Дума Ки

I

— Ще ми позволите ли да използвам басейна ви, господине?

Илзе позелени шорти и зелено горнище. Беше боса, не си беше сложила грим и лицето й изглеждаше подпухнало от съня. Косата й бе завързана на конска опашка (както правеше, когато беше на единайсет години) и ако не бяха закръглените й гърди, би могла да мине за четвъртокласничка.

— Моля, заповядайте — отвърнах аз.

Тя седна до мен на лъскавите плочки. Намирахме се по средата на басейна — задникът ми скриваше цифрите 1,50, а нейният буквичката м.

— Рано си станала — добавих, макар че това не ме изненадваше. Илзе открай време бе чучулигата в семейството.

— Тревожех се за теб. Особено след като господин Уайърман се обади на Джак и му каза, че милата старица е умряла. Джак ни го съобщи. Още бяхме на вечерята.

— Знам.

— Толкова ми е жал… — Тя положи глава на рамото ми. — Как можа да се случи точно на твоята специална вечер…

Прегърнах я.

— Поспах няколко часа и станах, защото се беше съмнало. И щом погледнах през прозореца, кого, мислиш, че видях да стои сам-самичък до басейна?

— Не можах да спя повече. Надявам се, че не съм събудил май… — замълчах, понеже забелязах как се ококориха очите на Илзе. — Не си фантазирай нищо, бисквитке. Просто утешение — нищо друго.

Нещата не се бяха ограничили само до утешението, ала нямах намерение да анализирам случилото се пред дъщеря си. Нито пък пред самия себе си.

Тя сви рамене, но после изправи гръб, наклони глава и ме изгледа усмихнато.

— Ако лелееш някакви надежди, това си е твое право — продължих аз. — Мога само да те посъветвам да проявиш сдържаност. Винаги ще се грижа за нея, но понякога хората се отдалечават толкова много, че вече нямат път назад. Мисля… сигурен съм, че нашият случай е точно такъв.

Илзе отново се вгледа в равната водна повърхност и усмивката й помръкна. Не ми беше приятно да я гледам такава, но може би това беше най-добрият вариант.

— Е, щом е така… — въздъхна тя.

Тези думи ми даваха право да сменя темата. Нямах голямо желание, ала бях неин баща, а тя в много отношения си оставаше дете. Тоест колкото и да скърбях за Елизабет Истлейк, колкото и сложна да беше ситуацията, в която се бях оказал, никой не ме беше освободил от родителските ми задължения.

— Ще те питам нещо, Или.

— Слушам те, тате.

— Не носиш годежния си пръстен, защото не искаш майка ти да го види и да се ядоса… за което напълно те разбирам… или защото вие с Карсън…

— Върнах му го — каза тя с равен глас. После се засмя и от раменете ми сякаш падна цяла канара. — Но го изпратих с „Ю Пи Ей“ и го застраховах.

— Значи… сте скъсали?

— Е… никога не казвай никога. — Тя зашляпа с крака по водата. — Карсън не иска да късаме или поне така ми каза. Аз също не съм сигурна, че го искам. Най-малкото преди да сме се видели. Телефонът и електронната поща не ти вършат работа в такива случаи. Освен това искам да проверя дали изпитвам някакво влечение към него и ако е така, колко е силно. — Тя ме изгледа малко притеснено. — Непристойно ли ти звучи?

— Не, скъпа.

— Мога ли сега аз да те попитам нещо?

— Естествено.

— Колко пъти си давал втори шанс на мама?

Усмихнах се.

— По време на брака ни? Поне двеста.

— А тя на теб?

— Горе-долу толкова.

— Някога да си й… — Тя се запъна. — Не, не мога да те питам за това.

Взирах се в басейна и усещах как поруменявам като типичен представител на средната класа.

— При положение, че водим този разговор в шест сутринта, когато дори обслужващият персонал не е на работа, и при положение че знам какъв е проблемът ти с Карсън Джоунс, спокойно можеш да ме попиташ. Отговорът е не. Нито веднъж. Но ако трябва да бъда съвсем искрен, трябва да кажа, че това се дължи на стечение на обстоятелствата, а не на несломимата ми преданост. Имало е случаи, когато съм бил на косъм от подобно нещо, а веднъж го избегнах само благодарение на късмета, съдбата или намесата на провидението. Не мисля, че семейният ни живот щеше да приключи по този начин, ако… не беше злополуката. Може да нанесеш и по-жестоки удари на партньора си, но неслучайно се нарича изневяра. Един такъв случай може да се оправдае с правото на човека да сгреши. Два — с човешката слабост. Повече… — вдигнах рамене.

— Той ми каза, че е станало само веднъж. — Гласът й бе утихнал до шепот и стъпалата й вече се движеха едва-едва във водата. — Каза, че тя му се натиснала. И в края на краищата… нали разбираш?

— Естествено. Постоянно се случва. Поне във филмите и книгите. А понякога и в реалния живот. — И това, че звучеше като лъжа с користна цел, не означаваше, че е истина.

— Момичето, с което пееше ли?

Илзе кимна.

— Бриджит Андрейсън.

— Нали имаше лош дъх?

Кисела усмивка.

— Сещам се как неотдавна ми каза, че той трябва да направи избор.

Дълга пауза.

— Всичко е толкова сложно…

„Винаги е сложно. Попитай когото си искаш от пияниците в бара, изгонени от жените си.“ — Обаче запазих тези мисли за себе си.

— Каза ми, че не иска да я вижда повече. И с дуетите им е свършено. Знам, че е така, понеже прегледах последните отзиви в интернет. — Тя поруменя леко, макар че изобщо не я винях. И аз бих проверил в Мрежата. — Когато господин Фредериксън — директорът на турнето — го заплашил да го изпрати вкъщи, Карсън му казал да го изпрати където си иска, но повече няма да пее с тази набожна руса кучка.

— Така ли се е изразил?

Илзе се усмихна и лицето й мигом грейна.

— Той е баптист, тате. Интерпретирам думите му. Както и да е, Карсън отстоял позицията си и господин Фредериксън отстъпил. За мен това е точка в негова полза.

„Да — помислих си, — но този човек ти е изневерил и има наглостта да се нарича Смайли.“

Хванах ръката й.

— Какъв ще бъде следващият ти ход?

Тя въздъхна. Конската й опашка и придаваше вид на ученичка, а въздишката й беше на четирийсетгодишна жена.

— Не знам. Нямам никаква представа.

— Тогава ми позволи да ти помогна. Разрешаваш ли ми?

— Добре.

— Известно време стой по-далеч от него. — В мига, в който тези думи се откъснаха от устните ми, осъзнах, че точно за това копнеех с цялото си сърце. Както и за още нещо. Когато мислех за картините от цикъла „Момиче и кораб“ (особено за момичето в лодката), ми се искаше да кажа на Илзе да не разговаря с непознати, да не използва сешоара, докато е във ваната, и да тича само по алеите на студентското градче. Никога да не пресича парка Роджър Уилямс139 по тъмно.

