Демонът на Максуел

7.

Атомният разпад в часовниците определяше и денонощния цикъл на борда. Иначе навън си беше винаги нощ, вътре — винаги ден, ако не се изгасеше осветлението. Дневната програма започваше с единен сигнал, с общ сигнал и завършваше, а тази „сутрин“, в която пак никакво слънце нямаше да изгрее, всички видеофони поздравиха хората вместо с обичайното благопожелание с еднаквия надпис: „МС предупреждава, че прекалената сериозност е вредна за вашето здраве.“

Току-що отменила мъжа си в командната зала, Астра веднага изличи надписа, поиска медицинския сектор:

— Ти ли измисли тази глупост?

— Не, но чак такава глупост не е — разигра гласът на Амиран пред очите й познатите весели и пъстри фигурки.

— Значи пак оня калпазанин! Как смее от името на медицинския сектор…

— Натела, аз дори се ядосах, че сам не съм се сетил.

— Тия апарати не са ви дадени да си играете с тях!

— Прекалената сериозност и за нас с тебе е опасна, Натела. Особено сега! Гледай си работата и не закачай човека!

Но командирското в нея трябваше да се изяви и тя се опита поне да не уязвява прекалено японеца:

— Наредих ти да престанеш, а ти…

Той тръсна главата си, сякаш да я удари от разкаяние в рамките на екрана, гласът му драматично настърга звуците на металически стружки:

— Астра, моля те! Днес ще приемаме скайарта, разчитам на теб!

Явно не бе целял с надписа друго, освен да подготви хората за съвещанието, и Астра, преглътнала строгото „Не се надявай!“, отвърна:

— Ако съберете гласове, няма да използувам командирското вето.

И бързо изключи, да не слуша благодарностите му, защото думите й означаваха повече, отколкото самата бе пожелала да отстъпи.

При гласуването на важни общи решения, ако астропилотската четворка се е разделила в мнението си, решаващ глас имаше дежурният в момента командир. Захариас и Кардинала обаче участвуваха в конструирането на скайарта и сигурно щяха да привлекат мнозинството с авторитета си. На Астра много й се искаше да смачка фасона им с едно добре пресметнато командирско вето, но вече не бе уверена, че ще го направи. Лекарят също държеше не толкова на научната част — с нея той обикновено се шегуваше, — а на развлекателната страна на скайарта. Смяташе я за полезно разнообразие, след като другите игри и развлечения бяха омръзнали на хората. А след онази паметна тройна прегръдка пред изходния шлюз Астра някак несъзнателно му се подчини. Дори не толкова на него, колкото на идеята, заложена в тях. Сега вече от едната страна на уравнението не стоеше само тя, там бяха още Урания и Амиран, и всички като тях, които щяха да се родят, за да живеят сред звездите.

Затова, когато в уречения час включи конферентната връзка, чрез която пак от съображения за сигурност осъществяваха своите общи съвещания, Астра не се изненада толкова от собствената си сговорчивост, колкото от липсата на интерес у ръководителите на секторите. В разделения на двадесет и пет по-малки квадрата екран главите им, всяка в своето си квадратче, се поклащаха разсеяно или отчуждено. Очите им гледаха с досада заради изоставената работа, с неприязън или дистанцираща насмешка. Единствено лицето на Урания от командната кабина на аварийния космолет цъфтеше като красива черна роза, излъчваща обаче може би отровен аромат. По-голям от другите, централният квадрат на екрана отразяваше каюткомпанията, където седяха Захариас, Кардинала и Сейчи Омара.

Астра с удоволствие би им подвикнала: „Вижте ги, не им е до вашите глупости!“, но всичките тези лица отново я обезпокоиха с неприкритата си безнадеждност или ярост, както я нарече Кардинала. Онези, които не трябваше задължително да участвуват в такива съвещания, бяха демонстрирали своето равнодушие към замисленото празнично събитие, оставяйки празно своето квадратче. И когато Астра изрече: „Започвайте!“, усети в себе си блудкавото нетърпение да се свърши по-бързо една досадна работа, изтръгнала ги от привичния ред на делника.

