Дума Ки

I

Две нощи по-късно нарисувах за пръв път този кораб.

Отначало нарекох картината „Момиче и кораб“, после — „Момиче и кораб № 1“, макар че истинското й название беше „Илзе и кораб № 1“. Именно корабният цикъл, а не историята с Кенди Браун ме подтикна да направя изложба на творбите си. (Надявах се, че Нануци не бе променил решението си.) И не защото гонех, както бе казал Шекспир, „мехура сапунен на тленната слава“70 (Уайърман ме посвети в този цитат). Реших се, защото осъзнах, че Елизабет е права — не биваше да оставям за дълго готовите платна на Дума Ки.

Картините с кораба бяха добри. Може би гениални. Усещах го, докато нанасях финалните щрихи на всяка. Същевременно бяха като лоша и силна магия. Мисля, че го разбрах още когато завърших първата в навечерието на Свети Валентин. През последната нощ от живота на Тина Гарибалди.

II

Сънят не беше кошмар, но бе толкова ярък и жив, че бе невъзможно да го опиша с думи, макар че донякъде успях да пресъздам върху платно онова, което усещах. Донякъде… но бе напълно достатъчно. Беше по залез-слънце. В този сън, както и във всички следващи, слънцето винаги залязваше. Ярката червена светлина на запад стигаше до небето, където избледняваше до оранжево, после до мръснозелено. Заливът бе обхванат от мъртвешки покой, само малки вълнички, напомнящи струйки пот, пробягваха по гладката водна повърхност. Океанът, осветен от алено зарево, напомняше грамадна очна кухина, пълна с кръв.

На този огнен фон се очертаваше силуетът на тримачтов кораб. Прогнилите изпокъсани платна висяха немощно и слънчевите лъчи струяха през дупките в тях. Всички на борда бяха мъртви — разбираше се от пръв поглед. От кораба се излъчваше някаква заплаха, сякаш там бе върлувала коварна болест, погубила екипажа и оставила подире си само този гниещ труп от дърво, такелаж и платна. Казах си, че ако някоя птица прелети над него, ще се подпали и ще падне мъртва на палубата.

На около четирийсет метра от кораба се виждаше малка лодка с весла. В нея седеше момиченце, обърнато с гръб към мен. Оранжево-червената му коса бе изкуствена — естествената не можеше да прилича на заплетено гранче прежда. Познах момиченцето само по рокличката. Материята беше щампована с квадратчета на популярната игра „морски шах“ и надписи „АЗ ПЕЧЕЛЯ“, „ТИ ПЕЧЕЛИШ“. Илзе имаше такава рокличка, когато беше на четири-пет годинки… горе-долу на толкова бяха и близначките на семейната снимка, която бях видял на площадката на втория етаж в „Двореца на убийците“.

Опитах се да извикам и ударих травмираното си бедро. Изкрещях от болка и легнах по гръб, вслушвайки се в грохота на прибоя и шепота на раковините под къщата. Те ми подсказаха къде се намирам, ала неми донесоха покой. „Аз печеля — сякаш казваха. — Ти печелиш. Ти печелиш. Аз печеля. Пистолет, аз печеля. Плод, ти печелиш. Аз печеля, ти печелиш.“

Ампутираната ръка ме засърбя. Ако продължаваше така, щях да полудея. Знаех само един начин да спра сърбежа. Качих се на горния етаж и следващите три часа рисувах като обезумял. Нямах модел, не поглеждах за вдъхновение през прозореца. Всичко беше в съзнанието ми. Докато работех, разбрах, че всички досегашни картини са ме водили към тази. Момиченцето в лодката беше само допълнение, котва, придържаше ме към реалността. Към кораба — ето към какво се бях стремил. Към кораба и залеза. Когато погледнах назад, осъзнах иронията — новото платно много напомняше на „Здравей“ — рисунката с моливи, която направих в деня на пристигането си на острова.

III

Към три и половина през нощта усетих, че вече съм капнал от умора. Проснах се на леглото и спах до девет сутринта. Събудих се свеж, бодър и безгрижен. Времето също бе в унисон с настроението ми — очертаваше се първият безоблачен ден от седмица насам. Семейство Баумгартен се приготвяха да отпътуват за дома си, но аз успях да поиграя на фризби с хлапетата им, преди да потеглят. Чувствах се чудесно. Колко приятно бе да се почувствам отново като другите хора, пък макар и само за час.

Съзнанието на Елизабет също се бе прочистило от мъглата. Прочетох й няколко стихотворения, докато тя нареждаше порцелановите си статуетки. Уайърман ни правеше компания и също бе заразен от всеобщото лъчезарно настроение. Струваше ми се, че целият свят се радва на живота. Едва по-късно ми хрумна, че навярно Джордж Кенди Браун е отвлякъл дванайсетгодишната Тина Гарибалди точно когато четях на госпожица Истлейк стихотворението на Ричард Уилбър71 за прането Любовта ни зове към всичко земно. Бях го избрал, защото сутринта прочетох във вестника, че било най-популярното обяснение в любов по случай Деня на Свети Валентин. Моментът на похищението на Тина Гарибалди бе фиксиран с пределна точност — 15:16 според таймера на видеозаписа. Мисля, че именно тогава прекъснах четенето, за да отпия от чашата със студен зелен чай, след което отново се върнах към стихотворението, което бях открил в интернет.

Складовете зад търговския център „Кросроудс“ бяха снабдени с видеонаблюдение — вероятно с цел да се предотврати кражбата на стоки. Този път обаче те регистрираха кражба на живот. На записа, който телевизиите въртяха с маниакално упорство, се вижда как Тина прекосява контролирания от камери периметър — стройна девойка с дънки и раница на гърба. Най-вероятно е смятала да се отбие в търговския център на път за вкъщи. Убиецът излиза иззад една колона и я хваща за ръката. Тя се обръща към него и сякаш го пита нещо. Браун й кима и я повежда нанякъде. Отначало момичето не се съпротивлява, ала преди да изчезнат зад голям контейнер за отпадъци, се опитва да се изплъзне. Мъжът обаче продължава да стиска китката й и двамата излизат от обсега на камерата. Според съдебния лекар смъртта на девойката бе настъпила приблизително шест часа след отвличането, но ако се съдеше по обезобразения й труп, тези часове навярно й са се сторили цяла вечност.

„Зад отворения прозорец в утринта въздухът изпълнен е със ангели“ — казва Ричард Уилбър в стихотворението „Любовта ни зове към всичко земно“. Но не е така, Ричард. Не е.

