Демонът на Максуел

20.

Ръководителят на сектора по физика на вакуума Франк Делеман бе помолил хората си няколко дена да не го безпокоят и посвети отчасти единствено Астра в опитите си. Нуждаеше се от техническата й помощ и разчиташе, че тя поне нямаше да му се изсмее. Разсъдъчен и доста отчужден от хората, Делеман все пак бе се заразил от общото настроение, когато така лекомислено гласуваха да се гмурнат в по-гъстите потоци материя, които бълваше около себе си така наречената черна дупка. Запали се, макар и тайно от другите, сам да направи нещо „щуро“.

Първият експеримент излезе потресаващо сполучлив, та чак не биваше да му се вярва. Трябваше да се опита и по друг начин, но тогава дойде произшествието с кораба и всички се юрнаха да разберат какви сили са спрели гибелното им въртене, какви промени са настъпили в околното пространство. В обзелата кораба треска шефът на сектора също нямаше време за своя експеримент и се затвори в изоставената сега част на сектора, колкото да запише описанието му, за да го предостави на научния колектив и главния компютър. А го диктуваше, естествено, в своя си насмешлив маниер.

— Уважаеми колеги, избирам тази форма по две причини: Колкото и да изглежда отново всичко спокойно около нас, не знаем дали ще имам време да потвърдя резултата от опита си. И, второ, боя се да се изправя сега лично пред вас, защо, и сам бих се изсмял, ако друг ми кажеше такова нещо. Мотивите ми да стигна до експеримента също са доста несъстоятелни от научна гледна точка. Първият подтик ми даде скайартът, с който се забавляваме да афишираме нашето съществуване в галактиката, макар аз да продължавам да гледам на него като на ония надписи, с които земните хулиганчета документират своето присъствие по стените на обществените клозети. И въпреки това като тия хулиганчета аз се вдъхнових да извърша нещо с вярата, че то ще бъде прочетено от някого.

Дядо Елиа ми спомена веднъж една идиотска идея, пръкнала се някога в главата на човечеството — че вероятностният характер на законите в движението на микрочастиците би могъл да се тълкува и като проява на разум. Щуро колкото си искаш! Но нали като цяло и поведението на разума на човечеството в неговата история също има вероятностен характер! А негови носители пак са подобни нищожно мънички частици от гените до невроните. Какво търсим тук? Познание! А търсенето на познанието си остава главната отлика на разума от неразума. И ето, напук на здравия разум, аз се заех да изпробвам тази някогашна идея, останала записана само като научен куриоз, защото тогава не са имали нужната апаратура, да я проверят.

Сгъстих, но без допълнително напрежение, по-голямо количество от общия поток частици, идещ откъм черната дупка. Пуснах го през квантово-механичния делител и го разделих на две равни половини, които насочих към две еднакви камери. Поглъщащите слоеве в камерите са абсолютно еднакви в енергетичните си стойности. В лявата камера обаче разположих слоевете хаотично, а в другата ги подредих, като закодирах в подредбата им информация. Оставил съм апаратурата в този й вид и ако оцелеем, можете да проверите всичко.

Информацията, естествено, трябваше да е из техния, на корпускулярните частици свят. Пак прибягнах до предложението на оня смахнат Нахмансон, защото нищо по-добро не ми хрумна. Заложих за информация константата на електромагнитното взаимодействие. Тоест нещичко от онова малко, което бихме могли да съобщим на микрочастиците с нашенска си увереност. И със смешната надежда, да им бъде интересно да научат, че за нас тази константа е 1/137. Но какво се получи?

Моля, задръжте още малко смеха или псувните си! Отначало двете половини на потока от частици течеха равномерно към двете камери. После някои от тия, дето нарекохме демончета, взеха да напускат левия поток и тръгнаха към дясната камера, а след това, сякаш разгласиха новината, всички демончета зарязаха лявата камера и се втурнаха към камерата с информацията.

Ето това е! Коментирайте си го сами! Остава, ако веднага не ме обявите за луд, вие да направите следващите опити…

Щеше му се налудничавата грандиозност на посланието да мине през по-насмешлива сурдинка, но изведнъж го обзе някакво безпокойство, ядоса се, изрече едно нетърпеливо „моля“, а „заповядайте“ се залепи на устните му. През невидима пролука в горния край на вратата се вмъкваше синкавочервена нишка. Източи се, метър дълга, откъсна се от вратата и със змийска гъвкавост заплува из стаята. Приличаше на плазмените шнурове в реакторите, само че необикновено дълга и дебела. Но… плазма, която дори не опърли мястото, откъдето бе минала? Плазма, която без всякакви магнити висеше свободно във въздуха при двадесет градуса температура?

Змията доплува до средата на лабораторията, набъбна, омота се бързо и докато Делеман разбуди рефлексите си, за да се прикрие, тя се превърна в подобие на кълбовидна мълния. Застина на метър под тавана, запулсира, изду се, после отново се сгъсти до размерите на човешка глава, вихрено се заобагря в нейните цветове.

