Демонът на Максуел

9.

Преди повече от два века, когато хората се заели да изчисляват с по-точни средства гравитационните взаимоотношения на своето Слънце с другите звезди, да пресмятат и средната стойност на веществото в неговата планетна система, бяха заподозрели, че някъде около Слънцето има нещо, което предизвиква дребни, но непасващи в сметките аномалии — я черна дупка, я невидимо малко слънце. В края на краищата по правило повечето звезди бяха двойни, защо Слънцето да правеше изключение? Но едва тази експедиция, за пръв път излязла далеч отвъд границата, където гравитационните му вълни се омешваха с гравитациите на Сириус, на Проксима Алфа и на това „още нещо“, успя да установи местоположението му, после и да го наблюдава. Аномалиите в старите изчисления бяха премахнати. Нещото обаче си остана непознато, а сигурно и достатъчно опасно, за да позволи прибързано сближаване. И все пак корабът-станция запали своите неизползувани от години главни двигатели, за да се отправи нататък.

Преди това излетяха радиоуправляеми торпили и роботи, за да разположат целия аксесоар на също така подранилия новогодишен празник. Те разгънаха десеткилометрово, устойчиво на космическия студ фолио, а наобиколилите го компютри и лазери, подхранвани с енергия от вакуума, го превърнаха във видим и от двете страни екран. И скоро върху него изгряха пищни холографски картини — ту за дълго статични, ту раздвижени във времето като научнопопулярен филм.

Слънцето се появи там — Звездица сред многобройните си дружки, — наедря, остана само, ставаше все по-голямо, обля го многобагрието на собствената му светлина, разложена през призма, за да показва от какви елементи е съставено. Ето че и планетите му, разнокалибрени и пъстри, тръгнаха бавно около него, заключиха го в центъра на своето почтително хоро. От време на време някоя се търкулваше сама на екрана, бързо се издуваше като балон, за да се поперчи със своята повърхност, после отново заемаше мястото си в общия хоровод. Едновременно с това над и под екрана разноцветни ракети чертаеха със замръзващите си шлейфове геометрични фигури, онагледявайки чрез своите математически съотношения абстрактните форми на човешкото знаене за Вселената — от строежа на атома до подредбата на звездите в Млечния път.

Десетина дни по-късно Млечният път изпълни целия екран така, както според хората би изглеждал в могъщите телескопи на някоя съседна галактика, след което се заразпада на отделни увеличени звездни купове и съзвездия. Те идеха все по-близо, изчезваха един след друг, докато на екрана останаха звездите от близкото обкръжение на Слънцето, изобразени според спектралния им клас, големина и възраст. И ето го отново Слънцето — само, сияйно, великолепно! Около него пак закръжи роякът планети, които една по една се стопяваха в мрака на космоса, защото погледът се спускаше стремително към третата от тях. Красива и мамеща, Земята кокетно се въртеше около невидимата си ос и заотмята нежните си бяло-розово-сини воали в очарователен стриптийз, та да открие девствената си голота.

Земетръси набръчкваха плътта й в триково ускорената еволюция. Континенти се издигаха и потъваха в разпенените океани. Изригваха чудовищни вулкани, а огнените им реки замръзваха и се покриваха с пластове лед. Постепенно сушата се запокрива с растителност, залюшкаха се необгледни гори. По бреговете на моретата и сред дърветата плъзнаха живи същества. Ето го и човека! Заподскача като маймуна по земята, после се подпираше на тояга, размахваше мечове, понесе се на кон, на автомобил, полетя в небето със самолети. Една ракета го откъсна окончателно от Земята, за да го прати в космоса. А оттам внезапно се изплези към целия свят в рошавия образ на Айнщайн…

И всичко това непрекъснато се озвучаваше с консервирана в математически редове разножанрова и разноезична музика, пръскана на радиовълни от дигиталните преобразуватели. Всичко щеше да се повтаря и повтаря още много Нови години, макар че твърде скоро тук нямаше вече да има земни очи, които да го съзерцават, и земни уши, да го слушат.

Запленяваше ги не толкова показваното, то им беше познато, колкото собственият им копнеж по него. В свободните си часове хората зяпаха на панорамния екран в каюткомпанията раждането на човешкия свят, както първолачета поглъщат първите уроци по география или зоология. Детското в душите им се опияняваше от компютърно красивото зрелище и когато подсъзнателно го сравняваше с мястото, където се намираха сега, сгъстено съпреживяваше собствената си история от мрачната пещера до уютния космически дом на трилиони километри от нея. Създателите на скайарта добре бяха пресметнали психологическото му въздействие. Бяха го превърнали в действително новогодишен празник с цялата му чувствена гама от меланхолното прощаване с миналото до трепетното упование в онова, което щеше да настъпи.

Най-често коментираха хрумването на Сейчи Омара да покаже на десеткилометровия екран популярната снимка на Айнщайн, изплезил се някога на досадилите му фоторепортери. Тази снимка бе надживяла вековете, превърнала се в нещо като икона, защото всяко време си я тълкуваше по своему. Едни съзираха в нея презрителното изплезване на земния гений към земната посредственост. Други — веселото надмогване на относителността над класическите представи за небесното устройство. Трети — подигравката на космоса към евклидовия затвор на човешкия череп… Но кому бе се изплезил Айнщайн сега и тук в глъбините на квантовия свят?

На черната дупка ли се плезеха хората с неговия език и на демоничните сили в нея? Защо пък не! Не показва ли и детето някому езичето си, да го предизвика да открие някоя своя слабост, а най-вече — да му докаже, че не го е страх? Нали и те са дошли чак тука, за да демонстрират можене и храброст, да вложат в шеговитото си изплезване своето дружелюбно предизвикателство към някого, който в отговор също би могъл да им се оплези и да се разсмее? Но дори да го разсърдят, винаги ще успеят ако не да го сдобрят, то презглава да избягат от неговия гняв.

Така бе програмиран и новият им курс: постепенно спускане по широка парабола и бързо отдалечаване, ако онова, което по навик още наричаха „черна дупка“, изригнеше нещо насреща им или внезапно протегнеше към тях прекалено силни гравитационни пипала. Иначе щяха да се поносят край нея някой и друг месец в предпазливо снижаваща се орбита и отново да се върнат в предишния маршрут.