Демонът на Максуел

15.

През рехавото покривало на сънливостта, което се разстилаше върху мозъка й, случката изглеждаше вече далечна и забавна, когато отново някой проговори:

— И когато ме видиш, не се плаши.

Урания ококори всичките си вътрешни сетива, но не веднага вдигна клепачи. Под отвъдното снижение на ниския куполовиден таван висеше женска глава с къси черни коси и продълговато лице, приличащо на древноегипетските принцеси и приличащо още на нейното лице. Висеше там, леко замъглено в кълбо от жълтеникава светлина, измамно плътно като холографските изображения в музеите за стари изкуства. Бяха й казвали, че прилича не толкова на негърка, колкото на принцеса от Лиарна, и Урания бе ходила в музея да види глинените бюстове на тия принцеси.

— Не съм картина и не се раздвояваш — отгатна мислите й този глас, който си беше вътре в нея, защото чувствено очертаните устни на лицето отсреща не помръднаха. — Не се сърди, че на теб приличам! Само така можем да разговаряме добре.

— Аз нямам рога! — сопнато му възрази Урания като дете, незнаещо какво друго да противопостави.

Над косата на видението пръскаха бледо неоново сияние две къси рогчета.

— Не са рога. Чрез тях ние сега сме свързани.

— Но ти не си ли аз! — удиви се Урания и едва сега осъзна, че говори твърде високо, докато другият глас, който си беше пак неин, отвръщаше не по-малко ясно, но в самия й мозък, с непривична за нея равна и безстрастна интонация.

— Не съм. Благодаря ти, че върна кораба.

— Опасно ли беше? — рефлективно запита астропилотът в нея, когото и халюцинациите не можеха да приспят.

— За вас не, но вашият кораб е опасен. Ти направи добро. Нека и аз направя за теб нещо добро. Какво желаеш?

— Да се махнеш, това искам.

— Наистина ли не искаш да си поговорим? — отвърна гласът без неверие в желанието й, но и без обида от изпъждането.

— Коя си?

— Като вас съм. Енергия, способна да се превръща в материя, и материя, която произвежда енергия.

Не, колкото и да се е объркал тоя неин мозък, защо ще й говори такива баналности! Сетила се за предложеното „добро“, тя поиска да го провокира:

— Разреши ми да повикам някого!

Гласът в мозъка й се съгласи със смущаваща готовност:

— Повикай го.

Урания се надигна от леглото с инстинктивната боязън да не разсее с резки движения доказателството за своето раздвоение, но главата й в сферичната холографска плака продължи да си виси неподвижна под тавана. Видеофонът, сякаш уловил намерението й, я изпревари. На екрана му се усмихна грузинската мъжественост на третия от бъдещата звездна раса.

— Ламзира, добре ли си?

— Добре съм — отвърна тя изненадана и забрави да включи себе си на образ.

— Интуицията ми нещо ме поразтревожи. Какво ти е?

Бе решила да го повика, а сега усмивката му я възпря.

— Нищо ми няма. Само пулсът малко…

— Усетих възбудата ти като при страстна прегръдка. Нещо такова ли е?

— Нещо такова.

— Точно това си и помислих, но се обезпокоих, защото знам, че ти и Астра не сте способни да го изживявате чак толкова силно. Добре! Не ме интересува с кого си, важното е да ти е хубаво. Няма да те викам за преглед, няма и да те питам за какво излиза навън — навърза лекарят трите отрицания в обща насмешка, с която я подсещаше, че непрекъснато ги наблюдава и в тази втора част на експеримента.

Но щом скритите му камери не хващаха тая рогата глава, значи тя действително си висеше само в нейния мозък! Урания окончателно се отказа да търси помощта му.

— Престани да ни дебнеш, защото, докато се усетиш, ще изляза навън и няма да се върна!

— Но аз нищо не искам от теб! Само да не преживяваш станалото по-силно от една страстна прегръдка!