Тя ме изгледа въпросително и аз успях да събера мислите си, без да се отклонявам от най-важното.

— Веднага се връщай в колежа…

— Бих искала да поговорим за това…

Кимнах, но стиснах леко ръката й, за да й покажа, че още не съм свършил.

— Завърши си семестъра. Изкарай добри оценки. Остави Карсън да довърши турнето си. Опитай се да оцениш обективно ситуацията и едва после се срещни с него… Разбираш ли ме?

— Да… — разбираше, но от тона й си личеше, че не е напълно убедена.

— Срещнете се на неутрална територия. Не искам да те смущавам, но тук сме само двамата, затова ще ти го кажа. Леглото не е неутрална територия.

Тя се загледа в потопените си във водата стъпала. Пресегнах се и обърнах лицето й към себе си.

— Когато има нерешени проблеми, леглото е бойно поле. Аз дори не бих седнал да обядвам с някого, с когото имам неизяснени отношения. Срещнете се в… не знам… в Бостън. Седнете на някоя пейка в парка и обсъдете отношенията си. Опитай се да изясниш всичко за себе си и се увери, че и той не е останал с погрешни впечатления. После отидете в някой ресторант. Или на мач на „Ред Сокс“. Или скочете в леглото, ако смятате, че е правилно. Не искам да мисля за сексуалния ти живот, но това не значи, че не бива да имаш такъв.

Илзе се засмя и на мен веднага ми олекна. Смехът й привлече един полусънен келнер, който ни попита искаме ли кафе. Поръчахме си. Когато сервитьорът се отдалечи, дъщеря ми се обърна към мен:

— Добре, тате. Разбрах всичко. Искам да ти кажа, че следобед се връщам в колежа. В края на седмицата имам предварителен изпит по антропология и сме си организирали малка учебна група. Наричаме се „Клубът на оцелелите“. — Тя ме изгледа загрижено. — Какво ще кажеш? Знам, че разчиташе да остана няколко дни, но сега, след случилото се с твоята позната…

— Не се тревожи, скъпа. Всичко е наред. — Целунах я по нослето, надявайки се да не види колко съм щастлив — не само защото бе пристигнала за откриването на изложбата и прекарахме заедно тази сутрин, а понеже до залез-слънце щеше да се намира на хиляда и петстотин километра на север от Дума Ки. Стига да имаше билети за самолета естествено. — Как ще постъпиш с Карсън?

Тя помълча за минутка, шляпайки със стъпала във водата. После стана и ме хвана за ръката, помагайки ми да се изправя.

— Мисля, че си прав. Ще му кажа, че ако се отнася сериозно към връзката ни, ще трябва да изчака до четвърти юли.

Беше взела решение и очите й отново грейнаха.

— Така ще имам време до края на семестъра плюс един месец лятна ваканция. Той ще завърши турнето си, ще изнесе концерта в „Кау Палас“ и ще има предостатъчно време да разбере дали наистина е скъсал с блондинката, както си мисли в момента. Това устройва ли те, татко?

— Напълно.

— Ето го и кафето. Още един въпрос — колко ще чакаме до закуската?

II

Уайърман не се появи на късната закуска, но беше запазил „Бей Айлънд Рум“ от осем до десет. Аз естествено седях начело на масата. Присъстваха над две дузини приятели и родственици от Минесота. Такива събития се помнят дълго и участниците говорят за тях в продължение на десетилетия — отчасти заради множеството познати лица в екзотична обстановка, отчасти заради високия емоционален градус.

От една страна, налице беше сюжетът „Момък от нашия град“ постига голям успех. Бяха го почувствали още на изложбата и преценката им бе потвърдена и от сутрешните вестници. Отзивите в сарасотския „Хералд Трибюн“ и винъския „Гондолиър“ бяха положителни, но кратки. За сметка на това възторжената статия на Мери Айър в „Тампа Трибюн“ заемаше почти цяла страница. По-голямата част от текста навярно бе написана предварително. Наричаше ме „изключителен нов американски талант“. Майка ми (която на всичко намираше кусури) навярно би казала: „Вземи това барабар с десет цента и ще можеш да си избършеш задника.“ Естествено тя бе ръсила подобни сентенции преди четирийсет години; по онова време с десет цента можеше да си купиш повече неща, отколкото днес.

От друга страна, всички помнеха Елизабет. Некролозите още не се бяха появили, но в „Тампа Трибюн“ на същата страница с материала на Мери Айър в черно каре бе публикувана статия със заглавие: „ИЗВЕСТНА ПОКРОВИТЕЛКА НА ИЗКУСТВОТО ПРИПАДА НА ИЗЛОЖБАТА НА ФРИЙМАНТЪЛ“. Самата статия бе кратка (само два абзаца) и в нея се казваше, че живеещата на Дума Ки Елизабет Истлейк, която в продължение на дълги години играела важна роля в културния живот на Сарасота, получила пристъп по малко след отриването на изложбата и била откарана в Общинската болница. До предаването на броя за печат не бяха пристигнали никакви други сведения за състоянието й.

Гостите от Минесота знаеха, че в нощта на триумфа ми бе починал скъп за мен човек. Ето защо добродушните шеги и изблиците на смях бяха следвани от дискретни погледи към мен; току-виж съм осъдил прекомерното веселие. В девет и половина бърканите яйца, които бях изял, натежаха като олово в стомаха ми и ме заболя главата — за пръв път от почти цял месец.

Извиних се и се качих в стаята, в която така и не бях нощувал. Там бях оставил неголяма чанта, взета от „Розовата грамада“. Освен бръснарски принадлежности вътре имаше няколко пакетчета зомиг, лекарство против мигрена. От него нямаше голяма полза при вече развилото се главоболие, ала ми помагаше, ако го вземех при първите неприятни симптоми. Изсипах в устата си съдържанието на едно пакетче, прокарах го с кока-кола от барчето-хладилник и вече се бях запътил към вратата, когато забелязах мигащата лампичка на телефонния секретар. Реших да не му обръщам внимание, но после си казах, че може да е съобщение от Уайърман.

Оказа се, че съобщенията са половин дузина. Първите четири бяха поздравления, които затрополяха по пулсиращата ми глава като градушка върху покрив. Щом чух гласа на Джими Йошида (той беше четвъртият), натиснах бутона за превъртане на лентата. Не бях в настроение да слушам хвалби по свой адрес.

Петото съобщение наистина беше от Джером Уайърман. Гласът му звучеше уморено и потресено:

— Едгар, знам, че си отделил два дни за приятелите и семейството си, и не искам да те тормозя точно в този момент, но дали не можем да се видим днес следобед у вас? Трябва да поговорим… наистина се налага. Джак пренощува тук, в „Двореца“ — не искаше да ме оставя сам, чудесен младеж, — и станахме рано, за да потърсим червената кошница, за която тя говореше… е, намерихме я. По-добре късно, отколкото никога, нали? Тя искаше да я получиш ти, затова Джак я занесе в „Розовата грамада“. Открил, че вратата не е заключена, и… чуй ме добре, Едгар — някой е влизал във вилата.