— Защо сме тука? — подхвана неочаквано патетично Захариас, сякаш тия суперучени не знаеха за какво точно са дошли на трилиони километри от Слънцето. — Защо наистина сме тука? Носим се сред един странен квантов свят, който е невъзприемаем за здравия разум и уж си го знаем, а от доста време този така наречен здрав разум отново се е възцарил на борда и ни парализира. Как тогава ще намерим действителното си място тука? Време е да направим нещо щуро…

— Това, дето сте го замислили, не е ли достатъчно щуро? — прекъсна го от своето квадратче Франк Делеман, завеждащият сектора по физика на вакуума. Насмешката му бе обагрена и от калносивия цвят на обидата. — Сейчи, давай проекта, нямаме време за учебникарски предисловия!

— Ето го гласа на здравия разум! — засмя се Захариас с непоклатимото си добродушие. — Делеман, моля те, изтърпи предисловието ми, ще го направя още по-елементарно! Още най-първите компютри доказаха, че не можеш да приемаш информация, нито да я унищожаваш в паметта им, без да произвеждаш в околната среда хаос — видимо нарочно употреби той ненаучния термин за ентропията. — Разумното същество, все едно човек или компютър, не може да намалява ентропията в една термодинамична система. Тогава какво сме правили досега, задръствайки компютрите си със знания? Експедицията ни страда от информационно замърсяване, а ние се давим в боклука…

— И изходът е нещо щуро — добави още по-язвително Делеман.

Астра по своему бе се съгласила със Захариас. Тази всеобща ярост не сплотяваше хората, пръскаше духовете им в различни посоки и макар да нямаше видим хаос на борда, тя го усещаше сякаш и с кожата си. Жълтата точка на навигаторския екран уверено чертаеше курса на кораба, но и това слънчево спокойствие сега й се стори измамно.

— Ъхъ! — реагира Захариас с изчакваща усмивка, за да не загуби драматичното си вдъхновение. — Колеги, нали допускаме два вида процеси? Необратимите, при които ентропията на Вселената нараства, и ги нарекохме така, защото, ако мислено ги пуснем в обратна посока, ще се наруши вторият закон на термодинамиката. А то, както отдавна сме го решили, не е възможно. Другите процеси нарекохме обратими. Изчислихме дори, че можем в някоя система да намалим ентропията, но ентропията във външната по отношение на нея система ще се увеличи едновременно със същата или…

Отново го прекъснаха. Беловласата глава на Елия Бартолди бе се размърдала сърдито в своето квадратче:

— Какви са тия лекции за студенти по хладилна техника?

Беше най-старият човек на борда и попадна в експедицията по най-абсурдния начин. В годините, когато я комплектуваха, старите хора сред бялото население на Земята все по-организирано протестираха, че преждевременно ги лишавали от активност и власт. В сравнение с другите раси бялото население действително бе с най-нисък процент на възрастовото съотношение, а сред младежта му се ширеше обезпокоителна апатия, която някои социолози тълкуваха и като генетическо изчерпване. Старите поколения, които още помнеха младостта си, настояваха за нещо като геронтокрация, за „цялата власт в ръцете на старите“, за да спасели бялата раса от упадъка й. Парадоксално наистина, но нали човечеството все парадокси бе произвеждало.

А старците прибягнаха дори към нещо, забравено от векове, за да провокират своите малокръвни потомци. Отвлякоха петима от главните организатори на експедицията и заявиха, че ще ги убият, ако в нея не бъде включен и астрофизикът Елиа Бартолди. Организацията, поела отговорността за терористичния акт, бе се подписала с комичното име „Неръждясалият меч“ и отначало предизвика само смях и недоверие. Истински разстроен изглеждаше само Бартолди, когато заяви от холовизорния екран, че не е и чувал за такава организация и не желаел да отлита с експедицията, защото възрастта му не ще позволи да й бъде полезен. „Мечът“ обаче веднага даде за публикуване съобщение, че настоява Бартолди да бъде негов представител по съображения, които щели да му кажат, щом включването му бъде уредено. И повторно се закани да отреже главите на петимата.

