Демонът на Максуел

10.

Астра много се пазеше да приписва собствените си преживявания на другите двама. Земята едва ли е възнамерявала да създаде новата раса на конвейерен принцип, както трите супермогъщи, но еднакви командирски киборга. Нужни й бяха не полумашинни същества, не кентаври, а хора, способни за дълго или завинаги да обитават далечните изследователски станции, да стигнат един ден и до звездите. Тя все по-често забравяше за вживените в тялото й автомати или се сещаше за тях без предишната горчивина. Кожата и мускулите й не бяха загубили нито необикновената си сила, нито свежата гъвкавост, а това понякога гъделичкаше женската й суета. Всички на борда бяха видимо остарели, само те тримата си останаха такива, каквито потеглиха. Но тя знаеше, че суетата е опасно качество, защото може да създава конфликти, и бързаше да надникне по-дълбоко в огледалото на душата си.

Там именно сякаш изведнъж всичко остаря в оня миг, когато протегна ръка към синьото копче за гласуване, против волята си, но с една полусъзнателна готовност да се подчини. Коя от двете бе изневерила на предназначението им? Урания ли, която още се бунтуваше срещу промяната в програмата, или тя, след като и двете еднакво изпитваха онова предчувствие за опасност? Защо еднаквото предчувствие ги раздели и противопостави? Защо, докато Урания ходеше из кораба като черна Касандра, вещаеща гибел за своята космическа Троя, и настояваше да изпрати частно донесение до Земята, тя се чувствуваше почти слята с щастливото оживление на екипажа?

Още не можеше да се види в образа на добричка възпитателка, повела своята детска градина на разходка из природата, а като че ли нататък бе тръгнала в своето преображение въпреки опитите си за негодувание: „Ама отгде-накъде ще съм длъжна да обичам всеки глупак!“ И само за тази, към която бе привързана като близначка, все още намираше остатъци от способността си да бъде груба.

— Сестро — предупреди я с ледена свирепост, — ако продължаваш да разваляш настроението на борда, ще те напъхам в изолатора!

Лицето на негърката стана още по-красиво от нахлулата в него кървава насмешка. Думите й засвяткаха като счупено с трясък стъкло, блъснаха бялата астропилотка с острия мирис на лабораторен химикал:

— Побързай! След седмица аз ще съм командирът и аз ще те натикам там, та да престанеш да се лигавиш на хората.

Астра го възприе като застрашително приближаващ се съдбоносен сблъсък, а заедно с това смрадливото „хората“ я накара да се запита дали нейното ново снизхождение към тях не бе само един обратен вариант на самоотделянето им от екипажа.

Разбира се, нито едната, нито другата можеха да приспят някого без категоричното заключение на диагностичния компютър и лекаря, без допитване до целия екип, когато се касаеше за астропилот. И все пак си позволиха тия недостойни заплахи като две земни махленски простачки. Нима и такива можеха да бъдат жените от звездната раса? Избухналото съперничество за властта над хората ли беше това, за властвуване на две жени над общия любовник? И наистина ли се лигавеше, за да спечели екипажа за себе си? Би било особено вредно за един астропилот!

Лекарят изслуша болката й на екрана си с приветлива готовност.

— Амиран, не се ли тревожиш за Ури?

— Тревожа се, но го крия.

— Хайде, малко по-сериозно, а? След седмица тя е командирът.

— Прегледът ще покаже.

Преди всяко новопостъпване в командирско дежурство двойката астропилоти се подлагаше на обстоен медицински преглед, освен това всеки ден астропилотите в определен час бяха задължени да залепват длан върху една черно-кафява плочка на домашния си работен пулт. Тя бе свързана с главния компютърен диагностик, който по излъчванията на кожата, състоянието на микробите върху нея и температурата пресмяташе дали се задава някое заболяване в близките дни. И никой не можеше да забрави или умишлено да прескочи тези прегледи, защото компютърният диагностик твърде шумно се възмущаваше, когато нарушеха часовата му програма.

— А аз добре ли съм? — запита Астра, раздразнена от уклончивостта на лекаря.

Амиран весело обърна предишния си отговор:

— За теб не се тревожа и не го крия. Само не се карайте така глупашки! Много е важно, Натела, да не станем смешни в очите на хората.

С кавгата си едва ли щяха да станат смешни, тъкмо с нея те повече приличаха на обикновените хора. Но на кого всъщност трябваше да приличат? На себе си ли, след като още не знаеха какво са? Нямаше ли истински да се самоопределят чак когато се откъснат от хората, когато излязат от тяхното подчинение и останат сами в космоса?

Опасният извод протръби в нея с гласа на бъдещ бунт и стресната, тя не се възбунтува против това, че Амиран ги наблюдаваше. Бе забравила, че той разполага с всички скрити средства за наблюдение на кораба, но щом още са експеримент, и такова интониране е необходимо. После, вече в командирското кресло, тя запита кротналия се край нея в несекващо дежурство командирски киборг:

— Кибо, смешна ли съм? — Запита го с несъзнателния порив да потърси съчувствие, а той бе единственото около нея, което приличаше на живо същество.

— Неправилен въпрос — отзова се киборгът с благозвучното равнодушие на синтетичния си глас, защото не бе в състояние да възприема неформулирани по програмата му въпроси.

— Кибо, знаеш ли какво е смешното?

— Безопасна аномалия в поведението на човека — отвърна киборгът като добре зазубрил урока си ученик.

— Ъхъ! Така трябва да е — съгласи се тя, унесена в тревогата си. — На Земята всички знаят кое е смешното, но тук, сред звездите, тука, мили, как изглежда смешното?

— Не познавам друг вариант — изрече киборгът една от програмните си формули.

Неочаквала отговор, защото не и към него бе отправила въздишката си, Астра треперливо се усмихна: А с какво щяха да стават смешни те, когато останеха сами в галактиката? Щяха ли да бъдат винаги и постоянно не смешни? И не бяха ли задължени да огласят космоса и с човешки смях? Усетила се виновна заради глупавия непрограмен разговор, тя рече:

— Кибо, провери системите и курса!

Тази проверка се правеше веднъж на денонощието и сега бе напълно излишна, защото, свързан чрез радио и оптичните си връзки с всички основни системи на кораба, киборгът сам сигнализираше, щом уловеше нещо нередно, но той не можеше да не се подчини. Хукна с шестте си крайника покрай цялата дъга на уредите, като устремен към жертвата си паяк, докладва от отвъдния му край:

— Всички параметри в границите на нормалното.

Осъзнала, че сега действително е станала смешна, Астра повторно въздъхна с тъжна себенасмешка: Уф, де да беше всичко в тия граници!