IV

Семейство Баумгартен си заминаха. Кучетата на Годфри не пропуснаха да ги изпратят с лай. Цяла гвардия прислужници проведе генерално почистване на къщата, където бяха пребивавали Баумгартенови. Мъртвата Тина Гарибалди, гола от кръста надолу, бе открита в канавка зад детското бейзболно игрище в Уилк Парк, захвърлена като торба смет. По Шести канал показаха как майка й крещи и с нокти си дере лицето. На мястото на семейство Баумгартен пристигна семейство Кинтър. Младежите от Толидо освободиха вила № 39 и там се нанесоха три възрастни жени от Мичиган. Те се оказаха големи веселячки и всеки път, щом виждаха Уайърман или мен, подвикваха: „Здрасти!“ Нямах представа дали използват наскоро инсталирания безжичен интернет, но първия път, когато играх скрабъл с тях, ме нагостиха с обяд. Кучетата на Годфри ги лаеха неуморно, щом излезеха на следобедна разходка. Един човек, който работеше на автомивката „И-Зи Джет“ в Сарасота, се обади на полицията и каза, че човекът на видеозаписа от охранителните камери прилича на колегата му Джордж Браун, известен с прякора Кенди. На Свети Валентин Кенди Браун напуснал работа в два и половина под предлог, че е болен. Автомивката „И-Зи Джет“ се намираше на една пресечка от търговския център „Кросроудс“. Два дни след Деня на влюбените влязох в кухнята на „Двореца“ и заварих Уайърман да седи до масата; беше отметнал глава и отново се гърчеше. Когато кризата отмина, той заяви, че се чувства прекрасно. Заявих, че изобщо не изглежда прекрасно, а той каза да си гледам работата. Никога досега не ми бе говорил с такъв тон. Вдигнах ръка, изпънах три пръста и го попитах колко са. Той отвърна, че са три. Повторих експеримента, но с два пръста, и Уайърман пак отговори правилно. Реших — не без известни колебания — да не задълбавам. Отново си напомних, че не съм му настойник. Нарисувах номер две и номер три. В номер две в малката лодка се носеше синята рокля на Рийба, ала аз бях сигурен, че това всъщност е Илзе. А в номер три не можеше да става и дума за съмнение. Момиченцето беше сламенорусо като Илзе в детството й, носеше моряшка блузка с фестонирана якичка (помнех я много добре, понеже дъщеря ми беше с нея, когато един неделен следобед падна от ябълковото дърво в двора и си счупи ръчичката). В номер три ветроходът се бе обърнал и се виждаха първите букви от името му, написани на носа: „ПЕР“. Нямах никаква представа какво ще последва по-нататък. На тази картина за първи път се появи харпунът на Джон Истлейк. Беше зареден и поставен на една от скамейките в лодката. На осемнайсети февруари дойде един приятел на Джак, за да му помогне с някакъв ремонт. Кучетата на Годфри яростно залаяха непознатия и само чакаха той да се приближи, за да му заръфат задника през хипхопърските дънки. Полицията разпита жената на Кенди Браун (и тя го наричаше Кенди, всички го наричаха Кенди; вероятно бе предложил и Тина Гарибалди да го нарича Кенди, преди да я изтезава и убие) за местонахождението му в следобеда на Свети Валентин. Тя съобщи, че не бил добре, но излязъл някъде. Прибрал се към осем вечерта или малко по-късно. По случай Деня на влюбените й подарил кутия шоколадови бонбони — бил непоправим романтик! На двайсет и първи февруари поклонниците на кънтри музиката се качиха в спортната си кола и отпрашиха на север, откъдето бяха дошли. Вилата им остана празна. Уайърман заяви, че това свидетелства за миграцията на прелетните птици. Добави, че на Дума Ки въпросният момент настъпва винаги по-рано, понеже на острова няма ресторанти и туристически атракции („Дори и една пършива ферма за алигатори няма!“). Кучетата на Годфри продължаваха да лаят, сякаш за да напомнят, че да, пришълците бяха намалели, но не всички си бяха заминали. В същия ден, когато съседите ми напуснаха острова, полицаите позвъниха на вратата на Кенди Браун със заповед за обиск. По новините на Шести канал съобщиха, че представителите на властта иззели някои вещи. Ден по-късно трите възрастни жени отново ме нагостиха с обяд след играта на скрабъл; не ги победих, но пък научих думата кивиут72.

Прибрах се и включих телевизора. По Шести канал предаваха извънредна емисия новини. Кенди Браун беше арестуван. Според „източници, близки до разследването“, сред конфискуваните от дома му вещи имало бельо, изцапано с кръв. Предстоеше неизменният ДНК-анализ, ала Кенди Браун не пожела да го изчака. На следващия ден вестниците цитираха признанието му: „Надрусах се и извърших нещо ужасно.“ Прочетох дописката, докато пиех сутрешния си сок. Над статията бе поместена прословутата снимка от записа на охранителната камера, която вече ми беше позната като фотографията, запечатала убийството на Кенди: Кенди държи Тина Гарибалди за китката, а тя го гледа въпросително. Телефонът иззвъня. Вдигнах слушалката, без да откъсвам очи от снимката. Ужасната смърт на Тина бе обсебила мислите ми. Обаждаше се Уайърман. Попита мога ли да отида в хасиендата. Казах му да ме чака и тъкмо щях да затворя, но осъзнах, че гласът му е някак променен. Попитах какво се е случило.

— Май ослепях с лявото око, muchacho. — Той се засмя. Смехът му беше странен, изпълнен с отчаяние. — Знаех, че натам вървят нещата, но въпреки това съм потресен. Предполагам, че всички се чувстваме по този начин, когато се събудим и разберем, че… — Той си пое дълбоко дъх. — Можеш ли да дойдеш? Опитах се да се свържа с Ан-Мари, но са я повикали по спешност при пациент и… можеш ли да дойдеш, Едгар? Моля те.

— Тръгвам веднага. Горе главата, Уайърман. Дръж се!

V

През последните няколко седмици нямах проблеми с очите. След злополуката периферното и зрение бе увредено и се налагаше да се обръщам, за да погледна встрани, но иначе очите ми си бяха наред. Докато вървях към невзрачния шевролет, се запитах как ли ще се почувствам, ако червената мъгла отново забули всичко около мен… или ако някоя сутрин се събудя и открия, че светът се е превърнал в черна дупка. Тези въпроси породиха и друг. Как Уайърман изобщо успя да се засмее? Макар и едва-едва.

Отворих вратата на шевролета и си спомних какво бе казал Уайърман за Ан-Мари Уистлър — медицинската сестра, която се грижеше за Елизабет по време на отсъствията му. Повикали я били по спешност, тоест… Закуцуках обратно към къщи и набрах номера на мобилния телефон на Джак, като се молех да вдигне и да може да смени Уайърман. Вдигна и ми каза, че ще може. Точка в полза на отбора домакин.

VI

Тази сутрин за пръв път шофирах извън острова и образно казано, се хвърлих право в дълбокото като се влях в натоварения трафик от автомобили, движещи се на север по Тамаями Трейл. Целта ни беше Мемориалната болница в Сарасота. Препоръча ни я лекарят на Елизабет, на когото се обадих въпреки протестите на Уайърман. Сега Уайърман не преставаше да ме пита добре ли се чувствам, сигурен ли съм, че мога да шофирам, не било ли по-разумно аз да остана при Елизабет, а Джак да го откара до болницата…

— Добре съм — отвърнах лаконично.

— Изглеждаш уплашен до смърт. Личи си. — Дясното му око се завъртя към мен. Лявото се опита да го последва, но без особен успех. Беше налято с кръв и от него струяха сълзи. — Няма да те прихванат бесните, нали, muchacho?

— Няма. Освен това чу какво каза Елизабет. Ако не беше тръгнал доброволно, щеше да грабне метлата и да те насмете като мръсно коте.

Той не искаше госпожица Истлейк да разбере, че не му е добре, но тя бе влязла в кухнята, тътрейки се с проходилката, и бе чула края на нашия разговор. Явно и Елизабет притежаваше нещичко от способностите на Уайърман. Не говорехме за това, ала и двамата си давахме сметка за съществуването му.

— Ако поискат да те оставят в болницата…

— Естествено, че ще поискат — на тях само това им дай, но няма да ги огрее. Виж, ако могат да оправят нещата, тогава бих размислил. Навих се да дойда само защото Хедлок вероятно ще ми каже, че това не е сериозна авария, а временно изключване на радара. — Той кисело се усмихна.

— Уайърман, ще ми кажеш ли някога какво ти се е случило?

— Всичко с времето си, muchacho. Какво рисуваш напоследък?

— Тъкмо сега няма никакво значение.

— Драги мой, явно не съм единственият, на когото му е писнало да отговаря на въпроси. Знаеш ли, че през зимата на всеки четирийсет души, редовно пътуващи по Тамаями Трейл, един катастрофира? Факт. А вчера чух по новините, че шансовете за сблъсък между Земята и астероид с размерите на хюстънския „Астродоум“73 са по-големи от…

Пресегнах се към радиото.

— Искаш ли да послушаме музика?

— Бива — кимна спътникът ми. — Само да не ми пуснеш някое мазно кънтри.

Отначало думите му ме изненадаха, но после си спомних бившите си съседи. Намерих възможно най-шумната и тъпа радиостанция, наречена „Кокал“. Бандата „Назарет“ надаваше кански вой в „Пия за изтрезняване“.

— Охо, просташки рокендрол — отбеляза Уайърман. — Най-накрая видях истинското ти лице, mi hijo74.

VII

Денят ми се стори безкраен. Ако си решил да хвърлиш тялото си върху конвейера на съвременната медицина (особено в голям град, претъпкан с възрастни и често болни хора), със сигурност те очаква дълъг и изнурителен ден. Останахме в болницата до шест вечерта. Наистина поискаха да задържат Уайърман, той обаче твърдо отказа.