Тишина, нарушавана единствено от дишането му.

— Джак е доста изплашен, но и ти се приготви за шок, muchacho. Макар че вероятно вече си подготвен за…

В този миг прозвуча звуков сигнал и започна шестото съобщение. От същия Уайърман, само че сега той беше извън кожата си от ярост и поради това приличаше доста повече на себе си.

— Кой глупак е измислил ограниченията за съобщенията? Chiche pedorra — дървеница смрадлива! Едгар, с Джак отиваме в „Абът Уекслър“. Това е… — пауза за овладяване на емоциите — … погребалното бюро, което Елизабет беше избрала. Ще се върна до един. Непременно ни изчакай, преди да влезеш в „Розовата грамада“. Нищо не е откраднато, нищо не е счупено, но искам да съм с теб, когато надзърнеш в кошницата и видиш онова нещо в ателието на горния етаж. Не ме се иска да звуча толкова загадъчно, но Уайърман няма да говори такива неща на запис, който може да бъде прослушан от всеки. И още нещо. Обади ми се един от адвокатите й. Остави съобщение на телефонния секретар. Казва, че аз съм единственият й наследник. — Пауза. — La loteria. — Получавам всичко. — Пауза. — Да си го начукам на късмета.

Това бе всичко.

III

Натиснах нула за телефонистката на хотела. След кратко чакане получих от нея номера на погребално бюро „Абът Уекслър“. Позвъних. Отговори ми автоматичен оператор, който предлагаше изумително широк набор от услуги („За изложбената зала с ковчези натиснете 5“). Зачаках (в наши дни възможността да поговориш с реално човешко същество идва винаги последна — като утешителна награда за онези тъпаци, които не владеят технологиите на двайсет и първи век), мислейки си за съобщението на Уайърман. Вратата била отключена? Наистина ли? „Розовата грамада“ не ми принадлежеше, но от най-ранна възраст бях научен да се отнасям с уважение към чуждата собственост. Тоест не се съмнявах, че бях заключил задния вход. И ако някой беше влизал във вилата, защо нямаше следи от взлом?

За момент се замислих за двете момиченца с мокри роклички — малки момиченца с разложени лица, които говореха със стържещия глас на раковините под къщата, — после потреперих и побързах да прогоня този образ. Те бяха само плод на въображението ми; халюцинация, породена от пренапрежение. Но даже и да не бяха халюцинация… призраците не отключват врати, нали? Те просто преминават през тях или се промъкват в помещението през цепнатините в пода.

— … натиснете нула, ако ви е нужна помощ.

Господи, за малко щях да пропусна шанса си. Натиснах нулата и в слушалката зазвуча музика (мелодията напомняше псалма „Да пребъдем заедно“), а после един школуван в успокояването на опечалени близки глас ме попита с какво може да ми бъде полезен.

Едва се въздържах да не извикам: „Ръката ми! Така и не получи свястно погребение!“ — и да затворя. Вместо това обаче притиснах слушалката до ухото си и като се почесах над дясната вежда, попитах дали Джером Уайърман е там.

— Мога ли да ви попитам кого от покойниците представлява?

В съзнанието ми изникна зловещ образ — безмълвна съдебна зала за мъртъвци, в която отеква гласът на Уайърман: „Възразявам, господин съдия.“

— Елизабет Истлейк — отвърнах.

— Да, разбира се. — Гласът се постопли и стана по-човешки. — С младият му приятел току-що излязоха… предполагам, че ще се заемат с некролога на госпожица Истлейк. Май имам съобщение за вас. Ще изчакате ли?

Изчаках. В слушалката отново зазвуча „Да пребъдем заедно“. Господарят на ковчезите се върна.

— Господин Уайърман пита дали може да се видите с него и… ъ-ъ-ъ… господин Кандури, ако е възможно, пред вашия дом на Дума Ки в два следобед. В бележката пише: „Ако дойдеш преди нас, изчакай ни отвън.“ Разбрахте ли?

— Да. Знаете ли дали ще се върне?

— Не, не ми каза.

Благодарих му и затворих. Дори Уайърман да имаше мобилен телефон, никога не бях виждал да го носи, но Джак със сигурност имаше. Намерих номера му и го набрах. При първото позвъняване се свързах с гласовата поща, което означаваше, че или батерията не е заредена, или сметката не е платена. И двата варианта бяха еднакво вероятни.

„Джак е доста изплашен, но и ти се приготви за шок, muchacho.“

„Искам да съм с теб, когато надзърнеш в кошницата.“

Ала аз вече имах представа какво е скрито в кошницата и се съмнявах, че и Уайърман е бил кой знае колко изненадан.

Естествено.

IV

Минесотската мафия седеше мълчаливо край дългата маса в „Бей Айлънд Рум“ и още преди Пам да се изправи, осъзнах, че по време на отсъствието ми не са говорили само за мен. Бяха провели съвещание.

— Връщаме се обратно — обяви Пам. — Във всеки случай, повечето от нас. Слоботникови искат да отидат в „Дисни Уърлд“, след като така и така са тук, а Джеймисънови — да отскочат до Маями…

— И ние тръгваме с тях, тате — обади се Мелинда. Тя държеше Рик за ръката. — Оттам също ще можем да отлетим за Париж, а и билетите ни ще са доста по-евтини от тези, които ти ни резервира.

— Мисля, че можем да си позволим тези разходи — отвърнах, но вече не се усмихвах. Изпитвах някакво странно съчетание от облекчение, разочарование и страх. В същото време почувствах как обръчите, стягащи главата ми, се разхлабиха и започнаха да падат. Главоболието ми изчезна като с магическа пръчка. Вероятно трябваше да благодаря на зомига, но обикновено препаратът нямаше толкова бърз ефект, дори и да го поемех с голямо количество кофеин.

— Имате ли новини от вашия приятел Уайърман? — избоботи Кеймън.

— Да, оставил ми е съобщение на телефонния секретар.

— И как е той?

Уф. Това си беше дълга история.

— Справя се, урежда погребението… и Джак му помага… но е потресен.

— Отиди да му помогнеш — обади се Том Райли. — Мисля, че няма да откаже помощта ти.

— Да — подкрепи го Бози. — Ти също скърбиш, Едгар. Не е нужно да продължаваш да играеш ролята на домакин, грижещ се за гостите си.

— Обадих се на летището. — Пам говореше така, сякаш бях възразил срещу предложението й, макар че не бях направил нищо подобно. — Гълфстриймът е готов за полет. Портиерът уреди транспорта ни, така че цялата сутрин е на наше разположение. Въпросът е с какво да я запълним?

В крайна сметка прекарахме утрото в пълно съответствие с моите планове — посетихме Художествения музей на Джон и Мейбъл Ринглинг140.

V

В ранния следобед вече бях в залата за заминаващи пътници на „Долфин Авиейшън“ и се сбогувах с приятелите и близките си. Едни целувах, други прегръщах, а с трети се ръкувах. Мелинда, Рик и семейство Джеймисън бяха заминали.