— Амиран, моля те! Нечовешко е да се живее със съзнанието, че непрекъснато те наблюдават! Нали ни убеждаваше, че сме хора?

— Права си. Веднага изключвам всички камери. После ще уведомя комисията. Ще настоявам и да ти върнат дежурството.

Не успя да му благодари, защото той потъна в глъбината на екрана. Постоя няколко секунди с опразнен като екрана мозък, докато в него не изкънтя този познат и непознат неин глас:

— Ще отида и при него.

Тя сепнато се обърна към собствения си образ, изпитателно го изгледа.

— Ти ли ми внушаваше предчувствието за гибел?

— Казах го на всички, но само ти го чу.

— Нали нямало опасност?

— Вашият разум никога не може да се предпази от грешни постъпки, ако не се усети застрашен. Затова се принудих да ви го внуша.

Отговорът, смущаващо логичен, прозвуча твърде чуждо в мозъка й и тя поиска да го доотдалечи от себе си.

— Може ли пак да легна?

— Ние отдавна сме се отказали да се намесваме във вашите решения, Ламзира. Сега го направихме по принуда.

Леглото предложи на гърба й почти уютна защита. Тя рече оттам:

— Името ми е Урания.

— Знам, но ти обичаш да те наричат Ламзира.

— Значи и това знаеш.

— Отдавна те познавам. Познавам и една, която на теб прилича и също като тебе бе готова да ни приеме. Искаш ли да я видиш?

В школата им преподаваха и теория на контакта, често разиграваха упражнения за възможни срещи с извънземни форми на живот. Бяха най-веселите часове. Специалният компютър им ги съчиняваше въз основата на всички познания и хипотези за структурата и развитието на органичната материя, но ги подбираше на лотарийния принцип и всеки път ги изненадваше с фантастичните си и често абсурдни съчетания. Толкова забавна ситуация обаче не бе им поднасял — да си лежиш на леглото и да си бъбриш с някакъв чуждопланетен разум…

Урания зарея поглед, защото не беше особено приятно да гледа как главата й виси в пространството, сякаш обесена на невидимо въже. Овалната стая — заради честите промени в гравитацията всичко на кораба бе заоблено, без ръбове — представляваше едновременно спалня, дневна и работен кабинет с най-важните астропилотски уреди. Беше достатъчно просторна, а изведнъж, като при рязка промяна в гравитацията, която винаги обърква зрението, видя стените й да се свиват на обръч около нея. Куполът слезе до задушаване ниско над леглото, захлупи я с капака си. Стената-обръч стегна гърдите й като ония тренировъчни костюми, с които приучваха телата им към свръхнатоварванията. Дъхът й заизлиза на тласъци, цялата й душа напираше да излети от тялото-затвор и стаята-килия. Там, където преди висеше главата й, мътножълтеникаво пулсираше някакво кълбо в ритъма на собственото й сърце. Главата й бе изчезнала, но гласът се обади непроменен:

— За себе си не се плаши! От времето не се плаши, то е твое.

Насред кънтящите му като в огромна празна зала думи една внезапна светкавица разкъса обръча около тялото й. С луда болка го разкъса, след която последва не по-малко разтърсващо облекчение, сякаш душата й бе успяла най-после да се измъкне на свобода. Но светкавицата бе запалила и огромен огън пред нея. Беше пожар, плющеше в короните на необозрима гора. Смътно познатите й животни и птици се пръскаха панически на всички страни. Вкупом бягаха и някакви дребни черни човечета, но всяко от тях бе понесло по един горящ клон, сякаш пренасяха огъня и в другите краища на безкрайната джунгла.