Прекарах по-голямата част от този ден в чакалните-числитища, в които по масите се въргаляха стари списания, столовете са с протрита тапицерия, а телевизорът е прикрепен на висока стойка. Седях, слушах как разговорите на угрижени хора се конкурират с боботенето на телевизора, само от време на време отивах до помещенията, където се разрешаваше да говориш по мобилен телефон, и се обаждах на Джак, за да проверя как е Елизабет. Първият път ми каза, че играели на парчизи75.

После госпожица Истлейк пренаредила Порцелановия град. Когато се обадих за трети път, научих, че ядат сандвичи и гледат Опра. Четвъртият път госпожицата спеше.

— Кажете му, че отиде сама до тоалетната — добави Джак. — До скоро.

Казах му. Уайърман се зарадва. Макар и бавно, медицинският конвейер пълзеше.

Минахме през три чакални. Първата се намираше пред приемното отделение, където Уайърман дори не пожела да вземе формуляр (навярно защото не можеше да прочете и дума, ала аз старателно попълних всички необходими графи), а втората — пред неврологията, където се запознах с Джийн Хедлок, лекарят на Елизабет, и с Хърбърт Принсайп, който според Хедлок бе най-добрият невролог в цяла Сарасота. Принсайп не го отрече, нито пък отвърна с престорена скромност: „Ласкаете ме.“ Третата чакалня бе на втория етаж, където бе отделението със свръхмодерно медицинско оборудване. Не заведох Уайърман при моя добър познат — магнитнорезонансния томограф, а в рентгеновия кабинет в далечния край на коридора (предполагах, че в нашият високотехнологичен век този кабинет ще е прашасал и обвит в паяжини). Уайърман ми повери медальона си с Дева Мария и аз седнах в чакалнята, питайки се защо най-добрият невролог на Сарасота е прибягнал до този архаичен метод. Никой не си направи труда да ме посвети.

Телевизорите и в трите чакални бяха включени на Шести канал, ето защо пред очите ми непрекъснато се появяваше прословутата снимка — ръката на Кенди Браун стиска здраво китката на Тина Гарибалди, лицето й е обърнато към похитителя, а очите й казват нещо, което поражда ужас във всеки, израснал в що-годе приличен дом. Всички родители обясняват на децата си, че трябва да са предпазливи, изключително предпазливи, че непознатите могат да бъдат опасни, много опасни, и вероятно рожбите им не се съмняват в тези предупредения, но децата от добрите семейства са убедени, че безопасността им е гарантирана по рождение. Погледът на Тина казваше: „Да, господине, кажете какво да направя.“ Погледът й казваше: „Вие сте възрастен, аз още съм малка, ще ви послушам.“ Погледът й казваше: „Възпитали са ме да уважавам възрастните.“ Но най-ужасно бе как очите й казваха: „Никога не са ми причинявали болка.“

Не мисля, че натрапчивото повторение на снимката по телевизията бе определящ фактор за онова, което последва, но имаше ли връзка с онези събития? Да.

Твърдо да.

VIII

Мракът вече бе паднал, когато най-накрая изкарах колата от гаража и подкарах по Тамаями Трейл към Дума. Отначало не мислех за Уайърман; шофирането поглъщаше цялото ми внимание, дори се притеснявах, че късметът всеки момент ще ме изостави и пътуването ни ще завърши с катастрофа. Започнах да се отпускам едва след като отминахме изхода да Сиеста Ки и потокът от автомобили намаля. Щом наближихме търговския център „Кросроудс“ обаче, Уайърман внезапно изкомандва:

— Спри!

— Какво ще си купиш от „Гап“? Боксерки? Тениски с джобчета?

— Не ми се прави на умник. Спри, без да коментираш. Паркирай под онази лампа!

Подчиних се и изключих двигателя. Мястото ми се стори доста зловещо, въпреки че на паркинга имаше доста коли, а Тина Гарибалди бе отвлечена от Кенди Браун от другата страна на масивното здание, където се намираха товарните платформи.

— Май съм готов да ти разкажа всичко — промърмори Уайърман. — Заслужаваш да го научиш. Защото се грижиш за мен. Защото си добър с мен…

— Спести си сантименталните излияния — прекъсна го.

Той стискаше тънката сива папка, която сутринта беше взел със себе си. На етикета бе написано името му. Вдигна показалец, давайки ми знак да замълча, но не ме погледна. Вниманието му сякаш бе приковано от входа на магазина „Бийлс“, намиращ се от тази страна на търговския център.

— Искам да разкажа всичко наведнъж и да приключим с обясненията. Съгласен ли си?

— Естествено.

— Случилото се с мен прилича на… — Той се обърна към мен. Лицето му внезапно се бе оживило. Яркочервеното му ляво око продължаваше да сълзи, но погледът му се беше фокусирал. — Muchacho, гледал ли си репортаж за човек, който спечелва двеста-триста милиона долара от лотарията?

— Че кой не е гледал?

— Изкарват късметлията на сцената, дават му грамаден картонен чек и той дърдори нещо несвързано, в повечето случаи пълни дивотии, но и това е добре, понеже самото отгатване на всички тези цифри си е доста щуро, нали? Направо абсурдно. Най-доброто, което можеш да кажеш, е: „Отивам в шибания «Дисни Уърлд».“ Следиш ли ми мисълта?

— Горе-долу.

Уайърман отново започна да изучава хората, които влизаха и излизаха от „Бийлс“. Зад този магазин Тина Гарибалди бе срещнала Кенди Браун.

— Аз също спечелих на la loteria. В нея обаче се разиграваше не огромна сума, а огромно нещастие. В предишния си живот бях адвокат и работех в кантората „Файнъм, Дулинг и Алън“ в Омаха. Шегаджиите (към тях се числях и аз) я наричаха „Намери, Изчукай и Забрави“. Всъщност фирмата бе напълно почтена. Имахме много клиенти и аз заемах доста висока позиция в йерархията. Бях ерген и си мислех — вече бях на трийсет и седем, че никога няма да се оженя. После в града пристигна цирк, Едгар. Истински цирк с лъвове, тигри и въздушни акробати. Повечето артисти бяха чужденци — нещо обичайно за цирковете. Например въздушните акробати и семействата им от Мексико. Хулия Таверес, една от касиерките, също беше мексиканка. Тя водеше и счетоводството, бе и преводачка на въздушните акробати. Не обичам цирка. От време на време Уайърман можеше да посети рок концерт, но на цирк не ходи. И ето, че отново се появява лотарията — на всеки няколко дни работниците от цирка теглеха жребий, за да определят кой да напазарува. Нали се сещаш — чипсове, снаксове, кафе, сода… Един ден Хулия изтеглила белязаната хартийка. Когато излязла от супермаркета с покупките и тръгнала съм своя миниван, един камион, влизащ в паркинга с твърде голяма скорост, блъснал количките за пазаруване… нали знаеш как ги нареждат една в друга?

— Да.

— Добре. Бам! Количките били изтласкани на десетина метра. Ударили Хулия и счупили крака й. Тя нямало как да види камиона, следователно нямало как и да отстъпи. Недалеч имало полицай, който чул вика й. Той извикал „Бърза помощ“ и подложил шофьора на тест за алкохол. Дрегерът показал едно цяло и седем промила.

— Много ли е?

— Да, muchacho. В Небраска това не означава глоба от двеста долара, а затвор. Лекарят от спешното отделение посъветвал Хулия да се обърне към нас. В „Намери, Изчукай и Забрави“ тогава работеха трийсет и петима адвокати и делото й можеше да попадне при всеки от тях. Обаче попадна при мен. Виждаш ли как изскачат печелившите числа?

— Да.

— Аз не само защитавах интересите й, но и се ожених за нея. Тя спечели делото и получи прилично обезщетение, а циркът напусна града, обаче без едната касиерка. Да добавя ли, че бяхме лудо влюбени?

— Не — отвърнах. — Личи си всеки път, когато произнасяш името й?

— Благодаря ти, Едгар. Благодаря ти. — Той беше навел глава и продължаваше да стиска папката. По едно време се пресегна и извади от задния си джоб дебел и поизтъркан кожен портфейл. Изненадах се как може да седи върху такава тухла. Прегледа многобройните отделения, предназначени за снимки и важни документи, и извади фотографията на тъмнокоса черноока жена с бяла блуза без ръкави. Изглеждаше около трийсет и беше приказно красива.

