Дума Ки

I

Последният период на оздравяване и преход от предишния ми живот към новия на Дума Ки. Доктор Кеймън навярно знаеше, че в такива преломни моменти повечето големи промени протичат в самия пациент — граждански вълнения, бунтове и масови екзекуции, когато главите на предишните управници тупват в коша под гилотината. Сигурен съм, че бе ставал свидетел както на успешни, така и на неуспешни опити за преврат. А и този, който успява, невинаги намира райски бряг със златист пясък.

На мен ми помогнаха два фактора — новото ми хоби и Илзе. Ще й бъда вечно признателен за подкрепата. Обаче се срамувам, задето прерових чантичката й, докато тя спеше. Мога да се оправдая само с едно — тогава ми се струваше, че нямам избор.

II

На следващата сутрин след пристигането ми на Дума Ки се събудих в чудесно настроение. За пръв път след злополуката се чувствах така добре… но не чак толкова, че да се откажа от утринния обезболяващ коктейл. Изпих таблетките с малко портокалов сок и излязох навън. Часовникът показваше точно седем. Ако бях в Сейнт Пол, въздухът щеше да е толкова студен, че да се смрази носа ми, ала на Дума полъхът му беше нежна целувка.

Подпрях патерицата на стената на същото място, където я бях оставил предишната вечер, и отново се приближих към покорните вълни. Вдясно от мен „Розовата грамада“ закриваше подвижния мост и Кейси Ки. Обаче вляво…

В тази посока брегът се простираше докъдето поглед стига — ослепително бяла лента между синьо-сивия океан и морския овес. В далечината се мержелееше някакво петънце… или май бяха две. Иначе този приказен плаж, напомнящ снимка на пощенска картичка, пустееше. Другите къщи се намираха далеч от брега, а когато погледнах на юг, забелязах над палмите да се подава само един покрив с оранжеви керемиди, но всяка вероятност беше покривът на голямата хасиенда, която бях забелязал по-рано. Можех да го закрия с длан и да се почувствам като Робинзон Крузо.

Тръгнах натам, донякъде защото бе напълно естествено за един левичар да поеме наляво, ала най-вече заради обстоятелството, че виждах накъде вървя. Не стигнах далеч — нямах намерение да предприема проучвателна експедиция, освен това исках да съм спокоен, че ще мога да се върна при патерицата си, но тази разходка беше първата и затова беше по-специална. Помня как се оглеждах и се любувах на следите си в пясъка. Под утринната светлина всеки ляв отпечатък изглеждаше ясен и отчетлив, сякаш бе оставен от щамповъчна преса. Повечето десни отпечатъци бяха размити, понеже влачех крака си, ала си личаха в пясъка. Когато тръгнах обратно към вилата, преброих крачките си. Трийсет и осем отпечатъка. Бедрото ми вече пулсираше от болка. Повече от всичко на света исках да се върна в къщата, да извадя от хладилника чаша йогурт и да проверя дали Джак кантори не ме е излъгал за кабелната телевизия.

Не беше. Всичко работеше безотказно.

III

Това се превърна в ежедневния ми сутрешен режим — портокалов сок, разходка, йогурт, новини по телевизията. Свикнах да гледам Робин Мийд — младата жена, водеща новинарската емисия от шесто до десет сутринта. Скучно ли ви се струва? Онова, което привидно се случва в някоя тоталитарна страна, също може да изглежда скучно (диктаторите харесват скуката, нещо повече — те я обожават), дори когато всъщност назряват големи промени.

Увреденото тяло и мозък не само приличат на диктатура — те са диктатура. Няма по-безжалостен тиранин от болката, нито по-жесток деспот от замъгленото съзнание. Започнах да разбирам, че съзнанието ми е травмирано в не по-малка степен от тялото ми, едва когато осъзнах, че съм сам и всички други гласове в главата ми са изчезнали. Опитът ми да удуша жената, с която бях изживял двайсет и пет години, само защото е поискала да изтрие потта от челото ми, не беше толкова важен. Фактът, че не бяхме се любили в периода между инцидента и раздялата ни, също не беше основополагащ, макар и да предполагах, че е доста по-значим. Дори моите внезапни и обезпокоителни изблици на ярост не бяха същината на проблема.

Защото в сънищата бе залегнало отчуждението. Не знам как другояче да опиша случилото се помежду ни. Съпругата ми сякаш стана… друг човек. Повечето хора в живота ми станаха други и най-страшното бе, че изобщо е ми пукаше. В началото си казвах, че промяната, която усещах и в жена си, и в живота си, е естествена за човек, забравящ дори названието на онази джаджа, затваряща дюкяна му — пип, щип или цицопип? Повтарях си, че всичко ще отмине с течение на времето, ала грешах, и когато Пам ми каза, че иска развод, веднага след пристъпа на гняв почувствах облекчение. Вече не се съмнявах, че имам право да изпитвам отчуждение към нея. Защото тя наистина бе друга. Захвърлила беше фланелката на „Фриймантъл“ и бе напуснала отбора.

През първите седмици от престоя ми на Дума Ки това чувство на отчуждение ми позволяваше с лекота да избягвам конкретните отговори. На всички писма, обикновени и електронни, които получавах от Том Райли, Кати Грийн и Уилям Боузман — трети (вечният Бози) отвръщах лаконично: „При мен всичко е наред“, „Времето е страхотно“, „Костите ми зарастват“ — дежурни фрази, които имаха съвсем бегла връзка с реалния ми живот. И когато потокът писма намаля, а после пресъхна окончателно, изобщо не съжалих.

Само Илзе не напусна отбора на „Фриймантъл“. Само Илзе не захвърли фланелката. Никога не изпитах отчуждение към нея. Тя остана от моята страна на стъклената стена и винаги ми протягаше ръка. Всеки ден, ако не получеше електронно писмо от мен, тя ме търсеше по телефона. Звънеше ми и когато не й се обаждах повече от три дни поред. С нея споделих плановете си да отида на риболов или да се разходя из Евърглейдс — блатиста местност в Южна Флорида.

На нея й казвах истината… или поне онази част от истината, която не би й дала повод да ме вземе за безумец.

През първата си утрин на Дума Ки се отдалечих на трийсет и осем крачки от „Розовата грамада“. През втората изпих голяма чаша портокалов сок и пак излязох на брега. Този път изминах четирийсет и пет стъпки, което беше доста дълго разстояние, като се имаше предвид, че съм без патерица. Успях да го сторя, като си внуших, че всъщност крачките са девет. Този умствен фокус залегна в основата на играта на числа. Правиш една стъпка, после две, три, четири… и всеки път нулираш брояча в главата си, докато не стигнеш до девет. Накрая събираш всички цифри от едно до девет и получаваш четирийсет и пет. Звучи ви като пълна безсмислица? Да, съгласен съм.

На третата сутрин се отдалечих на десет крачки от „Розовата грамада“… десет крачки без патерица, което всъщност се равняваше на петдесет и пет, или общо деветдесет метра до там и обратно. Само след седмица докарах рекорда си до седемнайсет… сборът от тези числа бе сто петдесет и три. Изминах разстояние, погледнах км вилата и се смаях колко далеч се намираше. Даже се поуплаших, че ми предстои да измина обратния път.

„Можеш да се справиш — опитах се да се окуража. — Лесно е. Някакви си седемнайсет крачки.“

Казах го на себе си, не и на Илзе.

Всеки ден увеличавах изминатото разстояние. По времето, когато Дядо Коледа се появи в търговския център „Бенева Роуд“, където понякога Джак Кантори ме откарваше за покупки, направих изумително откритие — всички мои следи, докато вървях на юг, бяха отчетливи. Започвах да влача десния си крак (и това веднага си проличаваше на отпечатъка от дясната ми маратонка) само на връщане.

Човек привиква към физическите упражнения, ето защо дори дъждовните дни не ме спираха. Вторият етаж на „Розовата грамада“ представляваше голяма зала. Подът бе застлан с розов килим, грамадният прозорец гледаше към Мексиканския залив. В залата нямаше нищо друго. Джак ми предложи да съставя списък на мебелите, които искам, добавяйки, че може да поръча всичко от компанията, обзавела приземния етаж… стига да съм доволен от услугите им. Уверих го, че всичко на приземния етаж ме устройва, ала няма нужда от допълнителна мебелировка. Празнотата на тази зала стимулираше въображението ми. Ето защо поисках само три неща — обикновен стол с облегалка, художнически триножник и „бягаща пътечка“ на корпорацията „Сайбекс“. Можеше ли Джак да ги осигури? Можеше и го направи. Само след три дни всичко необходимо вече ме чакаше на втория етаж. От този момент нататък до края на пребиваването ми на острова се качвах в залата, за да порисувам с молив (или бои), или да потренирам на пътечката, когато времето не позволяваше да изляза на брега. Докато живеех в „Розовата грамада“, единствената мебел на горния етаж бе столът с права облегалка.

В интерес на истината дъждовните дни не бяха чак толкова много — ненапразно наричат Флорида слънчевия щат. И колкото по-дълги ставаха преходите ми на юг, толкова по-ясно започнах да различавам петънцето или петънцата, които бях зърнал. Те се превърнаха в двама души… във всеки случай през повечето дни бяха двамина. Единият седеше на инвалидна количка и сякаш носеше сламена шапка, а вторият буташе количката или стоеше до нея. Появяваха се на плажа около седем сутринта. Понякога единият си тръгваше, оставяйки другия в количката на брега, а после се връщаше с нещо, което блестеше под лъчите на утринното слънце. Предполагах, че е чайник или поднос за закуска, а може би и двете. Също така предполагах, че двамата живеят в огромната хасиенда, чийто покрив сияеше в оранжево сред палмите. Това бе последната постройка на Дума Ки — отвъд нея пътят се губеше в джунглите, покриващи останалата част на острова.

VI

Така и не свикнах с безлюдието. „Би трябвало да е пусто“ — уверяваше ме Санди Смит, ала аз си представях плаж, гъмжащ от хора: двойки, които се припичат, легнали на плажните кърпи, и се мажат с лосион против изгаряне; колежани, които играят волейбол, дечица с провиснали бански, които се плацикат на плиткото, и мощни джетове, фучащи напред-назад на двайсети метра от брега.

Джак обаче ми напомни, че в момента е декември.

— По отношение на туризма месецът между Деня на благодарността и Коледа във Флорида е мъртъв сезон. Не като през август, но нещо от сорта. Освен това… — той описа кръг с ръка. Стояхме до пощенската кутия с червеното 13 — аз се опирах на патерицата си, а младият ми помощник изглеждаше доста спортно в дънките с отрязани крачоли и опънатата (както изискваше модата) тениска на бейзболния отбор „Тампа Девъл Рейс“. — Тук не предлагаме обичайните туристически атракции. Къщите са само седем, ако броим вашата… другото е джунгла. Между другото има още една постройка, която е същинска развалина. Поне според слуховете, които съм чувал на Кейси Ки, де.