Кати Грийн, кралицата на лечебната физкултура, ме целуна с присъщата си енергичност.

— Пази се, Едгар. Обичам картините ти, но повече се гордея с това, че ходиш. Прогресът ти е изумителен. Бих искала да те покажа на последната си група лигльовци.

— Много си строга, Кати.

— Изобщо не съм. — Тя си избърса очите. — Добричка съм като фея от приказките.

После над нас надвисна Кеймън.

— Ако ти потрябва помощ, незабавно ми се обади.

— Дадено. Веднага ще ви информирам… по електронната поща.

Кеймън се усмихна. Приятно е да видиш как един древен бог ти се усмихва.

— Не смятам, че всичко по отношение на здравето ти е наред, Едгар. Просто се надявам, че скоро ще бъде наред. Никой не го заслужава повече от теб.

Прегърнах го. Е една ръка. Той мен — с две.

Вървях до самолета редом с Пам. Останахме в подножието на стълбичката, докато другите се качваха. Тя ме хвана за ръката и погледите ни се срещнаха.

— Смятам да те целуна по бузата, Едгар. Или ни гледа, а не искам да си извади погрешно заключение. — Целуна ме и добави: — Тревожа се за теб. Не ми харесват тези бели кръгове около очите ти.

— Елизабет…

Тя поклати глава.

— Видях ги още вчера вечерта, преди тя да дойде в галерията. Когато беше на върха на щастието. Тези бели кръгове. Не знам как другояче да ги опиша. Виждала съм ги само веднъж преди — през хиляда деветстотин деветдесет и втора, когато се боеше, че няма да успееш да погасиш кредита и ще изгубиш компанията си.

Двигателите надаваха вой, а горещият вятър развяваше косата й, превръщайки грижлива подредената й прическа в младежки къдрици.

— Мога ли да те попитам нещо, Еди?

— Естествено.

— Как мислиш, дали можеш да рисуваш и другаде… или само тук?

— Предполагам, че мога да рисувам, където си поискам. Но на другите места картините ще бъдат други.

Тя ме изгледа съсредоточено. В очите й бе стаена безмълвна молба.

— Тогава една промяна ще ти бъде само от полза. Трябва да се избавиш от тези бели кръгове. Нямам предвид връщане в Минесота, а просто… да смениш малко обстановката. Ще помислиш ли над това?

— Да. — „Но след като видя какво има в червената кошница за пикник — добавих наум. — И след като разбера какво има на южния бряг на Дума.“ Казах си, че ще успея да се справя. Защото на Илзе й беше прилошало, а не на мен. Аз се бях разминал с обагрени в червено спомени за инцидента. И с фантомния сърбеж.

— Пази се, Едгар. Не знам точно какъв си сега, но от предишния Едгар е останало предостатъчно, за да те обичам. — Тя се повдигна на пръсти (беше обута с бели сандали, несъмнено купени специално за случая) и отново ме целуна по наболата страна.

— Благодаря ти — отвърнах аз. — Благодаря ти за снощи.

— Няма защо да ми благодариш. Беше прекрасно.

Тя стисна ръката ми. После се качи по стълбичката и се скри в самолета.

VI

Отново се озовах в залата за заминаващи полети на „Делта“. Този път без Джак.

— Само ти и аз, бисквитке. Имам усещането, че двамата сме затворили заведението.

Изведнъж видях, че плаче, и я прегърнах.

— Тате, така ми се иска да остана с теб!

— Връщай се в колежа, скъпа. Подготви се за онзи изпит и го вземи с отличен. Скоро ще се видим.

Тя направи крачка назад и ме изгледа загрижено.

— Те ще бъдеш ли добре?

— Да. Ще видиш, че и при теб всичко ще е наред.

— Ще се постарая. Обещавам.

Отново я прегърнах.

— Тръгвай. Купи си списания. Погледай Си Ен Ен. Желая ти приятно пътуване.

— Добре, татко. Всичко беше невероятно.

— Ти си невероятна.

Тя ме целуна сърдечно по устните (вероятно компенсираше студената целувка на майка й) и мина през плъзгащите се врати. Обърна се, за да ми помаха, но видях само момичешки силует зад поляризираното стъкло. Сега съжалявам, че не я разгледах по-добре, защото тогава я видях за последен път.

VII

От Художествения музей на Ринглинг позвъних на две места — в погребалното бюро и в „Двореца“ — и оставих съобщения за Уайърман. Обещах му, че ще се върна към три и ще го чакам пред „Розовата грамада“. Казах му и да предаде на Джак, че след като е достатъчно възрастен да гласува и да ходи на купони със студентки, би трябвало да знае как да поддържа мобилния си телефон.

В крайна сметка се върнах на Дума Ки в три и половина, но и колата на Джак, и сребристия мерцедес на Елизабет вече ме чакаха на напуканата бетонна площадка вдясно от „Розовата грамада“. Джак и Уайърман седяха на стъпалата и пиеха студен чай. Младежът бе със същия сив костюм, но косата му отново беше разчорлена и вместо риза носеше тениска на „Скатовете“. Уайърман беше с черни дънки и бяла риза с разкопчана яка. На главата му се мъдреше обърната с козирката назад бейзболна шапка на „Небраска Корнхъскърс“.

Паркирах, излязох от колата и се протегнах, за да раздвижа болния си крак. Те станаха и пристъпиха към мен.

— Всички ли си тръгнаха, amigo? — попита Уайърман.

— Всички без леля Джийн и чичо Бен — отвърнах. — Те са изпечени авантаджии и ще ометат всичко, което могат да докопат.

Джак се усмихна печално.

— Има ги във всяка фамилия.

— Как си? — обърнах се към Уайърман.

— Ако ме питаш за Елизабет, нормално. Хедлок каза, че нещата са се развили по възможно най-добрия за нея начин, и предполагам, че е прав. А решението й да ми остави сто и шейсет милиона долара в брой, активи и имущество… — Той поклати глава. — Това е вече друго. Може би с времето ще свикна с този лукс, но сега…

— Сега тук става нещо.

— Si, señor. И е доста странно.

— Какво си казал на Джак?

Уайърман се смути.

— Всичко, което ще кажа и на теб, amigo. Започнеш ли веднъж, е дяволски трудно да спреш.

— Той ми разказа всичко — намеси се младежът. — Или поне така твърди. И за това, което сте направили със зрението му, и за Кенди Браун… — Той замълча. — И за двете момиченца, които сте видели.

— И какво мислиш за случилото се с Кенди Браун? — попитах.

— Ако зависеше от мен, щях да ви наградя с медал. А жителите на Сарасота вероятно биха ви дали отделна платформа по време на парада в Деня на загиналите във войните. — Джак пъхна ръце в джобовете си. — Но ако миналата есен някой ми беше казал, че нещо подобно може да се случи извън филмите на М. Найт Шаямалан141, щях да му се изсмея в лицето.

— А миналата седмица?

Джак се замисли. От другата страна на „Розовата грамада“ прибоят методично щурмуваше брега. Под дневната и спалнята раковините навярно си шушукаха.

