Демонът на Максуел

26.

Астра чу думите й не само с ушите си, защото, търсейки потвърждение за чудото, яко бе завързала невидимата си пъпна връв за своята чернокожа двойница. Възприе ги и като собствен отговор на предложение да направят за нея нещо добро. Цялата се разтрепера от мъчителна жажда да излезе през тия недишащи метало-керамични стени, напълно да се саморазтвори в онова, което така я влечеше към себе си.

Стените на каюткомпанията изчезнаха, но не черната бездна на космоса зина на тяхно място. Една слънчева лава се плисна отвсякъде, заля всичко и Астра се гмурна в нея, престана да съществува. Само вихърът на сетивата й сякаш се отдели от нейното тяло, отлетя в самопроизволната игра на едно неизпитвано съществуване. Огненооранжеви и невенножълти, и фонтанно-бликнали като от гигантска артерия кървави протуберанси я подхвърляха над пухкаво розови пространства, въргаляха я върху пролетно зелена мекота, хвърляха я в горещо виолетови като любовна нощ глъбини. И ако сетивата й още можеха да оформят в играта си някакви представи, то бе видението, че се носи из вътрешността на необхватен за очите кристал, където се разлагаше светлината на хиляди слънца, а багрите им пулсираха в ритъма на собствената й кръв.

Не се усещаше като обем. Понесена от вихрения хоровод на милиарди и милиарди частици, всяка от които си имаше свой цвят и своя песен, тя беше частица от техния рой и техния любовен танц танцуваше. Като облак от сгъстено до самовзривяване блаженство се носеше роят им, опиянен от устрема да стигне там, където не се стигаше, да спре там, където нямаше покой, или да се пръсне от собственото си сладострастие, та да се влее в музиката, която караше да се въртят в безчислени съчетания милионоцветните кристалчета на вселенския калейдоскоп.

— Донесе ли ти радост? — запита я собственият й глас, прорязал облака като светкавица.

Всичко в нея, до последния неврон, още тръпнеше в заглъхващата мелодия на току-що танцуваното, но бързо затихна заедно с погасването на светлини и цветове.

— Боже господи, защо ме върна! — високо изстена Урания прадревния човешки вопъл по изгубения рай.

Астра досъбра пръснатия си на милиарди светулки мозък, промълви в невярващ унес:

— Това ли е?

— Кое? — запита я собственият й глас.

— Това ли преживяваш и ти, когато се сливаш?

Отговориха й с брутално равнодушие:

— Всеки разум преживява онова, което е способен да преживее.

— Не бях ли част от теб? — проплака тя, подобно на черната си сестра.

— Всички сме само частици, съставени от частици, които са съставени от частици.

Музиката окончателно стихна, цветовете избеляха и в нея се разля студената мътилка на неона. Безстрастното определение й прозвуча като подигравка.

— Смешна ли съм?

— Смешно е да настояваш да си бог, когато си частица.

В същия миг и сякаш излетял от собственото й гърло, Астра възприе гръмкия като гневна заповед вик на Урания:

— Не съм бог, но вече не съм и човек. Вземи ме при себе си!

Еднакъв разговор бяха водили и еднакъв отговор чуха:

— Не съпреживя ли там непостижимото?

— Беше красиво! — въздъхна Астра, готова да се примири.

— Красиво е, когато не убива надеждата — отвърна й слънчевото кълбо, а едновременно отговаряше на грузинеца:

— От желанието всичко около вас да бъде ясно и просто се ражда потребността ви от самозаблуди и жестокостта на вашето съжителство, което наричате цивилизация. И този ти въпрос, лекарю, извира от копнежа ви за примитивен порядък.

— Няма ли порядък във Вселената?

— Всеки разум открива там порядъка, който му е нужен.

Усетил, че този глас го побеждава преди всичко с автоматизма на отговорите, Амиран поиска да прикрие поражението си:

— Да, сигурно още не сме открили своя порядък, затова не се сърди, че продължаваме да го търсим. Слушай, а няма ли сред всичките тия частици на света някоя такава, която разпознава останалите и може да ги направлява в желаната от нея посока? Не сте ли срещали такава частица или същество някакво? Ние отдавна сме го кръстили Демона на Максуел, но за да не отчайвам добрата ти надежда в нас, ще ти кажа, че и никога не сме вярвали в него…

Залисан в усукания и както му се стори, твърде забавен въпрос на лекаря, Захариас не реагира веднага на сигнала за повикване отвън. Защо отвън? Кой е навън? Докосна копчето и в командната зала влетя сърдитият глас на Елиа Бартолди:

— Командире, защо не се обаждаш?

