Демонът на Максуел

14.

Урания не отиваше да почива. Навън имаше нещо и само тя можеше да види какво е, защото е непознаваемо за другите, неуловимо за уредите. В шлюза изведнъж се усети спокойна, разсъдлива, делова — като връхлитане го усети. Инстинктите я уверяваха, че вън няма нищо опасно, но тя все пак послуша астропилотските си рефлекси. Херметизира камерата, включи въздушната помпа, потърси на закачалката специалния скафандър. Облече го грижливо, препаса върху него командирския пояс и отвори външния люк чак когато барометърът й показа, че в камерата не е останала и глътка от скъпоценния въздух, който би излетял навън.

Отказа се от раничния двигател, за да не променя с йонните му струи радиационната картина около кораба, и закачи за скафандъра двестаметровото въже, чиято шпула се намираше на рамката на люка. Не спусна и филтъра пред лицевото стъкло на шлема си, макар броячът на пояса й да сигнализираше доста повишена радиация. Кракът й обаче я отблъсна така неотмерено, че тя полетя като изстреляна към противометеоритната мрежа. Наруга се с древната космонавтска ругатня: „Да ме глътнат черните дупки, дано!“, и като се захващаше за мрежата, ловко се извъртя с лице към кораба. Изходът през мрежата бе наблизо, но тя се отказа да го доближи. Вътре между мрежата и корабната обшивка бе сега достатъчно интересно. Пространството сякаш кипеше, нажежено от невидим огън.

Очите й, бързо свикнали на мрака, ясно виждаха светливите порои от точици и чертички на корпускулярните куршуми, с които космосът обстрелваше антирадиационната броня на кораба. Това бе едно от предимствата на черните й очи. Синеоката Астра едва ги различаваше. Още при първото й учебно излизане инструкторът бе й казал: „Да ти завиди човек на тия очи, спокойно ще гледаш онова, дето ние само на фотоплака можем да видим!“ Той бе също светлоок. Но едва ли само на цвета на очите й се дължеше необикновената им способност. Черното й тяло също бе надарено с нечовешки качества и тъкмо в тях тя бе намерила опора и утеха, след като узна, че е рожба на генетически манипулации. Тогава тя окончателно повярва и на своите необикновени инстинкти. Вече никое хрумване не й се струваше случайно, никое усещане — без смислова причина, никой вътрешен глас — само неин. Сякаш космосът изведнъж й откри с колко връзки я е обвързал към себе си, сякаш й довери окончателната тайна на нейното раждане. Негова рожба бе тя, не на човешките експерименти или той бе заставил хората да ги извършат. Чрез нея той, истинският й баща, настояваше най-после да слезе при децата си. Той ли я повика сега да излезе? Какво искаше да й каже, което досега не й е казвал?

Тя напрягаше целия си вътрешен слух да чуе оня глас, който бе я накарал да побегне презглава заедно с кораба, но той мълчеше. И продължи да мълчи, макар че тя успя като непослушно дете да се възбунтува против родителя си. Обратното трябваше да направи, не да го слуша! С цялата сила на двигателите трябваше да влезе в истинската вселена! Така поне твърдеше Кардинала, комуто тя най-силно вярваше, затова и той единствен съумя да я примири с промяната в програмата.

Могъщи някога умове, мила Ури, каза й той тогава, са си представяли Вселената куха, а ние се носим само по външната или вътрешната й страна и само обвивката й сме способни да възприемаме. Но куха ли е наистина? Нали същите тия умове са смятали за празни и междузвездните пространства, а ние се убедихме, че от вакуума непрекъснато извира материя и енергия. Дори можем да черпим от нея. Е, добре, нека да е имало Големия взрив, макар тая теория да ми се вижда повърхностна. Той може да създаде такава обвивка, която непрекъснато да се разширява. Но нищо ли, съвсем нищо ли не е останало под обвивката, между нея и центъра на избухването? Не, не, навътре трябва да влезем, Ури, ако искаме действително нещо да разберем. А не да пълзим като залутани мравки между звездите, които са само обриви върху кожата на Вселената! И може би тъкмо тия черни дупки ще ни позволят да надникнем в същината й. Амиран е прав да ги нарича биоактивни точки на Вселената, той има сетиво за нещата…

— Моето сетиво е по-силно, пък им се плаша — вметна тогава Урания.

