Демонът на Максуел

27.

Урания не се върна в каюткомпанията, а се отправи към зейналия в готовност да приема бягащи хора шлюз на аварийния космолет. Помощ за Дядо Елиа ли щеше да търси?

Разтревожен от действията на своенравната си съпруга, Захариас не поглеждаше към конферентния екран и не видя, че Астра веднага бе скочила подире й. Амиран обаче също хукна след нея, застигна я в коридора.

— Не правете глупости!

Астропилотката не се спря.

— Натела, и аз бих дошъл, но децата трябва да се родят.

— Доведи ги! — подхвърли през рамо Астра.

— Момичета, ще загинете!

— Малко жертви даде нашата експедиция, Прометейчо! Само с Дядо Елиа не й плащаме разноските.

И сякаш да се отърве от досадното му присъствие, тя подрипна, улови гривните на скоростния релсов път, отлетя, без да ги нахлузва под мишниците си. В шлюза двете дори не се спогледаха, уверени, че ги е повела еднаква мисъл. Негърката й отстъпи да влезе първа.

Георг ги очакваше прав, загърбил командния пулт на космолета. Астра изрече властно:

— Иди при Захо, ще има нужда от теб!

Малката кабинка закънтя от виковете на Захариас:

— Гия, нещо са намислили! Гия, внимавай!…

Урания пристъпи да изключи екрана, но не го изключи. Само рече:

— Стига врява, Захо!

— Ури, ти си астропилот! Ти няма да направиш нищо против правилника!

— Той е писан на Земята.

— Ури!…

— Прости ми, Захо, много се измъчи с мен, храбро момче! — каза му тя с бялата усмивка на зъбите си. — Махни пръста си оттам и ми прати с него една въздушна целувка! Махни си пръста, казах ти, знаеш колко съм лоша, когато ме разсърдиш! Пък сега ми се иска да те целувам.

А другата астропилотка вече прегръщаше своя объркан мъж, шушнейки му в ухото:

— Не поглеждай към киборга, мили, няма да ти помогне! Той ще ни напомня кое е човешкото и кое не, ако го забравим!

И запуши устата на мъжа си с дълга целувка, сякаш да предотврати някоя заповед към всемогъщия шесторък киборг, който бе се издул под командния пулт като разгневен октопод. А докато го избутваше към изхода, продължи да го целува почти след всяка дума:

— Трябва да отърсим мозъците си от земния ред, мили, разбери! Иначе никога не ще станем галактически хора…

След още няколко минути двете откъснаха космолета от кораба-майка, изключиха радиовръзката и с максимална скорост го отправиха към „черната дупка“, която наистина приличаше повече на къдрокос венерин хълм над входа на светло раждаща утроба.

Далеч зад тях остана една покрусена експедиция — шепа самоизмислили се демони на Максуел, тръгнали по света да търсят някакъв самоизмислил се ред. Още по-назад танцуваха и пееха на всички посоки позивите на скайарта, неуморимо жадни за нечие чуждо любопитство към човечеството. Силите на вакуума разнасяха техните вълни и частици, сливаха ги с други вълни и частици, от които се раждаха нови частици, за да хранят непонятната надежда в душата на Вселената.