Демонът на Максуел

6.

Командната кабина в аварийния космолет представляваше силно умалено копие на корабната командна зала, а компютърният автопилот непрекъснато коригираше навигационната програма, според местонахождението на кораба-станция, та при бягство да може и автоматично да го отнесе към Тритон. Киборгът по обикновеному стоеше на прага на спалната ниша, като дебнещ октопод с прибрани пипала, но с приковани към двамата си заповедници фотонни сетива.

— Да изключим поясите! — предложи накрая Захариас, смутен от непрозирното мълчание на жена си. — Може би ще искаш да ми кажеш нещо, което не е за пред хората?

Георг бе наредил и нему да съобщи на жена си премълчаваното досега, а той в смущението си предлагаше нещо нередно. В командирския му пояс и в другия, на Урания, миниатюрни „черни кутии“ неуморно записваха всеки разговор, всяко нареждане на притежателите им. След дежурство касетите се изваждаха за анализ и важните неща се пренасяха в основната „черна кутия“, заместваща някогашните бордови дневници.

— Ури — подхвана отново Захариас гальовно предпазливо, както се разбужда опитомен, но все пак звяр, чиито действия си остават непредвидими. — Нали разбираш величието на момента?

— Величие ли? — промълви най-после тя. — Ах, да, величие! За такава жена ли си мечтал, Захо?

— Защо не? — усмихна се той. Така и не бе се научил през всичките тия години да предугажда какво ще изригне насреща му от тъмната бездна с името на музата на астрономията.

— Вярно, за белите мъже е пикантно да спят с негърка. Само дето ги е страх от нея.

— Забелязала ли си да ме е било страх?

— Разбира се. И сега те е страх.

— Сега да — отвърна той, надявайки се признанието му да я умилостиви.

— Е, поне отношенията ни ще бъдат вече напълно ясни — рече тя, но в толкова очакваната от него усмивка се съдържаше явна заплаха. — Я ми кажи, затова ли избрахте една черна и една бяла за експеримента, да проверите коя раса е по-годна?

— И да покажем на чуждите цивилизации, че населението на Земята е разноцветно — отвърна насилено весело Захариас, продължавайки опитите си да разсее тъмната заплаха в нея. — Имаме и жълти. Нека си избират според вкуса!

Шегуваше се и със собствената си научна програма, отредила му място в експедицията. Бе предложил детайлно разработен метод как отдалеч да бъде изучен съставът на цялостното излъчване на слънчевата система като обиталище на земния разум. Как в съпоставка после да бъдат изучавани излъчванията на други звездни системи за следи от евентуално космическо инженерство или подобни прояви на чужди ноосфери, ако изобщо имаше такива.

— Да, ама шарената ви бонбониера май ще се завърне, преди някой да е посегнал към нея! — подигра тя за кой ли път идеята му. И внезапно плисна насреща му сабления блясък на зъбите си. — Уф, дано най-после откриете друга цивилизация, че да ида при нея! До гуша ми е дошло от вас!

— Ури, ти си човек. Въпреки всичко!

— Да бе, да! Само че с още едно сърце в лявата цица и втора кислородна система, та да живея в космоса, не на Земята. За какво съм ви тогава? Бавачка ли да ви бъда? Това киборгите вършат по-добре.

— Къде отиваш? — повтори Захариас тревожния възклик на своя колега от командната зала в кораба.

Урания бе запрепасвала командирския си пояс направо върху тънкото черно трико, което й стоеше като кожата на черна пантера.

— При Астра.

— После ще се съвещавате!

— Тогава ще се върна при Кардинала да видя защо отказва да спи с една кентавърка.

— Ури — викна Захариас подире й. — Разбирам черния ти гняв, но не зачерняй и нас с него! Астропилот си!

Не успя да я спре и замря в тревогата си. Естествено бяха помислили и за такива неща — няма ли чрез тая нова раса да се роди и нов расизъм, когато тия значително по-пригодени да живеят в далечното извънземие същества ще образуват може би самостоятелни колонии? Нямаше ли проектираните авангарди на човечеството, като не срещнат друг разум, да се обърнат в своята агресивност към Земята? Отговорът бе оставен да дойде сам, в наблюденията, и ето сега…

Захариас почти несъзнателно включи връзката с корабната командна зала, въздъхна объркано:

— Гия, боя се за Ури!

— За нея или от нея? — подхвърли с благодушна насмешка старши командирът, който познаваше взаимоотношенията им. — Не бързай, Захо! Не им е лесно на момичетата да го смелят. Ето, превключвам системата на наблюдение и на твоя екран, да се позабавляваш. Тръгнала е да излиза навън, но не се тревожи, не е от тия, дето се самоубиват, по-скоро обратното, па ако хукне да бяга, аз лично ще я настигна. И ще я напердаша!

Главата му изчезна от екрана, а на нейно място изплува външният изглед на част от кораба-станция. От изходния шлюз вече се измъкваше едно длъгнесто и гърбаво от йонния двигател, сивкаво оцветено от звездите тяло. Тяло, чиято съблазнителна гъвкавост ръцете на Захариас си спомниха с тъга и тревога.

Урания нарочно бе облякла тънкостенния космонавтски костюм, с който никой обикновен човек не би могъл да прекара без опасни последици повече от половин час извън радиационната защита на кораба. Искаше още веднъж да се увери в своето превъзходство, да му се наслади. Специалните тренировки, облъчвания и медикаменти, закалили тялото й до нечовешка издръжливост, сигурно бяха помогнали, но по-вероятно е да са били и прикритие за непозволения експеримент. И това съмнение обаче престана да я огорчава.