Делеман подаде око иззад керамичния кожух на камерата, където бе клекнал. Не улови познатата миризма на балирано електричество и се престраши да погледне с двете очи. Извътре в кълбото, позабулени от избледняло сияние, се оформяха познатите черти на човешко лице. Щеше и докрай да го познае, ако над челото му не бяха поникнали две рогчета, подобни на неонови тръбички.

— Та аз съм си и луд! — възкликна Делеман като продължение на диктуваното послание, спомнил си, че диктофонът не е изключен.

Изправи се и щеше още по-силно да се самообиди, за да провери състоянието на мозъка си, но вътре в тоя мозък се обади един не по-малко познат му, издълбоко хрипкав глас:

— От мен не се плаши и от себе си не се плаши! Аз наистина съществувам.

Делеман извика, за да чуе собствените си гласни струни:

— Кой си ти?

Другият глас отвърна с не негово спокойствие:

— А ти знаеш ли кой си?

Нормалният човек би трябвало да се засмее на този прадревен въпрос, но Делеман не се чувствуваше нормален. Излезе иззад камерата, облегна се на близката стена, заедно с опората й усети, че е изгубил страха си. Налучка и привичната си язвителност.

— Наричат ме човек. Е, сега май съм вече само някакво подобие.

Гласът в него изрече веднага и без самоирония:

— Сега и аз съм подобие на човек. Значи ще можем да разговаряме.

Така ли се раздвояват лудите? — запита се Делеман. — Че то можело да бъде и забавно…

— Не се раздвояваш — каза гласът, а щом си беше в него, естествено бе да отгатва мислите му. — Аз съм друг. И те моля да прекратите опитите си с онова, което наричате частици на материята.

Делеман изпита за миг някакво съмнение — защо бе нужно да вижда и лицето си, щом е решил да поспори със себе си, но всичко твърде логично произтичаше от експеримента, който се силеше да го убеди, че частиците са разумни. Само че никой ядрен физик не би могъл да си забрани такива опити, ако не е съвсем откачил. Гласът обаче реши и да мотивира молбата си:

— Вие искате да опознаете онова, което наричате материя, но така няма да я опознаете. Тя ви се съпротивлява, като отново и отново приема различни форми.

Значи човекът можел да полудява и само с едната си половина? Делеман възкликна весело, гледайки рогатата си глава:

— Хей, дяволе, няма да ме уплашиш! Аз съм роден край един стар замък. В него някога твоят прадядо дошъл да пречи на Мартин Лутер да превежда Библията и той хвърлил по него мастилницата си. Но тук е забранено да се хвърлят неща, затова, ако ме ядосаш, ще те натикам в камерата и ще те бомбардирам с рентгенови лъчи, те са най-страшните!

Разбира се, не в дявола бе повярвал, а в лудата си половина и в способността си да й противостои, а това го накара да приеме окончателно играта, сторила му се безопасна.

Рогатото лице, без да помръдне устни, отвърна направо в мозъка с неговия глас и с не негова кротост:

— Лутер беше последният човек, чрез когото се опитахме да предотвратим заблудите ви. Хората постепенно освобождаваха духа си. Възраждаше се изкуството като път на познанието. Укрепваше научното ви мислене, а той бе се заел да възобновява вярата в старите догми. Напразно! Лутер войнствено вярваше в бога. Още по-лошо: вярваше в легендите за дявола! Не ние него, той нас убеди да не се намесваме повече в живота ви.

И тези мисли за делото на Лутер не бяха съвсем нови, та ядреният физик рече с укрепващо чувство за превъзходство:

— А сега защо се намесваш?

— Дойдохме да ви помолим вие да не се намесвате тук по този пагубен за нас начин.

Работата пак опираше до демончетата и Делеман рече насмешливо:

— Каниш ни да си вървим, така ли?

— Ние ви познаваме. Няма да си идете. Не го и желаем, защото вярваме във вашия разум. Щом ви е довел дотук, ще намери и правилния път.

Делеман едва сега истински се вслуша в интонацията на гласа. Твърде обективизирано звучеше този глас в мозъка му, различаваше се в подредбата на думите, в механичната понякога накъсаност на фразата. Сякаш чужденец говореше на родния му език. И това той за пръв път забеляза — целият разговор се водеше на родния му език, с който не бе си служил, откакто излетяха от Земята. Но и то само потвърди лудостта му и той реши да се заеме с нея по-сериозно. Нали твърдяха, че крачката от лудостта до гения била само една! Навярно в тази междинна крачка са се раждали великите идеи, а той вярваше в своя гений и имаше нужда от нови идеи в работата си. Изпъна се в пресметливо очакване:

— Кажи, приятелю, частиците на материята, за които си дошъл да се застъпваш, разум ли са?

