Демонът на Максуел

23.

Ива бе засилила отоплението в жилището им и Делеман щеше да възкликне „Каква е тази жега?“, но не успя да се разсърди. Топлината приласка зъзнещите му от допира с невероятното чувства.

Тя седеше само по ризка в едно от креслата, изпънала босите си крака върху ръба на леглото. Посрещна го с двете трапчинки на бузите си, които той почти бе забравил.

— Рекох да те стопля. Ходиш наоколо все студен и намръщен. Ще пиеш ли нещо?

Той бързо се заразсъблича, защото и кожата му закопня за топлината на въздуха.

— Бодър съм, та ще се пръсна. А с теб какво става?

Очакваше да се оплаче поне от умората си, ако не от несполуките в лабораторията им, а тя рече многозначително весело:

— Чувствувам се чудесно.

Делеман подаде глава иззад гардеробната врата. Дори порозовелите й от топлината крака излъчваха добро настроение.

— Какво прави Сения?

— Разрешиха й да има дете. Ликува. Какво се сети за нея?

— Това е добре — отмина той въпроса й, но и тя не настоя за отговор.

— Ние сме още по-добре, нали? Няма нужда да молим за разрешение.

Разсъдлива и хладна като него, в дългите години на брачното им съжителство тя бе се научила да бъде и като него язвителна. Дали енергетичната топка не бе възбудила и нея?

Делеман затвори гардероба и гол до кръста, тръгна като през басейн с прохладна вода към жена си. Положи ръце върху раменете й. Дланите му лакомо погълнаха необичайната им горещина.

— Вярно, отдавна не сме го правили, но аз съм в едно състояние…

Тя затисна с буза лявата му ръка, сякаш се боеше да не й избяга. Притвори очи, клепачите й порозовяха.

— Франк, вече цял месец съм разпечатана.

— Как разпечатана?

Бе забравил жаргона на космонавтките. Преди излитане ги „запечатваха“ с някакви хормони, за да предотвратят нежеланата по време на полетите бременност.

— Готова съм да те приема.

Сигурно би трябвало да се зарадва — така поне са му внушавали, а той допълнително се смути:

— Сега ли?

Тя обви шията му с голите си ръце, но не го придърпа към себе си. Познаваше го.

— Време е. По програмата…

Той тъкмо се навеждаше да я целуне по челото с молба за прошка, грубо се издърпа от прегръдката й.

— А, да, програмата! Пък аз си рекох, че си решила да ме обичаш.

Тя строполи ръце в скута си.

— Обичам те, Франк, знаеш го!

Не бе го занимавал този проблем — имаше си достатъчно работа, — но винаги бе смятал, че открай време се обичат, макар да се събраха пак по програмата, след задължителните тестове на психолози и генетици. Взе в шепи лицето й, съзря мъничко влага на слепените й мигли и тя го поразмекна.

— Ива, тия неща…

— Ще си родим едно хубаво космическо момченце, Франк!

Предписанието нареждаше ражданията да станат по естествен начин, без определяне на пола, и съпротивата му отново се разбуди.

— Космическо, казваш? Древните са разбирали под понятието космос реда на небето, а ние се потопихме в такъв хаос!

— Не говори, Франк, моля те, не говори! Пренеси ме на леглото, нямам сили!

Видя я смалена в креслото, трогателно уязвима. Пъхна ръка в подколенните й гънки, внимателно подхвана с другата гърба й, сякаш ръцете му се противяха да я докоснат. Положи я на леглото и се дръпна, за да не гледа оголените й бедра. И защото му се говореше, а май наистина не биваше нищо да казва.

Тя отново протегна ръце към него. Бяха все така примамливо изящни тия ръце въпреки хилядите досегашни прегръдки. Най-много тях бе целувал — от лакътя нагоре — и лягайки до нея, пак ги целуна мимоходом, но не усети прежната им сладост. Изпъна се, отблъснат от пожара, с който хълбокът й се силеше да го подпали. Така ли се създаваше дете? Не трябваше ли с много любов, страстно, за да стане то хубаво и умно? А те напоследък доста се бяха отчуждили. Така си се превръщаше в чист експеримент, като всичко в експедицията им…

— Успокой се, Франк! — извъртя се тя към него. — Не бързай!

