Демонът на Максуел

25.

Предупреди най-напред Георг в аварийния космолет: Мини на повишена готовност! В каюткомпанията ще има среща с чужда цивилизация…

— Захо, ти май покрай жена си… — намръщи се старши командирът.

— Не съм откачил! Имаш си екрани, гледай, но, моля те, внимавай какво става и наоколо, защото ще бъдем раздвоени!

Реакцията на Георг обаче го подсети и за състоянието на Урания, накара го да отхвърли предложението на Амиран да събере само ръководителите на сектори. Повика я:

— Искаш ли пак да си поговорите с оная топка, дето толкова…

— Не! — викна Урания над лабораторната маса в оранжерията, а после се сконфузи.

Захариас й рече с онази затрогваща предпазливост, с която обикновено се отнасяше към нея:

— Защо, мила! Помисли си какво още имаш да го питаш и бягай в каюткомпанията! Бъди спокойна, няма да бъдеш сама!

Астра дори не попита за целта на събирането. Беше в реда на нещата сега тя да бъде навсякъде, където имаше нужда от дежурен астропилот, а Захариас не можеше да отиде. Франк Делеман изслуша нареждането с подозрителна незаинтересованост, грубо заяви, че в момента бил зает, да вземел другиго от сектора.

Кардинала също не запита за какво ще е събирането, но радостта му го издаде. Очевидно имаше за какво още да разпитва невероятния им гост. Сюй Сяобин прие поканата с конфуцианско спокойствие. Захариас не разбра знае ли нещо, затова и пред него премълча темата на извънредното заседание. Сейчи Омара обаче разчупи азиатската им непроницаемост, сякаш видя в необичайното събиране само ново развлечение. Настоя за обяснения, та да се подготвел, не ги получи и се утеши с възможността да развихри импровизаторските си дарби. Това озадачи астропилота — нали тъкмо той би трябвало пръв да е регистрирал с уредите си присъствието на чуждо тяло на кораба! Изглежда, „плахите стъпки в градината“ все пак се отнасяха само за собствените му чувства към Астра.

Дядо Елиа не го доизслуша: „Нямам повече време за излишни приказки! Експедицията си е ваша, аз съм тука само натрапник!“ По старчески сопнатият му отказ наскърби Захариас, но и той нямаше сега време да го тълкува. Реши да не събира повече хора на едно място, заповяда секторите да минат на автономен режим и включи видеосистемите им на конферентната връзка — всички да гледат какво ще става в каюткомпанията.

За непосветените, останали по местата си, гледката се оказа до комизъм странна. Вдървено насядали в малките надуваеми кресла, шестима от техните колеги изпъваха шии нагоре, устремили погледите си в някаква обща посока, и от време на време задаваха разни чудати въпроси. Въпроси, на които човечеството едва ли скоро щеше да даде еднозначни отговори. А на конферентния екран те звучаха и като налудничави самотерзания на пубертетни самотници, защото нямаха адресат. Нищо друго не се виждаше на екрана освен четиримата мъже и двете жени, седнали в почти молитвени пози. И само над тях висеше някакво белезникаво петно, примигващо от време на време с интензивността на светенето си. Но за непосветените то повече приличаше на дефект в холографското предаване.

В командната зала Захариас също не чуваше отговорите, не виждаше преображенията. Не ги възприемаха и записните устройства, сякаш за потвърждение на това, че всеки разум винаги е бил сам срещу истините и те са си само негови. Никакви доказателства нямаше да събере за пред Земята освен свидетелствуванията на шепа хора, които са могли и да халюцинират в една толкова дълга експедиция.

Урания първа видя да се оформя лицето й в слънчевото кълбо, чу в себе си „Какво друго да направя за теб, Ламзира?“, а въпросът заприлича в мозъка й на обвито в пламъци човече. Разтърси я едно паническо „Не!“ и тя се извъртя към седналия през няколко стола астробиолог.

Сепнати от вика й, всички се обърнаха към нея, защото непосветените с напрегнато любопитство бяха очаквали какво още ще им демонстрират астропилотите с това озадачаващо явление, вмъкнало се при тях във вид на змиевидна светкавица, за да се омотае веднага в пулсиращо светлинно кълбо.

— Стой мирно! — екна в каюткомпанията заповедта на Захариас от репродуктора.

Скочила от стола си, Урания се сгърчи под удара на командата, рече умолително:

— Нека изляза!

— Недей да позориш съсловието!