— Какво й е на Дума, Джак? Петнайсет километра скъпа земя, страхотен плаж и никакво строителство. Защо?

Той вдигна рамене.

— Доколкото знам, някакви проблеми със собствеността. Искате ли да проуча по-подробно?

Замислих се и поклатих глава.

— Не ви ли допада усамотението? — В гласа на помощника ми се долавяше неподправено любопитство. — Не ви ли се нравят тишината и спокойствието? Защото, откровено казано, на мен понякога ми лазят по нервите.

— Напротив — отвърнах. — Харесват ми. — И това бе самата истина. Изцелението е своеобразен бунт, а всички успешни бунтове се зараждат в дълбока тайна.

— С какво точно се занимавате? Простете за любопитството. Ако искате, не ми отговаряйте.

— Сутрин правя физически упражнения. Чета. Следобед спя. И рисувам. След време сигурно ще започна да рисувам с бои, но още не съм готов.

— Някои от рисунките ви са доста добри за любител.

— Благодаря ти, Джак.

Не бях сигурен дали ми правеше комплимент, или казваше истината. А може би нямаше значение. По отношение на живописта всеки си има свое мнение, нали така? Бях сигурен в едно — че с мен става нещо. Не с мен, а вътре в мен. Понякога усещането ме плашеше, ала повечето пъти ме изпълваше с невъобразима радост.

Рисувах предимно на горния етаж — в залата, която нарекох „Розовото мъниче“. Оттам виждах само залива и хоризонта, но от време на време правех снимки с цифровия си фотоапарат, които разпечатвах, поставях ги на триножника (с Джак го разположихме така, че следобед лъчите на слънцето да го огряват отстрани.) и се опитвах да ги прерисувам. В подбора на обектите за фотографиране нямаше никаква логика или система, макар че когато споменах за това в едно електронно писмо до Кеймън, той ми каза, че ако оставим подсъзнанието в покой, то само ще започне да твори.

Може би si, може би no.

Нарисувах пощенската си кутия. Рисувах храстите, цветята и тревите около „Розовата грамада“, после Джак ми купи книгата „Най-разпространените цветя по крайбрежието на Флорида“ и вече можех да давам названия на произведенията си. Имената помогнаха — дариха ме с увереност. По това време вече използвах втората кутия с цветни моливи, но в куфара си имах и трета. Покрай вилата растяха алое, морска лавандула (с множество миниатюрни жълти цветчета, всяко от които с тъмновиолетова сърцевина), американска зеленика (с дълги лопатовидни листа) и моята любимка софората. В книгата „Най-разпространените цвета по крайбрежието на Флорида“ я оприличаваха на „храст-огърлица“ заради изящните шушулки, наподобяващи мъниста, окичвайки клонките й.

Рисувах и раковини. И как иначе, след като бяха разпръснати навсякъде. Цяла галактика от черупки, разпростряла се в пределите на ограничените ми двигателни способности. Дума Ки сякаш бе сътворен от раковини, скоро занесох във вилата цели дузини.

Почти всяка вечер, когато слънцето се скриваше зад хоризонта, аз рисувах залеза. Знаех, че залезите са клише, но именно затова ги рисувах. Струваше ми се, че ако успея поне веднъж да пробия стената „правил-съм-го-и-преди“, ще мога да постигна нещо. Ето защо създавах картина след картина, но без кой знае какъв резултат. Отново се опитвах да наслагвам жълто върху оранжево, само че усилията ми не даваха плод. Вътрешното сияние не се получаваше. Неизменно се получаваше цапаница, чиито цветове говореха: „Опитваме се да кажем, че хоризонтът пламти.“ Несъмнено можете да си купите поне четирийсетина по-добри изображения на залези от която и да е улична разпродажба в Сарасота или Винъс Бийч. Запазих няколко рисунки, ала повечето ме изпълваха с такова отвращение, че веднага ги изхвърлях.

Една вечер след поредната серия от неуспехи отново наблюдавах как слънчевият диск потъва зад хоризонта, оставяйки подире си кървавите багри на вечерното зарево, и внезапно ме осени: „Корабът. На него се дължи магията в първата ми картина. Залезът сякаш прозираше през него.“ Навярно бе така, но през онази вечер нито един кораб не нарушаваше съвършената линия на хоризонта, разделяща тъмната синева отдолу и ослепителното жълто-оранжево отгоре. Самото то постепенно преливаше в поразителни нежнозелени нюанси, чието великолепие не можех да пресъздам по никакъв начин — жалката ми кутия с цветни моливи не го позволяваше.

На пода до статива ми се въргаляха двайсетина цветни фотографии. Погледът ми се спря на заснетата в едър план софора, храста-огърлица, и в същия миг несъществуващата ръка започна да ме сърби. Захапах жълтия молив, наведох се, взех снимката и се загледах в нея. Дневната светлина бавно си отиваше, ала тъй като „Розовото мъниче“ я задържаше най-дълго от всички стаи в къщата, все още бе достатъчно светло, за да се насладя на дребните детайли — цифровият ми апарат с абсолютна точност улавяше едрите планове.

Без да си давам сметка какво правя, прикрепих фотографията към триножника и добавих към залеза огърлицата на софората. Работех бързо — отначало скицирах (няколко дъги, нищо повече), после започнах да оцветявам: кафяво върху черно, яркожълтото оченце на едно цветче… Помня, че съсредоточеността ми бе като остър конус — не се бях концентрирал така от първите крачки на бизнеса си, когато всяка сграда (или заявка за строителство) бе въпрос на живот и смърт. В един момент отново захапах молива, за да почеша липсващата ръка; все още не можех да свикна, че вече я няма. Честно, когато се бях замислил и носех нещо в лявата си ръка, се опитвах да отворя вратата с другата. Хората с ампутирани крайници забравят, това е всичко. Съзнанието забравя и в процеса на възстановяване тялото също му позволява да забрави.

Най-яркият ми спомен от онази вечер е неописуемото божествено усещане, сякаш си уловил мълния в стъкленица. После стаята започна да притъмнява и сенките сякаш запълзяха по розовия килим, устремени към избледняващия четириъгълник на панорамния прозорец. Когато привърших, последните трохички светлина, падаща върху статива ми, не ми позволяваха да разгледам какво съм сътворил, ето защо се изправих, закуцуках покрай тренажора и щракнах ключа за осветлението. Затътрих се обратно, обърнах триножника към себе си и дъхът ми спря.

Огърлицата от софората се подаваше над линията на хоризонта като пипалата на морско чудовище, достатъчно голямо да погълне супертанкер. Единственото жълто цветче можеше да е окото на исполинското създание. Най-важното за мен обаче беше, че софората бе успяла да придаде на залеза онази красота, на която се любувах всяка вечер.

Отделих настрана тази картина. После слязох на долния етаж, претоплих си в микровълновата солидна порция панирано пилешко и изядох всичко до последното парченце.

V

На другата вечер съчетах залеза със снопче троскот; ярката оранжева светлина, прозираща през зеленината, превърнала хоризонта в горски пожар. Следващата вечер опитах с палми, но се получи поредното клише — стори ми се, че виждам двойките, танцуващи хула-хула, и чувам подрънкването на хавайски китари. Продължих да експериментирам, като нарисувах на хоризонта голяма конусовидна раковина. Залезът пламтеше около нея като корона и ефектът — поне на мен така ми се стори — бе доста зловещ. Обърнах тази рисунка към стената, надявайки се, че когато я погледна на следващата сутрин, вече ще е изгубила тъмната си магия. Уви, не беше.

Снимах една от картините и я изплатих по електронната поща. Тя сложи началото на следната кореспонденция, която впоследствие разпечатах и прибрах в папка:

Два дни по-късно, когато Джак попита какви са новите ми поръчки, аз отвърнах, че искам да си купя албум с творчеството на Салман Дали.

Помощникът ми се разсмя.

— Май имате предвид Салвадор Дали. Освен ако не мислите за онзи тип, чиято книга му донесе маса неприятности. Не мога да се сетя заглавието й…

— „Сатанински строфи“ — без запъване отвърнах аз. Паметта е странно нещо, нали?

Когато се върнах с богато илюстрованата книга — струваше цели сто и деветнайсет долара, и то с картата ми за намаление в книжарниците „Барнс & Ноубъл“; добре че след развода ми бяха останали няколко милиона, — на телефонния секретар мигаше надписът: „Получено съобщение“. Търсила ме бе Илзе и думите й изглеждаха загадъчни само при първото прослушване.

— Мама ще ти се обади — прозвуча гласът на дъщеря ми. — Дадох всичко от себе си, тате, напомних й за всяка услуга, която ми дължи, и буквално умолявах Лин, така че кажи „да“, става ли? Кажи „да“. Заради мен.

Седнах, неохотно изядох пая, за който допреди малко си бях мечтал, притиснах скъпия албум с репродукции и си казах (сигурен съм, че мисълта ми не се отличаваше с оригиналност): „Ами, здравей, Дали.“ Не всички картини ми направиха впечатление. Много пъти си казах, че наблюдавам работата на талантлив хитрец, който просто се е забавлявал. Някои обаче ме разтърсиха из основи, а други ме изплашиха като раковината, която бях нарисувал над хоризонта. Тигрите, реещи се над голата жена. Летящата роза. А една картина, наречена „Лебеди, отразяващи се в слонове“, ми се стори толкова странна, че едва се заставих да я погледна… ала погледът ми непрекъснато се връщаше към нея.

Онова, което всъщност правех, бе да чакам телефонното обаждане от моята бъдеща бивша жена, в което да ме покани да се върна в Сейнт Пол за Коледа и да прекарам празника с нея и момичетата. В края на краищата телефонът звънна и когато тя ми каза:

— „Отправям ти тази покана, макар и против волята си“, аз едва потиснах желанието да отбия този коварен удар с думите: „Приемам я против волята си“ и отвърнах лаконично: „Разбирам. — После попитах: — Какво ще кажеш да се видим за Коледа?“ Отговорът й гласеше: Чудесно и аз долових, че желанието й да се заяжда с мен е изчезнало. Спорът няма ли да прекарам повече време със семейството си приключи, преди още да е започнал, и идеята за връщане вкъщи изведнъж загуби привлекателността си.

„КОПАЙ“, бе написал Кеймън с главни букви. Подозирах, че ако замина сега, ще стане точно обратното — ще го закопая. Да, щях да се върна на Дума Ки… ала това не означаваше, че отново ще открия златната си жилка. Разходките, картините… Едрото подхранваше другото. Не знаех как точно, но и, честно казано, не ме интересуваше.

