Демонът на Максуел

4.

Астробиологът измъкна изпод една от лабораторните маси малък надуваем шезлонг, затърси къде да го постави.

— Сядай, командире!

— Знаеш, че не обичам да седя. Ти седни, ако имаш нужда.

— Като на подсъдимия стол ли?

— Не съм дошла да те съдя. А ти така ли викаш и на Ури, когато тя е командир?

Астробиологът комично се обърка, гласът му описа пред очите й някакви палячовски фигури.

— Па де да знам! Не помня. Но сигурно така. Вие, двете, не умеете да разделяте нещата в себе си.

Ако тайно си присъждаше някакво превъзходство над другите, то бе не толкова заради почти нечовешката неуморимост на специално каляваното си тяло, колкото заради монолитността на своя характер. Затова се и плашеше толкова от непознатото раздвоение, връхлетяло я напоследък. Запита в сопната самоотбрана:

— Трябва ли да ги разделяме? Едва ли е най-разумното поведение на човека.

— Понякога се налага, Астра. Човечеството съществува благодарение на компромиса. И живата материя съществува благодарение на компромиса си с неживата.

Поучението я дораздразни с благовонния облак на гласа му, в който сега имаше прекалено много синьо.

— Добре, да ги разделим! Сега те питам като командир, загрижен за хората си. Гия всяка свободна минута слуша Вивалди. Пролет, лято, есен, зима… Ти посягаш на всяка жена, която мине край теб! Порядъчни мъже сте, какво става с вас? За други сезони ли копнеете тука, където няма сезони?

— Тревожно ли го намираш? — попита уж сериозно астробиологът, но тя чу облекчението му, че бе разтворила неговия случай в общото състояние на хората.

— Точно толкова, колкото отчаянието на всички ви! — избухна безпокойствието й.

— Отчаяни ли?

— О, не! Външно всичко е наред. Външно сме горди и самоуверени. А това, че бягате от всякакви развлечения, че нарушавата режима на почивките и физическите занимания, че се гледате с невиждащи очи? Това не е ли отчаянието, Кардинале? Трайно е нараснала употребата на стимулаторите, питай Амиран!

Той се опита да отбие изненадалата го атака.

— Държиш ли да ни виждаш отчаяни? Имам чувството, че тук на някого това много му се ще.

Астробиологът се извъртя към видеофона и веднага се дръпна да открие екрана му. На него бе изгряло странното със старинния си език двустишие: „ХОМО ХОДИ ИЗ БУНИЩЕТО, ТЪРСИ КОРЕНА НА НИЩОТО.“

Онемяла от възмущение, астропилотката се хвърли към видеофона, почти изкрещя:

— Сейчи!

Световодните нишки на апарата затърсиха повикания из кораба със скоростта на фотоните и минзухарено ведрото лице на японеца цъфна на екрана, сгърчи се, видяло кой го търси и откъде го търсят.

— Виновен съм, Астра! Казах ти, не го вземай на сериозно!

— А нещо друго няма ли да ни кажеш?

— И аз не знам защо го правя. Може би, защото съм повече някаква художествена натура, някаква интуитивна…

— Ако не престанеш с тая твоя натура, ще ти я напъхаме в изолатора! — изрече астронилотката и рязко изключи видеофона. Съзря реверите на робата си, оголили белите възвишения на гърдите й, гневно ги притвори. — Нищото ли сме тръгнали да търсим, Кардинале?

Той като че ли й се любуваше.

— Ти си грамотна физичка, Астра. Учила си, че сега знаем за нищото не по-малко, отколкото за нещото.

— Вакуума ли имаш предвид?

— Друго някакво „Нищо“ не сме срещали в галактиката.

— А ако има и друго?

Той се опита да пародира ролята си на ватикански представител:

— Е, за него вече ще трябва да питаме дядо боже. Засега вакуумът ражда света. Ако ми кажеш какво има отвъд него, ще падна пред теб на колене. Впрочем аз и така съм готов…

— Боя се, Кардинале — прекъсна тя пародийното му ухажване. — Ужасно се боя от вашето отчаяние! И от нещо, което иде насреща ни, а не знам какво е! И от собствения си страх се боя, защото никога не съм се страхувала от нещо.

