Демонът на Максуел

22.

Амиран залепи длани на слепоочията й, улови в погледа си полуделите й очи. В това й състояние не ще успееше да я хипнотизира, но тялото на Сения все пак омекна и той внимателно я пренесе на медицинското легло. Седна до нея, захлупи ръцете й в магнетичния капан на шепата си, изпробва за начало една отрезвяваща подигравка:

— Да раждаш ли искаш, или само онова, дето го предхожда?

В мътилката на ирисите й бавно изкристализира недоумение.

— Защо тогава си ми дошла гола?

Математичката погледна гърдите си и новата паника я хвърли нагоре. Той грубо я натисна със собствените й ръце.

— Стой мирно! Успокой се! — измъкна изпод леглото корав от стерилността чаршаф и я покри. — Ето, вече си спокойна! Напълно спокойна…

— Амиран, полудявам ли? — изпъшка Сения.

— Ако е така, правиш го доста несръчно.

— Какво става с мен?

— По-добре е сама да го осъзнаеш. Хайде, разправяй, както съм ви учил!

Сигурно от спомена цялото й тяло затрепера, кожата й настръхна и тя избълва думите си с такъв вътрешен напор, че лудостта отново щеше да я замята, ако лекарят повторно не бе залепил длани на слепоочията й. Застави я да млъкне, отдалечи дланите си на сантиметър от кожата и полека ги задвижи в кръгови безконтактни масажи.

— Но това е ужасно! — изригна Сения, съпротивлявайки се на горещата сила в ръцете му. — И гола съм се съблякла! А не помня кога! Амиран, луда ли съм? Да легна, за да приема някакъв мъж, дето не съм го и чувала…

— Поне хубав ли беше? — прекъсна я той и постигна търсения ефект.

Тя се засрами, отново се възмути от себе си, но афектът й се уталожваше.

— Не се подигравай! Кажи, има ли го това в компютрите ти?

— Всичко има, мила Сения, важното е какво в теб има сега. Кое точно те изплаши? Предполагам, другото не ти е за пръв път. Не знам как е при гениалните математички като теб, но за обикновените жени съм чел, че не е необикновено понякога, когато са самотни, да си представят разни неща…

— Не беше същото, повярвай ми! — увери го математичката, а кръвта обагри извътре цялата й шия, чак до ключиците.

— Добре. Някой имаше в стаята ти и ти предложи да направи нещо за теб…

Той се прекъсна и предпазливо огледа кабинета си. Сения, отново настръхнала, повтори огледа, сякаш заподозряла, че някой подслушва откровенията й. Процеди едва чуто:

— Амиран, ти знаеш.

— Нищо не знам! — осъзна той лекарския си дълг. Избързаше ли с истината, щеше да засили паниката пред тази сила, която досега все пак не бе извършила нещо кой знае колко пакостно. — Нищо не знам, но нали съм си малко телепат… Няма нужда да ми го казваш, мила, много е просто! Не си познала мъжа, защото не ти е било и нужно. Не да се забавляваш си го повикала, а изведнъж ги се е приискало да станеш майка. Така ли е?

— Аз не съм в списъка! — изплака математичката.

По програмата на експедицията няколко жени трябваше да родят именно тук, за да се види какви рожби човешки ще се пръкнат извън гравитационната утроба на Слънцето, без неговото милиардгодишно влияние върху земния организъм.

— Ще поискам от съвета да те включим.

Лицето й засия в покъртителна радост. Амиран погали нежно поруменелите й скули.

— Питам се дали изобщо да не изтеглим напред ражданията. Какво друго би могла да противопостави една земна жена, дори математичка да е, на безумието, в което се блъскаме? Какво друго освен способността си да ражда! Нали и човечеството все това се е напъвало да прави! Да запълва с още и още разум хаоса около себе си, та белки се получи нещо разбираемо.

— Амиран, много си умен!

— За съжаление, прекалено сме умни, чак ни пречи! Хайде, мила, увий се сега в чаршафа и се прибери! Гледай да не те срещне някой, че ще те вземе за призрак, та после да се чудя как него да оправям! А детето ще си го имаш, обещавам!