Но Или толкова го искаше: „Кажи да. Заради мен.“ Тя знаеше, че отговорът ще е утвърдителен, и то не защото тази ми дъщеря ми беше голяма слабост (според мен само Лин го знаеше), а защото винаги се задоволяваше с малко и толкова рядко молеше за нещо. Докато прослушвах съобщението й, си спомних как се разплака, когато двете с Мелинда ме посетиха на езерото Фалън — как се притисна към мен и ме попита защо не можем да заживеем както преди. „Защото никога не става така“ — мисля, че й отвърнах, но в продължение на няколко дни ми се струваше, че прежното все пак може да се върне… или поне някое негово подобие. Илзе бе на деветнайсет — навярно вече бе късно за последното й детско Рождество, ала със сигурност си бе заслужила още едно със семейството, в което бе израснала. Същото се отнасяше и за Лин. Тя владееше по-добре умението за справяне с трудностите, но пък щеше да лети чак от Франция, което говореше много.

„Добре тогава — реших аз, — ще отида. Ще се държа добре и, разбира се, ще взема Рийба, ако случайно ме връхлети пристъп на ярост.“ Напоследък гневът не ме спохождаше често, но естествено на Дума Ки нямаше какво да ме вбеси с изключение на мудната ми памет и сакатия ми крак. Позвъних на чартърната авиокомпания, чиито услуги ползвах през последните петнайсет години, и поръчах лиърджет за девет сутринта на двайсети четвърти декември за полет от Сарасота до международното летище на Минеаполис — Сейнт Пол. Обадих се на Джак и той отвърна, че с удоволствие ще ме закара до „Долфин Авиейшън“ на двайсет и четвърти и ще ме вземе на двайсет и осми. Тъкмо когато приключих с подготовката за пътуването, Пам се обади, че семейният празник се отменя.

VI

Бащата на Пам беше морски пехотинец в оставка. През последната година на двайсети век двамата със съпругата му се преместиха в Палм Дезърт, Калифорния, заселвайки се в един от онези оградени жилищни комплекси, където задължително пребиваваха една афроамериканска двойка и четири еврейски. Деца и вегетарианци не се допускаха. Жителите бяха все републиканци и отглеждаха дребни кучета с глупави очички, каишки, инкрустирани с изкуствени брилянти, и имена, завършващи на И. Тафи е добре, Каси — още по-добре, а Рифифи — просто върхът! На бащата на Пам му бяха открили рак на дебелото черво. Изобщо не се изненадаха. Съберете ли на едно място неколцина бели задници и ще се уверите, че тази болест е заразна.

Обаче не го казах на Пам. Отначало жена ми се държеше, но после се разрида.

— Назначиха му химиотерапия, но мама казва, че вече има мекас… месас… ох, не мога да си спомня тъпата дума, станах същата като теб! — възкликна, след което, все още хлипайки, побърза да добави с потресен и смирен глас: — Извинявай, Еди, беше ужасно от моя страна.

— Няма нищо — отвърнах. — Искаше да кажеш, че са се появили метастази.

— Да. Благодаря ти. Така или иначе довечера ще му правят операция за отстраняване на най-големия тумор. — Отново се разплака. — Не мога да повярвам, че се случва с баща ми.

— Спокойно. В наши дни лекарите правят чудеса. Аз съм живото доказателство.

Тя или не ме възприемаше като чудо, или не искаше да обсъждаме тази тема.

— Във всеки случай планираното тържество се отменя.

— Разбира се.

Дали се зарадвах? И още как. Даже бях дяволски щастлив.

— Утре летя за Палм. Илзе пристига в петък. Мелинда — на двайсети. Предполагам… като се има предвид, че двамата с татко не се разбирате…

Доста меко казано, при положение, че веднъж едва не се сбихме, след като тъстът ми нарече демократите „комуникрати“.

— Ако намекваш, че нямам желание да празнувам Коледа в Палм Дезърт, имаш право. Ще им помогнеш финансово и се надявам родителите ти да разберат, че и аз имам участие…

— Мисля, че сега не е най-удачният момент да ми говориш за шибаната си чекова книжка!

Гневът ми се завърна светкавично. Изскочи като дяволче от кутийка. Идеше ми да изсъскам: „Я си го начукай, креслива кучко!“ Обаче си замълчах. Донякъде защото можех да кажа „красива смучко“ или „дрислива бучко“. Подсъзнателно го знаех.

Едва успях да се сдържа.

— Еди? — Звучеше агресивно, готова да вдигне скандал.

— Не споменавах чековата си книжка — казах, като се вслушвах внимателно във всяка дума. Май ги произнасях правилно и всяка бе на мястото си. Изведнъж ми олекна. — Исках да кажа, че присъствието ми едва ли ще ускори оздравяването на баща ти. — От гняв — или от ярост ми идваше да добавя, че не бих искал да видя него до своя креват. Отново успях да се въздържа, но този път се облях в пот от усилието.

— Добре. Разбрах. — Кратка пауза. — А какво ще правиш на Коледа?

„Ще рисувам залеза — помислих си. — И може би ще успея да го пресъздам на белия лист.“

— Предполагам, че ако се държа добре, може би ще ме поканя на коледна вечеря с Джак Кантори и семейството му — излъгах, без да ми мигне окото. — Джак е младежът, който работи за мен.

— Май си по-добре. Продължаваш ли да забравяш това-онова?

— Не знам. Забравих.

— Ха-ха, много смешно.

— Смехът е най-доброто лекарство. Прочетох го в „Рийдърс Дайджест“.

— А как е ръката ти? Изпитваш ли фантомни болки?

— Не — излъгах отново. — Напълно изчезнаха.

— Добре. Даже чудесно. — Отново замълча, после промълви: — Еди?

— Още съм тук — рапортувах. Не споменах, че дланта ми е станала тъмночервена, толкова силно стисках слушалката.

Мълчанието, което последва, бе най-продължителното. Телефонните линии вече не съскат и не пукат, както беше през детството ми, но аз чух въздишките на километрите, които ни деляха. По същия начин въздишаше и океанът по време на прилив. После Пам каза:

— Съжалявам, че всичко се обърка така.

— И аз — отвърнах.

Когато тя затвори, взех една от най-големите раковини и се изкушавах да я запратя към екрана на телевизора. Вместо това закуцуках през стаята, отворих вратата и хвърлих раковината към пустеещия път. Не изпитвах омраза към Пам — наистина не я мразех, ала със сигурност ненавиждах нещо. Може би предишния си живот.

Или просто себе си.

VII

Замислих ли се над това, или се консултирах само с интуицията си? Не помня. Май не беше нито първото, нито второто. Май всичко се реши от третото — от желанието ми да видя Илзе. Във всеки случай й отговорих незабавно.

Тя ми отговори веднага. Вероятно още седеше зад компютъра.

„Не й се сърди.“ Подозирах, че Или се застъпва за голямата си сестра още от деня, в който проговори. „Лин не иска да дойде на пикник, защото не обича хотдог… но не й се сърди. Лин не иска такива маратонки, защото никой от съучениците й вече не носи високи маратонки… обаче не й се сърди. Лин иска бащата на Райън да ги закара на абитуриентския бал… ама не й се сърди.“ И знаете ли кое беше най-лошото? Че никога не й се сърдех. Можех да кажа на голямата си дъщеря: да, обичам повече Илзе, ала не зависи от мен — то е като да се родиш десничар или левичар. Така обаче щях само да влоша положението, макар и да казвах истината. Навярно защото бе самата истина.

VIII

Илзе ще дойде на Дума Ки в „Розовата грамада“. Урааааа, тя така се радва, и урааааа, аз също се радвам. Джак ми намери една пълничка жена на име Хуанита, която чистеше къщата два пъти седмично, и аз я помолих да приготви спалнята за гости. Попитах я дали може да намери някакви свежи цветя за деня след Коледа. Тя се усмихна и ми предложи нещо, което прозвуча като „леден каптус“. На мозъка ми, вече усвоил асоциативното мислене, му трябваха пес секунди, за да разбере за какво става въпрос, и аз казах на Хуанита, че коледният кактус със сигурност ще допадне на Илзе.

На Бъдни вечер препрочитах първото електронно писмо на Или от 23 декември. Слънцето се снишаваше към западния хоризонт, оставяйки арка, дълга следа върху водата, но до залеза оставаха поне още два часа. Аз седях във „флоридската стая“ и високият прилив разбъркваше раковините под мен. Звукът наподобяваше дишане или хрипливи гласове, водещи поверителен разговор. Прокарах пръсти по послеписа „Имам важни новини“ — и усетих как несъществуващата ми дясна ръка ме засърбява, и то на определено място. Сърбежът започваше в сгъвката на лакътя и спираловидно се разпространяваше към китката ми. Ставаше все по-силен и от един момент нататък вече изгарях от желание да се зачеша като обезумял.

Затворих очи и си представих как щраквам с палеца и средния пръст на дясната си ръка. Не се чу звук, но почувствах изщракването. Потърках хълбока си и усетих триенето. Тогава положих ръката, която отдавна бе изгорена в крематориума на болницата в Сейнт Пол, на страничната облегалка на креслото и забарабаних с пръсти. Никакъв звук, само усет — допир на кожа до ракита. Можех да се закълна в името на Бога.

Изведнъж ми се прииска да рисувам.

Помислих си за голямата стая гори, ала „Розовото мъниче“ ми се струваше твърде далеч. Ето защо влязох в хола и взех един скицник от купчинката на масата. Държах повечето си рисувални принадлежности на горния етаж, но бях оставил няколко кутии моливи в чекмеджето на писалището и си взех един оттам.

Щом отидох във „флоридската стая“ (която за мен винаги ще си остане веранда), седнах и затворих очи. Вслушах се във вълните под къщата — те повдигаха раковините и ги разбъркваха, сътворявайки нови картини, всяка от които се различаваше от предишната. Сега, когато бях затворил очи, стърженето още повече ми напомняше разговор; водата бе дарила брега с дар-слово, макар и временно. Самият бряг също бе временен, понеже в геологичен план Дума Ки нямаше да просъществува още дълго. Същото се отнасяше за всички острови от Флорида Кис — рано или късно океанът щеше да ги погълне и да създаде нови, но на друго място. Навярно и цяла Флорида бе застрашена от подобна съдба. Полуостровът едва се подаваше от водата, сякаш бе даден на хората за временно ползване.

Ах, но този звук бе тъй успокояващ. Хипнотизираше ме.

Без да отварям очи, потърсих разпечатката на електронното писмо на Илзе и прокарах пръстите си по листа. Направих го с дясната си ръка. После отворих очи, с лявата си ръка захвърлих настрани листа хартия и положих скицника на коленете си. Разтворих го, изсипах дванайсет предварително подострени молива на масата пред мен и взех един. Мисля, че исках да нарисувам Илзе (нали точно за нея си мислех?), ала се опасявах, че ще се получи ужасно; откакто бях възобновил старото си хоби, нито веднъж не се бях опитвал да изобразя човек. В крайна сметка не нарисувах дъщеря си, но пък резултатът не беше лош. Картината не беше нищо особено — не можеше да се сравнява с творбите на Рембранд (даже и с тези на Норман Рокуел19), но не беше ужасна.