За да спечели време, комитетът, съставящ експедицията, отговори, че всеки член на екипа струвал страшно много пари и едва ли ще се намери фондация, която да плати за Бартолди. Още на другия ден обаче във фонда на комитета запостъпваха от големи световни банки суми, чийто сбор покриваше едва ли не половината от разноските на цялата експедиция. И светът най-после се изплаши — организация, разполагаща с толкова пари, ставаше действително опасна. А едва когато корабът-станция напусна орбитата на Плутон, финансови експерти разкриха, че сумите, изпратени от „Неръждясалият меч“ са набавени чрез грандиозно мошеничество. Гениални пръсти бяха бърникали в уж защитените от всяко външно вмешателство компютърни системи на банките. Този път всички раси се засмяха и само банките останаха потресени, убедили се, че сред пенсионираните им специалисти действително има неръждясали гении, приели да нарушат служебната си клетва. Интерпол обаче не успя да ги разкрие.

Смя се и цялата експедиция, когато новината я догони. Урания каза на своя Захариас: „Видя ли какви ги върши тая твоя сфера на разума, дето си тръгнал да я разширяваш!“ А Дядо Елиа, както веднага бяха почнали да се обръщат към него, от възмущение се поболя. Не стига, че бяха го натрапили на експедицията, но и по такъв начин!

Астра, в тия месеци в командирско дежурство, попита лекаря как е Дядо Елия и получи успокояващия отговор: „Кръвното му налягане е високо, но заради тая история самочувствието му е ниско, та го компенсира. Ще се оправи.“ За сериозните неща Амиран сам докладваше. И старецът наистина се оправи. Стана полезен на експедицията с големия си опит и с една понякога дразнеща бащинска загриженост за всички и всичко на борда. Впрочем ония от „Неръждясалият меч“ тъкмо това и поискали от него: да поддържа научния морал и морала на съжителството, да насърчава младите, но да противопоставя полезния консерватизъм на лекомислената революционност. Не бяха го задължили да предприема нищо, противоречащо на възрастта и убежденията му. Така че, особено астропилотите, обикнаха у Дядо Елиа един добър свой сътрудник, който създаваше известни главоболия единствено на лекаря. Амиран държеше да го върне на Земята жив.

Астра слушаше с онази разсеяност, която позволяваше на съзнанието й да си остане отворено за сигнали от много посоки. За кораба не се налагаше да внимава особено, киборгът край пулта за управление никога не бе ги подвеждал със своята бдителност. Затова и думите на Захариас, който въпреки прекъсванията продължаваше да изнася неочакваната си лекция, се стрелкаха в мозъка й на пъстри и възбуждащи искри.

— Спомнете си тогава Парадокса АПР! — отново се провикна той, а погледът му проблясваше със самоопияняваща се настойчивост. — Той също допуска неща, които противоречат. А частиците, дето излитат от черната дупка, не го ли доказват? Не всички, разбира се. Но демончетата очевидно имат връзка с останалите, връзка, която може би протича и обратно във времето. Това снажда ли се с нашия закон за нарастващата ентропия?…

А Астра си мислеше, че космосът може и да не познава тая проклета ентропия, че сигурно само човешките мисловни конструкции губят своята топлина, за да я превърнат в съзидателна енергия за градеж на следващия измислен порядък.

Предугадила, че старецът няма да се предаде, тя отмести очи в квадратчето на Дядо Елиа и той действително се обърна към нея:

— Командире, какво сте ни повикали да обсъждаме? Нали скайарта?

Тя усърдно му намигна с двете очи, та да я забележат и останалите:

— Обсъждат хаоса в главите си, Дядо Елиа. Също е полезно.

— Точно така — потвърди Захариас, чул в думите й подкрепа. — Полезно е да се видим най-после и като система, която търси ред, а произвежда хаос.

И се зае да обяснява поведението на някакви частици, които живееха милиони частици от секундата, за да се превърнели според него в още неразбираемите, но устойчиви „демончета“. Начинът му да тълкува обаче експериментите възмути специалистите по вакуума и многоклетъчният екран пред Астра се изпълни с грубо разбудени, поради това и яростно каращи се глави.