— Не — най-накрая отвърна младежът. — Вероятно нямаше да се изсмея. От самото начало видях, че вие сте малко особен, Едгар. Дойдохте тук и… — Той допря длани една до друга и преплете пръсти. Казах си, че е съвсем прав. Точно така си беше. Като преплетените пръсти на двете ръце. И обстоятелството, че имах само една ръка, нямаше никакво значение.

Поне в този конкретен случай.

— Какво ще кажеш, hermano142?

Джак вдигна рамене.

— Едгар и Дума. Дума и Едгар. Сякаш се бяха чакали един друг. — На лицето му се четеше смущение, но си личеше, че е абсолютно сигурен в думите си.

Махнах с ръка към вратата.

— Тогава да тръгваме.

— Първо му разкажи как намери кошницата — намеси се Уайърман.

Младежът разпери ръце.

— Не беше трудно — отне ми не повече от двайсет минути. Стоеше върху някакъв стар скрин в дъното на тавана. Върху нея падаше светлината от близкия вентилационен отвор. Сякаш искаше да бъде намерена. — Джак погледна към Уайърман, който кимна. — После я занесохме долу и надзърнахме вътре. Беше дяволски тежка.

Думите на Джак за тежестта на кошницата ме накараха да се замисля за леля Мелда и по-точно за начина, по който я държеше на семейната снимка — мускулите на ръцете й бяха доста напрегнати. Вероятно и тогава не е била лека за носене.

— Уайърман ме помоли да донеса кошницата тук и да я оставя, понеже имах ключ… само че ключът изобщо не ми потрябва. Вратата не беше заключена.

— Отворена ли беше?

— Не. Пъхнах ключа и щом го завъртях, я заключих. Което доста ме изненада.

— Да тръгваме. — Уайърман закрачи към вратата. — Край на приказките, да оставим случилото се да говори само за себе си.

На дървения под на антрето видях доста неща, които обикновено се срещаха на брега — пясък, дребни раковини, няколко стръка софора и изсъхнала трева. Имаше и следи. Отпечатъци от маратонките на Джак. И други, от които ме побиха тръпки. Откроих три различни дири — една от големи и две от малки отпечатъци. Малките определено бяха оставени от деца. И трите бяха от боси ходила.

— Забелязвате ли, че колкото по-нагоре отиват, толкова повече избледняват? — попита Джак.

— Да. — Стори ми се, че гласът ми идва от някъде отдалеч.

— Вървях покрай тях, понеже не исках да ги залича — продължи младежът. — Ако знаех онова, което Уайърман ми каза, докато ви чакахме, едва ли щях да посмея да се кача.

— Нямаше да те обвиня.

— Обаче там нямаше никого. Само… ще го видите със собствените ти очи. Елате насам. — Той ме поведе към стълбището. Деветото стъпало беше на нивото на очите ми и светлината падаше отстрани. Видях едва забележими детски следи, водещи в противоположната посока. — дотук всичко ми е ясно. Децата са се качили в ателието ви, а после са слезли на долния етаж. Възрастният е останал до вратата… макар че ако е било посред нощ, едва ли е имало от кого да се притесняват. Бяхте ли включили алармата?

— Не. — Не смеех да срещна погледа му. — Не мога да запомня кода. Пазя си го на листче в портфейла, но всеки път, когато влизах, започваше ужасно изнервяща надпревара — трябваше да набера кода, преди да се включи проклетия сигнал…

— Всичко е наред — Уайърман сложи длан на рамото ми. — Тези крадци нищо не са взели; тъкмо обратното — оставили са.

— Нали не вярвате, че мъртвите сестри на госпожица Истлейк отново са ви навестили? — попита Джак.

— Всъщност — покашлях се — мисля, че тъкмо това се е случило. — Опасявах се, че отговорът ми ще прозвучи глупаво под ярката светлина на този топъл априлски следобед, когато безброй слънчеви лъчи се отразяваха в огледалната повърхност на океана, но се оказа, че греша.

— Ако това беше филмчето „Скуби Ду“, щеше да се окаже, че е замесен лудият библиотекар — отбеляза младежът. — Нали разбирате, за да се изплашите и да напуснете острова, а той да запази съкровищата за себе си.

— Но за съжаление животът не е анимационен филм — въздъхнах.

— Да допуснем, че малките следи са оставени от Теси и Лора Истлейк — замисли се Уайърман. — Кой тогава е оставил големите?

Мълчахме.

— Да се качим — предложих. — Искам да видя какво има в кошницата.

Качихме се по стълбите, като избягвахме следите, но не за да ги съхраним, а просто защото не искахме да стъпваме отгоре им. Кошницата за пикник изглеждаше като онази, която бях нарисувал с химикалката, открадната от кабинета на доктор Хедлок. Беше оставена на килима, но погледът ми бе прикован не от нея, а от статива.

— Не знам дали ми вярвате, но щом го зърнах, изхвърчах оттук като стрела — призна Джак.

Вярвах му, ала не почувствах никакво желание да се втурна надолу по стълбите. Напротив — чувствах се привлечен към статива като към магнит. Там бе опънато чисто платно и под покрова на тъмнината — може би докато Елизабет издъхваше, може би докато правех за последен път секс с жена си или може би докато спях до нея след секса, — някой бе пъхнал пръст в боите ми. Кой точно? Не зная. В кой цвят? Това бе очевидно — в червения. Разкривените букви, които криволичеха нагоре-надолу по бялото платно, бяха червени. Обвиняващи. Те буквално крещяха.

VIII

— Произведение на изкуството. — Едва разпознавах собствения си глас — беше толкова дрезгав.

— Така ли мислиш? — попита Уайърман.

— Естествено. — Буквите започваха да се размиват и аз избърсах очите си. — Графити. В „Ското“ биха изпаднали във възторг.

— Може, но мен ме плашат — сподели Джак. — Мразя това платно.

Аз също го мразех. Това беше моето ателие, дявол да го вземе, моето! Плащах наем за него. Откъснах платното от статива и в същия миг се изплаших, че ще избухне в ръката ми. Не избухна. И откъде на къде — беше си най-обикновено платно. Притиснах го до стената с надписа към нея.

— Така добре ли е?

— Да — отвърна Джак и Уайърман кимна. — Едгар… ако тези момиченца са били тук… могат ли призраците да пишат върху платно?

— Ако са в състояние да показват цифри и букви върху спиритична дъска, предполагам, че могат и да рисуват върху платно — измърморих, след което добавих с известна неохота: — Но не мога да си представя призрак, който да отключи входната ми врата. Или да постави платно върху статива.

— Сигурен ли си, че там не е имало платно? — попита ме Уайърман.

— Сигурен съм.

— Коя е сестрата? — поиска да узнае Джак. — Коя е сестрата, за която питат?

— Вероятно става въпрос за Елизабет — отвърнах аз. — Тя беше единствената останала сестра.