Бях изобразил млад мъж с дънки и фланелка на бейзболния отбор „Минесота Туинс“. Номерът 48, изписан отпред, не ми говореше нищо. В предишния си живот често ходех на мачовете на този отбор, но не бях кой знае колко запален по бейзбола. Знаех, че русата коса на младежа не е точно това, което исках, обаче моливите, с които разполагах, не ми позволяваха да постигна кестеняв оттенък. В едната си ръка младежът държеше книга. Усмихваше се. Знаех кой е. Това беше голямата новина на Илзе. Раковините ми го прошепнаха, докато приливът ги издигаше, преобръщаше и разпиляваше. Сгодена, сгодена. Тя имаше пръстен с брилянт, младежът й го беше купил от…

Бях оцветил дънките на мъжа в синьо. Изведнъж захвърлих синия молив, взех черен и написах думата

20

в долния край на листа. Бе някаква информация, както и названието на картината. Названията вдъхват увереност.

После оставих черния молив, взех оранжевия и добавих работни обувки. Оранжевият цвят бе твърде ярък и обувките изглеждаха като нови, макар и да не бяха, ала важното бе друго — мислите ми се движеха в правилната посока.

Почесах дясната си ръка (или по-скоро се почесах през дясната си ръка, понеже пръстите ми напипаха ребрата ми).

— Мамка ти — измърморих под нос. Раковините под мен сякаш нашепваха името на младежа. Конър? Не. Нещо не беше наред. Не знак откъде изникна това усещане, ала внезапно фантомният сърбеж в дясната ми ръка се замени от вледеняваща болка.

Обърнах страницата и започнах да рисувам наново, този път с червен молив. Червена, червена, беше ЧЕРВЕНА! Графитният конус летеше по хартията, очертавайки алена фигура, напомняща кръв, бликаща от рана. Рисувах човек в гръб, с червен халат с бродирана яка. Оцветих косата му в червено, понеже ми изглеждаше като кръв и самият човек ми изглеждаше като кръв. Като опасност. Но не за мен, а за…

— За Илзе — промълвих. — Опасност за Илзе. Този младеж? Младежът от важните новини?

Имаше нещо гнило в този младеж, но не мисля, че точно то ме изпълваше с тревога. Първо, фигурата с червения халат не изглеждаше мъжка. Трудно бе да се каже със сигурност, но, да… струваше ми се женска. Значи халатът изобщо не беше халат. Може би рокля? Дълга червена рокля?

Върнах се към първия лист и погледнах книгата в ръката на младежа. Захвърлих червения молив и оцветих кориците й в черно. После отново се вгледах в мъжа и внезапно написах

отгоре му с печатни витиевати букви. Захвърлих на пода и черния молив. Вдигнах треперещите си ръце и закрих лицето си. Изкрещях името на дъщеря си, както се крещи на човек, чиято следваща крачка ще го отведе в стръмна пропаст или на натоварена автострада.

Може би полудявах. Вероятно полудявах.

Впоследствие разбрах, че съм закрил очите си само с лявата ръка. Фантомната болка и сърбежът изчезнаха, ала мисълта, че навярно полудявам (по дяволите, че навярно вече съм полудял), остана. Едно нещо бе извън всякакви съмнения — бях гладен. Бях гладен като вълк.

IX

Самолетът на Илзе се приземи десет минути по-рано. Тя изглеждаше ослепително с избелелите си дънки и тениската на университета „Браун“ и аз не можах да проумея как Джак не се влюби в нея от пръв поглед тук. Дъщеря ми се хвърли в обятията ми, обсипвайки ме с целувки, а после се разсмя и ме подхвана, когато се килнах наляво към патерицата си. Представих я на помощника си и се престорих, че не забелязвам пръстена с малък брилянт (без съмнение купен от „Зейлс“), който проблесна на безименния пръст на лявата й ръка, докато се здрависваха.

— Тате, изглеждаш невероятно — възкликна Илзе, когато излязохме навън и топлата декемврийска вечер ни обгърна в обятията си. — Имаш и тен. За пръв път, откакто построи онзи център за отдих в Лилидейл Парк. И си позагладил косъма. Качил си поне пет килограма. Как мислиш, Джак?

— Трудно ми е да преценя — усмихна се младежът. — Отивам за колата. Ще можете ли да стоите прав, шефе, ако се забавя?

— Не се притеснявай.

Останахме на тротоара с двата куфара на Илзе и лаптопът й.

— Видя го, нали? — опита ме дъщеря ми. — Не се преструвай, че не си го забелязал.

— Ако говориш за пръстена, да — забелязах го. И те поздравявам, освен ако не си го спечелила от някой игрален автомат. Лин знае ли?

— Да.

— Майка ти?

— Как мислиш, тате? Познай.

— Мисля, че… не. Защото сега е погълната от тревогите за дядо ти.

— Дядо не е единствената причина да държа пръстена в портмонето си, докато бях в Калифорния. Извадих го само веднъж, за да го покажа на Лин. Исках да кажа първо на теб. Лошо ли постъпих?

— Не, миличка. Трогнат съм.

Беше самата истина. В същото време обаче се притеснявах за нея, и то не само защото след три месеца ставаше едва на двайсет.

— Казва се Карсън Джоунс и учи във Факултета по богословие, можеш ли да си представиш? Обичам го, тате, толкова го обичам!

— Чудесно, скъпа — отвърнах, ала усетих как краката ми се подкосяват. „Не го обичай толкова — помислих си. — Не го обичай толкова силно. Защото…“

Тя ме изгледа и усмивката й помръкна:

— Какво има? Нещо не е наред ли?

Бях забравил колко бързо съобразява; как ме чете като отворена книга. Любовта изостря възприятията ни, нали?

— Нищо, миличка. Просто… ме заболя бедрото.

— Да не си забравил да си изпиеш лекарствата?

— Всъщност… опитвам се да намаля дозата. Възнамерявам да ги спра през януари. Това е новогодишното ми обещание.

— Татко, прекрасна новина!

— Макар че новогодишните обещания често се нарушават…

— Не и в твоя случай. Когато обещаеш нещо, винаги го правиш. — Илзе се намръщи. — Това е едно от нещата, които мама никога не е харесвала у теб. И за което ти завиждаше.

— Скъпа, разводът вече е свършен факт. Няма смисъл да взимаш страна.

— Е, ами нека тогава ти съобщя друг факт. — Устните й се превърнаха в тънка ивица. — Откакто е в Палм Дезърт, тя прекарва прекалено много време с един от съседите. Казва, че само пиели кафе и го утешавала, защото Макс бил изгубил баща си миналата година, и Макс наистина обичал дядо, и дрън-дрън-дрън, но аз виждам как го гледа и ми става… гадно! — В този миг устните й сякаш изчезнаха и аз си помислих колко прилича на майка си. С тази мисъл дойде и друга, странно успокояваща: „Надявам се, че ще издържи. Ще издържи, дори този Свети Джоунс да я зареже по най-бруталния начин.“

Вече виждах взетата под наем кола, но явно щеше да се наложи да почакаме, докато Джак стигне до нас. Задръстването бе ужасно — автомобилите помръдваха няколко метра и отново спираха. Пъхнах патерицата под мишницата си и прегърнах дъщеря си, която бе дошла чак от Калифорния, за да ме види.

— Не се сърди на мама, става ли?

— Не ти ли пука, че…

— Единственото, за което ми пука, е с Мелинда да бъдете щастливи.

Кожата под очите й тъмнееше и аз реших, че умората от пътуването си казва думата, въпреки че дъщеря ми бе толкова млада и изпълнена с енергия. Помислих си, че утре ще спи до късно, което напълно ме устройваше. Ако предчувствието ми за нейния приятел бе пророческо (надявах се да не е, ала вътрешно бях убеден в противното), през идната година я чакаха доста безсънни нощи.

В момента Джак се намираше пред терминала на авиокомпанията „Еър Флорида“, следователно имахме още време за лични разговори.

— Имаш ли снимка на твоя приятел? Любопитните бащи искат да знаят всичко.

Тя грейна.

— Естествено.

Фотографията бе пъхната в прозрачното пластмасово джобче на червения й кожен портфейл. Извади я и ми я подаде. Предполагам, че този път успях да прикрия реакцията си, защото наивната й усмивка на възхищение не напусна лицето й. А аз? Стори ми се, че съм погълнал нещо съвършено чуждо на човешкия организъм. Може би оловен куршум.

Бях поразен от приликата на Карсън Джоунс с мъжа, когото бях нарисувал на Бъдни вечер. Все пак донякъде бях подготвен за това от мига, в който зърнах пръстенчето с брилянт на ръката на Илзе. Порази ме фактът, че рисунката ми почти не се различаваше от снимката. Сякаш бях закрепил на статива си именно нея, а не фотографиите на разни софори, зеленики и морски лавандули. Носеше дънки и износени жълти обувки, които не бях успял да нарисувам както трябва; тъмнорусата му коса закриваше ушите и падаше над челото му; държеше книга, в която разпознах Библията. Повече от всичко обаче ме потресе тениската на „Минесота Туинс“ с номер 48 вляво на гърдите.

— Кой е този четирийсет и осми номер и как успя да срещнеш фен на „Туинс“ в „Браун“? Мислех, че там е царството на „Ред Сокс“21.

— Под номер 48 играе Тори Хънтър. — Дъщеря ми ме изгледа по такъв начин, че се почувствах най-големият глупак на света. — В голямата студентска зала има телевизор с огромен екран и аз отидох там миналия юли, когато играеха „Туинс“ и „Сокс“. Въпреки сесията там гъмжеше от народ, но двамата с Карсън бяхме единствените фенове на „Туинс“ — той бе с фланелка с номера на Тори, а аз — с бейзболната си шапка. Седяхме един до друг и… — тя вдигна рамене, сякаш за да ми каже, че останалото се разбира и без думи.

— Какъв е по вероизповедание?

— Баптист — отвърна Илзе с отбранителен тон, като че ли бе казала „канибал“. Аз обаче принадлежах към Първата църква на Нищо Конкретно и нямах нищо против баптистите. Не уважавам само онези религии, които твърдят, че техният Бог и най-великият. — Последните четири месеца ходим на служба три път седмично.

Джак спря колата пред нас и дъщеря ми се наведе да вземе куфарите.

— Смята да пропусне пролетния семестър, за да пътува из страната с невероятния им госпъл22-бенд. Ще бъде истинско концертно турне — с билети и всичко останало. Съставът се нарича „Колибри“. Трябва да го чуеш. Карсън пее като ангел.

— Не се съмнявам.

Тя отново ме целуна — нежно, по бузата.

— Толкова се радвам, че дойдох, татко. А ти радваш ли се?

— Повече, отколкото можеш да си представиш — отвърнах. Изведнъж ми се прииска Илзе да се влюби до полуда в Джак. Това щеше да разреши всички проблеми… поне тогава ми се струваше така.

