Демонът на Максуел

8.

Бяха ги кръстили така в знак на уважение към гения на Джеймс Клерк Максуел, който в своя фундаментален труд „Теория на топлината“ бе си позволил между другото и една шокираща мисловна спекулация. Понеже всички устройства работят въз основа на разликите в температурата и създавайки тази разлика, губят енергия — доста фриволно бе разсъждавал Максуел, — то някакво същество, достатъчно малко, за да вижда молекулите и да ги управлява, би могло да наруши този закон, като подбира и пропуска молекулите само в една посока. Тоест би могло да поддържа разлика в температурите, без самото то да губи енергия в работата… Разбира се, какво по-близо до ума от това, още някога да назоват „Демон“ такова хипотетично същество, чиято научна несъстоятелност учениците на Максуел бяха се забавлявали да доказват.

Естествено, тия „демончета“, пръкнали се пред очите им векове по-късно и на трилиони километри от Земята, бяха други. Те съществуваха и се оставяха да бъдат улавяни. Но въздействието им върху останалите видове частици бе установимо. Всеки опит да измерят или да манипулират по някакъв начин едно такова демонче мигом се отразяваше на изолираната в другия край на лабораторията частица. Тя реагираше по същия или по сходен начин. А взаимодействието се осъществяваше съвсем очевидно със скорост, неизмеримо по-голяма от скоростта на светлината. Ето защо Захариас бе се позовал на Парадокса АПР, назован така с абревиатурата от имената на Айнщайн, Подолски и Розен, теоретично обосновали това явление в света на микрочастиците. Но да се правят изводи, каквито правеше Захариас, от недоказани окончателно или дори отречени хипотези се виждаше на физиците повече от дилетантско. Докато Астра почти непоклатимо вярваше в този Парадокс, защото като че ли го носеше в себе си. Телепатичните излъчвания на другите осезаемо долитаха в нея със свръхсветлинна скорост.

След като търпеливо изслуша ругатните и насмешките, Захариас надвика хора в многоклетъчния екран:

— Колеги, квантовата неопределеност не се ограничава само в пределите на субатомния свят. При известни условия и големите системи съществуват в такова състояние, когато наблюдаваните величини нямат определено значение…

Астра въпреки образованието си и друг път доста наивно бе си тълкувала Принципа на неопределеността. Вярно, частицата не можеше да заема определено положение, а едновременно да има определим импулс. Но не е ли човекът една такава подвластна на неопределеността система? — запита се сега отново онова в нея, което още съставяше алгоритъма на новите й взаимоотношения с хората. И щеше съвсем да се унесе в мислите си, защото не се чувствуваше задължена да участвува в отплесналата се в друга посока дискусия, ако Захариас не гърмеше така с хлапашкото си вдъхновение.

— Черната дупка за нас е също такава неопределеност. Смятахме, че те само поглъщат околната материя, а къде я дяват? За това измислихме стотина недоказуеми хипотези. Но ето че тази не само поглъща. Макар и значително по-малко от погълнатото, тя връща материя във вакуума. И то частици, каквито досега не сме улавяли. Ще рече, че в нея има нещо преработващо материята или някакъв такъв Демон на Максуел, който отбира кои частици да прати в другата система, кои да върне в нашата…

— Стига фантастика! — възмути се едно от квадратчетата, а Сейчи се провикна към него в стила на своите стихотворни закачки:

— Имах си там на Земята демон проклет, пускаше той парите ми само напред!

Шегата му още повече ги раздразни, та кавгата щеше отново да пламне, ако Амиран не бе се намесил сдобряващо:

— Чуйте и една медицинска хипотеза! Черните дупки са като акупунктурните точки в тялото на човека. Поглъщат импулсите и светлината, разпределят ги из целия организъм, възстановяват реда, поддържат го. Акупунктурните точки на Вселената! Не звучи лошо, нали?

— Накрая и живо същество ще я изкарате тая дупка — избухна друго квадратче. — Или дупка в главата на господа!

— Може и да е живо — чак сега се обади Кардинала, след като Астра напразно бе се опитвала в неразборията от цветове, звуци и телепатични импулси да разбере защо той мълчеше, щом заедно със Захариас са обмисляли как да защитят проекта си. — В нашата лаборатория сме на път да докажем, че демончетата се държат и като съставка на животообразуваща материя. За съжаление оттук малко улавяме.

— Проговори най-после и Ватиканът! — подхвърли Сения, математичка в астрономическия сектор, и Астра я чу в крещящо до непоносимост зелено.

