Демонът на Максуел

18.

Астробиологът реши, че не само странният глад го лишаваше от помощник в тази фантастична среща, а някакъв отговор бе прогонил лекаря. Подхвана предпазливо:

— Вие храните ли се с нещо?

— С енергия, но тук я има достатъчно.

Той се насили да продължи с усмивка прекъснатия спор:

— Лесно ви е на вас. Яденето е, което сплотява или разделя хората.

Възразиха му без усмивка:

— Не мислиш така. Ти нямаш нужда от богове.

— Математическото очакване на бога е безкрайно. Казал го е един наш древен математик — рече астробиологът в шеговита самоотбрана.

— Да, вие все още искате да срещнете бога, макар и като крайна цел на вашето познание.

Това му прозвуча като себеукор, изненада го и го смути. Нали отдавна са се примирили с вярата, че няма крайна цел, защо тогава продължаваха да я търсят? Защити се не съвсем уверено:

— Изглежда, е заложено в механизма на нашата еволюция. За примамка.

— Добре е, че стигнахме дотук — неочаквано и двусмислено го похвали равнодушният кардиналски баритон в него и астробиологът се осмели да запита:

— Знаеш ли защо избяга другият мъж? От какво се изплаши?

— Видя се да го стъпкват другите човеци, както стъпкаха Мойсей.

Пак му се поднасяше непозната информация.

— Защо аз не можах да го видя?

— Той и жената, която ме пусна, са различни от теб.

— Те наистина са различни. Как ги усещаш? — запита сега наблюдателят на бъдещата звездна раса.

— По-лесно прониквам в тях. По-добре ме възприемат.

— А как видях тогава онова… с жената?

— То си беше ваше желание.

— Ще те запитам нещо много важно за нас. Това път на друго развитие ли е, различно от моето и на хората на Земята? По него ли трябва да вървим?

— Не бива да ви се намесваме.

— Щом си тук, вече се намесвате!

Отвърнаха му с безизразна констатация:

— Да, това е намеса.

Астробиологът се размърда в креслото — да съживи тялото си, да спечели време. Реши да опита от друга посока и умолително изгледа увисналата си в пространството глава:

— Има още една жена, която е различна от нас и сигурно също ще те възприема като тези двама. Как трябва да живеят те? Защото ние се надяваме те по-успешно да ни водят към истините за света.

— Любовта и радостта са водачите към тях — отвърнаха му с проповедническа баналност и астробиологът отново трябваше да потисне раздразнението си.

Изрецитира с насилена шеговитост:

— Който трупа знание, трупа тъга, дяволе! Това отдавна сме разбрали, недей с друго да ни залъгваш. И така сме си достатъчно тъжни. Кажи ми, как накара онзи мъж да види Мойсей? Върна го във времето ли?

— Беше съпреживяване на памет, която лежи у мен. Паметта на мой далечен прародител, чиито знания са в мен.

Отговорът очевидно го насочваше към начините за размножение и предаването на информацията у този чужд разум и за него трябваше да разпитва сега един астробиолог, а вместо това нетърпението му избърза:

— Само това ли? А как се движите във времето?

— Времето е онова, в което вие го превръщате за себе си. За нас то е друго.

— Затова ли часовниците ни се объркваха там?

— Те не могат да се сливат.

— Хей, ама вие сте чудесни! Ако наистина ви има.

— Има ни — увери го безстрастно, сякаш му бе все едно дали ще повярва, кардиналският баритон. — Но не купуваме души и не продаваме знания.

— А Фауст? — весело запита ученият и чак тогава осъзна, че не бе изричал името, само готовността си бе усетил за подобен пазарлък. Поизплаши се. — А доктор Фауст? Имаме такава легенда.