X

Не можахме да се похвалим с пищна коледна вечеря, но на трапезата имаше едно от „пилетата-космонавти“ на Джак, боровинков сос, готова салата и оризов пудинг. Илзе изяде по две порции от всяко блюдо. След като си разменихме подаръците и изразихме възхищението си (и двамата получихме точно това, което искахме!), аз заведох дъщеря си в „Розовото мъниче“ и я запознах с всичките си художнически експерименти. Само портретите на приятеля й и жената с червената рокля (ако наистина бе жена) лежаха на най-горната полица на дрешника в спалнята ми, където останаха до заминаването на Илзе.

Бях подлепил с картон десетина картини и ги бях подпрял на стената. Дъщеря ми ги обиколи веднъж, после се спря и отново ги разгледа една след друга. Вече се бе мръкнало и през големия прозорец надничаше само мракът. Имаше отлив и единственото, което напомняше за присъствието на океана, бе едва доловимият шепот на вълните, издъхващи на пясъка.

— Наистина ли ти ги нарисува? — след цяла вечност попита Илзе. Обърна се, погледна ме и аз изведнъж се почувствах неловко. Така гледат хората, които изцяло променят мнението си за някого.

— Да — кимнах. — Какво мислиш?

— Добри са. Може би повече от добри. Тази например… — тя се наведе и внимателно вдигна рисунката с раковината на хоризонта, обкръжена от оранжево-жълто сияние. — тази е толкова стра… извинявай, направо тръпки ме побиват от нея.

— И аз мисля така. Всъщност тук няма нищо ново. Трябва само да комбинираш залеза с малко сюрреализъм. — И внезапно възкликнах: — Здравей, Дали!

Дъщеря ми остави „Залез с раковина“ и взе „Залез със софора“.

— Кой ги е виждал?

— Само ти и Джак. А, и Хуанита. Тя ги нарече asustador. Или нещо подобно. Джак ми каза, че означавало плашещи.

— Да, наистина малко ме плашат — призна Илзе. — Но тате… тези моливи, които използваш, се размазват. И според мен с времето картините ще избледнеят, ако не вземеш някакви мерки.

— Какви?

— Не знам. Но мисля, че трябва да ги покажеш на човек, който наистина разбира от живопис. Който ще ти каже дали наистина са добри.

Думите й ме поласкаха и в същото време ме разтревожиха. Почти ме хвърлиха в смут.

— Нямам представа към кого и къде да се обърна…

— Попитай Джак. Може да знае някоя художествена галерия, където да им обърнат внимание.

— Ами да, фасулска работа. Ще изкуцукам вътре и ще им кажа: „Знаете ли, живея на Дума Ки и направих няколко рисунки с молив… предимно залези, доста необичайна тема за крайбрежието на Флорида… а освен това прислужницата ми смята, че са muy asustador.“

Дъщеря ми сложи ръце на кръста си и килна глава. И Пам заемаше същата поза, когато нямаше намерение да остави нещата току-така. Когато смяташе да отстоява позицията си докрай.

— Татко…

— Слушай, само това ми трябва в момента.

Тя се престори, че не ме чува, и продължи:

— Създал си процъфтяваща компания, след като си разполагал само с два пикапа, булдозер от времето на Корейската война и заем от двайсет хиляди долара. А сега се мъчиш да ме убедиш, че да покажеш рисунките си на двама-трима галеристи е непосилна за теб задача. — Посмекчи тона си и добави: — Мисълта ми е, че картините ти наистина са добри. Добри са. Дори аз го разбирам, въпреки че целият ми опит в тази област се изчерпва с часовете по изкуствознание в училище.

Отвърнах нещо, не помня точно какво, понеже се замислих за набързо нарисувания портрет на Карсън Джоунс, известен още като Баптисткото колибри. Дали дъщеря ми щеше да одобри и тази картина, ако й я покажех?

Обаче нямах никакво намерение да й я показвам. Нето нея, нито рисунката на жената в червено. Нямах намерение да ги показвам на никого. Поне тогава си мислех така.

— Татко, ако винаги си имал този талант, защо не си го проявявал досега?

— Не знам — въздъхнах. — А и още не знам дали наистина имам талант.

— Ами намери някой, който да ти го каже. Човек, който разбира… — Тя взе рисунката, на която бях изобразил пощенската кутия. — Дори тази… не е нищо особено, но в нея има нещо. Заради… — Илзе докосна листа — … кончето-люлка. Защо си нарисувал тази играчка?

— Нямам представа. Сама пожела да е там.

— По памет ли си рисувал?

— Не. Не съм способен на това. Или заради злополуката, или защото не ми достига въображение. — Само дето всъщност можех. Когато ставаше въпрос за млади мъже с тениски на „Туинс“. Намерих кончето в интернет, после разпечатах снимката…

— Уф, да му се не види, размазах я! — извика Илзе. — О, как можах!

— Няма проблем, скъпа. Не се притеснявай.

— Напротив! Има проблем! Трябва да си купиш някакви шибани бои! — В този миг дъщеря ми изведнъж си даде сметка какво бе казала и притисна длан към устата си.

— Вероятно няма да ми повярваш, но веднъж или дваж съм чувал тази дума — усмихнах се аз. — Обаче предполагам, че твоят приятел… навярно…

— Правилно предполагаш — отвърна мрачно дъщеря ми, ала след малко също се усмихна. — Но ако знаеш каква уста отваря, когато някой засече колата му… Тате, а за твоите картини…

— Радвам се, че ти харесаха.

— Не само ми харесаха. Направо ме изумиха. — Тя се прозина. — И едва стоя на краката си.

— Май трябва да изпиеш чаша какао и да си легнеш.

— Страхотна идея.

— Коя по-точно?

Илзе се засмя. Как прелестно и звънко прозвуча смехът й!

— И двете.

XI

На следващата сутрин стояхме на брега, отпивахме кафе от пластмасовите чаши, а вълничките милваха глезените ни. Слънцето току-що се бе издигнало над острова зад нас и сенките ни сякаш се разпростираха на километри по гладката водна повърхност.

— Това ли е най-прекрасното място на земята? — Попита Илзе със сериозен тон.

— Не, но ти си млада и не мога да те виня за този извод. В моя списък на най-прекрасните места Дума Ки заема четвърто място, ала никой не може да напише първите три без правописни грешки.

Дъщеря ми се усмихна над ръба на чашата си.

— Кажи ми ги.

— Щом настояваш. Номер едно е Мачу Пикчу. Номер две — Маракеш. Номер три — Петроглиф Нешънъл Монюмънт23.

За секунда-две усмивката й стана по-широка, но сетне изчезна и сериозното й изражение се завърна. Както когато бе на четири годинки и ме питаше дали магията от приказките наистина съществува. Тогава й бях казал „Да, разбира се“, макар и да съзнавах, че я лъжа. Сега не бях толкова сигурен. Ала въздухът бе топъл, океанът обливаше босите ни нозе и аз не исках Илзе да бъде наранена. Съзнавах обаче, че едва ли ще й се размине. Всеки получава своята порция скръб, нали? Абсолютно. Бам! — по носа. Бам! — в окото. Бам! — под пояса, ти падаш, а съдията е отишъл за хотдог. И само онези, които обичаш, могат да умножават и препредават тази болка. Болката е най-великата сила на любовта. Поне така казва Уайърман.

— Нещо интересно ли виждаш, съкровище?

— Не. Отново се замислих колко се радвам, че дойдох. Представях си, че деградираш между някой старчески дом и долнопробен хавайски бар, където всеки четвъртък има конкурс „Мис Мокра фланелка“. Сигурно съм прекалила с четенето на Карл Хаясен24.

— Тук има доста такива места.

— А има ли такива като Дума Ки?

— Не знам. Може да има още едно-две. — Ала съдейки по казаното от Джак, едва ли имаше друго.

— Е, напълно си го заслужил. Време е за отдих и възстановяване. И ако всичко това… — тя ориса кръг с ръката си — … не те излекува, не знак кое изобщо би могло. Единствената…

— Да-а? — полюбопитствах и замахнах с ръка, сякаш улових нещо във въздуха. Всяко семейство си има свой таен език, включващ много жестове. Външен човек не би разбрал, ала Илзе се разсмя:

— Ясно, умнико. Единствената муха в супата е приливът. Събудих се посред нощ и за малко щях да се разпищя, докато ми просветна, че всъщност водата преобръща раковините. Така ли е? Моля те, кажи ми, че е заради раковините.

— Точно така е. А ти какво си помисли?

Тя потрепери.

— Първата ми мисъл беше… само не ми се смей… за скелети на парад. Стотици скелети, маршируващи около къщата.

Никога не ми бе хрумвала подобна асоциация, ала ми беше пределно ясно какво има предвид.

— На мен ми действа успокояващо.

Илзе вдигна рамене:

— Ами… щом казваш… Ще се връщаме ли? Мога да изпържа яйца. С чушки и гъби.

— С удоволствие.

— Не съм те виждала да преодоляваш без патерица толкова голямо разстояние.

— Надявам се, че до средата на януари ще изминавам половин километър по брега.

Тя подсвирна.

— Половин километър на юг и още толкова обратно?

Поклатих глава.

— Не, не. Само в едната посока. На връщане смятам да летя. — Изпружих ръка встрани, за да й покажа.

Дъщеря ми изсумтя и закрачи към „Розовата грамада“, ала внезапно се спря, понеже на юг проблесна нещо. Веднъж, после пак. На брега тъмнееха две петънца.

— Хора — каза Илзе, засланяйки с длан очите си.

— Моите съседи. Всъщност единствените ми съседи. Поне така си мисля.

— Познаваш ли ги?

— Не. Знам, че са мъж и жена в инвалидна количка. Ако не греша, обикновено тя закусва на брега. Онова, което блести, е подносът.

— Трябва да си купиш количка за голф. Тогава ще отидеш при тях, за да се запознаете.

— След време смятам да отида пешком при тях — заявих. — Никакви колички. Доктор Кеймън ми нареди да си набелязвам цели и аз го послушах.

— Татко, никога не са ти трябвали психиатри, за да си поставяш цели — отбеляза Илзе, загледана на юг. — В коя къща живеят? В онази голямата, която прилича на ранчо от някой уестърн?

— Май да.

— И никой друг не живее на острова?

— За момента не. Джак казва, че през януари и февруари в някои от вилите идвал летовници, ала сега само аз и те. Останалата част от Дума Ки е пищна ботаническа порнография. Озверели растения.

— Господи, защо?

— Нямам никаква представа. Смятам да разбера — или поне да се опитам, — ала все още се уча да стоя на краката си. В буквалния смисъл.

Вече вървяхме обратно към къщата.

— Почти необитаем остров с прекрасен климат — измърмори дъщеря ми. — Има нещо гнило. Трябва да има нещо, не мислиш ли?

— Съгласен съм — кимнах. — Джак Кантори ми предлагаше да направи справки, но аз му казах да не се занимава. Помислих си, че мога и сам.

Сграбчих патерицата, плъзнах ръката си в двете стоманени скоби — винаги е приятно да го направиш, след като си прекарал известно време без нея на брега — и закуцуках по пътечката. Забелязах, че вървя сам. Спрях и се огледах. Илзе гледаше на юг, заслонила очи от слънцето.