Урания го гледаше като на панорамен екран, а едновременно се усещаше в самия екран и също бягаше от нетърпимата горещина на огнения вятър. Най-после босите й ходила стъпиха върху прохладата на корава, сивочерна пръст и пожарът изчезна — смали се до размерите на неголям огън. Около него имаше безразборно натрупани купища от клони, върху които като странни птици бяха накацали същите човечета. Урания се видя сред тях — голо момиче, черно и криво като маймунка — и престана да се усеща различно от тях. Вдишваше спокойната благост на идещата на талази топлина и с тръпнеща душа слушаше песента на танцуващия около огъня шаман. В косата му стърчеха набучени птичи пера и омагьосващо меняха цвета си в играта на пламъците.

— И дойде отгоре нашият бог… — пееше шаманът, а тъмната монотонност на мелодията нахлуваше в нея като горещия вятър на саваната и Урания знаеше, че тази мелодия се е спуснала като огъня от небето, за да накара телата им да танцуват. — Нашият бог да съживи телата ни, нашият бог да ни пази от зверовете…

Мелодията влезе и в нея, затресе краката й, ръцете, заогъва кръста й, раздруса малките й гърди. Още миг, и щеше да я хвърли при шамана, чийто танц ставаше все по-лудешки, ако внезапно откъм съседния наръч клони не бе рипнала нейната майка с прострени към огъня ръце. Гласът й, подобно на зловещ птичи крясък, сряза песента, разлюля сенките наоколо, накъса всичко на червени и черни парцали.

— Сине, не превръщай огъня в бог, така никога не ще престанем да се боим от него!

Мелодията замръзна в тялото й и Урания се вторачи в по-силната сега магия на издутия корем на старицата, в увисналите като празни торби гърди над него, защото знаеше, че и тя, и всички наоколо от този корем са излезли и от тези гърди са сукали.

Вкоравиха се и перата в сплъстената коса на шамана. Той грабна един още незапален клон и войнствено го размаха.

— Звярът пак е влязъл в нашата майка! Звярът иска да ни отведе от огъня, за да ни погуби! Да го прогоним!

И безмилостно зашиба с него онова, което бе го родило, и онова, което бе го откърмило. Клонът бързо се прекърши, но от всички посоки към нея налетяха други мъже и други жени с по-здрави клони в ръцете. Старата майка не се огъна под ударите, сякаш тялото й не ги усещаше. Изчака всеки да я удари поне по веднъж и чак тогава отново изпъна сухите си като клоните им ръце, а птицата в гърлото й още по-зловещо изкряска:

— Дъщери мои и синове мои, и мъже мои — заклинателният й призив властно прекърши ръцете с клоните. — Звярът във вас е влязъл, не в мен. Той ви пречи да ме послушате. А аз съм стара да се боря с него. Нека всички, които още могат да слушат своята майка, тръгнат с мен! Нека другите си останат при зверовете, щом искат да бъдат като тях!

Тя бавно обърна гръб на огъня и неговия жрец, закрета с кривите си изтънели крака подир щръкналия си корем, подир разлюлените пресъхнали торби на млякото. Тези гърди я позоваха, както плодовете на дърветата зоват изгладнелия, и Урания тръгна подире им. Не видя колко останаха, не видя колко тръгнаха заедно с нея, защото всички бяха измъкнали от огъня по една пламтяща главня и я заслепяваха с нея, бързайки да догонят своята майка.

Дълго вървяха така, а мракът около тях се блъскаше назад и черните му сенки се кълчеха заплашително. Спъваха се в корени и камъни, размахваха главните, за да ги доразпалват и отпъждат налитащите сенки на мрака. А старата им майка все така не се обръщаше, водеше ги само с тялото си, към което се усещаха завързани с неразкъсваемите стебла на пълзящите по дърветата лиани. Проговори им едва когато се спря пред зиналата в една гигантска скала дупка. От нея лъхаше студ, черна гибел дебнеше в нея, но майката я посочи и властно заповяда:

— Влезте с огъня, мъже мои и деца мои! Тук земята ще ни пази, защото тя ни е родила, както съм ви родила аз.

