата Кати Грийн. Бе оставила в Минесота униформата на терапевт от Гестапо и носеше къса зелена рокля от някаква лъскава материя, подчертаваща стройното й тяло, а токовете й бяха толкова високи, че лицето й бе на нивото на брадичката ми. Зад нея се извисяваше Кеймън. Огромните му очи добродушно надничаха иззад очилата с рогови рамки.

— Боже, Кати! — възкликнах. — Ами ако ме беше съборила?

— Щях да те накарам да направиш петдесет коремни преси. — Усмивката й стана още по-широка, а очите й се напълниха със сълзи. — Нали те предупредих по телефона. Какъв тен си направил… ах, красавец! — Тя ме прегърна и сълзите й рукнаха.

Притиснах я към себе си, после се здрависах с Кеймън. Дланта ми изчезна в неговата.

— Твоят самолет е идеален за хора с моите габарити — избоботи той и хората тутакси взеха да се обръщат към него. Дълбокият му плътен бас напомняше за Джеймс Ърл Джоунс126; такъв глас можеше да превърне и най-прозаичната реклама, звучаща в супермаркет, в застрашително старозаветно пророчество. — За мен беше огромно удоволствие, Едгар.

— Самолетът не е мой, но се радвам. Искате ли…

— Господин Фриймантъл?

Към мен се обръщаше очарователна червенокоса дама, чиито обсипани с лунички гърди заплашваха да изскочат от деколтето на късата розова рокличка. Изглеждаше на възрастта на дъщеря ми Мелинда. Преди да кажа каквото и да било, тя се пресегна и стисна леко пръстите ми.

— Просто исках да пипна ръката, нарисувала всички тези картини — добави. — Тези прекрасни, необикновени картини. Господи, вие сте невероятен художник. — Тя вдигна ръката ми и я целуна. После я притисна към едната си гърда. Почувствах твърдото й зърно през тънката материя, после красавицата изчезна в тълпата.

— Често ли имаш подобни изживявания? — попита Кеймън и в същия момент Кати направи своя коментар:

— Ето значи как ти се отразява разводът, Едгар!

Двамата се спогледаха и избухнаха в смях.

Знаех на какво се смеят — моментът на слава на Едгар, — но всичко продължаваше да ми изглежда странно. Залите в галерията изведнъж ми заприличаха на подводни пещери и аз си дадох сметка, че мога да ги нарисувам точно такива — подводни пещери с картини по стените; картини, разглеждани от любопитни хора-риби, докато Триото на Нептун пуска мехурчета в ритъма на „Градината на октопода“127.

Странно, толкова странно… Липсваше ми компанията на Уайърман и Джак (и тях още ги нямаше), но най-вече на семейството ми. Особено Или. Ако бяха до мен, вероятно веднага бих почувствал, че всичко се случва наяве, а не на сън. Извърнах очи към вратата.

— Ако търсиш Пам и момичетата, мисля, че ще се появят всеки момент — каза Кеймън. — Мелинда имаше проблем с роклята си и се качи горе да се преоблече в последната минута…

„Мелинда — помислих си. — Естествено, че само тя може да…“

И в този миг ги видях. Пробиваха си път през множеството от зяпачи, събрало се тук заради моите картини. Том Райли и Уилям Боузман трети — безсмъртният Бози — ги следваха, облечени в тъмни костюми. По едно време се спряха, за да разгледат три от най-ранните ми рисунки, които Дарио бе обединил в триптих. Илзе първа ме видя.

— Татко! — възкликна тя и проряза тълпата като катер пилот, влачейки подире си майка си и сестра си. Зад Лин вървеше висок млад мъж. Пам ми махна.

Оставих Кеймън, Кати и семейство Слоботник (Анджел продължаваше да държи чашата ми). Някой се обърна към мен: „Извинете, господин Фриймантъл, бихте ли ми казали…“, но аз дори не го удостоих с поглед. В този момент виждах само сияещото лице на Илзе и щастливите й очи.

Срещнахме се под големия плакат с надпис: „ГАЛЕРИЯ СКОТО ПРЕДСТАВЯ ИЗГЛЕДИ ОТ ДУМА — КАРТИНИ И РИСУНКИ НА ЕДГАР ФРИЙМАНТЪЛ“. Забелязах, че носи светлосиня рокля, която не бях виждал преди, и че косата й е прибрана на кок, разкривайки лебедовата й шия. Може би заради това ми се стори много пораснала. Усетих как сърцето ми прелива от безкрайна любов към нея, както и от благодарност, че тя изпитва същото към мен — четеше се в очите й. Притиснах я силно към себе си.

Миг по-късно Мелинда застана пред мен с младия мъж, който се извисяваше зад нея (и над нея — беше висок като небостъргач). Нямаше как да прегърна и двете си дъщери с една ръка, но за сметка на това Лин имаше две свободни ръце. Тя ги обви около мен и ме целуна по бузата:

— Bon soir, тате! Поздравявам те!

Пред мен изникна и Пам — жената, която не толкова отдавна бях нарекъл „предателска бучка“. Носеше тъмносин костюм, светлосиня копринена блузка и перлена огърлица. Беше със скромни обеци и скромни, но елегантни обувки с нисък ток. Минесота в цялата й прелест. Без съмнение всички тези хора и необичайната обстановка я плашеха, но на лицето й грееше лъчезарна усмивка. По време на съвместния ни живот Пам се бе държала по различни начини, но никога не бе изпадала в отчаяние.

— Едгар? — попита колебливо тя. — Още ли сме приятели?

— Естествено. — Целунах я (лекичко) и я прегърнах (силно) с единствената си ръка. Илзе ме държеше от едната страна, а Мелинда — от другата, притискайки ме по такъв начин, че ребрата ме заболяха, но аз не им обръщах внимание. Някъде отдалеч чух възторжени аплодисменти.

— Добре изглеждаш — прошепна ми Пам. — Не, изглеждаш чудесно. Нямаше да те позная, ако те срещна на улицата.

Отстъпих крачка назад и я огледах от глава до пети.

— И ти си прекрасна.

Тя се разсмя и поруменя — тази непозната жена, с която бях споделял безброй нощи.

— Гримът прикрива повечето недостатъци.

— Тате, това е Рик Дюсо.

— Bon soir и поздравления, мосю Фриймантъл — каза Рик. Държеше плоска бяла кутия, която ми подаде. — От Лини и мен. Un cadeau. Как беше на английски? Подарък?

Аз, естествено знаех какво означава cadeau. Онова, което ме порази със силата на библейско откровение, беше екзотичното звучене, което придаде френският акцент на галеното име на дъщеря ми. Накара ме да разбера, че в момента Мелинда е повече негова, отколкото моя.

Имах впечатлението, че повечето гости се струпаха наоколо, за да видят как ще отворя кутията с подаръка. Том Райли беше надвиснал над рамото на Пам. Бози стоеше до него. Маргарет Боузман ми изпрати въздушна целувка зад гърба на мъжа си. До нея стоеше Тод Джеймисън, лекарят, който ми спаси живота… двама чичовци и две лели с половинките си… Руди Рудник, мой секретар в предишния ми живот… Кеймън, който няма как да пропуснеш… и Кати. Всички бяха тук… всичките, с изключение на Уайърман и Джак, и аз започнах да се безпокоя — ами ако нещо се бе случило с тях? За няколко секунди обаче тревогата ми отстъпи на заден план. Замислих се как се бях събудил в болничното си легло с помрачено съзнание и изолиран от света зад плътната завеса на болката, след което се огледах и се зачудих как изобщо бе възможно нещата да се променят толкова драстично. Всички тези хора се бяха върнали в живота ми, макар и за една вечер. Не исках да плача, но не се съмнявах, че ще го сторя; усещах как се разтапям като лист хартия под проливен дъжд.

— Отвори я, тате! — възкликна Илзе. Долових аромата на парфюма й — нещо сладко и свежо.

— Отвори я! Отвори я! — подкрепиха я гласове от множеството.

Отворих кутията. Махнах бялата хартия и видях онова, което очаквах… само дето бях очаквал нещо шеговито, а тук нямаше никаква шега. Мелинда и Рик ми бяха купили барета от тъмночервено кадифе и щом я докоснах, установих, че е гладка като коприна. Качеството й определено беше първокласно.

— Прекалено е хубава за мен — измърморих.

— Напротив, тате — възрази Мелинда. — Хайде, пробвай я!

Извадих баретата от кутията и я вдигнах над главата си. Над тълпата се разнесе одобрително: „О-о-о-о!“ Мелинда и Рик се спогледаха радостно, а Пам (която винаги бе усещала, че Лин не получава необходимата доза любов от мен), ме изгледа с грейнали очи. Сложих баретата и тя ми прилегна идеално. Мелинда се пресегна, поправи нещо, после отстъпи крачка назад, огледа присъстващите, посочи ме гордо и заяви: „Voici mon père, ce magnifique artist!“128

Наоколо всичка заръкопляскаха и завикаха „Браво!“ Илзе ме целуна. Плачеше и се смееше. Никога няма да забравя белоснежната нежност на шията й и докосването на устните й.

Аз бях кралят на този бал и семейството ми беше до мен. Имаше много светлина, шампанско и музика. Всичко това се случи преди четири години, на петнайсети април, между седем и четирийсет и пет и осем, когато в сенките на Палм Авеню започват да се появяват първите мазки синьо. Пазя грижливо този спомен — спомена за последното хубаво нещо в живота си.

II

Поведох ги из „Ското“ — Том, Бози и останалите гости от Минесота. Вероятно голяма част от посетителите стъпваха за пръв път в художествена галерия, ала вежливо се отдръпваха, за да ни направят път.