— Идваш ли, скъпа?

— Да. — В далечината отново проблесна нещо. Подносът. Или чайникът. — Може би те знаят каква е причината — извика дъщеря ми, докато се приближаваше към мен.

— Възможно е.

Тя посочи към пътя.

— Накъде води?

— Не знам.

— Искаш ли следобед да вземем колата и да разберем?

— Готова си да караш взет под наем шевролет „Малибу“?

— Естествено. — Тя сложи ръце на кръста си, престори се, че плюе, и добави с южняшки акцент: — Ще я каам таз кооа, докат’ не свърши пътаа!

XII

Ала така и не стигнахме до края на Дума Роуд. Във всеки случай не и тогава. Експедицията ни на юг започна добре, но завърши зле.

Когато потегляхме, и двамата се чувствахме прекрасно. Аз бях полежал около час и си бях взел следобедната доза окситоксин. Дъщеря ми се бе преоблякла (сега беше по шорти и блузка със завързани отпред краища) и се засмя, когато й предложих да намажем с цинков оксид нослето й, зачервено от слънцето.

— Клоунът Бобо25 — заяви тя, когато се зърна в огледалото.

Беше в превъзходно настроение, аз — също; за първи път след инцидента бях толкова щастлив. Навярно затова случилото се следобеда ни връхлетя съвсем неочаквано. Илзе реши, че може би майонезата в салатата с риба тон е била развалена, но според мен проблемът не беше в храната. Не, тук по-скоро бе замесена някаква лоша магия.

Шосето беше тясно, осеяно с неравности и груби кръпки. Преди да се гмурне в гъстите джунгли, то лъкатушеше покрай пясъчни дюни с цвят на кости. Шевролетът преодоляваше с лекота препятствията, но когато пътят свърна досами водата (точно пред хасиендата, която Уайърман наричаше „Palacio de Asesinos“ — „Дворецът на убийците“ — наносите станаха по-високи и колелата започнаха да затъват. Добре, че Илзе бе свикнала да шофира в снежни райони и управляваше уверено автомобила, без да се оплаква и мърмори.

Къщите между „Розовата грамада“ и Двореца бяха построени в стил, който нарекох Флоридска грозотия. Прозорците бяха с капаци, а пък алеите за колите бяха преградени с масивни железни порти. Преградата пред една от къщите се състоеше от две магарета за рязане на дърва с избледнял предупредителен надпис: „ЗЛИ КУЧЕТО, ЗЛИ КУЧЕТА“. Зад къщата със злите кучета започваше участъкът, където се издигаше хасиендата. Той бе ограден с триметров измазан зид, увенчан с оранжеви керемиди. Същите керемиди застилаха и надипления под невъзможни ъгли и наклонен покрив на фона на бездънно синьото небе.

— Мама миа! — възкликна Илзе (най-вероятно го бе научила от баптисткото си гадже). — Тази сякаш е излязла от Бевърли Хилс!

Стената заемаше поне осемдесет метра от източната страна на шосето. Не видяхме нито една табела с надпис „ВХОД ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА ЗАБРАНЕН“. Самите й размери бяха красноречиво свидетелство за отношението на собственика към амбулантните търговци и пътуващите проповедници. По средата на внушителния зид се виждаше желязна порта. Двете й крила бяха открехнати, отвъд видях…

— Това е тя — измърморих аз. — Жената от плажа. Невестата на Кръстника.

— Тате! — Илзе се разсмя.

Жената беше много възрастна — на осемдесет и пет, че и повече. Краката й почиваха върху хромираната стъпенка, носеше сини кецове марка „Конвърс“ — помислих си, че са поне четирийсет и пети номер. Макар че температурата надвишаваше двайсет и пет градуса, старицата беше по спортен екип. Между костеливите й пръсти стърчеше димяща цигара. Бях виждал сламената й шапка по време на разходките си по брега, ала не подозирах колко е голяма — не шапка, а грамадно сомбреро. А приликата й с Марлон Брандо от финала на „Кръстникът“ (когато си играеше с внука си в градината) бе поразителна. Като капак на скута й лежеше нещо, което приличаше на странно оръжие…

Двамата с дъщеря ми й махнахме. Отначало тя не реагира, после вдигна ръка с длан, обърната към нас, сякаш ни поздравяваше по индиански („Хау!“), а устните й се разтеглиха в лъчезарна и почти беззъба усмивка. Хилядите бръчки, набраздили лицето й, превърнаха зловещата вещица в добра магьосница. Дадох си сметка, че още дори не бях погледнал към постройката зад гърба й; все още се мъчех да асимилирам неочакваната й поява, модерните й сини кецове, множеството бръчки и нейния…

— Тате, това пистолет ли е? — Илзе бе вперила ококорените си очи в огледалото за обратно виждане. — Пистолет ли държеше тази възрастна жена?

Колата поднесе и аз осъзнах, че вероятността да се забием във високия зид е доста голяма, ето защо завъртях рязко волана и коригирах курса.

— Мисля, че да. Или нещо подобно. Не се разсейвай, миличка. И без друго от тоя път почти нищо не е останало.

Тя отново впери поглед напред. Движехме се сред океан от ярка слънчева светлина, която изведнъж помръкна, щом оставихме стената на хасиендата зад себе си.

— Какво значи това „нещо подобно“?

— Приличаше ми на… не знам, на нещо като пистолет-арбалет. Може би стреля по змиите с него.

— Слава богу, че се усмихна — добави дъщеря ми. — Усмивката й беше истинска, как мислиш?

Кимнах.

Хасиендата беше последната от къщите в северната, разчистена от джунглата част на Дума Ки. По-нататък пътят се губеше в дълбините на острова сред пищната растителност. В началото ми се стори интересно, после ме изпълни с благоговеен страх, а накрая едва не ми причини пристъп на клаустрофобия. Зелените масиви се издигаха на четири метра височина, кръглите листа бяха прорязани от тъмночервени жилки, напомнящи засъхнала кръв.

— Какво е това растение, тате?

— Морско грозде. Онова с жълтите цветчета е уеделия. Расте навсякъде. А това там е рододендрон. Мисля, чуе дърветата са предимно карибски борове, макар че…

Илзе намали още повече скоростта и посочи наляво, накланяйки се напред, за да погледне през предното стъкло.

— А там се виждат някакви палми. И я гледай… отпред…

Навлизахме все по-навътре в сърцевината на острова и стволовете на дърветата, растящи от двете ни страни, напомняха преплетени сиви въжета. От корените се процеждаше смола. Засега шевролетът преодоляваше препятствията, ала само преди няколко години пътят щеше да стане непроходим за автомобили.

— Смокиня-удушвач — казах.

— Колко симпатично название! — възкликна дъщеря ми. — Сякаш Алфред Хичкок го е измислил. Винаги ли оплитат така другите дървета?

— Не знам.

Илзе прекара внимателно колата през осеяния с коренища участък от пътя и продължихме напред със скорост не по-висока от седем километра в час. Сред гъстите масиви на морското грозде и рододендроните от време на време се мяркаха смокини-удушвачи. Листакът засенчваше слънцето и обвиваше пътя в полумрак. Видимостта ни се ограничи до няколко метра. Небето напълно изчезна, само от време на време над нас проблясваха синьото небе и слънчевите лъчи, случайно проникнали през зеления балдахин. На места от смолата стърчаха туфи трионова трева и твърдите, сякаш восъчни стъбла на цигулковите храсти.

Засърбя ме ръката. Дясната. Машинално се пресегнах да я почеше, но както обикновено почесах само ребрата си, допирът до които все още пораждаше болка. В същото време ме засърбя и главата отляво. Там вече можех да се почеша, както и направих.

— Татко?

— Всичко е наред. Защо спряхме.

— Защото… нещо не ми е добре.

Изведнъж забелязах как се е променило лицето й бе станало бяло като цинковия оксид на носа й.

— Илзе? Какво ти е?

— Зле ми е на стомаха и ми се повдига. Май салатата с риба тон е била развалена. — Тя кисело се усмихна. — Не знам как ще се измъкнем оттук…

Изведнъж ми се стори, че морското грозде ни притиска от всички страни, палмите, закриващи небето, като че ли се бяха сгъстили около нас. Усетех мириса на заобикалящата ни джунгла — тежък и лепкав аромат, сякаш оживяващ в гърлото ми. И защо не? Излъчваха го живите растения около и над нас.

— Татко?

Сърбежът се усили. Не знам защо, но го възприемах в червено, както миризмата ми се струваше зелена. Точно така сърби, когато си заклещен в лулата, когато не можеш да се измъкнеш от полата.

— Тате, извинявай, но май ще повърна.

Думата, която търсех, не беше нито лула, нито пола — седяхме в колата. Дъщеря ми отвори вратата, надвеси се навън, като се държеше за волана с една ръка, и заповръща.

Червената мъгла пред дясното ми око се разсея и аз си заповтарях: „Мога да се справя. Мога да се справя. Само трябва да се взема в ръце.“

Слязох от колата. По-точно се изсулих, като се държах за горния край на отворената врата, за да не падна по корем върху коренаците и храсталаците морско грозде. Вече ме сърбеше навсякъде. Листата и клонките се намираха толкова близо до шевролета, че ме драскаха докато се тътрузех към предната броня на автомобила. Половината от онова, което виждах

(ЧЕРВЕНА)

Бе плувнало в кърваво алено, почувствах (готов бях да се закълна) как една борова клонка одраска дясната ми китка и си помислих: „Мога да се справя, ТРЯБВА да се справя“, докато Илзе отново заповръща. Усещах, че на тесния път е доста по-горещо, отколкото би трябвало да бъде, след като зеленият покров скриваше жаркото слънце. Същевременно ми бе останал достатъчно здрав разум, за да се запитам какво изобщо сме очаквали, когато поехме по този маршрут. Естествено тогава експедицията във вътрешността на острова ни се струваше дяволски забавна идея.

Дъщеря ми продължаваше да стои надвесена от купето, като се държеше за волана с дясната си ръка. Челото й бе осеяно с капчици пот. Тя вдигна глава и ме погледна.

— Ох, много ми е зле…

— Отмести се, Илзе.

— Тате, какво смяташ да правиш?

Сякаш не разбираше. Внезапно думите откарам и обратно изчезнаха от съзнанието ми. В този момент можех да произнеса само местоимението ни — най-безполезната дума, когато е самичка. Усещах как гневът клокочи в гърлото ми, понеже яростта ми бе — естествено! — червена.

— Да ни отведа оттук. Отмести се. — В същото време си помислих: „Не й се ядосвай. Независимо от обстоятелствата ни й се карай. За Бога, недей!“

— Но, тате, ти не можеш…

— Напротив. Мога. Отмести се.

Навикът да се подчиняваме е залегнал дълбоко в човека, особено когато в отношението баща — дъщеря. Освен това й беше лошо. В крайна сметка Илзе се премести на другата седалка, а аз се наместих зад волана, след като се напъхах заднишком в купето и с ръка повдигнах болния крак. Цялата дясна половина на тялото ме сърбеше сякаш през нея преминаваше слаб електрически ток.

