Дума Ки

Как да нарисуваме картина (IX)

Търсете картината вътре в картината. Навярно няма лесно да я откриете, но не забравяйте, че тя е винаги там. Пропуснете ли я, можете да пропуснете целия свят. Знам го по-добре от всеки друг, защото щом се вгледах в снимката на Карсън Джоунс и дъщеря си — Смайли и неговата Тиквичка, — си помислих, че знам какво търся, и пропуснах истината. Може би защото не му вярвах? Да, и това е забавното. Истината е, че не бих повярвал на никой мъж, дръзнал да пожелае за себе си моята скъпа, любима Илзе.

Преди да открия въпросната фотография, зърнах негова самостоятелна снимка, ала си казах, че тя няма да ми свърши работа — че ако искам да узная намеренията му спрямо дъщеря си, трябва да ги докосна като двойка с магическата си ръка.

И ето — вече правех предположения. Погрешни предположения.

Ако бях докоснал първата, ако наистина бях проучил внимателно първата — Карсън Джоунс с фланелка на „Минесота Туинс“, съвсем сам, — вероятно нещата щяха да са различни. Вероятно щях да усетя, че всъщност е безобиден. Почти съм сигурен. Обаче не обърнах внимание на тази снимка. И никога не се запитах защо, по дяволите, ако той наистина представляваше заплаха за нея, я бях нарисувал сама, загледана в носещите се по вълните топки за тенис.

Защото малкото момиченце с рокличката за тенис беше самата тя, разбира се. Почти всички момичета, които бях нарисувал на Дума Ки, бяха Илзе — дори онези, които изглеждаха като Рийба, Либит или — един-единствен път — Адриана.

Имаше само едно същество от женски пол, което бе изключение от това правило — онова с червената мантия.

Онази.

Когато бях докоснал фотографията на Илзе и приятеля й, бях почувствал смъртта — тогава не го бях признал пред себе си, но беше точно така. Ампутираната ми ръка бе почувствала смъртта, неизбежна като дъжд след гъсти облаци.

Бях предположил, че Карсън Джоунс ще причини нещо лошо на дъщеря ми, и поради тази причина исках да я отдалеча от него. Но той въобще не бе представлявал заплаха. Персе искаше да ме накара да спра — мисля, че отчаяно искаше да ме накара да спра, особено след като бях намерил старите рисунки и моливи на Либит, — ала истината е, че Карсън Джоунс не бе оръжие на Персе. Дори злочестия Том Райли беше само заместител, временно решение.

Снимката си беше там, но аз направих погрешно предположение и пропуснах истината. Смъртта, която почувствах, не идваше от него. Тя бе надвиснала над нея.

И част от мен знаеше, че съм я пропуснал.

Защо иначе щях да рисувам проклетите топки за тенис?