Мелинда остана цяла минута през „Залез със софора“. После се обърна към мен с почти обвинителен тон:

— Тате, при положение, че имаш такъв талант, защо похаби трийсет години от живота си в строителство на общински сгради?

— Мелинда Джийн! — сряза я Пам, но някак разсеяно. Самата тя гледаше висящите в центъра на залата картини от цикъла „Момичето и кораб“.

— Но това е самата истина — не се отказваше Лин. — Кажи, тате?

— Не знам, скъпа.

— Как може да носиш такава дарба в себе си и да не го знаеш?

Нямах отговор, но Алис Окойн ме спаси тъкмо навреме.

— Едгар, Дарио пита дали можете да дойдете в кабинета на Джими за няколко минути? С удоволствие ще заведа близките ви в централната зала, където ще можете да се присъедините към тях.

— Добре… какво искат?

— Не се притеснявайте, видях, че се усмихват — отвърна Алис и също се усмихна.

— Върви, Едгар — кимна Пам и се обърна към Алис. — Свикнала съм постоянно да го викат някъде. Когато бяхме женени, това се бе превърнало в ежедневие.

— Тате, какво означава червеното кръгче на рамката? — полюбопитства Илзе.

— Че е продадена, мила — обясни Алис.

Обърнах се към „Залез със софора“ и… да, в горния десен ъгъл на рамката се червенееше малко кръгче. Стана ми приятно — значи публиката не се състоеше само от зяпачи, любопитни да видят мацаниците на едноръкия урод — ала сърцето ми се сви и аз се запитах дали реакцията ми беше нормална, или не. Не знаех отговора. За съжаление, понеже не познавах други художници, нямаше и кого да попитам.

III

Освен Дарио и Джими в кабинета имаше и мъж, когото не бях виждал преди. Дарио ми го представи като Джейкъб Розенблат, счетоводителят на „Ското“. Малко се притесних, когато се ръкувах с него (наложи се да извия дланта си, понеже той ми подаде дясната си ръка, както постъпваха повечето хора). Е, какво да се прави, живеем в свят на десничари.

— Дарио, някакъв проблем ли има? — попитах.

Вместо отговор, Нануци постави сребърна купа за шампанско на бюрото на Джими. Вътре, положена върху легло от натрошен лед, се виждаше бутилка „Перие-Жуе“. Шампанското, което раздаваха на гостите, беше хубаво, но не можеше да се мери с това. Тапата бе извадена съвсем скоро, понеже от зеленото гърло излизаше едва забележима пара.

— Как мислите? — усмихна се Дарио. — Щях да накарам Алис да покани и близките ви, но кабинетът е твърде малък. Другите двама души, които трябва да присъстват, са Уайърман и Джак Кантори. Къде са, дявол ги взел? Мислех си, че ще дойдат…

— Аз също. Потърсихте ли ги в дома на Елизабет Истлейк? В „Гнездото на чаплата“?

— Естествено. Побъбрих си с телефонния секретар.

— Медицинската сестра не вдигна ли? Ан-Мари?

Той поклати глава и в съзнанието ми внезапно изплува зданието на сарасотската Общинска болница.

— Започвам да се плаша.

— Може би тримата пътуват насам… — предположи Розенблат.

— Съмнявам се — въздъхнах аз. — Елизабет е толкова отпаднала, че едва диша. Не може дори да се движи с проходилката.

— Е, сигурен съм, че скоро всичко ще се изясни — намеси се Джими. — Сега да вдигнем чаши.

— И вие, Едгар — добави Дарио.

— Благодаря ви, много сте мили, с удоволствие бих се чукнал с вас, но близките ми са там и бих искал да им покажа и останалите картини, стига да не възразявате…

— Разбираме — кимна Джими, — но…

— Едгар, цялата изложба е разпродадена — прекъсна го Дарио със спокоен глас.

Изгледах го учудено.

— Моля?

— Едва ли сте имали възможност да видите всички червени кръгчета. — Джими се усмихваше, а лицето му пламтеше. — Всички картини и рисунки, обявени за продан, са купени.

— Но… — устните ми сякаш замръзнаха. Наблюдавах как Нануци се обръща и вдига поднос с чаши от рафта зад бюрото. Имаха същия флорален десен като бутилката „Перие-Жуе“. — Но за „Момиче и кораб №7“ вие искате четирийсет хиляди долара!

Розенблат извади от джоба на обикновения си черен костюм навито на руло листче, най-вероятно от касов апарат.

— Картините са продадени за четиристотин осемдесет и седем хиляди долара, а рисунките — за още деветнайсет. Тоест общата сума надхвърля половин милион. Това е най-големият удар, който е правила галерия „Ското“ след самостоятелна изложба на художник. Изумителен резултат. Поздравявам ви.

— Всички ли са продадени? — едва чух собствения си глас. Погледнах недоумяващо към Дарио, а той ми подаде чаша.

Той кимна.

— Ако решите да продадете „Момиче и кораб № 8“, със сигурност ще й вземете минимум сто хиляди долара.

— Двеста — поправи го Джими.

— За Едгар Фриймантъл и началото на блестящата му кариера! — произнесе тържествено Розенблат и вдигна чашата си. Последвахме примера му и отпихме, без да подозираме, че блестящата ми кариера всъщност беше към края си.

Важното беше, че се насладихме на момента, muchacho.

IV

Том Райли се приближи до мен, докато лавирах из тълпата, за да намеря най-краткия път до семейството си. Най-различни хора се опитваха да ме заговорят, ала аз с усмивка им се изплъзвах.

— Невероятни са, шефе — каза ми той, — но са и малко плашещи.

— Предполагам, че е комплимент. — От моя гледна точка пък плашещ беше самият разговор с Том, като се имаше предвид как бях постъпил с него.

— Определено е комплимент. Е, ти отиваш при семейството си, а аз смятам да се поразходя наоколо. — И той направи крачка напред, но аз го хванах за лакътя.

— Остани с мен. Заедно ще отблъснем всички нахалници. Иначе ще се добера до Пам и момичетата най-рано в девет.

Той се засмя. Старият Том изглеждаше добре. Бе качил няколко килограма след онзи ден на езерото Фалън, но бях чел някъде, че това е страничен ефект от антидепресантите… особено при мъжете. Той само бе спечелил от напълняването, понеже вдлъбнатините под очите му се бяха запълнили.

— Как я караш, Том?

— Е… честно казано… минах през тежка депресия. — Той махна с ръка, за да отклони съчувствието, което така и не изразих. — Биохимичен дисбаланс, нали разбираш… хич не е лесно да свикнеш с хапчетата. В началото замъгляват мозъка ти — поне при мен се получи така. Известно врече даже спрях да ги взимам, но сега отново започнах и животът не ми изглежда толкова мрачен. Или изкуствените ендорфини са започнали да действат, или просто в Страната на милиардите езера е дошла пролетта.

— А компанията „Фриймантъл“?

— На печалба е, но не е същото без теб. Пристигнах тук с мисълта, че трябва да те убедя да се върнеш. Щом обаче видях какво си постигнал, разбрах, че дните ти в строителния бизнес са приключили.

— Да, и аз така мисля.

Той посочи платната в централната зала.

— Какво означават? Имам предвид наистина. Защото — мога да го кажа на съвсем малко хора — ми напомнят за онова, което ставаше в главата ми, когато не си взимах хапчетата.

— Просто измислица — отвърнах аз. — Сенки.

— Познавам сенките — кимна Том. — важното е да не допуснеш да им пораснат зъби. Защото е възможно. И като се протегнеш към ключа на лампата, за да ги прогониш със светлина, изведнъж се оказва, че няма ток.

— Сега обаче си по-добре, нали?

— Да. Пам много ми помогна. Може ли да ти кажа нещо за нея, което навярно и сам знаеш?

— Давай — казах, надявайки се да не стане дума за това, че понякога се смее гърлено по време на оргазъм.

— Бившата ти има невероятна интуиция, но е лишена от всякакъв такт. Това е странно и жестоко съчетание.

Мълчах… но не защото бях съгласен с него.

— Неотдавна ми каза, че трябва да се погрижа за себе си, и думите й попаднаха точно в десетката.

— Наистина ли?

— Наистина. И съдейки по изражението й, мисля, че иска да каже нещо и на теб, Едгар. Май трябва да потърся твоя приятел Кеймън и да обменим впечатленията си. Извини ме.

Момичетата и Рик стояха пред „Уайърман гледа на запад“ и разговаряха оживено. Пам обаче бе застанала пред картините от цикъла „Момиче и кораб“, окачени като филмови плакати, и на лицето й бе изписана тревога. Не злост или гняв, а именно тревога. И смущение. Тя ми махна с ръка и заговори веднага щом се приближих.

— Това малко момиченце Илзе ли е? — Сочеше към номер едно. — Първо си помислих, че е онази червенокоса кукла, която доктор Кеймън ти подари след злополуката, но като малка Илзе имаше точно такава рокличка. Бях я купила от „Ромпърс“, а тази тук… — тя кимна към номер три, — … мога да се закълна, че бе облечена точно с такава рокличка, когато тръгна на училище. Беше с нея и когато счупи ръката си в онази вечер след състезанието с колички!

Бинго! Аз помнех, че бе счупила ръката си на връщане от църквата, но това беше просто малък водовъртеж в плавния поток на паметта. Защото ставаше дума за нещо много по-важно. Пам се намираше в уникално положение — можеше да вижда през дима и огледалата, които критиците наричат изкуство… или поне в моя случай можеше. В този аспект, както и в много други, тя продължаваше да бъде моя жена. Казах си, че май само времето можеше да издаде документ за развод, а и този документ едва ли щеше да отразява напълно реалността.