Стиснах очи и си казах: „МОГА да се справя, мамка му, и не ми трябва помощта на онези тъпа парцалена кучка.“

Когато отново погледнах света, част от тази вездесъща червенина — и част от гнева ми, слава богу — бе изчезнала. Включих на задна и натиснах едва-едва педала на газта. Колата бавно потегли. Не можех да подавам глава през страничния прозорец като Илзе, понеже нямах дясна ръка, с която да държа волана. Уповавах се на огледалото за обратно виждане. А в главата ми писукаше зловещото бийп-бийп-бийп.

— Само не излизай от пътя, моля те — простена дъщеря ми. — Няма как да се приберем пеша. Не мога да се държа на краката си, а ти едва ходиш.

— Спокойно, Моника — отвърнах, ала в този миг Илзе се надвеси през прозореца, за да изхвърли поредната „порция“, и май не ме чу.

XIII

Бавно, метър след метър, се отдалечавахме от мястото, на което Илзе бе спряла одеве. Не спирах да си повтарям: „Бързай бавно“ и „Колкото по-бавно вървиш, толкова по-далеч ще стигнеш“. Бедрото ми изкрещя от болка, когато гумите на шевролета минаха през корените на смокинята-удушвач. На няколко пъти чувах как клонките на морското грозде стържат по каросерията. Служителите от фирмата за коли под наем „Херц“ нямаше да се зарадват, но в този момент изобщо не ми пукаше.

Плътната зелена решетка над нас ставаше все по-рехава и малко по малко сумракът се разсейваше. Много добре. Червената мъгла пред очите ми също се разпръскваше, а безумният сърбеж започна да затихва. Още по-добре.

— Виждам голямата къща със стената — оповести Илзе, докато гледаше назад.

— По-добре ли си?

— Горе-долу, обаче вътре в мен работи центрофуга. — В същия миг стомахът й внезапно изгъргори. — Ох, не биваше да го казвам. — Надвеси се през прозореца и повърна отново, после се отпусна на седалката, като стенеше и се смееше едновременно. Няколко къдрици бяха залепнали за челото й. — Изцапах цялата врата. Дано имаш маркуч.

— Не се тревожи. Отпусни се. Дишай бавно и дълбоко.

Тя вяло козирува и затвори очи.

Старицата с грамадната сламена шапка я нямаше, но портите от ковано желязо бяха широко отворени, сякаш тя очакваше гости. Или знаеше, че ще ни трябва място, на което да обърнем.

Без да губя повече време в предположения, вкарах шевролета на задна в двора на хасиендата, покрит със сини керамични плочки. С периферното си зрение мярнах тенис корт и грамадна двойна порта, но в следващия миг превключих на предна и завих към „Розовата грамада“. Пет минути по-късно вече си бяхме у дома. Забелязах, че виждам също тъй ясно, както когато се събудих, ако не и по-добре. И с изключение на лекия сърбеж, който „пълзеше“ по дясната половина на тялото ми, се чувствах прекрасно.

Изпитвах и непреодолимо желание да рисувам. Не знаех точно какво, ала не се съмнявах, че ще разбера, веднага щом се кача в „Розовото мъниче“ и седна пред триножника.

— Хайде да измием колата — предложи Илзе.

— Иди да си полегнеш. Изглеждаш полумъртва.

Тя се усмихна измъчено.

— Полу? Полу не е съвсем. Помниш ли как го казваше мама?

Кимнах.

— Сега иди да си легнеш. Аз ще се оправя с колата. — Посочих маркуча, навит край северната стена на „Розовата грамада“. — Включен е към крана, трябва само да пусна водата.

— Сигурен ли си, че наистина си добре?

— По-добре не мога да бъда. Май си изяло доста повече салата от мен.

Дъщеря ми отново се усмихна.

— Не мога да съм равнодушна към собствените си специалитети. Тате, днес ти беше истински герой. Бих те целунала, ако дъхът ми не беше толкова…

Аз я целунах. По челото. Беше студено и влажно.

— Незабавно заемете хоризонтално положение, уважаема госпожице Готвачка… заповед от върховното командване.

Тя влезе в къщата, аз завъртях кранчето и започнах да мия шевролета. Нарочно се забавих, за да дам достатъчно време на Илзе да се унесе. Така и стана. По едно време надзърнах през открехнатата врата на втората спалня. Дъщеря ми лежеше по хълбок и спеше като в детството си — с ръка, пъхната под бузата, и коляно, почти допряно до гърдите. Мислим си, че се променяме, но всъщност само си въобразяваме. Поне така казва Уайърман.

Може би si, а може би no. Така казва Фриймантъл.

XIV

Нещо ме човъркаше — нещо, което навярно се бе загнездило у мен още след злополуката, ала едва сега, след пътуването по Дума Роуд, бе изплувало на повърхността. Оставих го да ме човърка — не мислех, че ще мога да му устоя, а и не ми се искаше да се опитвам. Освен това изгарях от любопитство.

Чантата на дъщеря ми беше на масата в дневната. Отворих я, извадих портфейла й и разгледах снимките, които държеше вътре. Чувствах се като подлец — но само донякъде. „Нищо няма да откраднеш“ — казвах си, ала има много видове кражби, нали?

Тук беше и снимката на Карсън Джоунс, която бях видял на летището, но не тя ми трябваше. Исках да го видя с Илзе. Трябваше ми тяхна обща фотография. И я намерих. Явно се бяха снимали пред някаква крайпътна сергия на фона на щайги с краставици и кошове с царевични марули. И двамата се усмихваха, млади и прекрасни. Прегръщаха се и едната ръка на Карсън Джоунс май беше върху стегнатото в сини дънки закръглено дупе на дъщеря ми. Ах, ти, нагъл християнин! Дясната ми ръка още ме сърбеше — слабо, но непрекъснато, сякаш ме пробождаха миниатюрни горещи иглички. Пресегнах се да се почеша и за хиляден път докоснах ребрата си. И тази снимка бе пъхната в прозрачно джобче. Извадих я, завъртях се (бях нервен като крадец при първия си обир) към открехнатата врата на стаята, където спеше Илзе, и обърнах фотографията.

Можех ли да имам доверия на ухажор, който наричаше дъщеря ми Тиквичка и се подписваше Усмивко? Едва ли. Може би разсъждавах като закостенял дядка, но наистина не хващах вяра на такива предвзети типове. Така или иначе бях намерил онова, което търсех. Не само него, а двамата заедно. Обърнах снимката с изображението към мен, затворих очи и се престорих, че докосвам цветните им образи с дясната си ръка. Всъщност нямах чувството, че се преструвам — предполагам, че вече не се налага да ви обяснявам защо.

След известно време (не мога да кажа колко точно) върнах снимката в прозрачното джобче и пъхнах портфейла под кърпичките и козметичните принадлежности. Оставих чантичката на масичката и отидох в спалнята си, за да взема куклата Рийба. После закуцуках по стълбите към „Розовото мъниче“, притискайки я под остатъка от дясната си ръка. Май й казах: „Смятам да те превърна в Моника Селеш“, когато я сложих пред прозореца, но нищо чудно да съм казал и Моника Голдстийн. По отношение на спомените всички сме склонни да послъгваме. Такава е истината според Уайърман.

Отчетливо — дори по-отчетливо, отколкото ми се иска — си спомням почти всичко от случилото се на Дума Ки, но тъкмо този следобед сякаш е обгърнат в мъгла. Помня, че изпаднах в художнически транс и влудяващият сърбеж в несъществуващата ми ръка изчезна напълно, докато работех; и почти съм сигурен, че червената мъгла, която неизменно се стелеше пред взора ми през онези дни и се сгъстяваше, когато бях уморен, по едно време се разсея.

Не знам колко време останах в това състояние. Едва ли е било малко. Навярно достатъчно, за да завърша рисунката си. Накрая усетих, че съм капнал от умора и изпитвам вълчи глад.

Слязох в кухнята и се нахвърлих на пушения колбас, без да затворя хладилника. Не исках да си правя сандвич, за да не разбере Илзе, че се чувствам добре, за разлика от нея. Предпочитах да си мисли, че й е призляло от развалена майонеза. Така щеше да отпадне необходимостта да губя време в търсене на други обяснения.

А сред обясненията, които ми идваха на ум, нямаше нито едно рационално.

След като ометох половин опаковка нарязан колбас и изпих половин литър сладък чай, отидох в спалнята си, легнах и мигновено потънах в дълбок сън.

XV

Залези.

Понякога си мисля, че най-ясните ми спомени от Дума Ки са свързани с вечерното небе — кървавочервените отблясъци над хоризонта постепенно преливат в оранжево, а то избледнява в зеленикаво, увенчано от черна корона. Събудих се, когато още един ден победоносно напускаше нашия свят. Подпирайки се на патерицата, буквално закуцуках към дневната. Мускулите ми бяха вкочанени и се мръщех от болка (първите десет минути винаги бяха най-кошмарни). Видях, че вратата на другата спалня е отворена, а леглото на дъщеря ми е празно.

— Илзе? — повиках я.

В продължение на един безкраен миг тя не отговори. После гласът й се разнесе от горния етаж:

— Татко! Боже мили, ти ли нарисува това? Кога го нарисува?

Всички мисли за болката и вкочаненото ми тяло се изпариха на секундата. Качих се в „Розовото мъниче“ с цялата бързина, на която бях способен, мъчейки се трескаво да си спомня какво точно бях нарисувала. Каквото и да беше, не бях положил никакви усилия да скрия поредното си творение. Ами ако бях изобразил нещо ужасно? Ами ако ми беше хрумнала блестящата идея да нарисувам карикатура на разпятието, приковавайки към кръста пеещото госпъли Колибри?

Дъщеря ми стоеше пред статива и закриваше картината. Но дори и да бе застанала встрани, стаята се осветяваше само от кървавия залез и листът от скицника щеше да е само черен правоъгълник.

Включих осветлението, молейки се да не съм сътворил нещо, с което да огорча Илзе. Все пак бе била толкова път само за да разбере дали съм добре. По гласа й не можех да преценя дали е възхитена или ужасена.

— Илзе?

Тя се обърна към мен. Изражението й издаваше, че е по-скоро изумена, отколкото ядосана.

— Кога го нарисува?

— Ами… ще се поотместиш ли да видя?

— Паметта ти пак ли изневерява?

— Не… всъщност да. — Бях нарисувал брега, както го виждах през прозореца, ала не можех да кажа нищо повече. — Щом разгледам картината, ще ти… отмести се, скъпа, баща ти не е стъклар.

— Но за сметка на това е невероятен художник, нали? — засмя се тя. Не помня друг случай неин смях да ми е причинявал такова облекчение. Каквото и да бе зърнала дъщеря ми на статива, нарисуваното не я беше ядосало. Стомахът ми веднага се отпусна. Щом тя не ми се сърдеше, вероятността да се вбеся и да разваля приятното ни прекарване също намаляваше.