Тя понечи да се хвърли на врата му, да го целуне за благодарност, но отново усети голотата си и възпря своя порив. Лекарят надникна навън, направи й знак да побърза. После заключи, облегна се на вратата и подвикна:

— Хей, приятел, тука ли си?

Над гънките на асептичната завеса, откъм операционната, като светла въздишка влезе странното облаче, умеещо да се превръща в човешка глава.

— Почваш да правиш пакости! — рече му Амиран, а в облачето, сякаш в глъбините на холографска плака, вече бе се оформило грузинското му лице.

— Пакост ли беше? Не знаех — отвърна собственият му глас без капчица разкаяние.

— Това и ние го умеем. Викаме му хипнотична репродукция. Какво прави оттатък?

— Запознавах се с вашите апарати и машини.

— Разбра ли ги?

— Чуждо ни е. Но с тях вие търсите познанието.

— И намираме ли го?

— Сигурно ви казват нещо, щом са ви довели дотук. Разумът владее и други пътища към познанието. Сам каза, че някои неща отдавна умеете.

Лекарят се сети за голата математичка, позасмя се.

— Имаше някакъв древен стих за дявола, не го помня точно. Все зло иска, все добро прави.

Гласът в него си остана подсещащо чужд:

— Няма го в паметта ми. Човекът, който го е съчинил, сигурно е можел да ни вярва, но е робувал и на официалните предразсъдъци. Ние не сме способни да вършим зло.

— А ние защо сме способни?

— Защото сте подчинени на тялото си и на законите на планетата в него.

— Искаш да кажеш, че принципно разумът навсякъде е еднакъв и съществува само в различна обвивка. Вие в каква подчиненост живеете?

Отново отминаха равнодушно опитите му да узнае нещо по-конкретно:

— В ранното свое време вашият разум е наричал себе си с една дума, част от която е означавала светлина. По-късно пък с тази дума сте назовали измисления от вас дявол Луцифер. То е било част от самоотречението на вашия разум. Луцифер е означавало „носещ светлина“, а с него сте кръстили падналия ангел.

— Нима разумът може да се самоотрича?

— Когато търси подчинението.

След такъв отговор не може да не се замислиш за себе си и Амиран почти несъзнателно отиде до леглото, седна. Не откриваше в спомените си друго свое подчинение освен на лекарски дълг, който понякога го задължаваше да премълчава истината. Вярно, той самият бе твърде различен от другите хора с необикновените си телепатични способности, с могъщата целебна сила в ръцете, която сякаш наместваше у другите разпилените из нервните пътища токове. Не бяха ли тези сили част от онова, от което техният разум се е отрекъл, а генетиците, разбъркали още при раждането му неговата генна структура, неволно бяха разбудили? Засега и тук тия сили се оказваха полезни, но нямаше ли да се превърне с тях в свръхдиктатор бъдещият Мойсей, когато поведеше хората през пустините на космоса?…

— Искаш ли да видиш продължението на Мойсей? — прекъсна размишленията му гласът в него и Амиран сепнато изгледа забулената си в светлинното облаче глава.

Не се изплаши, защото не се плашеше лесно, и все пак лицевите му мускули се вдървиха. Вдигна ръце да ги разтърка, щеше и да запита как бе видял преди Мойсей, но ръцете му паднаха обезсилени. Пред очите му се завъртяха жълти и оранжеви кръгове. Рой искрици като корпускулярните частици във вакуума, които той също умееше да вижда понякога, завъртяха хаотичен танц в реактора на мозъка му. Пръснаха се взривообразно и преди Амиран наистина да се изплаши за състоянието си, пред него легна една до ослепяване нажежена от слънцето камениста равнина.

Странникът, седнал на голям камък и загледан към равнината пред себе си, беше облечен в дълга до мръсните глезени дреха, избеляла от слънцето, неопределима на цвят. Боеше се да покаже лицето си, но кривите пръсти на краката му лежаха спокойно върху пламтящия едрозърнест пясък.