Обърнах я към себе си. Наблюдаваха ни множество очи и вероятно им се струваше, че се прегръщаме. И в известен смисъл беше точно така. Забелязах широко отворените й, изумени очи, и зашепнах в ухото й:

— Да, момичето в лодката е Илзе. Нарисувах я несъзнателно, защото всички тези картини са сътворени несъзнателно. Дори не знаех, че ще ги нарисувам, докато не започнах да го правя. И понеже е изобразена в гръб, никой няма да се сети коя е, ако ти или аз не си отворим устата. Е, аз нямам никакво намерение да го правя. Но… — Отдръпнах се от ухото й. Очите на Пам все още бяха широко творени, а устните й бяха леко отворени, сякаш очакваше целувка. — Как реагира Илзе?

— Доста странно. — Жена ми ме хвана за ръкава и ме поведе към номер седем и осем. В тях момичето беше със зелена рокличка с презрамки, кръстосани на голия му гръб. — Каза ми, че вероятно четеш мислите й, понеже тази пролет си поръчала точно такава рокля от „Нюпорт Нюз“.

Тя отново се загледа в картината. Аз стоях мълчаливо до нея, опитвайки се да не й преча.

— Тези не ми харесват, Едгар. Не са като другите и не ми харесват.

Сетих се за думите на Том Райли: „Бившата ти има невероятна интуиция, но е лишена от всякакъв такт.“

Пам заговори по-тихо:

— Да не би да знаеш нещо за Или, което не бива да знам? Както знаеше за…

— Не — отвърнах, ала цикълът „Момиче и кораб“ вече ме притесняваше доста повече от преди. Отчасти защото за пръв път виждах всичките картини, наредени една до друга. Заедно зловещото им въздействие се увеличаваше неимоверно и се стоварваше върху сетивата с чудовищна сила.

„Продай ги — бе ме посъветвала Елизабет. — Колкото и да са, трябва да продадеш всичките.“

И аз разбрах защо мисли така. Изобщо не ми харесваше, че дъщеря ми, макар и в образа на дете, каквото отдавна не беше, се намира в такава опасна близост до тази прогнила плаваща развалина. В същото време бях изненадан, че реакцията на Пам се изчерпва с безпокойство и недоумение… ала не биваше да забравям, че съвсем отскоро се намира под въздействието на картините.

А и те вече не се намираха на Дема Ки.

Младите се приближиха до на. Рик и Мелинда се бяха прегърнали.

— Татко, ти си гений — заяви тя. — Рик също мисли така, нали, Рик?

— Абсолютно. Дойдох с нагласата да похваля творбите ви… от вежливост, а ето че сега се чудя как да подбера думите си, за да кажа, че съм потресен.

— Много мило — отвърнах. — Merci.

Така се гордея с теб, татко — каза Или и се притисна към мен.

Пам театрално забели очи и в този момент с удоволствие бих й фраснал един. Вместо това прегърнах Илзе и я целунах по косата. В същия миг от входната врата на „Ското“ се разнесе дрезгавият вик на изумената Мери Айър: „Либи Истлейк! Не вярвам на очите си!“

Аз не вярвах на ушите си, ала откъм входа, където се бяха събрали истинските ценители, за да разменят впечатления и да поемат глътка свеж вечерен въздух, се разнесоха аплодисменти… и внезапно разбрах защо Джак и Уайърман се бяха забавили толкова.

V

— Какво става? — попита Пам. — Какво? — Крачех към вратата, влачейки жена си подире си, а Илзе, Лини и Рик ни следваха. Аплодисментите се усилиха. Хората се обръщаха към входа и изпъваха шии, за да видят кой е дошъл. — Кой пристигна, Едгар?

— Най-добрите ми приятели от острова. — Обърнах се към Илзе. — Сред тях е и онази дама, която видяхме на пътя, спомняш ли си? Оказа се не Невестата, а Дъщерята на Кръстника. Казва се Елизабет Истлейк и е душичка.

Очите на малката ми дъщеря грейнаха.

— Старицата със сините кецове!

Тълпата (мнозина продължаваха да ръкопляскат) ни пропусна да минем и аз ги видях — тримата бяха във фоайето, където стояха две маси с купите за пунш. Очите ми започнаха да парят, а в гърлото ми се надигна буца. Джак беше облякъл сиво-син костюм и бе пригладил непокорната си коса, така че изглеждаше като млад сътрудник на „Банк ъф Америка“ или необичайно висок седмокласник, дошъл в университета за Деня на отворените врати. Уайърман, който буташе количката на Елизабет, беше с избелели дънки без колан и бяла ленена риза, подчертаваща загара му. Косите му бяха сресани назад и аз за първи път осъзнах какъв красавец е. По нищо не отстъпваше на Харисън Форд, когато актьорът бе на петдесет години.

Но естествено център на вниманието бе Елизабет. Именно към нея бяха адресирани аплодисментите и забелязах, че дори и онези, които не знаеха коя е, й ръкопляскаха. Носеше черен костюм от обикновена, грубовата на външен вид памучна материя, който й бе станал широк, но пак й стоеше елегантно. Върху косата си, прибрана на кок, носеше тънка мрежичка, искряща като брилянти под светлината на лампите в галерията. На шията й на златна верижка висеше резбован медальон от слонова кост, а на краката й се виждаха не сините франкенщайновски кецове, а изящни тъмноалени обувки. Между показалеца и средния пръст на лявата й ръка стърчеше златно цигаре с незапалена цигара.

Въртеше глава ту наляво, ту надясно и не спираше да се усмихва. Когато Мери се приближи до инвалидната количка, Уайърман спря, за да даде възможност на по-младата жена да целуне Елизабет по бузата и да й прошепне нещо. Старицата я изслуша, кимна и й отговори също шепнешком. Мери се разсмя дрезгаво и я погали по ръката.

Някой си проби път покрай мен. Джейкъб Розенблат, счетоводителят, със сълзи в очите и зачервен нос. По петите му вървяха Дарио и Джими. Розенблат застана на колене до инвалидния стол и ставите му изпукаха като изстрели на стартов пистолет.

— Госпожице Истлейк! Госпожице Истлейк, откога не сме се виждали… каква невероятна изненада!

— И аз се радвам да те видя, Джейк. — Жената притисна плешивата му глава към гърдите си. Сякаш бе допряла до пазвата си някакво огромно яйце. — Хубавец си като Богарт! — В този миг ме видя… и ми смигна. И аз й смигнах в отговор, но не беше никак лесно да крепя щастливата маска на лицето си. Въпреки лъчезарната си усмивка Елизабет изглеждаше на ръба на силите си.

Погледнах към Уайърман. Той едва забележимо вдигна рамене, сякаш казваше: „Настояваше да дойде.“ Огледах се за Джак и той реагира по същия начин.

Розенблат ровеше в джобовете си. Най-накрая извади кутийка кибрит, която беше толкова олющена, че навярно бе попаднала в Щатите през остров Елис129, отвори я и извади една клечка.

— Мислех, че пушенето в обществени сгради вече е забранено — отбеляза Елизабет.

Лицето и шията на счетоводителя пламнаха. Имах чувството, че главата му всеки момент ще се взриви, ала той ненадейно възкликна:

— Майната им на правилата, госпожице Истлейк!

— БРАВИСИМО! — изкрещя Мери и се засмя, вдигайки ръце към тавана. Последва поредната вълна от аплодисменти. Хората заръкопляскаха още по-бурно, когато Розенблат най-накрая успя да запали клечката и да поднесе пламъчето към цигарата на Елизабет, която вече бе стиснала цигарето между устните си.

— Каква е тя, тате? — попита Илзе. — Като оставим настрана факта, че ти е съседка?

— Ако се вярва на вестниците, едно време е играла активна роля в културния живот на Сарасота. Нещо повече — тя е била културният живот на Сарасота.

— Това не й дава право да трови нашите дробове със своите цигари? — изсумтя Лин и между веждите й се вдълба вертикална бръчица.

Рик се усмихна.

— О, chèrie130, след всички барове, където сме…

— Тук не е като там — натърти голямата ми дъщеря и вертикалната бръчица стана по-дълбока.

„Рик — казах си аз, — може да си французин, но ти предстои да научиш доста неща за тази американка.“

Алис Окойн прошепна нещо на Дарио и той извади от джоба си кутийка ментови дражета. Изсипа ги на дланта си и подаде кутийката на Алис. Тя я връчи на Елизабет, която й благодари и изтръска вътре пепелта от цигарата си.

Направи ми впечатление, че Пам наблюдава старицата като хипнотизирана. По едно време се обърна към мен и попита:

— Какво мисли тя за картините ти?

— Не знам — отвърнах. — Още не ги е виждала.

В този момент Елизабет ми махна да се приближа.

— Ще ме запознаеш ли със семейството си?

Подчиних се, като започнах с Пам и завърших с Рик. Джак и Уайърман също си стиснаха ръцете с жена ми и момичетата.

— След всичките ни телефонни разговори ми е изключително приятно да се срещна с вас на живо — усмихна се Уайърман на Пам.

— Взехте ми думите от устата. — Бившата ми съпруга го огледа отгоре до долу. Вероятно видяното й хареса, понеже лицето й се озари от искрена усмивка. — направихме всичко, за да се състои изложбата, нали така? Той не ни улесни особено, но пък ние постигнахме целта си.

— В изкуството няма лесни пътища, млада жено — отбеляза Елизабет.

Пам я изгледа. На лицето й продължаваше да грее онази усмивка, в която се бях влюбил навремето.

— Знаете ли кога за последен път някой ме е нарекъл млада жена?