Илзе отстъпи вляво и аз най-сетне видях какво съм сътворил в дълбокия си транс преди следобедната дрямка. Вероятно това бе най-хубавата картина, която бях нарисувал след първите си колебливи опити на езерото Фалън. Напълно разбирах реакцията на дъщеря ми. Аз самият бях изумен.

От триножника ме гледаше онази част от брега, която се виждаше през широкия, заемащ почти цялата стена прозорец на „Розовото мъниче“. Играта на светлината по водата, нарисувана с жълт молив, показваше, че всичко се случва в ранна утрин. В центъра на картината се открояваше момиченце, застанало с гръб, с рокля за тенис и червеникава коса — Рийба, моята малка любов, приятелката от другия ми живот. Бях я нарисувал доста небрежно, ала бе повече от ясно, че е нарочно, че изобразеното момиченце не е реално, а само присънила ми се фигура на присънило ми се място.

На пясъка около краката й се търкаляха яркозелени топки за тенис.

Други се поклащаха сред неголемите вълни.

— Кога я нарисува? — Илзе продължаваше да се усмихва… почти се смееше. — И какво всъщност означава?

— Харесва ли ти? — попитах. Защото на мен не ми харесваше. И не защото не бях постигнал истинския цвят на топките за тенис (така и не бях успял да намеря нужния оттенък на зеленото). Не, картината ме изпълваше с неприязън, понеже нищо в нея не беше както трябва. И ми действаше ужасно потискащо.

— Направо се влюбих! — възкликна Илзе и този път наистина се засмя. — Кажи кога я нарисува! Признай си!

— Докато ти спеше. Исках да полегна, но отново ми прилоша и си казах, че е по-добре да остана във вертикално положение. Реших да порисувам с надеждата, че стомахът ми ще се успокои. Дори не подозирах, че държа тази кукла, докато не се озова тук. — Посочих към Рийба, която беше облегната на прозореца, а парцалените й крака висяха от перваза.

— Това е куката, на която трябва да си изкарваш яда, когато не можеш да си спомниш нещо, нали?

— Нещо такова. Та, както ти казах, седях пред статива. Работих горе-долу час, накрая се почувствах по-добре. — Всъщност не си спомнях почти нищо за това как и какво съм рисувал, а от малкото, останало в паметта ми, знаех, че лъжа. — После легнах и заспах. Това е всичко.

— Ще ми я подариш ли?

Почувствах как ме облива вълна на страх, но не можех да откажа, без да обидя дъщеря си или да се проявя като безумец.

— Вземи я, щом искаш. Но не е нищо особено. Не предпочиташ ли някой от знаменитите залези на Фриймантъл? Или пощенската кутия с кончето-люлка? Бих могъл да…

— Искам точно тази — прекъсна ме Илзе. — Забавна е, красива и даже малко… как да кажа… зловеща. Поглеждаш я от един ъгъл и си казваш: „Кукла.“ Поглеждаш я под друг и си мислиш: „Не, това е малко момиченце… нали стои изправено?“ Изумително е какво постигаш с най-обикновени цветни моливи… — Дъщеря ми кимна решително. — Да, искам именно тази картина. Само че трябва да й измислиш название. Художниците трябва да назовават картините си.

— Съгласен съм, но нямам представа как…

— Стига си увъртал! Кажи първото, което ти хрумва.

— Добре — примирих се. — „Краят на играта“.

Илзе изръкопляска.

— Идеално! Идеално! И трябва да се подпишеш. Командаджийски ли го раздавам?

— Винаги си била такава. Моята сладка командаджийка. Вече си по-добре, нали?

— Да. А ти?

— И аз — излъгах. Пред очите ми внезапно се бе спуснала червената пелена. В комплекта ми нямаше точно такъв цвят, но пък на поставката на статива лежеше нов идеално подострен черен молив. Взех го и написах фамилията си до розовото краче на куклата. Малко по-нататък поне десетина топки за тенис, оцветени в неправилен нюанс на зеленото, се носеха по вълните. Не знаех какво означават, ала не ми харесваха. Не ми харесваше и да подпиша рисунката си, но вече не ми оставаше нищо друго, освен да добавя отстрани с печатни букви „Краят на играта“. В този момент внезапно си спомних, че Пам бе научила малките ни момичета да казват „Сторено-забравено“, когато приключваха с някоя неприятна задача.

Сторено-забравено.

XVI

Илзе остана още два дни, които прекарахме чудесно. С Джак я изпратихме на летището и преди да се разделим, я загледах. Слънцето бе позлатило ръцете и лицето й, загарът прекрасно се съчетаваше със струящото от нея сияние и младост, здраве и щастие.

Помощникът ми й бе намерил специален цилиндричен калъф за новата рисунка.

— Татко, обещай, че ще се грижиш за себе си и ще ми се обадиш, ако ти потрябвам.

— Дадено — усмихнах се.

— И ми обещай, че ще намериш човек, който ще оценява картините ти. Човек, който разбира от тия неща.

— Ами…

Дъщеря ми вирна брадичка и се намръщи. Отново заприлича на Пам, каквато бе, когато се започнах с нея.

— Обещай, иначе после ще се сърдиш на себе си.

Понеже говореше сериозно — вертикалната бръчица между веждите й го доказваше, — й обещах.

Бръчицата изчезна.

— Добре, разбрахме се. Заслужаваш най-доброто, макар че понякога се съмнявам дали наистина го вярваш.

— Разбира се, че го вярвам.

Тя продължи, сякаш не ме чу:

— Защото онова, което се случи, не беше по твоя вина.

Почувствах как в очите ми напират сълзи. Естествено, знаех, че вината не е моя, но бе толкова мило да чуя някой друг да го каже. Не Кеймън, чиято работа беше да изстъргва засъхналата мръсотия от всички отдавна немити, почернели тенджери в мивките на подсъзнанието.

Тя кимна.

— Заслужаваш го и ще получиш най-доброто. Аз ти го казвам — твоята малка командаджийка.

В този миг високоговорителите избумтяха, обявявайки полет 559 на компанията „Делта“, с междинни кацания в Синсинати и Кливланд. Първият етап от пътуването на Илзе към къщи.

— Тръгвай, съкровище, че докато минеш през скенерите…

— Първо искам да ти кажа нещо.

Плеснах се по бедрото с ръката, която ми беше останала.

— Какво има сега, скъпоценна моя?

Дъщеря ми се усмихна — така се обръщах към дъщерите си, когато търпението ми беше на път да се изчерпи.

— Не се опита да ме убедиш, че двамата с Карсън сме твърде млади за годеж. За което съм ти благодарна.

— Ако се бях опитал, щеше ли да има полза?

— Не.

— И аз така си помислих. Освен това майка ти ще мърмори и за двама ни.

Илзе се нацупи, после се разсмя.

— И Лини също… но само защото я изпреварих.

Прегърна ме още веднъж. Вдъхнах аромата на косите й — този невероятно опияняващ мирис на шампоан и млада здрава жена. Дъщеря ми погледна моето „момче за всичко“ — Джак тактично стоеше встрани от нас.

— Грижи се за него, приятелю. Той е голяма работа.

Не се бяха влюбили един в друг — уви, не се получи, muchacho — ала той я дари с топла усмивка.

— Ще направя всичко по силите си.

— Баща ми обеща да покаже картините си на изкуствовед. Ти си свидетел.

Джак отново се усмихна и кимна.

— Чудесно! — Илзе отново ме целуна, този път по носа. — Умната, тате. Искам да станеш като нов. — Грабна куфарите си и забърза към вратите. Преди да се затворят, тя се обърна и ми извика: — И си купи бои!

— Непременно! — отвърнах, но Илзе май не ме чу. Във Флорида вратите се затварят бързо, за да се пести електричество за климатиците. В продължение на секунда-две всичко около мен се замъгли, слепоочията ми запулсираха, усетих гъделичкане в носа. Наведох глава и с палец и показалец затърках очите си, а Джак се престори, че изведнъж е зърнал нещо много интересно в небето. Състоянието ми се характеризираше с една дума, ала тя отказваше да ме осени. Първо ми хрумна думичката рога, после сега.

Казах си: „Не се ядосвай, не бързай, повтаряй си «Мога да се справя» и думите сами ще дойдат. Понякога не ги искаш, но те пак идват.“ Дойде и онази, която търсех — тъга.

— Ще изчакате ли да докарам колата или… — промърмори Джак.

— Не, ще дойда с теб — заявих и стиснах дръжката на патерицата. — само се оглеждай. Не искам да ме прегазят, докато пресичам улицата. Вече знам какво е.

XVII

На връщане се отбихме в магазина „Всичко за живописта“ в Сарасота и докато бяхме вътре, попитах Джак дали знае нещо за художествените галерии в града.

— Много неща, шефе. Майка ми работеше в една галерия — „Шотландската“, на Палм авеню.

— По-конкретно?

— Това е най-модната галерия в бохемската част на града. Модна в добрия смисъл на думата. И собствениците са светни хора… във всеки случай винаги са се отнасяло добре с мама, но… нали разбирате…

— Галерията е модна, така ли?

— Да.

— И цените са високи?

— Да, посещава се от елита. — Говореше съвсем сериозно, ала щом се разсмях, и той прихна. Мисля, че именно през този ден Джак Кантори се превърна от мой помощник в мой приятел.

— Тогава работата е в кърпа вързана, понеже и аз безспорно съм от елита. Нали?

Вдигнах ръка с разперена длан и Джак я плесна.

XVIII

Джак ми помогна да внеса вкъщи покупките — пет торби, две кутии и девет опънати върху рамки платна на стойност около хиляда долара. Казах му, че ще ги качим на горния етаж чак на другия ден. Тази вечер нямах никакво желание да рисувам.

Закуцуках през дневната на път за кухнята, за да си приготвя сандвич, но зърнах мигащата лампичка на телефонния секретар. Помислих си, че е Илзе — сигурно бе звъняла да ми каже, че полетът й е отложен заради лоши метеорологични условия или технически проблеми.

Грешах. Чух приятен, но прегракнал от старостта глас и веднага разбрах кой се е обаждал. Отново видях големите сини кецове, облегнати на хромираната метална поставка на инвалидната количка.

„Здравейте, господин Фриймантъл, добре дошли на Дума Ки. Радвам се, че ви видях онзи ден, макар и за кратко. Предполагам, че младата дама с вас беше дъщеря ви — много си приличате. Закарахте ли я вече на летището? Дано пътуването й мине добре. — Пауза. Чувах дишането й — тежко дишане на заклета пушачка. После тя заговори отново: — Предвид всички обстоятелства Дума Ки не е подходящо място за дъщерите. — Изведнъж се сетих за Рийба, с глупавата рокля за тенис, за малките зелени топки, които океанът изхвърляше на брега. — Дано скоро се срещнем. Дочуване, господин Фриймантъл.“

Щрак. Останах насаме с незатихващия стържещ звук на раковините под къщата.

Отново имаше прилив.