Запита се със себенасмешка, заради собственото си манипулиране на Принципа на неопределеността: Къде й е мястото на тая математичка, какъв ли е импулсът й? Дали Кардинала не я е отблъснал? Въздишката, с която Кардинала си пое дъх да й отговори, също бе обагрена в зелено, но в меката и топла резеда на ранна пролет. Неочаквано обаче Дядо Елиа го изпревари:

— Понеже стана дума за Максуел, ще ви припомня нещичко, което не бива да забравяме. Той съставя четири уравнения, за да обясни опитите на Фарадей и другите с електричество. Да, но уравненията му се оказали без симетрия и естетическото му чувство се възбунтувало. За да въведе симетрия, той допълнил едното от уравненията с намислен член, като го нарекъл „променлив ток“. А тогава бил известен само един вид ток и никакви експерименти не сочели съществуването на друг. Хрумването му дошло единствено от нуждата да удовлетвори своето чувство за хармония в уравненията. Но тъкмо насила хармонизираното уравнение след години предвидило електромагнитното излъчване с цялата му гама, после подтикнало Айнщайн да създаде теорията на относителността и така нататък, та чак до нашата експедиция. Открай време хората са усещали естетическото си чувство като сетиво на познанието, а най-умните са го и следвали…

Лицата, пръснати като шахматни фигурки из квадратчетата на конферентния екран, го слушаха с различни изражения — от снизходителната или насмешлива почтителност към възрастта му до вкоравено от досадата презрение. Дядо Елиа обаче гледаше очевидно само към Астра, иначе не би продължавал благата си нравоучителност като пред малолетна аудитория:

— Та искам да кажа. Сигурно не случайно се пръкна сега името на Максуел. Може пък нашата интуиция да е кръстила тия частици „демончета“, защото отново се намираме в неговото положение, не знаем как да хармонизираме уравненията си. Е, тия момчета си имат някаква интуиция, нека им се доверим, па дано намерят покой математическите ни душици!

— Добре де, какво искат от нас? — сопна се едно от квадратчетата, ядосано от изненадващото преминаване на най-консервативния астрофизик в противниковия лагер.

— Да бе, наистина! Какво всъщност искате от нас? — възкликна Дядо Елиа, сякаш забравил кое бе го накарало да изнесе урока си.

Кардинала и Захариас се спогледаха и астропилотът отстъпи:

— Нещо, което за съжаление не е чак толкова щуро. Дядо Елиа го разбра, благодаря ти, Дядо Елиа! Съставили сме скайарта по нашите си закони на естетиката и пак с надеждата за познание. Нека не чакаме Новата година, защото имаме нужда от повече демончета. Да го изстреляме към черната дупка и веднага сами да тръгнем натам!

Астра бързо обходи с поглед целия екран. Астрофизиците съсредоточено се мъчеха да разберат годен ли е за преглъщане този хап, обвит с желаното от тях лакомство, да идат по-близо до черната дупка. Другите видимо бяха стъписани и от двете. Първа се обади Сения, отново в зелено кресчендо:

— Искате с вашите щуротии да я закриете, да объркате всичките ни наблюдения?

Георг се намираше в спалнята им и през цялото време бе стоял със затворени очи, та Астра бе решила, че пак е унесен да слуша своя Вивалди, но той внезапно проговори с деликатна закачливост:

— Кардинале, кажи й го по-ясно! Убедени сме, че там вътре седи някой, който, щом види скайарта, ще ни изръкопляска и ние ще го чуем. А освен това й кажи, че ще тръгнем по друго трасе!

Екранът като че ли вкупом омекна пред очите на Астра и само черната хубост на Урания изсивя:

— Вие сте луди! Да излагате кораба на опасност! Няма да позволим промяна в програмата!

В гърдите на Астра отново бликна треперливо студеното предчувствие за заплаха. Имаше и основание да прекъсне дискусията, защото се внасяше без предварителна подготовка съвсем друг, съдбоносен въпрос.

— Край на приказките! Имаме си и друга работа. Да гласуват само лудите!

Но сякаш тъкмо с обидната ирония постигна обратното. В долния десен ъгъл на екранните квадратчета заизгряваха сините точки на компютърното преброяване. Единствено под лъскаво черната брадичка на Урания сигналът бликна с кървава ярост. Навярно и предупредителният надпис на Сейчи за прекалената сериозност бе допринесъл за този обрат в душите на хората — умопомрачение, в което никому вече не се искаше да се опозори с трезвомислие. Изблик на отчаянието им ли беше и тази идиотска реакция?

Астра осъзна, че всички гледат сега в очакване на командирското вето, иронията й бе им го обещала. Стори й се, че предусеща и облекчението, с което биха го посрещнали, и самата изпита злобата си като облекчение, когато им се закани в себе си: „Не, милички, няма да ви направя удоволствието да се пишете безнаказано герои!“ И все пак се наложи да смаже още нещо в себе си, за да протегне ръка към миролюбиво синьото конче.

— Децааа, хайде на цирк! — не закъсня да се провикне Амиран, както правеше след всяко важно решение.

Останалите панически се заизключваха. След секунди останаха да се гледат двете с Урания.

— Сестро, не очаквах това от теб! — укориха я пресъхналите от безсилна ярост негърски устни.

— И аз не го очаквах, сестрице.

— Какво ще правим сега?

— Ще слушкаме. Не ние сме тук господарите. Искаш ли после да дойда при теб да си поплачем?

— Уф, де да можехме да плачем! — пречупи се алтово мелодичният глас на Урания, а очите й заблестяха, но не пуснаха сълзи.