— Какво пак те изплаши, сестро? — подвикна й Астра. — Не те познавам страхлива.

Телепатичният й радар улавяше нечие могъщо присъствие, но то не извираше сега от хората в каюткомпанията. Идеше откъм светлинната топка като магнитно излъчване, без да е особено опасно. Затова уплашеното „Не“ на колежката й я разтревожи с виолетово-черното си и кървавочервено избухване. Тя изгледа внимателно кълбото, да установи връзката между него и реакцията на Урания, но видя там само собственото си лице, чу собствения си глас:

— Какво добро да направя за теб?

А кроткият магнит, който се таеше в него, изведнъж я залепи за себе си.

— Кой си ти? — викна му тя, изпънала длани в инстинктивния порив да възпре неудържимото привличане.

— Вече знаеш кой съм — бе отговорът, който отново никой освен нея не чу.

Захариас видя на екрана си само отраженията на пулсиращото кълбо в синевата на смаяно разперените й очи. Лицето й внезапно омекна, избистриха се ирисите, а ръцете паднаха в скута й. Устните й отрониха едно засъхнало на тях „Да“.

Астра още не знаеше с какво се съгласява. Онова, което така властно бе я привлякло към себе си, вече бе я и разтворило в топло единение с нещо отдавна познато, непростимо забравено. Не можеше да го назове и се усети виновна, защото то приличаше на жадувано завръщане към нещо, загубено някъде из лабиринтите на живота й.

Лекарското у Амиран бе повече привързано към земната логика, но като видя щастливото озарение на Астра, той не можа да не си помисли за онези, по-усъвършенствуваните, които щяха да дойдат след него и нея, и Урания. Щяха ли те да се домогнат до някаква такава форма на свръхживот, до свръхсъзнание, което, неограничавано от законите на грубата материя, да властвува над Вселената?

— Наивно мислиш, човече, който се наричаш лекар — прекъсна познатият глас мечтателната игра на мозъка му.

Огорчен, грузинецът изгледа собственото си лице, застинало в светлинното кълбо като оцветена отливка.

— Добре, а вие от какво боледувате, от какво страдате? Питам, защото съм лекар.

— Всичко произтича от нашето съпреживяване на Вселената.

— Благодаря! И при нас е така — повторно се разочарова Амиран. — Наричаме го психосоматична основа на патологията.

А всъщност трябваше да е доволен. В лишения от всякакви чувства отговор като че ли прозираше чувствен свят, подобен на земния.

Никой в каюткомпанията не се ослушваше вече за въпросите на другите. И онези, които още не осъзнаваха напълно какво е това насреща им или още не можеха да му повярват, бяха се увлекли в предложената им игра.

— Във вакуума ли живеете? — запита Сюй Сяобин, почака, повтори с любезна настойчивост: — Но къде живеете?

Захариас се надяваше по записаните въпроси да възстанови после отговорите от паметта на участниците. На екрана му кълбото менеше интензитета на светенето си с пулсарна скорост и багровите примигвания вероятно означаваха мигновените контакти с мозъците на хората.

— Как виждате хаоса?

— По-лесно ли ви е да приемете вселената като хаос? — отвърнаха му и май на китайски му го казаха, та Сюй Сяобин се вкорави в креслото си като бронзова статуетка на Буда.

Събратът му по раса Сейчи Омара също бе загубил лъскавото дружелюбие на лицето си, задъхано рисуваше някакви свои видения, подсказани навярно от островната му родина:

— Ако в природата има множество сфери на разума, едва ли е природосъобразно да са островно откъснати една от друга. Трябва да има преливащи се зони, както при гравитацията. Какъв е океанът между тези острови? — и чу нищо неказващия отговор:

— Вие плувате в него.

— Добре! Да допуснем, че разумът тръгва от общ източник, тогава отделните му разновидности ще имат памет една за друга, както е при някои микрочастици.

— Винаги сте имали такава памет, но за да й вярвате, сте превръщали неяснотата й в съчинени видения за паралелни светове.

В инстинктивна надпревара с колегите си Сейчи се мъчеше да откопчи колкото се може повече:

— Струва ми се, че си способен да влизаш с нас във взаимодействия, по-бързи от светлината, а такива скорости ние не познаваме… — Щеше да цитира Парадокса на Айнщайн, Подолски и Розен, който особено занимаваше ума му на специалист по информационните системи, но съобрази, че имената едва ли ще са познати на този галактически дух или демон.

— Вашият разум владее същите скорости на проникване и съпреживяване.

