Демонът на Максуел

17.

Долетял вероятно по скоростния релсов път, лекарят влезе в стаята по съвсем друг начин — тялото му не се боеше, че ще загуби равновесие. Извика от вратата:

— Какво пак е направила? Вече не я наблюдавам, а ми избяга и от сетивата.

— Няма нищо страшно. Погледни натам! — отвърна Кардинала и му посочи главата си под отвъдното снижение на тавана.

— Бъррр! Не е весело! — възкликна грузинецът. — И какво правите с главата ми? Добре ли ви забавлява?

Кардинала сбърчи чело, както когато напрегнато размишляваше над опитите си. Видя внезапното недоумение на лекаря.

— Чу нещо в себе си, нали? Внимавай сега! Ти виждаш там своята глава, а аз виждам своята и ми говори със собствения ми глас, но има разлика…

— Да, да, да… — слисано отрониха устните на лекаря.

— Амиран, поговорете си сега, но задавай въпросите си на глас, та да ги чувам, после ми казвай отговорите. Трябва да разберем какво е това.

Лекарят съвсем се обърка, защото не само очите му, цялата антена на телепатичните му възприятия се пълнеше с могъщото присъствие на някаква непозната сила.

— Хайде де! — нетърпеливо го подкани астробиологът.

Лекарят отклони боязливо помътнял поглед към него, сякаш да провери способен ли е още да гледа другаде освен към собственото си изображение, отвърна плахо:

— Иска да направи за мен нещо добро. — И почти ужасено извика: — Какво може да прави? Какво е това?

Астробиологът се изкуси да му предложи ехидно: Нека и за теб направи нещо добро!, но любопитството му надделя, защото собственият му глас мълчеше.

— Какво е то?

Грузинската мургавина на Амиран избледня.

— Мойсей! Искам ли да го видя?

— Защо Мойсей?

— Чрез него се опитвали да предпазят човечеството да не тръгва в погрешен път. Преди това опитвали с някакъв фараон, но той не ги разбрал и побързал да се обяви за бог.

— Но защо Мойсей? Не те чух да го произнасяш — с изследователска страст повтори астробиологът.

— Помислих си за него — отвърна Амиран и целият се извърна към астробиолога, сякаш да потърси помощ. — Преди да тръгнем за насам, пообиколих Земята, да се простя с нея. В Рим видях статуята на Мойсей, оная на Микеланджело, с рогата. Питах се кое и какво го е направило водач към новата вяра…

— Рогата са били символ на мъдрост. Рог и лъч е било една дума — поясни с непонятна му още увереност астробиологът.

— Не, не, Кардинале. За себе си разсъждавах тогава. Можех ли да бъда водач на хората сред звездите, с какво съм повече от тях, към каква нова вяра ще ги поведа, след като генетиците не са заложили в мен никаква вяра. А сега само по асоциация… Кардинале, това е страшно! Какво е то?

Астробиологът не му отговори, защото побърза да запита собствената си глава с целия си бунт против стародавните легенди:

— Да не искаш да кажеш, че сте идвали на Земята?

— Много пъти — с механично безстрастие съобщи собственият му глас. — Но вие превръщахте нашите идвания в повод за още по-пакостни самозаблуди. Затова се и отказахме. Ето виж!

Не видя друго освен внезапното сгърчване на Амиран като пред припадък, след което лекарят се вдърви, заприлича на бездиханна фигура, на комичен манекен. Разбра, че нещо ставаше с него, и зачака.

Амиран, също бе чул в себе си повелителното „Ето виж!“, но то сякаш освободи спусъка на гигантска преса, чиято плоча падна върху него, и се заизвива под нея като затиснат червей. Търсеше пролука да се измъкне, мяташе се сляпо насам-натам, смачканите му гърди с болезнени тласъци заизхвърляха дъха му или самата му душа, която сантиметър по сантиметър заизмъква подире си и тялото му, докато под плочата останаха само краката. Той заби изранените пръсти на ръцете си в някакви камъни, напъна се и прогледна. И ги видя точно такива, каквито ги усещаше: смачкани, покрити с кални кори от спечена кръв, през които пробиваха свежи рубинени капки. А с тия крака трябваше да избяга далеч от плочата, чието смазващо присъствие продължаваше да лежи над него, над всичко наоколо.

