Демонът на Максуел

19.

Кълбото излъчваше някаква сила и натисна лекичко темето и раменете му, когато мина под него, а после го заблъска в гърба и астробиологът заподтичва към командния сектор, забравил достолепието на кардиналската си походка. Твърде осезаемо настояваше за среща с другите, което го и отрезви. Къде отвеждаше тази чудовищна сила, умееща да властвува над съзнанието на хората? Как щеше да я пусне в светая светих на кораба!

— Трябва да се върнем! — извика той, но намалената гравитация го отнесе още няколко метра напред.

Кълбото повтори предишния си фокус. Обходи рамката на бронираната врата във вид на змия-светкавица, стрелна се в обратна посока и се разтвори във въздуха, който изпращя в ушите му като електрически заряд. Краката му изведнъж се огънаха обезсилени и той се облегна на вратата. Нямаше смисъл да влиза сега, щом доказателството бе изчезнало, по-добре да иде при Амиран, да решават какво да предприемат. Наведе се да разтърка коленете си и вратата издудна в гърба му с гласа на Астра:

— Влез, Кардинале!

Беше късно да бяга или да шикалкави. Вероятно бе натиснал, без да иска, копчето на сигналната система и му оказваха специална чест. Обикновено в такива случаи дежурният командир разпитваше неповикания посетител чрез видеофонната система.

— Седни, Кардинале — повторно го покани Астра. — Какво те носи насам?

Стоеше край навигаторското си кресло, а Захариас му се хилеше откъм командирското място. Астробиологът се огледа къде да седне.

— Аз… нямах намерение. Просто залитнах и без да искам…

Астра възприе накъсаните му оправдания като малък взрив от наръфани по краищата разноцветни фигурки, които панически се разбягаха.

— Кибо, дай му стол! Нищо не си натискал, Кардинале. Усетих те да стоиш отвън, много силно те усетих. Какво те е подгонило?

Нямаше смисъл да им го казва без присъствието поне на Амиран и астробиологът извърна глава към киборга, за да избяга от втренчения поглед на астропилотката, побоял се, че тя и това ще прочете в него.

— Явно при вас всичко е наред, щом имаш време да упражняваш телепатията си над такива като мен.

Киборгът бе измъкнал отнякъде безформения пакет на надуваемия стол и вече го държеше на специалния вентил, за да го напълни с въздух. Усмивката на Захариас се оказа прост изблик на радостта, че имаше с кого още да я сподели:

— Ориентирахме кораба. Не сме се отдалечили много. Сейчи вече връща сондите.

Астробиологът отиде при киборга, нетърпеливо издърпа от крайниците му още ненапълнилия се стол, постави го на пода и хлътна в меката му прегръдка, по-далеч от Астра, която кой знае защо улавяше само неговия страх, не и причината.

— А как спряхте въртенето?

— Виж, това само господ може да ти каже — засмя се Захариас. — Но не си издава номерата.

— Добре де, никакво обяснение ли нямате?

— Кардинале — намеси се Астра, защото й дожаля от цветните взривове на тревогата му. — Зад тебе е чешмата. Изпий нещо, устните ти съвсем са пресъхнали.

Отново подплашен, че астропилотката бе усетила и цялата му вътрешна изсушеност, той с усилие се измъкна от прекалено мекия стол, отиде при шкафчето. Натисна слепешката едно от копчетата, чу падането на чашката в автомата, шуртенето на течността. Беше нещо червено и пенливо. Изпи го, без да узнае какво е, защото си мислеше, че рискът да стане смешен може би няма да е толкова голям, ако тая дяволска сила се свържеше с чудото, спряло въртенето на кораба. Но защо Астра не бе го видяла? Старателно облиза устни.

А през това време Захариас продължаваше шумно да разлива из залата радостта си от чудотворното избавление:

— Нищо от нашите знания не може да го обясни. За да го разберем, трябва да го повторим!

— Какво? — отново пресъхнаха устните на астробиолога.

— За да се изучи нещо непознато, то трябва да се повтаря, ако трябва, и петстотин пъти. Ти не правиш ли така?