И Урания знаеше, че всички ще влязат, защото майката не може да отведе децата си на лошо място. Хукна заедно с другите да съберат още клони, да запалят голям огън пред входа на пещерата. После влязоха вътре и запалиха по-малък огън. Над главите им излитаха подплашени птици, но майката все така преливаше в тялото й увереността, че тук по-малко ще се страхува. Затова и тя взе от новия огън нова главня и тръгна с другите навътре в пещерата.

Невидимите птици бяха отнесли на крилата си шума на своята уплаха, а ушите й доловиха познатия радостен шум на вода. Някъде пред тях от необозримата стена, по която духовете на огъня рисуваха своите образи, падаше вода и с весело бърборене се пенеше в малко езерце. Ставаше все по-светло от отраженията на езерото и от скупчените главни край него, и все по-радостно ставаше, но насред виковете на човеците около нея, разпалвайки ги за танца на водата, изведнъж всичко угасна. Мракът нахлу и в нея, всяко мускулче смачка, с чудовищна болка заогъва костите й, заизстисква всичкия въздух от гърдите й. И ето че когато изхлипа от себе си и последната му глътка, блесна предишната светкавица и озари в сияйна слънчева светлина ширналото се пред нея пространство. Само миг бе то такова — лъчезарно и безкрайно, после изведнъж избледня, обгради я с познатите овални стени.

Думкането в гърдите й заглъхваше като стъпките на отминаващо грамадно животно. Безмълвен лежеше командирският пояс върху работния пулт, безмълвна висеше главата на египетската принцеса под тавана и я гледаше с равнодушни очи.

— Видя ли? — запита я равнодушният глас в нея и Урания отвърна без съпротива, защото още го виждаше и преживяваше:

— Видях.

— Беше от първите ни посещения на вашата планета. Опитахме се да внушим на човеците да търсят в себе си спасителните сили.

Така е, съгласи се безгласно Урания, защото точно това бе изпитвала там в пещерата, до своята майка, и се запита какво ли е станало край това езерце, когато светлината угасна.

— Какво стана ли? — чу главата на египетската принцеса въпроса й, без да беше го произнесла. — Остана ви легендата за прамайката, която основала свое подземно царство.

— Не я знам — призна си астропилотката и се чувствуваше покорна и привързана, както към черната прамайка с увисналите гърди.

— Не я знаеш. По-късно човеците кръстиха тази жена Лилит и я обявиха за първата създадена от бога жена. Но бог се отрекъл от нея, защото тя се разбунтувала против него, и сътворил послушната Ева. А хората прогонили Лилит, побързали да я забравят.

Мозъкът й научаваше нещо, което не бе знаел, следователно друг му говореше и астропилотката се преизпълни с радостното усещане, че не за пръв път си говори така с този друг, че й е приятел. Рече:

— Това ще да е преходът към властта на мъжете.

— И така са го тълкували хората — съгласи се отдавнашния й приятел. — И като превръщане на пещерите в домове. Но по-късното богонасочено мислене е приписало на Лилит най-страшните зли сили, способността й да си отмъщава за прогонването, като погубва децата и родилките. Само едно сте отказали да видите тука — първото откъсване на духовното от материалното. Първото противопоставяне. Влизането в пещерата като първо навлизане в глъбините на познанието. А легендата ви за паралелното подземно царство на Лилит се е родила от усещането ви, че има и други светове, от жаждата ви да ги откриете, от копнежа ви да се върнете при своята прамайка.

— Ти ли си нашата прамайка? — промълви Урания с очи, просветлени и щастливи, че първото същество, което хората са обявили за демон, е било жена и на нея е приличало.

Отвърнаха й някак автоматично, както отвръщаха киборгите:

— Твоята прамайка си е в теб и навсякъде. За да я откриеш, търси я навсякъде и в себе си.

Урания скочи към видеофона:

— Искам да го чуе и един мъж, който сигурно ще ти повярва.