— Моята Хулия — промълви Уайърман. Понечих да му върна снимката, но той поклати глава. Извади от портфейла си още една. Не исках да я гледам, ала я взех, когато ми я подаде.

Видях умален образ на Хулия Уайърман. Същите черни коси обрамчваха съвършеното бяло лице. Същите черни, сериозни очи.

— Есмералда — поясни спътникът ми. — Другата половина от сърцето ми.

— Есмералда — повторих аз. Помислих си, че очите от тази фотография и очите на горката Тина почти не се различават. Ръката ме засърбя. Онази ръка, която бе изгорена в крематориума на болницата. Почесах я… по-точно почесах ребрата си. Тук всичко бе постарому.

Уайърман взе снимките, целуна ги (сърцето ми се сви, като го гледах) и ги върна в портфейла си. Позабави се, понеже ръцете му трепереха, а очите му сигурно бяха замъглени от сълзите.

— Дори не трябва да гледаш как изскачат печелившите числа, amigo. Затвориш ли очи, ще чуеш как топките падат в гнездата — трак, трак, трак. На някои хора просто им върви.

Когато Есмералда стана на три годинки, Хулия постъпи в организацията „Намери си работа — решения за имигранти“. Помагаше на испаноезични чужденци със или без зелени карти да си намерят работа и съдействаше на нелегалните пришълци, които искаха да придобият гражданство по законен път. Организацията беше малка и не рекламираше дейността си, но от нея имаше много повече полза, отколкото от показните протестни маршове. Така твърди Уайърман.

Той притисна длани към очите си, изхлипа и си пое дълбоко въздух. После отново стисна папката.

— Трагедията се разигра, когато бях по работа в Канзас Сити. Хулия работеше на половин ден от понеделник до четвъртък. През това време за Есмералда се грижеха в детската градина. Престижна детска градина. Можех да ги осъдя и да ги разоря, но не го направих. Защото дори в мъката си разбирах, че нещастието с дъщеря ми можеше да се случи с всяко дете. Животът е лотария, muchacho… Веднъж нашата кантора даде под съд една компания, производител на щори (аз не участвах в процеса). Бебе, лежащо в креватчето си, някак си успяло да хване шнура на щорите, пъхнало го в устата си и се задушило. Родителите спечелиха делото и получиха солидно обезщетение, но детето им си беше отишло. Вместо шнура можеше да бъде какво ли не. Автомобилче-играчка… Табелка от кучешки нашийник… Стъклено топче… — Уайърман вдигна рамене. — Както с Есмералда. Докато си играела, глътнала стъклено топче и се задушила.

— Господи, Уайърман! Какъв ужас!

— Още дишала, когато я закарали в спешното. Жената от детската градина телефонира на мен и на Хулия. Ломотеше като обезумяла. Жена ми скочила в колата и подкарала с бясна скорост. На три преки от болницата се блъснала челно в общински камион. Починала на място. Дъщеря ни издъхнала двайсет минути по-рано. Медальонът на Дева Мария, който ти дадох… беше на Хулия.

Той замълча и тишината ни обгърна. Не смеех да я наруша. А и какво можех да кажа? След известно време Уайърман продължи:

— Друга версия на популярна лотария. Пет числа плюс най-важното — допълнителното. Трак, трак, трак, трак, трак. И най-накрая трак! Очаквах ли, че нещо подобно ще ми се случи? Не, muchacho, никога, дори и в най-кошмарните си съновидения. Бог обаче ни наказва за онова, което не очакваме. Моите родители ме умоляваха да се обърна към психотерапевт и след известно време — осем месеца след погребенията — се подчиних. Бях се уморил да се нося по течението.

— Чувството ми е познато.

— Знам. Слизали сме в ада на смени — и аз, и ти. И както виждам, сме се измъкнали, макар че моите подметки още димят. А твоите?

— Същата история.

— Психотерапевтът… оказа се мил човек, но не можех да говоря с него. Все му дърдорех нещо нечленоразделно. И се усмихвах. Всеки миг очаквах разкошна жена по бански да ми връчи големия картонен чек, а зрителите да заръкопляскат. В края на краищата чекът наистина се появи. Когато се оженихме, сключихме семейна застраховка. След раждането на Есмералда включих и нея. Премията от застраховката и обезщетението за смъртта на Хулия бяха като печалба от лотарията — улучил бях заветните шест числа. Което ни води до това тук.

Той вдигна тънката сива папка.

— Започнах да си мисля за самоубийство и тази идея все повече ме привличаше. Най-вече с това, че Хулия и Есмералда може би ме чакаха да отида при тях… но едва ли щяха да чакат вечно. Не съм религиозен, обаче си мисля, че не бива категорично да отхвърляме идеята за живот след смъртта… живот, в който сме си същите като сега. Обаче… — печална усмивка докосна устните му — … тогава бях воден най-вече от отчаянието. Държах пистолет в сейфа си. Двайсет и втори калибър. Бях го купил за защита на семейството си след раждането на Есмералда. Една вечер седях в трапезарията и… сигурен съм, че знаеш тази част от историята, muchacho.

Вдигнах ръка и махнах, сякаш казвах: Може би si, може би no.

— Седях в трапезарията на опустелия си дом. На масата имаше купа с плодове, оставена от жената, която бях наел да се грижи за къщата. Сложих пистолета пред себе си и затворих очи. После завъртях купата два-три пъти. Казах си, че ако избера ябълка, ще допра пистолета до слепоочието си и ще свърша със себе си. А ако избера портокал… тогава ще взема печалбата от лотарията и ще отида в „Дисни Уърлд“.

— Чувал си бръмченето на хладилника — вметнах.

— Точно така. — Изобщо не изглеждаше изненадан. — Чувах хладилника… бученето на компресора, цъкането на термостата. Протегнах ръка и попаднах на ябълка.

— Шмекерувал ли си?

Уайърман се усмихна:

— Уместен въпрос. Ако ме питаш дали съм надзърнал, отговорът е не. Ако подозираш, че съм запомнил местоположението на плодовете в купата… — Той вдигна рамене. — Quien sabe — кой знае? Така или иначе взех ябълка. Всички носим първородния грях. Не се налагаше да отхапя или да я помириша. Щом докоснах плода, разбрах какъв е. Не отворих очи (боях се да не започна да разсъждавам и да променя решението си), а допрях дулото на пистолета до слепоочието си. — Той докосна с показалеца си малкия кръгъл белег, който обикновено бе скрит зад прошарените му кичури. — Последната ми мисъл беше: „Вече няма да чувам проклетия хладилник, нито да вадя от него поредното парче пай.“ Не си спомням изстрела. Целият свят потъна в белота и така завърши предишният ми живот на Уайърман. А сега… искаш ли да чуеш за халюцинациите?

— Да.

— Искаш да ги сравниш със своите, нали?

— Да. — Внезапно ми хрумна нещо. Навярно беше важно. — Уайърман, имаше ли такива телепатични откровения… странни видения… както искаш ги наречи… преди да дойдеш на Дума Ки? — Мислех си за Гандолф, кучето на Моника Голдстийн, което сякаш бях удушил с ампутираната си ръка.

— Да, може би два-три пъти. Някой ден сигурно ще ти разкажа по-подробно, Едгар, но не ми се иска да задържаме Джак твърде дълго при госпожица Истлейк. А и тя сигурно се тревожи за мен. Толкова е мила.

Можех да му кажа, че Джак също е много мил и също се тревожи за мен, но го помолих да продължи.

— Често си обгърнат от червена мъгла, muchacho — каза Уайърман. — Не мисля, че е аура в буквалния смисъл, нито пък еманация на конкретна мисъл… макар че и това се е случвало. Три-четири пъти съм го долавял не само като цвят, но и като слово. И… да, веднъж това се случи извън Дума Ки. В галерия „Ското“.

— Когато търсех подходящата дума.

— Така ли? Не си спомням.

— Аз също, но съм сигурен, че е било така. Червеното е нещо като асоциативен символ за мен. Като спусък. Дойде от една песен на Рийба Макинтайър. Открих го съвсем случайно. Има и друго. Когато не мога да си спомня нещо важно, започвам да… разбираш ли…

— Да се вбесяваш?

Спомних си как стиснах Пам за шията. Как се опитах да я удуша.

— Да. Нещо такова.