— За мен вие сте млада и прекрасна — отвърна Елизабет. Не можех да повярвам, че същата тази жена само преди седмица бе представлявала изгърбена буца плът, издаваща нечленоразделно ломотене. Не, колкото и изтощена да изглеждаше, не можех да го повярвам. — макар и не толкова млада и прекрасна като дъщерите ви. Момичета, по всичко личи, че вашият баща е голям талант.

— Много се гордеем с него — отвърна Мелинда, играейки с огърлицата си.

Елизабет й се усмихна и погледна към мен.

— Бих искала да видя картините и сама си съставя собствено мнение. Може ли?

— Разбира се — отвърнах, макар да се чувствах доста нервен. Страхувах се от оценката й. Страхувах се, че Елизабет ще поклати глава и ще постанови с онази прямота, на която имаше пълно право заради възрастта си: „Изящно… ярко… експресивно… но в крайна сметка нищо особено.“

Уайърман вече се протягаше да хване дръжките на количката, ала тя го спря.

— Не, драги, позволи на Едгар. Нека той ме разведе из галерията. — Тя извади от цигарето недопушената цигара (учудих се на сръчността на възлестите й пръсти) и я загаси в кутийката. — Младата дама е права — мисля, че всички се надишахме на тази гадост.

Мелинда бе достатъчно възпитана, за да се изчерви. Елизабет подаде кутийката на Розенблат, който я пое с усмивка и кимна. Впоследствие често се питах — знам, че е ужасно, но е самата истина, — дали нямаше да я изпуши до филтър, ако знаеше, че е последната цигара в живота й.

VI

Дори тези, които не подозираха за съществуването на единствената жива дъщеря на Джон, усещаха, че сред тях има Личност, и човешката вълна, която се изля към входа след пронизителния вик на Мери Айър, се обърна в противоположна посока, когато подкарах количката на Елизабет към нишата с картините „Залези със…“. Уайърман и Пам вървяха вляво от мен, а Илзе и Джак — вдясно. Мелинда и Рик бяха зад мен, Кеймън, Том Райли и Бози — зад тях, а подире им пристъпваха почти всички гости на събитието.

Не знаех дали инвалидния стол ще мине през тесния проход между стената и импровизирания бар, но успях да го провра. Бутах количката, доволен, че всички бяха останали зад нас, когато старицата внезапно извика:

— Спри!

Подчиних се на мига.

— Добри ли си, Елизабет?

— Една минутка, драги… почакай.

Тя се взираше в картините. След известно време въздъхна и се обърна към Уайърман:

— Имаш ли хартиена кърпичка?

Той извади платнена от джоба си, разгърна я и я подаде на възрастната жена.

— Мини отпред, Едгар — помоли ме тя. — Застани така, че да те виждам.

Приплъзнах се странично между количката и високата маса, служеща за бар. Барманът я хвана с две ръце, за да не се преобърне.

— Можел ли да коленичиш, та лицата ни да бъдат на едно ниво?

Можех. Усилията, вложени в Големите крайбрежни разходки, не бяха отишли напразно. Тя стискаше цигарето в едната си ръка и кърпичката на Уайърман в другата и ме гледаше с навлажнени очи.

— Ти ми чете стихове, понеже Уайърман не можеше. Помниш ли?

— Да, мадам. — Естествено, че си спомнях — това бяха тъй приятни моменти.

— Ако ти бях казала „Говори, памет!“131, щеше да си помислиш за човека — не мога да си спомня фамилията му, — който е написал „Лолита“, нали?

— Ала се сещам и за едно стихотворение. Забравих кой е авторът, но започва така:

— Тези стихове докосват ли душата ти? Да, виждам, че я докосват.

Пръстите, които държаха цигарето, се разтвориха и погалиха косата ми. В този миг бях осенен от мисълта (впоследствие тя често се връщаше при мен), че цялата ми борба да се върна към живота и стремежът отново да стана себе си са били компенсирани от допира на ръката на тази старица. На възлестите й сковани пръсти.

— Изкуството е памет, Едгар. По-простичко не можеш да го кажеш. Колкото по-ясна е паметта, толкова по-добро е изкуството. По-чисто. Тези картини… те ми разбиват сърцето, а после го съживяват. Толкова се радвам, че са създадени във вилата на Салмън Пойнт. Въпреки всичко. — Тя вдигна ръката, с която ме бе погалила. — Как си нарекъл тази?

— „Залез със софора“.

— А тези… как се казват? „Залези с раковина“, от номер едно до четири?

Усмихнах се.

— Общо са шестнайсет, включително рисунките с цветни моливи. Тук са най-добрите. Сюрреалистични са знам, но…

— В тях няма нищо сюрреалистично, те са класически. И глупакът ще го види. Включват в себе си всички стихии — земя… въздух… вода… огън.

Видях как устните на Уайърман беззвучно произнасят: „Не я изморявай!“

— Искаш ли набързо да разгледаме останалите картини и да ти донеса нещо разхладително? — попитах я аз и Уайърман кимна одобрително, вдигайки палец. — Тук е доста горещо въпреки климатика.

— Чудесно — отвърна тя. — Малко съм уморена. Виж, Едгар…

— Да?

— Остави за накрая картините с кораба. След като ги видя, наистина ще трябва да пийна нещо. Може би в офиса. Една чашка, но нещо по-силно от кока-кола.

— Дадено — казах и отново се върнах зад инвалидния стол.

— Десет минути — прошепна в ухото ми Уайърман. — Не повече. Искам да я отведа оттук, преди доктор Хедлок да се появи. Види ли я, много ще се ядоса. И аз знам на кого.

— Десет — кимнах и подкарах количката към залата, където се намираше шведската маса. Тълпата продължаваше да ни следва. Мери Айър бе започнала да си води бележки. Илзе ме хвана под ръка и ми се усмихна. Аз също й се усмихнах. Отново имах чувството, че сънувам. И че всеки момент този сън може да се превърне в кошмар.

Елизабет възкликна радостно, когато зърна „Аз виждам луната“ и цикъла „Дума Роуд“, ала щом протегна ръце към „Рози върху раковини“ (сякаш искаше да ги прегърне), внезапно ме побиха тръпки. После отпусна ръце и вдигна глава към мен.

— Това е същността. Същността на всичко е това. Същността на Дума. Ето защо тези, които живеят тук, не могат да напуснат острова. Дори и умовете им да отведат телата далеч, сърцата остават. — Тя погледна към картината и кимна. — „Рози върху раковини“. Съвсем вярно.

— Благодаря ти, Елизабет.

— Не, Едгар… аз ти благодаря.

Потърсих с поглед Уайърман и видях, че разговаря с другия юрист — този от предишния ми живот. Надявах се, че Уайърман няма да допусне грешката да го нарече Бози. Когато се обърнах към Елизабет, тя все още се взираше в „Рози върху раковини“ и бършеше сълзите си с кърпичката.

— Влюбих се в тази картина, но трябва да продължим нататък.

Проговори отново едва след като разгледа останалите картини и рисунки в тази зала. Мълвеше тихо, сякаш на себе си:

— Знаех си, че някой ще дойде. Обаче не подозирах, че този някой ще сътвори толкова красиви и въздействащи картини.

Джак ме потупа по рамото и се наведе, за да ми прошепне:

— Доктор Хедлок пристигна. Уайърман иска да приключите по възможно най-бързия начин.

Централната зала — където бяха изложени платната от цикъла „Момиче и кораб“ — се намираше на пътя към кабинета и Елизабет можеше да напусне галерията (след като изпие питието си естествено) през служебния вход. Хедлок можеше да я съпроводи, ако имаше желание. Аз обаче се боях да минем покрай „Момиче и кораб“, и то не защото се притеснявах, че картините няма да й харесат.

— Да продължим — разпореди се старицата, почуквайки с аметистовия си пръстен по страничната облегалка на количката. — Искам да ги разгледам. Без излишно разтакаване.

— Разбрано — кимнах и подкарах инвалидния стол към централната зала.

— Добре ли си, Еди? — попита ме тихо Пам.

— Всичко е наред.

— Напротив. Какво има?

Само поклатих глава. Вече се намирахме в централната зала. Картините висяха на височина от близо два метра. Други експонати нямаше. Стените бяха покрити с някаква груба кафява тъкан, подобна на брезент. Компания на платната от цикъла „Момиче и кораб“ правеше само картината „Уайърман гледа на запад“. Бавно се приближавахме към нея. Колелата на инвалидната количка се търкаляха безшумно по светлосиния килим. Шумът на тълпата зад нас или беше утихнал, или ушите ми го бяха блокирали. Сякаш виждах картините за пръв път — струваше ми се, че са отделни кадри, изрязани от кинолента. С всяка следваща картина образът ставаше все по-ясен и отчетлив, но винаги си оставаше един и същ — корабът, който бях зърнал за пръв път в съня си. И навсякъде за фон му служеше залезът. Гигантска, нажежена до червено кръв по водата и подпалвайки небосвода. Самият кораб бе тримачтов труп, доплавал по някакъв начин от чумното царство на смъртта. Платната висяха на парцали. На палубата не се виждаше жива душа. Във всяка линия се криеше нещо зловещо и въпреки че не можех да определя точно какво. Изпитвах страх за малкото момиченце, което седеше сам-самичко в лодката си. Малкото момиченце с рокличка, чийто десен наподобяваше морски шах, нарисувано от мен на първата картина сред обагрения във виненочервено океан.

Тази първа картина не разкриваше названието на кораба на смъртта поради ъгъла, под който бе изобразен. В „Момиче и кораб №2“ плавателният съд се бе завъртял лека, ала момиченцето (което продължаваше да е със същите изкуствени червени коси, но вече бе и с рокличка на точки, досущ като Рийба) закриваше всичко без буквата П. в номер три П беше станало „ПЕР“, а Рийба се бе превърнала в Илзе, макар и изобразена в гръб. И в лодката лежеше харпунът на Джон Истлейк.

