Демонът на Максуел

21.

Никой не съобщаваше за топката плазмено електричество и Франк Делеман не издържа. Подпитваше по видеофона, тръгна из кораба, напъхал в джобовете си разни хитри индикатори. Влизаше в другите сектори, осведомяваше се любезно как вървят работите и крадливо разглеждаше лицата на хората. Знаейки го не особено общителен, те го посрещаха с надеждата, че лично им носи важна новина. После се изпълваха с подозрение, когато той се задържаше по-дълго без обяснима нужда. Бяха хора, умеещи да крият емоциите си, но неразгадаемото произшествие бе ги направило раздразнителни.

За да ги въвлече в по-свободен разговор, Делеман ги предизвикваше с въпроса: „Чухте ли, Сейчи Омара е обявил конкурс за ново име на черната дупка?“ Знаеха го, но никому не беше сега до измислянето на нови имена. Само неколцина коментираха с лаконична злоба еротичните видения на кибернетика, сам предложил названието „Венерин хълм“, защото на последните снимки загадъчното космическо образувание му заприличало на къдрав венерин хълм в чатала на галактиката. Останалите се наежваха от досада — губеше им времето с празни приказки.

Сторило му се, че погледите на двама-трима блуждаят неспокойно или го отбягват, Делеман сам се изпълваше с гузност и му се приискваше да им разкаже най-после за случилото се с него или поне да им тръсне новината за демончетата, а и това не биваше да прави, докато колегите му не потвърдяха опита. И всъщност не беше сигурен кое повече му се щеше — да намери потвърждение за реалността на видението или за краткотрайното си полудяване.

Разбира се, позвъни най-напред на астропилотите — нали плазмената топка бе заявила, че сама ще ги потърси. Търпеливо любезни, двамата мъже се държеха като уверени в благополучието на своето голямо семейство бащи, с поведение и думи се силеха да вдъхват спокойствие. Не, тях нищо не можеше да влуди! А и светкавицата едва ли е прониквала при консервирания в аварийния космолет Георг, при херметически бронирания Захариас. Дори да знаеха от другиго, нямаше да се издадат, преди да са огласили общото си решение. Урания се обърка за две-три секунди от внезапната му поява на видеофона й, но веднага се овладя и хладно му съобщи, че е в почивка. Амиран я задължил известно време да не се интересува от нищо. Лежала, музика слушала, гледала филми…

— Какви филми? — запита Делеман, надявайки се от съдържанието им да отгатне какви мисли занимават астропилотката.

— Любовни, естествено — отвърна тя, но усмивката й в едрия план на екрана излезе подозрително тъжна. Тъга и загадка излъчваше цялото й тъмно лице, като черното пространство около кораба. — Потърси си друг събеседник, Франк, аз излязох от строя!

Делеман не знаеше, че минути преди него друг бе я повикал на екрана си. Кардинала бе я позовал с необичайна за него плахост:

— Ури!

Тя веднага извърна глава, така че на екрана му остана профилът и с едно нежно нагънато шоколадово ушенце.

— Ури, безпокоя се за теб…

— А за себе си не се ли безпокоиш? — с вяла насмешка се раздвижиха възпълничките й, с лилави ръбове устни, които той с такова самозабвение бе целувал.

— Исках да кажа… Липсваш ми в лабораторията. Кога ти свършва дежурството?

— Засега свърши.

— Защо не дойдеш да ми помагаш?

— В режим на лечение съм.

— Знам, но…

— Щом знаеш, защо питаш? — изрече тя, все така без да поглежда към него, но ухото й сякаш чакаше да чуе още нещо.

Това го обнадежди:

— Стигна ли до някакво заключение?

Тя отвърна с прекалена настойчивост:

— Трябваше да се случи, за да разберем, че не бива да се случва.

Той още не знаеше дали поривът му към нея бе само любовен или представляваше несъзнателен опит да разсее страха си.

— След като ти излезе, аз имах дълъг разговор…

— Аха! Одумвахте ли ме?

Безумно му се прищя да смачка с устни лилавата й насмешка, извика:

— И Амиран беше там. То е нещо толкова умопобъркващо, че…

— Разбира се, че е умопобъркващо — потвърди тя още по-насмешливо, уловила навярно с необикновените си сетива, че всъщност му се говори за „доброто“, което чуждият разум бе им направил.

— Ти какво мислиш?

— Същото.