— Ясно.

— Предполагам, че червеното избива навън и обагря моите… ментални одежди? Така ли е?

— Горе-долу. И всеки път, когато го усещам около теб и вътре в теб, си мисля как се събудих с куршум в главата и видях, че целият свят е тъмночервен. Струваше ми се, че съм попаднал в ада — така си представям преизподнята, като тъмночервена вечност. — Той замълча за миг. — После осъзнах, че виждам ябълка. Беше пред мен, вероятно на два-три сантиметра от очите ми. Бе на пода… аз — също.

— Проклятие!

— Да, и аз си помислих същото. Само че не беше проклятие, а най-обикновена ябълка. „Всички носим първородния грях — промълвих. После добавих: — Фруктиерата.“ Всичко, което се случи и бе казано през следващите двайсет и шест часа, е запечатано с кристална яснота в съзнанието ми. С най-големи подробности. — Уайърман се разсмя. — Естествено, помня някои неща, които изобщо не са се случили, обаче важното е, че ги помня. И никакъв детектор няма да ме хване в лъжа, дори и когато описвам покритите с гной хлебарки, които видях да изпълзяват от очите, устата и ноздрите на стария Джак Файнъм.

Мъчеше ме ужасно главоболие, ала след като преодолях шока от ябълката, се почувствах сравнително добре. Беше четири сутринта. Бяха изминали шест часа след нескопосания ми опит за самоубийство. Лежах в локва съсирена кръв. Кръв бе засъхнала като желе и по дясната ми страна. Помня как седнах и казах: „Аз съм един желиран гъзар.“ После добавих: „Няма желе във фруктиерата.“ Това изказване ми се стори изключително трезво и рационално — сякаш благодарение на него бях преминал теста за проверка на психическото здраве. Започнах да се съмнявам, че съм се прострелял. Реших, че съм задрямал с мисълта, че ще се самоубия, бях паднал от стола и си бях ударил главата. Ето откъде се беше взела кръвта. Обяснението ми се стори много логично предвид обстоятелството, че можех да говоря и да се движа. Прииска ми се да кажа на глас още нещо. Името на майка си. Вместо него обаче произнесох: „Узряла е реколтата богата и радват се на фермата децата.“

Кимнах разбиращо. След излизането от комата имах не един, а безброй подобни случая: „Седни на дъртака, седни на сторчока.“

— Ядоса ли се?

— Не, честна дума! Почувствах облекчение! Предположих, че травмата на главата е причинила известна дезориентация. Едва тогава видях пистолета на пода. Взех го и помирисах дулото. Острата миризма на изгорял барут доказваше, че с оръжието е било стреляно. Аз обаче продължавах да се придържам към версията заспах и си ударих главата, докато отидох в банята и видях дупката в слепоочието си. Малка кръгла раничка, опушена от барута. — Той отново се засмя, както се смее човек при спомена за голяма глупост, която е извършил — например как се е опитал да вкара колата си в гаража, забравяйки да отвори вратата.

— Тъкмо тогава чух как изтрака топката с шестото печелившо число, Едгар. И разбрах, че няма как да избегна разходката до „Дисни Уърлд“.

— Или до неговото копие — въздъхнах. — Господи, Уайърман.

— Опитах се да измия следите от барута, но всеки допир бе ужасно болезнен. Сякаш дъвчех на болен зъб.

Внезапно прозрях защо в болницата го бяха пратили на рентген, а не на томограф. Куршумът още беше в главата му.

— Уайърман, може ли да те питам нещо?

— Казвай.

— Зрителните нерви на човека… не знам как да го кажа… пресичат ли се?

— Да.

— Значи затова имаш проблеми с лявото око. Напомня за… — За миг не можах да намеря точната дума и гневно стиснах юмруци, ала след секунда се сетих. — Напомня ми за моята мозъчна контузия.

— Май си прав, да. Прострелях дясното си слепоочие, но пострада лявото ми око… И така, през онзи паметен ден сложих лейкопласт на раната. И изпих два аспирина.

Разсмях се. Не можах да се въздържа. Уайърман се усмихна и кимна.

— После си легнах и се опитах да заспя. Беше все едно да се опитам да заспя на концерт на духов оркестър. Не мигнах четири денонощия. Страхувах се, че ще ме мъчи вечно безсъние. Мислите ми се носеха с шеметна скорост. Вероятно в сравнение с това преживяване надрусването с хероин бе като да пиеш антидепресант. Не можех дори да лежа спокойно. Издържах двайсет минути, после скочих и си пуснах диск с мексиканска народна музика. Беше пет и половина сутринта. Качих се на велотренажора (за пръв път след смъртта на Хулия и Есмералда), след трийсет минути взех душ и отидох на работа.

Следващите три дни бях птичка, самолет и суперадвокат. Колегите ми първо се разтревожиха за мен, после се разтревожиха за здравето ми, а накрая взеха да се притесняват за собствената си безопасност. Бърборех несвързано, от време на време преминавах на развален испански и френски. Работех като обезумял, но на практика тъпчех на едно място. Съдружниците във фирмата и подчинените им адвокати бяха убедени, че страдам от психическо разстройство, и в известен смисъл бяха прави. Имах органичен76 нервен срив.

Неколцина се опитаха да ме накарат да остана вкъщи, ала безуспешно. Дион Найтли, един от най-близките ми приятели, умоляваше да ме заведе на лекар. И знаеш ли какво му казах?

Поклатих глава.

— „Урожаят вече се събира, доволният стопанин пие бира.“ Отлично си го спомням! После си тръгнах. Всъщност избягах. За Уайърман бавното придвижване не съществуваше. Прекарах две нощи по клубовете. На третата нощ един охранител ме изхвърли въпреки протестите ми. Информирах го, че еректиралият ми пенис има един милион капиляри и нула угризения на съвестта. Освен това му казах, че е желиран гъзар и баща му го мрази. — Уайърман пак погледна папката. — Това за баща му се оказа вярно. Веднага го разбрах. — Той показа белега на слепоочието си. — От свръхестественото радио, amigo.

На следващия ден ме повика Джак Файнъм, върховният раджа, и ми нареди да си взема отпуск. Точно така — не ме помоли, а ми нареди. Заяви, че съм избързал да се върна на работа след „злополучните семейни събития“. Отвърнах му, че дрънка глупости. Какви семейни събития? „Не увъртай, а кажи, че жена ми и детето ми изядоха гнила ябълка — отвърнах му. — така кажи, беловлас синдик, защото тези думи изпълват смъртните с насекоми.“ В същия миг хлебарките заизскачаха от очите и носа му, две изпълзяха изпод езика му и оставиха белезникава диря върху брадичката му.

Закрещях. И се хвърлих отгоре му. Ако не беше паникбутона под бюрото му (не предполагах, че параноичният дъртофелник се е подсигурил така), вероятно щях да го убия. Той се оказа доста пъргав за възрастта си и ми се изплъзна. Явно имаше тренинг от голфа и тениса. — Уайърман се замисли. — На моя страна обаче бяха безумието и младостта. Настигнах го и отново го сграбчих тъкмо когато колегите нахълтаха в кабинета. Половин дузина адвокати едва успяха да го изтръгнат от хватката ми, но преди това раздрах скъпото му сако. От горе до долу. — Той поклати глава. — Да беше чул как крещи дъртият мръсник! Разбира се, аз не му отстъпвах. Нарекох го какво ли не, включително скапан травестит, дето се кипри с дамско бельо. И също като с охранителя от нощния клуб отново улучих в десетката. Забавно, нали? Луд или не, ценен кадър или не, тази моя постъпка сложи край на кариерата ми в „Намери, Изчукай и Забрави“.

— Съжалявам.

— Няма защо. Всяко зло за добро — заяви той с делови тон. — След като насила ме изнесоха от кабинета му (където сякаш бе паднала бомба), получих епилептичен припадък. Много силен. Ако не бяха медицинските познания на един стажант, щях да пукна на място. Всъщност изпаднах в ступор, който продължи три дни. И защо не? Не бях мигнал дни наред. А сега…

Той отвори папката и ми подаде трите рентгенови снимки. Не бяха ясни като онези, направени с магнитнорезонансен томограф, ала от опит знаех къде и какво да гледам.

— Едгар, пред теб е онова, което според мнозина не съществува — мозък на адвокат. Ти имаш ли си такива снимки?