Дори Елизабет да бе забелязала всичко подробности, тя не реагира. Бутах количката й, а корабът се уголемяваше, черните му мачти стърчаха като пръсти, платната му висяха като мъртва плът. Огненото небе пламтеше зловещо през дупките в разкъсаната материя. Названието му вече гласеше „ПЕРСЕ“. Вероятно това не беше пълното му име — имаше място за още букви, — ала ако беше така, те се криеха в сенките. В „Момиче и кораб №6“ (корабът вече надвисваше заплашително над гребната лодка) момичето беше със син цял бански. Косата му вече беше оранжево-червена. Това беше единственото момиче в лодката, в чиято идентичност не бях сигурен. Навярно беше Илзе, след като и на другите картини беше тя… но не бях убеден. В тази картина във водата се бяха появили първите розови венчелистчета (плюс една-единствена топка за тенис с буквите „ДЪНЛ“), а на палубата се виждаха странни предмети — високо огледало (отразяващо залезната светлина и съответно обляно в кръв), детско конче-люлка, голям четвъртит куфар, купчина обувки. Същите вещи се виждаха на номер седем и осем, където там се присъединяваха и други: детско велосипедче, подпряно на фокмачтата, натрупани една върху друга автомобилни гуми на кърмата, голям пясъчен часовник в средната част на кораба…

Стъклото на часовника също отразяваше слънцето и изглеждаше пълен с кръв вместо с пясък. В „Момиче и кораб №8“ още повече розови венчелистчета се носеха по водата между лодката и „Персе“. Топките за тенис също бяха увеличили броя си и сега бяха минимум половин дузина. На шията на кончето-люлка висеше венец от гниещи цветя. Усещах вонята им в застиналия въздух.

— Мили Боже! — промълви Елизабет. — Колко силна е станала… — Лицето й бе мъртвешки бледо и тя изглеждаше не на осемдесет и пет, а на двеста години.

„Кой?“ — опитах се да попитам, ала от устните ми не се откъсна и звук.

— Мадам… госпожице Истлейк… не бива да се напрягате — обади се Пам.

Прокашлях се.

— Ще й донесеш ли чаша вода?

— Аз ще донеса, татко — предложи Или.

Старицата продължаваше да се взира в „Момиче и кораб № 8“.

— Колко от тези… souvenirs132… си виждал? — попита тя.

— Нито един… въображението ми… — внезапно замълчах, връхлетян от светкавично прозрение — момичето в лодката на номер осем беше Илзе. Зелената рокля с гол гръб и кръстосаните презрамки изглеждаше непристойно за такова малко момиченце, но сега знаех защо; дъщеря ми си я беше купила неотдавна, поръчвайки я по интернет, и отдавна не беше малко момиченце. От друга страна, топките за тенис си оставаха загадка за мен, огледалото не означаваше нищо, нито пък автомобилните гуми. И не знаех със сигурност дали велосипедчето, подпряно на фокмачтата, бе принадлежало на Тина Гарибалди, макари да се боях, че е точно така… а и сърцето ми го нашепваше.

Ръката на Елизабет, мъртвешки студена, ме хвана за китката.

— На рамката на тази картина няма куршум.

— Не знам за какво го…

Възлестите й пръсти стегнаха хватката си.

— Знаеш. Знаеш за какво говоря. Изложбата е разпродадена, Едгар. Да не мислиш, че съм сляпа? Има куршуми на рамките на всички картини, които разгледахме, даже и на номер шест, където в лодката седи сестра ми Ади, но не и на тази.

Обърнах се към платното, изобразяващо момиче с оранжева коса.

— Значи това е сестра ти?

Елизабет не реагира. Навярно изобщо не ме чу. Бе изцяло погълната от „Момиче и кораб № 8“.

— Какво смяташе да правиш? Да я върнеш обратно на Дума? — Гласът й прокънтя сред тишината на галерията.

— Мадам… госпожице Истлейк… наистина не бива да се вълнувате — отново се обади Пам.

Очите на Елизабет пламтяха като въглени на фона на повехналото й лице, ноктите й се впиваха в китката ми.

— Може би искаш да я поставиш до тази, която вече си започнал?

— Не съм започвал…

Или бях? Паметта отново ми изневери, както често се случваше в моментите на стрес. Ако в този момент някой ме беше попитал как се казва френският приятел на голямата ми дъщеря, щях да кажа Рене. Като Магрит133. Да, сънят ми започваше да се превръща в кошмар.

— Картината, в която лодката е празна?

Преди да отвърна, през тълпата се промуши Джийн Хедлок, следван от Уайърман и Илзе. Дъщеря ми носеше чаша с вода.

— Елизабет, време е да тръгваме — каза лекарят и сложи длан на рамото на старицата. Тя обаче отблъсна ръката му. Инерцията на удара достигна и чашата с вода, която излетя от ръката на Илзе и се счупи със звън в стената. Проехтя вик, а някаква жена — колкото и невероятно да звучи — се разсмя.

— Виждате ли това конче-люлка? — Елизабет посочи към картината. Ръката й трепереше. Ноктите й бяха лакирани в коралово розово, вероятно от Ан-Мари. — То беше на сестрите ми Теси и Лола. Те много го обичаха и навсякъде го мъкнеха със себе си. Беше намерено пред Рампопо — детската къщичка на страничната ливада, — след като се удавиха. Баща ми не можеше да го погледне, без да се просълзи. Хвърли го във водата по време на мемориалната служба. Заедно с венеца, разбира се. Венеца около шията му.

Тишината бе нарушавана единствено от хриптящото й дишане. Мери Айър я наблюдаваше с големите си очи, забравила за привичката си да записва всичко — бележникът й се намираше в отпуснатата покрай тялото й ръка. С другата бе закрила устата си. После Уайърман посочи към вратата в стената, изкусно драпирана с кафява материя. Хедлок кимна. В следващата секунда и Джак се озова до нас и пое инициативата в свои ръце.

— Сега ще ви отведа оттук, госпожице Истлейк — заяви той и хвана дръжките на количката й. — Не се притеснявайте за нищо.

— Погледни килватерната струя на кораба! — изкрещя ми Елизабет на финала на последната си поява пред обществото. — Господи, нима не виждаш какво си нарисувал?

Погледнах. Същото направи и семейството ми.

— Там няма нищо — прошепна Мелинда, гледайки недоверчиво към вратата, която се бе затворила зад Джак и Елизабет. — Тя луда ли е, или какво?

Или се бе понадигнала на пръсти, изпънала шия, за да вижда по-добре.

— Тате, това лица ли са? — попита плахо. — Лица във водата?

— Не — отвърнах, изумен от твърдостта на собствения си глас. — Това е само плод на въображението ти, възбудено от думите й. Ще ме извините ли за секунда?

— Естествено — отвърна Пам.

— Мога ли да помогна, Едгар? — избоботи Кеймън с дълбокия си глас.

Усмихнах се. Бях изненадан от лекотата, с която постигнах тази усмивка. Явно и шокът си има своите плюсове.

— Благодаря, но не е необходимо. Лекуващият й лекар е при нея.

Забързах към ватата на кабинета, потискайки желанието да се върна обратно. Мелинда не бе видяла нищо, за разлика от Илзе… разбрах, че малцина бяха способни да ги видят, дори и да им ги посочиш с пръст… а дори и тогава повечето хора щяха да ги сметнат за съвпадение или прищявка на художника.

Тези лица.

Тези крещящи удавнически лица в килватерната струя на кораба.

Лицата на Теси и Лора, но също така и други — под лицата на близначките… там, където червеното преливаше в зелено, а зеленото — в черно.

Едно от тях принадлежеше на девойката с оранжевите коси, облечена със старомоден бански костюм. Най-голямата сестра на Елизабет — Адриана.

VII

Уайърман поеше Елизабет на малки глътки (с перие, както ми се стори), а Розенблат се суетеше наоколо, кършейки ръце в буквалния смисъл. Кабинетът изглеждаше пренаселен. Беше по-задушно, отколкото в галерията, и с всяка следваща минута ставаше все по-горещо.

— Моля всички да излязат! — извика Хедлок. — Всички, с изключение на Уайърман! Незабавно! Веднага!

Елизабет отмести чашата с длан.

— Едгар — изхриптя тя. — Едгар остава.

— Не, Едгар излиза — възрази Хедлок. — Достатъчно се развълнувахте…

Ръката му се озова пред нея. Старицата я хвана и я стисна — вероятно с неочаквана сила, понеже очите на Хедлок внезапно се разшириха.

— Остава — прошепна тя, ала шепотът й не търпеше възражения.

Хората започнаха да излизат. Чух как Дарио казва на събралата се тълпа, че всичко е наред, просто госпожица Истлейк почувствала лека слабост, но лекарят й е при нея и тя вече е по-добре. Джак тъкмо прекрачваше прага, когато Елизабет му извика:

— Млади човече!

Той се обърна към нея.

— Не забравяйте!

Помощникът ми кротко й се усмихна и й отдаде чест.

— Няма да забравя, мадам. Бъдете сигурна.

— Трябваше веднага да ви помоля за това — въздъхна тя и Джак се ски зад вратата. После добави с немощен глас, сякаш силите й се бяха стопили: — Той е добро момче.

— За какво да го помолите? — поинтересува се Уайърман.

— Да се порови из тавана за една кошница за пикник. На семейния портрет, който е на стълбищната площадка, леля Мелда я държи. — Елизабет ме изгледа укорително.