— Глупости — поклати глава Уайърман. — Ако Теси и Лора бяха останали в нашия свят, нямаше да имат никакви затруднения да открият Елизабет, понеже през последните петдесет и пет години тя живееше все тук, на Дума Ки, а отгоре на всичко това е единственото място, което близначките познават.

— Ами другите?

— Мария и хана са починали — обясни Уайърман. — Хана — през седемдесетте в щата Ню Йорк (май беше в Осининг), а Мария — в началото на осемдесетте, някъде на запад. И двете са били омъжени, Мария даже два пъти. Знам го от Крис Шанингтън, не от госпожица Истлейк. Понякога тя говореше за баща си, но не и за сестрите си. Прекъснала е всички връзки с тях, откакто двамата с Джон са се върнали тук през хиляда деветстотин петдесет и първа.

„къде е сестра ни?“

— А Адриана? Какво знаеш за нея?

Уайърман вдигна рамене.

— Quien sabe? Историята я е скрила в дълбините си. Шанингтън смята, че след неуспешното издирване на близначките двамата с мъжа й са се върнали в Атланта, понеже не са присъствали на мемориалната служба.

— Вероятно е обвинила баща си за случилото се — подхвърли Джак.

Уайърман кимна.

— Или просто не е искала да остане тук.

Спомних си нацупеното личице („искам да съм някъде другаде“) на Адриана от семейната фотография и си казах, че в думите на Уайърман има нещо вярно.

— При всички положения — продължи той — и тя е мъртва. Ако е жива, трябва да се готви за стогодишния си юбилей, а честно казано, това ми се струва малко вероятно.

„къде е сестра ни?“

Уайърман ме хвана за ръката и ме обърна към себе си. Лицето му изглеждаше изпито и състарено.

— Muchacho, ако нещо свръхестествено би могло да убие госпожица Истлейк, за да й затвори устата, може би трябва да разберем намека и да се махнем възможно най-бързо от Дума Ки.

— Мисля, че вече е късно.

— Защо?

— Защото тя отново се е пробудила. Така каза Елизабет, преди да издъхне.

— Кой се е пробудил?

— Персе — отвърнах аз.

— Какво е това?

— Не знам — поклатих глава. — Но мисля, че трябва да я удавим, за да може отново да заспи.

IX

Когато е била нова, кошницата за пикник е била червена и с годините бе избледняла съвсем слабо — навярно защото през повечето време бе стояла на тавана. Хванах я за едната дръжка и я вдигнах. Наистина се оказа доста тежка — май беше поне десет килограма. Ракитовото й дъно, макар и майсторски оплетено, бе доста провиснало. Оставих я на килима и вдигнах капака. Пантичките едва чуто изскърцаха.

Най-отгоре имаше цветни моливи — повечето бяха толкова използвани, че се бяха смалили до къси парченца. Под тях лежаха рисунките, направени от дете-чудо преди повее от осемдесет години. От малкото момиченце, което паднало от теглената си от пони количка, ударило главата си и се събудило с припадъци и магическа художническа дарба. Знаех го, въпреки че рисунката на най-горния лист не беше рисунка, а ето това:

Взех листа. Под назъбената линия видях друга драсканица:

По-нататък рисунките наистина ставаха рисунки, еволюирайки като сложност и майсторство с невероятна бързина. Ако някой изобщо можеше да повярва, че подобно нещо е възможно, то това бе Едгар Фриймантъл, който рисуваше само заврънкулки до момента, в който злополука на строителната площадка го лиши от ръка, премаза черепа му и едва не го изпрати на оня свят.

Тя бе рисувала поля. Палми. Бряг. Огромно черно лице, кръгло като баскетболна топка, с усмихваща се червена уста — навярно леля Мелда, макар че тази Мелда приличаше на хлапе-акселератче, снимано в абсурдно близък план. После дойде ред на животните — еноти, костенурка, елен, рис — с нормални пропорции, но вървящи по повърхността на океана или летящи във въздуха. Забелязах чапла, нарисувана до най-малките подробности, застанала на парапета на балкона на къщата, в която бе израснало момичето. Под тази рисунка имаше акварел със същата птица, само че рееща се над басейна с краката нагоре. Пронизващите й очи бяха с цвета на басейна. „Правела е същото като мен — помислих си. — Опитвала се е да преоткрие обикновеното и да го направи ново, превръщайки го в сън.“

Дали на Дарио, Джими и Алис щяха да им потекат лигите, ако видеха тези картини? Определено.

Беше нарисувала две момиченца (по всяка вероятност Теси и Лора) с широки усмивки, старателно разтеглени по целите им лица.

Беше нарисувала баща си — по-висок от къщата, пред която стоеше (навярно първото „Гнездо на чаплата“), с цигара с размерите на ракета. Димът се виеше около луната над него.

Беше нарисувала две момичета с тъмнозелени дрешки насред черен път. Те носеха учебниците си над главите си, както африканските девойки носят делвите с вода. Без съмнение това бяха Мария и Хана. Зад тях се виждаха жаби. В пълно отрицание със законите на перспективата те не се смаляваха, а се уголемяваха.

После в творчеството на Елизабет започваше периодът на усмихнатите коне. Тези рисунки бяха над десетина. Прегледах ги набързо, след което се върнах към една от тях и я посочих с показалец.

— Онази от вестника.

— Продължавай — каза Уайърман. — Още нищо не си видял.

Отново коне… членовете на семейството, нарисувани с моливи, въглен или весели акварелни бои, вечно хванати за ръце като изрязани от хартия човечета… и изведнъж ураган, вода, огромни вълни в басейна, превити от вятъра палми…

Рисунките бяха над сто. Макар и дете, Елизабет бе изригвала. Още две-три рисунки на урагана… може би онзи „Алис“, който бе разкрил съкровищата, или просто някоя по-силна буря… Заливът… отново заливът, този път с летящи риби с размерите на делфини… Заливът с пеликани, в чиито разтворени клюнове блестят дъги… заливът по залез… и…

Замрях, гърлото ми внезапно пресъхна.

В сравнение с повечето рисунки, които бях разгледал досега, тази поразяваше с простотата си — корабен силует на фона на умиращата светлина, запечатан в онзи миг, когато денят се сменя от нощта, — ала именно тази простота изпълваше рисунката с невъобразима мощ. Дали и аз бях разсъждавал по този начин, когато бях нарисувал същото през първата нощ в „Розовата грамада“? Виждах същото въже, опънато между носа на кораба и радиокулата или както са я наричали в онези времена — кулата на Маркони, оформящо яркооранжев триъгълник. И светлината, издигаща се от водата, беше същата — преливаща от оранжево към синьо.

Дори техниката ни беше еднаква — наслагването на багри, вследствие на което корабът (по-малък, отколкото беше в моята картина) изглеждаше като далечен призрак, пълзящ по своя път на север.

— Рисувал съм това — въздъхнах аз.

— Знам — кимна Уайърман. — Виждал съм твоя вариант. Нарече го „Здравей“.