— Да го кажем така — ако исках да ги събера в албум…

Уайърман се усмихна.

— Кому е нужен албум с такива фотоси? Виждаш ли куршума?

— Да. Сигурно си държал пистолета ето така… — насочих показалеца си под доста голям ъгъл.

— Почти позна. Куршумът е пробил черепа, променил е траекторията си и е заседнал в мозъка. Но докато спре, е създал… как да се изразя…

— Нещо като ударна вълна?

Очите му грейнаха.

— Именно. Тази ударна вълна е предизвикала оток и натиск върху пресечната точка на зрителните нерви. Разбираш ли какво се е случило? Прострелях се в слепоочието и не само останах жив, но и докарах нещата дотам, че куршумът да създава проблеми за всички чаркове на мозъка, които се намират тук. — Той посочи костта над дясното си ухо. — Положението се влошава още повече от движението на куршума. За две години е проникнал със седем милиметра навътре. Може би дори с повече. Не се налага Хедлок или Принсайп да ми го обясняват. Снимките са достатъчно красноречиви.

— Тогава защо не позволиш да те оперират и да извадят куршума? С Джак ще се грижим за Елизабет, докато се възстановиш напълно…

Той поклати глава.

— Отказваш ли? Защо?

— Защото куршумът се намира твърде дълбоко, amigo. Затова и не останах в болницата. Да не мислиш, че искам да се простя с живота? В никакъв случай. Желанието ми да умра остана в миналото. Най-близките същества все така ми липсват, но сега имам госпожица Истлейк, за която се грижа, и се влюбих в този остров. А и се запознах с теб, Едгар. Искам да видя какво ще се случи с теб. Съжалявам ли за стореното? Понякога si, понякога no. Обземат ли ме съжаления, бързам да си напомня, че вече не съм онзи Уайърман и че трябва да проявявам снизхождение към предишното си „аз“. Онзи човек претърпя такава голяма загуба и изпита толкова силна душевна болка, че не можеше да носи отговорност за постъпките си. Това е моят предишен живот и аз се старая да мисля за проблемите си като за… ами… вродени недъзи.

— Струва ми се доста налудничаво.

— Нима? Спомни си собственото си положение.

Спомних си го. Бях се опитал да удуша жена си, а после бях забравил. Делях леглото си с кукла. Уайърман беше прав, обаче не му го казах.

— Доктор Принсайп иска да постъпя в болницата само защото съм интересен медицински случай — добави той. — Нещо като опитна мишка.

— Откъде знаеш?

— Сигурен съм! — По гласа му се усещаше, че едва сдържа емоциите си. — След фаталния изстрел си имах работа с поне четирима като Принсайп. Ужасяващо еднакви — умни, но дистанцирани и лишени от съчувствие като социопатите от романите на Джон Д. Макдоналд. Принсайп не може да ме оперира, както е невъзможно да се оперира пациент със злокачествен тумор на същата дълбочина в мозъка. Ако имах раково образувание, вероятно щяха да го облъчат, но радиацията няма да подейства на парче олово. Принсайп го съзнава, но в същото време изгаря от любопитство. Възнамерява да ми даде лъжлива надежда, за да ме вкара в болницата и да си прави експерименти. А по-късно, когато умра, най-вероятно ще напише статия за мен и ще я публикува в престижно медицинско списание. После ще отиде в скъпия курорт Канкуин и ще си живее като цар.

— Жестоко е.

— О, не знаеш що е жестокост, докато не видиш погледа на този тип. Щом ме погледна, изпитах непреодолимо желание да си плюя на петите, докато още мога. Впрочем, тъкмо това и направих.

Поклатих глава и зададох най-важния въпрос:

— Какво е прогнозата?

— Я по-добре тръгвай. Това място започва да ми действа на нервите. Току-що осъзнах, че именно тук онзи изрод е отвлякъл момичето.

— Щях да ти го кажа още когато ме накара да отбия.

— Може би е по-добре, че не ми каза. — Той се прозина. — Боже, колко съм уморен!

— От стреса е — казах и се огледах в двете посоки, преди отново да поема по Тамаями Трейл. Още не можех да повярвам, че седя зад волана, но шофирането все повече ми харесваше.

— Питаш ме за прогнозата… Ами, хич не е розова. Взимам конски дози доксептин и зонегран, които са препарати против епилептични припадъци; донякъде помагат, но онази вечер, когато бяхме в „Зория“, разбрах, че имам сериозен проблем. Упорито отказвах да го приема, но нали знаеш библейския пример — упорството погуби фараона, а Моисей поведе към свободата синовете Израилеви.

— Хм… мисля, че там ставаше дума за Червено море. Има ли други лекарства, които можеш да взимаш? По-силни?

— Принсайп ми предложи неуронтин, но аз за нищо на света няма да го пия.

— Заради работата си.

— Именно.

— Уайърман, госпожица Истлейк няма да има полза от теб, ако ослепееш като къртица.

Той помълча минута-две. Шосето, което вече бе съвсем пусто, се развиваше като серпентина под светлината на фаровете.

— Много скоро слепотата ще бъде най-малкият от проблемите ми — промълви Уайърман.

Хвърлих му бърз поглед.

— Да не искаш да кажеш, че този куршум може да те убие?

— Да. — В гласа му не се долавяше никакъв драматизъм, поради което звучеше още по-убедително. — И знаеш ли какво, Едгар?

— Какво?

— Преди да ме убие и докато все още имам едно зрящо око, искам да видя колкото се може повече твои картини. Госпожица Истлейк също иска да разгледа поне няколко. Помоли ме да ти го кажа. Можеш да ги докараш с колата. Какво виждам, доста добре се справяш с шофирането.

Бяхме се приближили до отклонението за Дума Ки. Включих мигача.

— Ще ти кажа какво мисля понякога — продължи Уайърман след кратка пауза. — Смятам, че този невероятен късмет в живота ми все някога трябва да свърши и да се обърне на сто и осемдесет градуса. Нямам основания да си го мисля, ала все пак е някаква опора. Разбираш ли ме?

— Да — кимнах аз. — Уайърман?

— Все още съм на линията, muchacho.

— Ти обичаш Дума, но в същото време мислиш, че нещо в острова не е наред. Какво?

— Не знам точно, ала наистина има нещо. Не си ли съгласен?

— Разбира се. Много добре го знаеш. Когато двамата с Илзе се опитахме да навлезем в дълбините на острова, ни прилоша. Само че дъщеря ми се почувства много по-зле от мен.

— И не е единствената, ако се вярва на историите, които съм чувал.

— Истории?

— Да. На брега всичко е нормално, но в дълбините на острова… — Уайърман поклати глава. — Мисля, че може да има някакво замърсяване на подпочвените води. Вероятно това е причината треволяците и храсталаците да избуяват, въпреки че при подобен климат без поливане не би трябвало да има и стръкче трева на моравата ти. Не знам на какво се дължи, но по-добре човек да се пази. Особено младите жени, които искат да имат деца. Деца без вродени недъзи.

Изявлението му ме порази. Изобщо не ми беше хрумвало подобно нещо. Не казах нито дума до края на пътуването.

IX

Не са много спомените, които са се запечатали в съзнанието ми така ярко като завръщането ни в „Двореца“ през тази февруарска вечер. Масивната порта беше отворена, Елизабет Истлейк седеше на инвалидната количка също като в деня, в който с Илзе се отправихме на неуспешната експедиция на юг. Харпунът не беше на скута й, ала тя пак носеше спортния екип (и нещо като сако от стара училищна униформа) и облягаше краката си с големите кецове върху хромираната поставка. До инвалидната количка се намираше проходилката, а зад нея стоеше Джак Кантори с фенерче в ръка.

Щом зърна приближаващата се кола, Елизабет понечи да се изправи. Джак пристъпи напред, за да я спре, но когато разбра, че е твърдо решена да стане, остави фенерчето на земята и й помогна да се изправи. Аз вече паркирах до портата, а Уайърман бе отворил вратата. Осветени от фаровете, Джак и старата жена изглеждаха като актьори на сцена.

— Не, госпожице Истлейк! — извика Уайърман. — Не ставайте! Ще ви закарам вкъщи!