Това още по-силно го охлади — нито бързаше, нито беше неспокоен. Прекалена разсъдъчност сковаваше всичко в него. Щеше ли да узнае нещо, създавайки дете? Не е ли детето само плод на безсилието на човека? Не си свършил нищо в тоя живот, дано детето ти го свърши! Не си се познал, виж се в своето продължение! Никоя частица не е разум сама за себе си, и оня му го каза, никоя! И детето не е! И все пак някакъв най-дълбок механизъм караше частиците да се слепват в разум, децата да се слепват в човечество…

Пръстите й тръгнаха по тялото му в предпазливи милувки. Не веднъж бяха му помагали, но сега ги усети като досадно подканяне и той се вдигна над нея, за да им избяга. Ива ги сплете зад гърба му. Трапчинките на бузите й заподскачаха в усилието на усмивката.

— Франк, ти много обичаше да целуваш раменете ми.

Безотказно бяха разпалвали желанието му да целува нежната заобленост на шията и раменете й, и тия обагрени от възбудата набъбнали гърди, които не бе разбрал кога е разголила. Още мъничко се надигна, за да преоткрие и сластната геометрия на скута й, но и тя не го привлече. А трябваше! Красива жена беше Ива и красиво дете щеше да роди! Дете, което… Кой го знае какво уродче щеше да се изтърси толкова далеч от онези сили, които на планетата извайваха човека!…

— Не бързай, мили!

Нима бързаше? И закъде бързаше, след като цялата тази хубост под него само го отпускаше в глупаво съзерцание? Той затвори очи, да я извика във въображението си по-възбуждаща, а вместо Ива в сумрака под клепачите му побягна една чорлава гола жена. Видя играещите лопатки на гърба й, крайчеца на размятаната гръд, предизвикателната дисхармония в танца на разцентрованата задница и в пъшкане се изтърколи на другия край на леглото. Не се създаваше добро дете, когато си пожелал друга!

Ива полежа минутка неподвижно, после кротко се премести до него. Издихът й бе загубил плазмената си горещина.

— Не се тревожи, имаме време! Знам, че сега…

— Като знаеш, защо се натискаш? — изръмжа той, но се сърдеше на себе си.

Тя прихна лекичко, сякаш птиче изпърха с крилете си на врата му.

— Съвсем съм откачила по това дете, а ти все не ме забелязваш.

— Прощавай, но сега се случиха едни работи…

— Знам. Ти прощавай!

— Какво знаеш? — настръхна той.

— Малко ли неща се случиха?

Успокоен, той пъхна ръка под тила й, този път дланта му усети обичта си към кадифената мекота на рамото й.

— А знаеш ли как се създават децата?

Тя целуна гърдите му, пошепна им:

— Много искам да го науча.

Гърдите му въздъхнаха под повторната целувка.

— Не по програма, Ива, не по програма! Все търсим някакъв ред в света, а и човекът се ражда в безумната му неразбория. Дали затова не държим толкова за реда и хармонията? Комплекс някакъв!…

Тя загали корема му, сигурно несъзнателно, нецеленасочено.

— Ако ти се философствува сега, мили…

— Уф! Каквото и да измисли човекът, все идиотско ще бъде!

— Защо? Да сливаме хармонията с познанието е потребност.

— Ето че и ти почна да философствуваш! — поразсмя се той. — Пък човекът не се създава нито с красота, нито с добро, нито с пресмятане. Зачеват го в сляпо насилие. Като се хвърлиш върху жената, като я захапеш, като я разчекнеш…

— Ухапи ме, мили! — пошепна тя на корема му и май се канеше сама да го захапе.

Той подхвана брадичката й, издърпа лицето й към себе си.

— Ще го направя, ама когато най-малко го очакваш!

И продължително целуна устните й, с отмъстителност и злоба ги смачка, загдето бе го накарала да се чувствува виновен.