Демонът на Максуел

12.

В кабинета на астрономическия сектор, полутъмен, защото там се извършваха основните наблюдения и изчисления, разговаряха не за тайните на Вселената. Екраните, които отразяваха гледаното от вперените в звездите очи на няколкото телескопа, придаваха на фигурите на двете жени призрачни очертания и хубост. Високата скорост на кораба, понесла ги към черната дупка, се долавяше само от кинетичния букет цветя, непрекъснато потръпващи с изкуствените си листенца, и в лекото размазване на екранния образ на по-близките звезди. Далечните продължаваха да си бъдат все така невъзмутими към всичко, което ставаше в галактиката. Но в тези дни на сближаването и те не интересуваха астрономическия сектор на експедицията с трите му отдела. Рентгеновите, гравитационните и радиотелескопите внимателно опипваха най-близките около черната дупка звезди, за да установят кои явления в техните корони и в гравитационните им обхвати са зависими от нея.

Ива донесе фотоснимката от единия телескоп и, без особена надежда, репродуцира изобразеното на уголемяващия екран, а Сения се завъртя към него на стола си пред компютрите. Двете жени работеха заедно от самото начало на експедицията, та всички техни движения, свързани с работата, бяха съгласувани до автоматизираност.

— Пак същото! — въздъхна Ива.

— А ти какво очакваше? — обърна се отново към работната си маса математичката и добави с привичната си сдържана заядливост: — Как е Франк?

— Защо? — изненада се Ива.

— Трябва да е щастлив. Постигна своето.

Въпреки че отклоняването от курса бе изпълнило с нови цели и работата в астрономическия сектор, Сения още не се примиряваше истински с промяната. А липсата на реални резултати я караше да злорадствува.

— Нали го знаеш? От тоя студен германец никога няма да разбереш кога е щастлив, кога нещастен — отвърна Ива, но казаното прозвуча по-скоро като подмазване и молба да не й завиждат.

Сения не живееше добре с мъжа си. Инженер по регенериращите въздуха, водата и храната системи, може би заради нея той безсменно киснеше в търбуха на кораба-станция.

— Животът ни минава в отчайваща скука, момиче — издума с внезапно ожесточение към компютрите си математичката. — Със скучни мъже, с безполезна и скучна работа!

— Това е ново! Тъкмо сега ли взе да ти става скучно?

Най-фанатизирана в работата си от жените на борда, Сения не реагира на иронията:

— Звезди и цифри, цифри и звезди! И нямат край, и нищо няма край!

— Ти почна май, като Сейчи, в стихове…

— Като е прост, поне в оная работа да го биваше!

— Кой? Ааа! — възкликна Ива и занемя.

Отдавна знаеха, че Сения болезнено се чувствува по-издигната интелектуално и професионално от мъжа си, но толкова вулгарно оплакване от нея никой не бе чувал досега. Математичката усети стъписването на своята колежка и приятелка, извърна се към нея, дрезгаво се изсмя.

— Прощавай, ама… Нажежена съм извътре като тия проклети звезди. Ще се пръсна!

— Сексуално ли е? — предпазливо запита Ива.

— Знам ли? Изведнъж ме налегна.

Ива отиде до вградения в стената автомат, наля две чаши от питието с някакви нервоуспокояващи примеси, поднесе втората на математичката.

— Всички сме така. От напрежението е. Хем изчислиха, че нищо не ни заплашва, хем ни е страх, хем ни се ще нещо да се случи.

Сения изпи на един дъх чашата си и стана с пресилена рязкост да я върне в автомата.

— Безплодието, Ива! Безплодието на цялата тая работа ни мъчи! Отиваме, а много добре знаем, че пак нищо няма да разберем. Ако беше разбираемо и оттука, и с автоматите щяхме да го узнаем. Явно уредите ни не са дорасли за него.

— Насилваш се да бъдеш отчаяна. Не ти отива.

Привлекателно женствена, търпелива, винаги приветлива, Ива умееше със самото си излъчване да успокоява хората около себе си. Сигурно единствена би могла толкова години да работи в един екип с доста ексцентричната математичка.

Сения поразтегли тънките си устни в усмивка, която искаше вече да бъде добра.

— Направихте ли поне бебето?

— Има време. Франк много е обезпокоен от внезапното струпване на демончетата около кораба. Като че ли ги привличаме.

— Личи ли му?

Ива не разбра за какво точно я питаха, чу само подигравката.

— Какво? На Франк ли? На него никога нищо не му личи, знаеш го!

— Уф! — изпъшка Сения. — Тия демончета и в мен трябва да са влезли!

И внезапно се олюля пред автомата, залитна гърбом, извъртя се рефлективно, силно пребледняла. Ива вдигна ръце, помислила, че й е прилошало, но краката й също се огънаха заедно с оживелия под. Вторият трус беше по-силен, третият, миг след него, отпрати двете една в друга. Те се сграбчиха в паническа прегръдка и заедно паднаха. Подът ги затъркаля в тясното пространство, блъсна ги в шкафовете, от които върху им западаха дребни предмети и като гумени отскачаха встрани. Сения изпищя в ухото на приятелката си и сякаш доразмаза с писъка си отражението на екраните. Видеофонът звънна да привлече вниманието им, но не пусна нито глас, нито образ от себе си, а мистичният трус залепи с многотонен натиск двете женски тела към страничния плот на работната маса. Компютрите върху нея скърцаха и пъшкаха в дрезгава тревога, уплашени за съдържанието си. А най-малкият, подвижният, падна с трясък, подскокна и се приюти в слабините на Сения. Накара я повторно да изпищи, там си и остана като продължаваше да се вдълбава в тялото й.

— Спокойно! — духна с пресъхнали устни Ива в ухото й. — Сега ще се обадят командирите.

Но никой не се обади. Връхлетялата ги, неочаквана и необяснима катастрофа бе затъкнала и гърлата в кораба-станция.