Тя сякаш не го чу. Младежът й помогна да се намести зад проходилката и старицата се хвана за дръжките й. После се затътри към колата. Междувременно аз се мъчех да изляза от шевролета — дясното ми бедро беше като вкочанено. Все пак успях и понечих да заобиколя колата, но в този момент Елизабет пусна дръжките на проходилката и протегна ръце към Уайърман. Изплаших се да не падне, но тя се беше разкрачила леко и се задържа на крака. Ароматният нощен ветрец отметна косата й и аз не се изненадах, щом зърнах белега от дясната страна на главата й — бе почти същият като моя, но очевидно отдавнашен.

Уайърман заобиколи отворената врата на шевролета и се поколеба за няколко секунди. После тръгна към Елизабет с наведена глава, дългата коса бе паднала върху челото му. Старицата протегна ръце и го притисна към внушителната си гръд. За миг се олюля и аз се уплаших, че краката няма да я удържат, но тя запази равновесие и запрокарва по гърба на Уайърман възлестите си, изкривени от артрита пръсти.

Неуверено пристъпих към тях и тя ме погледна. Не беше старицата, която питаше кога ще дойде влакът или твърдеше, че мозъкът й е като каша. Машинките в главата й явно работеха перфектно. Поне засега.

— Ще се оправим сами — промърмори. — Тръгвай си, Едгар.

— Но…

— Ще се оправим сами. Уайърман ще ме отведе у дома. След минутка. Нали така, Уайърман?

Той кимна — безмълвно и без да се обърне.

Помислих и реших да се подчиня.

— Добре. Лека нощ, Елизабет. Лека нощ, Уайърман. Да тръгваме, Джак.

Помощникът ми остави фенерчето върху проходилката, погледна към Уайърман, чието лице продължаваше да бъде притиснато към гърдите на старицата, и пристъпи към колата.

— Лека нощ, госпожо.

— Лека нощ, млади човече. Малко сте нетърпелив в играта на парчизи, но имате потенциал. Едгар? — Тя ме погледна отново. — Водата вече тече по-бързо. Скоро ще се появят и бързеите. Усещаш ли?

— Да. — Не знаех за какво говори, но разбрах смисъла.

— Остани. Моля те, остани на Дума, каквото и да се случи. Необходим си ни. На мен и на Дума Ки. Не го забравяй, когато разумът отново ме напусне.

— Няма.

— Потърси кошницата за пикник на леля Мелда. Сигурно е някъде на тавана. Червена е. Ще я намериш. Вътре са.

— Какво има вътре, Елизабет?

Тя сами ми кимна:

— Да. Лека нощ, Едуард.

Разумът отново я напускаше. Но аз знаех, че Уайърман ще я отведе в къщата. Той щеше да се погрижи за нея. А ако не бе в състояние да го стори, тя щеше да се погрижи за двамата. Преди да седна зад волана, отново ги погледнах. Уайърман се притискаше към нея, все така обронил глава на гърдите й. Този спомен е съвсем ясен.

Ясен.

X

Бях доста уморен от шофирането (и интензивния, прекаран сред толкова хора ден след месеците на уединение), но и дума не можеше да става за лягане, а още по-малко пък за спане. Проверих електронната поща — имах писма от двете си дъщери. Мелинда беше получила стрептококова инфекция и както винаги приемаше болестта като лично оскърбление, а Илзе ми изпращаше интернет-адреса на вестник „Ситизън Таймс“, който излизаше в Ашвил, Северна Каролина. На сайта намерих възторжен репортаж за концерта на „Колибри“. Бяха свирили в Първа баптистката църква и паството крещяло „Алилуя!“. На снимката се виждаха Карсън Джоунс и някаква русокоса красавица, които се гледаха влюбено. Под фотографията пишеше: „Дует на Карсън Джоунс и Бриджит Андрейсън при изпълнението на «Колко си велик».“ Дъщеря ми бе написала: „Изобщо не ревнувам.“ Хммм. Силно се съмнявах.

Подготвих си сандвич с пушен колбас и сирене (три месеца на Дума Ки и още не можех да се наситя на саламите) и се качих на горния етаж. Погледнах картината „Момиче и кораб“, която би трябвало да се нарича „Илзе и кораб“. Замислих се за Уайърман, който ме питаше какво рисувам напоследък.

Замислих се и за странното съобщение, който бе оставила Елизабет на телефонния ми секретар. За тревогата в гласа й. За съвета, който ми бе дала.

Внезапно ми хрумна нещо и аз слязох обратно по стълбите — движех се възможно най-бързо, въпреки риска да падна и да се пребия.

XI

За разлика от Уайърман никога не носех портфейл. Обикновено пъхах в джоба си кредитна карта, шофьорска книжка и две-три банкноти. Предполагах, че е напълно достатъчно… а портфейла държах в заключеното чекмедже на писалището в дневната. Сега го извадих, разгледах визитните картички и намерих онази, на която със златисти букви пишеше „ГАЛЕРИЯ СКОТО“. Набрах номера и зачаках. Включи се телефонният секретар — все пак звънях в извънработно време — и след като Дарио Нануци изрецитира задължителната фраза за оставяне на съобщение, казах:

— Здравейте, господин Нануци, обажда се Едгар Фриймантъл от Дума Ки. Аз съм… — замълчах, понеже щях да добавя „човекът“, но това едва ли щеше да го подсети за мен. — Аз съм художникът, който рисува залези с големи раковини, растения и други предмети. Бяхте споменали за евентуална изложба на картините ми. Ако не сте изгубили интерес към тази идея, бихте ли ми позвънили? — Продиктувах номера си и затворих. Настроението ми внезапно се бе подобрило. Все пак бях свършил нещо важно.

Извадих една бира от хладилника и включих телевизора, надявайки се да изгледам някой свестен филм по HBO, преди да си легна. Изпод къщата се чуваше приятно успокояващо шумолене — раковините водеха любезен и деликатен разговор.

Този разговор бе заглушен от гласа на някакъв мъж, застанал пред цяла батарея микрофони. Бях попаднал на Шести канал, а настоящата „звезда“ бе служебният адвокат на Кенди Браун. Вероятно излъчваната на запис пресконференция бе проведена по същото време, когато лекарите изследваха главата на Уайърман. Защитникът бе на около петдесет години, косата му беше вързана на опашка — доста фриволна прическа за адвокат, но в поведението му нямаше нищо фриволно. Напротив — и изражението и гласът му издаваха готовността му да пожертва всички си сили и опит за защитата на клиента си. Той заяви на репортерите, че господин Браун ще пледира невинен поради невменяемост.

Каза още, че господин Браун е наркоман, голям любител на порното и шизофреник. Не спомена за отношението му към сладоледа и музикалните му вкусове, но само защото съдебните заседатели все още не бяха определени. Освен микрофона на Шести канал видях още микрофоните на Ен Би Си, Си Би Ес, Ей Бе Ес, Фокс и Си Ен Ен. Тина Гарибалди не би получила такава известност, ако бе спечелила конкурс по правопис или научна олимпиада — не би я получила даже ако бе спасила домашното си куче, хвърляйки се подире му в бурна река. Но когато изнасилят и убият момиче, за него вече говори цялата страна. И всички знаят, че убиецът държи в чекмедже бикините на жертвата.

— Той често и открито си признава за своите зависимости — продължи адвокатът. — Майка му и двамата му пастроци са били наркомани. Детството му е било кошмарно. Редовно са го биели и са го малтретирали сексуално. Известно време е бил в психиатрична клиника. Съпругата му е добра жена, но също има проблеми с психиката. Такъв човек не бива да бъде оставян на свобода.

Сега адвокатът гледаше право в обективите на камерите.

— Това е престъпление на Сарасота, а не на Джордж Браун. Искрено съчувствам на семейство Гарибалди, плача заедно с тях… — камерите не уловиха дори една сълза в потвърждение на думите му, — но екзекуцията на Джордж Браун няма да върне Тина Гарибалди и няма да промени ужасната система, при която психично болни хора се разхождат без надзор. Това бе моето изявление, благодаря ви, задето ме изслушахте, а сега, ако ми позволите…

Той започна да се отдалечава от микрофоните, пренебрегвайки въпросите, и ако бях изключил телевизора или бях сменил канала, по-нататъшните събития можеше изобщо да не се случат (или да поемат в коренно различна посока). Аз обаче не го направих, защото вече гледах и слушах водещия от студиото на Шести канал.