Пълзеше под безмилостно слънце по ръбестия склон на гола планина. Пред него и край него, и зад него се катереха върволици хора с избелели дрехи, с черна кръв по краката, до смърт изтощени, обезумяло гладни. Не беше сам в страданията си, от дете все с тях вървеше през пустини и планини, отвъд които пак се простираха пустини и голи хълмове. Бурени и лишеи бе ял заедно с тия люде, гущери и змии, а като запомнящо се лакомство — по някоя пустинна лисица. Жени и мъже падаха край него. Дядо му бе останал някъде, после майка му, после бащата. Отначало ги заравяха в пясъка, а пясъка затискаха с камъни, докато и за това изгубиха сили, защото трябваше да гонят онзи, който ги водеше. Отдавна вече го мразеха и го намразиха окончателно, когато той изби мъжете, събрали златото от джобовете им, за да отлеят от него голям колкото котка бик. За какво им беше това злато, когато с него тук нямаше какво да се купи, а от свещения телец можеше поне да измолят всичко онова, което оня отпреде напразно им обещаваше! Богата земя бе им обещавал, пълна с храна и вода, широка земя за телата и душите им, но стигнеха ли до такава земя, веднага насреща им изскачаха свирени чуждоезичници, които с мечове и стрели ги прогонваха обратно в пустините.

Пустиня следваше след пустиня, а краят им не се виждаше, докато техният, на хората, край всекидневно се повтаряше пред очите им. Нарочно ли бе ги излъгал, за да ги изведе от земите на фараона и на себе си да ги подчини, или сам не знаеше къде лежи тази земя? Вече бе все едно. Вече искаха само да го настигнат, да го разкъсат, да всмукнат мъничко от неговата сила, та после сами да търсят убежището. Защото могъща сила имаше в него. Не един храбър мъж бе се опитвал да му отнеме водачеството, а той го хвърляше в някоя пропаст или само с погледа си подпалваше дрехите му. Два пъти по-стар от всички бе той, а не успяваха вкупом да го настигнат. Краката му, оголени корени на престаряло дърво, го носеха все на двайсетина сажена пред залитащите люде.

Той също мразеше неуморимия в жестокостта си старец. И също се боеше да го настигне, макар да знаеше, че пак ги е излъгал. Бе им казал с глас, който се търкаляше по голите ридове: Още малко, люде, не губете кураж! Изкачим ли се на този връх, ще видим от другата му страна голяма река, отвъд нея лежи земята, към която сме поели. Но за да минете през реката, трябва да оставите на отсамния й бряг всичко, което ще ви пречи да заживеете в съгласие. Ето, измряха ония, дето помнеха робството на фараоните, останах само аз. Затова и аз ще легна на отсамния бряг на реката…

Под самия връх щели да обсъдят как да уредят живота си в бъдещата родина на децата им, но те и за нея вече не мислеха. Ожидаха поредната почивка и се влачеха с надеждата там да съберат най-после сили да заловят проклетия старец, дето толкова люде умори с измамата си, на шиш да го нанижат, като овца да го опекат, с ликуваща мъст да го изръфат!… А беше най-стръмният склон на най-високата планина, която досега бяха изкачвали.

— Стой! — спря ги старецът в сянката на широка и плоска скала.

И отново ги обезсили чудото на гласа му, защото такъв глас не би могъл да излиза от обвитата в дрипи стара мърша. Просна ги задъхани под скалата, умъртви устрема им да изтичат на върха — близо бе вече той, — за да видят наистина ли тече под него обещаваната им река с обещаваните брегове.

— Там е земята ни — повторно ги разтърси гръмовният глас. — Затова склопете сега озверелите си от жажда очи, отдъхнете си и помислете с какви други очи и сърца ще влезете в нея! А аз ще отида горе да избера по кой път да слезем.

Старецът развя дрипи към върха, където духаше остър вятър, и всички отново се убедиха в силата, която караше престарялото му тяло като коза да припка нагоре. Там той изчезна зад камъните, дълго го нямаше. Никой не узна колко, защото и никой не погледна към слънцето, преди да заспи. И никой не се опита да помисли с какви други очи трябвало да се гледа очакващата ги земя, защото бързаха да я сънуват.

Разбуди ги този винаги стряскащ ги глас. Двойно по-бързо ги ококори онова, което съзряха над себе си. Старецът стърчеше над скалата им, над главите им, а слязлото ниско слънце бе запалило дрипите му и косите му. Стоеше над каменната пустиня величествен и тайнствен като сфинкса в земята на фараоните. Около главата му светеше ярко жълто сияние и два бели рога пръскаха искри сред слънчевия ореол.