— Искаш да кажеш… Да се върнем на онова място и да предизвикаме ново въртене?

— Ъхъ! — потвърди Захариас с налудничав възторг.

Дали оная умопобъркваща мълния не бе докоснала все пак и главата на храбрия им командир? Астробиологът запита боязливо:

— Би ли поел такъв риск?

— А ти? — блъвна насреща му астропилотът детинската си шумност.

— Стига глупости, момчета! — извика Астра. — Кардинале, за друго си дошъл, казвай го и ни остави да си гледаме работата!

Нямаше отърване от тая жена! Астробиологът се насили да прогони от мозъка си всичко, което проклетата представителка на бъдещата звездна раса би могла да улови там с нечовешките си сетива, внимателно заподрежда думите:

— Има нещо, което ме тревожи. Не знам още как да го докладвам. И от новите експерименти се боя, опасни са… — Срещна все така недоверчивия поглед на Астра, избърза: — Малко преди да стане историята с кораба. Животните почнаха да мрат. А растенията рязко ускориха растежа си. За няколко часа измряха мишките, истинска вирусна треска…

Захариас бе се превърнал в спокойния астропилот, какъвто го срещаха винаги.

— Трябва да обявим повишено внимание във всички сектори. Ако влязат в хората…

Астробиологът вече се разкайваше, че за да се прикрие, бе им поднесъл съобщението по този начин:

— Отдавна работим с тях, всички сме нагълтали по някое и друго демонче.

Това ядоса Астра, защото сред пресилено веселите цветове на думите му зърна и някакви черни ръбове, замириса й на пот.

— Кардинале, не разбираш ли, или се правиш, че не разбираш? Ако тези демончета притежават качествата на вируси…

— Би трябвало да е щастлив — вметна шеговито Захариас. — Значи са жива материя! Или преходна форма. А той им се плаши.

— Може да е и от количеството — опита се да доомаловажи съобщението си астробиологът.

Астра и на двамата се скара с по един остър поглед:

— Събери екипа си и повтаряйте опитите с голяма предпазливост. Какво количество предизвиква треската, какви са промените в клетките… Захо, да му дадем ли срок? Делеман също е предприел някакви експерименти, мисля, че са в подобна посока.

Командирът закима.

— Не е чак толкова бързо, но след седмица… После ще го обсъдим в съвета.

Астробиологът побърза да се изправи. Смъртта на мишките нито го тревожеше, нито бе неочаквана в многобройните му опити да открие някакво взаимодействие на демончетата със земни организми. По-изненадващо бе защо се измъкваше с такова облекчение оттука. Та нали най-естественото бе именно тук да съобщи за присъствието на чуждия разум! Защо и Амиран още го премълчаваше? Или астропилотите вече го знаеха, но не искаха да създават паника на кораба? Или може би тоя разум им внушаваше да не се безпокоят?

Астра спря колебливите му крачки до вратата.

— Не само за това дотърча така при нас, Кардинале, но то си е твоя работа. Все пак не го премълчавай опасно дълго! Знаеш устава.

Прииска му се да й се усмихне, да й намигне дори хлапашки, защото бе го докоснала меката майчина тревога в гласа й, но тя се бе извърнала към пулта. След тих сигнал на единия от екраните бе изгрял надписът:

Астробиологът почака да види реакцията на избухливата астропилотка — нали бе и неин наблюдател, но тя не избухна, а когато след надписа се появи и самото лице на японеца, дори му се усмихна.

— Благодарим, Сейчи! Но де да бяха плахи тия стъпки! Като ботуши ги чувам да тропат.

— С теб от нищо не ме е страх, Астра! — въодушевено извика кибернетикът и демонстративно й се закланя по древнояпонски обичай.

— Абе доста кална е тая градина след дъжда — засмя се Захариас, разбрал по своему хайкуто. — Да видим как ще я изгазим!

И астробиологът напусна залата почти уверен, че японецът нямаше предвид техните стъпки в галактиката, а странните стъпки, с които някой бродеше сега из тяхната градина.