Той я хвана внимателно за ръката и я отведе към шезлонга, където тя, все така унесена в импулсивното си признание, несъзнателно седна.

— Ти не си създадена да се боиш от себе си, Астра. За нас се боиш, а няма причини. Не е отчаяние това, то просто е ярост пред безкрайността на познанието. Един ден някой потомък сигурно ще ни нарече, както Айнщайн, великани, върху чиито рамене е стъпил, за да погледне още по-надалеч, но и на великана също му се ще да види всичко. Съгласен съм, че за двете години, дето ни остават, едва ли ще направим кой знае какво още, затова ни и влудява мисълта, че ние самите никога вече няма да дойдем тук. И ставаме алчни да награбим колкото се може повече…

Видя, че тя, настръхнала пред нещо свое си, не го слушаше, и побърза да приключи:

— Все заради тая ярост нашият сектор ще подкрепи и искането на астрофизиците да идем по-близо до черната дупка. Тия демончета и на нас ни трябват, оттук малко улавяме.

Незаспиващите механизми в астропилотския й мозък веднага уловиха обезпокоителния сигнал.

— Наистина сте станали алчни! Но това може да го разреши само Земята.

— Защо да чакаме толкова време? После ще се върнем на стария курс.

— За промени в курса, Кардинале, е нужно единодушието на астропилотския екип, а аз ще бъда против. Земята от десетилетия знае за тази черна дупка. Щом не е включена в програмата ни, значи е оставена за следващата експедиция.

— Астра, ти си назначена да изпълняваш програмата, но все пак ти не си киборг, нали, не си компютър?

— Какво значи „все пак“?

Може би искаше само да я умилостиви, но смущението му й се видя подозрително и тя наежи телепатичните си антени към него, не му даде да се опомни:

— Какво искаше да кажеш одеве с това, че не съм създадена да се боя за себе си? И ти ли знаеш нещо, което аз не знам?

Вече определено й се струваше, че съзира насред завихрения смут в душата му и контурите на онова, което я плашеше. От замислената промяна в курса ли идеше опасността?

— Колко години сме заедно, Астра! Нормално е понякога околните да знаят за нас повече…

— Не ми говори общи приказки! — заканително постави тя юмруци на кръста си, забравила, че този й навик изглеждаше комичен, когато там липсваше командирският апаратен пояс. — В космоса, Кардинале, се премълчават важни неща само с решение на астронавтския съвет. Аз не съм участвувала в такова решение, а и ти, и Гия, и Амиран премълчавате едно и също.

Очите й, станали окулярно прозрачни, го пронизваха с режещия си лазерен лъч и той омекна, отстъпи:

— Редно е Гия да ти го каже, съпруг ти е и старши командир. Напомни му го от мое име.

Убедила се най-после, че около нея наистина витае някаква загадка, която едва ли ще е страшна, щом не са й я казали досега, но е свързана лично с нея и само с нея, астропилотката се отправи към вратата, по-скоро като хитрост, за да придаде на въпроса си мъничко нехайство:

— Кардинале, ти ме плесна одеве, защото не видя коя съм. Ако беше видял, нямаше, нали?

— Че какъв е тоя командир, дето всеки ще го пляска по задника!

— Но когато не съм в дежурство, пак никой не ме пожелава!

— Не ставай мнителна! Най-красивата жена на борда си.

— Именно! Която никой не желае…

Той се спусна да я изпроводи и тялото му, обвито в зелената лабораторна манта, я лъхна с облака на своя многобагрен смут, в глъбините на който сякаш се чернееше вина. Тя му се усмихна като възнаграждение, загдето бе го измъчила с разговора.

— Хубаво е, че още можеш да бъдеш кавалер, Кардинале! Благодаря ти!