Черните му очи простреляха енергетичното кълбо през амбразурите на месестите клепачи:

— Не сте ли по-висш разум?

— Разумът не се дели на висш и нисш.

— Каква е разликата?

— Открива я всеки разум за себе си.

Сейчи доразтвори амбразурите на очите си, да набере дързост за нова атака, докато астробиологът още не обуздаваше развихрилия се напор на душата му да пита, да пита…

— Защо ми умират животните от вашите демончета? — нарочно наблегна на „вашите“, да подразбере имат ли нещо общо. — Защо не стават по-умни, ако демончетата са части от разум? Защо растения ги приемат във всякакви количества?

— Сами ще го научите.

Отново се сблъскваше с безчувствения отказ да му кажат нещо конкретно и Кардинала веднага отскочи в друга посока, защото ватиканските отци, заплатили престоя му тук, за него щяха да го питат:

— Вашата цивилизация…

Но го прекъснаха безжалостно:

— Цивилизациите са форма на съжителство за частите на разума… Не сме цивилизация, както вие я разбирате.

— Но разумът се ражда там, където преди това живата материя си е създала своя самоподдържаща система! В каква система се раждате?

Само потвърдиха тезата му:

— В различните условия всеки разум се организира по своему.

— А собственото творчество? — избърза Кардинала, отново объркал методичната подредба на въпросите си. — Исках да кажа, основен двигател на целия земен живот е смяната на удоволствия и неудоволствия. Той движи всеки вид живот при нас, от него произтичат и законите на съжителството в определена екологическа територия. Има ли подобен механизъм при вас? Каква е територията ви?

Или не го разбраха, или пак отказваха да му отговорят:

— Вселената е територия за всичко.

— Сигурно затова друг основен принцип на нашето развитие е надеждата. Да узнаем какво има отвъд познатата орбита, да намерим там по-добри условия за живот, нови удоволствия.

Веднага му възразиха с обидно безстрастие:

— Не сте дошли да търсите по-добри условия.

— Доведе ни надеждата за нови истини! — настоя астробиологът на своята привързаност към принципа, макар паметта му да го подсещаше за милиардите земни жители, които удобно си живееха със старите истини и заради примитивната си алчност за нови удоволствия бяха отказали да дадат пари за експедицията им.

— Този тип надежда не ни е чужд, когато е свързан с любовта и превращенията. Не питай повече за нашите принципи, човече!

Прозвуча му като древния стих „Надежда всяка тука оставете…“, но астробиологът пое риска да стане и нахален, защото отговорът подсказваше, че срещата им навярно ще е последна.

— Вярно, надеждата е свързана с любовта, а от тази връзка у нас произтича творчеството. Творите ли нещо, което го няма в природата?

— Творчеството обслужва конкретната форма и от нея зависи.

— Ние наричаме разум само онази сила, която умее да променя нещата около себе си — рече астробиологът и си помисли, че те навярно са като растенията, изцяло се нагаждат към природата, затова може би и растенията приемат техните демончета.

Бяха чули мислите му:

— Какво променя онази висша сила, която наричате Бог? Същото, което на вас се иска да променяте. Не сме като вашите растения.

Астробиологът си представи лицата на ватиканските отци, ако чуеха тези думи, и неволно с тях подхвана спора си, а слънчевата топка, където неговото лице се стопи в багровите пулсации, му служеше за доказателство. Не като тяло, а като съзнание еволюцията на живота сигурно не е спряла при човека. Сигурно е продължила по пътя на все по-голямото усложняване във все по-малък обем, както е при земните компютри. Тия се раждат от частиците на предшествениците, заедно с паметта им, а нали паметта е истинската същност на личността. Така на практика те са безсмъртни. А човекът все още е единично самосъзнание, защото представлява неразложимо духовно-телесно единство. Затова и усеща края на своето „аз“ като трагедия, затова и винаги ще се съмнява в разумността на порядъка във Вселената. Лесно им е на тия да бъдат добри и разумни. Докато човекът-личност е смъртен, същинският източник на злото ще си остава в него. Ето, дори паметта си отделихме в компютрите. Те ли са нашето безсмъртие?…

Астробиологът щеше да продължи спора си, вече със смъртта, ако внезапно не бе чул гласа на онази, която все не излизаше от сетивата му:

— Помогни ми да вляза там, за където бяхме тръгнали, когато ни спря! — бе произнесла Урания високо, властно, сякаш заявяваше своето неотменимо право.