— Роял Бониър, адвокатът кръстоносец, който, работейки безвъзмездно, е спечелил половин дузина безнадеждни дела, заяви, че ще направи всичко възможно да изключи от материалите по случая видеозаписа, направен от камерата за наблюдение на товарните платформи на универсалния магазин „Бийлс“.

В този момент започна поредното повторение на ужасяващия запис. Девойката прекосява участъка, намиращ се в обсега на камерата. Носи раница на гърба си. Браун се появява иззад една колона и я хваща за ръката. Тя вдига глава и го поглежда въпросително.

В този момент ампутираната ми ръка внезапно ме засърбя толкова силно, сякаш в нея се бяха забили жилата на рояк пчели.

Извиках от изумление и болка и се строполих на пода, дистанционното за телевизора и чинията със сандвичите също паднаха на килима. Опитвах се да почеша ръката, която вече я нямаше. Чух вика си:

— Стига! Моля те, стига!

Но имаше само един начин сърбежът да бъде спрян. Коленичих, после запълзях към стълбата (дистанционното изхрущя под тежестта ми). Преди да го строша обаче, явно бях натиснал някакъв бутон и Шести канал се смени с Кънтри Мюзик Телевижън. Докато се качвах по стълбището, на два пъти понечих да се хвана за парапета с ампутираната си дясна ръка. Дори чух как потната ми длан заскриптя по полираната повърхност, преди да премине през дървото като през дим.

Някак си се добрах до „Розовото мъниче“ и със сетни сили се изправих на крака. С лакът натиснах бутона за осветлението и забързах към триножника. Махнах недовършената картина, без дори да я погледна, и сложих чисто платно. Дишах на пресекулки (всяко вдишване бе съпроводено със стон), изпод косата ми бе избила пот. Сграбчих кърпата, с която избърсвах четките, и преметнах на рамото си, както слагах лигавчетата на дъщерите си, когато бяха бебета и ги прегръщах, за да се оригнат. Захапах една четка, затъкнах друга зад ухото си и се пресегнах за трета, ала вместо нея грабнах молив. Веднага щом започнах да рисувам, нетърпимият сърбеж изчезна. Към полунощ картината бе готова, а от сърбежа нямаше и следа. Само че не бях нарисувал поредната картина — това бе с главна буква и беше невероятно добра, ако имах право да я оценя. А аз го имах. Наистина бях адски талантлив. На платното се виждаше как ръката на Кенди Браун стиска китката на Тина Гарибалди. Тина беше вперила в него големите си тъмни очи, потресаващи със своята невинност. Бях успял да предам изражението й с такова съвършенство, че ако родителите й видеха картината, щеше да им се прииска да се самоубият. Обаче никога нямаше да я видят.

Да, никога.

Онова, което бях изобразил, бе почти като копие на фотографията, поместена поне веднъж във всички местни вестници и (вероятно) в повечето вестници в Съединените щати. Разликата беше само в един доста важен детайл. Сигурно Дарио Нануци би казал, че това е запазената марка на Едгар Фриймантъл — американският примитивист, който се бори с клишето, се опитва да погледне по нов начин на Кенди и Тина, тази двойка, венчана от ада, — ала тази картина нямаше да бъде видяна и от Нануци.

Отново върнах четките си в бурканите от майонеза. Бях изцапан с боя чак до лактите (нашарил бях и лицето си), но дори и през ум не ми мина да се измия.

Изпитвах вълчи глад.

Във фризера имах хамбургер, но дълбоко замразен. Замразени бяха и свинските пържоли, които Джак купи миналата седмица от „Мортън“. Довършил бях пушения колбас, следователно ми оставаше само кутия овесени ядки и йогурт. Взех купичката за мюсли и понечих да я напълня, но понеже ме мъчеше зверски апетит, тя ми се стори не по-голяма от напръстник. Блъснах купичката настрани с такава сила, че тя се удари в панера за хляб и отскочи от него. Извадих голямата купа за салата и изсипах вътре цялото съдържание на кутията. Добавих половин литър мляко, изсипах седем-осем препълнени лъжици захар и започнах да се тъпча, като спрях само веднъж, за да добавя още мляко. Ометох всичко и се затътрих към спалнята, минавайки пътьом покрай телевизора, за да заглуша гласа на един пееш градски каубой. Проснах се напреки на леглото и се озовах лице в лице с Рийба. Раковините под „Розовата грамада“ продължаваха да си шепнат.

— Какво направи? — попита куклата. — Какво направи този път, мръснико?

Опитах се да кажа „Нищо“, ала заспах, преди да произнеса думата. Пък и щеше да е лъжа.

XII

Събуди ме телефонен звън. Успях да натисна бутона едва от втория опит и да изломотя нещо като „Ало?“.

— Muchacho, ставай и ела на закуска! — възкликна Уайърман. — Бифтек и яйца! Празнуваме! — Той замълча. — Поне аз празнувам. Госпожица Истлейк отново не е в час.

— И какво празну… — Прозрението внезапно ме осени и аз седнах рязко в леглото, избутвайки Рийба на пода. — Да не би зрението ти да се е върнало?

— Не, amigo, боя се, че новината не е чак толкова добра. Днес е празник за цяла Сарасота. Кенди Браун. По време на сутрешната проверка пазачите са го намерили мъртъв в килията му.

За миг дясната ми ръка ме засърбя, а всичко пред очите ми стана червено.

— И какво казват? — промърморих и едва познах гласа си. — Самоубил ли се е?

— Не знам, но независимо дали е посегнал на живота си, или го е споходила естествена смърт, той спести на Флорида много пари, а на родителите на бедното момиче — порой от съдебна помия. Най-добре ела да го обсъдим. Какво ще кажеш?

— Само да се облека. И да се измия. — Погледнах лявата си ръка, която бе цялата на разноцветни петна. — Легнах си много късно.

— Рисува ли?

— Не, чуках Памела Андерсън.

— Въображаемият ти живот е достоен за съжаление, Едгар. Снощи аз чуках Венера Милоска и тя имаше ръце. Не се бави. Как ги искаш яйцата?

— Бъркани. До половин час съм при теб.

— Чудесно. Бих искал да отбележа, че очаквах по-бурна реакция на информационния си бюлетин.

— Все още се опитвам да се събудя. Естествено много се радвам, че извергът е мъртъв.

— Вземи си номерче и се нареди на опашката — подхвърли Уайърман и затвори.

XIII

Предишната вечер бях с дистанционното, затова се наложи ръчно да включа телевизора. Този навик бе останал в далечното минало, но все пак се справих. По Шести канал вместо „Само Тина, нищо друго, освен Тина“ даваха ново шоу: „Само Кенди, нищо друго, освен Кенди“. Увеличих звука до максимум и се заех да се измия от боите.

Джордж „Кенди“ Браун явно бе умрял в съня си. Пазачът, когото интервюираха, бе казал: Не съм чувал някой да хърка по-силно от този човек. „Шегувахме се, че другите затворници щяха да го убият заради хъркането му, ако беше в обща килия.“ Лекарят измърмори нещо за задушаване и предположи, че Браун е издъхнал в съня си. Отбеляза, че възрастните рядко умират от това, ала подобни случаи са известни на медицината.

Задушаването ми звучеше като правдоподобна версия, но усложненията бяха възникнали благодарение на мен. Измих се криво-ляво и се качих в „Розовото мъниче“, за да разгледам Картината на дневна светлина. Съмнявах се, че сега ще ми се стори толкова добра, както си бях помислил снощи, преди да сляза в кухнята, за да омета куп овесени ядки — нямаше начин да е толкова добра, като се имаше предвид колко бързо я бях сътворил.

Само че грешах. Бях изобразил Тина с дънки и чиста розова тениска, с раница на гърба. Кенди Браун също бе с дънки, пръстите му стискаха китката на девойката. Очите й бяха вперени в неговите, устата й бе полуотворена, сякаш искаше да го попита нещо, може би „Какво искате, господине?“. Неговите очи се взираха в нея, изпълнени със злост, ала останалата част от лицето му не изразяваше никакви емоции, защото липсваше. Не му бях нарисувал нито уста, нито нос. Под очите на моя Кенди Браун се белееше празно платно.