— Не за себе си се плашиш, а за нас — коригира Кардинала възражението й. — И нас ни е страх, разбира се. Човекът винаги се е боял от непознатото, но тъкмо благодарение на този страх е оцелявал и е дошъл сега чак дотука. Защото винаги си оставаме способни да го преодоляваме, за да разкрием и превърнем плашещото ни в наш съюзник против следващото непознато…

Весела и сякаш безгрижна изглеждаше дивата игра на частиците около кораба, въпреки че непрекъснато гинеха в нея милиарди от тия светли частици. Или може би тъкмо затова безгрижна, защото тук нямаше истинска гибел, тук непрекъснато нещото се превръщаше в друго нещо. Осъзнаваха ли го те, или си го въобразяваха само човеците, които неуморно търсеха някаква утеха за собствената си смърт?…

А защо така изведнъж си спомни думите на Кардинала, само за да си намери оправдание за новото решение ли, което бързо узряваше в нея? Или пък нещо извън й го нашепваше? Каквото и да е, тя трябваше да се извини на хората, да ги помоли да върне кораба на онова място, което бе я хвърлило в такова обезумяване. Да го преодолее, ако пак настъпи, и да вкара кораба поне в ония облачни сгъстявания около дупката. Да навлече там тежкия скафандър и да се гмурне в нея, за да види накъде води, та следващите експедиции да могат вече с по-малко страх да проникнат в неведомата същност на Вселената. Нали затова са я създали — да им проправя пътя, не да ги пъди като дечица от опасностите! Защото — тя едва сега и тук го осъзна — също като Астра бе се превърнала във всеотдайна майка на екипажа, но за разлика от нея в майка деспот, оправдаваща своя деспотизъм с дълга си. Да, ето оттук бе извряла цялата бъркотия в нея и с деспотизма си трябваше най-напред да се пребори!

Урания се изтегли обратно по въжето. Бавно, радостно унесена във великодушните си намерения, херметизира външния люк, пусна въздуха в камерата, разсъблече се и докато окачваше скафандъра на мястото му, нов глас подхвана вече затихващия в нея спор: „Ти извърши нещо добро.“

Отвърна му: Нищо добро не съм извършила, сега се каня най-после… И се вцепени. Откъде дойде този глас? Сякаш от пояса бе дошъл, окачен временно на закачалката, но той мълчеше с всичките си свързочни средства. Тя огледа стените на камерата за скритите репродуктори, но и оттам не идеше звук. Награби пояса си и бързо заотваря вътрешния люк.

— Не бива да отивате към онова, което наричате черна дупка — повторно се обади гласът и тя се залепи за люка.

Може би защото го очакваше, този път го възприе по-ясно. Не идеше отвън, вътре в нея бе се загнездил и с нейния глас й говореше. Защо изведнъж бе решила да се самовразумява въпреки взетото вече обратно решение?

— Стига вече! — изкрещя му тя, за да чуе и с ушите си своя собствен глас, и изхвръкна навън, като ожесточено херметизираше люка зад себе си, сякаш да заключи в камерата новото си обезумяване.

Понечи да иде за помощ в медицинския сектор, но веднага се отклони към жилището си. Амиран положително щеше да й се присмее, ако му дойдеше в такъв вид. Остави командирския пояс на пулта и се тръшна в леглото. Стисна клепачи, до болка стисна и челюстите си, всяко мускулче по тялото си напрегна, после започна да ги отпуска едно по едно и в определения ред, повтаряйки най-простото упражнение за телесна отмора и скоростно възстановяване на психическото равновесие.