Продължих да разглеждам акварелите и рисунките с молив, знаейки, че в крайна сметка ще я намеря. И да — в края на краищата стигнах до картината, в която „Персе“ се появяваше за пръв път. Елизабет бе изобразила кораба бял и новичък — изящен тримачтов красавец със свити платна, носещ се по синьо-зелената вода на залива под типичното за рисунките й слънце, което изстрелваше дълги весели дъги. Беше прекрасна творба, която сякаш умоляваше да бъде гледана под съпровода на калипсо143.

Но за разлика от другите й картини в тази се усещаше фалш.

— Продължавай нататък, muchacho.

Корабът… корабът… членовете на семейството, но не всички, а четиримата — застанали на брега, хванати за ръце като хартиени човечета, всички с големи елизабетски усмивка… корабът… къщата, пред която се вижда застанал на главата си чернокож градински жокей144… корабът, това белоснежно великолепие… Джон Истлейк…

Джон Истлейк крещи… от носа и едното му око тече кръв…

Тази рисунка ме хипнотизира. Най-обикновен детски акварел, но сътворен с дяволско майсторство. Показваше мъж, обезумял от ужас, мъка или от двете.

— Господи — въздъхнах.

— Има още една, muchacho — чух като в просъница гласа на Уайърман. — Още само една.

Взех картината с крещящия мъж. Листът с изсъхналите водни бои изпращя като счупени кости. Под обезумелия баща видях кораба… моя кораб. Моят „Персе“. Бе показан през нощта и рисунката бе направена не с четка, а с пръсти — виждах многобройните детски отпечатъци в нюансите на черното и сивото. Този път погледът й беше пробил маскировъчната завеса на „Персе“ и бе прозрял истинската му същност. Дъските бяха нацепени, а провисналите платна бяха осеяни с дупки. Около кораба, синеещи на светлината на луната, която не се усмихваше и не изстрелваше весели лъчи, от водата стърчаха ръцете на стотици скелети. И тези ръце, от които капеше вода, приветстваха застаналото на предната палуба бледо същество, загърнато в прогнил плащ, саван… или мантия. Да, това беше червена мантия, моята червена мантия, само че нарисувана отпред. В главата зееха три големи очни кухини, а неестествено широката усмивка оголваше чудовищно стълпотворение от устни и зъби. Тази рисунка бе невъобразимо по-страшна от моя цикъл „Момиче и кораб“, понеже Елизабет се бе добрала до самата същина, без да чака разумът й да осмисли видяното. „Това е ужасът — казваше картината. — Това е дебнещия в мрака ужас, който се боим да открием. Виж как се усмихва зловещо под светлината на луната. Виж как удавените го приветстват.“

— Мили Боже! — Обърнах се към Уайърман. — Как мислиш, кога го е нарисувала? След като сестрите й…

— Навярно. Навярно това е бил нейният начин да се справи с трагедията… Или не си съгласен?

— Не знам. — Някаква част от мен се опитваше да мисли за Илзе и Мелинда, а друга — напротив, стараеше се да не мисли за тях. — Не знам как едно дете… колкото и талантливо да е… би могло да създаде подобно нещо.

— Родова памет — отвърна Уайърман. — Така биха казали последователите на Карл Густав Юнг.

— А защо и аз нарисувах същия шибан кораб? И тази шибана твар, само че в гръб? Имат ли последователите на Юнг някаква теория по въпроса?

— Елизабет не е кръщавала своя кораб „Персе“ — отбеляза Джак.

— Била е само на четири годинки. Съмнявам се, че названието му е имало някакво значение за нея. — Замислих се за по-ранните й картини, където корабът е бил скрит зад една красива бяла илюзия, в която тя е вярвала. — Особено след като е разбрала какво представлява всъщност.

— Говориш така, сякаш корабът е реален — отбеляза Уайърман.

Устата ми пресъхна. Влязох в банята, налях си чаша вода и я изпих.

— Не знам какво да мисля, но имам само едно главно житейско правило, Уайърман. Ако един човек вижда нещо, то може би е халюцинация. Ако го виждат двама, шансовете да е истина нарастват многократно. И Елизабет и аз сме виждали „Персе“.

— Във въображението си — напомни ми Уайърман. — Виждали сте го във вашето въображение.

Посочих с показалец към него.

— Знаеш на какво е способно въображението ми.

Той не ми отговори, а само кимна. Лицето му беше пребледняло.

— Вие казахте: „След като е разбрала какво представлява всъщност.“ Щом корабът на картината е реален, какво е тогава? — обади се Джак.

— Мисля, че знаеш — промълви Уайърман. — Мисля, че всички знаем, но се боим да го изречем. Давай, Джак, Господ мрази страхливците.

— Добре де, това е корабът на мъртвите. — Гласът на Джак прозвуча равно и спокойно в ателието ми. Той прокара пръсти през косата си и я разроши още повече. — Но ето какво ще ви кажа. Ако този кораб доплава за мен в края на живота ми, бих предпочел изобщо да не съм се раждал.

X

Отместих встрани купчината рисунки и акварели, доволен, че последните две вече няма да бъдат пред очите ми. После хвърлих поглед към онова, което беше под тях и заради което кошницата бе така тежка.

Оказаха се стрели за харпун. Извадих една. Беше дълга около четирийсет сантиметра и тежеше доста. Бе изработена не от алуминий, а от стомана (не знаех дали през двайсетте бяха използвали алуминий), беше тривърха. Докоснах едното острие и на пръста ми изби капчица кръв.

— Трябва да дезинфекцираш раната — посъветва ме Джак.

— Да, естествено — отвърнах. Взех харпуна и се обърнах към следобедното слънце, чиито отблясъци танцуваха по стената. Тризъбецът на наконечника му излъчваше някаква застрашителна красота — парадокс, характерен само за най-ефективните оръжия. — Но като го гледам, едва ли има голям обсег. Доста тежичко ми се струва.

— Бъркаш, amigo — Възрази Уайърман. — Харпунът се изстрелва с помощта на пружина и сгъстен въглероден двуокис. Така че началната скорост е доста висока. Освен това в онези времена не ти е трябвал кой знае какъв обсег. Заливът е гъмжал от риба и ако Истлейк е искал да улови някоя, обикновено е стрелял в нея от упор.

— Тези остриета ми изглеждат доста странно…

— И на мен — каза Уайърман. — В „Двореца“ има поне десетина харпуна, включително и тези в библиотеката, но никой не е тривръх.

Джак се върна от банята и донесе шишенце кислородна вода. Взе харпуна, който държах, и се вгледа внимателно в наконечника му.

— Какво е това? Сребро?

Уайърман издърпа показалеца си и се престори, че се прицелва в Джак.

— Можеш да не си показваш картите, но Уайърман мисли, че току-що обра банката.

— Вие не го ли разбрахте? — учуди се младежът.

Двамата с Уайърман се спогледахме и отново се обърнахме към Джак.

— Май не гледате филми на ужасите — поясни той. — Сребърните куршуми се използват, когато трябва да убиеш върколак. Не знам дали среброто върши работа и срещу вампирите, но очевидно някой е вярвал в това. Или поне се е надявал, че ще се окаже ефективно.