— Съжалявам — отвърнах. — помня, че ми споменахте за нея, но все… рисувах и…

— Не ви обвинявам. — Очите й сякаш бяха потънали дълбоко в гнездата си. — Би трябвало да се досетя. Това е нейната сила. Същата сила, която ви доведе тук. — Тя погледна към Уайърман. — Както и теб.

— Достатъчно, Елизабет — намеси се Хедлок. — Искам да ви заведа в болницата и да ви направя няколко изследвания. Да ви сложа на система, да си починете…

— Съвсем скоро ще се отдам на безкрайна почивка — усмихна се старата жена, демонстрирайки изкуствените си челюсти. Погледът й отново се спря върху мен. — Онче-бонче — счупено пиронче. За нея всичко това е игра. Всичките ни скърби. И отново се е пробудила. — Ръката на Елизабет, смразяващо студена, се отпусна върху китката ми. — Едгар, тя се е пробудила!

— Кой? Кой, Елизабет? Персе?

Тялото й внезапно се разтърси и бе запратено назад към облегалката на стола. Сякаш през нея бе преминал електрически ток. Ръката върху китката ми се стегна и кораловите нокти се забиха в кожата ми, оставяйки пет червени полумесеца. Устата се отвори, обаче този път усмивката бе заменена от озъбена гримаса. Главата й се килна назад и аз чух как нещо изхрущя.

— Хванете стола, преди да се е преобърнал! — изрева Уайърман, ала аз бях безсилен да откликна на призива му. Имах само една ръка и Елизабет се бе вкопчила в нея. В мъртва хватка.

Хедлок улови една от дръжките и количката се катурна не назад, а настрани, удряйки се в бюрото на Джими Йошида. Пристъпът я бе обхванал с пълна сила и жената се тресеше като кукла на конци. Мрежичката й за коса се бе освободила и се вееше напред-назад, хвърляйки ярки отблясъци под флуоресцентните лампи. Краката й потръпваха и едната алена обувка бе излетяла встрани. „Ангелите искат да носят червените ми обувки“134 — казах си аз и сякаш в отговор на тази мисъл от носа и устата на Елизабет рукна кръв.

— Дръжте я! — изкрещя Хедлок и Уайърман се хвърли към накланящия се инвалиден стол.

„Тя го направи — помислих си аз. — Персе. Каквото и да се крие зад това име.“

— Държа я! — извика Уайърман. — Обадете се на 911!

Хедлок заобиколи бюрото, вдигна телефона и набра номера.

— Мамка му! Дава заето!

Измъкнах слушалката от ръката му.

— Трябва да набереш 9, за да излезеш от вътрешния — казах, докато пръстите ми натискаха бутоните на притиснатия между ухото и рамото ми апарат. Когато спокойният женски глас от другия край на линията ме попита какво се е случило, можах да обясня всичко. Адресът обаче бе излетял от главата ми. По дяволите, бях забравил даже името на галерията.

Подадох слушалката на Хедлок и се върнах при Уайърман.

— Господи, Исусе! — прошепна той. — Знаех си, че не бива да я водя тук. Знаех си… но тя толкова настояваше…

— В безсъзнание ли е? — Погледнах я как седи изгърбена в количката. Отворените й очи гледаха невиждащо в някаква точка в далечния ъгъл. — Елизабет?

Никакъв отговор.

— Това инсулт ли беше? — попита Уайърман. — Не знаех, че може да доведе до подобни пристъпи.

— Едва ли — отвърнах. — Нещо й запуши устата. Отиди с нея в болницата…

— Естествено, че ще…

— И ако каже още нещо, слушай внимателно.

Хедлок се върна при нас.

— В болницата я очакват. Линейката ще пристигне всяка минута. — Той изгледа сурово Уайърман, след което изражението му се смекчи. — Хайде, всичко е наред!

— Какво му е наред? — учуди се Уайърман. — Какво значи това „всичко е наред“?

— Ако нещо подобно е трябвало да се случи, къде според вас тя би искала то да се случи? Вкъщи в постелята или в галерията, където е прекарала толкова щастливи дни и нощи?

Уайърман шумно въздъхна, кимна и коленичи до Елизабет, галейки косите й. Лицето й се бе покрило с червени петна, сякаш нещо бе предизвикало силна алергична реакция.

Хедлок наклони главата й назад, стараейки се да облекчи отчаяните й опити да вкара въздух в дробовете си. Не след дълго чухме пронизителния вой на приближаваща се линейка.

VIII

Празненството по случай откриването на изложбата продължаваше и аз продължавах да бъда главното действащо лице. Донякъде заради усилията на Дарио, Джими и Алис, но най-вече благодарение на Елизабет. Мисля, че тя би искала точно това. Моят „миг на слава“, както бе нарекла изложбата.

Обаче не отидох на тържествената вечеря лед откриването. Извиних се и изпратих Пам и момичетата заедно с Кеймън, Кати и някои други гости от Минесота. Докато ги наблюдавах как потеглят, изведнъж си дадох сметка, че не бях помолил никого да ме закара до болницата. Стоях сам пред галерията, утешавайки се с мисълта, че Алис Окойн още не си е тръгнала, когато пред мен спря старичък мерцедес и прозорецът на предната врата се спусна.

— Сядайте — разнесе се от купето гласа на Мери Айър. — Ако сте за Мемориалната болница, ще ви закарам. — Тя забеляза, че се колебая, и се усмихна кисело. — Уверявам ви, че днес Мери почти не е пила, а след десет вечерта по улиците на Сарасота няма никакво движение. Старците пият уиски и прозак и се настаняват удобно, за да гледат Бил О’Райли по „ТиВо“.

Влязох в колата. Вратата издрънча при затварянето си и за момент ми се стори, че задникът ми ще тупне на Палм Авеню. В крайна сметка обаче седалката се оказа на мястото си.

— Вижте, Едгар… — Тя замлъкна. — Мога ли все още да ви наричам Едгар?

— Естествено.

Мери кимна.

— Чудесно. Не помня добре как се разделихме. Когато пия повечко… — Тя сви костеливите си рамене.

— Разделихме се като приятели.

— Това е добре. Що се отнася до Елизабет… там нещата не са никак добре, нали?

Кимнах. Боях се, че ако си отворя устата, от гърлото ми няма да излезе нито звук. Улиците наистина се оказаха пусти. По тротоарите нямаше жива душа.

— Навремето тя имаше връзка с Джейк Розенблат. Работата беше доста сериозна.

— И какво се случи?

Мери поклати глава.

— Не мога да кажа със сигурност. Ако реша да гадая, бих казала, че навярно беше свикнала да живее самостоятелно и не искаше да допусне друг човек до себе си. За известно време — да, но не за повече. Джейк обаче така и не можа да я забрави.

Спомних си как беше казал „Майната им на правилата, госпожице Истлейк!“ И се запитах как ли я бе наричал в леглото. Със сигурност не „госпожице Истлейк“. Размишленията от този род обаче са тъжни и болезнени.

— А може би е за добро. Тя се разпада, Едгар. Ако я познавахте в годините, когато беше млада, щяхте да знаете, че за нищо на света не иска да свърши по този начин.

— Как бих искал да я видя млада…

— Мога ли да направя нещо за семейството ви?

— Не — отвърнах. — Вечерят с Дарио, Джими и целия щат Минесота. Ще се присъединя към тях по-късно, стига да мога — може би за десерта, — и съм си запазил стая в „Риц“, където смятам да нощувам. А ако не стане тази вечер, ще ги видя утре сутринта.

— Това е добре. Изглеждат ми мили хора. Проявяващи разбиране.

Пам действително проявяваше повече разбиране, отколкото преди развода. Естествено, не биваше да подминавам факта, че сега се намирам във Флорида и рисувам, а не в Минесота, където предимно й крещях. Или се опитвах да я наръбам с кош за масло.

— Смятам да засипя с хвалби изложбата ви, Едгар. Съмнявам се, че тази вечер думите ми ще означават нещо за вас, но мисля, че по-нататък ще ви бъдат от полза. Картините ви са необикновени.

— Благодаря ви, Мери.

В тъмнината пред нас мъждукаха светлинките на болницата. В съседство имаше сладкарница за понички и гофрети. Вероятна тя осигуряваше доста работа на кардиологичното отделение.

— Ще предадете ли на Либи най-добрите ми пожелания, ако състоянието й го позволи?

— Непременно.

— Имам нещичко за вас. В жабката е. Кафяв плик. Смятах да използвам този материал като примамка, за да ми дадете интервю и след изложбата, но… карай да върви.

Не успях да се справя веднага с копчето, отварящо жабката, но в края на краищата вратичката зейна като челюст на мъртвец. Освен плика, вътре имаше и доста други неща (навярно някой геолог би могъл да открие образци, датиращи от 1965 година), обаче веднага го забелязах. На лицевата му страна бяха напечатани името и фамилията ми.

Тя паркира пред болницата, в зоната с табелка „ПЕТ МИНУТИ ЗА СЛИЗАНЕ И КАЧВАНЕ“.

— Очаква ви изненада. Аз поне останах доста изненадана. Една стара приятелка, редактор, изкопа за мен тази статия. По-възрастна е от Либи, но умът й е остър като бръснач.

Отворих плика и извадих два листа — ксерокопия на материал от прастар вестник.

— Това е от „Седмичен отзвук“, издаван на Порт Шарлът. Броят е от юни хиляда деветстотин двайсет и пета година — поясни Мери. — По всяка вероятност това е същата статия, която е видяла приятелката ми Аги, и ми се е изплъзнала поради една-единствена причина — никога не съм търсила толкова далеч на юг. Освен това „Седмичен отзвук“ спира да излиза през 1931.