— Всеки път, когато сме се появявали, вие сте си измисляли разни легенди за злия дявол, който настоява да ви отвърне от правия път. А мнозина са искали да ни вярват, но и на тях е било внушено, че душата им принадлежи на бога. И тази легенда е измислена за сплашване. Вашият доктор Фаустус просто се е съгласил да погледа мъничко през нашите очи, но пак е видял само онова, което му е било изгодно да види.

— А какво е трябвало да види? — подхвърли уж небрежно астробиологът, но онова, което наричаше себе си друг разум, не се остави да бъде подведено:

— Същото, което вие виждате сега. Че светът е безкраен, че материята и енергията непрекъснато се преобразяват, че всяка истина, превърната в божествена, става престъпление спрямо ония, които искат да идат по-нататък.

— Да, много жертви дадохме, за да стигнем до тази истина. А тя май единствена не е относителна — съгласи се астробиологът, спомнил си афоризма, че всяка истина се ражда като ерес, а умира като предразсъдък.

И заобмисля следващия си въпрос, но видеофонът мелодично се обади и той стана, предположил, че е избягалата астропилотка. Оказа се избягалият лекар.

— Още ли сте там? Не го виждам.

— Още — рече астробиологът. — И се питаме защо тъкмо ти му се плашиш, когато…

— Трябва да съм при апарата за наблюдение. Да не стане някоя беля с хората. Усещам го като заплаха.

Астробиологът не му повярва, разбрал, че той самият бе престанал да се плаши:

— А не се ли боиш, че той сега ни подслушва?

— Колко трая онова? — избяга лекарят и от въпроса му.

— Кое?

— Онова с Мойсей.

— Около минута.

— Имах чувството, че са били дни. Значи е нещо като нашето сгъстено предаване на информацията. А как изглеждах?

— Благодаря, добре — отвърна му астробиологът с неговата собствена частна подигравка. — Можеш и други неща да научиш тука, но щом предпочиташ да си седиш в кабинета, ще се оправя и сам.

И ядосал се на безплодното прекъсване, решително се обърна към висящата си глава:

— Слушай, колега по разум, искам да ти изложа едно свое предположение и много те моля да ми кажеш дали съм на прав път. Според вас, разбира се. На никого още не съм го казвал, само на теб. Тук улавяме едни частици, изглеждат ми животообразуващи, макар никак да не приличат на съставките на живата материя. Извират от мястото, което нарекохме черна дупка. Мисля си, не е ли посяла тя тия частици на нашата планета. От тях пък е тръгнало всичко живо на нея, включително и нашият разум…

Прекъснаха го с безжалостна незаинтересованост:

— Не съм дошъл да ви съобщавам неща, които не знаете или още не сте в състояние да узнаете. Дойдох само да ви помоля да не унищожавате така себично всичко, което се изпречи пред вас.

— Демончетата ли имаш предвид? Черната дупка? — изхитрува астробиологът с последните остатъци от надеждата си да узнае нещо за тях.

— И тях назовахте с имената на вашите въображаеми зли сили! Все зло и черно е за вас онова, което не познавате. И сте готови безогледно да го изтребвате с вашите машини.

Астробиологът виновно бе отклонил поглед към малката кинетична скулптура на другия край на работната маса. Подобни имаше във всяко помещение и те с неспирно потръпване единствено тук разказваха безгласно за живот и движение, но и техният разказ беше илюзия.

— Ще го кажеш ли и на другите? Можем ли да отидем при тях?

Главата му под купола се омота в синкавожълтеникаво сияние, изчезнаха човешките й черти, превърна се в кълбо, заприлича на онези толкова редки на Земята кълбовидни мълнии, но собственият му глас премахна съмнението:

— Да отидем!

Кълбото отплува към вратата, увисна при горната й рамка, сякаш в очакване да й бъде отворено. Не дочака приближаването му. Внезапно се източи в еднометрова мълния, опипа с предния си край като с пипалце ръбовете на рамката и изчезна. Когато астробиологът излезе, мълнията го чакаше в коридора, отново превърнала се в кълбо.