— Тогава защо си дошъл тука, човече? — запита го Амиран и го осъзна като продължение на някакъв разговор.

Странникът не се обърна.

— Хората са зли, защото живеят лошо. Исках да видя носи ли човек изначале злото в себе си, или ти си го посадил в него. Да проверя исках ще ли оцелее доброто в мен, когато тялото ми е гладно, когато умира от жажда.

— Оцелява, нали? — рече му Амиран, без да се надсмее над глупавата проверка.

— Оцелява, защото е от бога и е по-силното.

— От природата ти е дадено, човече. Ти го носиш в себе си и с него жалиш хората.

— Да ги жалиш, значи да ги обичаш, а любовта е от бога.

Амиран се чу отново да говори с необичайна безизразност:

— Отдалеч е лесно да ги обичаш, но когато отидеш сред тях, когато те обкръжат с дивите си нрави?

Седналият сякаш едва сега набра кураж да обърне глава и Амиран видя в очите му кротка, но несломима храброст. Рече:

— Знаех, че ще дойдеш, и те очаквах. — Лекарят чу в него и продължението: — Защото си винаги там, където човекът пожелава да върши добро, за да му пречиш.

— Грешиш, човече! Аз не мога да правя зло, не мога и никому да преча — възрази му лекарят и бе убеден в твърдението си. — Но мога да направя за теб онова, което ти желаеш.

Седналият се опита да вдигне изпосталялата си ръка, да посочи патетично пред себе си:

— Знам. Ти можеш да превърнеш тези камъни в хляб, да се нахраня, а пясъка — във вода, да утоля жаждата си. Можеш да ги превърнеш и в злато, защото си внушил на хората на златния телец да се молят.

— Това не мога. Но и твоят бог не го умее.

— Бог може всичко, което е нужно за вярата в него.

— Човешкият разум не е способен да се смирява, затова и винаги ще се бунтува против всяка вяра — увери го Амиран.

Спечените от сухотата устни на странника предпазливо се отлепиха:

— Кое наричаш разум?

— Онова в теб, което иска да познае света.

— Познанието идва в сливането с бога.

— Богът е вашият страх от вселената, човече. Познанието носи радост, а страхливият не може да я изпитва.

Седналият отново му възрази с разкривена от жажда и храброст усмивка на превъзходство:

— Човекът е истински радостен само в смирението си пред бога и неговите тайни.

Би трябвало да го запита, ако не с ехидство, то поне с болка от заблудите му, но Амиран не чу в гласа си нито едното, нито другото:

— Сега радостен ли си?

— Да, защото устоявам на изкушенията ти.

— Устояваш, защото се боиш от собствената си измислица за бога.

— Не се боя. Аз му принадлежа и каквото и да стори с мен, ще го приема безропотно.

Амиран отново каза с безчувствена логика:

— Виждаш ли? Настояваш другите да се боят от него, за да са щастливи, а самият ти да не се боиш. Не означава ли, че тайно ти се иска да станеш бог?

С изненадващ порив в измършавялото тяло странникът скочи от камъка, изправи оголените си гърди към изкушението.

— Не мога да искам такова нещо!

— Навярно хората имат нужда от теб, щом са те родили — рече му Амиран. — Но разумът им и против теб ще се бунтува, а който се бунтува, неминуемо върши зло.

— Затова ще ги уча на смирение.

— На любов ги учи, разумът загива в смирението! — каза Амиран и знаеше, че отново поуката му ще остане безплодна.

От разголените, прегорели от слънцето гърди се изтръгна подобие на стон:

— Иди си, сатана! Хората не искат твоя разум, те имат нужда от обич и вяра.

— Няма ли да разговаряш повече с мен?