— Там е и ви очаква — властно посочи към невидимия отвъден склон ръката му, разперила като крило на огромна птица скъсания ръкав. — И за всекиго е приготвила достатъчно имот и достатъчно свобода. А срещу тях иска само едно: да живеете в нея миролюбиво и задружно. Като закон го иска и вие като закон трябва да го приемете. Всички заедно да се обичате и всеки да обича ближния си! Никой никого да не убива! Никой да не пожелава имота на другия! И жената на другия да не пожелава! Нищо да не краде! Да почита родителите си и всеки човек да почита, все едно дали е стар или млад!… И иска още да не правите, както правят в земята на фараоните. Никой нищо да не превръща в идол и да му се кланя, нито от това, що е на небето, нито от това, що е на земята или под нея! Само така ще бъдете истински свободни…

Вятърът развя пламналата му от слънцето брада, целия го олюля, за да го събори от скалата, не успя и когато напъните му стихнаха, старецът изрече още по-гръмовно, сякаш на вятъра се караше:

— Това не ви го казвам аз. Казва го богът на тази земя. Когато бях горе, той дойде при мен и ми заповяда: Никой да няма друг бог освен мен и друг идол освен мен! Никой да не слуша други гласове освен моя! Защото аз единствен мога да го възнаградя пребогато, но пак аз жестоко ще го накажа, ако не живее по моята повеля. И него, и децата му, и внуците на внуците му!… Това ми нареди да ви предам богът на тази земя, а вие ще решите да влезете ли в нея и да живеете по неговите закони, или ще си търсите друга земя.

Мълчаха, докато слизаше от скалата, мълчаха, докато идеше насреща им и ставаше все по-дребен и черен, защото слънцето бе потънало в отвъдната земя. После се юрнаха срещу него с обезумели викове: Да влезем, да влезем, да влезем… Блъснаха го, събориха го, следващите стъпваха върху него и не чуваха сухото пращене на костите му. Към върха, към върха, към върха! И отвъд!

Амиран стигна пръв горе, защото още бе млад и силен, но преди да види блясъка на реката, отново върху него падна някаква скала и той се загърчи като червей, пробиващ тунелче в меката пръст под нея. Този път успя да се измъкне бързо и без болка. Никаква река и никакъв мамещ простор нямаше пред него, имаше стая с куполест таван, натъпкана с мебели и уреди. В едно от креслата седеше астробиологът и го посрещна с треперливо усмихнато очакване:

— Видя ли Мойсей?

Лекарят само изохка, сякаш отново бе се хързулнал по каменния склон.

— А аз нищо не видях.

— Да, ти не си като този мъж и като жената, която ме пусна да вляза — обади се гласът в мозъка му с простодушна констатация.

Астробиологът щеше да запита за разликата, но Амиран го изпревари, отправил гнева си към главата под тавана:

— Видях го! И какво?

— Беше умен водач на племето си — прозвуча отговорът в мозъка му с този негов и не негов с бездушието си глас. — Но и той не поведе хората към онова, което му внушавахме, след като се съгласи да ги изведе от робството. С любовта започна и с уважението към всичко живо, а пак стигна до бога.

Студеният страх в стомаха му изведнъж се превърна в нетърпим глад, като оня, който преди малко бе го влачил към върха, и Амиран се озъби на рогатия си образ:

— Когато си гладен, търсиш храна, не търсиш истините!

Кардинала чу думите на лекаря, но не чу възражението:

— Той стигна до бога, защото още носеше в себе си робството, а богът е най-удобното робство.

И отново в жилището на астропилотите прогърмя само гласът на Амиран, чийто стомах виеше вече от глада и чийто разум също зави като вълк към нелепата глава под тавана:

— Мойсей е познавал хората си, и се е боял от тях, защото е познавал глада. Мили мой двойнико, човекът носи звяра в себе си и го обуздава само когато има от какво да го е страх! Винаги трябва да има някой, от когото да го е страх, и от когото да чака възнаграждение. Преди са били боговете, а сега кой ще бъде? Ти ли?

Амиран се засрами — от хистерията си или от отговора, изръмжа:

— Престъпление е да призоваваш гладния към любов. Трябва първо да го нахраниш. Прощавай, ама аз съм гладен! — и забравил навярно, че тук също има кухненска ниша, излетя навън.