Той рече жалостиво:

— Разбирам, че не можеш сега да ме гледаш, противен съм ти…

Тя не отмести погледа си от рамката на екрана, само упорството като че ли поизостри лицето й.

— Не си ми противен, Кардинале. Сигурно те и обичам, но не бива!

— Добре де, добре! — побърза той да се съгласи, оставяйки си мъничкото надежда, че решението й не е само нейно. — Каза ли на Амиран?

— Не.

— Не смяташ ли, че е време да кажем поне на другите астропилоти?

— На мен няма да повярват, вече съм обявена за луда.

— А ще го потвърдиш ли, когато ние…

— Без другото, Кардинале! И без него авторитетът ми вече никакъв го няма, пък се налага още някоя година да бъда астропилот. Вие решавайте!

— Ури!

— Измъчваш ме, Кардинале! — тихо проплакаха устните й.

— Да, да, мила, прощавай! — изключи той видеофона с такава болка, сякаш скъсваше връзките си с целия човешки свят.

Франк Делеман не знаеше за този разговор, та поведението на Урания му се стори мотивирано от принудата да крие тайната, която той самият търсеше. Затова, когато повика на екрана си колежката й, бе вече готов да сподели с нея преживяното. Астра обаче, в командирско дежурство, изпревари поздрава му, навярно видяла необичайната му възбуда:

— Какво стана с демончетата?

С друго бе решил да започне, а неволно изтърси:

— Те са разумни.

— Да ме шашваш ли си решил? Как така разумни?

— Астра, на кораба има чужд разум!

— Знаеш ли, Франк, по-чужд от собствения си не съм срещала — рече тя доста горестно и той разбра, че тя също не знае. — Успокой се и ми разкажи смислено какво е станало!

Делеман стисна клепачи да прогони видението от вътрешния си взор и описанието му излезе накъсано, но Астра, едва сега узнала истинския замисъл на експеримента, в чиято подготовка бе участвувала, подсвирна с хлапашки възторг:

— Хей, ако това е вярно… Другите потвърдиха ли го?

— Още не съм им казал.

— Как можеш да държиш в тайна такова чудо! Веднага ги накарай да го повторят! Хайде!

И се самоизключи, преди той да бе й съобщил за още по-голямото чудо, защото други някакви сигнали напираха от пулта за управление.

Да, вероятно така и трябваше: да се потвърди по-напред явлението с демончетата, а то щеше да потвърди, ако е истина, и загадъчната светкавица. И все пак нямаше да е зле да поговори с лекаря. Не по видеофона! Себе си да прегледа и за другите да се посъветва. А в коридора Делеман вече обмисляше какви други форми на информация да предложат на демончетата, след като колегите му проверят неговия опит с константата, та да повишат достоверността на експеримента. Но още след първия завой, на десетина метра пред него, се появи нещо, което можеше да бъде потвърждение на собственото му полудяване, нещо, очевидно вече лишено от разум.

Из една от нишите към жилищния сектор залитна съвършено гола жена, спря се с протегнати ръце на отсрещната стена, пръсна сумрака с белотата на тялото си, закълчи се, закрещя:

— Искам да раждааам! Да раждаааам…

Зърна мъжа насреща си, политна към него, позна го, рязко се извъртя и побягна в обратна посока. Беше Сения от сектора за рентгенова и гравитационна астрономия.

Колкото и побъркана да бе, голата математичка все пак бе преценила, че не от него иска да ражда, и Делеман не успя да я застигне, защото се поспирваше да види няма ли отнякъде да цъфне подире й електрическата топка. Сения хлътна в медицинския сектор и ядреният физик постоя пред вратата с червения кръст колкото да си поеме дъх. Не биваше сега да засилва суматохата с намесата си, а и разговорът му с Амиран след Сения щеше да бъде по-недвусмислен.

Сумракът в коридора навсякъде беше еднакво сив, тревожно празен. И не се чуваше друго в този коридор освен собствената му безмълвност, която сега приличаше на тръпнеща болка, охлаждана от постоянното течение на въздуха. Сякаш вятърът на времето я отнасяше там, където всичко отиваше. Защо се чувствуваше виновен, че премълчава? — запита се Делеман. — Бои ли се да бъде сам? Та всяка среща с подобни дяволи или демони човек трябва най-напред сам да изживее! Защото е преди всичко среща със себе си. Саморазправа със себе си и може би — самокорекция…

И още други утешения си измисли ядреният физик, преди да нахлузи под мишниците си гривните на скоростната линия, за да продължи разговора си с демончетата в двете лабораторни камери.