Странникът изправи цялата си фигура като посивял от слънцето и пустинните ветрове каменен идол, повтори с каменна твърдост:

— Махни се! Не идвай повече при мен и не се опитвай да приличаш на мен! Не можеш!…

Амиран се вгледа в лицето му и знаеше, че прилича на това покрито с отдавна немити косми лице. Понечи да му обясни защо прилича на него, но предишното отмаляване го връхлетя като припадък от слънчевия удар на пустинята. Пясъкът й се вдигна в ураганна вихрушка, пръсна се на предишните искри и когато той отново прогледна, видя се на леглото в кабинета си. Тялото му, запомнило сякаш същата пустиня от влаченето му подир Мойсей, отбеляза, че този път всичко бе минало по-бързо. Отлепи без болка спечените си от сухотата на пустинята устни, за да произнесе към собствената си глава под тавана една привична насмешка:

— Как ги правите тия номера? На хипноза приличаше. — И веднага отбеляза в себе си, че изтърси глупост. Ако беше хипноза, едва ли щеше да помни толкова, а той сякаш още виждаше всяко зрънце на пустинния пясък, всеки косъм по брадата на странника, помнеше и всичките си думи. — Но аз не мога да казвам такива неща! Ти ли говореше чрез мен?

— Далечен във времето мой събрат. Ти не каза нещо, което противоречи на мислите ти.

Амиран също не бе чул такова нещо, не го чу и сега в спомена си. И вече искрено се удиви:

— Но откъде имаш памет за такива подробности? Как ги предаде на мен?

— Чрез сливане и съпреживяване — загадъчно отвърна гласът в него. — Ти го можеш. И онази жена, която наричате Урания, е като теб.

— Това приближаване към вас ли е? — позатаи дъх Амиран, но вълнението му отказа да чака, избълва поредица от въпроси: — Ние, различните, и с просто око виждаме частиците на материята, ще се научим ли да ги управляваме? Вие управлявате ли ги? Как живеете сред тях? Защо мълчиш?

— Сливане и съпреживяване — лаконично повтори този негов равнодушен до вбесяване глас.

— Защо изобщо сте ходили на Земята — кипна лекарят, — щом отказвате да обясните на хората какви сте?

Той рипна от леглото, да уталожи напрелия в гърдите му гняв, усетил го като неприличен, но гласът тръгна с него, въпреки че бе загърбил главата под тавана.

— Искахме да скъсим пътя на развитието ви, но още не бяхте узрели да ни възприемате. А всяко обяснение вече е вмешателство.

— И си отидохте тъжни и наскърбени — доизля лекарят своя гняв в злорадството.

— Отидохме си, да не ви пречим. Но повярвахме в разума ви и в неговото бъдеще.

— Доста оптимизъм се е искало да повярвате в това шантаво човечество, а? — изрече го като провокиращ въпрос, дълго не чу отговор и подхвана примирително: — Христос ли беше?

— Така сте го нарекли.

— Да, той е продължението на Мойсей, но, драги мой, има неща, които май не сте разбрали — разпали се Амиран и не се запита примитивен патриотизъм ли е неочакваното му желание да защити човечеството. — Виж какво! Аз съм лекар и не вярвам в никакви богове. Но много болести се причиняват от конфликтите на съвестта и от конфликтите на отделния човек с обществото. Тежки болести! За да станат човечество, далеч преди да се насочат към познанието, хората е трябвало да си създадат морала и съвестта. Без тях съжителството им е невъзможно. А за да ги обедини, им е бил нужен неумолим законодател. Религията е разделила доброто от злото, та по-ясно да го виждат. И самоотречението от разума, дето ми го натякваш, е било в името на една обединяваща нравственост. А ако и ти имаш нещо като съвест, недей да мълчиш!

— Достатъчно е, че ни видяхте и има с какво да се сравнявате — отвърна му гласът.

Беше му олекнало от дългата защита на човечеството и Амиран се примири:

— Прав си, повече не ни е нужно! Хубаво би било и на цялата Земя да го кажеш. Сега тя ще те разбере.

— От нашите контакти с вас сме се убедили, че само отделните хора могат полезно да си служат с истините. Множеството бърза да ги превърне в самозаблуди.

Лекарят прихна весело.

— Хей, ама вие май наистина познавате хората! Нека събера поне няколко души! Те знаят да си служат с тях.

Не чу възражение и се отправи към видеофона, поглеждайки дали няма да изчезне обвитата му в слънчева мъглица глава.

Не изчезна.