Не спусна дори топлинния щит с вградения инфрачервен визьор пред лицето си, леко се отблъсна и доплува до отвора в противометеоритната мрежа. Безтегловието бе нахлуло в нея почти с тръпката на оргазъм. Заради това усещане често си позволяваше излизания извън изкуствената гравитация на кораба. Дори в прегръдките на Захо никога не бе се отпускала с такава физическа наслада.

Спомнила си своя съпруг и наблюдател, душата й в същия миг и също с почти оргазмено облекчение се откъсна от него, освободи се. Дори можа да му рече без злоба и тържество. Щом си отгледал звездна жена, мили, ще изтърпиш и да иде при звездите! И си рече още с умиление: Ето ги твоите дечица, Урания, твоите мили дечица, повелителко на звездите!

Сред тях беше и Слънцето. Значително по-голямо от Алфа на съзвездието Голямото куче, но яркожълто, като страст жълто и като омраза. Такива чувства ведно с кресливи дисонансни звуци предизвикваше у нея този цвят. Тя се опита да разбуди в себе си астропилотското благоразумие — поне не с толкова страст да ненавижда сега тая звезда, която й се самоподнасяше с нахалното самочувствие на едроглав, жълтооранжев невен, но протуберансите в мозъка й още не стихваха. Включи йонния двигател за секунден импулс и отлетя на стотина метра от метеоритната мрежа, извъртя се така, че да не гледа към Слънцето. Наистина не й се връщаше там, а се налагаше. Да вземе другите, да ги отведе. Щом експериментът минава за успешен, на Земята сигурно вече растяха другите техни братя и сестри с по-съвършени сърца и мозъци и с по-издръжливи мускули. Ще им стане майка, грижовна и любеща, ще ги разселва по планети и астероиди…

Звездите наоколо изглеждаха така нагъсто и толкова близо, че сякаш плуваше в езеро, пълно със звезди. Имаше чувството, че дори усеща прохладния им допир, и се ослуша с ново ухо за генетическите и оперативни изменения, за които току-що бе научила. Не чу обаче нито изкуственото сърце в лявата си гръд, нито тайнствения автомат, прикачен към черния й дроб, защото чуваше друго. Около противометеоритната мрежа потоците корпускулярни частици и фотоните, които умееше да вижда и с просто око, сякаш се сгъстяваха. От всички посоки към нея на гальовни вълнички идеше говорът на звездите. Всеки фотон-думичка, мамеща и добра! Всички частици, които изтъкаваха с траекториите си вакуума около нея и се блъскаха, и се сливаха или отскачаха, и за милиони и милиарди частици от секундата умираха и повторно се раждаха, бяха думи. Тя чуваше несекващото им сладко бърборене и предчувствуваше, че скоро ще започне и да го разбира. А блаженството й проникваше през оловногумените стени на скафандъра, за да се влее в този вечен живот наоколо.

— Ламзира, време е да се връщаш! — върна я в земната обвивка на скафандъра гласът в наушниците на шлема, пронизал с куршумена острота мозъка й.

Беше Амиран — само той я наричаше така и тя мислено му се озъби: Красива съм я! — с онази неприязън, която може би си беше събудилата се сред звездите, незасегната от гениите инженери, генетично стара ненавист на черния човек към белия. — Ще видите вие какво красиво чудовище сте изобретили!… — Но при второто напомняне вече можа и да се надсмее на себе си. Добре, че я повика той, а не Гия или Захо, кой знае какво би им отвърнала!

— Ида, скъпи!

Тя се извъртя към кораба, включи за нов импулс двигателя и понесе своето ново самочувствие към осветения извътре отвор на шлюзовата камера.

В малкия коридор пред вътрешния люк на шлюза я очакваха Астра и Амиран. Сериозни и някак комично тържествени.

— Честито! — поднесе й лекарят стръкче едроглав, жълтооранжев невен.

— Това пък отгде го изрови? — разсърди се Урания. В оранжериите, където също носеше дежурства, не отглеждаха безполезни цветя.

— Сейчи ги е донесъл, да ни напомнят. Не знаеше ли?

— И какво ми честитиш с това изкуствено цвете?

— Повторното раждане!

Двете думи се завъртяха пред очите й в двуцветен танц. Разбираха я! И Урания се хвърли на гърдите на лекаря, възторжено избарабани с юмруци по тях. Астра я прегърна откъм гърба, пошепна в ухото й сдържано нежно: Сестро, сестрице!… И тримата замряха за няколко мига в своята тройна прегръдка. После Амиран ги отблъсна от себе си.

— Да се разберем от самото начало! Заговор няма да има! Ние сме част от човечеството, негова надежда и негово упование.

— На кое човечество? — заканително блеснаха зъбите на негърката в полутъмния коридор. — На ония ли милиарди, дето…

Амиран пресече гнева й с хипнотична властност:

— На ония милиони, които предпочитат да мечтаят за звездите. — Погледът му бе изтънял до монохромен лъч. — Ще те приспим, красавице, ако не слушаш! А за утеха ще ти припомня стария виц. Попитали едно дете какъв иска да стане, когато порасне. То отвърнало: Киборг. Защото в тях е бъдещето.

Той се засмя почти истински, като изкуствения невен, и за да доотслаби напрежението, весело заповяда:

— Вървете сега и добросъвестно опишете как сте го преживели, какво сте си помислили! Но без игра на криеници, ще изпитвам! Не забравяйте, че както рекло кучето на малките си, аз където съм пикал, вие сега душкате!

Двете астропилотки доловиха само най-общия смисъл в непознатото им предупреждение, предизвикало у тях къдрави и разноцветни облаци, но бяха свикнали на бруталния му медицински изказ и се подчиниха. А двойно по-силно ги подчиняваше общата им вяра в тяхното майчинство над бъдещата звездна раса.