— Захо, Дядо Елиа… — тревожно се намеси Георг от аварийния космолет.

— Защо не си регистрирал излизането си? — скара му се Захариас. — Какво е станало?

— Дай ме на конферентната връзка!

— Далече е. Непозволено далеч! — отвърна Георг вместо него.

Дежурният командир се обезпокои:

— Защо си там, Дядо Елиа?

— Дай ме на конферентната връзка, момче! Казах ти! — властно повтори старият астрофизик.

Захариас бързо превключи към всички помещения и трескаво зафокусира радарите, та да хване в шепите им нарушителя на правилника. Улови само една по-тъмна точица в тъмния екран. Кипна:

— Без детинщини, старче! Веднага се връщай! Или ти трябва помощ?

Бартолди отмина заповедта, провикна се, сякаш не се доверяваше на радиовълните:

— Чуйте ме! Чуйте ме, момичета и момчета! Искам да се сбогувам с вас.

Секнаха всички разговори на кораба, млъкнаха странните монолози в каюткомпанията.

— Деца мили, полудявам! Но полудявам красиво! Затова не ме жалете! Не е жалък онзи, който не иска повече да пречи. Не ща да се връщам като герой, защото не съм герой, а един тъп неандерталец, сбъркан клон в еволюцията на разума. Може би като остана тук, демончетата ще съумеят да направят от мен нещо полезно…

— Дядо Елиа… — опита се да го прекъсне Захариас, но старецът беше твърде далеч и викът му щеше да го застигне може би чак след минута.

— … Пуснал съм двигателя докрай и ще ме изстреля достатъчно близо, за да стигна по инерция до черната дупка. После ще отворя шлема и ще я помоля да ме приеме…

Захариас се преви над пулта, престана да слуша. Сякаш сам бе усетил в лицето си смъртоносния удар на вакуума, който щеше да превърне стария астрофизик в носещ се с хиляди километри в секундата километричен камък, за да очертае новата, достигната от човеците орбита. Командирското у него вяло се опитваше да съобрази дали можеше да се предприеме нещо за спасяването.

— … Прощавайте, деца мили! За мен този път е изчерпан, дано вие намерите по-добрия!

— Какво да правим? Захо, Захо… — дереше се Георг от аварийния космолет.

Захариас мълчеше. Ако имаше изход, Гия пръв щеше да го открие.

— Спаси го! — едновременно изрекоха шестимата в каюткомпанията и не към командира го извикаха.

— Тръгнал е с любов и не иска да бъде спасяван — отговори си всеки от тях със собствения си равнодушен глас.

— Махни се! Всички ни ще погубиш! — с неподозирана ярост изкрещя Сюй Сяобин.

Урания чу в себе си:

— Изведи ме, Ламзира! Ти ме въведе, ти ме изведи! — и въпреки че прозвуча у нея с познатото машинно безстрастие, думите сякаш се оцветиха в сиво-черното подобие на човешката мъка.

Прогледнал отново за екраните от вика на китаеца, Захариас видя жена си да тръгва към вратата. Превключи на другия екран и отново я видя да върви по коридора, да разхерметизирва най-близкия изходен шлюз, да влиза в камерата му. Не облече скафандър, не дочака изтеглянето на въздуха, изравняването на наляганията, а все така спокойно отвори външния люк. Астропилотът се вцепени за миг, забравил, че тялото, което обичаше с боязлива страст, и незащитено можеше да понесе няколко минути студа и бездиханността на вакуума.

Отвън синкавожълтата светкавица мигом избледня и се стопи в чернилото. Остана сякаш да свети в очите на звездите, които надничаха през дупките на противо-метеоритната мрежа.

— Деца, да си гледаме нашия си цирк, а? — предложи в каюткомпанията Амиран, чиято храброст изглеждаше непобедима.

Отвърна му единствен астробиологът:

— Вече не можем. Вече сме участници в много по-голям цирк!