— И от вас никоя частица сама за себе си не е разум.

— А вселени ли са? Имаме една стара хипотеза, че всяка частица представлявала затворена вселена.

— Незнанието на нещо храни вашия двигател на развитие.

— Има ли други вселени?

Отговорът беше отново банален и отново нищо не му съобщаваше.

— Когато аз влизам в теб, влизам в друга вселена.

Трезвата му половина потръпна от нещо мистично. Можеше ли полудял човек да отказва да си дава отговори?

— Какво има там, откъдето извират частиците?

— Ще влезете и ще видите.

— Сега ли? — обнадежди се Делеман. — По какъв начин?

— Ще го намерите, когато го потърсите, където е.

Не, изпъшка ядреният физик, или си е обикновена лудост, от която нищо гениално не се пръква, или… Тръпките на мистиката отново зачукаха като морзово съобщение по хладнокръвната му половина и той реши да провери дали ще може да прекрати разговора:

— Трябва да кажеш молбата си на астропилотите. От тях зависи какво ще предприемем по-нататък.

— Заведи ме при тях! — прозвуча потресаващо категорично в мозъка му, а едновременно с това лицето му потъна в жълтеникавата топка. Тя завихри и нажежи цветовете в себе си, отплува към вратата и се промуши във вид на синкава светкавица.

Отвън кълбото отново го чакаше. Той усети лек вълнов удар, когато мина под него, но след петата крачка в посока на командния сектор чу още по-смущаващото:

— Много е затворено там, където ме водиш. Не мога да вляза, не мога да изляза.

През херметичната броня на командния сектор навярно и призрак не би проникнал, само собствената си лудост би могъл човек да внесе вътре, ако не го спре киборгът, но Делеман бе престанал да съобразява. Рече безпаметно:

— Няма да ти сторим нищо лошо.

— За вас се боя. Вашето разбиране за лошо също е различно от нашето. Сам ще намеря човеците, за които говориш.

В черепа му отекна като размито ехо още нещо, заприличало му на „Не се плашете, ние ви обичаме!“ Той се обърна да види кой толкова го обича и не видя никого повече, и нищо повече не чу.

Коридорът лежеше пред очите му, загърнал своята прозаична трезвост в хладния сумрак. Само ветрецът на климатичната инсталация имитираше живот, галейки безчувствените тръби и капаците на автоматите. Ядреният физик стоеше сега, сякаш сам в цялата галактика, практично разумен като тръбите по стената, като релсите за бързо придвижване на тавана и като тях безплодно разумен сред тоя непроумяем свят. Усети колко тъжно е, когато лудостта те напусне, и тъжно затътри крака обратно, да прослуша от диктофона гласовете на своята отлетяла лудост.

Но там беше само неговият си глас, тревожен в глъбините и хрипкав по високото, който отправяше детински питания към безответното. Ако нещо действително бе им отговаряло, то бе си останало извън диктофона, в собствения му мозък. Трябваше ли да изличи тези въпроси, които никой сериозен учен не произнасяше гласно? Само тях ли или и смехотворното послание към колегите, защото съвсем очевидно и като негово продължение от експеримента бе се пръкнала цялата му лудост? Сякаш потокът от частици в камерата бе минал през него, за да го разсече на две различни половини.

Чувствуваше се студен и празен като вакуума, който създаваха изкуствено в камерите. Измъкна с вкочанени от студа пръсти шпулката от апарата, пъхна я в джоба си, а навън се обеси на гривните на релсовия път, за да го отнесе по-бързо в леглото.

След десетина минути, когато лежеше, натъпкал се с успокояващи и съгряващи напитки, Франк Делеман отново бе в състояние да разсъждава. Откъде ли се е взел този електрически заряд — явно такъв беше! При въртенето ли нещо се е повредило? Вярно, нямаше я познатата миризма на озонирания кислород, но само тук някъде трябваше да се търси обяснението. Силното електрическо поле може понякога да индуцира токовете на човешкия мозък, да стимулира електрически нестабилните части на мозъка, като хипокампалната формация, и да предизвика неразличими от действителността видения. Но защо все пак ни човек, ни механоробот не сигнализираше повредата? Никой ли не бе срещал странната светкавица? Какво бе казала тя? Че ще намери астропилотите? Нека ги намери, те повече са обръгнали на чудесата на космоса, на лудостите в затвореното пространство!…

Налагаше се да предупреди хората, да не стане някоя по-голяма беда, но мъчителното безволие в тялото не му позволи да се надигне. А щом си представи как биха реагирали космическите вълци Георг и Захариас, когато светкавицата почнеше да ги убеждава, че е извънземен разум, предишната мъка на самотата се разнесе в гърдите му. В унеса към съня заедно с някаква плаха радост се промъкваше и нещо, което все повече заприличваше на вяра в рогатия гост от преизподнята на галактиката.