— Ако намекваш, че Теси и Лора Истлейк са вампири — отбеляза Уайърман, — излиза, че жаждата ги мъчи от хиляда деветстотин двайсет и седма година. — Той ме погледна, разчитайки на подкрепа.

— Мисля, че в думите на Джак има нещо. — Взех шишето с кислородна вода, притиснах порязания си пръст до гърлото ми и обърнах бутилката.

— Мъжки закон — подхвърли младежът.

— Да не би да искаш да си пийнеш? — отвърнах аз и двамата с Джак се разсмяхме.

— Какво? — намръщи се Уайърман. — Не разбрах145.

— Няма значение. — Младежът продължаваше да се усмихва. После лицето му изведнъж стана сериозно. — Обаче вампири не съществуват, Едгар. По-скоро съм склонен да вярвам, че са призраци… — Внезапно се оживи, сякаш бе осенен от блестяща идея. — Освен това само вампир може да те направи вампир. А близначките Истлейк са се удавили.

Отново вдигнах стрелата и се загледах в отблясъците, с които обагри стената.

— Това определено подтиква към размисъл…

— Действително — съгласи си се Джак.

— Като незаключената врата, на която си се натъкнал — добавих. — Следите. Платното, което са поставили на статива…

— Да не намекваш, че в края на краищата лудият библиотекар е бил замесен?

— Не. Просто… — гласът ми потрепери и изчезна. Трябваше да пийна още малко вода, за да продължа. — Навярно вампирите не са единствените, способни да се завърнат от света на мъртвите.

— За какво говорите? — попита Джак. — За зомбита?

Замислих се за „Персе“ и гниещите му платна.

— Да ги наречем… бегълци.

XI

— Едгар, сигурен ли си, че искаш да прекараш нощта в къщата? — попита Уайърман. — Защото според мен идеята не е никак добра. Особено ако компания ти правят всички тези рисунки. — Той въздъхна. — Успя да сервираш на Уайърман голяма порция страх.

Седяхме във „флоридската стая“ и гледахме как слънцето започва дългото си спускане към хоризонта. Бях предложил на гостите си сирене и кракери.

— Не съм сигурен, че иначе ще излезе нещо. Мисли за мен като за Стрелец от света на изкуството. Рисувам сам, друже.

Джак ме изгледа над чашата си със студен чай.

— Смятате да рисувате?

— Ами… по-скоро да скицирам. Имам нещичко наум. — В съзнанието ми изплуваха градинските ръкавици (с надписа „ДОЛУ“ на едната и „РЪЦЕТЕ“ на другата) и си казах, че скицирането ще е напълно достатъчно, особено ако използвам цветните моливи на Елизабет Истлейк.

Обърнах се към Уайърман.

— Предполагам, че си ангажирал залата в погребалното бюро за довечера?

Той погледна часовника си и въздъхна дълбоко.

— Да. От шест до осем. И утре — от дванайсет до два следобед. Ще пристигнат роднини от цяла Америка, за да точат зъби на наглия узурпатор. Тоест мен. Последният акорд ще бъде вдругиден. Погребална служба в Унитарианската вселенска църква в Оспри. Започва в десет сутринта. Следва кремация в „Абът Уекслър“. Гори, гори, пламъче, да не остане и камъче.

Джак се намръщи.

— Без мен.

Уайърман кимна.

— Смъртта е ужасна, синко. Помниш ли как пеехме като деца? „Червеи в мъртвеца влизат, тлъста гной от там излиза.“

— Гадост — отбелязах.

— Да — съгласи се Уайърман. Взе си един кракер, разгледа го внимателно и го хвърли с такава сила върху подноса, че бисквитката отскочи и падна на пода. — Лудост. Цялата тази история е пълна лудост.

Джак вдигна кракера и се замисли дали да го сложи в устата си, но крайна сметка се отказа. Може би реши, че да яде кракери, взети от пода на „Флоридската стая“, е нарушаване на друг „мъжки закон“.

— Когато се върнеш от погребалното бюро довечера, отбий се тук и виж как съм, става ли? — обърнах се към Уайърман.

— Добре.

— Ако ти кажа, че всичко е наред, просто ще се прибереш вкъщи.

— За да не ти преча, докато общуваш с музата си. Или духовете.

Кимнах, понеже Уайърман не беше далеч от истината. После се обърнах към Джак:

— Става ли да останеш в „Двореца“, докато Уайърман е в погребалното бюро?

— Щом настоявате. — Предложението не му харесваше особено, обаче го разбирах. Къщата беше голяма, Елизабет бе живяла дълго там и всяко нещо напомняше за нея. И аз бих нервничил, ако не знаех, че призраците на Дума Ки обитават съвсем различно място.

— Ако ти позвъня, ела веднага.

— Непременно. Може да се обадите на телефона в къщата или на мобилния ми.

— Сигурен ли си, че работи?

Той се смути.

— Батерията беше паднала, това е всичко. Заредих го в колата.

— Бих искал да разбера защо изобщо се забъркваш в тази история, Едгар — изтъкна Уайърман.

— Защото не е свършила, макар че в продължение на много години нещата са били уталожени. В продължение на много години Елизабет е живяла тук съвсем спокойно — първо с баща си, а после сама. Занимавала се е с благотворителност, общувала е с приятелите си, играла е тенис и бридж — Мери Айър ми разказа, — но преди всичко е взимала активно участие в творческия живот на Слънчевия бряг. Бил е спокоен, достоен живот за възрастна жена, разполагаща с много пари и лишена от лоши навици, с изключение на пушенето. После обаче положението се е променило. La loteria. Ти сам го каза, Уайърман.

— Ти наистина вярваш, че нещо ще се случи — каза той, но не с недоверие, а по-скоро с благоговеен трепет.

— И ти го вярваш — отвърнах.

— Понякога… да. Макар че не искам да вярвам в това. Не искам да вярвам, че може да има нещо, способно да се протегне тъй далеч… с достатъчно остър взор, за да забележи теб… мен… и още Бог знае кого…

— И на мен не ми харесва — добавих, но думите ми бяха далеч от истината. Истината беше, че то ненавиждах. — Не ми харесва мисълта, че нещо се е пресегнало и е убило Елизабет — или я е изплашило до смърт, — само за да я накара да замълчи.

— Мислиш ли, че с помощта на тези рисунки ще разбереш какво се случва?

— До известна степен, да. Колко точно, не зная… и няма да го узная, докато не се опитам.

— А после?

— Зависи. Навярно ще се наложи да посетим южната част на Дума. Трябва да довършим нещо.

Джак остави чашата си.

— Какво?

Поклатих глава.

— Не знам. Може би рисунките ще ми подскажат.

— Надявам се, че няма да отидеш твърде далеч и да откриеш, че вече няма връщане назад… — разтревожи се Уайърман. — Защото точно това се е случило с двете малки момиченца.

— Знам.

Джак ме посочи с показалец.

— Пазете се. Мъжки закон.

Кимнах и повторих жеста му.

— Мъжки закон.