Светлината на уличната лампа, под която бяхме паркирали, не ми позволяваше да разчета дребния шрифт, но прочетох заглавието и разгледах фотографията. Доста дълго я гледах.

— Означава нещо за вас, нали? — попита Мери.

— Да. Просто не знам какво.

— Ще ми кажете ли, когато разберете?

— Непременно. Вероятно дори ще ми повярвате. Но, Мери… това ще бъде история, която няма да можете да публикувате. Мерси за возенето. И ви благодаря, че дойдохте на изложбата ми.

— И двете неща ми доставиха удоволствие. Е забравяйте да предадете на Либит най-добрите ми пожелания.

— Ще й предам.

Но така и не го направи. Не знаех, че вече се бях срещнал за последен път с Елизабет Истлейк.

IX

Дежурната медицинска сестра в отделението за интензивна терапия ми каза, че Елизабет е в операционната. Когато я попитах по каква причина, не можа да ми отговори точно. Огледах просторната чакалня.

— Ако търсите господин Уайърман, мисля, че отиде до кафето. На четвъртия етаж.

— Благодаря ви. — Вече се обръщах към асансьора, но внезапно се сетих за нещо. — Доктор Хедлок участва ли в хирургичния екип?

— Мисля, че не — отвърна сестрата, — но и той е в операционната.

Отново й благодарих и се отправих в търсене на Уайърман. Намерих го в далечния ъгъл на кафето. Седеше пред картонена чаша с размерите на минометен снаряд от Втората световна война. Единствените посетители освен нас бяха няколко медицински сестри и санитари и разтревожено семейство, окупирало другия ъгъл на заведението. Повечето столови бяха сложени с краката нагоре върху масите, а една жена с уморен вид и червен халат чистеше пода. Между гърдите й на тънко шнурче висеше дигитален музикален плейър.

— Hola, mi vato135 — усмихна се тъжно Уайърман.

Косите му — прилежно сресаните му назад коси, когато се появи в галерията с Елизабет и Джак — сега падаха пред ушите му, а под очите му се виждаха тъмни кръгове.

— Не искаш ли кафе? На вкус е като машинно масло, но поне държи клепачите отворени.

— Не, мерси. Ще ми стигне и глътка от твоето. — Имах три таблетки аспирин в джоба на панталоните си. Извадих ги, метнах ги в устата си и ги преглътнах с малко кафе.

Събеседникът ми сбърчи нос.

— Държал си ги в джоба си, където гъмжи от микроби. Гнусно.

— Имам силна имунна система. Как е тя?

— Не е добре — въздъхна той и ме изгледа унило.

— Дойде ли на себе си в линейката? Каза ли нещо друго?

— Да.

— Какво?

От джоба на ленената си риза Уайърман извади изпомачкана покана за изложбата с надпис „ГЛЕДКИ ОТ ДУМА“ на лицевата страна. На обратната бе написал три реда. Буквите „скачаха“ нагоре-надолу (вероятно линейката доста бе друсала), но успях да ги прочета.

„Масата тече.“

„Ще поискаш, но не бива.“

„Удавете я, за да заспи отново.“

Във всички фрази имаше нещо зловещо, но от последната кожата на ръцете ми настръхна.

— Нещо друго? — Върнах му поканата.

— Няколко пъти произнесе името ми. Позна ме. Произнесе и твоето, Едгар.

— Виж това — каза аз и му подадох кафявия плик.

Уайърман ме попита откъде съм го намерил и аз му обясних. Той отбеляза, че това е доста подозрително съвпадение, при което аз само вдигнах рамене, защото си спомних какво ми беше казала Елизабет: „Водата вече тече по-бързо. Скоро ще се появят бързеите.“ Е, наистина се бяха появили. И имах предчувствие, че това е само началото.

Бедрото ми вече не ме болеше толкова — нощните му стенания се бяха превърнали в обичаните хлипания. Според народната мъдрост кучето е най-добрият приятел на човека, ала аз бих гласувал за аспирина. Преместих стола, седнах до Уайърман и прочетох отново заглавието: „ДЕТЕ ОТ ДУМА КИ СЪС СМАЙВАЩИ СПОСОБНОСТИ СЛЕД ПАДАНЕ — ВУНДЕРКИНД ЛИ Е?“ под него имаше снимка, на която се виждаше млад мъж, когото често бях виждал по бански костюм — Джон Истлейк от периода преди да натрупа излишните килограми. Той се усмихваше и държеше в обятията си усмихнато малко момиченце. Елизабет изглеждаше по същия начин, както и на семейния портрет „Тате и неговите дъщери“, само че сега държеше в ръчичките си рисунка, която протягаше към обектива, а главата й беше бинтована. Фотографът бе запечатал и още едно момиче, вече тийнейджърка — голямата сестра, Адриана, и да, косите й най-вероятно бяха червени. Не тя обаче привлече вниманието ни, нито пък Джон Истлейк или мъничето с превързаната глава.

— Свети, Боже! — промълви Уайърман.

Рисунката, която малката Елизабет държеше в ръце, изобразяваше кон, застанал до ограда, който широко (съвсем не по конски) се усмихваше. На преден план, с гръб към нас, стоеше малко момиченце със златни къдрици, което подаваше на усмихнатия кон морков с размерите на ловна пушка. От двете му страни, почти като театрални завеси, растяха палми. В небето плуваха пухкави облаци, а от огромното слънце струяха весели лъчи.

Това си беше детска рисунка, но талантът на създателката й бе извън всякакви съмнения. В коня се усещаше такава joie de vivre136, че усмивката му изглеждаше като кулминацията на някаква изключително смешна шега.

Човек може да събере десетина студенти по живопис и да им каже да нарисуват щастлив кон, но бас държа, че никой няма да успее да постигне успеха на тази рисунка. Дори великанският морков изглеждаше не като грешка, а като елемент от смеха, който само го засилваше — своеобразен художествен стероид.

— Това не е шега — измърморих аз, навеждайки се към ксерокопието… ала без особен резултат. Четири фактора последователно влошаваха качеството на изображението — самата фотография, копието й във вестника, ксерокопието на страницата и… времето. По грубите ми преценки бяха минали над осемдесет години.

— Какво искаш да кажеш? — учуди се събеседникът ми.

— Начинът, по който е нарисуван конят. И моркова. И даже слънчевите лъчи. Това е детски вик на неземно щастие, Уайърман!

— Според мен си е детска шегичка. Просто не може да е друго. Та тя е била само на две годинки! Едно двегодишно дете не може да нарисува фигурки от чертички и кръгчета и да ги нарече тати и мама, не смяташ ли?

— Случилото се с Кенди Браун шегичка ли е? Или с куршума заседнал в мозъка ти? Който вече го няма?

Той замълча.

Почуках с нокът по думата „ВУНДЕРКИНД“.

— Виж, даже са намерили правилния термин. Кажи ми, ако беше бедна и чернокожа, нямаше ли да я нарекат „НЕГЪРЧЕ УРОД“ и да я пратят в цирка? Защото според мен щеше да стане точно така.

— Ако беше бедна и чернокожа, никога нямаше да пишат за нея по вестниците. И нямаше да падне от теглена от пони количка.

— Това ли е ста… — внезапно замлъкнах и отново се вгледах в прастарата снимка. Сега обаче погледът ми беше прикован в голямата сестра. Адриана.

— Какво? — попита Уайърман и в гласа му звучеше въпросът: „Какво видя пък сега?“

— Банският й костюм. Да ти изглежда познат?

— Не се вижда целият, само горната му част… Останалото се закрива от рисунката на Елизабет.

— Какво можеш да кажеш за тази част, която се вижда?

Той дълго се взираше в ксерокопието.

— Бих искал да имам лупа.

— Лупата щеше само да влоши нещата.

— Добре, muchacho, наистина ми изглежда познат… но може би твоите думи го направиха такъв.

— Ако се вземат всички картини от цикъла „Момичето и корабът“, само едно от момичетата в лодката ме изпълваше със съмнения — това от номер шест. С оранжево-червените коси и синия бански костюм с жълтата ивица около врата. — Посочих към смътното изображение на Адриана. — Това е същото момиче. Със същия бански костюм. Абсолютно сигурен съм. Елизабет веднага я позна.

— И какво пише тук? — попита Уайърман. Той започна да преглежда текста на статията, масажирайки слепоочията си с пръсти. Запита се дали окото му не го безпокои. — Стига, бе! Просто… Ох, всичко това е шибано… — Той ме погледна, като продължаваше да разтрива слепоочията си, и аз видях, че очите му са разширени от изумление. — Паднала от проклетата количка и ударила главата си в камък, така пише тук. Дошла на себе си в кабинета на семейния лекар, когато вече възнамерявали да я заведат в болницата в Сейнт Пит. После започнали пристъпите. Цитирам: „Припадъците на малката Елизабет продължават, обаче не са много тежки и засега не й причиняват вреда.“ И изведнъж започнала да рисува!

— Вероятно инцидентът е станал скоро след като са се снимали за онзи семеен портрет, понеже тя изглежда по същия начин, а на тази възраст децата бързо се променят — предположих аз.

Уайърман сякаш не ме чу.

— Всички сме в една лодка — каза той.

— Понечих да го попитам какво има предвид, но в следващия миг ме осени.

— Si, señor.

— Тя пада на главата си. Аз се прострелвам в главата. Твоята глава я премазва шибан товароподемник.

— Кран.

Той махна с ръка, сякаш за да покаже, че няма никаква разлика. После стисна единствената ми китка. Пръстите му бяха студени.

— Имам няколко въпроса, muchacho. Защо тя е престанала да рисува? И защо аз никога не съм започнал?

— Не мога да ти кажа точно защо е спряла. Може би е забравила, че е рисувала — изградила си е психологична бариера, — или съзнателно е лъгала. Що се отнася до теб, твоят талант е емпатията137. А на Дума Ки емпатията ти се е превърнала в телепатия.

— Пълни глу… — той не довърши фразата си.

Аз чаках.

— Не. Не са глупости. Сега обаче от телепатията ми няма и помен. Искаш ли да ти кажа нещо, amigo?

— Давай.

Той посочи към семейството от другия ъгъл на заведението. Спореха оживено за нещо. Бащата размахваше пръст към майката. Или към сестра си.

— Преди няколко месеца щях да зная за какво се разправят. Сега мога само да гадая.

— Източникът и на двете вероятно е един и същ — заключих. — Би ли заменил едното за другото? Зрението за четенето на мисли?

— Господи, не! — Той се огледа наоколо. Устните му бяха извити в иронична, крива, лишена от надежда усмивка. — Не мога да повярвам, че водим такъв разговор, знаеш ли? Често си мисля, че един ден ще се събудя и всичко ще бъде както преди — редник Уайърман, застанете мирно.

Погледнах го в очите.

— Това няма да се случи.

X

Според „Седмичен отзвук“ малката Елизабет (почти в цялата статия я наричаха така) бе започнала да рисува още в първия си ден след завръщането си у дома. Бързо прогресирала и по думите на бащата „развивала уменията и майсторството си с всеки изминал час“. Започнала с цветни моливи („Да ти звучи познато?“ — попита ме Уайърман), преди да премине към акварелните бои, които самият Джон Истлейк й донесъл от Вийнъс.

През следващите три месеца, прекарани предимно в леглото, Елизабет нарисувала стотици акварели, създавайки ги с такава бързина, която според бащата и другите момичета (мнението на леля Мелда не бе цитирано в статията) била направо плашеща. Истлейк се опитал да я накара да забави темпото (такава била препоръката на лекаря), ала се получил обратен ефект. Намесата на бащата предизвикала раздразнителност, пристъпи на плач, безсъние, висока температура… Малката Елизабет се оплаквала, че когато не рисува, я боли главата. Джон Истлейк отбелязва, че докато дъщеря му рисува, тя „яде като онези коне, които толкова обича да изобразява“. Такова изказване явно бе направило голямо впечатление на автора на статията, някой си М. Рикърт, а мен ме накара да си припомня собствените си пристъпи на необуздан глад.

Тъкмо възнамерявах да прочета за трети път този текст с размазани думи и букви (Уайърман седеше до мен, от страната на ампутираната ми дясна ръка), когато вратата се отвори и в заведението влезе Джийн Хедлок. Се още носеше черната вратовръзка и яркорозовата риза, с която се бе появил на изложбата, макар че бе разхлабил връзката си и беше разкопчал най-горното копче на ризата си. Все още носеше зелените панталони от хирургическото отделение и зелените чехли върху обувките си. Сякаш не смееше да отдели очи от земята. Накрая вдигна глава и аз видях, че лицето му е тъжно и сбръчкано като муцуната на престаряло куче.

— В единайсет и деветнайсет — промълви той. — Нямаше никакви шансове.

Уайърман закри лицето си с длани.

XI

Прибрах се в хотела в един без петнайсет през нощта. Бях изнемощял от умора, бедрото ме болеше и съжалявах, че ми се налага да нощувам тук. Искаше ми се да се пренеса в спалнята си в „Розовата грамада“. Искаше ми се да се излегна по средата на леглото, да захвърля странната нова кукла на пода, както бях постъпил с декоративните възглавници, и да притисна Рийба към себе си. Искаше ми се да лежа и да гледам въртящия се вентилатор. А повече от всичко ми се искаше да заспя, слушайки приглушения шепот на раковините под къщата.

Вместо това трябваше да се примиря с ярко осветеното, натруфено, гъмжащо от хора и шумно (дори и в този час свиреше пиано) хотелско фоайе. Обаче семейството ми беше тук. Бях пропуснал тържествената вечеря и не можех да пропусна и тържествената закуска.

Поисках ключа за стаята си от човека на рецепцията и го получих заедно с цял куп пликове със съобщения. Започнах да ги отварям едно подир друго. Предимно поздравления. Оставеното от Илзе беше по-различно: „Добре ли си? Ако не те видя до осем сутринта, тръгвам да те търся. Честно предупреждение.“

Най-отдолу лежеше плик от Пам. Съобщението й се състоеше само от четири думи — „Разбрах, че е починала.“ Всичко останало се подразбираше от сложения в плика магнитен ключ от стаята й.

XII

Няколко минути по-късно стоях с ключа в ръка пред номер 847. Ту го доближавах до процепа, ту протягах ръка към звънеца, ту поглеждах към асансьора в края на коридора. Вероятно бях прекарал така пет минути или повече, твърде изтощен, за да взема решение, и кой знае колко време щях да вися тук, ако вратата на асансьора не се отвори и не дочух весел пиянски смях. Том и Бози или Големия Анджи и жена му? Или пък Лин и Рик? В крайна сметка бях наел почти всички стаи на етажа.

Пъхнах ключа в електронната ключалка, където не се налагаше да го завърташ, зелената лампичка светна и аз пристъпих вътре тъкмо когато смехът започна да се приближава.

Бях запазил за Пам цял апартамент и размерите на хола бяха впечатляващи. Явно преди откриването тук бе имало скромно празненство, понеже видях две масички на колелца, множество чинии с остатъци от сандвичи плюс две — не, три — купи за шампанско. Над две от тях стърчаха гърлата на бутилки — тези войници бяха отслужили своето. Третият воин се крепеше на последни издихания.

Отново се замислих за Елизабет. Видях я да седи до Порцелановия й град, досущ като Кетрин Хепбърн в „Жена на годината“, и чух гласа й: „Виж как съм наредила децата пред училището! Виждаш ли ги?“

Болката е най-великата сила на любовта. Така казва Уайърман.

Продължих напред, лавирайки между столовете, на които предната вечер бяха седели най-скъпите ми хора, разговаряйки, смеейки се и (бях сигурен в това) вдигайки тостове за мое здраве. Извадих последната бутилка от водата, в която се бе превърна ледът, вдигнах я, загледан в панорамния прозорец, гледащ към Сарасотския залив, и изрекох:

— Това е за теб, Елизабет. Hasta la vista, mi amada138.

— Какво значи „amada“?

Обърнах се. Пам стоеше до вратата на спалнята. Носеше синя нощница, която не си спомнях. Косите й падаха свободно по раменете. Не помнех да е била с толкова дълга коса, откакто Илзе завърши прогимназията.

— Скъпа — отвърнах аз. — Научих тази дума от Уайърман. Жена му е била мексиканка.

— Била?

— Починала е. Кой ти каза за Елизабет?

— Младежът, който работи за теб. Помолих го да ми звънне, ако има новини. Ужасно съжалявам.

Усмихнах се. Опитах се да върна бутилката на мястото й, но не уцелих кофата. Мамка му, не уцелих и масата. Шишето падна върху килима и се завъртя. Някога, много отдавна Дъщерята на Кръстника е била малко момиченце, протягащо рисунката на усмихнатия кон към апарата на фотографа, който по всяка вероятност е бил крещящо облечен мъж със сламена шапка и тиранти. После се е превърнала в старица, изтръскваща остатъците от живота си в инвалидна количка под светлината на флуоресцентните лампи на една художествена галерия, докато мрежичката й за коса се мяташе напред-назад… А времето между тези събития? Сякаш се бе свило до краткия миг, необходим да кимнеш или да помахаш с ръка към чистото синьо небе. В крайна сметка всички падаме и се разбиваме на земята.

Пам протегна ръце към мен. Пълната луна надничаше зад панорамния прозорец и сиянието й ми позволи да видя розата, татуирана на гърдите на Пам. Нещо ново и различно… ала гърдите си бяха същите. Познавах ги добре.

— Ела при мен — каза тя.

Отидох при нея. Закачих с болното си бедро една от масичките на колелца, извиках и залитнах, преодолявайки последните две крачки до обятията й, мислейки си, че ей сега ще рухнем на земята, аз отгоре й. Може би дори щях да й счупя няколко ребра. И защо пък не? На Дума Ки бях качил десетина килограма.

Пам обаче се оказа достатъчно силна. Бях го забравил. Тя успя да ме удържи, макар и в началото да отстъпи към вратата, ала бързо се изправи и ме прегърна с две ръце. Аз я прегърнах със своята и положих буза на рамото й, вдъхвайки мириса й.

„Уайърман! Събудих се рано и прекарах тъй чудесно времето с моите статуетки.“

— Хей, Еди, уморен си. Да си легнем.

Тя ме отведе в спалнята. Тук прозорецът беше по-малък и лунното сияние — по-приглушено, но поне чувах постоянните въздишки на водата.

— Сигурна ли си…

— Ш-ш-шт.

„Сигурна съм, че ми казахте фамилията си, но не мога да си я спомня, както толкова други неща…“

— Никога не съм искал да ти причиня болка. Толкова съжалявам.

Тя допря два пръста до устните ми.

— Не искам съжаленията ти.

Седяхме един до друг на потъналото в мрак легло.

— А какво искаш?

Тя ми отговори с целувка. Дъхът й беше топъл и ухаеше на шампанско. За известно време забравих за Елизабет и Уайърман, за кошницата за пикник и за Дума Ки. За известно време бяхме само тя и аз… досущ като в предишния ми живот, когато имах две ръце. После успях да си открадна малко вън, докато през прозореца не надникнаха първите лъчи на новия ден. Загубата на паметта невинаги представлява проблем; понякога (може би доста често) се оказва неговото решение.